Book Adventure Club

„Но когато си помисля за теб, искам да сме заедно в самотата. Искам да се боря с теб и за теб. Искам да живея във връзка. Искам да бъда контекст за теб и ти – за мен. 

Обичам те и те обичам, и искам да разбера какво означава това заедно с теб.“

„Време да загубиш, време да спечелиш“ има всички качества да се превърне в най-омразната ми книга. Като цяло не съм най-големият фен на научната фантастика, а тази е доста виден пример за такава. Ненавиждам пътуване във времето – дори това в „Хари Потър и Затворникът от Азкабан“ ме напряга. И не обичам книги, които са написани претенциозно. Посегнах към „Време да загубиш, време да спечелиш“ само заради един от любимите ми книжни влогъри, Jack Edwards, който говори за книгата в едно негово видео. 

Тук обаче се случи някакви магия. Кликнахме си с тази книга и в никакъв случай не мога да кажа, че съм влюбен в историята и ще я препоръчам на целия свят, но и не мога да кажа, че умрях от скука и едва я дочетох. Напротив. Тази тънка книжка от 150 страници ми бе компания два дни и мога да кажа, че ми беше приятно.

Цялата интрига в „Време да загубиш, време да спечелиш“ се заплита около писмо, което е намерено от агент на коменданта в пепелта на един разрушаващ се свят и първото изречение гласи: „Да бъде изгорено, преди да се прочете!“. 

Така започва необикновената кореспонденция между двама агенти, които във войната за бъдещето, водена от две воюващи фракции, са основни съперници. Как е възможно писмо, което в своето начало звучи като подигравка, да се превърне в сюжет – романтичен, епичен, променящ и миналото, и бъдещето… Връзката на Алена с Лазурна ще доведе ли до смърт за един от двамата и кой ще спечели тази битка не за света, а за времето, което движи живота и в което започва любовта? Докато агентите пътуват напред-назад във времето, променяйки историята на множество вселени от името на техните враждуващи империи, те оставят един на друг тайни послания – в началото са малки подигравки, постепенно преминават в загадъчен флирт, а после в любов между двама, които разстоянието във времето не може да събере.

Първоначално книгата много ме обърка. Не можех да разбера какво точно чета, в кой свят се намирам. Самото писане между писмата между агентите категорично не е моето – прекалено много описания, обяснения, много малко действие. Доста трудно ми тръгна четенето на всичко. 

Но когато започнаха писмата… ами всичко се промени. Комуникацията на Алена и Лазурна подреди всичко за мен и ме накара да остана с книгата до финала. Беше много вдъхновяващо как докато всичко тъне в разруха се заражда любов. Как врагове, които имат мисията да се унищожат един друг, в крайна сметка започват да изпитват истински и много силни чувства. 

Интересното е, че зараждането на тези чувства се усещат докато четеш писмата. Започва се с леката промяна в тона, във вкарването на различни мили думи, които използват една към друга в началото на писмата си. Усещането беше точно както ние, когато си пишем с някого и изведнъж усетиш, че има флирт, емоция и не сте си просто приятели, а всъщност се заражда нещо. Когато стоим на телефона до късно и си пишем по цял ден без прекъсване. 

Амал Ел-Мотар и Макс Гладстоун

Ето такова е усещането и тук – докато се води война, която изисква стратегически ходове, жертви, взимане на страна в конфликта и доказване на вярност, чрез убиване, една любов се опитва да намери своето място в целия този хаус. Въпреки това, че Алена и Лазурна са обучени винаги да печелят, защото в една война винаги има победители и загубили. 

Няма да ви казвам те двете от кои са – ще ви оставя да прочетете сами. Но финалът много ми хареса. Ама много! 

Това, че двамата автори на книгата са писали писмата на двамата главни персонажи също е плюс. Наистина се усеща една автентичност. Не знам как са писали книгата, но си мисля, че е абсолютно възможно да са си пращали написаното както Алена и Лазурна и спрямо отговорите се е движил и сюжета на книгата. 

За финал мога само да кажа, че книгата определено не е за всеки – дори аз не знам точно дали ми хареса или не. Но със сигурност е една от книжните изненади за мен през 2025 година до момента. 

Автор: Любен Спасов 

„Все още си млада, личи си. Интересува ви само най-вкусната храна, която в възможно да опитате. Стигнете ли до моята възраст ще разберете, че носталгията може да бъде в еднаква степен важна съставка. Искам да хапна от това суши, което някога ми носеше щастие, това е.“

Всички познаваме онова чувство, когато една песен, мирис или пък място ни връщат назад във времето към любим спомен. Към по щастливи, лежерни дни или пък отминали любови. Към нещо, което е било важно за нас и сме го запечатали в няколко строфи или пък ухание. 

Със сигурност и храната също може да спадне към тази категория. Всички си спомняме вкуса на детството например. Една гозба, която като я опиташ и се чувстваш отново на 10. 

За мен, брат ми и моите братовчедки, с които израснахме заедно, такова ястие е миянето. За тези, които не знаят какво е мияне, обяснявам. Това е каша, която се прави с брашно, домати, масло, сол, червен пипер, може да се добавят и яйца. Когато бяхме малки баба ни приготвяше тази супер елементарна каша, пържеше (самоковски) картофи, които да топим в нея и за нас това беше пир, който предпочитахме пред всяко едно друго по-скъпо ястие, което можеше да ни се предложи в онзи момент. До ден днешен, когато четиримата се съберем на едно място, от време на време молим баба ни да ни направи мияне. И винаги си припомняме по някоя забавна случка от преди години. 

А към този спомен ме върна прекрасната книга на Хисаши Кашиваи „Ресторант „Камогава“. Книга, която е събрала топли, семейни, тъжни, красиви, емоционални, но най-вече истински истории, които започват с едно ястие, което те връща към даден момент от живота ти, но носи със себе си отговори за неща, които дори сме забравили, че са се случили. Вкус, който носи със себе си истини и не може да се сравни с нищо друго, защото основната му съставка е носталгия, а когато тя се появи в уравнението, всяка една гозба става най-вкусната на света. 

А, ако излезем от кулинарната тема, в книгата си има и едни мини разследвания, които ще задоволят любопитството на детективите сред читателите. Просто уликите са спомени, ястия и различни видове съставки – от подправки до зеленчуци и месо. 

В книгата се запознаваме с Коиши Камогава и баща ѝ Нагаре. Те притежават малко ресторантче, което се е скътало в една странична уличка на Киото Ресторант „Камогава“ предлага изключителни ястия. Но не те сa причината клиентите да искат да го посетят.

Коиши и Нагаре са „детективи на храна“. Те провеждат находчиви разследвания, чрез които успяват да пресъздадат абсолютно точно вкуса на ястието от най-скъпите спомени на човека, който ги е потърсил за помощ. Ястие, което държи ключа към забравеното минало и бъдещото щастие на човека.

„Ресторант „Камогава“ е една от най-сладките книги, които съм чел. Буквално. Първото ми предупреждение за нея е да не я четете докато сте гладни. Коремът ви ще къркори постоянно и ще се облизвате с подробните описания на ястията поместени в нея. 

Също така, ако търсите някаква висока литература, голяма драма и огромно задълбочаване в проблеми – тази книга не е за вас, ще ви подразни. 

Тази книга е за всички чревоугодници, които знаят, че храната е любов и не искат просто да се натъпчат с нещо. Хора, които знаят, че всяко ястие носи в себе енергията, която имаш ти докато го ядеш и че храната може да е мост към ситуации и хора, които чрез нея ще помниш цял живот.

