Book Adventure Club: колибри

Показват се публикациите с етикет колибри. Показване на всички публикации

„Мисля, че някой е очаквал Стефани. Имала е среща. Когато тя напуска ресторанта, той й се обажда от телефонната кабина и я уговоря да дойде на плажа. Стефани се тревожи. Звъни на Шон, но той не отговаря. Тъй или инак, заключва своята кола, слиза до паркинга и се качва в колата на непознатия.

Ето как започва изчезването на Стефани Мейлър.“

Всички знаят, че аз имам огромен афинитет към криминалните романи, но и затова вече съм доста критичен към това, което чета от този жанр. Става все по-трудно нещо да ме впечатли наистина силно. След като приключчих книгата на Жоел Дикер „Изчезването на Стефани Мейлър“ не мога да кажа, че съм останал без думи, но и не мога да скрия, че съм силно впечатлен.

Тръгнах към книгата без очаквания, а тя ми поднесе един наистина заплетен случай, страхотни герои и едно увлекателно писане, което ме въвлече в историята без никакви проблеми.

Всичко започва на 30 юли 1994 година. Малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа.

И така двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че на времето са се излъгали в самоличността на виновника. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. И вече тук става наистина интересно – всички започват да се чудят какво е сполетяло Стефани Мейлър? Какво е открила тя? И преди всичко, какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година?

Тези въпроси обаче пораждат много събития, запознават ни с много герои, като всеки един от тях има какво да ни разкаже и така мисетрията става толкова огромна, че до почти последната страница тя изглежда нерешима.

Опрделено мога да кажа, че Жоел Дикер ме впечатли. Една наистина интелигентно написана книга, която в нито един момент не ме подразни, а логиката за всички събития в нея беше железна. А това, повярвайте ми, е много впечатляващо, защото в определен момент в книгата има около 5 сюжетни линии, 10 главни герои и всички те преплетоха своите животи по един наистина изключителен начин. Както на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, така се оказваха свързани в сложна плетеница от отношения.

Всички те имаха тайна, която беше свързана с престъплението от 1994 година и докато всеки не разказа какво му се е случило, случаят така и не се разплете. На моменти заради този заплетен сюжет пълен със събития, спомени, смъртни случаи, „Изчезването на Стефани Мейлър“ ми напомни на „Мoзайка от убийства“ на Антъни Хоровиц. Държеше ме в напрежение по същия начин и наистина нямах идея как ще свърши всичко.

Жоел Дикер

Това бе първата ми среща с Жоел Дикер и определено останах доволен. Стилът на писане е прекрасен, атоврът ни води през всички тези истории по един начин, че не губиш нишката и ти доставя огромно удоволстиве от четенето. Финалът не беше наивен, а напротив – напълно реалистичен. Случаят получи своето логично разрешение, а дори едно убийство се размина без наказние, както често се случва и в реалния живот.

На мен лично книгата ми хареса и я препоръчвам на всички фенове на жанра.

„Според нея лудостта му беше съвсем приемлива, дори забавна. Човекът просто правеше каквото му скимне! Селяните не го разбираха.“

Определено имам афинитет към скандинавските автори. Харесват ми историите, които създават, ситуациите, в които поставят своите герои и различният им хумор, който присъства във всяка една тяхна творба, но е толкова премерен, че ми е на сърце. Арто Паасилина е поредното име, което ме впечатли и затвърди тези мои симпатии.

„Мелничарят, който виеше срещу Луната“ е книга, която съм си набелязал отдавна, но готините ми колеги ме изпревариха и ми я купиха като подарък. Една приказна, на моменти абсолютно абсурдна история, но съдържаща в себе си много поуки и теми над които има какво да мисли човек.

Книгата разказва за Гунар Хутунен, който един ден се появява изневиделица в едно финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да даде израз на душевното си състояние.

И понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти) всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Съселяните му не го оставят на мира, дори когато не им пречи, а това довежда само до нови и нови беди.

Наистина не очаквах историята на Гунар да бъде изпълнена с толкова съвременни проблеми и поуки. Той е един типичен ренесансов човек, който сам прави всичко – строи мелница, лови риба, убива дивеч, но проблемите, които среща в малкото финландско село са типични и за съвременното ни общество. Ние обожаваме да се разграничаваме от различните – има ли някой по-емоционален човек му лепваме етикет и не искаме да разберем неговата гледна точка.

Гунар идва много различен за закостенелите селяни в романа и те не само не искат, но категорично отказват да го приемат. Тълпата озверява прекалено бързо, всички се обръщат срещу „лудия“ и никой не се замисля дали наистина той е такъв. Това, че имитира животни или вие, когато е самотен не интересува „нормалните“. Никой не го пита защо вие, никой не го пита добре ли е, а вместо това започва един своеобразен лов на вещици, който преминава в едно напълно нарушаване на правата на отделния човек.

