Book Adventure Club

„Ами след като в Библията Бог е разделил човечеството, аз се питах дали… дали в такъв случай целта на превода не е да го обединим отново. Дали не превеждаме, за да… не знам, да върнем отново този рай на земята между народите.“

Определено може да се каже, че съм огромен фен на Р.Ф. Куанг. Трилогията „Войната на маковете“ и „Yellowface” си остават едни от най-хубавите книги, които съм чел, препоръчвам ги от момента, в който ги прочетох и с удоволствие ги подарявам, защото са качествени романи, които трябва да достигнат до повече хора. Всички книги на авторката се отличават с прекрасно писане, интересни герои и мащабни истории, които те въвличат в своя свят. Личи си колко подготвена е Куанг и че изпипва всичко – от проучванията за книгите си до всяка една дума поместена в тях. 

„Вавилон“ не прави изключение. Тук отново имаме прекрасно изграден свят, история, която те омагьосва, сложни взаимоотношения между героите, перфектно писане, мащабна идея, изпълнела по брилянтен начин и много труд относно лексика, превод и всички подробности около Оксфорд и времето, в което се развива действието. 

Книгата ни отвежда в 1828 година, когато Робин Суифт, останал сирак след епидемия от холера в Кантон, е доведен в Лондон от мистериозния професор Ловел. Там години наред изучава латински, старогръцки и китайски, за да се подготви за деня, в който ще постъпи като студент в престижния Кралски преводачески институт на Оксфордския университет, наричан още “Вавилон”. Неговата прочута кула, студентите и учените, които се трудят в нея, са най-големият център в света, посветен на изкуството на превода – и по-важното, на магията. Среброделието – използване на значението, изгубено в превода, като енергиен източник, посредством омагьосани сребърни кюлчета – осигурява на Британската империя могъщество, несравнимо с нищо друго, което дава сили на непрестанния стремеж към колонизация.

В очите на Робин Оксфорд е утопичен свят, посветен на познанието. Но познанието се подчинява на властта – и като китайско момче, отгледано във Великобритания, Робин осъзнава, че да служи на “Вавилон”, означава да предаде своята родина. С напредването на следването му, Робин се озовава в центъра на борбата между “Вавилон” и тайнственото Херметично общество – революционна организация, посветена на съпротивата срещу експанзията на империята. И когато Великобритания разпалва несправедлива война срещу Китай за сребро и опиум, Робин трябва да реши… Дали могъщите институции може да бъдат променени отвътре, или революцията винаги изисква насилие?

И въпреки всички позитиви на книгата, които изброявам по-горе се радвам, че преди време се отказах от идеята да се запозная с авторката първо с „Вавилон“. Ако бях започнал с тази книга определено щях много по-бавно да наваксам с другите романи на Куанг. И причината не е в това, че „Вавилон“ е лоша книга. Напротив. Просто в сравнение с другите ми беше доста по-бавна, по-описателна, на моменти дори мудна. И не ме разбирайте погрешно – това, че една книга е бавна за мен не е минус. Всички книги на Куанг са такива. Тук обаче нещо ме спъваше малко повече в четенето в сравнение с останалите. Сякаш на моменти нещо липсваше.  

Самият финал се усети леко като кръпка, защото през цялото време действието на книгата бе доста описателно. Разбирахме подробности за живота в Оксфорд и по-конкретно Вавилон доста напоително и изведнъж кулминацията се случи някак изведнъж. Или поне аз така го усетих. 

Като цяло си мисля, че самата книга можеше и да е с една идея по-кратка, защото отново към финала действието ми се стори като излишно раздуто. Нещата можеше да се развият много по-динамично и да те накара да усетиш някакъв вид ентусиазъм от развръзката. 

Това обаче не значи, че трябва да се откажете от „Вавилон“ - прочитът на книгата си заслужава най-малкото заради бележките под линия на авторката и на преводача Богдан Русев. Особено любопитни ми бяха неговите. Той обясняваше защо е решил да преведе дадена част от книгата по този конкретен начин, обясняваше своите избори за превод за определена дума и това някак си придаваше допълнителна стойност на всичко, като се има предвид и темата на самата книга. Според мен Богдан Русев съвсем спокойно може да напише кратка книга за превода на „Вавилон“ и това би било любопитно точно колкото и самата книга.

И тук Куанг успява да ме накара да се запаля по темата за която пише. Както се пошегувах с приятелите ми, тази книга е порно за преводачи. Толкова любопитни подробности има за корена на думите, всяка дума от къде произлиза, как може да се преведе на различните езици… просто докато четеш романа получаваш една много добра обща култура, която в контекста на книгата е част и от приключението на героите. 

Самото писане на Куанг както винаги увлича. Аз „Вавилон“ го виждам и като поредица, защото всеки етаж в кулата и всяка една година от обучението на героите в нея е различна и предразполага различни любопитни ситуации. Куанг е майстор на създаването на светове, които бързо ти стават любими и започваш да приемаш лично всичко, което се случва на героите. 

В обобщение: още едно добро заглавие от Куанг. За мен по-малко любимо в сравнение с другите ѝ книги.

Автор: Любен Спасов

„Остатъкът от нощта минава по същия начин. Лежа в полето и говоря с него сякаш цяла вечност. Не говорим за нищо друго. Просто тихо живеем в този въображаем свят, където всичко, което пожелая, все още красива възможност.“

Отлагам „Свързахте се със Сам“ отдавна. Два панаира минавах през щанда на Orange Books и все решавах, че не му е времето. Сега на Коледния панаир се предадох поне да го купя и реших, че ще го прочета, когато го усетя. По принцип не обичам книги, в които има паранормални елементи и това е нещото, което леко ме караше да избягвам четенето на романа. След като прочетох обаче „Седем години между нас“ обаче реших, че ще я комбинирам с четенето на „Свързахте се със Сам“, защото книгата на Ашли Постън толкова ми хареса, че исках да прочета още нещо подобно. 

Е, да. Двете книги си приличат по това, че има паранормални елементи и че основната им тема е как да се справим със загубата на близък човек, но чисто емоционално ми повлияха по съвсем различен начин. 

Накратко в книгата на Дъстин Тао се запознаваме със седемнайсетгодишната Джули Кларк, която е направила своите планове за бъдещето – да се премести в големия град с приятеля си Сам, да отиде в колеж, да прекара лятото в Япония. Но Сам внезапно умира. И всичко се променя.

Сърцето на Джули е разбито. Тя пропуска погребението му, изхвърля вещите му и прави всичко възможно да го забрави. Но едно съобщение, което Сам е оставил в годишника ѝ, кара спомените да се върнат с пълна сила. Джули отчаяно иска да чуе гласа на Сам още веднъж и се обажда на мобилния му телефон само за да прослуша записа на гласовата му поща. И Сам вдига телефона.