Хисаши Кашиваи

Но най-вече тази книга е за хората, които обичат онези азиатски истории, с мини обрати, които те учат на нещо важно, без да са грандомански. В „Ресторант „Камогава“ са събрани историите на 6 личности, които търсят отговори, опрощение или просто искат да са щастливи отново. Ще се запознаете със съпруг, който иска да вкуси за последен път най-вкусното ястие на починалата си съпруга, преди да се впусне в новата глава от живота си. Ще се срещнете с жена, която е отказала предложение за брак преди 50 години и се чуди какъв ли щеше да е живота ѝ, ако беше казала „да“. Ще се опитате да разберете защо едно момче, което е напуснало рано своето семейство заради мащехата си, е направило грешка, която го е белязало за цял живот в емоционален план. 

За мен нямаше слаб разказ тук. Нямаше слаб случай. Книгата е написана прекрасно, а „детективската“ нишка е страхотен акцент, който на мен ми хареса изключително много. 

Искрено харесах „Ресторант „Камогава“ и го препоръчвам на всеки, който иска да направи едно много леко, симпатично, емоционално и вкусно пътешествие из японската кухня. И не само. 

Автор: Любен Спасов

„Казах ти, че не виждам причина да не се позабавлявам с това разследване. Истинско убийство в къщата ми! Такова нещо не се случва всеки ден.“

Из „Трупът в библиотеката“ 

Наваксването с книгите на Агата Кристи е едно от най-приятните ми книжни предизвикателства за тази година. Започнало като четене докато нямаме три дни ток на село, заради обилен снеговалеж през декември, това начинание се превърна в поредица в блога, която много обичам. Това зимно (книжно) преживяване толкова ми хареса, че реших да правя такива за всеки сезон. 

Лятото на 2025 ще остане едно от най-любимите ми. Имаше от всичко по много и определено ще го запомня със случките, които преживях. За финал обаче, по време на семейната ми лятна ваканция през август, си оставих удоволствието отново да се потопя в света на Агата Кристи. За летните мистерии с книгите на авторката избрах да изоставя малко Поаро и да се запозная с друг култов персонаж - госпожица Марпъл.  Досега не бях чел нито една от книгите, които са посветени на нея и реших, че лятото е правилният момент за това. 

Избрах 5 заглавия, в които тя е главен герой, опаковах багажа за морето и тръгнах. А как премина това лятно книжно четене, може да разберете в текста. 

„Убийство в дома на свещеника“ 

Реших да започна четенето на книгите за госпожица Марпъл с първия роман, в който тя се появява. „Убийство в дома на свещеника“ си потапя в заспалото селце Сейнт Мери Мийд, което е разтърсено от убийството на полковник Протеро. Жертвата не е сред любимците на населението, затова и заподозрените са мнозина. Възможно ли е невярната му съпруга да е убиецът? А нейният любовник? Дори дъщерята на полковника има мотив. В този роман за пръв път госпожица Марпъл демонстрира брилянтните си способности, с които разкрива и наказва дори и най-подлите престъпници.

Признавам си без бой, че първата ми среща с госпожица Марпъл е доста средна работа. Обожавам Агата и стилът ѝ на писане, но тази книга определено няма да се нареди сред любимите ми заглавия от авторката. 

Като цяло това е типичен роман от Агата Кристи – имаме убит, който всички мразят, заподозрените са много и всички имат правдоподобен мотив да го искат мъртъв. Този път обаче героите, техните постъпки, самата история не ми беше чак толкова интересна. Нямаше я онази интрига, която ме кара да поглъщам романите на Кристи. Нямаше и нищо интересно около самото убийство. Самите герои не бяха кой знае колко полюсни и любопитни. Агата Кристи по принцип изгражда много добри персонажи, които те карат или да се привържеш към тях или пък да ги мразиш докато четеш. Тук всичко ми беше много равно, някак прекалено спокойно и предвидимо. Дори дамите, които обичат да клюкарстват не бяха някакъв забавен акцент в цялата история. 

Може би разочарованието ми идва и от това, че нямаше много голямо участие в историята на самата госпожица Марпъл. Аз очаквах тя бъде център като Поаро. Тук тя по-скоро е в периферията на историята, която се разказва от свещеника в чийто дом се случва убийството, а тя се появява на финала, за да обяви убиеца, който полицията така и не можа да открие сама. Надявам се в другите части, които ми предстои да прочета, госпожица Марпъл да е много по-активна. 

Като цяло мога да кажа, че за мен „Убийство в дома на свещеника“ е предшественик на „Криминален клуб „Четвъртък“ и „Криминален клуб „Марлоу“ – любопитна възрастна жена, със склонност да вижда и чува всичко, да знае всяка подробност, с аналитично мислене, разкрива убийството въпреки полицията. Другата ми надежда е в останалите части да успея да разбера повече и за самата госпожица Марпъл – усещам я като герой, който има какво да разкаже. 

В обобщение мога да кажа, че за мен „Убийство в дома на свещеника“ е категорична среда или 3 звезди в Goodreads. Лек криминален роман от Агата Кристи, без да е нещо кой знае какво. 

„Трупът в библиотеката“

Тази част от поредицата за госпожица Марпъл вече ми хареса доста повече. „Трупът в библиотеката” е с много по-заплетена загадка, която се оказа толкова сложна, че трябваше да се напаснат няколко сюжета докато се отговори на простия въпрос „Кой е убиецът?”. 

Действието в книгата започва в седем сутринта. Семейство Бантри се събуждат и намират тялото на млада жена в библиотеката си. Облечена е с вечерна рокля и носи тежък грим, който сега е размазан по лицето ѝ. Но коя е тя? Как е попаднала там? А дали има връзка с другото момиче, чието тяло по-късно откриват? Истината трябва да излезе наяве преди да плъзнат грозни слухове. Много детективи биха искали да разкрият мистерията, но госпожица Марпъл е крачка пред тях!

Това, което най-силно ми хареса в „Трупът в библиотеката” е колко динамично беше действието. Тук Агата Кристи изобщо не си е играла да ни въвежда в ситуацията, да изгражда атмосфера или да ни дава някакъв контекст. Още на втората страница се появява труп в библиотеката и започва разследване на кого е той и какво прави в библиотеката на едно почтено семейство. 

Госпожица Марпъл тук е въведена в действието много по-рано и тя разследва случая наравно с полицията. В тази част нейното общуване с детективите беше като тенис мач - предаваха си топката и заедно разследваха заплетения случай. 

Въпреки че на финала причината за убийствата е най-баналната на света, докато стигнем до това пътят си беше доста интересен. В търсенето на отговорите изплуваха много сложни семейни връзки, допълнителни истории, които даваха много грешни следи и второ убийство, което заплете нещата още повече. Накрая всичко се навърза много логично и ми достави голямо удоволствие. 

В „Трупът в библиотеката” имаме и няколко по-големи теми: алчността, която изкарва най-лошото у човек, силата на духа, който не може да бъде пречупен от физически проблеми и как успехът на всяка цена не е задължителен. 

Като цяло оценката ми за книгата в 3.5 звезди, защото отново не можа да ми хареса както други книги на Агата Кристи, но ще закръгля към 4, заради бързото действие без излишни разтягания на локуми.

„Предизвестено убийство“

Ето това е Агата Кристи, която обичам! В „Предизвестено убийство” получих всичко, което очаквам от нея - сложна загадка, пълна с обрати, многопластова история, която те води на различни места, в различни времеви рамки. И пълнокръвни герои, които те карат да се съмняваш във всеки един от тях на всяка една страница. 

