Book Adventure Club

 “The truth is often disgusting, that’s why no one bothers with it any more.”

Тази книга ме привлече напълно случайно, докато бях в Рим. Попаднах на нея в Otherwise - страхотна книжарница, изцяло за книги на английски, точно над площад Навона. Ако сте в Рим, задължително я посетете! Момичето, което работеше там, беше страшно мило и отзивчиво и ми помогна да си избера още три книги от италиански автори, които специално ми препоръча. Но за тях ще ви разкажа в друго ревю.

„A Sociopath’s Guide to a Successful Marriage“ ме привлече първо и единствено със заглавието. Всеки, който ме следи, знае колко много говоря напоследък за „Социопат“ на д-р Патрик Гагни и колко силно ме впечатли тази книга. В мемоарите си тя разказва подробно за пътя си до откриването на диагнозата, за това какво е да живееш със социопатия и едновременно с това да бъдеш интегриран в обществото. Тази книга буквално ми пръсна главата и я препоръчвам на всеки, който се интересува от психология.

Та когато видях криминален роман, в който социопат е главният герой, нямаше как да го пропусна!

Анотация:

В хола ми има труп.

Не съм повикала полицията, защото аз го намушках. Седем пъти. Истината е, че е изненадващо трудно да убиеш някого с кухненски нож за зеленчуци.

Ако се чудите, мъртвецът не е съпругът ми. Да, дразнят ме жалкият ни сексуален живот и пълната му липса на амбиция, но не бих го убила заради това. Поне не още.

В момента имам далеч по-належащи проблеми: да измисля как да вкарам дъщеря си в идеалното училище, да купя мечтания си дом в Хампстед и да се отърва от един труп.

Работата на една жена никога не свършва.

Създала съм перфектния живот - и ще убия, за да го запазя.

И така се случи, че още на връщане към България започнах книгата и докато си дойда вкъщи, ми оставаха само едни 30 страници. Книгата е изключително динамична, интересна и в нея има доста повече от едно убийство. Имаме убийства в миналото, убийства в настоящето и дори планиране на поне още няколко в бъдещето. Ако обичате постоянно нещо да се случва, тук със сигурност няма да скучаете.

Главната ни героиня Лала Рук е социопат в пълния смисъл на думата. Тя изобщо не се интересува от емоциите на хората около себе си. Интересува се единствено от собственото си добруване и от социалния си статус. Лъже, мами, манипулира и е готова да постигне целите си на всяка цена. Буквално минава през трупове и изобщо не се замисля дали трябва да направи нещо, стига то да ѝ помогне да запази живота, който си е изградила.

Тук трябва да поздравя М. К. Оливър, защото очевидно си е написал домашното. От това, което прочетох и в книгата на д-р Патрик Гагни, авторът е хванал доста от типичните особености за социопатите, които тя описва. Те не разчитат емоциите по същия начин, по който ги разчитаме ние, и затова се опитват да разбират хората по други сигнали – по лицата, поведението и реакциите им. А когато не успеят да разберат какво се случва около тях, това може да се превърне в проблем.

Лала постоянно лъже, създава много сложни ситуации и се забърква в собствените си схеми. Тя е коварна, винаги готова да нападне и изобщо не се притеснява да използва хората като инструменти. И точно тук персонажът е доста добре изграден.

Дори начинът, по който говори за децата си, на моменти ми напомняше за неща, които съм чел при д-р Гагни – тя гледна на тях не толкова с обич и грижа, колкото като за нещо, което притежава и което е част от перфектния живот, който се опитва да изгради.

Лала направи толкова коварни неща в книгата, че на моменти направо ме шокираше колко лесно ѝ се отдават. Имаше моменти, в които наистина се замислях: „Добре, един социопат наистина ли би стигнал чак дотук?“ Разбира се, осъзнавам, че все пак говорим за художествена литература, но на моменти Лала просто наистина ми идваше в повече.

И това всъщност е едно от нещата, които ме подразниха в книгата - самата главна героиня. Да, интересна е. Да, различна е. Да, точно тя движи цялата история. Но на моменти поведението ѝ ми идваше прекалено.

М. К. Оливър

Другото, което ме подразни, бяха самите убийства. Разбирам идеята - понякога едно нещастие води до друго, започваш да трупаш грешка върху грешка и вече няма как да спреш. Но тук всичко ми дойде прекалено пресилено. Лала убива хора с лекотата, с която си купува нова маркова рокля. И точно заради това на моменти имах чувството, че чета криминален роман на стероиди. 

Имаше обаче много добри хрумки относно начина, по който Лала постига целите си. Тя е страшно изобретателна и почти винаги успява да хване хората неподготвени. Хареса ми как постоянно измисля нови начини да се измъкне от ситуациите, в които сама се е забъркала.

Честно казано и финалът ме подразни- личи си, че е написан с идеята да има втора част, но ми дойде малко скалъпен и прекалено измислен. Не ме остави с онова усещане за „Еха, това беше страхотно“, което ми се искаше да имам.

И въпреки всичко - книгата ми беше любопитна.

Давам ѝ 3 звезди, основно заради интересния сюжет и заради това, че ако не се вторачваш прекалено в реализма и приемеш, че това е криминален роман на стероиди, книгата върви изключително бързо и наистина ти е любопитно какво ще се случи до края.

А най-интересното е, че въпреки всички неща, които ме подразниха, си признавам, че бих прочел втората част. Просто за да видя в какво още ще успее да се забърка Лала Рук. Понякога и това е знак, че една книга все пак си е свършила работата. 

Автор: Любен Спасов

„Опасно е да танцуваш с демони. Признаеш ли, че съществуват, им даваш ненужна сила.“

Доста по-зряла и различна история от Рута Сепетис. За пореден път тя ме впечатлява колко подготвена е като пише своите романи - и за този е отделила 10 години за проучвания и категорично си личи.

Историята определено не е за тийнейджъри - да, отново е написана изключително четивно и действието върви динамично, но си личи, че този път авторката е писала за по-зряла аудитория. Не, че предните ѝ книги са по-малко подробни и подготвени, просто тук самото писане и разказваме на историята е различно.

Това в един момент в плюс, но донякъде бе и минус за мен, тъй като в „Богатство от пясък“ нещо ми липсваше на моменти. Нямаше я онази магия на Рута, която те кара да се пристрастиш към четенето и да не искаш да оставиш книгата до финала.

Анотация:

Детройт, 1927 година. Град на димящи фабрики, бляскави бални зали и тайни, заровени дълбоко под повърхността. Марджъри Ленокс е най-малката дъщеря на влиятелна автомобилна династия. Докато семейството ѝ живее за бизнеса, общественото положение и безупречната репутация, тя мечтае за нещо различно – за изкуство, свобода и свое собствено място в света. Когато получава възможност да се присъедини към престижна артистична резиденция, финансирана от загадъчен благодетел, Марджъри вижда шанс да избяга от живота, който други са избрали вместо нея. Но зад величествената фасада на имението, в което попада, се крие нещо обезпокоително.

Правилата са твърде строги. Вратите се заключват нощем. Сред участничките се носят слухове за изчезнали жени, а присъствието на човека, който стои зад всичко това, сякаш дебне отвсякъде. Докато границата между истина и измама започва да се размива, Марджъри е принудена да се изправи срещу въпрос, който никой не смее да зададе: какво се случва с жените, които отказват да влязат в рамките, наложени им от обществото?

Вдъхновен от действителни събития, „Богатство от пясък“ е завладяващ исторически роман за амбицията, свободата и цената на това да бъдеш забелязан в свят, който предпочита някои хора да останат невидими.

Освен, че е по реални мотиви, което винаги ме впечатлява, „Богатство от пясък” ме грабна и с темите си - отношението към жените и това как, когато не са удобни на мъжете с власт, се измисля начин да се отърват от тях. Любопитна ми беше и темата за семейството - особено за големите такива, които се усещат като династия. За усещането за принадлежност, йерархия и за силата да се разграничиш от нещата в него, които не отговорят на твоята същност. Хареса ми и как изкуството бе част от историята – независимо дали говорим за правене на мебели, художници или модни дизайнери – цялата книгата е пропира от духа на 20-те години на миналия век по един много елегантен начин. 

Рута Сепетис

Като цяло книгата съчетава в себе си лека трилърова нотка, мистерия, семейна драма и постоянни мини обрати, които те държат до финала. Героите са много добре изградени и всеки един носи със себе си определен емоционален багаж, който го прави това, което е. Всеки персонаж е запомнящ и е една мини книга в книгата. Няма просто статисти за запълване на сюжет, което винаги ми е харесвало в Рута – дори и „най-малките“ ѝ герои има какво да ни кажат и научат. 