Кадър от филма "Корнелиус, виещият мелничар" базиран на книгата

И както става по принцип – агресията води до агресия и Гунар започва да реагира на несправедливостите, които му се случват, с което затвърждава мнението на околните за себе си. Това е една история, която ни показва, че понякога заслепени от омраза и предразсъдъци не можем да видим по-далеч от носа си.

В цялата тази смесица от омраза, лудост и странно поведение обаче се заформя една любов, която е истинска и чиста, но и на нея й пречат всичките слухове, които витаят около ексцентричния мелничар.

Арто Паасилина

От гледна точка на писане мога да кажа, че книгата е изключително лека, чете се лесно и дори не усещаш как я преполовяваш. Не натоварва, не назидава, а през закачки и хумор авторът супер умерено разказва историята на главния герой и ни кара да му съчувстваме, да се поставим на негово място и сами да преценим дали това, което му се случва е правилно или не.

За мен „Мелничарят, който виеше срещу Луната“ е поредната книга, която ни показва, че да си различен изобщо не е лошо – напротив! По този начин светът е по-шарен, изпълнен с много различни хора, които да опознаеш и научиш нещо ново от тях. Като например – кой е най-добрият начин да имитираш жерав. :)

„Когато си заобиколен от неограничени възможности, едно от най-трудните неща е да се откажеш от тях.“

Първата ми среща с Мураками беше в една гора, изпълнена с много мистицизъм и сюрреализъм.

„Норвежка гора“ ме грабна още с първите страници. Мураками е чудесен разказвач и умее много красиво да си служи с думите, просто няма как човек да остане безразличен и да не навлезе навътре в гората от емоции, бушуващи някъде в Япония.

Макар и заимствано от песен на Бийтълс, името на романа има голямо значение, но това читателят сам ще разбере с течение на повествованието. В гората читателят може да се изгуби, може да остане сам със себе си, може да постигне спокойствие, може дори да умре. Мотиви, които се преплитат в „Норвежка гора“.

„ – Най-важното е да не допуснеш да станеш нетърпелив. Ето още един съвет, който мога да ти дам: не бъди нетърпелив, не се отчайвай и не се напрягай прекалено дори проблемите да са така заплетени, че да не може нищо да се направи, а започни да изтегляш своя нишка, докато стане лесно за разплитане.“

Харесва ми начинът, по който Мураками изгражда героите, ситуациите и сюжета, и който те кара да се замислиш, да погледнеш на нещата от друга перспектива и да видиш живота, през очите на Тору.

„ Както самата ти каза преди , двамата с нея трябва да се спасяваме взаимно. Това е единственият начин всеки от нас да се спаси.“

Харуки Мураками

И тъй от страница на страница – станахме приятели с този чудат японец Мураками – а и с неговия не по-малко чудат герой Тору Ватанабе.

Момче с обикновен живот – с приятели, малко странни, но прекрасни – което е студент в Токио и предпочита усамотението (по възможност с хубава книга – другата голяма любов на Тору), той е влюбен в Наоко, красива, крехка и ранима млада жена. Взаимната им любов е белязана от трагичната смърт на най-добрия им приятел Кидзуки. След неговата смърт, Тору опитва да се адаптира към живота в колежа, а Наоко се оттегля навътре в свой собствен мрачен свят. На Тору му предстоят многобройни срещи, сред които с жизнената Мидори, чиято светлинка, подобно на светулка, започва да огрява тъмнината в него и освободената Рейко, която винаги има какво да те посъветва и която може да свири на китарата си безспир.

„Никой не обича да бъде съвсем сам. Но не полагам особени старания да се сприятелявам. Това е всичко. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват."

След края на последното изречение, човек се чувства някак странно. Все едно бродиш из гората сам и не знаеш на къде да поемеш, макар пътят да е пред теб. Книгата оставя много различни чувства и емоции. Аз със сигурност ще прочета и други книги на Мураками, но тази наша първа среща няма да забравя дълго време, може би никога.

Една история за търсенето на себе си, за любовта и за живота (добър или лош), но и история за смъртта и това, което остава след нея.

Празнота...

Автор: Темелина Трайкова

„Светът като цяло бе едно по-добро място в сравнение с преди сто години, макар че не се бе развивал в права възходяща линия. Сякаш циклично вървеше нагоре, после надолу. Доколкото Алан беше в състояние да прецени, сега светът пак бе тръгнал надолу. Съществуваше риск този период да се окаже твърде дълъг и през това време твърде много хора да пострадат от злонамерения си подход един към друг. Може би чак тогава щяха отново да се замислят.“

Алан Карлсон отново е тук и още по-забавен. Само че вече е на сто и една. За тази една година той изобщо не се е променил – отново се забърква в неприятности, отново ядосва световните лидери и отново се измъква на косъм, с огромна доза късмет.