Връзката е само временна, но когато чува гласа на Сам, Джули отново се влюбва в него, и с всяко обаждане ѝ става все по-трудно да го остави да си отиде завинаги.

„Свързахте се със Сам“ определено е приятна книга. Чете се леко и много бързо те увлича. Писането на Дъстин Тао не е най-великото на света, но има нещо, което те кара да останеш да четеш и не ти доскучава. Романтичните моменти не стоят изкуствено и диалозите не са дървени, което си е важно. 

Основната тема в романа е справянето със загубата на любим човек и стъпките, които трябва да направиш, за да преодолееш болката и да можеш да живееш нормално отново. До колкото е възможно. Това е книга, която ни показва, че истинската любов съществува и когато е силна тя продължава дори и след смъртта. И колкото и да ни е трудно да приемем, че физически човекът до нас го няма, трябва да съберем сили да продължим живота си и да намерим своето ново нормално. 

Разбира се, че това не означава да забравим за този човек. Напротив. Той остава в мислите и спомените ни дълго след това. Просто обаче трябва да го оставим да си отиде, защото вкопчването в миналото никога не е добра идея. 

Хареса ми, че въпреки паранормалният елемент книгата се усеща реалистично. Въпреки че в един момент имаше едно прекаляване, което не ми допадна, по-скоро приех, че разговорите с духа са по-скоро вътрешни мисли и борби на главната ни героиня и е начин на авторът да ни покаже етапите на страдание и възможното справяне с него. 

Честно казано обаче очаквах книгата да бъде по-силна в емоционално отношение. Липсваше ми тази искра, която да ме накара да заобичам героите и да усетя всяка една тяхна емоция. Имах нужда от още малко чувство в писането. Исках Дъстин Тао да ме уцели така, че да успее да ми разбие сърцето и да ме накара да мисля за книгата с дни. За жалост в „Свързахте със Сам“ това липсваше. 

Но като цяло – давам едни стабилни три звезди за романа, защото определено не го смятам за загуба на време. Беше ми приятен и на момента ме накара да се замисля как трябва да оценяваме всеки един близък човек около нас във всяка една минута, когато го имаме в живота си. 

Автор: Любен Спасов

„Войната те кара да се чудиш какво ще донесе утрешният ден. Какво ще донесе следващият час. Следващата минута. Внезапно времето ти се струва като острие срещу кожата ти, способно да те разреже във всеки момент.“

Откакто излязоха и двете книги от дилогията „Омагьосаните писма“ на Ребека Рос – „Божествени съперници“ и „Безмилостни обети“ – искам да ги прочета. Бях си ги приготвил за Коледа, но Агата Кристи и всичките празнични маси изядоха времето ми. След това прочетох няколко по-сериозни и тежки истории и реших, че тези две книги ще бъдат моето средство за релакс. И не сгреших! 

По принцип не съм почитател на фентъзи романите, но „Божествени съперници“ и „Безмилостни обети“ успяха да ме спечелят безапелационно с прекрасните герои, които заобичах и историята, която ме плени. Ребека Рос е създала един свят, в който боговете воюват и са въвлекли хората в своя конфликт, но фокусът определено не е върху тези божествени съперници. Авторката е поставила на преден план психологията и последствията от войната, човешките взаимоотношения и любовта, която може да устои на всякакви препятствия, и да се зароди дори чрез омагьосани писма, които не знаеш точно от кого са.

Накратко – доволен съм от това свое книжно приключение, въпреки че „Безмилостни обети“, втората част на дилогията, си е направо излишна. А, ако искате да разберете подробното ми мнение за двете книги – продължете с четенето. 

„Божествени съперници“

Първата книга от дилогията на Ребека Рос определено ме изненада. Да, нещо ме влечеше да прочета тези книги, но си признавам, че по-скоро ми харесаха прекрасните корици и самите издания на Orange Books. Много рядко посягам към този жанр и трябва наистина нещо да ме привлече, за да отворя такава книга. 

„Божествени съперници“ обаче не само ме привлече, но и задържа интереса ми и ме накара да будувам по цели нощи, за да разбера какво ще се случи с Айрис и Кит. 

Книгата ни отвежда в един свят, в който боговете са събудени от вековния си сън и сега са готови да потопят човечеството в кървава война. Осемнайсетгодишната Айрис Уиноу обаче мисли само за своето семейство и как да го опази. Нейният брат е мобилизиран да се бие във войната между боговете и е изпратен на фронта. Скоро следите му на бойното поле изчезват и от мъка майка му започва да потушава терзанията си с алкохол. Семейството е разорено и единственият начин да оцелее е Айрис да получи мечтаното повишение – колумнист в градския вестник „Оут Газет“.

Случайно или не писмата на Айрис до брат ѝ попадат в ръцете на нейния красив, но коравосърдечен съперник за поста в редакцията – Роман Кит. Но щипка древна магия ще изкове вълшебна нишка между тях, която ще се превърне в бурна и изпепеляваща любов.

След поредица от нещастия двамата ще заминат за фронта само с необикновените си пишещи машини в ръце и ще потънат в мистичната мъгла на ожесточената война. Връзката им ще се закали, защото двамата трябва да се изправят пред съдбата на човечеството, но най-вече пред изпитанията на любовта. 

„Божествени съперници“ ми хареса поради няколко основни фактора. Първият е, че фентъзи частта някак я усещах като периферия на историята. Като мит, който е оживял, но не обзема цялата книга. Враждата между боговете по-скоро е само за фон и по-скоро е първоначалният конфликт в книгата, който рефлектира върху нашите герои. Но не толкова се занимаваме с боговете и техните сили и възможности. И точно това води до всички други неща, които ми допаднаха в романа на Ребека Рос. 

Авторката пише много въздействащо за войната, последствията от нея за обикновения човек, нейната психология, начинът на действие. Как невинни хора биват ползвани за оръжие и как от цялото нещо облага имат само тези, които са започнали военните действия. Хареса ми, че Ребека Рос не романтизира войната! Напротив! В секундата, в която Айрис отиде на фронта и с очите си видя какво се случва с всички войници, въпреки че беше в ролята си на кореспондент, почувства какво е да си там, на мушка, борещ се всяка секунда за своя живот. Какво е след това всеки шум да ти се струва опасност, която може да те застигне. Да сънуваш всичко преживяно. Животът ти да не е същия. 

И дори преди фронта имахме много силни примери за това защо не трябва да има война – Айрис загуби всички свои близки заради нея, целият ѝ живот се промени и тя трябваше рязко да пожертва всички свои мечти и амбиции. Вечният страх, че всяка секунда с любимите ти хора може да е последната и да не знаеш какво да очакваш от утрешния ден. Всички тези сериозни послания ги има в този фентъзи роман и всички те са поднесени по един много хубав и разбираем начин, който те кара да се замислиш. 

Ребека Рос

Писането на Ребека Рос е прекрасно! Толкова силно те увлича, че те кара да забравиш света около себе си и като отвориш книгата, независимо в колко часа го правиш, много трудно се разделяш с нея. И определено не съжаляваш, че на следващия ден си недоспал.

В книгата има толкова много мъдри послания както за мир, така и да намериш истинското си аз. Да повярваш, че си свободен млад човек, пред който предстоят много важни неща и ти трябва да взимаш решенията за своя живот, а не някой друг да чертае съдбата ти. Има доста силни моменти, в които чрез кореспонденцията на Айрис и Кит, авторката говори за страховете, които имаме заложени в нас – несигурност, страх от промяна, страх от това да се влюбиш и да се разкриеш пред даден човек. За броните, които си слагаме и не допускаме никой да ни помогне, но и да ни разбере истински. Проблем, който може да доведе до по-голямо затваряне в себе си. 

Имаше моменти, в които четях книгата и си мислех, че се радвам, че ще я прочетат деца около 12-16 години, които ако вникнат в написаното може да получат доста добри съвети, които да приложат на практика. 

А любовната история бе толкова сладка .. тази размяна на писа между Кит и Айрис прилича на съвременните чатове, но с много по-голямо романтика. Може би, защото писмата са написани на вълшебна пишеща машина. Но това няма да ви го разказвам, а ще ви оставя сами да разберете какво имам предвид, когато прочетете книгата. 

В обобщение мога да кажа, че „Божествени съперници“ много ми хареса и определено се впуснах във втората част с огромно желание. Въпреки че четох не много позитивни коментари за нея.  

„Безмилостни обети”

За втората част ще бъда изключително кратък. Не, защото не ми е харесала, а защото просто няма какво различно да кажа от всичко написано до момента. Честно казано тази втора книга ми се струва напълно излишна и спокойно можеше да бъде просто една финална част от първата. 

В „Безмилостни обети“ нямаме надграждане – нито в героите, нито в историята. Просто имаме една разтегната книга, която можеше да бъде 100 страници, вместо 500. И не ме разбирайте погрешно – отново ми хареса, приятна е за четене, героите са си същите като от първата част и ми беше приятно да прекарам още малко време с тях. За мен важността на тази книга са посланията, които няма да изброявам отново, тъй като съм ги изброил по-горе, и за щастие във втората част нямаме промяна в това отношение. 

Просто наистина сякаш нищо не се случи, стигнахме до заветната кулминация и края на войната. Нямаше изненада в развитието на събитията и нямаше нещо, което да ме шокира до толкова, че да кажа, че не съм го очаквал. Просто първата книга, можеше да е с едни 100-150 страници по-дебела и всичко щеше да е прекрасно. 

Въпреки това давам висока сборна оценка на дилогията, която задържа вниманието ми, накара ме да се замисля над някои общочовешки теми и успя да ме запознае с герои, които ми бяха сладки и ме караха да се вълнувам за съдбата им. Фентъзи частта беше по моя вкус. Така че бих я препоръчвал занапред както на феновете на жанра, така и на тези, които четат този тип романи за разпускане. 

Автор: Любен Спасов 

„Откога мъртвите не могат да разкажат историята си?“

Най-трудни са ми ревютата за книги, които са ми харесали силно и са докоснали душата ми с историята, която разказват. Някак си думите не ми стигат да опиша читателското ми преживяване и каквото и да напиша ми звучи слабо. Недостатъчно. Такъв е и случаят с „Да бди над нея“ от Жан-Батист Андреа. 

Това е книга, която ме порази. С прекрасния си стил на писане, който те омагьосва и просто те обгръща като една пелена докато четеш и те отделя от целия заобикалящ те свят. Не съм от хората, които подчертават и вадят цитати, но тук буквално на всяка втора страница съм се спирал и съм препрочитал втори, дори трети път даден пасаж, защото просто всяка една дума ме удря в сърцето и ме кара да се замисля. И не говорим за изказвания, които са фейсбук клишета и ще съберат много лайкове, ако ги извадим от контекст. Говорим за мъдри мисли, написани по най-точния начин, събрали в себе си мъдростта, болките, желанията на писателя и поднесени по типично френски начин на листа. 

За мен „Да бди над нея“ е едно блаженство. Книжно преживяване, на което трябва да се отдадете изцяло. Аз не можах да я чета в метрото или на някое шумно място. Винаги оставах насаме с историята или в някой ъгъл на къщата или свит в леглото, без никой да знае, че вече съм буден, за да ме притеснява. Моята връзка с „Да бди над нея“, Жан-Батист Андреа, Мимо и Виола беше лична, неприкосновена и само за мен. 

Освен с красивото френско писане, готово винаги да те омае, „Да бди над нея“ ме спечели с умерената провокация, която съдържа в себе си и с интересна история, която ме караше да разлиствам страниците на книгата и да не искам да свършва. Спечели ме заради голямата мистерия, последната творба на Мимо - Пиета Виталиани, чието разбулване ми хареса изключително много, но няма да кажа нищо повече, за да може сами да стигнете до тази част и да изживеете всичко както мен, 

Темите в книгата за разнообразни. Имаме образът на религията като нещо константно, но изменчиво спрямо личните виждания за нея. Имаме политическата ситуация в Италия преди и след Втората световна война. Много голяма тема е равнопоставеността между хората, ролята на малкия обикновен човек и заможните фамилии с власт. 

Жан-Батист Андреа

Най-силно обаче ме спечели образът на Мимо – човек, който може да не изпъква с височина, но направо избожда очите с човечност, отношение към другите, огромния си талант и ценностите, които носи в себе си. Човек, който има принципи и ги отстоява до колкото може. Отношенията им с Виола са на ръба на смешни, но в същото време са смесица от абсурдни, романтично, страстни, сладки, динамични ситуации. Отношения, които не могат да бъдат вкарани в рамка, защото самите двама герои трудно биха били описани с лекота. 

За финал просто искам да кажа, че трябва да прочетете „Да бди над нея“. Само така ще разберете напълно моите думи. Книгата на Жан-Батист Андреа не просто се чете .. тя се чувства, преживява. И съм сигурен, че ще породи много коментари, защото всеки един читател ще я прочете по различен начин и ще допринесе частица от себе си към цялото (книжно) преживяване. 

Автор: Любен Спасов

„Усещането ѝ, че обществото, зрелостта, бракът, майчинството, всички тези неща, по някакъв начин бяха хитроумно създадени с единствената цел да поставят жената на мястото ѝ, а след това да не ѝ позволят да мръдне от там – тази идея беше започнала да ѝ тежи.“

Из „Нощната кучка“

Всички познавате Цветомила Димитрова – кой от текстовете ѝ тук в блога или в „Аз чета“, кой като част от екипа на издателство „Лемур“ или пък сте слушали епизодите с нея в Book Adventure Club Podcast. С нея ни свързва и едно дългогодишно приятелство, в което книгите заемат специално място. 

