Book Adventure Club

„Нищо не е толкова болезнено за човешкия ум, колкото голяма и внезапна промяна.“

От години отлагам прочита на знаковия роман на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ и сега определено съжалявам за това. За мен това е великолепна книга, събрала в себе си толкова много мъдрост, философия, ужас и размисли за човешката природа, че няма как да не те държи в напрежение до последната страница. Мери Шели е създала съвършен роман, който поставя основите на жанра по безапелационен начин. Изпитах истинско удоволствие от прочита!

Няма да крия, че да посегна към книгата ме подтикна излизането на филма на Гийермо дел Торо. Още от появата му в Netflix искам да го гледам, но съзнателно се въздържах, защото не можех да си представя да го направя, без първо да се потопя в класическата история на Мери Шели.

Преди да разкажа по-подробно впечатленията си, ще кажа само едно: и книгата, и прочитът на Гийермо дел Торо са превъзходни — препоръчвам ви ги с две ръце!

ЗА КНИГАТА

Честно казано, не очаквах книгата на Мери Шели да ми хареса толкова. По принцип избягвам класики и въпреки че знам, че историята на д-р Франкенщайн е иконична и е поставила основите на цяла културна традиция — както в литературата, така и в киното — все нещо ме възпираше да посегна към нея.

Вярвам обаче, че всяко заглавие идва при теб в най-правилния момент и мисля, че сега беше и най-правилното време да прочета „Франкенщайн или новият Прометей“.

Не знам дали има човек, който да не познава сюжета. Романът проследява историята на младия учен Виктор Франкенщайн, който успява да създаде живо същество чрез научен експеримент. Ужасен от резултата, той изоставя творението си, което остава самотно и отхвърлено от обществото. Постепенно съществото се изпълва с гняв и отчаяние, което води до поредица от трагични събития. Историята изследва теми като отговорността на създателя, границите на науката и нуждата от човешка близост.

Първият мит, който развенчах с прочита, е, че Франкенщайн е името на създателя, а не на самото чудовище. Да, признавам си без бой - на 30 години научих този факт.

Вторият ми „развенчан мит“ е, че романът ще бъде скучен само защото е класика. Въпреки че е публикуван за първи път през 1818 г., текстът звучи изключително модерно. Темите му са актуални и днес, а Мери Шели създава атмосфера, която те кара да се залепиш за страниците до самия финал. Езикът ѝ е богат и описателен и те потапя в готическата атмосфера по естествен начин, което улеснява навлизането в дълбочината на историята. Хареса ми и рамката, която поставя начало и край на историята.

Романът определено има много пластове. В рамките на около 300 страници авторката разглежда сериозни теми като границите на науката и докъде е допустимо да стигне човешкото знание, идеята за „игра на Бог“ и отговорността на създателя, който бяга от собственото си творение. Оттук естествено произтичат и по-философски въпроси — за самотата, отхвърлянето на различния, моралните последици от действията ни. Книгата поставя на преден план и въпроса кое ни прави хора: външният вид или способността да разберем другия, да чуем болката му и да проявим съчувствие.

Въпреки че в романа има и други важни персонажи, за мен в центъра остават Франкенщайн и неговото създание. Тяхното противопоставяне ме накара да се запитам кой всъщност е злодеят — ученият, който си играе на Бог и създава живот, който не би трябвало да съществува, или самото същество, което започва да убива, след като е отхвърлено от всички. Създание, което първоначално търси доброта и разбиране, но получава страх, ненавист и искрена омраза. И макар това да не оправдава действията му, въпросът остава — кой носи истинската вина?

Мери Шели

В отношенията между Франкенщайн и неговото творение няма победител. Има единствено спирала от страдание, която не води до нищо добро. Именно това прави книгата толкова силна – кара те да мислиш дълго след последната страница.

Искам да похваля и изданието на „Сиела“, което аз четох и по-специално Емил Минчев – хареса ми неговият предговор, който ме поотпие в света на „Франкенщайн“. Не само като великото заглавие от Мери Шели, а като поп културен феномен, който вълнува човечеството от 1818 година насам.

ЗА ФИЛМА

Определено си личи, че голямата мечта на Гийермо дел Торо е била да направи филм по книгата на Мери Шели. Неговият „Франкенщайн“ е превъзходен – от красивото заснемане до уважението, вложено във всеки един кадър.