Новата книга на Юнас Юнасон определено беше чакана от българските читатели, но аз не очаквах да е чак толкова добра. По принцип подхождам скептично към продължения на книги, които са ми харесали, но освен, че Алан е с една година по-стар, в тази книга е още по-забавен! Една много приятна изненада, която ми достави огромно удоволствие от четенето.

Накратко в „Сто и една годишният старец, който много размишляваше“ намираме симпатичния ни главен герой на остров Бали заедно със старата си дружка, дребния мошеник Юлиус Юнсон, с когото решават да се поразходят с балон – който, естествено, се спуква и ги отнася в морето, където ги прибира севернокорейски кораб, пренасящ какво? – ни повече, ни по-малко обогатен уран. Оттук започват приключенията на двамата приятели, които ги отвеждат от Северна Корея в САЩ, Кения, Танзания, Дания и най-сетне в родната Швеция.

Както и в първата книга, така и тук пътят на Алан и спътника му се пресича в важни световни лидесри. Този път съдбата го среща с „глупавия и досаден“ Доналд Тръмп, „строгата“ Ангела Меркел, „елегантния“ външен министър на Швеция, като, разбира се, не броим разните нацисти и националисти, които се опитват да ги убият заради един грешно изрисуван ковчег.

Отделно пък се запознават и с индиец с непроизносимо име, и със собственичка на погребална агенция, в която Юлиус се влюбва. Междувременно в ръцете им попада още един кашон обогатен уран, който в крайна сметка предават в ръцете на когото трябва. За да не стане някоя беля. Всичко това коства немалко умствени усилия на нашия старец, който пък е влюбен в своята нова придобивка – черния си таблет. Не се отделя от него и се чувства длъжен да съобщава постоянно всичко случващо се в света на своите спътници, независимо те дали го искат или не. Таблетът става като персонаж в книгата, от който зависи животът на ... е само на Алан, но това наистина няма значение.

Втората книга за Алан Карлсон определено ми хареса много повече от първата. Аз искрено се смях на този роман. По принцип е много по-трудно да се пише в комедийния жанр, а пък мен книга да успее да ме разсмее е почти невъзможно. С това свое произведение Юнас Юнасон успя да ме накара да се смея с глас в метрото без да ме интересува какво си мислят другите за мен.

Една много интересна история, поднесена по един много добър начин. Преплитането на реални събития и хора в сюжета се е получило страхотно, а ситуациите, в които изпадат Алан и компания са толкова сюрреалистични, че няма как да останеш безразличен към тях. На моменти четеш и не можеш да повярваш в колко абсурдна ситуация попадат героите, но все някак успяват да излязат с достойнство от нея.

Юнас Юнасон

Докато четях книгата определено си помислих, че това е една модерна политическа сатира. Но това ми се струва прекалено скучно определение. По страниците на романа Юнас Юнасон според мен пише своето мнение за света такъв какъвто е в момента. За лидерите, на които сме дали власт и за техните действия, които си струват да бъдат подиграни. Определено не му се е и налагало да фантазира изключително много за някои от най-абсурдните случки в романа, свързани със световните лидери – светът е толкова силно полудял, че всички ние живеем в една илюзорност, която вече започва да ни се струва нормална.

Няма да коментирам стила на писане на Юнасон – както и в първата книга той е безупречен както в изказа, така и в съчетаването на факти и фикшън.

Определено ви препоръчвам да прочетете „Сто и една годишният старец..“, ако искате да се разтоварите и за малко да не мислите за нищо, ако искате да се посмеете както на героите, така и на себе си. Защото, повярвайте ми, всички живеем в лудницата, която описва симпатичният старец. Просто на Алан му стиска да си го признае. Или поне така пише в таблета му.

Още от автора: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”

„Само че когато обичаме, трябва да можем и да убиваме, няма да ви навреди, ако запомните това.“

Из „Вратата“

Магда Сабо е автор, който от много отдавна искам да прочета. Препоръчвана е многократно в различни групи във Фейсбук, а и една приятелка ми каза, че „Вратата” е едно от най-добрите неща, които е чела. Много дълго време отлагах срещата си с унгарската писателка, но ето, че това време дойде. Реших да го направя обаче отново с двойна ударна първа среща – както направих с Иън Макюън. Освен „Вратата” си купих и „Улица „Каталин” и така се гмурнах в света на Магда Сабо, който определено е различен от този, с който сме свикнали.

„Вратата”

„Вратата“ може да се определи като поразителна изповед от една авторка, която определено може да пише. Героинята е писателка и разказва за отношенията си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна противоположност – едната е възрастна, другата млада; едната едва знае да пише, другата живее с думите; едната е упорита, но и изпълнена със смирение, другата притежава гордостта на интелектуалката. И все пак прислужницата има на какво да научи своята господарка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отказва на всички достъпа до дома си. Какви тайни се крият зад вратата й? Трябва ли светът да знае за тях или да стоят заключени е по-добре?