Това лято, докато бяхме заедно на лятна почивка, с Цвети ни хрумна идея – да направим рубрика, в която четем книги, които са определяни или като „крайно женски“ или пък „крайно мъжки“, да даваме гледните точки и на двата пола и да проверим дали ще има огромни разлики в мненията ни на финала. 

Тази идея се роди след като и двамата решихме да прочетем „Жълтият тапет“ на Шарлот Пъркинс Гилман и  „Нощната кучка“ на Рейчъл Йодър. Книги, които разглеждат следродилната депресия при жените и отношенията със съпрузите им през този период. И двете са „скандални“ за времето си с подхода, който имат и мненията, които споделят. Затова дори за нас самите беше любопитно дали ще харесаме тези две заглавия, а вече може да сравните и двете гледни точки. 

ТЯ: Ако в „Нощната кучка“ откриваме брутални или стряскащи сцени, в „Жълтият тапет“ всичко започва доста по-бавно, усещането е минорно, но постепенно ескалира до стряскащ и запомнящ се финал.

Първата книга, с която стартирах този своеобразен експеримент беше „Жълтият тапет“, но реших да я изслушам, защото си представях, че историята на Шарлот Пъркинс Гилман би била още по-въздействаща, ако някой ми я разказва. Имах възможност да избирам между прочит от американска и от британска актриса, като вторият ме грабна още с първите минути. Нежният изказ на разказвачката контрастираше с всичко, което се случваше на героинята, а крехкият глас засилваше усещането за обърканост и безсилие на младата жена, която наскоро е родила и се опитва да изплува от дълбоката емоционална бездна, в която е изпаднала след това. Чрез нейните думи разбираме какво е отношение на обществото по онова време към майка, намираща се в подобно състояние. Макар че съпругът се опитва да се погрижи за нея, да ѝ осигури удобства и лекарска помощ, така и не я изслушва, а предполагам и не би могъл да я разбере истински. Тя самата не може да съзнае какво се случва с нея. 

Ако в „Нощната кучка“ откриваме брутални или стряскащи сцени, в „Жълтият тапет“ всичко започва доста по-бавно, усещането е минорно, но постепенно ескалира до стряскащ и запомнящ се финал. Днес много специалисти анализират текста и търсят скритите му послания. Моята интерпретация е, че героинята се предава на своите демони и това ме остави с усещане за безнадеждност. Но може би за онзи период надежда наистина не е имало за тези жени. В съвременния свят обаче не е така и ми се иска да вярвам, че Рейчъл Йодър се е опитала да предаде това послание със своя роман, който макар и вдъхновен от „Жълтият тапет“, сякаш дава алтернативен завършек на историята. 

Още със заглавието си „Нощната кучка“ провокира. И провокациите не спират дотам. Срещаме множество стряскащи моменти в историята за съвременна жена, творческа натура, която се опитва да съчетае майчинството и работата, но в един момент осъзнава, че прави и двете наполовина. Решението да се посвети само на детето обаче я обрича на еднообразно ежедневие и липса на комуникация, които притъпяват креативността ѝ и се оказват пагубни за психиката ѝ. 

Може би Йодър с право е избрала по-брутален подход да говори по темата за следродилната депресия. Много хора са склонни да омаловажат това състояние, тъй като е трудно да се опише или разбере, ако не си го изпитал. Момичетата често са възпитавани да бъдат мили, разбиращи, усмихнати, подкрепящи. А понякога просто ти се иска да  бъдеш кучка – да крещиш, да чупиш и разкъсваш, да не се съобразяваш с правила и ограничения. В „Жълтият тапет“ жената разкъсва тапета, за да пусне другата, онази, която я гледа там и какво се случва остава мистерия – дали демоните я обземат, или най-накрая е успяла да освободи себе си, освобождавайки емоциите си? Не знаем, но героинята на Йодър като че ли успява да се излекува именно като разкрива и тази по-грозна, първична, животинска част от себе си. 

Това е единият урок, който аз си взех от книгата. Другият е свързан с взаимоотношенията със съпруга ѝ, които изключително много ме подразниха и ако трябва да посоча слабости на книгата, бих се фокусирала тук. Един или два разговора с него можеха да решат толкова дилеми в книгата. Може би наистина не е лесно, когато пред теб са рисували една определена визия за майка, добра домакиня и съпруга, да смениш подхода, да подхванеш трудна дискусия или да видиш ситуацията отстрани. Може би това отнема време, но моето читателско усещане беше, че на места сюжетът е разтеглен, действието се повтаря, а героинята има откровено дразнещо поведение що се отнася до отношенията ѝ със съпруга ѝ и решението ѝ да се посвети изцяло на детето.

А в крайна сметка трансформацията, която виждаме в романа, според мен, е точно тази, за която се изисква смелост, осъзнати действия, разговори партньора, с психолог, търсене на помощ от приятели и близки, от твоята глутница. И макар че книгата ми се стори малко по-гротескна от необходимото (любителите на котки ще ме разберат), знам, че около нас има хора, изпаднали в такива ситуации, в същия омагьосан кръг и „Нощната кучка“ може да бъде разтърсването, от което се нуждаят, за да  постигнат своята трансформация. 

Шарлот Пъркинс Гилман

ТОЙ: Прочитането на „Жълтият тапет“ определено ме подготви за потапянето ми в „Нощната кучка“.

Всеки, който ме познава, знае колко ми е интересна психологията, човешката психика и какво се случва в главите ни. „Жълтият тапет” ми хареса, точно защото дава един нагледен пример за това как може да доведеш човек до ръба на лудостта. Изключително силен разказ, с много метафори, които ти въздействат и те карат да се замислиш. Аз лично го усетих като едно преживяване сякаш аз бях героинята и жълтият тапет в стената побъркваше наравно мен и нея.

Финалът на разказа е много силен. Самото стигане до него и изграждането му e перфектно. Майсторскo писане, което не доскучава и за секунда. Изданието на „Orange books” е много добро - в него ще намерите освен самия разказ и бележка от авторката, в която обяснява защо е написала разказа, предговор от преводачката и психологически анализ на произведението. Всичко това допълва книжното преживяване и дава много смисъл на текста.

Аз лично се впечатлих от това, че Гилман пише „Жълтият тапет” заради свое подобно преживяване, породено от съветите на психолог, който е мислел, че ролята на жената е само да домакинства и всякаква интелектуална дейност би ѝ навредила. Този докторски съвет почти я подлудява и тя пише „Жълтият тапет”, за да предотврати това да се случи на някой друг. Също така самият психолог след време заявява, че разказът му е повлиял и той е сменил подхода си. Това е един прекрасен пример за силата на словото и литературата.

А в моя случай определено ме подготви и за потапянето ми в „Нощната кучка”. Може би, ако не бях прочел разказа и допълнителните текстове поместени в българското издание, нямаше да разбера романа на Рейчъл Йодър. В този случай започнах „Нощната кучка“ подготвен какво може би ме очаква в романа. Имах основата да чета текста безпристрастно, като страничен наблюдател и можех да гледам на поведението на главната ни героиня без да я съдя, а по-скоро да се опитам да я разбера. 

Да, Йодър е избрала много краен подход. Текстът ѝ е циничен, преминаващ границата на моменти, но е и директен, пише за проблема без заобикалки. Това изключително много ме впечатли в романа – въпреки че имаше два-три момента в книгата, които дори на мен ми дойдоха в повече, мога да кажа, че „Нощната кучка“ е една от най-добрите книги, които прочетох за 2024. 

За мен авторката поставя много наболели проблеми в такъв тип семейни отношения. В България все още „следродилна депресия“ е само каприз и много често, ако някоя майка сподели, че не се чувства добре в първите месеци след раждането, е обвинявана и я карат да се чувства зле от емоциите си. Като тук нямам предвид неразбиране само от страна на партньора до нея, а като цяло за съденето от обществото, включително много често съдене от други жени. Аз лично разпознах в отношенията между главните ни герои такива на мои познати, за които си мисля, че жената премина през следродилна депресия и никой не ѝ обърна внимание и тя сама, без психологическа помощ, премина през нея, но на цената на много мъчения и тормоз. 

И да, за някои тази книга може да дойде прекалено описателна, крайна и да ги отврати, но в случая мисля, че това е нужно, за да изпъкне още повече проблем, който се подценява, а всъщност трябва да се говори повече за него. Отново ще използвам трибуната на моя блог, за да апелирам, че няма нищо срамно в това да отидеш на психолог или психиатър – напротив! Когато усетим, че не се чувстваме добре, дори е задължително да си обърнем внимание, защото е важно както за нас, така и за семействата ни. А една майка може да не се чувства добре, дори и да обожава своето! 

Чисто сюжетно като минус мога да кажа, че проблемите при нашата главна героиня можеха да се решат, ако тя имаше по-задълбочени разговори с мъжа си. Не го оправдавам него – той също имаше дразнещи изказвания от типа „Аз работя, за да ни издържам, ти защо се оплакваш, като по цял ден стоиш вкъщи и гледаш детето?“. Но Майката в книгата често имаше проблем с неговото поведение, а не правеше нищо, за да му покаже, че има такъв. Никой не чете мисли - най-малкото мъж, който от понеделник до петък е в командировки и се прибира при жена си, която се държи сякаш няма проблем, къщата е в префектен вид и нищо не предполага, че тя е на ръба. Пред него тя изгражда образа на домакиня, която държи нещата под контрол и дори няма нужда от помощ, за да се грижи за сина им. Затова и няма как да очаква той сам да се досети, че нещо се случва.

Въпреки всичко метафората с кучката е много на място, а финалът на книгата ми дойде супер логичен и много ми хареса.

,Рейчъл Йодер

За финал мога да кажа, че и „Жълтият тапет“, и „Нощната кучка“ са подходящи както за жени, така и за мъже. Те могат да са пример, пробуждане, разбиране. Няма значение какъв пол сме за тези книги - в някакъв момент от живота, може ще би всички ще преминем през тази ситуация и е хубаво да знаем как да (не) преминем през нея. 

А скоро очаквайте още издания на рубриката от нас с Цвети, в която ще се провокираме със заглавия и ще ви представяме нашите две гледни точки. 

Обобщената ни оценка за „Нощната кучка“ е:

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Вашите хора са крехки и отчаяни глупаци. Не знаят кое е истинско и кое фалшиво, затова ще се вкопчат в малките си истини, защото е по-добре от това да си представят, че в крайна сметка техният свят може да не е толкова важен.“ 

Из „Републиката на Дракона“

Трилогията „Войната на маковете“ от Р.Ф Куанг съм я набелязал за четене поне от две години. Все отлагах тази книжна среща – не знам и аз защо. Междувременно „Yellowface“ излезе на книжния пазар и първият ми сблъсък с авторката стана с това заглавие. За него имам подробно ревю, което може да прочетете ТУК. 

Тази година стартирах лятото със семейна почивка за 10 дни и реших че сега е най-правилното време да се впусна в тази история, която ме привлича отдавна. И категорично мога да кажа – не съжалявам и за секунда. Това бяха едни страхотни 10 дни, в които съчетавах пълния релакс и шума на вълните с една от най-епичните истории, които съм чел. История, която ме вълнуваше, ядосваше, изненадваше. Книга събрала в себе си мъдрост, добра интрига, военна стратегия, леки фентъзи елементи, чест, доблест .. просто трилогията на Куанг е едни книжно бижу, което трябва да се прочете от всеки, който обича жанра, но и добре написаните книги. 

Ако след „Yellowface“ започнах да симпатизирам на Р.Ф. Куанг, то след книжното приключение наречено „Войната на маковете“ съм неин огромен фен. 

Първа част: „Войната на маковете“

Когато се потопих в първата част от трилогията, още в първите страниците на книгата останах много приятно изненадан. Въпреки че след „Yellowface” имах някакви очаквания за самия стил на писане на авторката, не знаех какво да очаквам от историята за Рин – сираче от Провинцията на Петела, от което единственото се очаква да се ожени за някой богат мъж и да се примри със съдбата си, която са ѝ определили приемните ѝ родители. 

Но когато момичето изкарва отлични резултати на изпита Кеджу и е приета да учи в Синеград – най-доброто военно училище в Никан – всички осъзнават, че се случва нещо безкрайно необикновено. От самото начало на обучението си в Академията Рин става обект на подигравки заради цвета на кожата, пола и произхода си, но скоро открива, че притежава необикновена сила. Така, с помощта на притеснително смахнат учител и известно количество психоактивни вещества, започва обучението ѝ по никому неизвестния предмет Познание.

Рин научава, че богове, смятани отдавна за мъртви, са живи, и че овладяването на контрола над нейните собствени сили е много по-важно от оцеляването във военното училище. Защото – макар империята Никара да живее в мир – отвъд тясното море федерацията Муген все още крои планове. След Първата война на маковете в продължение на десетилетия Никан е окупирана от напредналата във военно отношение Федерация и замалко не губи контрол над континента през Втората война. И макар повечето хора да са абсолютно незаинтересовани от случващото се, неколцина са наясно, че и най-малката искра може да разпали Трета война на маковете. 

Първата част МНОГО ми хареса!

Толкова добре е описано всичко - борбата за чест, войната, отношенията между хората, пътят на Рин от сираче, през успешен студент до участието ѝ във войната като още по-успешен воин. Хареса ми как авторката постепенно ни въведе в света на героите и как подробно ни разказа както за героите, така и тяхната история, за да можем да схванем всичко, което се случва и ще се случва в следващите части.

Доволен съм и от всичко, което се случи с героите. Да, тъжно ми е за съдбата на някои, но всичко беше справедливо.

Хареса ми как Р.Ф. Куанг описва войната - без излишно романтизиране и без да се притеснява да спестява детайли за нейния ужас. И най-вече ми хареса колко различна е авторката тук в сравнение с „Yellowface”. Това за мен показва колко талантлива е тя.

В „Goodreads” взех една звезда в оценката си заради малко по-мудното действие на моменти - аз обичам по-динамични сюжети. Но в тази история и това не ми беше голям проблем. Толкова запленен бях. Пълно бягство от реалността е тази книга и нямах търпение веднага да започна втората част – да остана само с една книга ми беше малко. Исках да чета още за Рин и за мисиите които ѝ предстоят и които бяха загатнати на финала на първата част.

Втора част: „Републиката на дракона“

Ако можех да дам 10 звезди за „Републиката на Дракона”, щях да го направя! ТОЛКОВА МНОГО МИ ХАРЕСА!

Р. Ф. Куанг определено започва да ми става любимка, а трилогията „Войната на маковете” ще остане завинаги в книжното ми сърце, усещам го.

В „Републиката на дракона” има огромно надграждане - в историята, в образа на Рин, в действията на героите. След войната има последици за всички. Отново ще кажа, че много ми харесва как Куанг не романтизира военните действия и както не се притеснява да описва какво се случва на бойното поле, така ни показва, че всяко едно военно действие носи грозни последици за всички участващи в него, на всяко едно ниво.

Нямаше герой, който да не е засегнат от Третата война на маковете - всеки носеше белезите със себе си, независимо дали са видими или не. Още по-лошото е, че много бързо оцелелите трябваше да се приготвят за нови военни действия с много по-изкусен противник. Най-хубавото е, че чрез сюжета на романа, Куанг отправя послание за мир и за това, че воденето на войни не трябва да съществува в съвременния свят.

В „Републиката на Дракона” има и много политика. На страниците на романа са събрани толкова много схеми, интриги, местене на „пешки”, смяна на позиции, предателства, че хем ми беше интересно да чета, хем ми беше тъжно как всичко може да се съпостави с нашата реалност в момента. И до ден днешен нашите управляващи ни дават фалшиво усещане за свобода и право на избор, а всъщност сме пионки в една игра на власт, в която губещи сме само ние - обикновените граждани, които се опитват да оцелеят.

А втората част така завършва, че когато я приключих, бях готов веднага да отворя следващата, защото на финала се обещава един финален сблъсък, който със сигурност ще бъде епичен, но и чисто човешки ми бе любопитно кой ще бъде победител в крайна сметка.

Трета част: „Изгарящият Бог“

Достоен финал на една повече от прекрасна трилогия!

Р.Ф. Куанг ме спечели като фен, заради това книжно приключение, в което ме вкара. С „Yellowface” определено започнах да ѝ симпатизирам, но тук се влюбих.

Не съм вярвал, че фентъзи толкова ще ме заинтригува и ще изям три немалки тома за отрицателно време.

Третата част от „Войната на маковете” е една перфектна симбиоза между първите две книги - военните действия в първата и политическите игри и интриги и стратегическите решения на един владетел от втората. Куанг ни прави съпричастни с последното усилие на Рин да спечели голямата война и да поведе своята страна към пълна победа и растеж.

Отново на всяка страница има изненади, обрати, предатели и може би дори очаквани решения на някои герои. Но всичко това ни води към един финал на историята, който може да не се хареса на всички, но изглежда най-справедлив и логичен. На финала видях тази Рин, която харесах и всяка друга нейна постъпка щеше да бъде предателство към нейния изграден образ и към вярванията, които проповядваше в продължение на три книги.

Взех една звезда от оценката си, защото книгата ми дойде малко по-бавна отколкото ми се искаше. Може би и с малко по-голям обем, отколкото беше нужно. Но всичко си заслужаваше заради финала, който ме разби. Въпреки това, ще взема тази звезда, за да изразя най-правилно усещането си към финалната част.

И ще завърша с думите, които може би повтарям откакто прочетох първата книга - ако се чудите дали да започнете трилогията, спрете да го правите. Освободете си време през ваканцията и се потопете в свят на богове, чест, гордост, политика, любов, война, култура.

И отново - страхотни послания от Р.Ф. Куанг - за войната, последиците по време и след нея и жертвите, които се дават във всяко едно отношение и на всяко едно ниво.

Съвсем скоро ще прочета и „Вавилон”. Куанг явно е различна във всяко едно свое произведение. Нямам търпение да разбера какво ми е приготвила там.

Автор: Любен Спасов

„I don’t know who I am without him. 

Maybe it’s time to find out.”

Точно преди една година изчетох и четирите излезли части на „Heartstopper” след като изгледах сериала и жестоко ми хареса историята на Ник и Чарли. Тогава включих ревюто в рубриката „На кино с книга“, защото освен за комикса, говорих и подробно за неговата филмирана версия. 

Сега обръщам отделно внимание на новата пета част от историята, която освен невинната любов между двама тийнейджъри отново поставя на фокус важни теми като анорексията, самонараняването, възстановяването след тежка психическа травма, дилемите за бъдещето и силата да избереш себе си пред другите.  

Петата част от поредицата „Heartstopper” наистина ми допадна. Освен, че отношенията между Ник и Чарли са поставени под първото си по-сериозно изпитание, а именно  връзка от разстояние, то отново имаме и много важни теми заложени в сюжета. Както съм казвал и в мнението си за предните части, Алис Осмън във всяка една от тях набляга на много проблеми, с които се сблъскват с тийнейджърите и петата част не прави изключение.

В нея отново се набляга на проблема с анорексията и самонараняването. Само че този път сме свидетели как, дори когато се преодолеят тези проблеми,  последствията за жертвата си остават и имат отражение - най-вече в ниско самочувствие, в несигурност в себе си, в постоянно критикуване на външния си вид. Има един страх да се отпуснеш дори пред най-близкия ти човек и несигурност в това как изглеждаш, което води до опасност от нови депресии и нездравословно прекомерно себебичуване. Хареса ми линията с майката на Чарли, която не иска да се държи с него като с малко дете, но все още се страхува да го пусне да прави каквото иска с живота си, защото я е страх за психичното му здраве. И въпреки че в една от сцените може да бъде осъдена за държанието си към него, то в следващия момент разбираме, че е просто загрижен родител, който не иска детето му отново да страда. 

Друга тема, която се засяга в тази част е избирането на университет и изобщо плануването на бъдещето, когато си на 18 и трябва да направиш първите си по-сериозни избори. Всеки тийнейджър е изпадал в тази дилема – какво иска да учи, къде, дали може да се справи, достатъчно умен ли е да го приемат в желаното учебно заведение. Алис Осмън умее да накара читателя да се постави на място на героите и смятам, че тази част от историята би била полезна за някой, който в момента се намира в този период от живота си. 

Също полезна част от историята е за „първия път“ при тийнейджърите и всички въпроси, които витаят около това. Според мен книгата няма да може да бъде като наръчник за тийнейджърите, но определено може да е катализатор за някои от читателите да потърсят разговор дали с родител, учител или някой много добър приятел. 

И отново – „Heartstopper” е една много мила, сладка история, която ми е ясно, че дразни много хора, но всъщност негативните коментари идват от това, че не са запознати със сюжета на книгата и всички важни теми, които се вплитат в него. Всяка една книга обръща внимание на психичното здраве, различните хранителни разстройства, които често са признак на неприемане и дори омраза към собствената си личност.  Отделно имаме интересен сюжет, който е доста невинен, със сладки герои, които просто ни разказват своята история и проблеми, с които се сблъскват. 

Тук е момента да кажа, че аз четох книгата на английски, но от Orange Books я издадоха на български, така че ако не сте я прочели още, можете да се сдобиете с бройка в най-близката книжарница. 

Отделно споменавам и страхотния сериал по комиксите, на който всеки сезон си го чакам с нетърпение. 

Автор: Любен Спасов

 „Някои книги имат склонност да остават запечатани сякаш в мозъка на костите дълго след като детайлите и имената са забравени…“

Това ревю ще бъде кратко, защото не съм сигурен, че имам какво толкова да кажа за книгата на Ия Йенберг. За жалост това заглавие се оказа, че не е моето, въпреки че подходих с ентусиазъм към него, защото видях с каквa любов Сашо от Orange Books говори за книгата в ЕПИЗОД 21: ИЗДАТЕЛИТЕ РАЗКАЗВАТ 4.0 на BookAdventure Club Podcast.

В „Детайлите“ се запознаваме с една жена, повалена от треска, която е споходена от призраци от миналото. Това са четирима души, които е обичала: важна личност, чиито думи все още отекват в нея; приятелка, сякаш изчезнала от лицето на Земята; любов, обречена на мимолетност; и друга, обречена на безвремие.

Като цяло книгата ми започна много добре. Първите две истории ми бяха любопитни, а Ия Йенберг пише много увлекателно. Това не е от онзи тип романи, които са с малък обем, но толкова тегави, че ти се струва, че не са от 100 страници, а 1000. Напротив. Въпреки че няма пряка реч, книгата се чете леко и не усещаш даже как преминаваш през страниците.

Това, което усещах със сигурност обаче е как „Детайлите“ не е моето нещо, но все пак имаше някаква част от историята, която ме привличаше. Но за жалост вторите две часи ми бяха изключително скучни. Изгубих се в детайлите и не успях да изплувам. Не успя да ми стане интересно и много трудно дочетох книгата. Някак пропуснах смисъла на всичко.

Ия Йенберг

Това, което ще запомня от романа е, че когато човек се връща към спомените си много често е разпилян, не следва хронология и може би дори на моменти е нелогичен. Дори да не го е покосила треска. Всеки индивид, който преминава през нашия живот, оставя някаква следа в него, а ние го помним с действията му, жестовете, думите, които ни е казал, музиката, която сте слушали заедно, миризмата му. Точно тези малки детайли, които те карат да се сещаш за него, когато минеш покрай някоя парфюмерия, отвориш някоя книга или чуеш някоя песен по радиото, те връщат към него и нещата, които сте преживели. И дори този човек, отдавна да го няма в живота ти, то той продължава да живее в ума ти и не се знае кога отново може да се появи, под формата на някой спомен.

За финал бих искал да похваля искрено Orange Books за българското издание. Корицата на Любо Халева е прекрасна. Бижу, което определено ще краси моята библиотека.

Автор: Любен Спасов

 „Осъзнах, че си спомням отношенията си с Ралф от детска гледна точка. Искам да кажа, че съм наясно, че той не е педофил или нещо подобно. Той не обикаляше да тормози малки деца. Но истината е, че от позицията на родител нещата изглеждат различно.“

Затворих „Пътни” със смесени чувства. От една страна много ми хареса. Това е от този тип книги, които те карат да мислиш. Показват ти неудобни сцени, които в обществото се замитат и не говорим за тях. Сюжетът и героите постоянно те предизвикват. Предизвикват морала ти, чувството ти за справедливост, ценностите ти, преценката ти.

Няма две мнения по въпроса, историята описва как един 30-годишен мъж склонява 13-годишно момиче да правят неща, които тя бърка за любов. Темата е неудобна, постъпките са грешни. Но още от първите страници на книгата, когато главната ни героиня Дафне е на 9, в нея постоянно се преплитат грешното, тайната, обсебеността и може би някъде там .. любов. Може би уродлива. Може би като параван да прикрие нередните неща и да успокои нечия съвест. Но се споменава и се усеща.

Голям проблем е и темата, която постоянно изниква в книгите, които чета, а именно за родителството. В този случай - нехайно, прикрито зад артистична разкрепостеност. Силно се усеща липсата на майка, която да предразположи дъщеря си да споделя с нея и баща, който да респектира всички и да не позволява под неговия покрив да има анархия и всеки да прави каквото си иска. Само това, че до своите 50 години, Дафне говори на своите родители само на малки имена, показва, че тя не ги усеща като такива. А просто като двама човека, които са имали (не)постоянно присъствие в живота ѝ.

Темата на романа е много тежка. Книгата е тежка. Не се чете бързо. И въпреки че съчувстваме на жертвата и обвиняваме насилника, това не ни пречи през цялата книга да изникват философски въпроси, които да ни карат да водим диалог. Най-вече със себе си.

Сексуалното насилие напоследък малко се преекспонира като тема и като че ли масово хората започнаха да гледат с насмешка на новини, в които се говори как след години жени, а и много мъже, се оплакват от такова. Въпросът е, че обществото трябва да разбере, че много от жертвите са срамуват да говорят и затова понякога един случай води след себе си вълна от изявления, тъй като жервите придобиват смелост, когато някой друг заговори пръв. Много от жертвите са и точно като Дафне. Не са осъзнавали какво им се случва, докато самите те не станат родители и не се замислят какво би било, ако тяхното дете се забърка в същите отношения на тези години.

Трябва много силно да похваля самата Софка Зиновиеф. Прекрасно писане. Увлича те и нямаш никакъв проблем, че действието се развива в постоянно пътуване от минало към настояще. Че имаме трима разказвачи, които ни потапят в историята всеки през своята призма. Така добре и леко се лее текстът, че тези подробности изобщо не ти правят впечатление. Авторката ни води през историята плавно и тези отбивки само я правят още по-богата и още по-подробна, за да можем като читатели да видим цялата картина, да разберем всички гледни точки и в крайна сметка да можем да отсъдим, че насилникът си е насилник, независимо как се чувства той.