Определено не мога да кажа, че „Богатство от пясък“ е любимата ми книга от Рута Сепетис, но и не ме разочарова. Което е доста важно за мен. Рута наистина е автор, който знае как да разказва истории и да те потапя в тях. 

Скоро ми предстои четенето на един детски роман от нея, който отлагам отдавна, и е в съавторство с друг писател - ще ми е любопитно как се е справила там.

Автор: Любен Спасов

 „Децата ми бяха най-краткият път към яростта ми. В това отношение змията и аз бяхме еднакви. Защото бях готова да захапя ръката, която се опита да ги удари. Без съжаление и без милост. Не ми бе останало много. Нито от едното, нито от другото.“ 

Страхотна книга! Това бяха първите ми мисли, след като прочетох „Клеопатра“. 

Книгата на Саара Ел-Арифи е една от онези истории, които започваш с лек предразсъдък, защото си мислиш, че знаеш какво да очакваш тъй като това е историята на една от най-известните владетелки в света, но все пак накрая те изненадва приятно. Чете се изключително леко и ми беше любопитна през цялото време. Историята на Клеопатра е представена по един различен начин, а самата тя е прекрасен персонаж и разказвач. Честно казано, не очаквах чак толкова да ми хареса.

Анотация на книгата: 

Една от най-прочутите жени в историята разказва своята история със собствения си глас! Клеопатра оживява на страниците на книга, различна от всичко, което сте чели – завладяваща, дълбока, неподправено смела! „Този роман не е исторически, той е спомен“ – пише авторката Саара Ел Арифи. Изживейте го!

Много ми допадна начинът, по който авторката взима различни източници, истории и легенди за царицата и ги вплита в една обща история, разказана през нейната призма. Получава се нещо страшно любопитно, защото познатите исторически събития са там, но са представени така, сякаш самата Клеопатра седи срещу нас и ни казва: „Чакайте да ви кажа как всъщност стана.“

А Клеопатра като персонаж страшно много ми хареса. Авторката я е изградила по един много магичен, но в същото време реалистичен начин. Виждаме владетелката със самочувствие, увереност и силно присъствие, но едновременно с това и жената, която във всеки един момент се съмнява в себе си и се пита дали наистина е достойна да управлява Египет.

Допадна ми иронията ѝ, сарказмът ѝ и лекото ѝ надменно поведение спрямо останалите. Хареса ми как не допуска вътрешните ѝ борби да проличат пред околните и как се справя с всяко едно подценяване, което получава. Именно тези моменти ми помогнаха да я видя не просто като историческата фигура, която всички познаваме, а като човек с много страхове, съмнения и слабости, които тя отказва да покаже.

Хареса ми и как авторката преплита различните теории, митове и исторически източници за Клеопатра и представя познатите събития през своята призма. Книгата дава един малко по-различен поглед към историята – хем се случват нещата, които знаем, хем са представени с леки промени, които те карат да се чудиш дали пък не е било точно така. Сякаш Клеопатра най-накрая е получила възможност сама да разкаже своята версия и виждаме, че е била човек, който се е интересувал изключително много от медицина, наука и е искала Египет и неговите хора да просперират, независимо от социалното си положение. 

Първоначално не бях сигурен дали разказът от първо лице ще ми допадне. По принцип не съм от хората, които обръщат внимание дали повествованието е от името на някой герой или авторът разказва като страничен наблюдател - това не ми влияе особено върху четенето. Тук обаче се чудех дали разказването от името на Клеопатра няма да ме подразни или да ми се стори прекалено нереалистично. Оказа се точно обратното. Първото лице всъщност подсили интереса ми и ме накара да чета още по-жадно и с още по-голямо любопитство.

Много ми хареса и финалът. Тъй като цялата книга е като един дневник на Клеопатра, който се води от самата нея, през цялото време се чудех как ще бъде завършена историята. Какъв може да бъде финалът, който едновременно да е логичен за самата история и да има смисъл за читателя? Авторката обаче толкова добре завърта нещата, че успява да даде наистина логичен и задоволяващ край, който осмисля и това, че Клеопатра ни води през цялата история. 

Саара Ел-Арифи

Като цяло - прекрасна книга, която ми беше любопитна, динамична, изненадваща, въпреки че знаем голяма част от историческите факти, и дори образователна. Имаше неща от живота на Клеопатра, за които не знаех, включително отношенията ѝ със сестра ѝ, и точно такива детайли направиха книгата още по-интересна за мен.

Не очаквах „Клеопатра“ да ми хареса толкова, но категорично ме спечели. Много ми допадна начинът, по който Саара Ел-Арифи съчетава история, легенди и собствената си интерпретация, без книгата да губи лекотата си.

Ще препоръчвам тази книга на всеки, който мога.

Автор: Любен Спасов

 „Няма нищо гордо в това да притежаваш нещо, за което не си се трудил.“

След като през август с Цвети си взехме една напълно заслужена почивка и пропуснахме едно издание на рубриката, през септември решихме да се реваншираме и този месец ще пуснем две ревюта за „Тя и той“. 

Започваме с „Жигосаният“ от Робърт Галбрейт. Любопитното е, че именно Цвети ме зариби по поредицата за Корморан Страйк и Робин.

Аз обожавам Дж. К. Роулинг, но доста дълго време се чудех дали изобщо да започна книгите за Страйк. Докато един ден не се запознах с Цвети и тя не ми каза, че съм луд, ако не го направя. Когато най-накрая се престраших, вече бяха излезли шест книги от поредицата и аз, естествено, реших да не се занимавам с бавно четене, а ги изчетох една след друга.

Затова беше съвсем логично осмата книга да намери място и в нашата обща рубрика. А какво е мнението ни за „Жигосаният“ и дали и двамата сме останали еднакво доволни от поредното разследване на любимото ни дуо - ще разберете в текста. 

ТЯ: Вече броя месеците до деветата история за Страйк и неговата „червенокоса сътрудничка“ Робин.

Като почитателка на криминалните романи и на поредицата за Хари Потър нямаше как да не харесам книгите за Корморан Страйк. Всеобщо известна тайна е, че Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг. А според мен тя пише еднакво увлекателно приключения за млади магьосници и детективски истории. Затова нямах търпение да прочета „Жигосаният“, а сега ще броя месеците до деветата история за Страйк и неговата „червенокоса сътрудничка“ Робин.

С всяка следваща част двамата детективи все повече разрастват агенцията и макар романите да имат едно водещо разследване, около него се вихрят още поне 3-4 второстепенни случая. Така е и в настоящия сюжет, но този път беше малко по-лесно да проследя всички герои. Разбира се, ако вече сте свикнали със стила на Галбрейт, може би изобщо нямате проблем с множеството сюжетни линии. Но доста хора са го посочвали като объркващо или натоварващо, а този път сякаш нишките са по-лесни за проследяване. Основният случай, включващ масонски тайни и няколко изчезнали лица е увлекателен и поднесен достатъчно интересно, че да не усетиш как минаваш през 800 страници.

Единственият ми проблем е с потенциалната любовна история между двамата главни герои. В първите една-две книги чувствата и разминаванията между тях добавяха някакво вълнение към кримката, но след като в последните три срещаме буквално едни и същи реплики, вътрешни монолози и сцени между двамата, намирам тази линия по-скоро за дразнеща. Разбирам защо се случва толкова често да има такива елементи в романите или сериалите (например в книгите на Хелън Фийлдс или в сериала "Касъл") и какъв е рискът, когато любовната история получи своята развръзка. Но когато за пореден път всичко се случва по един и същи начин, прави неприятно впечатление и силно се надявам, че в следващата няма да е така.

Постер от сериала, който в момента може да гледате в HBO Max.

По отношение на важните теми и послания, в поредицата винаги е имало такива елементи (най-често през личните истории на двамата главни герои). Говори се за преодоляването на травматични моменти (от война, насилие), зависимости, нездрави взаимоотношения в семейството, загубата на близък човек и много други. Всъщност авторката се опитва да направи романите максимално близки до реалността, а персонажите носят своите белези, страхове и слабости, които ги правят истински. Това се запазва и в осмата книга от поредицата, но водещото все пак остава криминалното разследване и разплитането на загадката. Така че след последната страница ми остава усещане за една добре написана детективска история. 

Затова бих препоръчала книгата на почитателите на класическите криминални сюжети, но с уговорката, че си заслужава да започнете от първия роман. Да, стилът на Галбрейт е по-бавен и описателен. Да, има много „странични“ персонажи и линии, но накрая всичко си идва на мястото и остава усещане, че наистина си живял сред страниците на тази история с нейните герои. А какво повече може да иска един запален читател?

ТОЙ: „Жигосаният“ е първата от осемте книги за Корморан Страйк и Робин, която ми беше леко скучна.

„Жигосаният“ е първата от осемте книги за Корморан Страйк и Робин, която ми беше леко скучна. И честно казано, това доста ме изненада, защото вече съм свикнал с Галбрейт да ме хваща с криминалния случай още в началото и да не ме пуска, докато не стигна до последната страница. Този път просто не се получи.

Не знам защо. Може би, защото я четях в много напрегнат период за мен, в който имах страшно много работни и лични задачи и просто бях в правилната нагласа за 800 страници криминално разследване. Възможно е и самият основен случай да не е толкова по вкуса ми. Истината е, че този път не ми беше чак толкова любопитно какво ще се случи. Не ме държаха особено обратите и на моменти ми беше почти все едно кой е извършителят и накъде ще тръгне всичко. Просто исках да разбера как ще приключи, защото отделих седмица и половина в четене на тази книга. 

А може би просто съм свикнал Роулинг да ми предлага все по-различни случаи. В предишните книги имахме скрита самоличност на анонимен онлайн агресор и убиец, секта, студено досие от преди 40 години... И някак си този път историята с един белязан труп, свързан с масонски ритуали, около когото се чудим стотици страници кой е и какво се е случило, не успя да ме грабне. Беше ми... скучновато. Въпреки мини обратите в историята и допълнителните криминални случаи около основния. 

И все пак, когато става дума за Роулинг, не мога да отрека едно - тя е царица на това да те изненада точно когато си мислиш, че вече си се сетил за всичко. И тук имаше един такъв момент, който много ми хареса. Става дума за изчезването на един от героите още в началото на книгата. През цялото време си мислех какви ли не варианти къде е, какво му се е случило и защо не успяваме да го открием. Очаквах всякакви неща, но не и това, което в крайна сметка се оказа истината. Хареса ми и как неговото изчезване всъщност се оказва първопричината Робин и Корморан да се захванат със случая, а накрая разбираме, че причината за изчезването му е била тотално друга. Ето такива моменти ми напомнят защо продължавам с удоволствие с тази поредица.

Дж. К. Роулинг

За самата криминална нишка обаче наистина нямам кой знае какво да кажа. И въпреки това ми беше много приятно да се върна при любимото си дуо. Липсваха ми. Липсваше ми динамиката между тях, начинът, по който работят заедно, как събират информация, как постепенно сглобяват пъзела. 

Личните истории на героите този път ми бяха доста по-интересни. Корморан отново успя да се забърка не в една и две драми, а Робин премина през няколко наистина тежки изпитания. Но отношенията между двамата вече ме изнервят.  И тук вече започвам да се дразня и на самата Роулинг, защото... хайде вече! Трябва да има някакво развитие! Толкова време ги следим, толкова неща им се случиха, толкова пъти бяха на крачка един от друг и пак се връщаме в изходна позиция. 

Има и няколко теми в книгата, които според мен са особено интересни за нашата рубрика - трафикът на жени, сексуално насилие и отношението към жените в професионална среда, особено когато става дума за жени шефове, които имат мъж съдружник.

Всъщност мъжките и женските персонажи в тази книга са доста полюсни и ми хареса, че Роулинг не ги представя еднозначно. Да, голяма част от жените са подмолни, действат безскрупулно и са готови да предадат всеки, ако това им е изгодно. Но и мъжете далеч не са показани като някаква по-добра алтернатива. Сред тях има насилници, извратеняци и хора, готови на абсолютно всичко, за да постигнат целите си. Така че тук няма особено лесно разделение на „добри жени“ и „лоши мъже“ или обратното.

Много важна тема е и сексуалното посегателство над жени. Роулинг припомня едно широко разпространено феминистко твърдение: „Всяка жена познава поне една жертва на сексуално насилие, а никой мъж не познава нито един насилник.“ То, разбира се, не е буквално статистическо твърдение, а по-скоро начин да се покаже колко често жените се сблъскват с насилие и колко често извършителите остават невидими за хората около тях. И ми хареса, че книгата не спира дотук, а в лицето на Корморан и отношенията му с бившата му приятелка показва и противоположната гледна точка - че темата за насилието и токсичните отношения не може да бъде сведена до едно просто „всички мъже са такива“ и „мъжете не стават жертва на насилие“. 

Като цяло „Жигосаният“ си остава поредната силна книга от Робърт Галбрейт и аз със сигурност не съм се отказал от Корморан и Робин. Просто за първи път криминалният случай не успя да ме увлече по същия начин. Въпреки това нямам търпение да разбера къде ще ни отведе следващата част!

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

 „Той все още не разбира, че вината не идва от нещата, които си направил, а от онова, което другите са ти причинили.“

Из „Наричаха я Грейс“

С настъпването на септември дойде време за последното издание на „Лятно почистване“ и за финал реших да включа две книги на авторка, към която отдавна имам специално отношение - Маргарет Атууд. В това ревю ви споделям мнението си за „Наричаха я Грейс“ и „Булката разбойница“.

Не е случайно, че именно с Атууд приключвам това лятно книжно приключение. Харесвам начина, по който тя пише - умно, многопластово и с истории, които те карат да мислиш дълго след последната страница. Последната ѝ книга, която прочетох - „Слепият убиец“ - не успя да ме спечели напълно, но това изобщо не намали желанието ми да се върна към нея. Напротив - бях много ентусиазиран да видя дали следващата ни среща ще бъде по-успешна.

Имах сериозни очаквания и към двете книги. „Наричаха я Грейс“ ме привлече заради истинския случай, върху който е изградена историята, а „Булката разбойница“ отдавна ми е интересна като сюжет и похват. Нямах търпение да се потопя и в двете и да разбера дали Атууд ще успее да ме върне към онова усещане, заради което я харесах в „Разказът на прислужницата“ и  особено „Заветите“.

Искам да благодаря на всички, които цяло лято следихте как ровя из рафтовете си, вадя оттам книги, които съм отлагал с години, и споделям какво мисля за тях. Експериментът ми определено се получи и със сигурност ме вдъхнови да прочета още книги, които останаха на рафта. Просто за тях ще ви разкажа в друг формат. 

А сега е време за двойна доза Маргарет Атууд. 

„Наричаха я Грейс“

Анотация:

Годината е 1843-а и Грейс Маркс е осъдена за жестоките убийства на своя господар Томас Киниър и неговата прислужница и любовница Нанси Монтгомeри. Някои вярват, че Грейс е невинна; други я смятат за прокълната или луда. Докато излежава доживотна присъда, Грейс твърди, че не си спомня нищо за двете убийства.

Група реформатори и спиритуалисти, които искат помилване за Грейс, ангажират със случая многообещаващия експерт в тепърва развиващата се област на психичните заболявания д-р Саймън Джордан. Той изслушва историята на Грейс, като същевременно я връща все повече към деня, който тя не помни. Какво ще открие, опитвайки се да отключи спомените ѝ?

Завладяваща, мрачна и тревожна, книгата „Наричаха я Грейс“ представя Маргарет Атууд в най-блестящата ѝ светлина. Носителката на награда „Букър“ връща читателя назад във времето и го пренася в живота на една от най-енигматичните и прочути жени на XIX век.

Още в началото „Наричаха я Грейс“ ме привлече с факта, че е вдъхновена от истинска история. През юли 1843 г. в дома на Томас Киниър в Канада са открити неговото тяло и това на прислужницата му Нанси Монтгомъри, която освен това се оказва бременна. От дома са изчезнали двама други прислужници - Грейс Маркс и Джеймс Макдермот. И двамата са задържани и обвинени в убийството, като в крайна сметка започват да обвиняват един друг. Делото предизвиква огромен интерес, Макдермот е екзекутиран, а Грейс получава доживотна присъда. Тя прекарва 29 години в затвора, преди да бъде помилвана. А след това следите ѝ се губят. Дори днес няма категоричен отговор какво точно се е случило в онази къща и каква е била ролята на Грейс в убийствата. Именно тази мистерия е привлякла Маргарет Атууд и същата тази мистерия ме накара да посегна към книгата.

Явно обаче съм бил прекалено вдъхновен от реалната история, защото очаквах самият роман да бъде по-мистериозен, с по-силен криминален дух, ако щеш - от онези истории, в които има напрежение в съдебната зала и до последно се чудиш каква е истината. „Наричаха я Грейс“ не е точно такава книга и в началото това леко ме разочарова.