На мен „Вратата” определено ми хареса. Различно от почти всичко, което съм чел до този момент. Стилът на писане на Сабо, начинът по който разказва историята, героите й. Всички ми бяха странни, но и някак близки. На места книгата звучи като размишление за смисъла на човешкия живот, а Емеренц притежава нещо от героините на античните трагедии. Тя поучава по един особен начин, но накрая винаги излиза права. Тя е като едно училище за главната ни героиня, която вижда в Емеренц най-лошото, но и едно безгранично добро, което е там, за да й помогне.

На моменти като описания, стил и циничност книгата ми напомни на „Парфюмът. Историята на един убиец” от Патрик Зюскинд. Както ми беше любопитно да наблюдавам действията и реакциите на Жан-Батист Грьонуй, така ми беше интересно да изучавам и Емеренц – една жена, която въпреки че е необразована, не е вярваща и определено не е търсеща прислужница може да ни научи на много неща. Една жена, за която наистина достойнството й е най-важното в света и в името да го запази неопетнено е склонна да жертва дори собствения си живот.

„Улица „Каталин”

На улица "Каталин" живеят три приятелски семейства - овдовелият майор Биро със сина си Балинт и икономката г-жа Темеш, зъболекарят Хелд със съпругата и с дъщеря си Хенриет и учителят Елекеш със съпругата си и двете си дъщери - Ирен и Бланка.

Съдбите им се преплитат през 1934 г., но само десет години по-късно всичко ще се промени за всички. Хелд и съпругата му ще бъдат отведени, дъщеря им ще бъде убита, а майорът ще падне в бой. След войната къщите на трите семейства ще бъдат преустроени в дом за стари хора. Неспокойният дух на Хенриет обаче ще остане и след смъртта като сянка, но и във физическа форма от плът и кръв и ще проследи всяко събитие от живота на оцелелите.

С тази книга обаче Магда Сабо ме загуби. За съжаление не можа по същия начин да ми въздейства. Не можах да се вълнувам с героите, да изпитам удоволствие от четенето. Сюжетът ми вървеше мудно от самото начало и до края не успях да видя подобрение. Или поне при мен просто не се получи. Не можа да ме развълнува както „Вратата”, не обикнах героите като Емеренц, ако трябва да бъда дори по-директен – просто не ми беше интересно.

*******

Магда Сабо

В обобщение мога да кажа, че Магда Сабо определено не е автор за всеки. Знам, че това изказване е клише, но самият и начин на разказване на историята определено не може да се понрави на масата. Например това, че почти през цялото време пряката реч липсва би изтормозило някои от читателите. Във „Вратата” това не го усетих като проблем затова ви и препоръчвам да започнете с нея, ако искате да се докоснете до този автор, който определено заслужава вашето внимание.

„В седем вече спят. Аз не. Мислите ми се въртят заедно със света на майка ми. Как ме отхвърли баща ми, каква съдба го очаква, доколко аз съм отговорен за нея ... Не виждам полезен ход, не виждам възможен път към евентуално щастие. Ще ми се да не се раждам ...“

Из „В черупката“

Това е първата ми среща с Макюън и определено тя беше ... различна. В рамките на седмица и половина се сблъсках с две негови произведения, които оставиха в мен много противоречиви чувства. В това ревю ще ви запозная с „Операция „Сладкоугодник“ и „В черупката“ – едната книга ме спечели още със заглавието си, другата с анотацията си. Това е автор, който определено не е масовка, а в двете му книги видях както много сходни черти, така и два напълно различни погледа над събитията. Това е двойна доза от Иън Макюън от която определено ми остана много материал за осмисляне.

„Операция „Сладкоугодник“

Това е роман, който ме спечели още със заглавието си. Отдавна не съм имал толкова големи очаквания към някоя история. Добрата анотация, обещаващият сюжет, шпионският елемент ... всичко това ме зареди с едно нетърпение да отворя тази книга и да започна да я чета.

Така се случи обаче, че отдавна не съм бил и чак толкова разочарован от книга. Да нямам горчив вкус в устата след четенето е виновен единствено умният финал.

Накратко книгата разказва за Студената война през 1972 и Серина Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, която е завербувана от МИ-5, британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово, чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Серина харесва разказите на Том, след това започва да харесва и автора им. Наистина много да го харесва. Направо започва да го обича. И така с лекота започналият като шпионско четиво роман постепенно се превръща в любовен, любовният роман се превръща в изследване върху начина, по който функционира писателското въображение – всичко това на фона на един кризисен период от историята на Великобритания, изпълнен със социални конфликти, икономически трудности и ирландски тероризъм. Трите елемента на повествованието се преплитат, историята се развива, усложнява се… докато не се обърква окончателно.