„Обявява се убийство, петък, 29 октомври, в Литъл Падъкс, 18:30 ч.“

Тази необичайна обява в местния вестник събужда любопитството на жителите на Чипинг Клегхорн. Дали е неуместна шега? Някаква измама? Или игра, в която желаещите могат да се включат? Неспособни да устоят на мистериозната покана, местните започват да се събират в Литъл Падъкс в уречения час. Само госпожица Марпъл е озадачена и разтревожена.

Точно в 18:30 часа светлините угасват...

Историята в „Предизвестено убийство” много ми хареса. Честно казано очаквах много по-банално развитие на нещата, а получих супер оригинална история точно в стила на Агата. Толкова останах доволен от финала, че щях да изгоря на плажа докато четях обобщението на истината от госпожица Марпъл. 

Колкото повече чета от поредицата книги за нея, толкова повече я харесвам като персонаж. За мен това е образът на самата Агата Кристи, която се появява да разкрие загадката, но е приела облика на прелюбопитната госпожица Марпъл. Харесва ми, че тя води своите разследвания само на основания принцип за човешката природа, която не се мени. И аз като нея вярвам, че си има основно човешки поведения, които намираме в различни хора и ситуации и ако се водим от тях, може да разгадаем всяка една мистерия. 

В „Предизвестено убийство” ми харесаха и по-големите теми, които са застъпени в романа като озлобените хора, които си остават такива до своя край и как мислят, че животът им е длъжен за нещо. В книгата се срещаме с хора, които не правят нищо за своето щастие, а смятат, че нещо им принадлежи по подразбиране. Има и една много чувствителна тема относно живота на инвалидите и тяхното поведение спрямо околните - огорчени ли са като цяло или могат да живеят пълноценен живот без да обвиняват околните за своето положение. 

Като цяло препоръчвам „Предизвестено убийство” на всички феновете на Агата Кристи. Ще получат една история в класическия криминален и любим стил на авторката.   

„Джоб, пълен с ръж“

Честно казано за този роман няма какво толкова да кажа. Абсолютно типичен за Агата Кристи - смърт чрез отравяне, сложни семейни отношения, убийство заради пари. Както в „Десет малки негърчета“ (чакайте, че забравих, че си има популистко ново име: „Те бяха десет“), така и тук убийствата се случват по едно детско стихче, което госпожица Марпъл позна и помогна на нея и полицията да разкрият самия случай. 

Оше в началото на „Джоб, пълен с ръж“ се запознаваме с Рекс Фортескю, който е отровен по необичаен начин в луксозния си офис. В джобовете на деловия му костюм има... зърна ръж. Следват още две убийства. И отново същата странна улика. Но разследването на инспектор Нийл е в задънена улица.

Когато госпожица Марпъл свързва странната находка със старо стихче, тя открива неочаквана връзка между жертвите. И впряга изключителната си наблюдателност, за да разкрие кой е убиецът.

И тази книга е поредното доказателство за майсторството на Агата Кристи. По време на цялата история тя нарежда факти, които са толкова добре навързани, че хем тя дава постоянни подсказки кой е убиеца, хем не се издава. А накрая всичко се навързва толкова добре, че изпитваш само удоволствие от прочетеното. Госпожица Марпъл като персонаж и нейният стил на работа ми стават все по-симпатични. Добър финал. Доволен съм.

„16:50 от Падингтън“

Не е случайно, че „16:50 от Падингтън“ е определен от критиката като образец за перфектна криминална история! Толкова заплетен случай не е имало в много книги на Агата Кристи. Да тръгнеш от буквално никаква конкретика и да разплетеш целия случай плюс да направиш една психотерапия на цяло едно семейство, си е постижение. 

Книгата започва с Елспет Магликъди, която пътува към дома си, доволна от коледното пазаруване в Лондон. През прозореца на купето става неволна свидетелка на убийство, извършено в паралелно пътуващ влак. Но от престъплението няма абсолютно никакви следи! Единственият човек, към когото Елспет може да се обърне, е госпожица Марпъл. В опит да разплете мистериозния случай, тя попада на твърде неочаквана следа.

Много ми хареса как е построен целият роман. Разбира се, беше ясно, че случаят ще тръгне в някаква посока и ще бъде разрешен, но наистина в един момент се чудех как ще станат нещата. Беше ми много нелогично госпожица Марпъл по някакъв магически начин отново да успее да разреши всичко. Но това е хубавото на Агата Кристи – тук магия няма. Всичко е много логично и педантично описано. 

И така по един наистина логичен начин стигнахме до една къща и едно семейство, което определено има страни отношения, тайни и причини да бъдат убийци на тайнствената жена във влака. С развитието на сюжета разбираме много неща, които не са били известни до този момент на всички членове на фамилията и буквално на всяка страница се люшкаме в различни предположения кой може да е мистериозният убиец. 

Развръзката обаче беше МНОГО задоволителна. Честно казано се усъмних чак на финала, че нешата може да се развият по този начин и въпреки това не очаквах точно тези отговори. Доволен съм много. А госпожица Марпъл ми стана много симпатичен герой, който направо ще ми липсва. Скоро отново ще прочета нещо с нея в главната роля. 

Автор: Любен Спасов 

„Когато обичаш някого искаш да направиш така, че светът да изглежда различен за него. Да придадеш смисъл на всички грозни неща и да увеличиш добрите. Това правиш ти. За своите читатели. За мен. Пишеш красиви неща, защото обичаш света.“

Из „Книга за плажа“, Емили Хенри

Всяка година, когато стягаме куфарите за лятната ваканция, се чудя „Колко книги да взема с мен?“. Е, тази година си реших проблема, защото в първия ми тур до Черноморието ваех няколко заглавия на „Софтпрес“, с които имах да наваксам. 

Плажният ми маратон по четене започна с Емили Хенри и „Книга на плажа“, която ме накара да се влюбя в героите и да искам да напиша книга, която да ме запознае с любовта на живота ми. След това продължих с „Наследницата“ от Рейчъл Хокинс, която ми даде точната доза драма и интрига, от която имах нужда. И завърших със „Среднощен пир“ от Луси Фоли, която започнах в една маршрутка от Варна за Бургас и това спаси няколко човешки живота, когато същата маршрутка се развали в Слънчев бряг и трябваше да чакам моите хора да ме вземат. 

Но дотук с моите лични проблеми. 

Как протече книжния ми морски маратон с книгите на „Софтпрес“, може да прочетете в текста. 

„Книга за плажа“ от Емили Хенри

„Книга за плажа“ от Емили Хенри е идеалното четиво, с което да се разтовариш психически, не само на плажа. Това е книга, която те кара да се отпуснеш, да се оставиш на автократа да те заведе на едно романтично пътешествие, което ще те усмихне, може би ще те накара да се размечтаеш или да си спомниш някоя своя стара любов, но и между всичко това ще те накара да се замислиш над много сериозни теми. 

Емили Хенри го може това. Във всяка една нейна книга, наред с любовната история, имаме тема, която е общочовешка и поражда дискусия. Аз затова много често казвам, че книгите ѝ не са просто поредната романтична история, която можем да сравним с някой чиклит. При Емили Хенри има различни пластове, които те карат да заобичаш историята и героите и да не искаш да се разделиш с тях. 