После обаче започнах да оценявам много повече начина, по който Атууд е решила да разкаже тази история. Фокусът не е толкова върху самото престъпление, колкото върху психологията на Грейс и върху въпроса какво всъщност се е случило с нея. Романът поставя в центъра срещите между Грейс и д-р Саймън Джордан - лекар, който се опитва да достигне до спомените ѝ от нощта на убийствата и да разбере дали пред него стои невинна жена, съучастничка или нещо съвсем различно. Този образ е художествен, но е вдъхновен от реалния интерес към психичните разстройства през XIX век и от действителни разговори и разпити, свързани с Грейс Маркс.

По много интересен начин Атууд разглежда и предразсъдъците на времето - отношението към жените, начина, по който обществото гледа на едно момиче, обвинено в престъпление, как лекарите са лекували хората и колко различно тогава се е разбирало човешкото психическо здраве. Целият живот на Грейс, който Атууд ни показва, също не е никак лек. През него тя преминава през бедност, загуби, страх, унижение и ситуации, в които почти никога не контролира собствената си съдба.

А самата Грейс е изключително интересен образ. Мистериозен, магнетичен, полюсен. В един момент бях абсолютно сигурен, че е била част от убийството, а в следващия се ядосвах, че е обвинена несправедливо. Вярвам на всичките ѝ версии едновременно - и точно това според мен е най-голямата сила на героинята. Тя никога не ти позволява да се отпуснеш в една-единствена истина.

Кадър от едноимения сериал по Netflix

За стила на писане на Атууд дори не искам да говоря много - да, тя определено е от „бавните“ автори, но това бавно темпо при нея носи особена наслада. Тя не бърза да стигне до следващото събитие. Оставя те да поживееш с героите, да разгледаш историята от всички страни и постепенно да започнеш сам да си задаваш въпроси. И в един момент просто се оставяш тя да те води.

„Наричаха я Грейс“ е суров роман, който няма за цел да прикрива нищо и не ти предлага лесни отговори. Особено последните около сто страници ме държаха изключително силно и ги прочетох с огромно нетърпение. Точно тогава усетих най-силно защо историята на Грейс Маркс е останала толкова дълго в съзнанието на Маргарет Атууд.

Не получих криминалния роман, който очаквах. Получих нещо доста по-психологическо, по-бавно и по-дълбоко. И в крайна сметка - много по-различно и любопитно.

„Булката разбойница“

Анотация: 

Романът „Булката разбойница“ на Маргарет Атууд е вдъхновен от злокобната приказка „Младоженецът разбойник“ на Братя Грим, в която зъл младоженец примамва три девойки в бърлогата си и ги изяжда една след друга. В своята версия на историята Атууд майсторски превръща в злодей на своя разказ Зиния – демонична негодница, която вилнее из съдбите на три свои приятелки: Тони, Карис и Роз.

Зиния – красива, умна, ненаситна, манипулативна и уязвима – е бурният център на собствената си нескончаема сага. Тя се запознава с трите жени през 60-те години на 20. век и оттогава променя съдбите им завинаги. По различно време и под маската на различни емоции Зиния вероломно се настанява в животите им и се опитва всячески да ги съсипе. Тони, Карис и Роз се сплотяват още повече покрай силната си омраза към Зиния. Но един ден тя умира... или поне те присъстват на нейното погребение с голяма доза облекчение. Ненадейно Зиния се появява в ресторанта, където трите приятелки обядват… и е много вероятно животите им отново да поемат в неочаквани посоки.

„Булката разбойница“ е истинска наслада – заради майсторската си проза, заради лукавия и богат хумор и заради дълбоката си емпатия.

Тази книга е едно огромно удоволствие, събрано в 681 страници. Най-оригиналното и най-доброто заглавие от Маргарет Атууд, което съм чел до момента!

Много харесах стила на писане на Атууд тук. Тя успя да ме въвлече в историята по начин, по който не ми се беше случвало с предишните ѝ книги. Не ме остави да скучая нито за миг и през цялото време ми беше любопитно как ще се развият съдбите на героите. А при книга с толкова страници това никак не е малко.

Заигравката с приказката на братя Грим е перфектно замислена. Зиния е идеалният персонаж за подобна история –- магнетична, енигматична, постоянно променяща лицата си и в същото време перфектният злодей. Безскрупулна, постоянно лъжеща и въпреки това изключително привличаща. Докато четях различните ѝ версии за самата нея, вярвах на всяка една. Не можех да определя кога лъже и кога всъщност показва някаква истинска част от себе си. А точно това я прави толкова интересна.

Категорично това е любимата ми книга на Атууд до момента. Всяка една от личните истории на Тони, Карис и Роз ме докосна по различен начин. Освен жертви на Зиния, трите ни показаха и различни аспекти от живота - колко сила ти е нужна, за да простиш на човек, който те е предал; да го обичаш въпреки всичките му грешни избори в миналото; да забравиш какво ти е сторил и да надмогнеш случилото се; да излезеш победител от ситуация, която е могла да определи целия ти живот; да не позволиш един човек да определя съдбата ти.

Маргарет Атууд

„Булката разбойница“ е многопластов роман, който ме караше да се замислям на почти всяка страница и едновременно с това ми носеше истинско удоволствие от четенето. Бавна, напоена с драматизъм, мистерия и леки обрати, които постоянно те карат да преоткриваш героите.

И може би точно това най-много ми хареса - Атууд не бърза. Оставя историята да се разгърне, да опознаем героите и постепенно да разберем какво се крие зад действията им. А когато стигнеш до края, имаш усещането, че си прочел не просто една история за три жени и един човек от миналото им, а роман за прошката, предателството, любовта и силата да продължиш напред.

„Булката разбойница“ е прекрасен финал на моето лятно приключение и без никакво съмнение книгата, която най-много ме впечатли от Маргарет Атууд досега.

Автор: Любен Спасов

„Исках да разбера престъплението на Хана и да го осъдя. 

Но беше твърде ужасно, за да направя и двете.“

Из „Четецът“

Наистина не си спомням как книгите на Бернхард Шлинк попаднаха в полезрението ми. Спомням си само, че си взех и двете наведнъж и то с много голямо желание. Изобщо не знам и защо толкова години отлагах четенето на двата му романа - сега го отчитам като голяма грешка. Но пък именно заради такива заглавия започнах това лятно предизвикателство.

„Четецът“ и „Внучката“ се оказаха книги, които няма как да не харесам. Това са истории, които те карат да се замислиш, въвеждат те в своя свят бавно и леко, а след това изведнъж ти нанасят емоционален удар, който няма как да не ти повлияе. Писането на автора е искрено, красиво, съкрушително и най-вече - въздействащо. А това според мен е и голямата му сила. И двете книги са изградени около миналото, паметта и начина, по който личната история се преплита с голямата история на Германия в наши дни. 

От този увод може би вече си личи, че съм много доволен от срещата си с Бернхард Шлинк. Но за това какво точно ми хареса в „Четецът“ и „Внучката“, може да прочетете в текста.

„Четецът“

Анотация:

Романът, вдъхновил едноименния филм – номиниран за „Оскар“ в 5 категории и донесъл на Кейт Уинслет наградата за главна женска роля

Германия, края на 50-те години на XX век. Случайна среща между гимназиста Михаел и загадъчната, доста по-възрастна от него Хана довежда до пламенна афера. Четенето на глас скоро се превръща в неделима част от техния таен любовен ритуал, който ще бележи и двамата завинаги. Но всичко помежду им приключва внезапно с необяснимото изчезване на Хана... Когато пътищата им се пресичат отново, той е студент по право, а тя е изправена пред съда с други бивши надзирателки в концлагер заради невъобразимо престъпление по време на Холокоста. Докато следи процеса, Михаел постепенно осъзнава, че почти през целия си живот Хана е пазила тайна, която смята за по-страшна и от нацисткото си минало...

Дълбоко хуманен и непреходен, романът „Четецът“ шокира и трогва с еднаква сила. С характерния си пестелив, но изкусен стил световнопризнатият автор Бернхард Шлинк повежда читателя през сложен морален лабиринт и разказва незабравима история за любовта и загубата, за вината и прошката, за греха и изкуплението. А също и за силата на думите като мост между поколенията и като възможност да продължим напред – въпреки всичко.

Заради такива книги започнах рубриката „Лятно почистване“. Купил съм романа „Четецът“ преди две години и по някакви необясними причини все го отлагах. А сега, когато най-накрая го започнах, толкова ме плени, че го приключих на едно сядане.

Началото ми дойде леко странно - определено не очаквах книгата да започне по този начин. Историята тръгва доста сексуално и в първите страници се чудех какво точно чета и накъде ще ме поведе авторът. Но Бернхард Шлинк постепенно успя да ме потопи в романа по един много особен, почти магичен начин. Неусетно започнах да се интересувам от героите, от отношенията между тях и най-вече от това какво ще се случи. В един момент просто спрях да мисля за всичко останало и продължих да чета.

А когато личната история на героите започна да се преплита с голямата картина - историята на Германия и нейното минало - книгата за мен стана още по-интересна. Шлинк поставя изключително важна и сложна тема - как трябва да съдим хората, които са били част от нацистката система и са работили като надзиратели в концентрационните лагери? Можем ли просто да ги определим като виновни? Трябва ли да ги съдим? Имал ли е човек избор, когато е бил част от такава система?

Още по-интересен е въпросът дали има разлика между това да си влязъл доброволно в тази система и просто да си изпълнявал заповеди принудително? Ако си следвал нареждания, това освобождава ли те от отговорност? А ако си имал възможност да постъпиш по друг начин, но не си го направил? „Четецът“ не дава лесни отговори на тези въпроси и точно това ми хареса. Кара те сам да застанеш пред тях и да решиш къде минава границата между вина, отговорност и обстоятелства.

Кейт Уинслет и Дейвид Крос в ролите на Хана и Михаел  в едноимения филм

Много ми допадна и разсъждението на главния герой за това как различните поколения гледат на случилото се с евреите по време на Втората световна война. Какво си говорят едно с друго поколенията? Как младите гледат на хората, които са били свидетели на случващото се, но са останали безмълвни? Може ли едно поколение да прости на предишното? И какво означава изобщо да носиш вина за нещо, което лично не си извършил, но което е извършено от хората преди теб?

Има и много важни размишления за нацисткото минало и неговото наследство като идеи в наши дни. Точно тази част от книгата ме накара да се замисля най-много, особено на фона на всички актуални събития в България през последните седмици. Шлинк показва колко лесно идеите от миналото могат да продължат да живеят, ако обществото спре да говори за тях и да се изправя срещу последствията им.

Разбира се, в „Четецът“ има и много любов. Любов между главните герои, но и любов към литературата - като средство за образование, като начин да опознаваш света и най-вече като форма на общуване. Много ми хареса и прочитът на „Одисея“, който авторът вплита в историята. Още една тема, която на пръв поглед принадлежи на миналото, но всъщност поставя въпроси, които звучат изненадващо актуално и днес.

Много съм доволен от „Четецът“. Това е една от онези книги, за които съжалявам, че не съм прочел по-рано, но пък се радвам, че най-накрая са стигнали до мен. Бернхард Шлинк ме спечели с начина, по който разказва една лична история, а постепенно я превръща в нещо много по-голямо - разговор за вина, памет, любов, прошка и отговорността към миналото.

А филмът с Кейт Уинслет със сигурност ще го гледам - убеден съм, че тя ще бъде перфектната Хана.

„Внучката“

Анотация:

Берлин, 2015-а. След самоубийството на съпругата си книжарят Каспар разкрива тайна, която тя е пазила през целия им съвместен живот. Петдесет години по-рано, малко преди да избяга при него на Запад, Биргит е родила дете от друг мъж.

Търсейки отговори, Каспар решава да направи това, за което жена му така и не е събрала смелост – да открие дъщеря ѝ. Пътуването му през болезнената история на Германия го отвежда до общност на неонацисти, сред които живее внучката на Биргит – четиринайсетгодишната Зигрун. Надеждата му е да я спаси, като ѝ покаже един напълно различен свят. Но дали ще успее?

Обвързан идейно с най-прочутата творба на Бернхард Шлинк – „Четецът“ , романът „Внучката“ въздейства с не по-малка сила. Световнопризнатият автор едновременно съкрушава и обнадеждава, навлизайки деликатно в общочовешките теми за товара на миналото, парадоксите на любовта и търсенето на истината и свободата.

„Внучката“ е книга, която много ми хареса, но и истински ме напрегна на моменти. И не заради литературните си качества. Напротив. Напрегна ме заради самата внучка - Зигрун. За мен тя се превърна в олицетворение на всички онези хора с промити мозъци, които и до днес вярват на всяка фалшива новина, попаднала им в някой съмнителен сайт. Хора, които са готови до последно да спорят и да защитават своята „истина“, независимо колко лесно тя може да бъде оборена с факти.

Тези хора не са останали само в миналото. И днес продължаваме да чуваме как Хитлер всъщност е искал мир, а не война, как евреите са били „лошите“ и едва ли не са заслужили всичко, което им се е случило. Страшното е, че подобни идеи продължават да се тиражират, а последствията от тях далеч не са безобидни. Именно в образа на Зигрун видях всички тези хора, които ме напрягат със своите тези, основани на грешни или изкривени факти, но способни да доведат до ужасни последствия.

А още по-страшното е, че подобни убеждения рядко остават само в един човек. Те се предават нататък. Децата на тези хора често израстват със същата изкривена представа за света и така се създават цели поколения, водени от политики, които би трябвало да сме оставили зад себе си с края на Втората световна война. Политики, които носят агресия, страх и омраза и винаги се нуждаят от някого, когото да посочат като виновен.

Честно казано, до последно не успях да разбера Зигрун и майка ѝ. Не можех да разбера защо, когато виждаш как системата, в която вярваш, започва да се пропуква под тежестта на фактите и собствената си липса на логика, продължаваш да ѝ бъдеш верен. Защо отказваш да се усъмниш? Защо е по-лесно да се затвориш още по-дълбоко в собствената си версия на истината, вместо просто да приемеш, че може би грешиш? И точно тук според мен Шлинк е написал един от най-силните пластове в романа.

Бернхард Шлинк

Изключително много харесах Каспар. Той е интелигентен и деликатен образ, който внася разум и спокойствие в историята и някак успява да уравновеси всичко останало. Хареса ми искреното му желание да помогне на внучката си и да изгради връзка с нея, въпреки че постоянно се сблъсква със страни от нейния характер, които на моменти го разочароват и отблъскват. И въпреки това не се отказва. До последно се опитва да я разбере и да стигне до нея. Да я спаси. 

„Внучката“ и „Четецът“ са свързани от една голяма обща идея - какво се случва с наследството на нацисткото минало и как то продължава да влияе на хората и поколенията след него. Но двете книги са много различни. „Внучката“ е далеч по-мащабна история, с повече пластове и различни гледни точки. Тя задава въпроси, които са болезнено актуални: учи ли се човечеството изобщо от грешките си? Или винаги ще има хора, които отказват да се разберат, защото предпочитат да воюват? Ще успеем ли някога да приемем различното мнение, без да превръщаме различния в свой враг?

За мен голямата тема на романа обаче остана любовта. Силата ѝ и способността да обичаш някого въпреки различията помежду ви. Да го приемеш такъв, какъвто е, дори когато не разбираш изборите му и дори когато те разочарова. Разбира се, можеш да опиташ да го побутнеш в правилната посока, да му покажеш друг път и да се надяваш, че ще избере развитието и промяната към добро. Но в крайна сметка любовта невинаги означава да промениш човека срещу себе си. Понякога означава просто да не се откажеш от него.

И двете книги на Бернхард Шлинк ме оставиха безмълвен, смирен, ядосан и замислен. Но най-вече ме оставиха изключително доволен от прочетеното. Това са два много силни романа, които не просто разказват добри истории, а те карат да се изправиш пред неудобни въпроси - за вината, историята, омразата, поколенията и любовта.

За мен срещата ми с Бернхард Шлинк определено беше едно от най-хубавите открития в това „Лятно почистване“. И ако и вие като мен отлагате неговите книги от години, мога само да ви кажа едно - не правете същата грешка.

Автор: Любен Спасов

 „Нямаше никакъв смисъл, но вината не е длъжна да има. Тя просто съществува - тежи върху теб и те задушава, докато накрая не можеш да си поемеш въздух.“

Из „Каталог на студените досиета“

Симон Сейнт Джеймс е поредната авторка в „Лятно почистване“, за която от първата книга усещах, че ще бъде много „моя“, но по някаква причина все я отлагах с времето. Нещо в книгите ѝ постоянно ме привличаше, но все ги оставях за „някой друг момент“.

Отлагането ми стигна дотам, че от Benitorial пуснаха на български цели три книги на авторката, а аз още не бях прочел нито една. Факт, който днес вече спокойно мога да определя като голяма грешка.

Когато започнах да подготвям „Лятно почистване“, Симон Сейнт Джеймс веднага попадна в списъка ми за четене. Първо, защото на български официално излезе и третата ѝ книга - „Каталог на студените досиета“, а и защото Калоян от @k.a_bookshelf толкова много ми похвали авторката, че просто нямаше как да не я приоритизирам. На неговото мнение относно трилъри много се доверявам и определено има защо. 

