Book Adventure Club

„И вие щяхте да се досетите, стига да се бяхте възползвали от ума, с който всемогъщият Господ ви е дарил. Понякога ме обземат сериозни съмнения, че Той неволно ви е пропуснал.“ 

Из „Смъртта на лорд Еджуеър“

През декември 2024 година поставих началото на една поредица от ревюта в блога, която успях да осъществявам през цялата 2025. По време на коледните дни на село през миналата година, които бяха и доста зимни, и поради тази причина нямахме ток, Агата Кристи и нейните мистерии ми правиха компания и превърнаха вечерите ми на свещи (или пък челник) в още по-вълнуващо преживяване. 

Така се появи първото ревю „Зимни мистерии с книгите на Агата Кристи“. След това дойде ред и на пролетните, и на летните мистерии, а чрез това сезонно крими предизвикателство, неусетно още повече преоткрих един от най-любимите ми автори. За период от една година прочетох 20 нейни романа и още повече затвърдих мнението си, че тази жена е гениална, а нейният успех не е случаен. Наследството, което ни е оставила е безапелационно и не само, че не ми омръзна да я чета, а даже се вдъхнових постепенно да прочета всичко излязло от нея. 

Днес ви представям есенните ми приключения с Агата Кристи – 5 нови заглавия, които ми правиха компания през ноември. Месец, който всеки ден беше различен както като метеорологични условия, така и в личен аспект. Но пък Агата Кристи е доста добра компания, независимо от заобикалящата те среда. 

П.С. Отново чрез тази сезонна поредица от ревюта осъзнах колко бързо дойде ноември и отново се готвим да посрещнем коледните празници.  Времето наистина лети. 

„Убийство на игрището за голф“

Тази книга на Агата Кристи със сигурност влиза в личния ми топ 10 за най-добри книги от авторката. Доста умно написан роман, със сложно убийство, със силно изненадващи обрати, изключително много пластове, които има опасност да се преплетат до толкова, че дори някой автор да не успее да навърже всичко на финала и да ни разочарова като читатели. Само че Агата Кристи не е този автор. 

На пръв поглед престъплението в „Убийство на игрището за голф“ е много просто. Спешно обаждане отвежда Поаро във Франция. Но той пристига твърде късно, за да спаси клиента си, чието тяло сега лежи с лицето надолу в плитък гроб на голф игрище. Но защо мъртвецът носи палтото на сина си? И за кого е страстното любовно писмо в джоба му?

Преди Поаро да успее да отговори на тези въпроси, случаят се обръща с главата надолу, когато убиецът нанася втори удар. Звучи ви като поредния случай на Поаро, нали? 

Само че Агата Кристи така заплита нещата, че накрая се оказва, че имаме не 1, не 2, а цели 3 отделни престъпления, с тотално различни мотиви, които все пак накрая се напасват във финалния пъзел по един изключително добър начин. Тук през цялото време си мислехме, че търсим един убиец, а те са били няколко, а Поаро е дебнел правилния момент да ни ги разкрие. А в някои случаи - самите убийци да се разкрият сами. 

Още повече се впечатлих от заплетения сюжет, когато разбрах, че това е едва втората книгата на Агата Кристи за Поаро. Тази жена, още с първите си романи, е дала огромна заявка към света, че не само е добра, а определено ще отпечата името си със златни букви в литературната история. 

Освен с добрата криминална нишка „Убийство на игрището за голф“ ме спечели и със своите герои. И по-специално с френския детектив Жиро – той е замислен от Агата Кристи като пълната противоположност на Поаро – и като поведение, и като начин на работа. Отстрани дори изглежда, че в даден момент от историята, той се справя по-добре от него в разследването на случая. Дори самият Хейстингс се подразни на Поаро и неговите странни забежки към привидно излишни детайли и нелогични действия, и беше готов да прекарва повече време с Жиро. 

В крайна сметка обаче, Жиро ни беше даден като още един пример за това как методичността на Поаро, неговото око към детайла и мисленето му, че човешката психика и поведение винаги са част от разгадаването на загадката, са правилния път. Така той отново излезе „победител“ и разкри истината за пореден път. 

Аз съм много доволен от тази книга на Агата Кристи – честно казано не очаквах да ми хареса чак толкова, а всъщност беше едно от най-добрите нейни заглавия, които съм чел до момента. 

„Двойно убийство“

В „Двойно убийство“ известната авторка на криминални романи Ариадни Оливър организира спектакъл за селско празненство с фалшиво мистериозно убийство. Но докато търси измисления мъртвец, Ариадни усеща, че някой злонамерено манипулира играта. На помощ идва нейният стар приятел Еркюл Поаро, който открива истински труп и разбира, че играта се е превърнала в реалност.

Тази книга на Агата Кристи започна доста бавно. Авторката почти до половината от романа нито беше убила някого, нито някой изглеждаше изключително подозрителен за ролята на бъдещия убиец. Тя доста методично ни запозна с всички герои, обясни подробно идеята на играта „Търсенето на убиеца“ и създаде едно усещане, че има нещо нередно в уж привидната нормално подготовка за събитието. 

Когато убийството се случи обаче изведнъж всичко стана една огромна каша. Жертвата беше толкова изненадваща, че не се виждаше логична причина защо е убита. Веднага един от главните ни герои изчезна и никой не можеше да го намери, а не след дълго се случи още едно убийство, което отново изглеждаше супер странно и несвързано със случая. Но при Агата Кристи няма такива „случайни“ неща. 

В крайна сметка „Търсенето на убиеца“ се оказа събитие за отвличане на вниманието за истинския убиец, който използва дадената му възможност по най-добрия начин. С течение на действието изведнъж започнаха да излизат наяве стари тайни, които даваха отговори на въпросите, нареждащи този сложен пъзел.

А когато истината излезе наяве, за пореден път се впечатлих как е работил мозъка на Агата Кристи – как тя създава цял един свят, в който постепенно добавя герои, заплита подробни сюжети, взаимоотношения,  действия на заден план и накрая всичко се подрежда перфектно, въпреки всичко. За пореден път се убедих, че при нея няма персонажи, които се появяват без причина или сцени за запълване на страници. В този случай например една „уж случайна“ среща на Поаро в началото на книгата, се оказа разковничето на цялата мистерия. Тази жена обича да ни дава улики, за да намерим по-лесно отговорите на въпросите си, но аз поне не винаги успявам да ги хвана навреме. 

В тази книга Агата Кристи отново е вплела темите за семейството, тайните, безграничната родителска обич, която понякога обаче е толкова силна, че заслепява хората и те не виждат задаващата се опасност. 

Като цяло „Двойно убийство“ не е сред най-добрите книги на авторката, но определено ми бе любопитна и я прочетох с интерес. Няма да я препоръчам да е сред първите десет заглавия от нея, които да прочетете, но за някой бърз уикенд, определено е вариант. 

„Смъртта на лорд Еджуеър“

За тази книга ще бъда много кратък, защото няма как да навляза в подробности без да издам нещо важно за сюжета. Истината е, че случаят в „Смъртта на лорд Еджуеър“ е един от най-сложните за Поаро, които съм чел до момента, но всъщност се оказа с изключително просто и дори бих казал клиширано решение. И точно това е гениалното.

В „Смъртта на лорд Еджуеър“ се запознаваме с актрисата Джейн Уилкинсън, която много иска „да се отърве“ от съпруга си лорд Еджуеър. Дори се обръща за съвет към Еркюл Поаро. Той, воден от любопитството си, се среща с лорда, който твърди, че още преди шест месеца се е съгласил да се разведе със себичната си съпруга.

На следващата сутрин се понася новината за смъртта на лорд Еджуеър. Поаро е озадачен - Джейн вече няма мотив за убийство, а и има алиби. Но чувството, че е бил изигран и има нещо странно в това престъпление не му дава мира.

Тук Агата Кристи построява толкова сложен сюжет, в който буквално се губиш и не знаеш какво точно ще стане. Всяка една секунда мнението ти се сменя, а всяко едно предположение в началото ти се струва логично, а след това сам виждаш, че нещата не се напасват идеално. Дори самият Поаро е много объркан, често тъжен от развоя на събитията и въпреки че накрая отново навърза нещата и той разкри убиеца, този път за първи път видях един несигурен Еркюл Поаро. Много често се губеше в своите теории, постоянно менеше мнението си и дори на няколко пъти подведе полицията със своите догадки. 

И въпреки че накрая убиецът се оказа доста, да кажем клиширан, аз съм много доволен от него, защото наистина той бе най-логичният извършител. Ще запомня този убиец, защото искрено се забавлявах с писмото на финала, което оставя на Поаро. Писмо, което показва колко егоцентрични можем да бъдем хората. Как някои от нас са толкова погълнати от своето щастие, съдба и личност, че не могат да преценят адекватно своите действия. Минават буквално през трупове, за да постигнат целта си, нямат никакви съжаления и дори когато са подведени под отговорност не признават грешката си, а по-скоро обвиняват другите, че са попречили нещата да се случат така както те искат. 

Разбира се, в „Смъртта на лорд Еджуеър“ става въпрос за убийство, но аз познавам хора в линия си живот, които действат по този начин. А това е доста тъжно. 

В „Goodreads” дадох на книгата 4 звезди, само защото този път хванах подсказката на Агата Кристи към нас читателите кой е убиецът и го разкрих около 40-50 страници преди финала. Това малко уби изненадата ми от него и не ме шокира. Но със сигурност ви препоръчвам да прочетете „Смъртта на лорд Еджуеър“ – категорично една от най-добре заплетените книги на Агата Кристи. 

„Смъртта на госпожа Mакгинти“

Смъртта на госпожа Mакгинти изглежда съвсем тривиална. Била е ударена по тила с остър и тежък предмет. Спестяванията ѝ били взети, след като стаята ѝ била претърсена. Живеела в малка къща, сама, като изключим наемателя Джеймс Бентли. Сега той е изправен пред съда и осъден на смърт.

Но има нещо в това престъпление, което кара самия полицейски началник да се свърже с Поаро и да го помоли за помощ. Прочутият детектив решава да разгледа случая. Но дори не предполага каква опасност го грози. 

Тази книга от Агата Кристи ми дойде доста по-мудна в сравнение с други заглавия от нея. Разбира се и тук се впечатлих от майсторството на авторката – така завъртя нещата, че от един на пръв поглед решен случай, Поаро намери не един, а няколко сюжета, които са се движили успоредно с убийството на госпожа Mакгинти. 

Случаят в тази книга наистина е доста любопитен, защото всички улики безапелационно сочеха към убиецът, който вече е осъден. Но едно шишенце с мастило и една статия във вестник тотално променят хода на събитията и Поаро отново разбива на пух и прах нещата, които хората мислят за вече решени.

Като цяло ми хареса историята, хареса ми колко е заплетено всичко и как този път трябваше наистина да се задълбае в подробностите, за да се намери някакво смислено решение. Хареса ми как има няколко сюжета, които бяха напълно различни, но се оказа, че имат общи нишки и всяка една от тях е оказала влияние на крайните събития. Хареса и финалът, а още повече ми хареса и кой се оказа убиецът. 

Просто чисто на емоционално ниво „Смъртта на госпожа Mакгинти“ не успя да ми повлияе по същия начин както други книги на Агата Кристи. Не ми беше чак толкова любопитна и не се вълнувах за финала и разкриването на загадката. Самото четене ми вървеше с една идея по-бавно. Книгата си е интересна, просто като я сравнявам с други книги на авторката определено не ми е сред любимите. 

Това, което мога да не отделя като нещо различно в книгата е загатването на темата за насилието над жените, ролята на жената в обществото и семейството. Хареса ми и че в „Смъртта на госпожа Mакгинти“ и „Смъртта на лорд Еджуеър“, имаме застъпване на темата за отношенията между Поаро и Хейстингс. Разбираме същността на това приятелство, какво го крепи, защо Поаро е толкова привързан към своя приятел и какво всеки един от тях двамата взима и дава на другия. Самата личност на Поаро в тези две книги е засегната по-обстойно и това ми е много любопитно за четене. 

„Карти на масата“

В „Карти на масата“ Поаро е поканен на странна партия бридж в дома на богат и екстравагантен мъж. Но играта на карти се превръща в разследване на убийство, когато домакинът внезапно умира. Може ли присъстващите следователи – Поаро, комисар Батъл, полковник Рейс и Ариадни Оливър – да открият кой от останалите четирима гости е извършителят? Всеки от тях е имал възможност и всеки от тях крие мрачна тайна.

Не знам колко от вас гледат предаването „Traitors”, но „Карти на масата“ ми напомни много на него. Имаме 4 разследващи (праведни) и 4 (потенциални) убиеца. Трябва да намерим кой е този, който е извършил това на Господин Шейтана. 

На пръв поглед книгата не е нещо особено – даже си мислех, че ще ме отегчи. Но от психологична гледна точка беше толкова интересно да следиш действието в романа. Имаше толкова интересно надиграване между героите. Наистина до последно не се знае кой казва истината и кой я премълчава доста умело. Хареса ми как Поаро разкри убиеца не по показния на очевидци или пък по показанията на самите участници, а по играта им на бридж. Как за него беше много важно какъв е стилът им на игра на карти, за да разбере какви са като хора. И както винаги – предположението му беше точно в десетката. 

Отново имахме прелюбопитни разкрития почти във всяка глава, а обратите са буквално до последната страница. Доволен съм от развоя на събитията, а това как Поаро прави психологически анализ на убиеца, неговите доводи, начин на мислене и действие, винаги е удоволствие за четене. 

Не мога да кажа, че „Карти на масата“ е сред любимите ми случаи на Поаро, но със сигурност ми беше много приятна за четене книга. 

Автор: Любен Спасов

„Градината в свят изпълнен с тайни. Бавно и полека ги виждам – все повече с всеки изминал ден. (…) Градината на Мацу ти шепне, тя никога не вика; води те по пътя с надежда за повече, сякаш всичко е видимо, но все пак скрито. Тук има тика красота, която само се надявам, че ще успея да уловя на платното.“

Влюбен съм в тази книга! 

Толкова красива, дълбока, смирена, смислена, изпълнена с любов история, скоро не бях чел. Книга, в която на пръв поглед не се случва нищо, а в същото време се разказа за цял един живот. Книга, която може да се определи като мудна, а я четеш, все едно е най-напрегната сцена в някой трилър и страниците просто летят. Книга, която дава уроци без да назидава и в един същи момент те умилява, разсмива и до болка натъжава. Книга, която ще помня дълго време и съжалявам, че я отлагах 2 години. 

Въпреки че, като се замисля, тя дойде при мен в най-правилния момент. Момент, в който имах нужда точно от такава истинска история, пропита с реалистични герои и ситуации. История, която да ми покаже, че всеки един от нас има минало, което ни е направило хората, които сме днес. Показа ми как въпреки забързаното ни ежедневие е хубаво да поспрем за малко и да се опитаме да опознаем човека срещу нас, да бъдем търпеливи, да му дадем шанс. Защото е най-лесно да заклеймиш някого като мълчалив, недружелюбен, кисел, намръщен, но не знаем зад неговата тишина какви истории са крият. 

В „Градината на самурая“ се запознаваме със Стивън, който е млад художник от Китай, чиито дни са белязани от треската на туберкулозата. Изплашени за здравето на по-малката си дъщеря, родителите му го изпращат в крайморската вила на дядо му в малкото японско селце Таруми, за да се възстанови на свеж въздух. И макар да е прекарал там няколко лета в детството си, той сякаш за първи път наистина забелязва Мацу – вглъбения градинар, поддържал къщата през последните десетилетия, който поема грижите за Стивън.

Самурай по душа, Мацу е човек, отдаден на правенето на добро и намирането на красота в една жестока действителност. Неусетно, с отдаденост и любопитство, Стивън влиза в ролята на негов ученик, който тепърва ще открие стоицизма и спокойствието в същността на учителя си, както и новото за него, всеобхватно желание да развие устойчивостта на тялото и вътрешния си свят.

Скоро Стивън е обгърнат от миналото и настоящето на Мацу, и от всеотдайността му към Сачи, която е принудена да живее в откъснатото от света планинско селце Ямагучи. И докато историята на Мацу и Сачи се разгръща пред очите на читателя, на преден план изплува истинското значение на това да си самурай и да водиш достойно тихата битка на живота.

Гейл Цукияма е написала прекрасна книга – от онези тихите, които не вдигат шум, не се бият в гърдите колко са велики, а с простота на живота ни разбиват сърцето и ни карат да искаме още и още от нея. „Градината на самурая“ ни разказва за едно опознаваме между момче и възрастен мъж, който никой не познава, но през никой не се е и опитал да го направим. Стивън с едно юношеско любопитство, бавно и с финес, достига ди сърцевината на душата на Мацу и той му се довери да му разкаже своя лична история. 

Гейл Цукияма

История, изпълнена със смърт, чест, семейство, тайна любов, искрено приятелство, красиви градини, които осмислят цели светове. Обратите в тази история са спокойни, но големи. Точно, когато си помислиш, че горе-долу си разбрал за какво иде реч, авторката добавя нов пласт, който допълва картинката или пък я променя напълно. 

Стилът на писане на Гейл Цукияма е прекрасен. Както казах и по-горе „Градината на самурая“ е мудна книга, но се чете леко, бързо и не ти доскучава в нито един момент. Просто като разтвориш книгата се потапяш в света изграден от авторката и той ти е уютен и в никакъв случай не искаш да го напуснеш. И въпреки че част от темите в книгата са войната, нелечими болести, отритнати хора, самоубийства, това не те отблъсква от нея. Гейл Цукияма така е поднесла нещата, че те по-скоро дават хляб за размисъл и допълват цялата атмосфера в книгата. 

Препоръчвам с 10 ръце тази „Градината на самурая“. Ако ви се чете нещо интересно, смислено и докосващо сърцето, тази книга ще ви задоволи напълно и ще ви накара да не искате да спрете да четете, докато не стигнете до финала. 

Автор: Любен Спасов

„Винаги е така със смъртта. Колкото е по-отдавнашна, толкова по-малка власт има над живите. Времето побеждава живота. Времето побеждава и смъртта.“

„Вода за цветята“ е поредната книга от френски автор, която ме кара да се влюбя още повече в техния стил на писане, начин на поднасяне на историята, реалистичните герои и още по-реалистичните им съдби. Независимо колко тежка е историята в книгата на Валери Перен, четенето ѝ по-скоро те кара да се чувстваш добре, да оценяваш живота и ти дава пример как може да преминаваш през тежките ситуации, на които той може да те подложи. 

В книгата се запознаваме с Виолет Тусен, която е пазителка на гробище – работа, която мнозина биха сметнали за отблъскваща, но за нея е спасение и ново начало. Тук тя намира убежище, предлагайки утеха на скърбящите, защото само позналите загубата на най-близките могат да разберат чуждата болка. Градината и се превръща в пристан, а отглеждането на цветя и билки, на плодове и зеленчуци и носи усещане за смисъл. Така постепенно усвоява умението да се радва на малките неща – чаша ароматен чай, прясно откъснат плод, импровизирани вечери с приятели в градината...

Тя, която няма никого и нищо на света, открива умиротворение в този малък оазис на мълчанието, сред съседи, които вече са извън човешката суета. Със състрадание и разбиране гледа драмата на останалите на този бряг, предлагайки утеха и рамо, на което да поплачат. Защото винаги има неизречени думи, които напират да бъдат казани, макар че онези, за които са предназначени, вече не могат да ги чуят. Виолет обаче разбира – и казаното, и премълчаното.

Един ден в гробището пристига загадъчен мъж, който търси информация за непознат, при когото майка му е пожелала да бъде погребана вместо до баща му. Двамата с Виолет ще разплетат стара любовна история, докато постепенно заплитат своята. Минало и настояще се смесват, за да разкажат за самота и страдание, мъка и разкаяние, но и за любов, по-силна от смъртта.

От „Вода за цветята“ ще запомня мъдростта на Виолет, нейното мислене и настройката ѝ за това как трябва да живеем дните си на Земята. Тя е научила своите уроци по най-трудния начин, но те са я направили това, което е и тя е приела съдбата си, въпреки че първоначално е искала да се откаже. 

Книгата е смесица от семейна драма, мистерия и до някъде дори бих казал уютно четиво. Роман, който на всяка страница те кара да се замислиш и да съпреживяваш всичко, което се случва на героите. Книгата е бавна, но ти изобщо нямаш нужда от динамика. Просто се оставяш на Виолет да те води и да ти разказва.

В един момент се сместват три сюжетни линии, но Валери Перен толкова умело е написала всичко, че това изобщо не е проблем. Тези сюжетни линии са взаимно свързани и не могат една без друга. Майстор е Перен. В една натоварена работна седмица ми помагаше вечер да си почивам с нейните думи, мъдри послания и една книга, която е до болка октровена и истинска, не спестява нищо, но това всъщност е най-голямата ѝ сила. 

Да, смъртта е основна тема в книгата и може би много хора биха се отдръпнали от нея заради това. Но в същото време, еквивалентно застъпена е и темата за живота. За това как да продължиш след загубата на любим човек, трябва ли да ровиш в миналото или да приемеш нещата такива каквито са, има ли живот след опустошителната болка и предател ли си, ако продължиш напред. 

Валери Перен засяга теми и като майчинството, бащинството, любовта, намесата на родителите в отношенията на младите, класовото разпределение, важността на книгите и четенето, голямата роля на семейството в живота на човек. 

Моята трилърова и криминална душа също беше задоволена с тази книга, защото има част в историята, която е обвита в мистерия и нашите герои търсят отговори на въпроси. Двама родители, които искат да знаят истината за съдбата на тяхното дете. Истина от която няма да им олекне, но те са наясно, че трябва да я научат. Истина, която на финала носи опрощение и утеха. Не, защото поправя нещата, а защото дава отговори за едно изчезване, което вече има своето логично обяснение. 

Препоръчвам да прочетете „Вода за цветята“ – да, не е лека книга и темата в романа не е от най-приятните. Но ще получите една добре написана история, пълна с много смисъл, емоции, важни послания и още по-важни примери. 

Благодаря на Креми от „Изток-Запад“, която бе категорична в препоръката си на тази книга за мен. Хареса ми и то много! 

Автор: Любен Спасов 

„Прошката и надеждата са чудеса. Те ти дават възможност да промениш живота си. Те са пътуване във времето.“

Много дълго време се чудех дали да посегна към книгата на Калиан Брадли „Министерство на времето“. Определено темата не ми е любима – пътуването във времето ме напряга както в книги, така и във филми и не обичам истории, в които се преплитат времеви рамки. Определено не мислех, че книга, която буквално още в заглавието си е посветена точно на това, ще ми хареса. 

След като прочетох много положителни коментари за романа обаче и то от хора на чието мнение се доверявам, реших да дам шанс на историята и да видим дали ще ми допадне. 

„Министерство на времето“ определено има своите силни страни и теми, които ми допаднаха, но като цяло очаквах повече. Очаквах да ме развълнува, да ме накара да се искам да знам повече  както за героите, така и за тяхната съдба, независимо в коя времева рамка. Вместо това книгата ми беше равна, на моменти скучна и определено не бих я препоръчал с голям ентусиазъм на когото и да е. 

В началото на книгата се озоваваме в близкото бъдеще, където млада държавна служителка получава предложение за назначение на нова длъжност, на която ще взема мечтаната от нея заплата, а малко след това разбира и точно по какъв проект ще работи. Наскоро създадено тайно министерство към правителството набира „преселници“ от различни исторически периоди.

Нейната задача е да бъде „водач“ – да съжителства с преселника, известен като Обект 1847, или капитан втори ранг Греъм Гор, да му помага при адаптирането и да го наблюдава. От историческа гледна точка Гор е починал по време на обречена експедиция до Арктика, започнала през 1845 година, затова е малко озадачен, че се налага да живее с неомъжена жена, която редовно носи поли над коленете и борави със странни за него понятия като „пералня“, „спотифай“ и „разпадането на Британската империя“. Но благодарение на жаждата си за открития и подкрепата на още няколко очарователни и хаотични преселници той скоро се адаптира към новата ситуация.

През последвалата година първоначално смятаното от водача му за ужасно неудобно съжителство прераства в нещо много по-дълбоко. В момента на разкриване на истинската цел зад проекта на Министерството тя вече е пламенно влюбена в поверения є преселник, което носи със себе си неочаквани последствия – както за тях двамата, така и за време-пространството на цялата Вселена.

Както казах и в началото книгата има своите позитиви – има любопитни моменти, които задържаха интереса ми. Имаше части от нея, които бяха като шпионски трилър и това доста ми хареса. Когато главните ни герои разбираха какви задкулисни игри се играят и как те са просто пионки в по-голям план, дори ми стана искрено интересно. В този момент ми беше любопитно какво ще се случи и обратите, които се случиха за няколко страници задоволиха любопитството ми. 

Като цяло ми хареса, че подобно на реалния живот и в „Министерство на времето“ нищо не е такова каквото изглежда. Борбата за власт е най-важното за управляващите и те са готови на всичко, за да постигнат целите си. Всеки един такъв по-различен проект е обречен на това някой да бъде даден в жертва, а крайната цел и мотивите винаги са с доста спорна морална подбуда. 

Калиан Брадли

В тази книга имаме наистина от всичко – пътуване във времето, малко исторически събития (включително главният ни герой е реално съществуващ човек, което ми допадна), мистерия около главните ни герои и действията им в миналото, доза шпионски задачи в духа на агент 007 и разбира се любов.  

Но някак  си, може би цялата тази разнообразност не ми допадна - беше по-скоро разпиляност. Нямаше голям фокус в самата история. Най-симпатично от цялото нещо ми беше сравнението как нещата в наши дни са се променили и как човечеството се е развило през вековете. Някои от нещата са положителни, в други отношения обаче сме загубили усещането си за автентичност, срам и общуване с околните. Но извън тези сравнения и леките шпионски нотки, книгата ми беше скучна, изпълнена с подробности, които ме отегчаваха. 

Не успях да се свържа с героите, не се развълнувах от историята и някак си всичко ми беше равно. Дори самите реакции на героите във важни ситуации бяха някак си кухи, без емоция, което може би се предаде и на мен и затова цялото ми четене на романа бе някак равно.

Книгата се чете леко и самото ми преминаваме през историята бе бързо, но наистина ми беше все едно какво ще се случи с героите. Емоцията липсваше, а аз просто исках да разбера какво ще стане чисто като факти. 

Автор: Любен Спасов

„Първо ще познаеш СТРАХА…

После ще почувстваш БОЛКАТА…

Накрая ще срещнеш СМЪРТТА.“

В това издание на рубриката „Тя и той“ с Цвети решихме да бъдем двойно тематични. Освен, че този месец си избрахме определено „мъжка“ книга за четене, решихме да бъде и някой кървав трилър, с който да отбележим Хелоуин. 

В последствие разбрах, че това няма да е първата среща на Цвети с автора, за мен обаче беше и не мога да ви опиша шока, който изпитах докато чета „Генезис“ от Крис Картър. Не бях готов за случващото се в книгата, за убийствата, за цялата жестокост и садизъм. Всеки, който ме следи редовно знае, че аз обичам трилъри, които съдържат сцени, които да накарат читателя да стои на ръба на стола през цялото време, но Крис Картър буквално ме отвя и ме накара да си говоря сам след като приключих с романа. 

Това е книга, която се чете на един дъх, супер леко, стилът на автора е перфектен, има много психология, а финалът на всичко е толкова задоволителен, че прощаваш всичко, което се е случило преди това. Но ви обещавам, че като затворите книгата, ще бъдете емоционално разбити. 

В обобщение – задачата ни този месец в рубриката е изпълнена. Имаме си книга, която е толкова страшна, че не всеки би я издържал до финала. Независимо от пола. 

Пълното мнение и на двама ни може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Ако не сте чели нищо от Крис Картър, „Генезис“ е добро начало!

Може би почти всеки почитател на криминалните истории и трилърите е чувал за Крис Картър и познава поне едно негово заглавие. Както Ю Несбьо, Патерсън, Лий Чайлд, Картър е сред авторите, които няма да те изненадат със стила си на писане или с развитието на героите си. Но в същото време, книгите му предизвикват детектива в теб, носят доза адреналин и представят психологията зад престъпленията. А всичко това може да те превърне във фен на автора.

Така беше и при мен - след първата негова книга исках да чета още и още докато в един момент не се преситих. Имах нужда да си почина заради бруталните убийства и накъсания начин, по който пише в опита си да създаде напрежение и очакване у читателя. Всяка глава завършва така, че да бързаш към следващата и буквално се задъхваш докато минаваш през историята. Подходът със сигурност работи, но аз го намирам за дразнещ. Особено когато е очевидно как героите не разбират нещо елементарно само за да получат (и ние с тях) разяснение в следващата глава. Това си остава една от характеристиките и на „Генезис“; 

Към нея добавяме и поне един персонаж, който винаги има нужда нещо да му се обясни, за да може авторът по този начин да го представи на читателя. Подход, който се използва в много книги, сериали и филми. Но когато този герой е шефът на отдела - една от малкото жени в екипа – и задава глупав въпрос за пореден път, няма как да не направи неприятно впечатление.

Но като приемем тези два момента, романът всъщност е много добър представител на жанра си. Има заплетен случай, надпревара с времето, изненадваща развръзка, в която откриваме логика и неизбежно ни замисля за това как всяко действие може да има необратими последици за много хора. Има и важна социална тема, която се разкрива с течение на сюжета. А аз много харесвам криминални автори, които се опитват да добавят някаква дълбочина отвъд самото разследване.

Предвид че главният герой Робърт Хънтър работи в отдел за тежки престъпления, може да очаквате доста графични и кървави сцени. Този път аз реших да ги пропусна, защото знам колко въздействащи могат да бъдат. Но все още си спомням едно от шокиращите описания в първата книга на Крис Картър, която прочетох… преди повече от шест години. Освен това той умее бързо да ни въвлече в сюжета и ако сте фенове на трилърите с по-забързано действие, ще останете доволни. Психологията на убиеца, на жертвите и техните семейства, също се засяга по реалистичен начин, което не е изненадващо, защото авторът е учил и работил в сферата на криминалната психология.

Ако познавате книгите му, може би ще наредите „Генезис“ сред по-добрите от тях, но все пак ще получите типичния Крис Картър. Ако не сте чели нищо негово обаче и сте фенове на описаните жанрове, според мен трябва да опитате поне с една негова книга. И „Генезис“ е добро начало.

ТОЙ: Убийствата в „Генезис“ ще ме преследват дълго време!

Както казах и в увода за мен „Генезис“ беше първа среща с Крис Картър и мога да кажа, че определено ще я запомня. Докато пиша тези редове емоцията от прочита на „Генезис“ още ме държи и се връщам към сцени от книгата, които са меко казани обезпокояващи. 

Ще започна с положителните неща в романа. Със сигурност Крис Картър е много добър писател. Книгата върви супер леко, засмуква те в сюжета си и ти не искаш да спреш да четеш. За пример мога да дам и себе си – аз я започнах в 22:00 часа вечерта, само да видя за какво става въпрос и в 4:30 сутринта вече я бях изгълтал цялата. Едната причина е точно писането на автора, което е пълно с кукички и ти искаш да разбереш и още, и още. Другата причина е, че исках с едно четене да приключа с този свят и този садистичен убиец. Исках четенето на „Генезис“ да е като махане на лепенка – шокиращо и бързо, защото в противен случай не знам дали щях да се върна да чета на другия ден. Но повече за стресиращите убийства след малко. 

Абсолютно съм съгласен с Цвети, че има дразнещи похвати в стила на писане на автора и се присъединявам към нейното мнение. Но като цяло книгата е брилянтна и му прощавам всички малки несъвършенства, които ме подразниха като читател. 

Най-големият плюс на книгата за мен е, че има много психология вътре в нея. Ние не ставаме свидетели на действията на един психопат, който убива безразборно хора и просто иска да бъде известен. Не, нашият убиец, колкото и садистичен да е има дълбока причина да прави това, което прави. Крис Картър влиза дълбоко в душата на човека и търси отговори на простия въпрос „Защо?“. Защото в действията на убиеца си личи, че всичко е много лично, много добре замислено и има някаква своя логика. На финала всичко се обяснява прекрасно и наистина затваряш книгата с чувство на удовлетвореност, че си прочел нещо смислено. А за почитателите на психологията като мен, определено е и много любопитно. 

Още по-хубавото на тази книга е, че между кървавите убийства се дава гласност и на важни теми като тормоза в училище, поемането на отговорност от действията на хората, търсенето на възмездие, това винаги да мислиш за човека отсреща и преди да вършиш злини срещу него да не забравяш, че сигурно и той преминава през нещо, което го тормози и няма нужда ти да правиш живота му още по-тежък. Темите на книгата са много тежки и изпълнени с болка. И поражда различни емоции, които те заливат наведнъж и ти се чудиш как да ги смелиш. 

Крис Картър

Разбира се, нещото, с което ще запомня най-вече романа са самите убийства. Мислех си, че след книгите на Ирса Сигурдардоттир и убийствата в тях няма какво да ме изненада, но съм грешал изключително много. Убийствата в „Генезис“ са толкова нечовешки, гротески, садистични, жестоки, изпълнени с омраза, че в един и същи момент може да ти се гади, да се ядосваш, да ти е тъжно, да искаш да не четеш това в момента. Аз лично четях тези страници с натежало сърце и въпреки че знам, че говорим за фикция, заключих врата си вкъщи и сложих всички щори.

Не мога  да се отърва и от мисълта, че в убийствата в книгата има доза реални (ако не и изцяло) случаи, защото Крис Катър е бил криминален психолог. Толкова подробно е описал всичко в книгата, толкова са шокиращи самите убийства, че няма да се учудя да се е вдъхновил от реални събития. Струва ми се, че тези зверства няма как да бъдат измислени изцяло от един автор. 

Като цяло препоръчвам книгата на всички фенове на жанра. Изключително интересна, зарибяваща и добре написана. Но се пригответе с много железни нерви – не се преглъща лесно тази история.

Има един жаргонен израз „Навън времето не е за мъже“, с който казваме, че навън е изключително студено. Специално за „Генезис“ бих го променил на „Тази книга определено не е за мъже“! 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Земята се върти. 

Ние се взираме в луната, осветена от слънцето. 

Стъпили на земята и вдигнали взор към небето и вървим напред и постоянно се променяме. 

За да представим една по-голяма истина на човека, свел поглед към страниците на отворена книга.“

Много обичам азиатските автори. Във всяка една тяхна книга, независимо от жанра, е събрано толкова много смисъл и мъдрост, че няма как да не научиш нещо ново или да се замислиш за дадена ситуация от твоя живот. По принцип този тип книги винаги успяват да ме развълнуват, да ме провокират, но и да ме накарат истински да намеря поука в текста, независимо колко емоционално ми е повлияла. 

Явно обаче напоследък предозирах с този тип книжки, защото „Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ не успя да ми повлияе по начина по който очаквах. А става въпрос за книги!!!

„Какво търсите?“

Това е въпросът, който най-загадъчната библиотекарка в Токио − Саюри Комачи − задава на всеки читател. Като повечето библиотекари, Комачи е прочела всички книги по етажерките наоколо, но освен това има и удивителната способност да надзърта в душите на читателите. Комачи усеща какво точно търси в живота всеки, прекрачил прага на библиотеката, и му препоръчва книга, която дори той не подозира, че ще му помогне.

Всеки посетител идва в библиотеката на различен етап от професионалния си и личен живот − от продавачката, неудовлетворена от работата си, до майката, която копнее да бъде редактор. Разговорите им със Саюри Комачи − и изненадващата книга, която тя препоръчва на всеки от тях − ще променят живота им.

„Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ предлага интересни истории и казуси. Всеки един от героите се бори с различни теми, а библиотекарката Комачи наистина им предлага най-точните книги, които да им помогнат. Много ми хареса тезата в книгата обаче, че не книгите и конкретно нейния съвет са помогнали на героите ни, а техния прочит на заглавията и желанието им да постигнат някаква промяна. 

Това е най-голямата истина за четенето по принцип за мен. Дори да вземеш в ръцете си най-гениалния текст, ако не го четеш с разбиране, не му обърнеш внимание или не позволиш посланията в него да достигнат до теб, няма значение кой ти е препоръчал книгата и колко е помогнала на другите. Всяка история, всеки роман носи в себе си мъдрост и уроци, които могат да ти помогнат за моментен проблем или за бъдеща ситуация, в която ще попаднем. 

Мичико Аоияма

Като цяло книгата наистина не е лоша, просто както си говорихме с Хриси от Hrisilandia може би не е трябвало през толкова кратък период да чета този тип книги. Съвсем скоро прочетох „Ресторант „Камогава“ и тя е на същия принцип, въпреки че там става въпрос за храна. Но и там имаме хора, които преживяват нещо и някой друг, който им помага. Може би самата структура на тези книги ми омръзна и тук нямаше какво да ме изненада. 

Но категорично я препоръчвам на всички книгохолици, за които библиотеката и всяко друго място с книги е спасение от всичко, което ни заобикаля. 

Автор: Любен Спасов

„Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата между живота и смъртта. Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от опасностите. Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички ни.“

Темата за жените хеньо ми е интересна от 2018 година. Тогава се запознах книгата на Мери Лин Брахт „Бяла хризантема“, която ме попиля и до ден днешен смятам, че една от най-добрите книги, които съм чел. Историята е тежка, съсредоточена е в периода на Втората световна война и разказва за две сестри, едната от които става и „жена за разтуха“, което пък е тотално различна и просторна тема, за отделно ревю. 

В „Бяла хризантема“ обаче за първи път разбрах за жените хеньо и останах очарован от това, което научих за тях. За способността им да се гмуркат доста дълбоко, без помощни средства, без да се предпазват от студа. За устроения матриархат и как жената хеньо издържа семейството, а мъжът гледа децата. За любовта към морето на тези жени. За силата им. За традицията, която за жалост умира. 

Затова, когато разбрах за книгата на Лиза Сий „Островът на морските жени“ нямаше как в даден момент да не прочета и нея. В същия момент в Apple TV + качиха документалния филм “The Last of the Sea Women”. Затова реших този път да ви заведа на едно по-различно „Кино с книга“. В това издание на рубриката няма да си говорим за книга, по която е направен филм, а ще си говорим за жените хеньо, за които се пишат книги и се правят филми, и как двете неща ми подействаха на мен. 

За книгата

В „Островът на морските жени“ се запознаваме с две момичета - Миджа и Йонсук - които са от корейския остров Чеджу и въпреки различното си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат надолу с главата свят, управляван от жените, които осигуряват прехрана за семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки и момичетата нямат търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано ежедневие.

Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на XX век, през Втората световна война и Корейската война – с нейните гибелни последици, до ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две воюващи помежду си империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

Ако трябва да сравня „Бяла хризантема“ и „Островът на морските жени“, основната разлика между двете книги е в емоцията. 

„Бяла хризантема“ определено е по-емоционалната книга, която разказва за трудния живот на две сестри, за традицията на морските жени, но и тъмното петно „жени за разтуха“, което и до днес тегне над японците и те не искат да признаят, че по този начин са унижавали корейските жени и момичета по време на Втората световна война. 

„Островът на морските жени“ също не е лека история. Чисто исторически отново минаваме през много тежки периоди за Корея, които са се отразили на страната на много нива. Нашите герои също страдат от случващото се и правят много жертви, свързани със смърт, предателства, взимане на тежки избори и премълчаване на истини, които водят само да по-голяма разруха в отношенията им. 

Основния фокус в книгата обаче си остават жените хеньо. „Островът на морските жени“ много подробно ни превежда през психиката им, начинът им на мислене, традицията, какво символизира тя. Обяснява ни защо всички тези жени се чувстват привлечени неистово към морето. Какви рискове крие всяко едно потапяне във водата. Какви последствия има за организма им в следствие на това редовно навлизане в дълбоките и студени води на морето. Защо е важно за тях да бъдат хеньо – какво им носи, но и какво им взима. Как се променя традицията с годините и как мъжете, дори и в градовете с най-много жени хеньо, с годините искат да ограничат тази женска сила и да се ориентират към патриархата. 

С всяко потапяне във водата на някоя от нашите героини пред нас се разкриваше история. Това е един многопластов роман, в който се разказва за приятелството, любовта, загубата, предателството, традицията, уважението, силата на духа. Разказ за това да можеш да преглътнеш обидата и да се опиташ да погледнеш дадена ситуация от нова гледна точка. Да се опиташ да чуеш другата страна и да я разбереш, защото всяко поведение има своята причина и преди да съдим и да имаме категорично мнение е хубаво да чуем човека отсреща. 

Лиза Сий

Книгата на Лиза Сий определено се нарежда сред любимите ми. Да, не ми подейства емоционално, но цялата тази прелюбопитна информация в нея ме накара още повече да се поинтересувам за тази традиция в Корея. 

Разбира се, чисто сюжетно, имаше доста изненади. На няколко пъти ахвах докато чета и се изненадвах от случилото. Лиза Сий определено не се притеснява да загуби някой главен герой и да го „жертва“ в името на реалистичния развой на събитията. Защото колкото и да не ни се иска в живота не винаги има щастлив край. Понякога финалът е просто реалистичен. И трябва да приемем този факт. 

За филма

Препоръчвам с две ръце на всеки, който му е интересна темата да изгледа “The Last of the Sea Women”. Филмът е направен изключително добре и не е монотонен или скучен. Напротив – всичко е много динамично, виждаме различни мнения, чуваме разнообразни истории и гледни точки. Не усетих кога мина този час и половина. 

Във филма може да разберете повече за жените хеньо, историята им, как се е променила традицията през годините. Ще намерите отговори на въпроса защо се гмуркат без оборудване и защо е жизнено важно за природата това. Във филма се разглежда мнението на населението спрямо жените хеньо през годините и как в момента това е умираща традиция, която има опасност скоро да бъде забравена. Много интересно беше как местните се опитват да я запазят жива. Има специално училище за жени хеньо, а две млади гмуркачки имат канал в социалните мрежи, чрез който карат хеньо да изглежда модерно за младите, а не само за възрастните жени. 

Но най-големият фокус на филма е замърсяването на океана и ролята на жените хеньо в неговото опазване. Филмът разглежда един конкретен период през 2023, когато Япония сериозно обмисля да изпусне радиоактивната вода от АЕЦ „Фукушима“. Това освен, че ще навреди на океана като цяло, въпреки че от правителството на Япония твърдят, че водите са третирани и радиоактивността им не е опасна, това действие ще повлияе и на всички гмуркачки от Корея. Те много често се нагълтват с вода докато работят и прекарват по 6-8 часа в нея. Животът на тези жени е в опасност, а и животът в океана също. 

Във филма на няколко пъти се казва как с времето океанът се е променил, уловът на жените хеньо е намалял драстично, защото животът в океаните е намалял също. Този филм е доста ценен. От една страна да опознаем жените хеньо, но от друга да се замислим за замърсяването, което причиняваме и възможните последици за всички ни от него. 

Автор: Любен Спасов

„Има моменти, когато ми се иска да върна времето назад и да премахна тъгата, но имам чувството, че заедно с нея ще си отиде и радостта.“ 

Може би, ако попитаме повечето хора „Какво за вас е женска книга?“, повечето ще кажат „някоя романтична, с много любов вътре и с фокус върху отношения между героите“. И може би такъв отговори би бил верен, тъй като процентно определено повече жени посягат към такива сюжети и истории. 

С Цвети осъзнахме, че откакто стартирахме рубриката, не сме имали такова заглавие в селекцията. Затова решихме първото такова да бъде от тежката артилерия – Никълъс Спаркс. Автор, известен със своите романтични, доста драматични и може би повече „женски“ книги. 

На Пролетния панаир тази година, след като разбраха за нашата рубрика, от издателство „Пергамент Прес“ ни препоръчаха да прочетем „Незабравима разходка“ за някое от изданията и ние с Цвети решихме да се гмурнем в тази история. На кой обаче тя хареса повече? Може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Незабравима разходка“  е книга, която може да прочетете за един уикенд.

„Незабравима разходка“ дълги години беше сред любимите ми романтични филми. Прочетох книгата в последствие и признавам, че тогава не ми допадна, макар че след нея изчетох още много заглавия на Никълъс Спаркс (и изгледах всички филми по тях, разбира се). През септември реших да си припомня историята на Лендън и Джейми и с изненада установих, че този път ми хареса повече. 

При първия прочит ме отблъсна основно религиозната тема. Във филма сякаш не беше толкова силно застъпена и ми се струваше излишна в книгата. И днес смятам, че текстът няма да загуби много, ако вярата, Бог и т.н.  се споменават по-рядко, но всичко друго успя да ме увлече достатъчно, за да остана с положителни впечатления накрая.

Самият сюжет може да допадне на читатели, които обичат „Аз преди теб“, които харесват романтичните истории, но не се страхуват и да си поплачат. Винаги съм харесвала тезата, че дори някои хора да идват в живота ни за кратко, могат да изиграят ключова роля в него, и обичам книги и филми, които говорят за това, така че може да съм пристрастна в мнението си. 

Ако разглеждаме „Незабравима разходка“ сред всички книги, ще се намерят недостатъци – особено ако сте прочели повече от Спаркс и знаете всички тропи и похвати, които той обича да „рециклира“. Но в рамките на жанра си, романът е на много добро ниво. Авторът пише леко и увлекателно дори по болезнени теми. Умее да използва структурата на сюжета така, че да те изненада и да задържи вниманието ти (в това са ме убедили и „Тетрадката“, „С дъх на канела“ и други). Понякога е предсказуем, но дори и тогава удоволствието от четенето остава. И със сигурност знае как да си играе с емоциите на читателя. 

Ако сте се настроили за нещо романтично, „Незабравима разходка“ е книга, която може да прочетете за един уикенд. И може би е точното четиво за сезона, изпълнено с красива любов, топло приятелство, но и доза тъга и меланхолия – съвсем в унисон с дъждовните есенни дни.

ТОЙ: За мен „Незабравима разходка“ е женска книга с мъжко писане.

Изцяло романтичните книги не са моето нещо, но от време на време имам нужда от някоя любовна история, която да ме разчувства или поне да се опита да го направи. „Незабравима разходка“ е първата ми книжна среща с Никълъс Спаркс, но определено не мога да я вкарам в графа романтични и лигави. 

През годините отлагах четенето на Спаркс, защото филмът по „Тетрадката“ грам не ми хареса, а „Последната песен“ с Майли Сайръс ми допадна, но не успя да ме накара да посегна към автора. Честно казано си мислех, че няма да е моето нещо. 

„Незабравима разходка“ ме спечели със сюжета си, въпреки че предвидих горе-долу какво ще се случи още на половината книга. Хареса ми, че действието се разви бързо, диалозите бяха кратки, точно в целта, нямаше увъртане или излишно описание на нещата. Героите ми бяха реалистични без излишно преекспониране и не ми бяха дразнещи с нелогични действия и изказвания. Иронията като цяло е, че за мен „Незабравима разходка“ е женска книга с мъжко писане. 

Никълъс Спаркс

Но въпреки че може да се каже, че книгата е „женска“, то категорично бих спорил с всеки, че е романтично, лигаво четиво. Да има клишетата, които в случая са гимназиални отношения, подигравки към главната ни героиня, защото е различна, тийнейджърско влюбване, невъзможната любов. 

Но в тази тънка книжка има и доста сериозни теми, като това да не гледаш повърхностно спрямо хората, а винаги да търсиш дълбочина, защото там се крият истинските неща. „Незабравима разходка“ е история за това как не трябва да съжаляваш за нищо и че не можеш да се отървеш от тъгата, без да рискуваш да намалиш и щастието. Това е роман за силата на любовта и доброто, и колко е важно да ги предадеш нататък. Роман, за истинските отношения, важните неща в живота и вярата в Бог. А незабравимата разходка в книгата ми разби сърцето и със сигурност ще помня тази сцена в книгата още дълго време. 

Аз съм много доволен от първата ми среща с Никълъс Спаркс и определено препоръчвам „Незабравима разходка“ не само на дамите. 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова 

„Владееш ли думите, владееш света. Но владееш ли себе си?“

Из „Златната пишеща машина“

Вдъхновен от началото на новата учебна година, реших да се потопя в две детски истории, които са пълни с приключения, книги, училище, библиотеки, приключения и… злополучия. Книги, които ми доставиха книжно удоволствие и докато ги четях си почивах пълноценно. 

„Ужасното училище“ от Лемъни Сникет е още една супер интересна част от поредицата за сираците Бодлер, а „Златната пишеща машина“ от Карстен Хен отново ме накара да се влюбя в книгите и приключенията, които съдържат между страниците си. Две тотално различни истории, но все така магични и каращи децата да се влюбят в четенето. Препоръчвам ги на всеки, който иска да накара някой малчуган да се запознае с някое интересно четиво или пък на всички непораснали деца, които имат нужда от малко магия и любопитни истории. 

Пълното ми мнение за двете книги може да разберете, ако продължите да четете. 

„Ужасното училище“

Всеки, който следи блога ми редовно знае, че обожавам книгите от „Поредица от злополучия“ и няма да спра да повтарям колко съм благодарен на Бени, че ме запозна с Лемъни Сникет и света на сираците Бодлер. Всяка една книга е различна, много любопитна и ме кара да искам тази история да не свършва. Винаги се вълнувам заедно с децата, ядосвам се на Граф Олаф и това как не ги оставя да си живеят живота и ми става тъжно как те наистина нямат късмет и положението им с всяка книга става все по-трудно и непоносимо. 

„Ужасното училище“ или петата част от поредицата много ми харесаха! Беше много различна от другите, защото децата отидоха да живеят в интернат, а не при някой настойник, което предполагаше, че Граф Олаф по-трудно ще ги открие. Разбира се, те се озоваха в отвратително място, в което правилата, директорът, част от децата тормозеха сираците Бодлер и те трябваше всеки ден да се справят с трудностите, които ги посрещаха на територията на това ужасно училище. 

Хареса ми, че в тази част сираците официално си имаха подкрепление и дори приятели. Герои, които застанаха зад тях и не им позволиха да се опълчат на Граф Олаф сами. Напротив, дори поеха голям риск заради тях, който не остана безнаказан. 

Но най-много ми хареса финала на тази книга. По принцип всяка част завършва как сираците разкриват злодеянията на Граф Олаф, той се измъква и в следващата част продължава да ги тормози. Този път обаче нещата завършиха доста мистериозно и оставиха у мен огромно нетърпение да видя как ще продължи историята, защото за първи път се остави нещо недовършено, което ще се разгадае в следващата част. 

Като цяло съм много доволен от петата част, донесе ми истинско удоволствие да си я прочета. Чакаме книга №6, за да научим отговори на въпроси, които ще ни измъчват дотогава. 

„Златната пишеща машина“

„Златната пишеща машина“ се оказа една много интересна, по детски наивна, изпълнена с приключения история, посветена на книгите и силата на думите. Карстен Хан е написал един прекрасен детски роман, който си има достоен злодей, герои, които те докосват, обрати, изненади, напрежение, но и има поука за малките читатели, които ще се докоснат до нея. 

В книгата се запознаваме с Емили, която открива тайна библиотека, скрита в градската библиотека, е ясно, че я очаква приключение. Но никой не подозира колко далече ще стигне. В тази библиотека се пазят всички книги, писани някога. А пред тях е поставена златна пишеща машина. Скоро Емили разбира, че ако напише нещо на пишещата машина и го залепи в книга от библиотеката, променя не само този екземпляр, а всички издания на книгата. А това променя реалността. И има силата да сбъдне най-голямото ѝ желание.

Но Емили не е единствената, която знае за Златната машина. Когато безскрупулният ѝ учител Дрескау осъзнава каква власт се крие в тайната библиотека, над целия свят надвисва опасност. 

Изключително ми харесва света, който Карстен Хан създава. Въпреки че в книгата има много реалности, които се преплитат и в една част от историята, когато всичко се заплита жестоко леко се напрегнах, мога да кажа, че съм доста доволен от сюжета и как се развиха нещата. 

Хареса ми, че персонажът на Емили не беше типичния за детски книги, а беше многопластов и в различни моменти от историята тя беше мила, след това смела, после направи няколко грешки, след това успя да ги осъзнае и се стегна, пое последствията от действията си и разбра какво трябва да направи, за да оправи нещата. 

Хареса ми колко умело авторът е преплел поуката в историята. Тя в никакъв случай не стои като назидание, а е вплетена в текста с различни ситуации, примери, последствия. Този роман със сигурност ще се хареса на деца, които търсят приключения в книгите, но ще допадне и на такива, които търсят дълбочина и послания. 

Но най-много ми хареса, че авторът постоянно прави връзки с реалността. В книгата става дума за реални книги, автори и как един роман може да повлияе на цялата световна история. Силата на думите е огромна и трябва много внимателно да се борави с нея. Защото, ако направим нещо необмислено можем да навредим на много хора. 

Като цяло мога да препоръчам „Златната пишеща машина“ както на малки и пораснали деца, така и на родители, които искат да накарат детето си да се влюби в четенето. Тази книга определено съдържа магията да повлияе на всеки и да го превърне в запален читател. 

Автор: Любен Спасов

„Какво е прогресът? Дай на хората Божията сила – да стоят кораби като острови, да летят като птици или да подпалват недрата на земята като дявола в проклетата му преизподня – това просто прави глупостта ми все по-голяма и по-голяма, докато не затрият целия свят. Ръцете ни стават по-големи, а душите ни се свиват. Наистина ли е толкова изненадващо, че Бог ни е изоставил?“

„Топлите ръце на призраците“ от Катрин Арден е книга, която след като прочетох бях много разколебан дали ми харесва. От една страна осъзнавам, че това е най-сериозната работа на авторката, от друга не успя да ми подейства по никакъв начин на емоционално ниво. Не успя да ме „хване“ както другите книги от авторката. 

Личи си, че тук Арден е положила много старание, направила е много проучвания. Хареса ми, че е решила да напише романа, след като е осъзнала как темата за Първата световна война за американците не е много интересна. Техния интерес, фокус и памет са насочени основно към Втората световна война и тя иска да разкаже история за Първата, която е оставила не по-малко жертви и разруха. 

Сюжетът на книгата е много интересен. Паралелно се разказват историите на брат и сестра, които търся път един към друг, но и пътят към самите себе си. Към собствените си страхове, към собствените желания. Войник и медицинска сестра, които участват в тази война и се опитват да се справят с последиците от нея. Както физически, така и психически. 

Това е история, в която всеки иска да забрави ада през който е преминал, но това нещо си има цена. И въпреки че има лек паранормален елемент, историята на Катрин Арден е много реална и показва за пореден път нагледно какво се случва с всеки замесен във войната. Показва ни полуделите войници, които убиват и преживяват всяка смърт на бойното поле. Медицинските сестри и докторите, които се борят да спасят животите на всеки, който минава през ръцете ми. Майките, които чакат децата им да се върнат, въпреки че знаят, че има голям шанс това никога да не се случи. 

„Топлите ръце на призраците“ ни връща през януари 1918 г., когато след като е ранена и освободена от служба, военната медицинска сестра Лора Айвън е принудена да остави брат си, който все още се сражава във Фландрия. Вече у дома в Халифакс, Канада, тя получава вест за смъртта на Фреди заедно с всичките му вещи. Но нещо не е наред… Решена да разбере истината, Лора се връща в Белгия като доброволка в частна болница. Скоро след пристигането си тя чува слухове за обитавани от духове окопи и странен хотелиер, чието вино дарява забрава. Възможно ли е Фреди да е избягал от бойното поле само за да попадне в плен на някого… или нещо?

Историята е написана в две времеви рамки, като другата е няколко месеца по-рано - ноември 1917 г. След експлозия Фреди Айвън се събужда в мрака, хванат в капана на съборен бункер и в компанията на вражески войник – германец на име Ханс Винтер. Противно на очакваното, двамата мъже се съюзяват, за да си проправят път навън. Неспособни да понесат мисълта отново да се върнат сред полетата на смъртта, особено на противоположни страни, те намират убежище при мистериозен мъж, който сякаш има силата да изличи ада, преживян в окопите. Но на каква цена?

И в тази книга, както предните си, Катрин Арден е създала свят, който в случая е много реален, но все пак се намесват лоши сили, които влияят на случващото се с героите ни. Тя има дарбата да създава много добри злодеи, от които те побиват тръпки и винаги има някаква мистерия около тях, която не се разкрива до финала. А в този случай и след него. 

Хареса ми, че злодеят в тази книга метафорично е „натоварен“ с вината на самата война като цяло. В историята на Арден всеки, който го среща полудява, веднъж види ли го иска да се върне при него и полуделите търсят спасение, чрез забрава. Нашият злодей е самата война, която погубва разсъдъка и животите на войниците, които са готови на всичко, за да забравят какво са правили по време на сраженията. 

Както в предните ѝ романи, така и в този изключително много харесвам героите на Арден – както обикновено са изградени много добре и успяваш да се свържеш с тях, с историята им и всичко, което ги вълнува, започва да вълнува и теб. 

И въпреки всички тези позитиви на писането на Арден, които ги има и в тази книга, „Топлите ръце на призраците“ не успя да ми хареса толкова колкото другите романи на авторката. Трилогията „Мечокът и славеят“ до ден днешен си спомням как ме засмука и как не можех да спра да я чета в различни часове на нощта. Дори детската ѝ поредица след това ме караше да искам още и още от нея. Тук хем ми беше любопитно какво ще се случи на финала, хем не можах да се запаля. Не можах да се влюбя в историята и да не искам да свършва. Този път Катрин Арден не успя да ме омагьоса, въпреки че е написала една много хубава книга. 

В този свой роман Арден е запазила още едно свое качество като автор – да претупва финалите си. Тя много подробно и поетапно пише през цялото време. Изгражда съспенс, цели светове и на финала… всичко приключва сякаш от нищото. Това е във всяка една нейна книга и тази не прави изключение. 

За финал искам да кажа, че ако решите да прочетете „Топлите ръце на призраците“ няма да сгрешите, просто за мен не беше това, което искам и очаквам от авторката на емоционално ниво. Но това не прави романа по-малко добър. 

Автор: Любен Спасов