За романтичната част на книгата няма какво толкова да кажа. Емили Хенри пише много романтични любовни истории, които не са неловки, вулгарни или прекалено лигави. Ситуациите в нейните книги са много реалистични, което прави четенето им още по-приятно. Аз нямам проблем с това да чета любовен роман, нямам дори проблем с това, че не всичко, което се случва в тези книги се случва в реалния живот. Но романите на Емили Хенри са правдоподобни, въпреки че си имат своята доза наивитет. 

Любовната история на Огъстъс и Дженюъри е сладка, изпълнена с правилната доза напрежение, леко клиширано начало от типа „мразехме се в университета“ и онова хубаво преоткриване, когато всъщност двамата разбират, че винаги са имали симпатии един към друг. А на всеки книгохолик ще хареса това, че те двамата са писатели и всъщност в „Книга за плажа“ се говори много за любовта към четенето, книгите, писането, а те двамата се предизвикат да излязат от комфортната си зона като писатели и виждаме как един автор се подготвя за писането на книга, как събира нужните факти и информация, кога идва вдъхновението и колко всъщност е работата. 

Но по-важните темите в романа всъщност са: справянето със загубата на любим човек, това да дадеш прошка на някой, който усещаш като предател, да превъзмогнеш старите травми и да продължиш напред като нова личност. И при Огъстъс и Дженюъри виждаме едно изграждане в продължението на книгата. Виждаме как те се променят като личност и се учат да приемат себе си и своите недостатъци. Животът не обича крайностите, нищо не е само черно и бяло. Няма само щастливи финали, но и не всичко е изгубено, ако някога в живота ти се е случило нещо лошо. 

„Книга за плажа“ ни учи, че независимо какво се е случило в миналото ни, трябва да го превъзмогнем, да намерим сили да го превърнем в позитив, да се поучим от него и да продължим. Защото не се знае по какъв начин изборите ни в този момент, ще повлияят на бъдещето ни и как един „сърдитко“ на съседната веранда може да се окаже в един и същи момент полюсен спомен от миналото и голямата ти любов. 

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс ми даде точната доза интрига и драма на плажа, от която имах нужда. За мен тази книга е от онези романи, които постепенно те засмукват в своя свят и ти разкриват тайните заложени в сюжета една по една. Отначало романът ми тръгна по-бавно и си помислих, че този път Рейчъл Хокинс ще ме разочарова, но в крайна сметка „Наследницата“ ми хареса в пъти повече от другата книга на български от авторката „Вилата“. 

На първо място в „Наследницата“ ми допадна самото изграждане на историята. Двете времеви линии се допълваха страхотно, като миналото беше разкрито от писма написани от Руби Мактавиш, а събитията в наши дни бяха отражения на тайните, които сега изплуват на преден план. 

Определено миналото на Руби ми беше много по интересната част от книгата. Всяко едно нейно писмо го поглъщах жадно и ми беше любопитно да разбера какво е станало с всеки един от нейните четири съпрузи и какво е нейното участие в тяхната участ. Хареса ми самата интрига и мистика около Руби. През цялата книга тя е един много полюсен образ, който в един момент харесвах, а в друг осъзнавах, че е опасен и не е окей да подкрепям. 

Финалът на книгата ми хареса изключително много. Оказа се, че в тази книга няма случайни действия и герои. Всичко е дирижирано по един изключително добър начин от Руби и въпреки че само едно фатално действие я спъва, през целия си живот тя е с една крачка пред другите.

Като атмосфера „Наследницата“ ми наподобяваше онези филми, в които интригите, сложните семейни отношения и предателствата на всяка крачка са на преден план и никой не може да се довери на другия. Тук семейните връзки нямат значение, а водещо е желанието за пари и наследство. Романът на Рейчъл Хокинс е от онези трилъри, които се градят на едно напрежение, което читателят не знае накъде ще избие и до последно не си сигурен какво ще се случи с героите. 

Наравно със сложните семейни отношения и убийства, в книгата има и доста сериозни теми като домашното насилие, властта, която парите дават и ненаказуемите действия на богатите.  

Накратко – препоръчвам „Наследницата“. Не е типичният трилър, но определено ще задоволи желанието на читателя за една добра интрига. 

„Среднощен пир“ от Луси Фоли

„Среднощен пир” със сигурност не е най-добрата книга на Луси Фоли, но в никакъв случай не лоша или скучна. Да, „Ловът” ми беше доста по-напрегната и любопитна, но и тук авторката показва майсторство да заплита интриги и да заплита сюжетът така, че почти до последно да не знаеш какво ще се случи. 

Атмосферата в книгата е точно като на сериала „Белият Лотус” - имаме хотел, с мистериозни собственици, служители и гости, които крият своите тайни и местни традиции и обичаи, които ще повлияят на сюжета. Това обаче за собственичката на „Имението” освен бизнес е и място, което крие много опасни тайни. 

Обичам писането на Луси Фоли - гради бавно сюжетът и го води по кулминация, която е доста подобна на тази на Агата Кристи.  

В „Среднощен пир”  ми хареса, че „Имението” е герой, който не е по-малко важен. Хотелът е арена на битката между миналото и настоящето, правдата и лъжата, доброто и злото. Хареса ми този лек митологичен елемент, свързан с „птиците”, който придаваше малко по-страховита атмосфера. Хареса ми и посланието, че всеки рано или късно получава заслуженото си - независимо под каква форма. 

Имаше и много добри връзки между различните герои. Някак си като се напаснаха нещата получих едно удовлетворение. Но за жалост този път нямах този „Уау” ефект, който да ме накара да стоя на ръба на стола до последно. Предвидих това, което се е случило с жертвата в много ранен етап от историята, отгатнах и повечето заложени обрати и мистерии. В „Ловът” например до последно не знаех какво се случва и се чудех как ще завърши всичко. 

Въпреки това препоръчвам „Среднощен пир” - един доста добър трилър, който ще ви разсее на плажа или където сте решили да почивате в момента.  

Автор: Любен Спасов

„Историите, които са ни познати, завинаги ни остават любими.“

С наближаването на юли с Цвети се чудехме кои заглавия да подберем за рубриката, които хем да са по темата, хем да са по-летни. Така стигнахме до „Том Лейк“ и до книгата, която ще четем през август, но все още няма да ви споделим името ѝ. 

На първо четене „Том Лейк“ изглеждаше точно като за юли – семейна история с актьори, театър, малки градчета, бране на череши, спокойно безвремие. Е, решихме да игнорираме факта, че безвремието в книгата се дължи на това, че действието се развива по време на пандемията през 2020, но то и самата Ан Патчет го е написала като щрих и определено не е фокус. 

Това е само причина цялото семейство да се събере на едно място и да послуша за живота на Лара и всичко довело до сегашния момент в черешовата ферма. „Том Лейк“ е история за изборите, които правим и хората, които срещаме. История за миналото, от което може само да се учим. Книга за промените, които се случват през живота ни и ни правят личностите, които сме днес. 

Писането на Ан Патчет може би ще допадне повече на жените, но на мен или на Цвети книгата хареса повече? Разберете в текста. 

ТЯ: „Том Лейк“ ще се хареса на търпеливите читатели!

Може би повечето от нас могат да се върнат назад във времето до поне едно лято, едно място, един избор, който да определим като „ключов“. Понякога е свързан с грешки, след които сме тръгнали по нов път. В други случаи е поредица от щастливи случайности, които някак магически са се наредили и са предопределили бъдещето ни. Но само поглеждайки назад към отминалите години, виждаме как парчетата от пъзела са попаднали на мястото си.