Гийермо дел Торо е създал свой прочит на романа и е направил доста промени, но те са само в плюс за сюжета. По един различен начин той поставя фокус върху темите, които самата Мери Шели е разгледала в книгата. Във всяка негова промяна успях да видя как тя всъщност произлиза от оригинала, но е леко пречупена. Той е взел основата, за да отдаде почит към великата история на Мери Шели и към самата нея, но е създал филм, който няма нито един скучен момент, носи атмосферата на оригинала и представя борбата между чудовището и неговия създател по епичен, но същевременно разтърсващ начин.

Със сигурност във филма има преувеличени сцени, които в книгата са по-скоро загатнати, а тук са директно заявени – ясно се посочва кое е добро и кое е зло. Самозабравянето на Виктор Франкенщайн е изведено на преден план, както и злобата му към собственото му създание. Хареса ми как Гийермо дел Торо буквално е разменил ролите им – ако в книгата действията на Виктор водят до убийствата, извършени от чудовището, то във филма самият Виктор отнема животи на близки хора.

Много ми допадна и ролята на Елизабет. В книгата тя е по-скоро отдалечена фигура, носеща хармония в душата на Виктор. Тук обаче тя е силен катализатор за част от събитията и първа обвинява Виктор за играта му на Бог – игра, която няма как да завърши добре.

Актьорската игра дори няма да коментирам в подробности – всички бяха брилянтни. Джейкъб Елорди е роден за тази роля. Той успя да ми въздейства само с поглед, под тежкия грим. Само с движенията си. Само с гласа си, който в един момент буквално молеше Виктор за помощ. Той изигра чудовището на Мери Шели точно така, както тя го описва – объркано, изпълнено с противоречия, търсещо истината за себе си и за човешката природа. Създание, което се опитва да разбере хората и техните действия и най-вече да открие човечност в тях – задача, която се оказва изключително трудна.

В заключение мога да кажа само едно – и книгата, и филмът заслужават 5000 звезди. Еднакви в своята същност и послания, но различни като изпълнение. Това е история на два века, която звучи актуално и днес и те кара да се замислиш.

Защото през 2026 г. темите за човечността, човешката природа, жестокостта и жаждата да бъдеш по-велик от Бог – както и идеята, че някои хора смятат, че могат да решават кой заслужава да живее и кой не – са все така актуални. А чудовището на Франкенщайн дава ценни уроци, от които някои хора наистина могат да се поучат.

Автор: Любен Спасов 

„Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата между живота и смъртта. Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от опасностите. Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички ни.“

Темата за жените хеньо ми е интересна от 2018 година. Тогава се запознах книгата на Мери Лин Брахт „Бяла хризантема“, която ме попиля и до ден днешен смятам, че една от най-добрите книги, които съм чел. Историята е тежка, съсредоточена е в периода на Втората световна война и разказва за две сестри, едната от които става и „жена за разтуха“, което пък е тотално различна и просторна тема, за отделно ревю. 

В „Бяла хризантема“ обаче за първи път разбрах за жените хеньо и останах очарован от това, което научих за тях. За способността им да се гмуркат доста дълбоко, без помощни средства, без да се предпазват от студа. За устроения матриархат и как жената хеньо издържа семейството, а мъжът гледа децата. За любовта към морето на тези жени. За силата им. За традицията, която за жалост умира. 

Затова, когато разбрах за книгата на Лиза Сий „Островът на морските жени“ нямаше как в даден момент да не прочета и нея. В същия момент в Apple TV + качиха документалния филм “The Last of the Sea Women”. Затова реших този път да ви заведа на едно по-различно „Кино с книга“. В това издание на рубриката няма да си говорим за книга, по която е направен филм, а ще си говорим за жените хеньо, за които се пишат книги и се правят филми, и как двете неща ми подействаха на мен. 

За книгата

В „Островът на морските жени“ се запознаваме с две момичета - Миджа и Йонсук - които са от корейския остров Чеджу и въпреки различното си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат надолу с главата свят, управляван от жените, които осигуряват прехрана за семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки и момичетата нямат търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано ежедневие.

Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на XX век, през Втората световна война и Корейската война – с нейните гибелни последици, до ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две воюващи помежду си империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

Ако трябва да сравня „Бяла хризантема“ и „Островът на морските жени“, основната разлика между двете книги е в емоцията. 

„Бяла хризантема“ определено е по-емоционалната книга, която разказва за трудния живот на две сестри, за традицията на морските жени, но и тъмното петно „жени за разтуха“, което и до днес тегне над японците и те не искат да признаят, че по този начин са унижавали корейските жени и момичета по време на Втората световна война. 

„Островът на морските жени“ също не е лека история. Чисто исторически отново минаваме през много тежки периоди за Корея, които са се отразили на страната на много нива. Нашите герои също страдат от случващото се и правят много жертви, свързани със смърт, предателства, взимане на тежки избори и премълчаване на истини, които водят само да по-голяма разруха в отношенията им. 

Основния фокус в книгата обаче си остават жените хеньо. „Островът на морските жени“ много подробно ни превежда през психиката им, начинът им на мислене, традицията, какво символизира тя. Обяснява ни защо всички тези жени се чувстват привлечени неистово към морето. Какви рискове крие всяко едно потапяне във водата. Какви последствия има за организма им в следствие на това редовно навлизане в дълбоките и студени води на морето. Защо е важно за тях да бъдат хеньо – какво им носи, но и какво им взима. Как се променя традицията с годините и как мъжете, дори и в градовете с най-много жени хеньо, с годините искат да ограничат тази женска сила и да се ориентират към патриархата. 

С всяко потапяне във водата на някоя от нашите героини пред нас се разкриваше история. Това е един многопластов роман, в който се разказва за приятелството, любовта, загубата, предателството, традицията, уважението, силата на духа. Разказ за това да можеш да преглътнеш обидата и да се опиташ да погледнеш дадена ситуация от нова гледна точка. Да се опиташ да чуеш другата страна и да я разбереш, защото всяко поведение има своята причина и преди да съдим и да имаме категорично мнение е хубаво да чуем човека отсреща. 

Лиза Сий

Книгата на Лиза Сий определено се нарежда сред любимите ми. Да, не ми подейства емоционално, но цялата тази прелюбопитна информация в нея ме накара още повече да се поинтересувам за тази традиция в Корея. 

Разбира се, чисто сюжетно, имаше доста изненади. На няколко пъти ахвах докато чета и се изненадвах от случилото. Лиза Сий определено не се притеснява да загуби някой главен герой и да го „жертва“ в името на реалистичния развой на събитията. Защото колкото и да не ни се иска в живота не винаги има щастлив край. Понякога финалът е просто реалистичен. И трябва да приемем този факт. 

За филма

Препоръчвам с две ръце на всеки, който му е интересна темата да изгледа “The Last of the Sea Women”. Филмът е направен изключително добре и не е монотонен или скучен. Напротив – всичко е много динамично, виждаме различни мнения, чуваме разнообразни истории и гледни точки. Не усетих кога мина този час и половина. 

Във филма може да разберете повече за жените хеньо, историята им, как се е променила традицията през годините. Ще намерите отговори на въпроса защо се гмуркат без оборудване и защо е жизнено важно за природата това. Във филма се разглежда мнението на населението спрямо жените хеньо през годините и как в момента това е умираща традиция, която има опасност скоро да бъде забравена. Много интересно беше как местните се опитват да я запазят жива. Има специално училище за жени хеньо, а две млади гмуркачки имат канал в социалните мрежи, чрез който карат хеньо да изглежда модерно за младите, а не само за възрастните жени. 

Но най-големият фокус на филма е замърсяването на океана и ролята на жените хеньо в неговото опазване. Филмът разглежда един конкретен период през 2023, когато Япония сериозно обмисля да изпусне радиоактивната вода от АЕЦ „Фукушима“. Това освен, че ще навреди на океана като цяло, въпреки че от правителството на Япония твърдят, че водите са третирани и радиоактивността им не е опасна, това действие ще повлияе и на всички гмуркачки от Корея. Те много често се нагълтват с вода докато работят и прекарват по 6-8 часа в нея. Животът на тези жени е в опасност, а и животът в океана също. 

Във филма на няколко пъти се казва как с времето океанът се е променил, уловът на жените хеньо е намалял драстично, защото животът в океаните е намалял също. Този филм е доста ценен. От една страна да опознаем жените хеньо, но от друга да се замислим за замърсяването, което причиняваме и възможните последици за всички ни от него. 

Автор: Любен Спасов

„Обмислях да започна със следните думи: „Вече не искам да те убия“ – защото наистина не го искам, - но после реших, че ще ти прозвучи твърде мелодраматично.“

„Моят полицай“ е книга, която отлагам от много време. Съответно, защото исках първо да се запозная с романа на Бетан Робъртс, филмът също стои в списъка ми за гледане отдавна. По време на великденските празници обаче успях да намеря време и да прочета историята, която определено не е много празнична. Цялото преживяване се допълни идеално с филма, който гледах в първия ден на Великден и си признавам, че леко ме депресира. Но пък отдавна не съм писал в рубриката „На кино с книга“, а това заглавие е любопитно завръщане към нея. 

„Моят полицай“ определено не е моята книга, но въпреки това не мога да кажа, че е лоша. 

Самото написване не успя да ми донесе някаква емоция, да ме накара да се загрижа за героите или пък да успее да ме разтърси до такава степен, че да мисля над прочетеното дълго време. 

Да, много красиво написана, говореща за проблемите на героите по един много деликатен и изтънчен начин. Бетан Робъртс говори за сериозни теми с един финес, в който няма нищо цинично, вулгарно или прекалено. Всичко е написано с мярка и по-скоро целта му не е да шокира, а да те накара да се замислиш над много теми. Емоционално обаче не можах да усетя историята и не успях да се свържа с героите и техните болки. 

Но книгата определено е тъжна. И то много. Ако не обичате ЛГБТИ романи, не ви препоръчвам да четете „Моят полицай“, но тук си мисля, че темата е доста по-голяма от това. В книгата ставаме свидетели на една човешка драма - за вечния затвор, в който някои хора са принудени да живеят. За ограниченията и жестокостта на 50-те и 60-те години, когато никой не е можел да бъде свободен и „различната“ любов е била престъпление. Осъзнаването на жестоката истина, че някои неща изобщо не са се променили и са приложими и днес. За тайните, които винаги излизат наяве и за действията, които винаги имат последствия. За искането на прошка – действие, за което никога не е късно и което винаги изисква голяма сила. За изкупването на вина. 

Главните ни герои – Марион, Том и Патрик – са хора, които се опитват да изживеят голямата си любов без да се налага да се обясняват на околните и да се съобразят с тях. Марион и Патрик са страхотни разказвачи и всеки споделя с читателя своята болка, своята гледна точка над историята и всеки един от тях е прав за себе си. Тук няма правилна и грешна страна – тук има любов и желанието да я запазиш само за себе си. 

Бетан Робъртс

Филмът от своя страна смея да кажа, че е много добър, защото идеално е уловил атмосферата на книгата. Докато го гледах се чувствах по точи същия начин както докато чета романа. Актьорският състав е доста добър, а Хари Стайлс дори ме изненада с успешното предаване на дълбочината на образа на Том. Ако в книгата той е по-скоро страничен образ, въпреки че е в центъра на историята, то във филма той има много повече емоция и важност за историята и не е просто страничен наблюдател, оставил се нещата около него просто да се случват. 

И въпреки че не мога да кажа, че книгата ми хареса, определено не съжалявам, че я прочетох. 

Автор: Любен Спасов

 “Sometimes people need more support that just one person can give.”

Тъй като в момента съм се потопил в света на Робърт Галбрейт а.к.а Дж. К. Роулинг в блога настъпи известна тишина от към ревюта. Разбира се, в подкаста вече ви зарадвах с ЕПИЗОД 4: БГ ФЕНТЪЗИ с гост Кая Димитрова, а и в рамките на месец януари може да очаквате още един, но в сайта няма нищо ново след класацията „ТОП 10 най-четените ревюта за 2022 година“.

Затова реших да ви представя мнението си за един комикс, който прочетох още миналата година. Комикс, който води след себе си море от коментари, които не мога да кажа, че са най-адекватните за нашето съвремие. Поредица, която реших да прочета обаче след като първо изгледах сериала. Комбинация, която при мен е много рядко явление.

Започнах „Heartstopper“ от чисто любопитство – всички толкова много говореха за този сериал, че исках да видя за какво точно става дума и заслужава ли си цялата тази врява. По принцип LGBTQ темата за мен не е табу, нямам предразсъдъци и поглеждам към дадената книга или филм/сериал като история, която ще ми бъде разказана добре или не чак толкова. Разбира се, напоследък с много неща се спекулира и нещата се правят показно и тенденциозно и това ме побърква, но в „Heartstopper“ няма такова нещо.

Тази история е разказана умерено, поднесена е с вкус и мярка. Няма тенденциозност, показност, няма я целта „просто да скандализираме публиката“. Тук се разказва една любовна история, в която момче среща момче и няма нищо лошо в това. Проследяваме едни нормални тийнейджърски случки и вълнения, които са ни показвани и преди, но разбира се през призмата на това колко е трудно да бъдеш „различен“ в училище.

В този ред на мисли, на преден план излизат сериозни теми като: Тормозът в училище, независимо физически или психически, който може да доведе до сериозни здравословни проблеми, които може да застрашат живота на жертвата. Наблюдаваме колко е трудно за някои тийнейджъри, които се сблъскват с проблема да определят своята сексуална ориентацията и обществото определено не им предлага помощ в тази насока. Виждаме какво мъчение може да бъде това, до колко срам, болка и развалени човешки отношения води тази несигурност. И най-вече виждаме как лепенето на етикети просто не е нужно, когато не знаеш отсреща човекът през какво преминава и какви чувства изпитва.

За мен обаче „Heartstopper“ е най-вече история за приятелството. За хората, които винаги са до теб и те подкрепят. Хората, които са ти повече и от семейство. За приятелите, които може да не защитят себе си, но за теб биха скочили в бой, без да се замислят. Приятелите, които те приемат такъв какъвто си и не очакват да се променяш заради тях.

След като изгледах сериала, прочетох и всички комикси излезли до този момент и мога да кажа, че той е направен доста добре. Създателите на сериала са усетили духа на историята, нейното послание и най-вече темите, които е хубаво да се покажат на малкия екран. И въпреки че има разлики между книгите и телевизионната версия, тези разлики не са дразнещи, а просто приемаш, че това са две различни медии, които се обединяват в идеята да ни  разкажат една хубава история.

В България вече са излезли първите две части от поредицата, които всъщност са използвани за първия сезон на сериала. Българското заглавие е „Сърцебиене“ и се издава от Orange Books. Тук е моментът да поздравя издателството, че въпреки бурните реакции, които последваха след издаването на „Сърцебиене“, те не се стреснаха, а напротив – имат желанието да издадат цялата поредица. Което е похвално.

В обобщение аз мога да кажа, че и комиксите и сериалът ми харесаха. Чакам си втория сезон с нетърпение.

Автор: Любен Спасов

Снимка: Кая Димитрова

 „- Двадесет минути … или няма да доживеете до сутринта – каза мъжът.

-          Моля ви по-тихо. Имам деца – прошепна мама.

-          Двадесет минути – излая мъжът. Хвърли цигарата си върху чистия ни под в хола и я стъпка върху дървото с ботуша си.

Бяхме напът да се превърнем в цигари.“

Рута просто не може да ме разочарова.

Това беше първата ми мисъл, след като прочетох „Пепел в снега“. Това е третата книга на авторката, която се издава у нас и аз за трети път оставам безмълвен след разказана от нея история.

За мен Рута Сепетис е магьосник в писането. Нейният начин на разказване, героите, историите … всичко преплетено заедно е толкова омагьосващо, че започнеш ли нейна книга, няма как да не я прочетеш за отрицателно време и след това заглавието да не ти е любимо. Рута пише увличащо - започваш да четеш и забравяш за време и пространство.

Във всяка една своя книга тя ни разказва за исторически събития, но през погледа на обикновения човек. Човекът, който преживява както историческите събития, така и своята лична драма. При Рута Сепетис винаги има едно много елегантно смесване на реалните събития с фикцията и ти започваш да се чудиш кое наистина се е случило и кое не.

За мен най-голямата сила на Рута обаче, освен прекрасното писане, е изграждането на героите, което тя прави безупречно. Толкова човешки облик им придава, толкова им вдъхва живот, че ти вярваш, че някъде там те наистина съществуват. Привързваш се към тях и заедно с тях преживяваш цялата книга.

„Пепел в снега“ не прави изключение. В тази книга Рута ни отвежда в Литва през 1941 г. Запознава ни с Лина - обикновено петнайсетгодишно момиче, което рисува, заяжда се с брат си, влюбва се силно. Докато една съдбовна нощ офицерите на чудовищната съветска военна полиция – НКВД, нахлуват в дома ѝ и разбиват на парчета семейството ѝ и живота, който познава.

Баща ѝ, уважаваният ректор на университета в столицата Вилнюс, изчезва безследно, а Лина, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са натъпкани във вагон за добитък заедно с други жертви, сред които адвокати, учители и лекари. По заповед на Сталин сякаш безкрайният влак поема на север, към Сибир. Пътешествието е бавно и мъчително, мнозина умират – убити от глад, изтощение или ликвидирани от безмилостните руснаци.

Лина намира утеха само в рисуването. С риск за живота си и въоръжена с парченца въглен, тя документира зловещите събития около себе си. Крепи я надеждата, че може би ги карат към лагера, в който е затворен баща ѝ. Младото момиче вярва, че може да оцелее там, където да живееш, е престъпление.

Въпреки че това е първият роман на Рута Сепетис, той по нищо не отстъпва на прочетените вече от мен „Сол при солта“ (която помня все едно вчера съм я прочел) и „Фонтани на мълчанието“. Да, определено си личи, че това е дебютният й роман и след това има огромно надграждане, но и тук Рута е показала какво може като писател.

Сепетис е създала една история, която те хваща за гърлото и до последните й страници това напрежение те държи. Защото освен, че е написан въздействащо знаеш, че събитията в романа наистина са се случили.

И тук Рута не е спестила нищо. Не е пощадила някой герой от смърт, защото може би ще е симпатичен на читателите – в живота не се дава на някой шанс, само защото е симпатичен. Той е суров и понякога определено не е честен. Без заобикалки и без да се притеснява, тя ни показва грозното лице на войната и това колко лесно хората можем да загубим човешкия си облик и държание.  

Рута Сепетис

Тя директно разказва за събитията през 1941, когато СССР започва да тероризира семейства от Литва, Латвия и Естония. Почва да ги разделя, да праща хора в ГУЛАГ или в затворнически лагери, да ги избива докато ги кара към трудови такива. Ужасите, които всичките тези хора е трябвало да изживеят са неописуеми, а тези, които са оцелели и са се върнали по родните си места, не са можели да разкажат какво им се е случило години след това, защото ги е грозило отново затвор.

Едно от най-хубавите неща при Рута Сепетис е, че за своите книги тя винаги прави дълбоки проучвания. В нейните романи няма да прочетете исторически факти нахвърлени повърхностно. Тя проучва, чете .. буквално разследва. И освен, че тази тема е доста лична за нея, специално за тази книга тя е пътувала до Литва, за да си поговори с оцелели хора, които са й разказвали с подробности за ужасите на този период.

Това е една чудесна книга, която ви препоръчвам да прочетете с две ръце. Като цяло това е автор, с който задължително трябва да се запознаете, ако все още не сте го направили.

Още по-приятно ми стана обаче като разбрах, че има филм по книгата. И затова естествено реших да включа „Пепел в снега“ в рубриката „На кино с книга“. Изгледах филма още на следващия ден, след като бях прочел романа.

Кадър от филма

От него за жалост съм разочарован. Да, може би показва коректно историческите факти, но са осакатили историята на Рута. Нямаше ги емоциите, описанията. Нямаше атмосферата, която ни показва всъщност колко тежко е било на тези хора. Отново казвам, че чрез фикцията Рута Сепетис успява да подсили това, което се е случило в действителност и това в никакъв случай не пречи на действието.

Във филма обаче много от реакциите на героите бяха нелогични, повърхностни и не успяха да ми създадат същата емоция, както се получи с книгата.

Автор: Любен Спасов

 „В това ли се превърнах? В жена, която се пули като рибка в аквариум на ежедневното обедно задръстване. В посетителка от друга планета, благоговееща пред чудото на новия магазин за хранителни стоки? Мозъкът ми е като сух лед, но дълбоко в него нещо пулсира, нещо гневно и прекършено. Прилив на кръв се надига по бузите ми. Ето в това съм се превърнала. Това е, което съм.“

На мен лично книгата ми хареса изключително много. Сюжетът беше заплетен и интригуващ през цялото време. Не ми доскуча дори за секунда. Авторът преплита доста умело личната история на Анна с нейното психическо разстройство и убийството, което до последната страница не можах да разгадая. Доста рядко се случва напоследък да не отгатна криминалната част в някоя книга и дори в един момент си помислих, че и в тази го направих, но Ей Джей Фин много ловко, в последния момент, ме извъртя и ми поднесе финал, който наистина беше изненадващ и повече от задоволителен.

През цялото време историята беше напрегната, поднасяща ти постоянни изненади. Това за мен е един страхотен трилър в тона на големите класики в жанра. Писането на авторът е безупречно - книгата се чете гладко, леко, бързо и не те затормозява излишно. Целият роман е написан в стила на старите черно-бели криминални филми, които са вдъхновение за цялата история и са особено любими на Анна. Хареса ми как Ей Джей Фин ни представи света на хората страдащи от агорафобия - аз лично успях да се поставя на тяхно място, а Анна, главната героиня в романа, разбирах напълно и съпреживявах с нея всеки страх и объркване, което изпитва.

Според мен книгата хвърля една различна светлина върху хората, които страдат от тази болест, като авторът се е постарал да ни ги опише така, че да можем да се поставим на тяхно място и ако можем да погледнем с малко повече разбиране върху тяхното съществуване. Дори в една част от книгата някои герои се опитаха да използват болестта на Анна срещу нея, което в крайна сметка се оказа погрешен вариант. От гледна точка на сюжета обаче, това е един от любимите ми моменти, тъй като логиката надделя над това, което Анна си мисли, че е видяла и дори аз се замислих дали цялата история не е плод на фантазията на една дрогирана и пияна жена.

Ей Джей Фин

Въпреки всичко образът на Анна ми стана много симпатичен. Личната й история ме натъжи и отново чрез страхотното писане на Ей Джей Дин успях да вникна в душата на тази жена и да разбера от първоизточника защо животът й се е стекъл по този начин. Като цяло всеки един от героите в романа беше изграден блестящо - бяха ми любопитни и ги изследвах като реално съществуващи хора.

Накратко - доволен съм от прочетеното и определено ви препоръчвам тази книга!

Кадър от едноименния филм

За съжаление за филма не мога да кажа същото. Не се усеща психологията, която има в книгата. Няма я тази напрегнатост на сюжета, няма това чудене какво всъщност се случва на героите. Всичко беше направено по повърхността, претупано, губеха се много логически връзки, които в книгата са обяснени подробно, а във филма стояха изкуствено и не на място.

Актьорите, които участват са наистина много добри, но това не успя да спаси филма. Голям почитател съм на Ейми Адамс, но дори тя не е успяла да улови духа на Анна и нейната голяма болка, всичките й страхове, съжаления. За болестта й почти нищо не се каза и дори не е задълбано. Дори няма да коментирам финала на филма, който се различава по някои точки  от този в книгата и приличаше на евтин хорър филм, което в романа изобщо липсваше.

Кадър от едноименния филм

Като цяло книгата е доста по-добра, а филмът може да хареса само на хора, които не са я чели, но дори и тогава пак може да не се случи.  

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

На кино с книга: „Малки пожари навсякъде“

На кино с книга: „Отворени рани“

На кино с книга: „Закуска в Тифани“

На кино с книга: „Смърт край Нил“

На кино с книга: „Големите малки лъжи“

 „Всичко бе просто едно ужасно недоразумение. Бяха наранени човешки чувства, а после нещата светкавично излязоха извън контрол. Обикновено така става. Всеки конфликт започва от нечии наранени чувства, не мислите ли?“

Няма да крия, че си купих книгата, само защото исках да изгледам сериала. За него слушам откакто е излязъл и всеки ми го препоръчва – както заради самата история, така и заради превъзходния актьорски състав. Преди обаче да се потопя в света на героите от екранизацията, исках да прочета романа, защото в повечето случаи книгата е по-добрият вариант. Тук нещата са на кантар. 

Но да започнем отначало. Лиан Мориарти ни запознава с жителите на градчето Пириуи. Място, известно със своите добри училища и примерни консервативни семейства. Самотната майка Джейн пристига в него с надеждата да започне нов живот с петгодишния си син Зиги. И да загърби болезненото си минало. Тя записва Зиги в местното начално училище, където се сприятелява с две други майки – Маделин и Селест. Маделин е забавна, общителна и емоционална, но наистина презира бившия си съпруг, който преди четиринайсет години я изоставя с новородената им дъщеричка. Селест привидно притежава всичко, но въпреки това тя винаги е необяснимо тревожна. 

Маделин и Селест вземат сдържаната и неуверена Джейн под крилото си, за да я предпазят от интригите на свръхамбициозните майки. И за да опазят собствените си тайни дълбоко скрити. По време на ежегодния маскен бал в училището някой умира и това променя живота на всички замесени в това събитие

Много трудно мога да говоря за тази книга без да издам за сюжета. Затова ще се съсредоточа не толкова в него, а по-скоро в посланията, които романът оставя у читателя.

Първоначално книгата ми тръгна като някой чиклит, който ще ни занимава с претенциозни родители от богаташките предградия, които правят драма за щяло и нещяло.

Книгата обръща внимание един огромен проблем – насилието в различните му форми.  Проблем, който в един и същи момент е доста обсъждан, но и неглижиран от обществото. 

От една страна имаме отношенията между съпрузите. Авторката ни показва как агресията от единия понякога води до агресия у другия. Как жертвата много често си мисли, че предизвиква тези реакции, че ги заслужава, че преувеличава. Виждаме как страстта и любовта се бъркат с психопатско държание и желание да причиняваш болка.

За пореден път се замислих защо жените в такива семейства продължават да стоят в такъв вид взаимоотношения. Защо се залъгват, че това ще е последният шамар, последният ритник в корема, последното задушаване. Замислих се защо трябва да се премине през цялото това мъчение, за да се спре злото (евентуално), а всички знаем колко често в тази битка то побеждава.

Авторката акцентира над проблема как агресията в двойката води до агресия у децата. Как те приемат поведението на възрастните за нормално и това да нараняваш и тормозиш друг е в реда на нещата. Детето остава травмирано за цял живот и или става същия насилник, или се бори с преживяното всеки ден от своя живот, което води и до доста психологични проблеми. 

Лиан Мориарти

Ако трябва да говоря конкретно за книгата, мога да кажа, че идеята на Мориарти е доста добра. Тя ни показва как в едно консервативно градче родителите могат да правят от мухата слон, без да ги интересува бъдещето на децата им. Уж водят техните битки, а се оказва, че войната е само между родителите. Ние като читатели се оказваме в центъра на интриги, тайни и  мерене на его.

Виждаме отношенията в различните семейства – как възпитават децата си, отношенията между съпрузите, какви ценности изповядват и за какво се борят. Виждаме как в тази общност една самотна майка може да бъде анатемосана, само защото е различна.

Единственият ми проблем с книгата беше писането на Лиан Мориарти - доста описателно, на моменти излишно разтегнато. Това, което ми допадна обаче е страхотното чувство за хумор, с което Мориарти пише на моменти.

Сериалът също ми хареса. Даже много. Играта на Рийз Уидърспун ме разби, Никол Кидман и Шейлийн Удли също правят образите си точно както си ги представях. Имаше доста разлики между сюжета на книгата и сериала, особено на финала, но на мен не ми пречеше, защото като човек, който е чел книгата, гледането на сериала ми беше любопитно също. 

Кадър от едноименния сериал

За финал мога да кажа, че и книгата, и сериалът си заслужават, така че както и да изберете да се потопите в историята от Лиан Мориарти, няма да сгрешите.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

На кино с книга: „Малки пожари навсякъде“

На кино с книга: „Отворени рани“

На кино с книга: „Закуска в Тифани“

На кино с книга: „Смърт край Нил“