Софка Зиновиеф

Единствената причина да дам 3 звезди на книгата в Goodreads е, че просто не успя да ме запали така, както други заглавия го правят. Не успя да ме спечели до такава степен, че да искам да я препоръчам на всеки. (Не, че „Пътни” е за всеки!) Въпреки това смятам, че това е едно много добро заглавие, което определено разбунва духовете, но го прочетох с любопитство и желание и нямам търпение да го обсъдя с други хора, които са го прочели.

Автор: Любен Спасов

 „Bestsellers are chosen, nothing you do matters.“

Много отдавна искам да прочета поредицата „Войната на маковете“ от Р. Ф. Куанг, но все не стигам до нея. След това в ЕПЗИОД 5: НЕПРЕВЕДЕНИ КНИГИ от Book Adventure Club Podcast гостенката ми Кремена Христова доста силно похвали „Вавилон“ от Куанг и тя веднага влезе в списъка ми за четене. Но първата ми среша с авторката не е с нито едно от тези заглавия.

Един ден в Goodreads прочетох силно възторжени мнения, от няколко български издатели, за „Yellowface“. Книга, която разказва за това как една бяла писателка (Джун), краде ръкописа на такава от азиатски произход (Атина Лиу), след като тя умира. След това го публикува и за седмици книгата се превръща в бестселър. Голямата интрига е дали кражбата ще остане незабелязана? А може би дори е дали изобщо може да се нарече кражба? „Yellowface“ ни показва книгоиздаването отвътре с всичките негови особености и правила. Показва ни бизнеса, който не се различава по безскрупулност от всички други видове бизнес. Показва ни и колко различна във всяка една своя творба може да е Куанг.

Заради всичко изброено горе, не се и замислих за секунда дали да си купя книгата, когато я видях в едно страхотно луксозно издание при екскурзията ми в Амстердам. Нямах търпение да се потопя в тази история и затова не можех да дочакам българското издание.

Очакванията определено ми се оправдаха. Да, не съм чак толкова впечатлен, колкото ми се сториха коментарите в мрежата, но определено смятам, че това е доста важна книга, която поставя на преден план наболели проблеми и ги разглежда по много безпристрастен и добър начин.

За мен книгата може да се раздели на три теми:

•        Голямата интрига за масовия читател
•          Книгоиздаването отвътре
•          Наболели обществени проблеми и социални мрежи

Интригата за масовия читател определено не е за подценяване. Книгата е структурирана много добре и буквално до последната глава те държи на тръни и не знаеш какво точно да очакваш. Финалът за мен е тъжен, но колкото и странно да ви се стори, ме усмихна, защото си помислих, че колкото и да е тъжен е най-логичното действие.

Секунди след като си купих книгата в Амстердам

Още в началото на книгата Куанг ни шокира с нелепата смърт на Атина Лиу и след това през целия роман ни държи в напрежение дали кражбата на Джун ще й се размине. В един момент дори нещата така се нареждат, че аз като читател започнах да си мисля, че всичко за Джун ще се нареди добре и може би това е този обрат, който никой не очаква. Няма да издавам нищо, но, разбира се, не се оказа точно така. Втората половина на книгата е доста динамична и Джун поема доста „шамари“, които не очаква.

А не ги очаква, защото тя с всяка изминала глава все повече се опиянява от случващото се около нея и в даден момент забравя, че нейната книга тръгна от чужд ръкопис и дори убеждава себе си, че всъщност тя изпълнява последната воля на Атина. А самата Джун ми е изключително любим персонаж. Куанг я е изградила точно на ръба на моралното, дразнещото и циничното. В един момент нейната саркастичност, грубост, заядливост, те разсмива истински, но след това голямото ѝ его, безпардонност, наглост и липса на всякаква съвест и такт те отблъскват и дори започваш да искаш всичко около нея да се сгромоляса. Джун определено е една противоречива личност, на която винаги някой друг е виновен за всички лоши неща, които ѝ се случват.

Заради всичко изброено горе съм сигурен, че масовият читател би харесал тази книга – качествена драма, голяма интрига, изненадващи обрати и неясно развитие на сюжета до самия край. Много ми е любопитно обаче как би възприел читателят всички подробности за книгоиздаването в тази книга. Биха ли му доскучали или напротив – биха му били любопитни?

В моя подкаст, едни от най-слушаните епизоди са от поредицата „Издателите разказват“. Както се шегувах с моите приятели, тази книга е като епизод от поредицата. В книгата има толкова много подробности как работи книгоиздаването. Детайли за това как се избира история, как издателството решава да я подкрепи, как се чувстваш на книжни премиери, когато има 5-6 човека или пък какво е чувството да видиш как си работил с цялото си сърце над някоя книга и хората просто да не я четат.

Описан е бизнесът, който използва тези на върха, а другите много лесно замита под килима. Описано е и как, особено като автор, се надяваш на хората да им пуска какво има да им кажеш и да искат да споделяш с тях мислите си. За мен, като човек, който е бил част от магията на книгоиздаването, тази част от книгата ми бе доста любопитна. Някои случки ми връщаха хубави спомени, други не чак толкова, а трети ме караха да съчувствам на героинята, защото я разбирам напълно с какво се сблъсква. Но ми остава любопитството как ще се приемат тези подробности от масовите читатели.

Р. Ф. Куанг

Но това, което наистина ме впечатли е тази, обособена от мен, трета тема в романа, а именно наболелите проблеми в съвременното общество и социалните мрежи. Както може да се досетите, в този роман се говори много за расизъм. За това дали бял автор може да разказва азиатски истории в своите книги. И обратното.

Обръща се внимание на ограниченията, които си поставяме в това направление и как литературата, изкуството отиват на заден план и вместо да се радваме, че една история се разказва и ще бъде запомнена от много хора, ние се вглеждаме в лицемерните политически теми, които само изместват фокуса от важното. Теми, които се пренасят на „бойното поле“ в социалните мрежи, където всеки може да си говори каквото иска, да съсипе нечий живот, кариера, само защото се е почувствал обиден от нещо.

Изведнъж границите между дискриминацията и защитата на правата на човека се размиха и всеки борави с понятията както сметне за добре. Това, което наистина ме впечатли при Куанг е, че тя даде и двете гледни точки и, дори смея да твърдя, че в нейната книга е наблегнала на проблем, който и мен доста ме вълнува, а именно – отиването в крайности и това как борбата за права изведнъж се оказва война, в която наказанието е да отнемеш нечие чуждо право – да се изказва свободно; да разказва история, която не е негова, но го е впечатлила и си струва да бъде споделена; да има различно мнение от масата.

И тъй като това ревю стана много дълго и не знам дали изобщо някой е стигнал до тук, то за финал искам да кажа следното: Това бе първата ми среша с Р. Ф. Куанг, но определено няма да е последната!

Автор: Любен Спасов