Именно затова разказва Ан Патчет в „Том Лейк“. По време на пандемията, затворени в семейната черешова ферма трите деца на Лара настояват тя да се върне до точно тези повратни точки от своята младост и да им разкаже за театъра, за киното, за любовта и приятелството и за „Том Лейк“.

Патчет е изкусна разказвачка и успява да преплете настоящето и миналото в една увлекателна история, която се разгръща бавно, но изобилства от интересни персонажи. Можем да откроим и по-задълбочени теми в романа - за зависимостите, за алкохолизма, използван като форма за лечение на депресия или психически проблеми, на които през онези години обаче не се е обръщало внимание. Въпросът за цената на славата, известността като самоцел и пошлостта на Холивуд, екологичните проблеми и страховете за бъдещето... Но всичко това е вплетено в разказа, в разговорите, представено чрез героите, техните притеснения и избори.

Дали „Том Лейк“ е книга, която ще бъде оценена повече от жените? Може би, заради основните персонажи и разказвач. Но по-скоро бих казала, че ще се хареса на търпеливите читатели. На тези които обичат да се потапят в поредица от събития без да търсят обрати, напрежение, динамика. А искат разказът да се разгръща стъпка по стъпка, да ги замисля, да го пречупват през своите преживявания.

Със сигурност я препоръчвам, заради стила на авторката, който превръща четенето в наслада, а ако решите да я слушате на английски - разказвач е Мерил Стрийп и е прекрасна!

ТОЙ: Ан Патчет е прекрасна и си оставам влюбен в нейното писане!

Започнах четенето на „Том Лейк“ с доза страх. Толкова много обичам „Холандската къща“ от Ан Патчет, че се притеснявах дали и „Том Лейк“ ще намери място в сърцето ми. Е, оказа се, че притесненията ми са били напразни. 

Да, „Том Лейк“ не е „Холандската къща“, но за мен това определено не е минус. Те са доста различни и дори няма нужда да бъдат сравнявани. Ако в „Холандската къща“ имаме по-драматична история, която има много пластове, то в „Том Лейк“ Ан Патчет ни запознава с една по-човешка такава, изпълнена с емоции, в която много повече хора могат да се припознаят. 

Ще започна с атмосферата на романа, която аз обожавам. Беше ми толкова уютно да чета историята на Лара. Беше ми едно такова топло и сякаш се бях наредил до нейните дъщери и слушах за живота ѝ. Ан Патчет ме пренесе в черешовата ферма в Мичиган и сякаш заживях в тяхното темпо, с техния график на живот и работа. Хареса ми как е построен романът. Как имахме постоянна интеракция между миналото и настоящето. Как имаше постоянно коментари от дъщерите на Лара, които научаваха нещо ново за майка си и това им влияеше, караше ги да преосмислят ситуации, държанието си, мнението си. 

Самата Лара преживя катарзис като сподели нещата, които е изживяла, грешките, които е допуснала, случките, за които съжалява. Е, не сподели едно нещо, но то си е само за нея, лично. Историята ѝ с известния актьор Питър Дюк ми беше любопитна. Въпреки че още от самото начало се знае, че не са се оженили и не са споделили живота си заедно, ми беше любопитно да разбера какво са преживели, защо се е стигнало до приключване на отношенията, каква точно е била последната им среща. 

Ан Патчет

Връщането на Лара в миналото ни показва как промяната винаги е двустранен процес. Не ни се случват неща без ние да вземем някакво решение. Всеки наш избор ни води по различна пътека, която води до нещо ново. Докато разказва на дъщерите си своята история Лара прави тази ретроспекция и вижда, че с времето тя се е променила много, взела е различни решения, но тези решения са я направили човекът, който е днес. А с разказването на историята си дава повод за размисъл на своите дъщери. Кара ги и те да вземат някакви решения или поне да се замислят над своите планове за бъдещето.

Но най-големият плюс за книгата си остава писането на Ан Патчет. Красиво, омагьосващо, леко. Тя е един доста добър разказвач, на който ти просто се доверяваш и се оставяш да те води. Да ти покаже нови светове, нови герои. И ти е приятно. И дори в някакъв момент от книгата да не се случва нещо кой знае какво, ти пак се чувстваш сякаш четеш най-интересният роман. 

Тук е момента да кажа, че Ан Патчет и нейното писане не са за всеки. Определено не е за хора, които искат на всяка страница да получават някакъв обрат или обичат по-динамично действие на сюжета като цяло. Ако решите да посегнете към „Том Лейк“ трябва да е в някакъв момент, в който ви е спокойно и искате да си починете. Да ви е лежерно и просто да се оставите историята да ви води. Тази книга не между другото, не се чете бързо и определено не е за претупване. 

Аз отново съм омагьосан от таланта на Ан Патчет и си оставам влюбен в нейното писане. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Едно, две, три – убиец те следи. 

Четири, пет, шест – как ще спиш нощес?“

Напрегнат, изключително интересен, с неочаквани обрати, брилянтно написан и отново с качеството на Сьорен Свайструп. След „Кестеновия човек“, който преди години ми отвя главата, наистина се съмнявах, че „Игра на криеница“ ще ми хареса толкова силно. Очаквах добра кримка, с психопат за убиец, който ще бъде заловен много трудно, но в кой скандинавски трилър го няма това? 

Само че „Игра на криеница“ се оказа много повече! Това е история, в която освен кървавите убийства и притеснителните подробности, които ме стресираха в късните часове на нощта, има и вплетени сериозни теми като родителството, как разводът се отразява на децата и как караниците между родителите не водят до нищо хубаво и отежняват живота им. Ироничното е, че убиецът иска да спре точно това и да защити децата, но го прави по много… касапски начин. 

Действието в „Игра на криеница“ започва навръх празника на влюбените в полицията постъпва сигнал за изчезнала жена. От разпитите на близките ѝ става ясно, че в продължение на два месеца тя е била тормозена със заплашителни снимки и есемеси. Ная Тулин и новият ѝ колега Рахим бързо откриват прилики с неразкрито убийство на деветнайсетгодишна гимназистка.

Без друго оръжие освен мобилния си телефон незнайният извършител шпионира, манипулира и унижава жертвите си. В извратеното си съзнание възприема преследването като игра на криеница. А играта започва в един пролетен ден преди трийсет години, когато ученически излет се превръща в кошмар...

Започва бясна надпревара с времето. Към разследването се присъединява завърналият се в Копенхаген Марк Хес. Двамата с Ная Тулин работят под огромно напрежение, опитвайки се да свържат минало и настояще, преди играта на криеница да вземе още жертви.

Изключително много харесах „Игра на криеница“. Сьорен Свайструп е използвал същото „хапче“, за да ни накара да останем до края – убиецът убива жертвите си по оригинален начин, от който те побиват тръпки, но и те кара да четеш жадно, за да разбереш какво ще се случи. Главите са кратки и самото действие е доста динамично. Не усещаш как преполовяваш романа. Четенето на книгата е истинско удоволствие и релакс. Аз я четох на плажа и ми беше перфектната компания, докато слушах шума на вълните. 

Героите в книгата са изградени прекрасно. Вълнуваш се за всеки от тях и стискаш палци убиецът да не ги докопа. Колкото и странно да звучи ми хареса как е изграден и самият образ на убиеца. Без съмнение е психопат, който измъчва жертвите си с месеци и то по един изключително притеснителен начин, но мотивите му да убива пораждат дискусия, която не е маловажна. 