И така този на пръв поглед изпълнен с напрежение и шпионски хватки роман се оказа ... пълна скука. Лично за мен действието се развиваше прекалено бавно, с ненужни подробности и изобщо не усетих атмосферата на шпиони, която очаквах. Не, че очаквах всичко да бъде в стил Джеймс Бонд с екшън елементи и красавици около главният герой, но и не очаквах тази искрено дразнеща персона да бъде в центъра на събитията. Да, книгата е познавателна – аз съм от хората, които обожават да има примесени исторически факти с фикцията, но защо всичко трябваше да бъде толкова скучно написано? Определно Макюън се опитваше да подклажда любопитството ни с всяка страница, но толкова ме изнервяше развоя на събитията, че се отегчавах и четях по диагонал.

Абсолютно положителна черта беше, че имаше доста информация за книгите и всичко свързано с тях. Успях, макар и частично, да „надникна“ във въображението на писателя и да разбера как една идея за книга, може да се зароди в тясна кухня с една пишеща машина.

Накратко: първите 50 страници бяха интригуващи, средата скучна, а последните 50 страници бяха всичко това, което очаквах от цялата книга. Добрият финал определено ме накара, все пак, да не затворя романа напълно разочарован.

„В черупката“

И, ако срещата ми с Макюън не започна добре, то с втората книга, която прочетох той определено ми се реваншира. „В черупката“ е един изключително интелигентно написан роман, изпълнен с хамлетско чудение, много психология и това до къде е готов да стигне човек само заради моментното си раздразнение.

Книгата разказва за Труди, която мами съпруга си Джон, който пък е поет. А тя не го мами с кой да е, а със собствения му брат Клод, който определено е глупак. Труди и Клод имат зловещ план – да се отърват от Джон. Но имат един неизвестен за тях свидетел – деветмесечния обитател на утробата на Труди. Който чува всичко и си прави съответните изводи. И който също има план.

След разочароващото фиаско с „Операция „Сладкоугодник“ към „В черупката“ подходих много по-предубедено. Тук обаче Макюън ме спечели. Това е роман, в който се преплитат театър и роман, не само защото очевидно авторът се е вдъхновил от „Хамлет“. Това е роман, който е събрал толкова много психология в себе си, че чрез него можем да направим един своебразен портрет на съвременото европейско общество. Неговите цели, амбиции и ценности. Едно новородено ни кара да се погледнем отстрани и да се замислим – това, което виждаме, харесва ли ни?

Много ми хареса похватът, че ембрионът се оказва свидетел, наблюдател и... съучастник. Защото, в крайна сметка той решава изходът от стуацията и той е пособието на автора за един изключително интересен обрат на събитията и един финал, който все пак е решен от гледна точка на живота в черупката.

И да, това може да е един модерен римейк на „Хамлет“, но тук въпросът „Да бъдеш или да не бъдеш?“ е заменен с въпроса „Да се родя или да не се родя?“, а на няколко пъти нашият главен герой пожелаваше да не излиза от черупката си, за да не се сблъска със света, който го очаква.

„… пресовах Хитлер и ликуващите жени, мъже и деца…“

Това е книга, която си взех само заради заглавието.

Това е книга, която прочетох за 60 минути в автобуса София – Самоков.

Това е книга, която те кара да изпиташ истинско удоволствие от четенето и ти оставя впечатление, че не си се сблъсквал с нищо подобно до този момент.

Това е Бохумил Храбал и неговата „Прекалено шумна самота“, която омагьосва.

В книгата се разказва за Хантя, който работи в пункт за преработване на стара хартия в продължение на 35 години всеки божи ден. През ръцете му минава какво ли не и с времето той се е научил да отделя някои от редките книги, които са се озовали в неговото мазе, да ги отнася вкъщи и да ги чете. С пристигането на всяка купчина в пункта за вторични суровини, Хантя винаги успява да чуе гласовете на молещите за пощада книги, които той изравя от боклука и ги спасява. Цели два тона спасени книги висят над леглото му и при едно рязко движение биха се сгромолясали върху него и да го убият.

Ежедневието на Хантя е монотонно и сиво, но наблюденията му над живота са ярки и запомнящи се. А неговата любов към книгите, към изкуството, към работата му са спасителното въже, което го поддържа жив и го разсейва от самотата му. И макар да води живот, който за много хора би бил налудничав или дори непоносим, той е благодарен за малките радости, които му се дават.

Тази малка книга е първата ми среща с чешкия писател Бохумил Храбал и тази среща изключително много ми хареса. Още на първата страница бях запленен от прекрасния стил на автора, който така описва всеки детайл, че просто чета и не мога да повярвам, че написаното ми действа по такъв начин.

