Book Adventure Club

„Винаги е така със смъртта. Колкото е по-отдавнашна, толкова по-малка власт има над живите. Времето побеждава живота. Времето побеждава и смъртта.“

„Вода за цветята“ е поредната книга от френски автор, която ме кара да се влюбя още повече в техния стил на писане, начин на поднасяне на историята, реалистичните герои и още по-реалистичните им съдби. Независимо колко тежка е историята в книгата на Валери Перен, четенето ѝ по-скоро те кара да се чувстваш добре, да оценяваш живота и ти дава пример как може да преминаваш през тежките ситуации, на които той може да те подложи. 

В книгата се запознаваме с Виолет Тусен, която е пазителка на гробище – работа, която мнозина биха сметнали за отблъскваща, но за нея е спасение и ново начало. Тук тя намира убежище, предлагайки утеха на скърбящите, защото само позналите загубата на най-близките могат да разберат чуждата болка. Градината и се превръща в пристан, а отглеждането на цветя и билки, на плодове и зеленчуци и носи усещане за смисъл. Така постепенно усвоява умението да се радва на малките неща – чаша ароматен чай, прясно откъснат плод, импровизирани вечери с приятели в градината...

Тя, която няма никого и нищо на света, открива умиротворение в този малък оазис на мълчанието, сред съседи, които вече са извън човешката суета. Със състрадание и разбиране гледа драмата на останалите на този бряг, предлагайки утеха и рамо, на което да поплачат. Защото винаги има неизречени думи, които напират да бъдат казани, макар че онези, за които са предназначени, вече не могат да ги чуят. Виолет обаче разбира – и казаното, и премълчаното.

Един ден в гробището пристига загадъчен мъж, който търси информация за непознат, при когото майка му е пожелала да бъде погребана вместо до баща му. Двамата с Виолет ще разплетат стара любовна история, докато постепенно заплитат своята. Минало и настояще се смесват, за да разкажат за самота и страдание, мъка и разкаяние, но и за любов, по-силна от смъртта.

От „Вода за цветята“ ще запомня мъдростта на Виолет, нейното мислене и настройката ѝ за това как трябва да живеем дните си на Земята. Тя е научила своите уроци по най-трудния начин, но те са я направили това, което е и тя е приела съдбата си, въпреки че първоначално е искала да се откаже. 

Книгата е смесица от семейна драма, мистерия и до някъде дори бих казал уютно четиво. Роман, който на всяка страница те кара да се замислиш и да съпреживяваш всичко, което се случва на героите. Книгата е бавна, но ти изобщо нямаш нужда от динамика. Просто се оставяш на Виолет да те води и да ти разказва.

В един момент се сместват три сюжетни линии, но Валери Перен толкова умело е написала всичко, че това изобщо не е проблем. Тези сюжетни линии са взаимно свързани и не могат една без друга. Майстор е Перен. В една натоварена работна седмица ми помагаше вечер да си почивам с нейните думи, мъдри послания и една книга, която е до болка октровена и истинска, не спестява нищо, но това всъщност е най-голямата ѝ сила. 

Да, смъртта е основна тема в книгата и може би много хора биха се отдръпнали от нея заради това. Но в същото време, еквивалентно застъпена е и темата за живота. За това как да продължиш след загубата на любим човек, трябва ли да ровиш в миналото или да приемеш нещата такива каквито са, има ли живот след опустошителната болка и предател ли си, ако продължиш напред. 

Валери Перен засяга теми и като майчинството, бащинството, любовта, намесата на родителите в отношенията на младите, класовото разпределение, важността на книгите и четенето, голямата роля на семейството в живота на човек. 

Моята трилърова и криминална душа също беше задоволена с тази книга, защото има част в историята, която е обвита в мистерия и нашите герои търсят отговори на въпроси. Двама родители, които искат да знаят истината за съдбата на тяхното дете. Истина от която няма да им олекне, но те са наясно, че трябва да я научат. Истина, която на финала носи опрощение и утеха. Не, защото поправя нещата, а защото дава отговори за едно изчезване, което вече има своето логично обяснение. 

Препоръчвам да прочетете „Вода за цветята“ – да, не е лека книга и темата в романа не е от най-приятните. Но ще получите една добре написана история, пълна с много смисъл, емоции, важни послания и още по-важни примери. 

Благодаря на Креми от „Изток-Запад“, която бе категорична в препоръката си на тази книга за мен. Хареса ми и то много! 

Автор: Любен Спасов 

„Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата между живота и смъртта. Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от опасностите. Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички ни.“

Темата за жените хеньо ми е интересна от 2018 година. Тогава се запознах книгата на Мери Лин Брахт „Бяла хризантема“, която ме попиля и до ден днешен смятам, че една от най-добрите книги, които съм чел. Историята е тежка, съсредоточена е в периода на Втората световна война и разказва за две сестри, едната от които става и „жена за разтуха“, което пък е тотално различна и просторна тема, за отделно ревю. 

В „Бяла хризантема“ обаче за първи път разбрах за жените хеньо и останах очарован от това, което научих за тях. За способността им да се гмуркат доста дълбоко, без помощни средства, без да се предпазват от студа. За устроения матриархат и как жената хеньо издържа семейството, а мъжът гледа децата. За любовта към морето на тези жени. За силата им. За традицията, която за жалост умира. 

Затова, когато разбрах за книгата на Лиза Сий „Островът на морските жени“ нямаше как в даден момент да не прочета и нея. В същия момент в Apple TV + качиха документалния филм “The Last of the Sea Women”. Затова реших този път да ви заведа на едно по-различно „Кино с книга“. В това издание на рубриката няма да си говорим за книга, по която е направен филм, а ще си говорим за жените хеньо, за които се пишат книги и се правят филми, и как двете неща ми подействаха на мен. 

За книгата

В „Островът на морските жени“ се запознаваме с две момичета - Миджа и Йонсук - които са от корейския остров Чеджу и въпреки различното си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат надолу с главата свят, управляван от жените, които осигуряват прехрана за семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки и момичетата нямат търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано ежедневие.

Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на XX век, през Втората световна война и Корейската война – с нейните гибелни последици, до ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две воюващи помежду си империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

Ако трябва да сравня „Бяла хризантема“ и „Островът на морските жени“, основната разлика между двете книги е в емоцията. 

„Бяла хризантема“ определено е по-емоционалната книга, която разказва за трудния живот на две сестри, за традицията на морските жени, но и тъмното петно „жени за разтуха“, което и до днес тегне над японците и те не искат да признаят, че по този начин са унижавали корейските жени и момичета по време на Втората световна война. 

„Островът на морските жени“ също не е лека история. Чисто исторически отново минаваме през много тежки периоди за Корея, които са се отразили на страната на много нива. Нашите герои също страдат от случващото се и правят много жертви, свързани със смърт, предателства, взимане на тежки избори и премълчаване на истини, които водят само да по-голяма разруха в отношенията им. 

Основния фокус в книгата обаче си остават жените хеньо. „Островът на морските жени“ много подробно ни превежда през психиката им, начинът им на мислене, традицията, какво символизира тя. Обяснява ни защо всички тези жени се чувстват привлечени неистово към морето. Какви рискове крие всяко едно потапяне във водата. Какви последствия има за организма им в следствие на това редовно навлизане в дълбоките и студени води на морето. Защо е важно за тях да бъдат хеньо – какво им носи, но и какво им взима. Как се променя традицията с годините и как мъжете, дори и в градовете с най-много жени хеньо, с годините искат да ограничат тази женска сила и да се ориентират към патриархата. 

С всяко потапяне във водата на някоя от нашите героини пред нас се разкриваше история. Това е един многопластов роман, в който се разказва за приятелството, любовта, загубата, предателството, традицията, уважението, силата на духа. Разказ за това да можеш да преглътнеш обидата и да се опиташ да погледнеш дадена ситуация от нова гледна точка. Да се опиташ да чуеш другата страна и да я разбереш, защото всяко поведение има своята причина и преди да съдим и да имаме категорично мнение е хубаво да чуем човека отсреща. 

Лиза Сий

Книгата на Лиза Сий определено се нарежда сред любимите ми. Да, не ми подейства емоционално, но цялата тази прелюбопитна информация в нея ме накара още повече да се поинтересувам за тази традиция в Корея. 

Разбира се, чисто сюжетно, имаше доста изненади. На няколко пъти ахвах докато чета и се изненадвах от случилото. Лиза Сий определено не се притеснява да загуби някой главен герой и да го „жертва“ в името на реалистичния развой на събитията. Защото колкото и да не ни се иска в живота не винаги има щастлив край. Понякога финалът е просто реалистичен. И трябва да приемем този факт. 

За филма

Препоръчвам с две ръце на всеки, който му е интересна темата да изгледа “The Last of the Sea Women”. Филмът е направен изключително добре и не е монотонен или скучен. Напротив – всичко е много динамично, виждаме различни мнения, чуваме разнообразни истории и гледни точки. Не усетих кога мина този час и половина. 

Във филма може да разберете повече за жените хеньо, историята им, как се е променила традицията през годините. Ще намерите отговори на въпроса защо се гмуркат без оборудване и защо е жизнено важно за природата това. Във филма се разглежда мнението на населението спрямо жените хеньо през годините и как в момента това е умираща традиция, която има опасност скоро да бъде забравена. Много интересно беше как местните се опитват да я запазят жива. Има специално училище за жени хеньо, а две млади гмуркачки имат канал в социалните мрежи, чрез който карат хеньо да изглежда модерно за младите, а не само за възрастните жени. 

Но най-големият фокус на филма е замърсяването на океана и ролята на жените хеньо в неговото опазване. Филмът разглежда един конкретен период през 2023, когато Япония сериозно обмисля да изпусне радиоактивната вода от АЕЦ „Фукушима“. Това освен, че ще навреди на океана като цяло, въпреки че от правителството на Япония твърдят, че водите са третирани и радиоактивността им не е опасна, това действие ще повлияе и на всички гмуркачки от Корея. Те много често се нагълтват с вода докато работят и прекарват по 6-8 часа в нея. Животът на тези жени е в опасност, а и животът в океана също. 

Във филма на няколко пъти се казва как с времето океанът се е променил, уловът на жените хеньо е намалял драстично, защото животът в океаните е намалял също. Този филм е доста ценен. От една страна да опознаем жените хеньо, но от друга да се замислим за замърсяването, което причиняваме и възможните последици за всички ни от него. 

Автор: Любен Спасов

„Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта“

„Един аристократ в Москва“ е книга, която искам да прочета от 2018 година. Това е период, в който бях книжар и тя бе една от най-купуваните. След това започнаха да валят положителни мнения за нея и аз веднага си я добавих в безкрайния списък за четене. 

Така се случи обаче, че все я отлагах за купуване, докато един ден не бях на спонтанна разходка в Пазарджик и с една приятелка решихме да си подарим взаимно по една книга. Влязохме в книжарницата, аз видях „Един аристократ в Москва“ и реших, че е дошло нейното време. 

За жалост обаче аз не съм от тези хора, които ще ви кажат как книгата им е харесала безапелационно и ги е впечатлила до толкова, че да я препоръчват на всички свои познати и приятели. Преди обаче да ви запозная с моето мнение, споделям анотацията на книгата: 

„Един аристократ в Москва“ започва със сцената, в която граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен и да напусне сцената на живота. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.

Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.

Прекрасното на тази анотация е, че няма едно преувеличено изречение. Наистина книгата показва как хората могат да се справят и в най-лошата ситуация, ако имат правилната настройка и се вгледат малко повече в себе си. Ситуацията на граф Ростов е ужасна – той е принуден да живее между стените на хотел, да не го напуска дори за секунда и дори това, че има с кого да общува в него, не може да се каже, че подобрява нещата. Тази ситуация не е за всеки и определено не е най-приемливата на света. Не всеки ще има психиката да издържи този затвор, не само на тялото, но и на душата. Но граф Ростов успява да се справи заради своята интелигентност и отношение към живота. И за мен този герой е пример за това как нагласата ти, дори и към най-лошата ситуация, е много важна, за да можеш да извлечеш позитивното от нея. Защото най-лесно е да се откажеш и да се съжаляваш. 

В хотела графът води един пълноценен живот – от това да се влюби до това, че става баща. Подробностите и около двата факта нямат значение – в хотела той постига повече от някои хора, които са свободни, навън сред хората. Но тук психическото състояние и нагласата на героя му помагат да направи дори немислимото, за да запази себе си и разсъдъка си. 

Въпреки че говорим за един човек затворен в хотел, книгата определено не се усеща мудна. Случват се доста неща – както в настоящето, така и в спомените на графа.  Имаше някои части, които ми бяха много скучно като диалози, които ми идваха безсмислени и не ми носеха нищо. Но като цяло имаше динамика, въпреки ограниченото пространство за действие. 

Персонажите са цветни, някои забавни и като цяло запомнящи се. Всеки от тях носеше своя чар и мъдрост. Като цяло писането на Еймър Тауълс, а и преводът на Любомир Николов-Нарви, е много красиво, изпълнено с мъдрост и мисли, които са точно на място. Аз съм от хората, които не вадят цитати, но тук просто на всяка втора страница има нещо, което ти се иска да запомниш. 

Но въпреки всички положителни качества на „Един аристократ в Москва“, които не отричам ни най-малко, романът не успя да ме завладее по начинът по който чета, че прави с другите. Както казах и по-горе имаше моменти в книгата, които ми бяха откровено скучни. Като цяло историята ми започна много магично, четенето ме унасяше и ми доставяше удоволствие, но в някакъв момент имах нужда малко от смяна на темпото. Имах нужда да се случи нещо по-различно като настроение и действие. Просто около средата на книгата, авторът ме изгуби и чак към финала, когато наистина започнаха да се случват важни неща за историята, се посъбудих и ентусиазирах. 

Финалът на книгата също доста ми хареса и съм доволен как се развиха нещата. Но докато стигнах до там, ентусиазмът ми за самата история се поизпари. Не знам защо така се получи – може би защото в кратък период прочетох няколко подобни книги или просто това не е моето четиво, но определено имам смесени чувства и не бих препоръчал „Един аристократ в Москва“ на всеки. 

Автор: Любен Спасов 

 „Загубата на любим човек ни учи на нещо много просто: че времето, както хората често казваха, но винаги след това забравяха, е много ценно.“

За „Уроци по химия“ прочетох много разнопосочни коментари, като винаги бяха двете крайности - хората или обожават историята, или дори не я дочитат до финала. Аз лично съм влюбен в тази книга. Романът много ми допадна и ми достави истинско книжно удоволствие от началото до края.

Накратко в книгата се запознаваме с химичката Елизабет Зот - изключително интелигентна и талантлива – направо непростимо съчетание в един мъжки свят. Защото, както всички знаят, предназначението на жените е да си стоят вкъщи и да раждат деца, да нямат амбиции и да не изразяват мнения. Изобщо най-добре е да оставят мисленето на мъжете. Поне такива са нагласите в началото на 60-те години на миналия век. Дори учените от института за изследвания „Хейстингс“ имат съвсем ненаучно виждане за равенството между половете. Освен един от тях: Калвин Евънс – блестящият, номиниран за Нобелова награда, но злопаметен учен, който се влюбва в Елизабет именно заради ума ѝ. Взаимното привличане е неустоимо – истинска химична реакция.

Но както науката, така и животът са непредвидими. Ето защо няколко години по-късно Елизабет Зот се оказва самотна майка и известна водеща на най-обичаното кулинарно шоу „Вечеря в шест“. Необикновеният ѝ подход към готвенето – комбинирайте лъжичка оцетна киселина с щипка натриев хлорид – се оказва революционен. И докато феновете ѝ се множат, не всички са доволни, защото Елизабет учи жените не само да готвят – предизвиква ги да променят статуквото. Да излязат от сянката на мъжете и да заявят собствената си индивидуалност. Всъщност уроците по химия, или по готвене, се оказват уроци за живота.

Както може да прецените от това кратко представяне, книгата на Бони Гармъс е с любопитен сюжет, който ме държа на тръни до последно. Елизабет Зот е изключително непредсказуем персонаж и във всяка една секунда може да каже или направи нещо, което да те изненада като читател и да насочи действието в съвсем нова и различна посока.

А действието в романа е доста динамично. Може би и това е основната причина да ми хареса. Историята върви леко, без да натоварва, независимо колко драматични събития се случват в дадената част от историята. Това, което ми хареса най-силно в книгата е, че по един много особен начин в нея има забавни ситуации и случки и веднага след това авторката те зашлевява с някое изключително драматично и тъжно събитие, което те кара да се чувстваш гузен като читател, че преди малко си се забавлявал. Такова усещане имах и докато четях „Тревожни хора“ от Фредрик Бакман. Това обаче го казвам като положителна черта за романа, защото тази въртележка от емоции не ме остави да скучая дори за момент, а и много често ме изненадваше искрено и ме подтикваше да прелиствам страниците все по-скорострелно.

Писането на Бони Гармъс е страхотно. Освен, че разказва с лекота, то тя е изградила и едни много цветни персонажи, които ме забавлява. Е, поне по-голямата част от тях (за другите ще пиша след малко). Елизабет Зот и нейният ум са ми любими и доста дълго ще помня този герой, който определено вече ми е сред любимите. Харесва ми иронията, която има в нея. Сарказма. Харесва ми как тя винаги отстоява принципите си и не потъпква думата си в нито един момент. Елизабет е жена, която знае какво може и никога в своя живот не позволява някой да ѝ влезе под кожата и да разклати увереността ѝ. А повярвайте ми, това е човек, който е преживял много.

Най-голямата сила на този роман е темпото, с което се случват нещата и че чрез Елизабет авторката говори директно за много теми, които напоследък в съвременното общество се пипа с перце. Най-голямото оръжие на Елизабет е нейната честност и как винаги казва в лицето и без да се замисли искреното си мнение, независимо дали става въпрос за работни или лични отношения. Днес това е рядко срещана черта и когато чета за човек, който казва нещата с истинските им имена, без да лъже, въпреки че е фикция, ми става едно хубаво.

Това, което не ми допадна в романа и затова му взех една звезда при оценката си в Goodreads, е „пресоляването на манджата“ от гледна точка на темата с феминизма в книгата. Елизабет е жена, учен, интелигентен човек, атеист, който смята, че всяко нещо може да се обясни научно и религията е глупост, а отношението на мъжете към жените, особено в научните среди, вече ѝ е дошло до гуша. Тя не позволява да я подценяват заради това, че е жена и цял живот се бори да докаже, че точно толкова добра в работата си, колкото и мъжете.

Бони Гармъс

И ако по темата с атеизма нещата са поднесени много добре, без да се прекалява, а по-скоро на преден план излиза не чак толкова популярно мнение за религията, то крайният феминизъм в историята малко идва в повече. В целта си да покаже как са се държали мъжете през 50-те и 60-те години на миналия век с жените си, а може би и днес, Бони  Гармъс отива в една крайност, която мен като читател ме подразни. Можех да мина без половината от изказванията и действията на Елизабет, които бяха в тази тематика.

Но като цяло, дори това, се преживява. Книгата е стойностна, засягаща сериозни теми, но и ни показва как на човек може да му се случват най-лошите неща в живота, постоянно, но той, ако има силите да се събере, това няма как да го спре да постига всичко, което си е намислил. Ако поради някаква причина отлагате книгата или ви се струва не достатъчно сериозно, то оставете предразсъдъците и се потопете в тази любопитна история, която е смесица между курс по готварство и химия в едно.  

Автор: Любен Спасов

„-Инициативата? Кой, аз да я поема?

- Какво искате? Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.“

На всеки от нас се е случвало да изпадне в такова състояние, че да не му се чете или просто да няма времето да го прави толкова дълго колкото му се иска. В близките две седмици на мен ми се случи точно това. Често нямах желание да чета или пък ми се събираха толкова задачи на главата, че когато най-много ми се четеше не можех да си позволя това.

През цялото това време обаче компания ми правеше Карлос Руис Сафон и неговият шедьовър „Сянката на вятъра“. Една книга, която ми започна доста умерено и не разбирах целия шум около нея, но след първата половина ме плени, шокира и остави без думи в един и същи момент. Доста дълго време отлагах първата си среща с испанския автор, но сега нямам търпение да прочета цялата тетралогия, за да видя какво още е измайсторил Сафон.

Действието на книгата се развива в сърцето на старинна Барселона, където е скрито Гробището на забравените книги - подобна на лабиринт библиотека, в която се съхраняват малко известни и недооценени заглавия.

В едно студено утро на 1945 антикварят Семпере отвежда своя десетгодишен син Даниел в това хранилище.Получил разрешение да вземе книга по свой избор, Даниел измъква от прашните лавици "Сянката на вятъра" от Жулиан Каракс. Докато момчето расте, неколцина души проявяват необичаен интерес към неговата находка. Оказва се, че около името на Каракс витаят тъмни тайни, предателства, лъжи и голяма доза омраза. И така Даниел освен да се справя със събитията в своя живот, попада в една  стремителна надпревара, целяща да разкрие истината за живота и смъртта на Жулиан Каракс.

Както написах и по-горе първата половина на книгата ми беше доста по-спокойна, описателна, на моменти дори мудна. Определено се озадачих какъв е този голям шум около това заглавие и автор и даже си мислех, че ще съм разочарован от така хвалената „Сянката на вятъра“. Но веднъж като преполових романа пред мен Сафон разкри един свят, който не можех да спра да поглъщам и то жадно.

Сафон ме впечатли определено. Този човек буквално е смесил няколко жанра и така ловко си играеше с тях, че ми отвяваше главата с всяка следваща страница. Романът е едновременно мистерия, трилър, фантастика, мелодрама, гениална кримка, историческо четиво. Чудех се кое е реалното в историята и кое ще се окаже някаква мистика. В една част от книгата Сафон буквално се заигра и с паранормални теми и за малко се зачудих дали няма да свие и по тази улица. Но в крайна сметка всичко получи своето логично обяснение и завършек.

Сафон просто наистина е много добър – както може да пише нежно  и да описва всичко около своите герои сякаш си там, така може да прояви една жестокост, подплатена с огромна доза реализъм, който да ти удари шамар и да не спести никакви подробности от съдбата на героите си.

Ох, а как описва Барселона ... бил съм в този град, влюбих се в него от пръв поглед, но с всяка следваща страница от тази книга все по-силно започвах да обичам Барселона. Сафон без проблеми ме заведе на познати за всички нас места в града, но и в някои тайни улички, кътчета, които само той знае и описва по един магичен начин, който те кара в един и същи момент да искаш да се намираш на това място докато четеш, но и да те побият тръпки от мистерията и хладината, която има по барселонските улици на Сафон. 

Карлос Руис Сафон

В това ревю няма как да подмина моя любим герой от романа – Фермин. Този персонаж беше една наистина свежа глътка въздух, разсмиваше ме с глас, но и говореше едни от най-мъдрите неща в тази книга.Изключително интересна ми беше личната му история, която също така е и доста поучителна. Не знаех какво да очаквам от него в общуването му с другите и ме изненадваше с всяко свое действие. Всички герои на Сафон са изградени прекрасно. Плътни са, живи, сякаш наистина съществуват някъде там в Барселона и за малко ни допускат да влезем в животите им. Има си злодей, който те кара да настръхваш само при споменаването на името му, има си и любов. Красиви дами, интересни жени.

За сюжета няма какво да кажа – може би ще се потретя, но майсторски написан роман, който Сафон изгражда бавно с идеята постепенно да ни запознае с героите си и обстановката, в която се намират и след това да получим една страхотна развръзка на всички загатнати събития, която не разочарова в никакъв случай.

Това бе една от най-вълнуващите ми първи срещи с автор, за който много се говори и определено няма да е последната. Много скоро отново ще се завърна към света на Сафон, за да видя с какво ново нещо ще ме заплени.  

Автор: Любен Спасов

Снимка: Ивияна Зашева

Прочетете още:

Първата ми среща с Тери Пратчет

Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд

Първата ми среща с Ю Несбьо

Първата ми среща със Сесар Айра

Първата ми среща с Франк О'Конър

Първата ми среща с Мишел Уелбек