Сьорен Свайструп

Родителството е тема, която излиза на преден план в много книги. Тук покрай убийствата и кървавите сцени тя е поместена много адекватно. Всяко едно действие на родителите в книгата водеше до последствия за тях, но преди това тяхното поведение е повлияло на децата. Те страдаха от техните избори и ги караха да се лашкат в избора си при кой родител да останат. Имаше много сцени, в които децата пряко бяга жертви, но не на психопатът, който измъчваше възрастните, а от собствениците си родители. 

Самото разследване беше много интригуващо. Убиецът беше много подготвен, играеше си с полицията, винаги ги надхитряваше и изненадващо се появяваше незабелязано, където си поискаше. Това, което изключително много ми хареса е, че книгата започва с един случай от преди 30 години, който може да изглежда като просто въведение в атмосферата на романа, но всъщност се оказа много ключова сцена за него и първото ни запознаване с убиеца. 

Накратко мога да кажа, че „Игра на криеница“ е перфектният трилър, който те въвлича в историята си и не иска да те пусне. А феновете на „Кестеновия човек“ и Сьорен Свайструп могат да са спокойни - авторът не само не разочарова, а надгражда писането си в тази книга. Препоръчвам горещо! 

Автор: Любен Спасов

„Ами след като в Библията Бог е разделил човечеството, аз се питах дали… дали в такъв случай целта на превода не е да го обединим отново. Дали не превеждаме, за да… не знам, да върнем отново този рай на земята между народите.“

Определено може да се каже, че съм огромен фен на Р.Ф. Куанг. Трилогията „Войната на маковете“ и „Yellowface” си остават едни от най-хубавите книги, които съм чел, препоръчвам ги от момента, в който ги прочетох и с удоволствие ги подарявам, защото са качествени романи, които трябва да достигнат до повече хора. Всички книги на авторката се отличават с прекрасно писане, интересни герои и мащабни истории, които те въвличат в своя свят. Личи си колко подготвена е Куанг и че изпипва всичко – от проучванията за книгите си до всяка една дума поместена в тях. 

„Вавилон“ не прави изключение. Тук отново имаме прекрасно изграден свят, история, която те омагьосва, сложни взаимоотношения между героите, перфектно писане, мащабна идея, изпълнела по брилянтен начин и много труд относно лексика, превод и всички подробности около Оксфорд и времето, в което се развива действието. 

Книгата ни отвежда в 1828 година, когато Робин Суифт, останал сирак след епидемия от холера в Кантон, е доведен в Лондон от мистериозния професор Ловел. Там години наред изучава латински, старогръцки и китайски, за да се подготви за деня, в който ще постъпи като студент в престижния Кралски преводачески институт на Оксфордския университет, наричан още “Вавилон”. Неговата прочута кула, студентите и учените, които се трудят в нея, са най-големият център в света, посветен на изкуството на превода – и по-важното, на магията. Среброделието – използване на значението, изгубено в превода, като енергиен източник, посредством омагьосани сребърни кюлчета – осигурява на Британската империя могъщество, несравнимо с нищо друго, което дава сили на непрестанния стремеж към колонизация.

В очите на Робин Оксфорд е утопичен свят, посветен на познанието. Но познанието се подчинява на властта – и като китайско момче, отгледано във Великобритания, Робин осъзнава, че да служи на “Вавилон”, означава да предаде своята родина. С напредването на следването му, Робин се озовава в центъра на борбата между “Вавилон” и тайнственото Херметично общество – революционна организация, посветена на съпротивата срещу експанзията на империята. И когато Великобритания разпалва несправедлива война срещу Китай за сребро и опиум, Робин трябва да реши… Дали могъщите институции може да бъдат променени отвътре, или революцията винаги изисква насилие?

И въпреки всички позитиви на книгата, които изброявам по-горе се радвам, че преди време се отказах от идеята да се запозная с авторката първо с „Вавилон“. Ако бях започнал с тази книга определено щях много по-бавно да наваксам с другите романи на Куанг. И причината не е в това, че „Вавилон“ е лоша книга. Напротив. Просто в сравнение с другите ми беше доста по-бавна, по-описателна, на моменти дори мудна. И не ме разбирайте погрешно – това, че една книга е бавна за мен не е минус. Всички книги на Куанг са такива. Тук обаче нещо ме спъваше малко повече в четенето в сравнение с останалите. Сякаш на моменти нещо липсваше.  

Самият финал се усети леко като кръпка, защото през цялото време действието на книгата бе доста описателно. Разбирахме подробности за живота в Оксфорд и по-конкретно Вавилон доста напоително и изведнъж кулминацията се случи някак изведнъж. Или поне аз така го усетих. 

Като цяло си мисля, че самата книга можеше и да е с една идея по-кратка, защото отново към финала действието ми се стори като излишно раздуто. Нещата можеше да се развият много по-динамично и да те накара да усетиш някакъв вид ентусиазъм от развръзката. 

Това обаче не значи, че трябва да се откажете от „Вавилон“ - прочитът на книгата си заслужава най-малкото заради бележките под линия на авторката и на преводача Богдан Русев. Особено любопитни ми бяха неговите. Той обясняваше защо е решил да преведе дадена част от книгата по този конкретен начин, обясняваше своите избори за превод за определена дума и това някак си придаваше допълнителна стойност на всичко, като се има предвид и темата на самата книга. Според мен Богдан Русев съвсем спокойно може да напише кратка книга за превода на „Вавилон“ и това би било любопитно точно колкото и самата книга.

И тук Куанг успява да ме накара да се запаля по темата за която пише. Както се пошегувах с приятелите ми, тази книга е порно за преводачи. Толкова любопитни подробности има за корена на думите, всяка дума от къде произлиза, как може да се преведе на различните езици… просто докато четеш романа получаваш една много добра обща култура, която в контекста на книгата е част и от приключението на героите. 

Самото писане на Куанг както винаги увлича. Аз „Вавилон“ го виждам и като поредица, защото всеки етаж в кулата и всяка една година от обучението на героите в нея е различна и предразполага различни любопитни ситуации. Куанг е майстор на създаването на светове, които бързо ти стават любими и започваш да приемаш лично всичко, което се случва на героите. 

В обобщение: още едно добро заглавие от Куанг. За мен по-малко любимо в сравнение с другите ѝ книги.

Автор: Любен Спасов

„Виждал съм какво правят хората, когато не могат да намерят нищо добро.“

По време на Пролетния панаир книгата с Цвети работихме усилено, но един ден се събрахме и се замислихме: „Какво да четем през месец юни за рубриката „Тя и Той“?“. Тогава всички издателства бяха на крачка от нас и можехме директно да подберем следващото заглавие. Все пак отворихме и предложенията, които преди време последователите на Book Adventure Club ни бяха дали. И се спряхме на едно име - Кормак Маккарти. 

Тъй като бяхме решили да четем „мъжка книга“ много от вас ни бяха писали, че той попада в тази категория. Избрахме да четем „Пътят“ и през юни започнахме пътуването си заедно с книгата, която много често е описвана като „гениална“, „вълнуваща“, „разтърсваща“. Е, според нас двамата тези епитети са доста преувеличени. 

Въпреки че като една истинска дама, в края на своето мнение за книгата, Цвети пита за вашето мнение: Хареса ли ви „Пътят“? И какво открихте в романа за себе си? 

А аз просто ще ви приканя, ако е ви е интересно, да прочетете нашите мнения. 

ТЯ: Докато четях, все се сещах за „Робинзон Крузо“. 