Изказът. Идеално структурираните изречения. Описанията. Всичко е перфектно до последния детайл. А начинът по който главният герой говори за книгите би накарало и най-нечетящият човек да ги заобича и след като приключи тази, да поиска да се сблъска с още 100. Както казва една приятелка (която вече трябва да си направи блог!) докато обсъждахме романа: „Ето така трябва да бъдат писани книги за книгите“.

И тя е напълно права, защото в този роман Храбал буквално се е обяснил в любов на книгите, а това няма как да не се хареса на всеки, който отдавна е влюбен в тях.

Бохумил Храбал

И въпреки цялото изящество на изказа, тази книга колкото е прекрасна, толкова е и тъжна. Авторът прави едно подробно описание на това как делникът може да те смаже, как трябва да се бориш със себе си, за да постигнеш мечтите си и как не всеки път можеш да преглътнеш горчивината от това, че се чувстваш в тежест на обществото. Виждаме с какви проблеми се справя един нормален човек всеки ден, но представени през призмата на един мъж, който живее сред тонове книги. Един мъж, който хем е самотен, хем има толкова много гласове в главата си и извън нея, че неговата самота се оказва прекалено шумна.

Към всичко това добавяме и един особен хумор, който просто допълва обстановката в книгата, а още по-интересното е, че заедно с хумора се намесва и любовта. Една любов след която всеки път когато отида на ски и видя борче, ще си представям нея.

„Прекалено шумна самота“ е роман, за който колкото и да ви говоря няма да успея да намеря точните думи, с които да ви го опиша. Тази творба просто трябва да се прочете и да се преживее. Всеки сам да види света през очите на Хантя и да му се наслади. Въпреки че той е прекалено шумен.

„Въпросът не бе дали обичате или не обичате да четете, а по-скоро как да откриете подходящата за вас книга. Всеки може да обожава четенето, достатъчно е да попадне на добрия роман, на този, който ще ви хареса, ще ви говори и от който не можете да се избавите.“

Напоследък преоткрих френските автори и определено започвам да ги харесвам много. Историите, с които ни запознават, закачливият стил на писане, близките до моята душа теми. Всичко това ме кара да започна да гледам на френската литература по един нов начин, а авторите от тази държава постепено се превръщат в мои любимци. И, ако във „В очакване на Боджангълс” например има много музика и една налудничава любов, то в „Загадката Анри Пик” от Давид Фоенкинос се говори за друга моя страст, а именно – книгите.

Този прекрасен, написан идеално, роман ни разказва как някъде в Бретан един библиотекар решава да събере всички книги, отхвърлени от издателите. Книги, които не са намерили място на лавиците в книжарниците. Книги, които не са прочетени от запалените книжари. И така, този библиотекар оповестява намерението си и ето че започват да прииждат ръкописи.

Много години по-късно, когато библиотекарят вече не е сред живите, а „странната“ библиотека е забравена, младата издателка Делфин Десперо, се завръща в родния си град и в тази малка библиотека открива истински шедьовър, написан от никому неизвестния Анри Пик, починал преди две години. Странно, но вдовицата му не знае нищо за никакъв роман. Според нея покойният й съпруг през живота си не е чел книги, още по-малко е писал такива. И все пак романът съществува, има огромен успех и променя съдбата на много хора. И то не задължително в положителна насока.

Нещата стават още по-интересни, когато на сцената се появява упорит журналист, който се съмнява в официалната версия, продължава да рови и да си задава въпроси. Дали авторът е имал таен живот? Или става дума за мистификация? Наистина ли Анри Пик е написал тази книга?

„Загадката Анри Пик” е роман, който няма как да не ти хареса. Казвам го наистина сериозно. Една книга, която е предназначена да те разтовари и очарова. История, която да ти влезе под кожата и да те накара да заобичаш героите в нея. Това е творба, която е преплела толкова сюжетни линии в нея, по един лек, бърз и ненатоварващ начин, че накрая самата книга ти е симпатична. В нея Давид Фоенкинос пише както за личните драми на героите си, така и за реалната ситуация в издателския бизнес – как се издава една книга, какви похвати се използват в рекламирането й, какво може да накара читателя да полудее по идеята за романа още преди да го е прочел. С лека доза ирония Фоенкинос ни показва как издателите се възпозлват от това, че напоследък не съдържанието, а формата на романа е важна за масовия читател.

И в тази книга сме свидетели на едно типично френско писане, в което се преплитат комедия, драма, сълзливи моменти и типично журналистическо разследване. Много ми хареса, че и тук книгата ми вървя леко, а от мен се изискваше единствено да се наслаждавам на четенето. Постоянните бележки на автора за случващото се в сюжета, под формата на допълнителни изказвания, уточнявания или дори шеги, ме накара да се чувствам сякаш гледам филм, а Давид Фоенкинос е до мен и заедно коментираме какво се случва на екрана.