Така че запретнах ръкави и се потопих в леко паранормалния, но изключително пристрастяващ свят на Симон Сейнт Джеймс. И най-после разбрах защо толкова много я препоръчват около мен.

„Момичетата от пансиона“

Анотация:

Върмонт, 1950 г.

Съществува място за нежеланите момичета – за размирниците, за незаконородените, за непокорните умници. Това място се нарича „Айдълуайлд Хол“. И в цялото градче се носят слухове, че пансионът е обитаван от духове. „Айдълуайлд Хол“ обаче събира четири момичета, които стават много повече от съквартирантки. Прошепнатите помежду им страхове ги обвързват в истинско, дълбоко приятелство… докато една от тях не изчезва мистериозно.

Върмонт, 2014 г.

Колкото и да се опитва, журналистката Фиона Шеридън не може да спре да се връща към събитията около смъртта на по-голямата ѝ сестра. Преди двайсет години тялото ѝ е намерено на обраслото игрище близо до порутената сграда на „Айдълуайлд Хол“. И макар приятелят на сестра ѝ да излежава присъда за убийството ѝ, Фиона не може да се отърси от подозрението, че в целия случай има нещо съмнително.

След като разбира, че „Айдълуайлд Хол“ ще бъде реставриран от нов собственик, журналистката решава да напише материал по темата. Но шокиращо откритие по време на реставрацията ще свърже загубата на сестра ѝ с тайни, които е трябвало да останат заровени в миналото… и с глас, който няма да позволи да бъде заглушен.

Категорични 5 звезди! „Момичетата от пансиона“ изключително много ми хареса и за мен това е перфектният трилър във всяко едно отношение. Мистерия, напрежение, заплетена загадка и една класическа криминална нишка, която постепенно се разплита по възможно най-логичния начин и ми достави огромно удоволствие. Още от началото книгата успя да ме приласкае и до последната страница нямах търпение да разбера какво всъщност се е случило.

Много ми хареса и леко паранормалният елемент, който според мен беше точно толкова, колкото трябва. Той не превзе историята, не я превърна в хорър и изобщо не ме натовари. Напротив - допълваше основната криминална нишка и добавяше няколко допълнителни пласта, за които иначе трудно бихме намерили обяснение. Хареса ми и че историята около него получи своя напълно логичен завършек и не остана просто като някаква недоизяснена мистерия, поставена самоцелно в сюжета. 

Писането на Симон Сейнт Джеймс също много ми допадна. Книгата се чете леко, авторката те води през историята с много добро темпо и през цялото време имаше перфектна динамика. Нямаше моменти, в които да се чудя защо чета това или кога най-накрая ще се случи нещо. Напротив - постоянно ми се искаше да прелиствам още и още страници, за да разбера какво ще последва.

Героите също са изключително добре изградени. Успях да се свържа със съдбите на тези момичета и истински ме вълнуваше какво се е случило с тях - дали са успели да се измъкнат от пансиона, дали са получили шанс за по-добър живот и дали са успели да избягат от бъдещето, което други са им отреждали само защото са били смятани за „нежелани“.

Теми като корумпираната полиция, вечната шуробаджанащина на всякакви нива и онова усещане, че богатите и влиятелните могат да си играят с живота на останалите, също са застъпени много добре в книгата. Като цяло „Момичетата от пансиона“ поставя много важни теми, които се развиват естествено в хода на историята, а авторката задава въпроси, върху които е хубаво да се замислим и днес.

Най-силно обаче ме впечатли историческата нишка, свързана с лагера „Равенсбрюк“. Хареса ми как авторката е вплела реални събития в криминалната история и постепенно разкрива какво се е случвало там. Невинни жени и деца са били убивани, а още по-страшното е, че сред хората, отговорни за тези зверства, има и жени, които не са проявявали никаква милост. Този пласт издигна романа на съвсем друго ниво за мен. Изведнъж това вече не беше просто поредният трилър с убийства и духове, а разказ, който насочва прожектора към част от световната история, за която сякаш не се говори толкова често, колкото за места като „Аушвиц“ например. И именно това направи книгата още по-въздействаща за мен.

Препоръчвам „Момичетата от пансиона“ с две ръце! За мен това беше точно от онзи тип трилъри, които обичам - заплетени, напрегнати, с интересна мистерия, добри герои и достатъчно неочаквани пластове, които да направят историята много повече от обикновено криминално четиво. Определено нямам търпение да се потопя и в останалите книги на Симон Сейнт Джеймс.

Мотел „Залез“

Анотация:

Фел, Ню Йорк, 1982 г.

Вив Дилейни само минава през Фел на път за Ню Йорк, където иска да започне начисто. Бърза спирка, нищо повече. За да припечели нужните пари, младата жена започва работа като рецепционистка нощна смяна в мотел „Залез“. Но още от първата вечер усеща, че мястото крие страховити тайни. Вив започва да задава твърде много неудобни въпроси и да чопли в травматични събития от миналото на града. Някой обаче твърдо не желае тя да достигне до истината и една нощ момичето изчезва безследно – мистерия, която ще опетни историята на Фел завинаги.

Фел, Ню Йорк, 2017 г.

Карли Кърк никога не е познавала леля си, но е напълно обсебена от обстоятелствата около изчезването ѝ. След като майка ѝ отказва да говори за сестра си, Карли решава, че е крайно време да се заеме сама със случая. Когато заминава за Фел, за да посети мотел „Залез“, тя бързо осъзнава, че там нищо не се е променило от 1982 г. – същата светеща табела, същата рецепция, същите картини по стените. Сякаш времето е спряло. Мястото обаче силно я привлича и тя поема нощната смяна на крайпътния хотел. Минало и настояще започват да се преплитат и въвличат Карли в реалност, в която бъдещето ѝ е поставено на карта.

„Мотел „Залез“ е втората книга на Симон Сейнт Джеймс, която чета и вече мога категорично да кажа, че авторката се нарежда в графата „новите ми любимци“. Отново получих точно онова съчетание от мистерия, криминална история и леко паранормално усещане, което толкова много ми допадна в „Момичетата от пансиона“.

И в „Мотел „Залез“ най-много ми хареса как авторката съчетава паранормалното с криминалната нишка. Двете не просто съществуват едно до друго, а постоянно се допълват. Призраците в историята не са там само за да те стряскат, а имат своята роля в разплитането на случая и по някакъв начин помагат на героите да стигнат до истината. Въпреки че в „Момичетата от пансиона“ паранормалното ми се стори по-ненатрапчиво, тук на няколко пъти четенето си беше направо стряскащо преживяване. Когато затворих книгата, определено имах нужда малко да постоя на запалена лампа и да изгледам няколко рийлчета в Instagram, преди да заспя.

И в тази книга харесам изключително много стила на Симон Сейнт Джеймс. Пише леко, динамично и изключително пристрастяващо. Началото ми дойде една идея по-бавно, но щом навлязох в историята, наистина се потопих в нея и ми беше трудно да се откъсна. Криминалната нишка също много ми допадна - заплетена, с постоянно преплитане на 1982 и 2017 година. Хареса ми как двете линии постепенно се допълват и пред очите ни започва да се подрежда цялата картина.

Да, определено „Мотел „Залез“ ми се стори малко по-слаба от „Момичетата от пансиона“. В „Мотел „Залез“ на няколко пъти се досетих какво ще се случи доста преди героите, а и финалът не ми допадна напълно. Мисля, че историята можеше да завърши по малко по-различен начин. Но това в никакъв случай не ми попречи да се насладя на книгата.

И тук на няколко пъти се усещаха зачекнати и по-големи теми като „мъжките“ и „женските“ професии, отношението към жените както преди 40 годината, така и днес, родовите травми, психологичните заболявания и дали свободата е свобода, ако не е заслужена? 

Като цяло съм много доволен и от втората си среща със Симон Сейнт Джеймс. „Мотел „Залез“ определено е книга, която бих препоръчал на феновете на жанра. А аз с удоволствие продължавам към третата.

„Каталог на студените досиета“

Анотация:

Клер Лейк, Орегон, 1977 г.

Малкото и тихо градче Клер Лейк е разтърсено от убийствата на двама мъже, застреляни от упор с едно и също оръжие. До телата им се оставени само кратки бележки с провокативни послания. На местопрестъпленията обаче е забелязана млада жена и подозренията бързо падат върху богатата, самотна и странно апатична към трагичните събития Бет Гриър. Въпреки че по-късно е оправдана, случаят белязва живота ѝ и тя се затваря завинаги в сенките на уединеното си имение, далеч от любопитните погледи.

Клер Лейк, Орегон, 2017 г.

Младата Шиа Колинс работи като рецепционистка в местния медицински център. Вечерите си обаче посвещава изцяло на любимото си хоби: блога си за истински престъпления „Каталог на студените досиета“. Един ден случайна среща я изправя пред Бет Гриър – жената, останала в градските легенди като Смъртоносната лейди. След четиресет години мълчание Бет се съгласява да ѝ даде интервю. Единственото условие е двете да се срещнат в имението „Гриър“.

В къщата обаче се случват необясними неща, а усещането, че някой винаги ги дебне в сенките, става все по-натрапчиво. Решена да разбере истината, Шиа се впуска с всички сили да разплете загадката на неразкритите убийства. Но дали близостта ѝ със Смъртоносната лейди ще ѝ помогне, или зад красивата фасада се крие нещо много, много по-опасно?

Категорично вече мога да кажа, че съм фен на Симон Сейнт Джеймс. Спечели ме с добрия си стил на писане, мистериите, които са много заплетени, лекото напрежение, което постоянно усещаш и онези паранормални моменти, които не са прекалено страшни, но определено те побиват тръпки, когато четеш някоя от нейните книги.

„Каталог на студените досиета“ не само не прави изключение, а направо бих казал, че ми беше най-страшната от трите. Книгата е доста мрачна на моменти, с доста по-мрачни герои, призраци с големи тайни и убиец, който е непредсказуем. Социопат, който не се интересува от нищо и никого, не го интересуват последствията от действията му, нито съдбите дори на най-близките му хора. И всичко това създава една доста зловеща атмосфера, която авторката успява да поддържа до самия край.

А призраците в тази книга наистина бяха доста по-страшни в сравнение с предните книги на авторката. Най-вече заради миналото, което стои зад тях - депресивно, ужасно и достатъчно тежко, за да ги кара да се държат по същия начин и в настоящето. Отново искам да похваля Симон Сейнт Джеймс за начина, по който използва паранормалното. То не е просто някакво допълнително страшно нещо, което се случва в историята, а почти отделен герой, който има своя роля и помага за изграждането на цялата мистерия.

Криминалната нишка също ми беше много любопитна. Серийните убийци винаги са очаровали пресата, читателите и обществото и около тях често се създават легенди, които приковават вниманието. „Смъртоносната лейди“ в книгата е точно такъв образ - безпощадна, магнетична и достатъчно загадъчна, за да те привлече, въпреки че до голяма степен не знаеш кой стои зад нея. 

В романа има и доста сериозни теми - ролята на жените в обществото и отношението към тях, особено когато са самотни майки; вредата, която честото прехвърляне от едно приемно семейство в друго може да нанесе на едно дете; психологическите заболявания и дори два различни погледа върху това как можеш да спреш един психопат да бъде свободен сред обществото и да не наранява повече хора.

Не ми допадна обаче, че този път авторката ни разкрива самоличността на убиеца доста по-рано в сравнение с предишните ѝ романи. Разбирам защо го е направила - след като научихме името имаше още много неща, които трябваше да бъдат обяснени и разкрити, но за мен това малко уби съспенса. Последните страници не ми бяха толкова любопитни, колкото останалата част от книгата.

Като цяло обаче трите книги на Симон Сейнт Джеймс се превърнаха в едно прекрасно книжно приключение, което много се радвам, че предприех. Имам си нов любим автор и вече нямам търпение от Benitorial да ни зарадват с още много нейни книги.

Автор: Любен Спасов

 “The wrinkles which have appeared are the honourable traces of my life: laugh lines rather than frown lines.”

“This Much is True”, Miriam Margolyes

На пръв поглед Антъни Хопкинс, Мириам Маргулис и Миранда Харт нямат много общо помежду си. Но всъщност приликите не са никак малко. И тримата са британци, и тримата са актьори, а дамите в компанията са известни със страхотното си чувство за хумор и способността си да разсмиват всички около себе си. Освен това двама от тях не са покорили само киното и телевизията, а и едни от най-големите театрални сцени в света.

За около седмица се потопих в техните книги и честно казано много се радвам, че го направих. Всеки от тях разказва историята си по различен начин, но и трите автобиографии имат нещо общо - не се опитват да представят един идеален живот. Напротив. Говорят открито за успехите, провалите, страховете, трудностите, живота с болест, грешките и моментите, които са ги променили. Най-много ми хареса именно това - искреността. Докато четях, имах чувството, че това не са просто автобиографии, а истински изповеди на трима брилянтни актьори, които преди всичко са хора.

А как открих всеки един от тях, какво най-силно ме впечатли в историите им и коя от трите книги бих препоръчал с най-голямо удоволствие, ще ви разкажа в следващите редове.

„Справихме се, хлапе“, Антъни Хопкинс

Анотация:

В искрените си и дълго чакани мемоари двукратният носител на „Оскар“, на наградите „Еми“, „BAFTA“ и много други сър Антъни Хопкинс разказва, за трудното си детство, за семейството, за тежката си борба с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но и за блестящата си кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите и отличията. Неподправената и трогателна история на един артист, вдъхновявал с години както зрителите от сцената, от малкия и големия екран, така и любителите на музиката и изобразителното изкуство.

Човекът, в когото не са вярвали дори собствените му родители, днес спокойно може да каже, че се е справил в живота. И то как!

Всяко ревю в тази статия ще започва с кратката история как съм открил актьора, чиято автобиография съм прочел. А при Антъни Хопкинс това се случи по възможно най-зловещия начин - чрез Ханибал Лектър. И до днес това е една от най-великите актьорски роли, които съм гледал. Роля, която заслужено му носи първия „Оскар“ и която толкова силно се е запечатала в съзнанието ми, че всеки път, когато го видя в друг филм, на червения килим или в интервю, за миг отново чувам гласа на онзи брилянтен луд, който психологически си играе с героинята на Джоди Фостър. Любопитно ми беше да прочета и в книгата, че самата тя признава колко силно се е страхувала от него по време на снимките. Между двамата естествено се е появила дистанция, която по-късно, след края на филма, изчезва. Но мога само да си представя какво е било да наблюдаваш този талант отблизо, докато създава една от най-емблематичните роли в историята на киното.

Точно както играе, така Антъни Хопкинс и разказва живота си - директно, честно и без да се опитва да изглежда по-добър, отколкото е бил. Това е може би най-силното качество на книгата. Не спестява страховете си, несигурността, желанието да бъде сам, трудния си характер и нежеланието си да общува с хората. Разказва открито за многото работни места, които е сменил, преди да намери своето място, за отношенията с жените в живота си, за вината, която носи заради дъщеря си, и за грешките, които знае, че не може да поправи.

Най-силната част от книгата за мен обаче беше тази, посветена на алкохолизма. Хопкинс не се оправдава и не търси съжаление. Не обвинява никого за собствените си избори. Напротив - признава колко неусетно е попаднал в тази спирала и как тя постепенно е започнала да определя характера му, работата му и отношенията му с хората. Много ми хареса, че разказва и за момента, в който спира да пие, след което започва да се извинява на всички, които по един или друг начин са пострадали от поведението му - колеги, режисьори, приятели, родители. Докато четях тези страници, непрекъснато се сещах за автобиографията на Матю Пери. И двамата говорят изключително открито за зависимостите си и за цената, която са платили. Разликата е, че при Хопкинс тази история има щастлив край.

Защото неговият живот не се превръща в трагедия. Напротив - успява да победи зависимостта си и да изгради кариера, за която мнозина актьори могат само да мечтаят. Книгата проследява подробно професионалния му път - от момчето, за което родителите му не са били сигурни какво бъдеще го очаква, през първите театрални роли, до най-големите сцени в света, срещите с легендарни актьори и режисьори и филмите, които завинаги остават в историята на киното. За мен именно тази комбинация между личната и професионалната история прави биографията толкова увлекателна.

Най-важното, което ще запомня от книгата, е едно много просто послание – живей, работи, рискувай, не се страхувай от провалите и не позволявай на нищо да те спре. Само така човек продължава да се развива и да стига до нови върхове. Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани биографии. За мен тя се четеше като роман - главният герой просто беше самият Антъни Хопкинс, който седеше срещу мен и ми разказваше живота си.

А финалът беше прекрасен завършек на цялото преживяване. Много ми хареса, че Хопкинс е включил част от любимите си стихове. Поезията, Шекспир и силата на думите присъстват през цялата книга и са неизменна част от живота му. И няма как да не си помисля, че ако слушаш биографията в аудио вариант, прочетена от самия него, тази последна част сигурно е истинско удоволствие.

“This Much Is True”, Miriam Margolyes

Анотация:

Носителката на награда BAFTA, актрисата, дала гласа си на безброй герои - от Маймуната до Заека от рекламите на Cadbury's Caramel - и създателка на незабравими персонажи като лейди Уайтедър и професор Спраут, Мириам Марголис е едно от най-обичаните (и най-палави) национални съкровища на Великобритания.