„Пътят“ е поредната книга, която може би нямаше да довърша, ако не беше рубриката. Романът на Кормак Маккарти може да ни замисли за бъдещето на планетата, за човека и цялото зло, на което е способен, за малката надежда, че в децата може би се крие „огънят“, искрицата на доброто, чрез което светът да се прероди... Но това са теми, които намирам, ако реша да търся нещо повече и да гледам по-философски на текста. Ако останем на повърхността - това е история за баща и син, които вървят непрестанно в опит да оцелеят, да запазят човешкото у себе си и да намерят безопасен пристан, за който не сме сигурни, че съществува. Спасението като че ли е самият път и постоянното движение.

Започнах книгата без да чета анотации и без да знам какво да очаквам. С всяка следваща страница се надявах на нещо повече. Конфигурацията баща-дете е чудесна възможност за предаване на послания или за представяне на света през две много различни гледни точки. Има такива моменти, разбира се, но героите не получават особено развитие и въпреки че имаше напрегнати моменти, действието няма кулминация. 

Докато четях, все се сещах за "Робинзон Крузо". Начинът, по който бащата и момчето търсеха сред останките от домове и магазини различни неща за ядене, за защита, за стопляне, изобретателността им в дадени ситуации, силната им воля да продължават напред ми напомняха за романа на Дефо и този тип книги и може би това ме мотивира да дам малко по-високи оценки накрая. Постапокалиптичният свят, който Маккарти изгражда е интересен, зловещ, мрачен и реалистичен. И някои описания ме разтърсиха, но подозирам, че за феновете на подобни жанрове и това няма да бъде достатъчно. Така че мога да я препоръчам на хора, които харесват неща в стила на „Робинзон Крузо“ или които искат да наваксат с награждаваните заглавия. Аз не мога са откроя нещо, конкретно, което съм си взела от романа, но четенето е различно пътуване за всеки, така че ще се радвам да споделите какво сте открили вие в „Пътят“.

ТОЙ: Определено това не е моята книга!

Както винаги Цвети е написала мнението си много красиво и дори е намерила неща в книгата, които аз от скука и досада съм пренебрегнал. Не обичам да съм груб в ревютата си и не ми е приятно, когато съм негативен в мнението си, но просто тук не мога да си изкривя душата. 

„Пътят“ е една от най-лошите книги, които съм чел. Нито я намерих за толкова дълбока, колкото я описват някои, нито успя да ме накара да се замисля за каквото и да е в своята цялост. Действието в един момент толкова зацикля, че докато четях едва не заспивах и ми се струваше, че синът и бащата само си задават някакви малоумни въпроси, което правеше диалогът им изключително дразнещ. 

Кормак Маккарти

Да, не мога да скрия, че писането на автора не е лошо и има няколко цитата, които са право в целта и те карат да спреш за малко, за да ги осмислиш. Не мога и да отрека, че има теми и послания, които са важни – бъдещето на Земята, психологията на човечеството като цяло, постоянното търсене на доброто и къде е тази граница между него и злото. Но позитивите за тази книга са ми до там и те ще бъдат отразени в оценките, които слагаме за нея. 

Но както и Цвети е написала, за да извадиш всички тези позитиви на преден план, трябва много усърдно да се ровиш в текста. А аз честно казано бях толкова отегчен, че нямах никакво желание да се „ровя“ в тази книга и със сигурност след няколко дни ще забравя като цяло, че съм я чел. Нищо не си взех от нея, нищо не ме научи, а до това да ме „разтърси“ има бая път. За гениалност определено не може да се говори. 

Но както обичам да казвам – това е богатството на книгите – всеки има различен път с тях, всеки вижда някакви неща, които друг не. „Пътят“ определено не е моята книга и ако не беше част от рубриката със сигурност щеше да е първото четиво в живота ми, което оставям недочетено. 

П.П. А, да - има и филм по книгата. Аз лично не бих си го причинил, но ако на някой му е любопитно може да провери заглавието. :) 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Той умееше да вижда красотата във всичко. Така става, когато не умееш да я виждаш у себе си.“

Както написах в Goodreads малко след като прочетох книгата: не ѝ давам 5 – давам ѝ 5 000 звезди!

За мен Бакман е велик и с всеки следващ свой роман става все по-добър. „Моите приятели” е най-доброто нещо от него към момента и засега е топ книгата ми за 2025 година. Този човек ме попиля. Докато четях изпадах във всякакви емоционални състояния. В едната глава се смеех с глас, което супер рядко ми се случва с книги, а в следващата глава се трогвах или ми ставаше тъжно до сълзи. Бакман си играеше с чувствата ми постоянно. 

Тази книга няма слаба страница. Няма скучна част, мудна част, няма нещо, което бих махнал или съкратил. Въпреки че Бакман доста бавно изграждаше напрежението и в един момент имаш усещането, че историята няма край, това не ти дотяга, напротив. Искаш да разбереш всичко, което се е случило онова лято, преди 25 години. Когато разбереш, че има още от историята сърцето ти се свива, защото не знаеш какво точно ще се случи. Толкова се привързваш към героите, че се молиш някой да не пострада или да не умре. 

А Бакман е „коварен“ – постоянно намеква някакви неща, дава малки подсказки какво може да се случи и ти искаш да спреш да четеш и като Джоуи от „Приятели“ да сложиш книгата във фризера, за да не може да се случи нещо лошо с героите. 

Но когато стигнеш до финала и всичко вече се случи някак си го приемаш – признаваш, че това е животът и нещата понякога не се случват точно както на нас ни се иска. 

В „Моите приятели“ Фредрик Бакман ни връща двайсет и пет години назад, когато няколко тийнейджъри търсят спасение от живота в своето диво и скъпоценно приятелство. Сред тях е един световноизвестен художник, за когото светът просто още не знае. И за когото всичко най-хубаво все още предстои, но всичко най-лошо също. В бъдещето всички, с които се среща, ще му казват, че го обичат, а почти никой не може да оцелее след такова нещо. Той просто ще иска да си върне летата от детството и да бъде един никой заедно с най-добрите си никои.

Те ще имат едно последно невероятно лято, а от него ще се роди онази картина, на която има море и разни други скрити неща. И тъй като изкуството е крехка магия също като любовта и тези две неща са единствената защита на човечеството срещу смъртта, никой не бива да се изненадва, че картината ще се окаже в ръцете на незабележимата като игра на светлината Луиса. И тя ще стане част от нейната невероятна история. 

Бакман е написал толкова човешка история, изпълнена едновременно с огромното щастие и с най-тъмните части на човешката душа, че като читател в един момент не знаех какво да очаквам. Но не можех да спра да чета. Толкова красиво беше всичко, толкова любопитно ми беше да видя как ще се развият нещата.

Това е книга пътуване - буквално и преносно. Книга за приятелство, любов, доверие, насилие, страх, прошка, изкуство, домашна лазаня, море, кей, влак, страх от кучета, пазарска количка, птици, смях. Много смях.

Книга за онези лета, когато си на 14 и си спомняш как си с най-близките си приятели и сте щастливи. Книга за онези мигове, които ще помниш вечно и винаги ще се връщаш към тях, когато искаш да се усмихнеш. Книга за това, че някои деца нямат късмет и не са попаднали в любящи семейства, които да ги подкрепят по пътя. Напротив. В тази книга децата успяват въпреки родителите си, въпреки ситуацията, в която са поставени и средата, в която се намират. 

Спасява ги приятелството. Онова истинското, което не търси сметка, няма условности, то е там, за да ти бъда опора, да иска да бъде с теб по пътя. То е там да ти каже, че те обича, че ти има доверие, че вярва в теб повече от теб самия. 

В „Моите приятели” Бакман не е спестил нищо и нищо не в замаскирано. Имаше щастлив край на някои истории. На други не толкова. Но в крайна сметка е книга, която ни учи, че трябва да вярваме, че винаги можеш повече. И когато намерим човек, който обичаме и можем да му се доверим, трябва да му помагаме да постига и най-смелите си мечти. Защото не се знае къде е скрито едно малко чудо, което светът просто трябва да види.

За финал само искам да кажа, че скоро не бях срещал по-симпатична книжна двойка от Тед и Луиса. По-забавни диалози и ситуации няма. Това дуо ще го помня още много дълго време, защото ме караше да се смея и цялата къща да ехти. Много рядко ми се случва с книги това и наистина оцених хумора на Бакман в тази. Диалозите бяха естествени и така добре бяха написани, че буквално си представях дори физиономиите, които прави Луиса, докато се закача с Тед. 

Прекрасна книга – препоръчвам я на всички!

Автор: Любен Спасов

„Because we’re always in pain, we know exactly what it means to hurt somebody else.“

Тежка. Стряскаща. Реална. Това са трите думи, които най-добре описват книгата на Миеко Каваками „Heaven”. Книга, посветена на една много подценявана и недостатъчно обсъждана тема – тормозът в училище. Тормоз, който често бива неглижиран и описван като „Ами, то на всички ни се е случвало!“. Не, не се е случвало на всички. 

Всеки, който ме познава знае колко лично приемам темата и то защото учители, родители, като цяло системата през годините са оставили нещата просто да се случват и много деца са пострадали тежко от свои съученици, докато възрастните са нехаели. През годините съм виждал как хора на 30 – 40 години още носят белезите от тормоза в училище и нямам предвид видими белези, а такива, които са белязали душата и възприятието им към околните завинаги. А за жалост някои деца взимат тежкото решение да се самоубият пред това да живеят в свят на постоянна болка и страх, години след края на училището. 

В своята книга Миеко Каваками описва всички тези емоции по един много добър начин. Книгата се чете бързо заради стила на писане на авторката, но много често ми се налагаше да спра, за да си поема дъх, защото по много директен начин тя описва до къде може да стигне агресията в училище, без да спестява нищо. Някой скептик може да каже, че има художествено преувеличение в случките на главния герой. Може да каже, че чак такава агресия в училище няма. Аз обаче твърдя, че за 160 страници, няма капка преувеличение. И съвременният свят, в който живеем го доказва. 

В книгата се запознаваме с четиринадесет годишно момче, което е измъчвано заради мързеливото си око. Вместо да се съпротивлява, то избира да страда мълчаливо. Единственият човек, който разбира през какво преминава е съученичката му Коджима, която е подложена на подобно отношение от ръцете на своите побойници. Осигурявайки си неизмерима утеха в момент от живота си, когато най-много се нуждаят от нея, двамата млади приятели се сближават повече от всякога. Но каква в крайна сметка е природата на едно приятелство, в което общата връзка е ужасът?

В това ревю ще се опитам да бъда кратък, за да не отегчавам читателите, но ще се постарая да обхвана всички важни теми, които Миеко Каваками успява да вплете в тези кратки 160 страници. 

Авторката ме впечатли изключително много. Действието е много реалистично, до болка искрено. Тя по един прецизен начин е успяла да опише и двете гледни точки в тези сложни отношения и те кара да се замислиш защо едни деца стигат до такива жестокости. Героите в книгата са абсолютно пълнокръвни, аз лично мога да дам еквиваленти от моя живот. А най-силната част е, че Миеко успява да влезе психологически под кожата на читателя, защото преди това е направила същото със своите герои. Тежките теми в книгата са минати през призмата ѝ и са ни представени като нещо, което трябва да приемем. Искаме или не. Защото тези хора и случки съществуват. 

Всяка страница на този роман е важна и изпълнена със сериозни теми. Авторката започва от общото – назоваването на проблема. За това как всяка година много деца са подложени на психически и физически тормоз в училище. Как някои се опитват да се борят, не обръщат внимание на агресорите и дори това отношение ги стимулира да се развиват и да постигнат повече, но за жалост по-големия процент от децата са смачкани. Спират да излизат от вкъщи, не искат да ходят на училище, мълчаливо изтърпяват униженията, на които са подложени, защото просто искат да се приключи за деня. Тайно се надяват през лятната ваканция да забравят за тях и агресорите да имат нови занимавания през следващата учебна година, но когато това не се случи изпадат в депресия и тъмни мисли. Не смеят да говорят с учители и родители, защото не срещат разбиране. Не усещат подкрепа. 

И накрая остава едно. Най-лошото. Мисълта за самоубийство. Да отнемеш живота си, защото явно така е по-добре. Явно така тормозът ще приключи. И тук вече виждам огромен проблем в нашето общество – как в даден момент агресорите толкова се опияняват и забравят, че срещу тях са истински хора с чувства и мисли. Забравят, че всяко тяхно действие има последствия и може да доведе до загуба на живот. В един момент агресорите просто правят нещо по навик. Тормозят просто, защото могат и защото жертвата не ги спира. Не се бори. Предала се е.

Миеко Каваками

В една от най-силните сцени в книгата, виждаме нагледно написаното по-горе. В един момент от историята тормозеното дете отиде при един от агресорите и го попита „Защо?“ и той просто му каза, че не знае. Че го прави, защото може и иска. Каза му, че не го интересува какви са чувствата му, емоциите, действията. Дори се стигна до там, че сподели, че ако детето се самоубие заради тях, в началото би било досадна подробност, с която трябва да се занимават известно време, но отново няма да предизвика някакви емоции у агресорите. 

Този разговор между жертва и агресор ме помете, защото е стряскащото реален. Защото в социалните мрежи днес виждам точно тази агресия във всеки един коментар, когато имаме голяма обществена тема. Хората обиждат, заплашват със смърт и никой не мисли отсреща как човек приема всяка една дума. А още по-стряскащо е, че много често всичко това се случва в училище до ден днешен. И не, проблемът не е малък.

Друг силен момент в книгата е когато двете тормозени деца сядат и разсъждават защо ги тормозят. Дали самите агресори минават през някакъв по-голям проблем, който влияе на поведението им в училище? Или по-скоро не мислят изобщо и действат инстинктивно?

Според мен и двете неща са верни. Всичко идва от вкъщи, от средата. Едно дете, готово да помете някой психически и физически, много често е свидетел на някаква агресия от първо лице. Груповата агресия опиянява, но човек, който не носи лошотията в себе си, няма да се подведе по групата. 

За финал искам да кажа – силно се надявам от „Колибри“ да издадат на български и тази книга на Миеко Каваками. Лично ще я подаря на няколко учители и на всички родители около мен. И няма да спра да говоря колко е важно да обръщаме внимание на децата си и да им обясняваме, че всяко човеко същество има емоции, чувства, близки хора и трябва да мислим за това, когато се отнасяме по какъвто и да е начин с другите. 

И едно лично обръщение към всички учители – да стоите безучастни към случващото се в междучасието ви прави съучастници и имате не по-малка вина. Вашата роля е да възпитавате – не само да си преподадете урока по съответния предмет, а да научите тези деца да бъдат достойни хора. Не всяко дете може да се справи с агресията, апатията и безучастното поведение – бъдете подкрепата от която те имат нужда в училище.

Автор: Любен Спасов