Давид Фоенкинос

Но най-вече ми хареса това, че авторът не е написал просто един роман за книгите. А чрез тях той просто ни запознава с герои, които пред себе си имат някакво предизвикателство, с което трябва да се справят. А ние просто сме част от душевното съзразяване на всеки един от тях и наблюдаваме как те поемат по пътя си, осъзнали какво могат да направят.

За мен „Загадката Анри Пик“ е роман, който може да те накара да заобичаш още повече книгите или да се влюбиш за първи път в тях. Книга, която всеки може да определя както си иска - роман за романа, разследване, трогателна история. Но едно е ясно – това е книга, която ни казва, че когато искаме нещо много силно, не трябва да се отказваме, а да се борим с клишетата и да не позволяваме те да ни спират.

„Така в рамките на един коктейл и на един танц една луда жена с шапка с крила ме накара да се влюбя до полуда в нея, приканвайки ме да споделя безумието й.“

Пуснете си “Mr. Bojangles” в изпълнение на Нина Симон.

И преди да започнете да четете това ревю малко послушайте песента.

Просто слушайте.

Тази весело-тъжна песен описва идеално настроението, което носи книгата на французина Оливие Бурдо – „В очакване на Боджангълс“.

Книга, изпълнена с много музика, танци и огромна доза любов. Любов от тази лудата, която толкова бързо те завладява, че ти няма как да й се противопоставиш. Любов толкова екцентрична, че не се вижда тънката линия, която я разграничава от лудостта. Или просто няма такава линия?

Това е история, която е разказана от бащата и малкия син. История за шеметно влюбени мъж и жена, и детето им, което е безмерно щастливо с шантавите си родители. Главната героиня тук е майката - тя е сияйна, остроумна, изпълнена с нежност и фантазия, непредвидима, напълно освободена от всякакви задръжки, превърнала живота на всички около себе си в безкрайно празненство и обзета от неистова обич към танца и песента „Мистър Боджангълс” на Нина Симон.

Тази Майка няма едно име – то я ограничава и не й дава тази пълна свобода, която тя жадува цял живот. Тя вдига високо главата си, мъжа й всеки ден да я нарича с различни имена, а тя го кара да напусне работа. Синът пък е помолен от майка си да измисля по една лъжа всеки ден, която да й разказва.

А през останалото време тя просто танцува. Плочата се върти по цял ден. Цялото семейство ляга и става с Боджангълс. И танцуват. И се смеят. И се обичат. Едно семейство изцяло изтъкано от любов. Едно семейство, което смело показва среден пръст на реалността, защото е прекалено скучна. Дори, когато симпатичната лудост на Майката става клинично бедствие те са заедно. И плочата продължава да свири.

Оливие Бурдо

Книгата на Оливие Бурдо е по френски елегантна, леко шантава, с пленяващ език и една тъга, която наднича от всяко едно приключение на героите, независмо колко е забавно то. Историята докосва ума и сърцето, а авторът ни приканва да направим като симпатичното семейство в книгата, а именно да „сритаме разума в задника”, просто защото е сигурен, че ще ни хареса.

Бурдо ни показва как трябва да се обича една жена – безрезервно, изпепеляващо. Показва ни, че един мъж винаги трябва да е до любимата си, нищо, че нейните желания може да са отвъд нормалното. Заради жена си Бащата прави всичко – дори я следва и в последното й голямо приключение. Просто защото в един малък параклис й обеща, че ще я следва навсякъде.

И всичко това се случва на фона на "Мистър Боджангълс" и Нина Симон.

Това са песен и книга, които ни карат да вярваме в щастието – онова силното безгранично щастие. Животът е пъстър и просто трябва да му се наслаждаваме. Дори, когато реалността ни застига.

„Човек никога не знае дали изборът му е правилен или не. За да разбереш, трябва да си наясно с всички възможни факти, а единственият начин да събереш всички факти, е да си едновременно на две места, което е невъзможно. Затова хората вярват в Бог.“

Към „4 3 2 1“ от Пол Остър посегнах по препоръка на една приятелка. Като цяло нямах очаквания – привлече ме идеята на автора за 4 личности, които са еднакви, но всъщност толкова различни. Очаквах книгата да ми хареса, но определено не очаквах да получа толкова много информация в толкова малък обем.

Пол Остър определя „4 3 2 1“ като „ голямата книгата на живота си“. След като я прочетох напълно разбирам това изказване.

Накратко книгата разказва за Арчибалд Исак Фъргюсън, който се ражда през март 1947 година в Нюарк, Ню Джърси и е единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън. Този един-единствен живот обаче поема по четири паралелни, но независими повествователни пътеки. Четирима Фъргюсън, създадени от един и същ генетичен материал, четири момчета, които са едно и също момче, водят четири едновременни и напълно различни съществувания.