Сега, на 80-годишна възраст, тя най-накрая решава да разкаже необикновената история на живота си - и чакането определено си е заслужавало.

Разберете как това, че е била зачената по време на въздушна тревога, според нея е причината да има къдрава коса; какви пакости са ѝ спечелили славата на най-непослушното момиче в историята на гимназията „Оксфорд Хай Скуул“; как като тийнейджърка се е озовала гола като модел на художника Огъстъс Джон; защо Боб Монкхаус е най-добрият мъж, когото някога е целувала; и какво се е случило, след като Уорън Бийти я попитал: „Чу*аш ли се?“

От признанието ѝ в любов към Ванеса Редгрейв до момента, в който самата кралица ѝ казала да замълчи - тази книга е изпълнена с блестящи, забавни истории. С впечатляващ списък от личности - от Скорсезе и Стрейзънд до Леонардо ди Каприо (преоблечен като жена) и Исая Бърлин - „This Much Is True“ е толкова топла, искрена, жизнена и изпълнена с изненади, колкото и самата неподражаема авторка.

За първи път разбрах коя е Мириам Марголис, когато гледах „Хари Потър и Стаята на тайните“. Самата Мириам едва ли ще бъде особено доволна, че така започвам ревюто за нейната книга, но това е самата истина. За мен тя е перфектната професор Спраут. Точно така си представям този образ - с тези маниери, с този начин на говорене и с това неподражаемо присъствие.

Няколко години по-късно преоткрих едно от любимите ми британски предавания – “The Graham Norton Show”. Обожавам хумора на Греъм Нортън, начина, по който предразполага гостите си, и атмосферата в самото шоу. Типично по британски там могат да бъдат разказани абсолютно всякакви истории - без излишна цензура, без ограничения и почти винаги с огромна доза смях.

Така един ден попаднах на компилация с най-забавните гостувания на Мириам Марголис. Пуснах си я... и се влюбих в тази жена. Разсмя ме още с първото интервю. А колкото повече нейни участия гледах, толкова по-симпатична ми ставаше. Стигнах дотам, че вече изобщо не я свързвам с ролята ѝ в „Хари Потър“. За мен Мириам Марголис е човек с огромно чувство за хумор, невероятно присъствие и живот, изпълнен с толкова много истории, че може да ги разказва с часове.

Директна, искрена, изключително забавна, на моменти цинична и доста палава - това описание важи както за самата Мириам Марголис, така и за нейната автобиография. Много харесвах тази жена още преди да прочета книгата, а след последната страница направо я обожавам. Опознах я много повече и почти всяка нейна история ме накара или да се разсмея, или да се замисля.

Именно това е най-голямото качество на книгата - няма празни приказки, няма страници, които просто да запълват обем. Мириам ни разхожда през живота си, кариерата си, историята на семейството си, политическите си възгледи, странните случки, забавните моменти и срещите с десетки известни личности по толкова естествен начин, че изобщо не ти се иска книгата да свършва.

И като писател Мириам се оказа също толкова добър разказвач, колкото е и във всички интервюта с Греъм Нортън, които съм гледал. В периода, в който я четох нямах търпение да отворя книгата и да разбера каква ще бъде следващата история. През цялото време имах чувството, че тя седи до мен, пием по един коктейл и просто си говорим за живота.

Това е книга за съдбата, изборите, амбицията, свободата да бъдеш себе си и смелостта да не цепиш басма на никого. За това как не трябва да позволяваш да те мачкат и да пробиваш напред благодарение единствено на таланта си. Наред с всичко това обаче книгата е и безумно смешна. Смях се с глас неведнъж, а на много места ми се прииска Мириам наистина да беше до мен, за да можем да продължим разговора и след последната страница.

Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани автобиографии, независимо дали познава творчеството на Мириам Марголис. За своите над 80 години тя е работила и общувала с десетки интересни личности, разказва любопитни истории от кухнята на театъра и киното и показва един свят, който рядко виждаме отвътре.

А ако все още не съм ви убедил да посегнете към книгата, направете само едно нещо - напишете в YouTube „Miriam Margolyes Graham Norton“. След няколко минути смях съм почти сигурен, че и вие ще поискате да научите още за тази невероятна жена.

“I Haven’t Been Entirely Honest with You”, Miranda Hart

Анотция:

„Не съм била напълно честна с вас“. Знам - какво интригуващо заглавие!

Последното десетилетие се оказа неочаквано трудно за мен - имаше изненадващи радости, но и дълбоки прозрения, тежки изпитания и моменти, които ме разтърсиха. За всичко това ще бъда откровена, защото именно в трудните времена открих онова, което наричам своите „съкровища“. Съкровища - практични инструменти, ценности, начини да гледам на нещата и отговори, които открих благодарение на изследванията на прекрасни учени, невролози, терапевти, социолози и всички онези специалисти, които знаят по нещо важно за човешкия ум и човешката природа. Всичко това наистина ми донесе усещане за свобода, радост, покой и физическо възстановяване, каквито никога не съм си представяла, че са възможни. А животът ми сега, удивително, благодарение на всичко, което ще споделя с вас, е - ТОЛКОВА ЗАБАВЕН! (Винаги е важно да използваш собствените си запазени фрази.)

Ако ви се прииска да надникнете в тази книга, надявам се моята история по някакъв начин да помогне и на вашата. В крайна сметка всички ние сме заедно в този красив, загадъчен и понякога труден живот. А бъдете спокойни – по пътя има и достатъчно забавни истории. Ще се посмеем заедно, скъпи мой читателю. О, и не бих могла да ви кажа дали в книгата има любовна история... Вълнуващо.

Както и при Мириам Марголис, първата ми среща с Миранда Харт беше чрез „The Graham Norton Show“. Тя също има онова страхотно чувство за хумор, което веднага те кара да се усмихнеш, и носи някаква много приятна, положителна енергия. Именно от едно нейно интервю за предаването, в което на диванчето до нея бе Селена Гомес, разбрах и за книгата ѝ. Миранда разказваше, че документалният филм на Селена, в който тя споделя за живота си с Лупус, я е вдъхновил да продължи да пише своите мемоари и да разкаже за собствения си път с нейното хронично заболяване - Лаймска болест. И естествено, книгата веднага попадна в списъка ми.

„I Haven’t Been Entirely Honest with You“ обаче не се оказа точно четивото, което очаквах. Знаех, че в него Миранда ще разкаже за болестта си, за трудностите, през които е преминала, за моментите на пълно отчаяние и физически срив. Представях си обаче по-скоро едно пътуване през живота ѝ - професионалния и личния - и начинът, по който болестта постепенно се е отразила на всичко останало. Нещо като документалния филм на Селена, в който личната история и професионалният живот вървят ръка за ръка.

Тук обаче подходът е доста по-различен. Книгата на Миранда ми напомни повече на нехудожествена литература от типа на приложната психология. Тя говори директно на читателя и предлага различни начини да промени мисленето си, отношението към живота и начина, по който се отнася към самия себе си - независимо дали преминава през заболяване или не. Ценното е, че през цялото време Миранда споделя и за книгите, които е чела, цитира автори и препоръчва заглавия, които са ѝ помогнали по време на нейния собствен път. Просто наистина очаквах повече лични истории и липсата им малко ме разочарова. 

Посланията ѝ са наистина добри. Тя говори за това да бъдем силни, но да приемаме и моментите, в които не можем да бъдем такива. Да можем да направим крачка назад, когато имаме нужда. Да приемаме провалите със същото достойнство, с което приемаме успехите. Да се научим да казваме „не“, да поставяме граници и да не се пренебрегваме заради всички останали. Миранда говори много за това да обичаме себе си, да приоритизираме собственото си време, психическото си здраве и нуждите си. И всичко това са послания, които определено си струва да бъдат чути.

Проблемът за мен беше, че в един момент имах чувството, че Миранда започва да пише едно и също. Темата за себеобичането и грижата за самия себе си се повтаряше толкова често, че според мен книгата спокойно можеше да бъде с около сто страници по-кратка. Част от повторенията просто започнаха да убиват темпото и да размиват иначе добрите идеи.

Като цяло „I Haven’t Been Entirely Honest with You“ не е лоша книга - просто не беше книгата, която очаквах, нито тази, от която имах нужда в този момент. Въпреки това си мисля, че за човек, който в момента преминава през труден период, болест или просто се чувства изгубен и има нужда да промени начина, по който гледа на себе си и на живота, тя може да се окаже много по-ценна, отколкото беше за мен.

Автор: Любен Спасов