Предизвикателства на съдбата, емигрантски неволи, семейни превратности и предателства, любов и изневери, приятелства и раздели, страстни младежки увлечения по спорт, книги, музика и секс се менят на фона на социални сътресения и политически интриги. В личния живот на всеки един от четиримата Фъргюсън нахлуват силите на бурната и брутална действителност на Съединените щати от средата на миналия век.

Момчетата Фъргюсън се редуват едно подир друго и сякаш колелото на тази оригинална и виртуозно конструирана сага се завърта отново и отново.

Преди да започна да чета книгата много се чудех каква точно е идеята на Пол Остър и какво ще излезе от разделянето на тези 4 личности. Стигнах чак до това да си мисля, че главният герой може да се окаже с някаква шизофрения или пък да има някакакъв фантаситчен елемент на финала.

Нищо подобно!

Пол Остър просто си е направил един експеримент с думичката „ако“.

Всички сме се чудели в даден момент от живота си дали, ако бяхме направили дадено нещо щяхме да се по-успешни в работата, или ако не бяхме избухнали в дадена ситуация щяхме да запазим дадено приятелство... любов. Дали, ако се бяхме родили в друго семейство, в друга държава, животът ни щеше да е различен.

Е, в тази книга Пол Остър си играе точно с това – запазва основната информация за главния герой (неговите качества, силни страни, родители, чувства, идеи), но го поставя в различни ситуации и пред различни избори, като това определя неговата съдба. Това е книга, която ни показва какво се случва след пустото „ами ако бях направил това“.

Много ми хареса и това, че Пол Остър през цялото време ни води през реални събития от историята на Америка, а и света. Войната във Виетнам, расовите вълнения в САЩ, убийството на Кенеди, са много малка част от ситуациите през които ни превежда автора. Ако за първи път се сблъсквате с тях, то Пол Остър е идеалният гид за вас, който с подробности ще ви разкаже за това, което не знаете. А пък, ако сте запознати със събитията в книгата, то ще останете доволни колко интелигентно е написа тя и как умело реалността е вплетана в живота и на четирите личности в книгата. В „4 3 2 1“ се говори още за литература, журналистика и за това колко трудно всъщност е да си в този бранш. Специално литературата е засегната в романа по толкова романтичен начин, че след прочитането му може би ще си набележите още минимум 5 заглавия, които да захванете.

И в четирите свои личности, главният герой е изграден толкова добре, че ти доставя истинско удоволствие да четеш за нещата, които му се случват. Всяка една от тях има своите страхове, желания, мечти. На всяка се случват различни неща, правят различни грешки, но сякаш уроците на края са еднакви. И в четирите си разновидности Фъргюсън ми е симпатичен, защото всяко негово решение е провокирано от искреното му желание да промени нещо. Да не стои на едно място, а да се развива.

За да не ставам досаден, ще кажа, че в тази книга са засегнати толкова много теми, толкова много ситуации, че някои автори биха написали няколко книги с информацията от тази една. Пол Остър е написал едни 800 страници, които 100% ще останат в историята на литературата и ще се превърнат в класика. Защото въпреки че се чете бавно, че почти няма пряка реч и че има толкова много подробности за всичко, тази книга те обзема и не можеш да я оставиш. Стилът на писане на Пол Остър е прекасен и не позволява да ти доскучае по никакъв начин.

Като минуси за книгата мога единствено да изтъкна тези подробности, които споменах по-горе. Не всеки може да чете такъв текст и на много хора това може да се стори скучно или да го счетат за досадно забавяне на самия сюжет. На мен лично последните 100 страници малко ми дойдоха излишни, можех да мина и без тях. Също така самото българско издание не е от най-удобните за четене. Препоръчвам ви да си вземете книгата с твърди корици, защото поне ще успеете да я запазите, а и предполагам ще се избегнат неудобствата.

За финал мога само да кажа, че ви преоръчвам да прочетете „4 3 2 1“, ако искате да се насладите на един съвременен шедьовър, след който имам чувството, че наведнъж съм прочел 4 книги и след който определено се чувствам обогатен. А всъщност не е ли това смисълът на книгите?

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

featured Slider

„Изчезването на Стефани Мейлър“ – изключителна палитра от персонажи

Каква е цената да бъдеш различен от тълпата?

„Норвежка гора“ – роман за живота, любовта и търсенето на себе си

Сто и една годишният старец, който побърква световните лидери

Двойна доза Магда Сабо

Двойна доза Иън Макюън

„Прекалено шумна самота“: 126 страници истинско удоволствие

„Загадката Анри Пик”: С любов към книгите

„В очакване на Боджангълс” или един танц, който никога не спира

„4 3 2 1“ - 4 истории в 1 книга

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

featured Slider

За мен

Book Adventure Club Podcast

Популярни

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство