Book Adventure Club

 „Животът е евтин, помисли си той, защото общата маса не успява да оцени стойността му. Той разбираше. Непрекъснато изпитваше границите на своите възможности, жадуваше да се учи, да надминава. Изгаряше го глад за знания, както другите жадуваха за пари, и затова му беше толкова трудно да си намери равностоен партньор. Затова се принуди да убива.“

Из „Съвършени останки“, Хелън Фийлдс

Benitorial определено е едно от най-любимите ми издателства в момента. Бени и Данчо се стараят изключително много за всяка една издадена книга и досега не са ме разочаровали с нито едно заглавие. Затова реших набързо да наваксам с пропуснатите романи, които имам вкъщи от тях. Те пък се оказаха от моя любим жанр, което беше страхотно, защото точно в натоварения работен период, в който се намирам, с трилъри разпускам най-добре.  Сега е време да разберете и вие как премина това мое книжно потапяне сред книгите на Benitorial.

****

„Последната госпожа Периш“ от Лив Константин

(В ревюто за тази книга има лек спойлер, така че, ако не искате да си издавате нищо, преминете директно към следващото заглавие. 😊)

Без бой си признавам, че тръгнах с големи очаквания към тази книга. Въпреки че сюжетът е малко като в мексиканска теленовела, очаквах доста интересен роман за една узурпаторка (да имаше такава сапунка преди време :D), която ще се вмъкне в живота на едно семейство, ще го разбие отвътре и евентуално ще си получи заслуженото.

Е, честно казано нещата се развиха почти по този начин, но не бяха кой знае колко вълнуващи. Дуото Лив Константин (сестрите Лин и Валери) ни запознават с Амбър, която винаги е искала да бъде в средите на богатите, отвращава се от бедността и от живота, който води и с цената на всичко иска да води живота, който има Дафни Периш. Затова Амбър набелязва семейството и се вмъква в живота му. Основната цел е да измести Дафни и тя да стане госпожа Периш. Само че се оказва, че животът на Дафни не е толкова бляскав, колкото изглежда и тя крие големи тайни. Колкото са и тези на Амбър.

Определено си личи, че книгата е писана от двама човека. Първата част, от името на Амбър, е доста .. зле. Скучновата, изпълнена с излишни подробности. Да, дава яснота що за социопат е Амбър, защо прави всичко това и какви са мотивите й. Опознаваме я и виждаме, че тя наистина няма никакви скрупули, никаква гузна съвест – има цел и я следва независимо през какво и кого ще мине. Въпреки това обаче за мен тази част беше прекалено разтегната и ми вървеше доста бавно. Едва стигнах до втората, която за щастие се оказа доста по-добре.

Животът на Дафни се оказа доста по-интересен, по-динамичен и изпълнен с различни емоции. В тази част се показва другата монета на историята, която отваря вратата към доста по-сериозни проблеми, които заобикалят привидно лъскавия начин на живот на семейство Периш. Скъпите дрехи, аксесоари, бижута, големите къщи, фалшивите усмивки, прикриват всекидневен психически тормоз, агресия и един социопат, който се крие зад парите и влиянието си. За пореден път ни се показва, че не всичко е такова каквото изглежда и наистина трябва да гледаме в собствената си паничка и да не завиждаме на никого, защото не знаем кой какво преживява.

Във втората и третата част нещата се раздвижват и втората половина на книгата я погълнах буквално за няколко часа. За разлика от първата, за която отделих седмица. Като цяло книгата е лека, не натоварва, а дори те кара да се замислиш за много неща, докато проследяваш как ще се развият нещата в семейство Периш. Но определено е средна работа. Особено в сравнение с другите издадени трилъри от Benitorial.

„Съвършени останки“ от Хелън Фийлдс

Ето тук вече имаме трилър точно по моя вкус!

„Съвършени останки“ от Хелън Фийлдс е роман, който те държи на тръни буквално до последната страница. И не, не го казвам като заучена фраза, а буквално. Имаме си всичко, което един трилър може да ни предложи. Даже и повече.

Романът започва с намирането на обгореното тяло на Илейн Бъкстън. Единствените останки, по които уважаваната адвокатка би могла да бъде разпозната, са зъбите ѝ и парче плат от дреха. В последствие обаче се оказва, че в заключена задна стаичка в къща в Единбург мракът поглъща виковете на истинската Илейн Бъкстън.

Задачата да разбере кой е убиецът се пада на инспектор Люк Каланак. Оставил обещаваща кариера в Интерпол зад гърба си, инспекторът тепърва трябва да се доказва пред новия си екип. Скоро обаче установява, че Единбург няма нищо общо с Лион, а убиецът на Илейн е заличил следите си с изключителна педантичност.

Не след дълго още една преуспяла жена е отвлечена от прага на дома си и Каланак се озовава в надпревара с времето, за да намери жертвата, преди да е станало твърде късно. Или поне така си мисли… Защото действителната съдба на двете жени е по-ужасяваща от всичко, което Каланак може да си представи.

„Съвършени останки“ ми хареса изключително много, защото вплита в себе си два заплетени и най-вече любопитни случая. Намесени са както психопат, с объркани виждания и ценности, така и самата католическа църква.

Имаме си динамичен сюжет, интересни обрати, а героите са повече от страхотни. Толкова добре ги е изградила Хелън Фийлдс, толкова живот им е предала, че те карат да се вълнуваш с тях, да ги приемаш за съществуващи личности и да не искаш никой от тях да пострада. Разбира се и страхотното писане на авторката придава на историята много чар. Няма излишни описания, няма доскучаване. Единствено на финала ключовият момент малко ми дойде претупан и някак си всичко се случи много бързо и без грам съспенс, но дори това не развали впечатлението ми от книгата.  

Най-големият плюс на романа за мен е, че влизаме в главата на един психопат и разбираме какво мисли. Какво се случва в ума му, когато убива, как го кара да се чувства това и каква е движеща му сила. В тази книга има доста психология, а авторката определено е подготвена по темата. Надявам се от Benitorial да издадат и другите книги от поредицата - заслужава си!

„Студен гранит“ от Стюарт Макбрайд

Без да искам прочетох тези три романа по степен на бруталност и „Студен гранит“ определено е последната и много жестока история, с която приключвам това издание на #BookRecap. Ако в „Последната госпожа Периш“ имаме по-скоро психологически трилър, а в „Съвършени останки“ влизаме в главата на психопат, то в „Студен гранит“ още с първите страници се запознаваме с убиец, който отвлича деца, убива ги по жесток начин, а полицията ги намира на всякакви места  в Абърдийн.

Книгата ни среща с Логан Макрей, който се завръща на работа след едногодишно отсъствие. Вместо топло посрещане обаче, той получава ужасяващ случай. Малкият Дейвид Рийд е открит в канавка край реката – удушен и осакатен. И това е само началото.

Близо до пристанището изплува труп на мъж с отсечени капачки, а къртица от отдела на Макрей предоставя секретна информация от разследването на пресата. Така Логан трябва не просто да разнищи бруталните убийства, но и да го стори въпреки стремежа на лукавия журналист Колин Милър да се добере до следващия скандален материал за първа страница.

Сигналите за други изчезнали деца зачестяват, а Логан се впуска в напрегнато преследване на серийния убиец из мразовитите улици на Абърдийн. Само че всяка грешна стъпка може да се окаже фатална не само за жертвите.

Книгата има доста добро начало и още с първите няколко страници толкова силно се заплита, че си мислех, че никога няма да разберем всъщност какво се случва. Полицията постоянно намира трупове на деца, други изчезват, намесват се и убийства, които напомнят по-скоро предупреждение към всички, които не си изпълняват дълговете към местни букмейкъри. Всички тези случаи объркват полицията, изглеждат отделни, но накрая се оказват толкова свързани, че докато не се нареди пъзела изцяло, няма как да се реши нито един от тях.

Писането на Стюарт Макбрайд е доста добро. Динамично, брутално, на моменти дори жестоко. Не му пречи да премине границата, да ни опише с подробности какво се случва с жертвите, повечето от които деца. В същото време обаче на моменти е доста забавен, като чувството за хумор и иронията на автора се усеща в неговите герои без проблем.

Единственият минус на книгата според мен е, че в един момент авторът малко се увлича и честно казано нямах търпение да свърши тази книга. Изнервих се на финала и не ми беше изгарящо от нетърпение да разбера кой е убиецът, а по-скоро вече ми беше досадно и исках да се приключва.

Но в общи линии това определено е доста добър трилър, със смразяващ сюжет и извратен убиец на свобода, който беше доста труден за залавяне!

Автор: Любен Спасов

 „Оказва се, че истинската ти личност е мозайка от светло и тъмно. Животът ти на слънце и животът ти на сянка, който се простира под повърхността на съзнанието като дълбок подводен свят и оказва своето невидимо влияние. Ти си история от плът и кръв, съставена от мигове, които цениш най-много, и от онези, които криеш. Миговете, които изглеждат изгубени.“

„In my dreams I hold a knife“ или както я преведоха в България „Аз ли нож в ръка държа“ е книга, които искам да прочета отдавна. Вината най-вече е на Ася Ангелова, която я прочете много отдавна, нахвали ми я и аз без да се замисля я добавих в списъка си за четене, защото с Ася много често четем едни и същи книги и имаме еднакво мнение за тях.

На пръв прочит сюжетът на книгата на Ашли Уинстед ми напомни на „Игра на лъжи“ от Рут Уеър. След като прочетох „Аз ли нож в ръка държа“ виждам, че има разлика, но като цяло основното е еднакво – група съученици/състуденти се оплитат в тайни и лъжи, докато в един момент играта не загрубява и се появява труп, който повлиява върху живота на всички.

Разказвач на историята в „Аз ли нож в ръка държа“ е Джесика Милър, която планира триумфалното си завръщане в елитния университет „Дюкет“. Десет години по-рано са се провалили мечтите на Джесика, изгубила е и единствената си истинска любов. Но сега всички ще видят различна млада жена – самоуверена, успяла и красива, – а не момичето, което е била в колежа, когато убийството на Хедър е опропастило близостта между най-добрите ѝ приятели и е белязало живота им безвъзвратно.

Не всички обаче са готови да продължат напред. Не всички са склонни да оставят убиеца на Хедър неразкрит. Някой е твърдо решен да залови извършителя на смразяващото неразкрито престъпление, да потърси възмездие. Шестимата приятели се изправят лице в лице със случилото се в онази нощ. И разбулват премълчаното – неподозирано, болезнено, изобличаващо.

Определено очаквах повече от книгата, но не мога да кажа, че е лоша. Има си всичко за един добър трилър – герои с големи тайни, които оказват огромно влияние върху сюжета с всяка разбулена мистерия. Групичка от колежани, които толкова силно са се оплели в лъжи, че вече губят представа, кое е реално и кое не. Убито момиче, по жесток начин, което не е заслужило участта си и за което брат ѝ десет години по-късно ще отмъсти по един жесток и оригинален начин.

Ашли Уинстед

В сюжета не липсваха изненади, обрати, съспенс. Убиецът за мен е логичен, мотивите му ме изненадаха и това, което ми изглеждаше нелогично в даден момент, придоби смисъл, когато мозайката от събития започна да се подрежда.

Това, което наистина ми хареса в романа е, че ни показа до какво водят свръхамбициите. Тези на родителите, които до такава степен натискат децата си да бъдат такива, каквито те някога са искали да станат, че забравят, че те са човешки същества и вместо да ги амбицират да стават все по-добри, ги смачкват и ги карат да се съмняват в себе си. Постоянно.

Виждаме нагледно и до какво води това, да искаш да си „кралицата на балата“ – момичето с короната, на което да се възхищават постоянно, да е с най-популярното момче, да е безупречно. Изведнъж това старание за перфектност се смесва с наркотици, алкохол и загуба на всякаква емпатия, включително към най-близките.

И стигаме до един от нашите герои, който изпада в крайност, само за да не прилича на идиот и да не му говорят зад гърба. Крайност, която граничи с психологически проблем, който не се знае дали някога ще може да се преодолее.

Въпреки всички тези положителни неща книгата не ме запали чак толкова силно. Не успя да се отличи с нещо от другите и не ме накра да не искам да спирам да я чета. 

За финал ще кажа, че, ако ви се чете нещо леко, интересно и криминално може да посегнете към "Аз ли нож в ръка държа", но определено това не е книга, която ще препоръчвам постоянно.

Автор: Любен Спасов

 „Понякога книгите лекуваха дори страдания, за които читателят не знаеше, че се нуждаят от лечение.“

Получих „Човекът, който разхождаше книги“ като подарък и бях много ентусиазиран да я прочета. Обичам книги за книжарници, книжари, книги и всичко около тях. Очаквах една топла история, с която да разпусна и да забравя ежедневните грижи около себе си. Е, за жалост не стана точно така.

Карстен Хен ни запознава с Карл Колхоф – книжар, който всяка вечер тръгва по живописните улички на града, за да носи книги по домовете на своите най-верни клиенти. Приятелството им е специално – за него те са като любими литературни герои и дори от време на време забравя истинските им имена, а използва измислените от него литературни, а за тях той е незаменима връзка със света.

В даден момент към него се присъединява Шаша – сладко момиче, което е привлечено от книжаря и неговите клиенти и заедно те правят обиколки, в които не само раздават книги, но и насочват читателите към правилните за тях.

Но един ден всичко се променя. Останал без работа, той губи най-голямата радост в живота си. Единствено силата на думите и смелостта на едно деветгодишно момиче могат да окуражат Карл и клиентите му да открият отново пътя един към друг.

Книгата започна доста обещаващо. Идеята на Карстен Хен е доста добра и имах очаквания за едно вдъхновяващо книжно пътешествие. И наистина имаше попадения – страхотни мисли за книгите, за това какво богатство са и как могат да помогнат на своите читатели. Как за всеки от нас има четиво, което може да ни помогне да преодолеем всяко едно препятствие, всяко едно тъжно нещо в живота ни. Хареса ми как авторът сравнява различните книги и героите в тях като приятели, които сме опознали и не искаме да пуснем да си отидат. Как всяка книга е един свят, който познаваме и ги трупаме в библиотеките си, защото всеки път като видим на рафта някое заглавие се сещаме за хората затворени вътре в тях и за историите, които са ни разказали.

Героите в книгата също са доста приятни. А тези, които не бяха, успяха даже да ме ядосат, което отново говори доста добре за изграждането им.

Шаша и Карл Колхоф са една наистина чудата двойка, която на моменти ме разсмя, но ме и натъжи. Общуването между поколенията е много интересно за наблюдение. Клиентите на стария книжар са не по-малко любопитни – всеки един от тях има история, която е изключителна интересно и ни учи на нещо. В книгата са засегнати сериозни теми като справяне с мъката по загубата на любим човек, домашното насилие, самотата, вярата, родителството, гневът.

Карстен Хен

Но тук идва и проблемът ми с тази книга. Въпреки страхотната идея, въпреки историите на героите, които са любопитни и могат да бъдат развити доста интересно, авторът сякаш е минал доста повърхностно през тях и не е искал да задълбава. Както казах и по-горе книгата започва доста добре, но някъде след стотната страница доскучава и не успя да запази това приятно чувство, с което я започнах.

Не мога да кажа, че не ми хареса, но определено не се и влюбих в историята. Може би очаквах повече. Може би  просто цветните герои и техните истории не бяха развити толкова, колкото на мен ми се искаше. Като цяло в тази книга виждам една пропусната възможност на бял свят да се появи един наистина хубав роман.  

Автор: Любен Спасов

 „Не ме е страх от добрите, искам само да стоя настрана от лошите.“

Обичам криминални книги. Обичам и просеко. Затова „Сред хълмовете на Просеко“  ми се струваше перфектната комбинация, особено за август месец. Е, с книгата на Фулвио Луна Ромеро не мога да кажа, че ни се получи изцяло книжното общуване, но определено не сгреших, че я започнах през лятото.

Романът без проблем ни пренася в Североизточна Италия, където лозята с просеко са безкрайни, слънцето е жарко и всяка вечер завършва със студената пенлива напитка. Да, но Фулвио Луна Ромеро по-скоро иска да акцентира върху друго нещо. Отново запазена марка за страната, а именно мафията.

Повечето от нас свързват италианската мафия и корупция с южната част на страната и по-конкретно Сицилия. Оказва се, обаче, че Венеция също е доста съблазнителен район за групировките. В „Сред хълмовете на Просеко“ съдбата на Венеция е в ръцете на криминални групировки. Красивият регион на просекото се оказва земя със сериозни трудности и непредсказуемо бъдеще. Земя, завладяна от война на поколенията, която обхваща не само големите семейства-предприемачи, но и политиката, и престъпността.

Частният следовател Карло Кача пресече непознати пътеки и се сблъсква с безскрупулни хора, готови да направят всичко за власт и пари. И не само, че трябва да се пребори с тези хора, но ще трябва го стори сам. На фона на буйните хълмове с просеко, той ще се изправи срещу огромни сили и ще разтърси измамното равновесие, на което се крепят основите на неговата земя.

А още по-трудна за него ще се окаже битката със самия себе си и от тази борба ще зависят не една и две съдби.

Книгата като цяло не е лоша. Четивна е и сюжетът е динамичен. Авторът много бързо ни потапя в мръсния и подмолен свят на мафията, която прави всичко по силите си, за да избегне наказанията на закона и не се спира пред нищо, за да прикрие корупция. Като прибавим и това, че са намесени политически фигури, които са само пионки в тази игра, нещата определено стават заплетени.

Фулвио Луна Ромеро

На моменти всичко много силно ми напомняше и на българската действителност, в която на всеки етаж от властта има нещо гнило; за да се запуши устата на някой добър полицай му се дава „награда“ повишение, което обаче има за цел да го отстрани от случая, за да не рови по-надълбоко; и политици, които имат изгода от корупцията и мафията, и дори я подкрепят в действията ѝ. Разликата с нашата страна беше, че всичко се случваше на фона на лозята с просеко и красивите описания на Фулвио Луна Ромеро, които на моменти те караха да забравиш, че говорим за мафиотска история, типична за Италия.

Карло Кача определено ми допадна, въпреки че на моменти се държеше ужасно нелогично, а реакциите му бяха дразнещи. Хареса ми, че на финала се стегна, пребори всичките си демони и успя да докара нещата докрай.

Финалът на книгата обаче не ми допадна – предвидим и не ме изненада с нищо. Леко претупан.

Няма да лъжа чел съм доста по-добри криминални романи, но „Сред хълмовете на Просеко“ определено ще ви върви на плажа или пък в домашната градина, където компания може да ви прави и едно хубаво, добре изстудено, италианско просеко.

Съвсем скоро ще ви дам възможността да ми кажете дали тази комбинация е добра. Какво имам предвид? Следете страницата на Book Adventure Club в Instagram и ще разберете!

Автор: Любен Спасов

 „Голямото чудо е толкова абсурдно, че възприемаш само малките чудеса.“

Обичам книги, които ми вървят леко, не ме натоварват и независимо какво ми разказват ме карат да не мога да отлепя поглед от страниците им. „Играчка-плачка“ от Кевин Уилсън е точно такава - изключително приятна история, която се чете буквално на един дъх. Изобщо не усещах как преминавам през страниците ѝ независимо какво се случваше на нашите герои. А повярвайте ми, в тази книга, почти на всяка страница се случваше по нещо ново.

Кевин Уилсън ни запознава с Лилиан и Медисън. Две момичета, с два напълно противоположни живота, които се запознават в елитно училище и много бързо си стават най-добри приятелки. Поради някои не много коректни стечения на обстоятелства за Лилиан училището приключва бързо, но въпреки това с Медисън продължават да поддържат контакт, но само чрез писма. Когато след години телефонът на Лилиан звъни, последният човек, от когото очаква обаждане, е Мадисън, а тя се обажда с молба за помощ - и сякаш по чудо е забравила предателството, което е сложило край на приятелството им и е върнало Лилиан в ада на посредствеността.

Двете заварени деца на Мадисън са на път да се нанесат в прекрасната ѝ къща, при прекрасното ѝ семейство и да развалят прекрасния им начин на живот. Защото десетгодишните близнаци не са просто досадни напомняния за предишния живот на съпруга ѝ, а избухлива малка тайна, която може да взриви политическата му кариера. Само Лилиан може да предотврати това, ако се съгласи да им бъде гувернантка за през лятото.

Отказала се от мечтите и амбициите си, разочарована от живота и затънала в самоунищожителни навици, Лилиан решава, че няма какво да губи... и че тази работа може да се окаже трамплин към живота, който винаги е искала. Очаква я обаче сблъсък с неочаквани чувства, премълчани тайни, политически интриги и собственото ѝ разбито сърце.

Книгата ми хареса най-вече заради Лилиан -  страхотен образ, в който Кевин Уилсън е събрал целият цинизъм, заядливост, остроумие, ирония и на моменти черногледство. И въпреки това го е направил толкова премерено, че не мисля, че има има човек, който да прочете книга и да не хареса Лилиан. Тя влезе в едно семейство, в което всичко е сбъркано и въпреки че и тя определено не е в градата „нормално“ за обществото, успява по нейния си чудат начин да вкара ред в хауса.

За мен тя не само прави книгата толкова интересна и непредвидима, но и направи най-голямата метаморфоза и градация в нея от гледна точка на героите. За мен тя промени из основи живота си, вгледа се в своите грешки от миналото, започна да открива емоции, които мислеше, че е забравила и не спря да се самоанализира, което по принцип за мен е много важно за всеки един човек. Ако в началото на книгата я харесах, то към финала вече я обичах.

Горящите близнаци също са ми любими. Децата не крият мнението си, защитават се точно както само брат и сестра може да го правят и имат само едно желание – да се почувстват част от семейство, от обществото. Да не са постоянните аутсайдери, които никой не иска и всеки предпочита да „ритне“ в ъгъла. Тяхното избухливо заболяване е една страхотна метафора за това, че децата са крехки, всяко действие и дума им влияе и ние възрастните не трябва да позволяваме да изгарят отвътре затънали в черни мисли, които ги нараняват.

Кевин Уилсън

Освен страхотните герои, много ми допадна и посланието на историята, а именно за това как родителите се държат с децата си. Квеин Уилсън ни показва колко е важно да се държим добре с тях и как понякога някои родители толкова се вглъбяват в желанието за успех и кариера, че са готови да минават през трупове, за да постигнат целта си. Дори през тези на собствените си деца, когато им пречат.

Честно казано не съм най-големият фен на българското заглавие. Оригиналното „Nothing to see here“ определено е доста по-подходящо и показващо за какво иде реч в книгата.

Много се чудех дали дам 3 или 4 звезди на романа в Goodreads, но чисто като стил на писане и развитие на сюжета не ми беше чак толкова впечатляваща. И въпреки че дадох 3, определено книгата ми допадна.

Автор: Любен Спасов

 „Всеки може да остане трезвен в пустиня, но само верният може да седи в оазис и да стиска устни.“

Отдавна не бях писал за рубриката „Първата ми среща с“. В нея чета някой супер популярен автор, на който всички около мен са прочели поне едно заглавие, а аз тепърва ще се запознавам с него. В това издание прочетох за първи път заглавие от Дан Браун и по-конкретно – „Произход“.

Това може би е един от най-популярните и четени съвременни автори. Но аз през годините го отбягвах, защото, когато нещо започне да се чете от всички, заради някаква странна логика, мен ме отблъсква. Гледал съм всички филми по книгите на Дан Браун, но до този момент  не бях чел нищо. Преди време ми подариха „Произход“ и реших, че е време да се потопя в света на този автор.

В „Произход“ Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в музея „Гугенхайм“ в Билбао, за да присъства на оповестяването на откритие, „което завинаги ще промени лицето на науката“. Организатор на събитието е неговият приятел и някогашен студент Едмънд Кърш - четирийсетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни изобретения и предвиждания са му създали скандална слава по света. Тази вечер няма да е изключение: той обявява, че ще разкрие поразително постижение, което ще разтърси самите основи на човешкото битие.

Грандиозното събитие обаче е хвърлено в хаос преди Кърш да успее да съобщи за безценното си откритие. Животът на Лангдън е в опасност и той е принуден да бяга с директорката на музея Амбра Видал. Двамата се отправят за Барселона в рисковано търсене на загадъчна парола, която ще отключи тайната на Кърш.

Тази моя първа среща с Дан Браун определено не мога да я нарека успешна. Не знам дали е заради тематика на книгата, дали е заради стила на писане, може пък Дан Браун да не е моят автор, може би не трябваше да започвам и точно с това заглавие.

Като цяло в сюжета на книгата са заложени много интересни неща. Дават се различни гледни точки относно религията, развитието на човечеството и неговото бъдеще. Определено има и интрига, която започва в началото на книгата и се разплита в самия й край, което държи читателя в напрежение до финала и го кара да си задава въпроси, чиито отговори не получава много лесно. Имаше обрати, загадки, много интелигентни ребуси за разрешаване.

Дан Браун

Проблемът ми с романа на Дан Браун обаче беше, че на моменти ставаше скучноват. Героите се отплесваха в ненужни размисли, сюжетът на моменти забиваше и едно и също нещо се повтаряше все едно сме идиоти, които не схващаме какво става. И както в един момент имаше доста интересни загадки, така в следващия доста от събитията и постъпките на героите бяха предвидими.

Като цяло доста неуверена първа среща с Дан Браун, която определено леко ме отблъсква от автора и скоро няма да се завърна към неговите книги.

Автор: Любен Спасов

 „Майка ѝ я питаше дали си спомня как баща ѝ си миел зъбите и си тананикал или как се смял, когато произнесла първата си дума – „а́ко“. Пип кимаше и се усмихваше, но не помнеше нищо. Понякога спомените не са за нас самите, а за да накараш другиго да се усмихне. Такива лъжи са позволени.“

Из „Наръчник за убийства за добри момичета“, Холи Джаксън

Всички знаят колко обичам криминални романи. Като цяло не мога да кажа, че имам любим жанр, но определено добрите кримки, детективските романи, трилърите са ми фаворити. Едно от любимите ми издателства в България, „Емас“, определено помагат да се докосна до някои доста добри криминални романи. През последните няколко месеца ми се натрупаха няколко техни книги в нас и затова реших, че по време на отпуската е идеалното време да наваксам с техни заглавия.

В тази статия ви представям мнението си за 4 криминални романа, излезли под знака на „Емас“, които ми правиха компания през последните няколко дни.

„Бездна“ от Ирса Сигурдотир

Няма да спра да го повтарям – ОБОЖАВАМ Ирса Сигурдотир. За мен тя наистина е кралицата на криминалния роман .. не само в Исландия. Тази жена знае как да подържа интереса на читателя до последната страница, да го държи на тръни, постоянно да го изненадва и дори, когато си мисли, че е разгадал мистерията да му покаже всъщност, че е грешал жестоко.

По принцип Ирса е и доста кървава – в нейните книги винаги има убийства, които надминават и най-смелите ми фантазии. Това е и причината да я наричам „Книжният Тарантино“. В „Бездна“ обаче тя беше доста … по-примерна. Поне от гледна точка на убийствата.

Накратко в книгата става дума за едно мистериозно убийство, което на пръв поглед изглежда просто, но води до много други проблеми, които са се спотайвали във времето. Имаме един убит млад инвеститор и едно дете, което се намира в неговия апартамент без видима причина и връзка между тях. Със случая отново се заема комисар Хюлдар, а психоложката Фрея поема по следите на семейството на момчето, и мистерията се разгръща, обагрена с насилие, самонадеяност и мъст.

„Бездна“ определено е доста по-мудна в сравнение с предните книги на Ирса. Да, сюжетът отново беше заплетен и колкото повече навлизахме в подробности около случая, мистерията не само, че не се разплиташе, а ставаше все по-сложна. Както и в предните книги, така и тук Ирса ни представя класическа криминална история, в която имаме убийство с цел отмъщение, което излиза от контрол и води след себе си още насилие. Отново имахме изненадващи обрати и шокиращи признания. Този път обаче разпознах убиеца и мотивите му, но тъкмо да се потупам по рамото и в последните две глави Ирса отново успя да ме изненада и да ме накара да се усмихна, че отново е успяла да ме изненада.

Запазена марка на Ирса е в книгите си, покрай криминалните сюжети, да вплита сериозни теми от обществено значение. В „Изкупление“ темата беше мобинг, какво значи това и какви са последствията от него. (Ако и на вас ви е интересно, вижте ТУК.) В „Бездна“ тя отново не изневерява на стила си и обръща внимание на домашното насилие – физическо и психическо. Как се отразява на детето, какви поражения носи агресията след себе си. Също така се засяга и темата за изнасилването и по-скоро кога в съда едно такова обвинение може да мине и кога на насилника може да му се размине заради някаква вратичка в закона.

Имам само една забележка и тя е по-скоро към екипа на „Емас“. Изключително съм изненадан колко много грешки имаше в книгата. Досега с това издателство не ми се е случвало. Всички грешки бяха по-скоро печатни - сгрешени и „изядени“ букви, недовършени изречения, липсващи думи. Разбира се, на всеки може да се случи, но тук дразнещото беше, че бяха през няколко страници, почти до финала на книгата. Сякаш от издателството са пратили грешен файл към печатницата или самият превод е претупан и не е четен подробно и внимателно.

Въпреки всичко - отново добра история от Ирса Сигурдотир.

„Наръчник за убийства за добри момичета“ и „Добро момиче, лоша кръв“ от  Холи Джаксън

Още в началото на тази част от ревюто, без бой си признавам, че двете книги на Холи Джаксън не са част от поредицата ЕМАС КРИМИ и по-скоро спадат към тийн романите. След като ги прочетох обаче нямам никакви съжаления, че ги включвам в тази рубрика, защото това бяха две от най-добрите кримки, които съм чел.

Да, определено са написани за по-младата публика, но ми доставиха огромно удоволствие и ми задоволиха жаждата за интересен криминален сюжет.

В „Наръчник за убийства за добри момичета“ се запознаваме с Пипа Фитц-Амоби. Един от най-симпатичните „детективи“, които съм срещал в книжна кримка. Пипа е изключително умна, знае много неща и изобщо не вярва, че един от детските ѝ герои е убиец.

Преди пет години ученичката Анди Бел е убита от гаджето си Сал Сингх. Полицията знае, че той е виновникът. Всеки в Литъл Килтън знае, че той е виновникът. Само че Пипа, която е израснала в това градче, обсебено от трагедията, не е толкова убедена. Тя избира случая за тема на своя финален проект за завършване на гимназията и съмненията ѝ я отвеждат до мрежа от мрачни тайни, които ще разтърсят както целия град, така и семействата на всички замесени. А, когато прибавим, че някой отчаяно желае нещата да не се променят и истината да не излиза наяве, и е готов на всичко, за да спре Пипа, нещата много рязко излизат от контрол и водят след себе си неприятни последствия.

Наистина съм много изненадан от това всъщност колко ми хареса книгата. Първата част ми беше леко странна – по-скоро ми се стори като чернова за сценарий на някой сериал и заради Анди Бел сюжетът много ми напомняше на „Малки сладки лъжкини“. Популярното момиче на града изчезва, вече 5 години я няма и в периода на разследването на Пипа се разбира, че тя всъщност крие много тайни и е една от най-неприятните личности живели в този град.

След като издържах първата част обаче нещата много рязко се промениха към добро. Историята е доста заплетена, Холи Джаксън се е постарала постоянно да изникват нови и нови улики и до такава степен ни залива с имена на заподозрени, че накрая има логика всички да се окажат убиеца и да имат железен мотив да извършат убийството. Дори на финала, когато най-накрая получихме отговора, който впрочем мен не ме шокира кой знае колко, авторката намери начин да ни изненада и последните страници на романа да се окажат още по-вълнуващи.

Хубавото на книгата за мен е, че Пипа прави разследването си за училищен проект и записва всичко подробно, за да го представи след това в писмен вид. Точно заради това, имах усещането, че правя разследването заедно с нея. Дори на моменти, когато си помислех, че някой е убиецът, Холи Джаксън сякаш е знаела, че читателят ще си помисли точно това име и Пипа почва да разследва него и заедно с нас да се чуди дали наистина е той.

Аз съм наистина доволен от тази книга, защото ми беше доста интересно да се разплете загадката, а тя беше наистина заплетена, както и стилът на писане, който беше достъпен и ме накара наистина да се пренеса в Литъл Килтън и да се чудя какво се е случило през 2012 година в това градче.

Между другото всички герои в книгата са много свежи и ме разсмяха на няколко пъти. Други ме издразниха силно .. така че, определено в това отношение Холи Дкасън си е свършила работата.

Втората част „Добро момиче, лоша кръв“ определено ми беше по-мудна в сравнение с наистина заплетената мистерия в „Наръчник за убийства за добри момичета“.

Като цяло няма какво по-различно да кажа за нея освен, че действието се развива няколко месеца по-късно след събитията в първата книга. Пипа вече има подкаст, в който е разказала цялата истина около смъртта на Анди Бел. Съответно вече тя е популярна и всички знаят, че тя е момичето, разрешила сложния случай. Също така Пипа се е зарекла никога повече да не подлага себе си, приятелите си и семейството си на подобно нещо. Нещата обаче се променят, когато братът на един от най-близките й приятели изчезва и полицията не иска да помогне. Тогава Пипа се завръща с пълна сила, само че вече всички слушат.

Аз съм доста доволен и от втората част от поредицата. Да, случаят определено не беше толкова заплетен и интересен, но пък Холи Джаксън и тук е запазила духа на разказа, забавните герои и добрата криминална интрига от първата книга. Много ми хареса, че двете части бяха преплетени и събития от предната изиграха роля и в тази. Особено към финала, който впрочем също беше доста задоволителен, въпреки че този път хванах Холи Джаксън и се досетих кой е извършителят. Още повече ми хареса, че получихме отворен финал, защото по този начин тръпна да разбера кога от „Емас“ ще издадат и третата част, за да разберем как ще развие животът на любопитната Пипа Фитц-Амоби.

Идеята с подкаста може да не е най-оригиналната, но пък се върза идеално със сюжета на книгата и беше някак логично за Пипа - медиите извъртаха нещата около събитията от миналата година и тя искаше да изчисти името на всички замесени. А всеки, който е чел книгите знае, колко важно за Пипа е всичко да бъде коректно.

Много се радвам, че прочетох тези книги, защото наистина си починах с тях. Бяха ми точно като сериал, на който изгледах двата сезона за два дни. Обичам книги, които ме карат да се вълнувам, които не ме оставят на мира докато не ги прочета от кора до кора и накрая не ме разочароват, а напротив – изпитвам огромно удоволствие от прочетеното. Препоръчвам ви ги с две ръце!

„Сърце в лед“ от Лине Холм и Стине Болтер

За тази книга ще бъда най-кратък. За жалост „Сърце в лед“ не ме впечатли особено. Сюжетът е доста многопластов, определено авторките са се постарали да вкарат заплетени истории, които постепенно да се разкрият пред читателя, но за мен нямаше достатъчно емоция в романа.

Някак си героите не бяха изградени изцяло – бяха ми плоски, недовършени, със странни и нелогични реакции. Самите полицаи сякаш нямаха живец и нито се вълнуваха от самото разследване, нито имаха кой знае какво желание да работят по случая. Не усетих тази връзка с героите, както се случи с книгите по-горе.

Писането на авторките също ми беше вяло. Диалозите бяха сковани, на моменти дори нелепи.

Идеята иначе не е лоша. Въпреки че е в художествен криминален роман, голяма част от сюжета се занимава с реални събития от датската история, които определено не показват страната в добра светлина. Това ми направи доста добро впечатление, защото авторките се ровят в болна тема, която едва ли е любима на самите датчани.

Като цяло обаче тази книга ме загуби на емоционално ниво – не ме изненада с нищо, не се шокирах в нито един момент и определено е най-слабата от това мое криминално книжно приключение. Дадох трета звезда в Goodreads единствено заради заплетения сюжет и вплитането на реалните събития в него.

Автор: Любен Спасов

 „Зрелостта носи със себе си ограничения като гравитация, линейно пространство и идеята, че времето за сън е нещо истинско, а не изкуствено наложен полицейски час. Възрастните също могат да пропаднат в заешка дупка и да влязат в омагьосан гардероб, но им се случва все по-рядко с всяка изминала година от живота им. Може би това е естествената последица от съществуването в свят, където логиката изтрива постепенно възможността за нещо по-голямо и по-хубаво от очевидното. Детството се стопява, а полетът на фантазията отстъпва на правилата.“

Из „Под захарните небеса“, Шонин Макгуайър

Когато започнах да си измислям рубрики за блога, една от любимите ми, още в първия момент, стана „Моята тийн седмица“. Към нея прибягвам, когато нещо в личния ми живот ме е натоварило или пък преди това съм прочел нещо по-тежко и имам нужда от разтоварване. Тийн книгите определено ми действат добре, когато искам да разпусна чрез някоя по-лека книжка.

Вече 4 издания това е и една от най-четените рубрики на страницата на Book Adventure Club, което ми говори, че и на вас ви  е интересен светът на тийн романите. По принцип за рубриката си избирам 3 книги, които прочитам за една седмица и след това правя едно общо ревю за тях. Вече второ поредно издание нещата ще са малко различни и ще дам мнението си за 4 книги.

Петата част на „Моята тийн седмица“ е като своеобразно продължение на четвъртата, защото в тази ще дам мнението си за последните две излезли книги от поредицата „Своенравните деца” и третата част от поредицата „Скришни места“. В четвъртата част писах за първите две книги и от двете поредици, така че сега ще продължа книжното приключение с тях. Различното този път е, че ще включа и мнението си за третата част на „Невърмур“, която отлагах доста дълго време, но мисля, че сега беше времето най-накрая да я прочета.

Нека да започваме:

„Черни води“ от Катрин Арден

Много харесвам Катрин Арден и определено мога да кажа, че това е любимата ми част от поредицата.

В „Черни води“ Оли, Брайън и Коко продължават да живеят със страха от Усмихнатия мъж. Те няколко пъти вече го надхитряват, но той не се отказва и с всеки изминал път става все по-изобретателен в начините да ги тормози. Досега това да стоят заедно и да избягват отдалечени и съмнителни места, им помагаше, но постоянните притеснения и тревоги се отразяват на приятелството им. Затова, когато бащата на Оли и майката на Коко предлагат да идат на „весело“ пътуване с лодка по езерото Шамплейн, трите деца усещат леко притеснение.

От доста време късметът не е на тяхна страна по време на пътуванията им, а сега нещата ще са и още по-лоши, тъй като на борда на лодката ще е техният съученик Фил, с когото не се разбират особено. А когато езерно чудовище прави лодката на пух и прах и те корабокрушират на мистериозен мъглив остров, децата отново трябва да вземат нещата в свои ръце. И този път да се приготвят за жертви.

В „Черни води” сюжетът доста ми допадна. Обичам истории с прокълнати острови и моряшки приключения. В тази част авторката беше загатнала дори няколко хорър елемента, които допълваха атмосферата много добре. Хареса ми как в тази поредица децата са героите, а възрастните са по-скоро тези, които имат нужда от спасение и напътствия. Също така в тази част ми хареса как се преплетоха легенда и реалност и как едно мистично чудовище все пак не успя да се докопа до едни беззащитни, но умни деца.

Змията чудовище е клише, но пък в наивитета на самата поредица се връзва идеално. Историята тук ми беше заплетена, вълнуваща и с един много задоволителен финал, който ме кара да чакам четвъртата и финална част от поредицата с нетърпение.

Катрин Арден със сигурност има талант да пише страшни истории за по-младата публика. Не ми се мисли, ако някой хване нейните сюжети и ги направи наистина страшни.

„Под захарните небеса“ и „В небивал сън“ от Шонин Макгуайър

Засега „Под захарните небеса“ е любимата ми част от поредицата!

Освен, че през цялото време докато я четях, само си представях как ям торти и всякакъв вид сладкиши, тя ми достави едно огромно книжно удоволствие. Сюжетът на третата част за „Своенравните деца” ми беше вълнуващ, заплетен и ми даде точно това усещане за приключение, от което имах нужда. Тази книга е някаква смесица между „Алиса в Страната на чудесата“ и всички други магически приказки, които сме чели, но ми беше изключително симпатична.

В тази част героите ни тръгват на едно приключение, което на пръв поглед е безумно – опитват се да върнат от мъртвите приятелката си Суми, която определено не е сред живите и в техния логичен свят, възкресяването не е възможно. От страната Сладкария обаче, където единствения природен закон е безсмислицата идва дъщерята на Суми, която казва, че заради преждевременната смърт на майка й в страната на захарта, карамела и джинджифиловите бисквити има проблем и само Суми може да го реши. И така всички заедно тръгват на едно приключение, което минава през много светове, среща с Господаря и Господарката на мъртвите, събуждане на скелет и още много чудновати ситуации.

Перипетиите през които преминаха главните ни герои не бяха леки, а темата за това, че трябва да се приемаме такива каквито сме, независимо колко различни сме в света, в който се намираме, бе вплетена много умело в цялата драма на романа. Без да се натрапва авторката съчетава магията с реалните проблеми, с които се сблъсква едно дете, което е малко по-различно от другите.

Героите, както и в предните части, са чудесни, като най-хубавото е, че цялата книга е пропита с едно много тънко, но сладко чувство за хумор, което ме усмихна на няколко пъти.

Шонин Макгуайър определено има въображение и знае как да създава магични светове. Затова нямах търпение и да продължа към „В небивал сън“.

В сравнение с „Под захарните небеса“ „В небивал сън“ ми беше доста по-статична от гледна точка на действие. В нея се запознаваме с Катрин Лънди, която от малка обича да спазва правилата, да е прилежна, обича книгите и определено няма желание да има много хора около нея, дори и приятели. Докато един ден не среща едно дърво, в което има врата и я отвежда в свят, в който намира не само приятел, но и за собствена изненада, открива, че всички неща, които си е мислела, че са й достатъчни в живота ѝ, всъщност не са.

Благодарение на Лънди отиваме на Гоблинския пазар, който има свои правила и закони, които, всеки, който не ги спазва е наказан колкото е заслужил.

Тези две книги от поредицата на Шонин Макгуайър определено ми харесаха много повече от първите две. Може би ми е било нужно време, за да се потопя в света на „Своенравните деца“ и наистина да усетя идеята на авторката. А тя всеки път ме изненадва с все по-интересни светове, все по-различни идеи и много увлекателно писане. И в тази книга всеки читател може да открие принципи, които са близки до него. Във всяка една част Макгуайър има послание, което е стойностно и изпъква сред цялата магия.

В „Небивал сън“ специално ми хареса това, че  отново има заложени важни послания като това, че трябва винаги да спазваме обещанията си, но и да внимаваме какво обещаваме. Да държим на думата си и да спазваме правилата. Също така идеята за Гоблинския пазар е изключително оригинална и като цяло книгата, която отново е пълна със забавни, остроумни и много добри метафори.

Ако все още не сте прочели нито една книга от поредицата ви препоръчвам да го направите в скоро време, защото си заслужават, а и ни чакат още много части, което ме кара само да гадая къде ли още ще ни прати авторката.

„Чудночума“- книга трета от „Невърмур“ от Джесика Таунсенд

Гледали ли сте анимацията на Дисни „Зоотрополис“? Ако не сте, набързо ще ви преразкажа историята: там едно зайче иска да стане полицай, в крайна сметка му се получава, но всички му се подиграват заради размера. За да го уважават то трябва да се докаже и успява, когато пред него се явява сериозен случай – поради някакви причини, всички цивилизовани животни, жители на Зоотрополис, полудяват и започват да се държат като диви такива. Въпросът е защо освирепяват и кой има изгода от това.

Забавното е, че в третата книга от „Невърмур“ – „Чудночума“ проблемът е сходен. Не, че съм ги сравнявал умишлено, просто заради малкия ми племенник, който е луд на тема животни, съм гледал „Зоотрополис“ милион пъти и нямаше как да не сравня двата сюжета.

В книгата Чудночумата е болест, която покосява чудживотните, които се държат като хора, имат професии, уважавани са в Невърмур, но заради заразяването подивяват и започват да се държат … ами като животни. Това, разбира се, вкарва смут в Невърмур и заплашва да се случат много по-страшни неща. В същото време Мориган Врана получава още по-конкретно и подробно образование за това какво е да си Чудтоворка и научава все повече тайни за Невърмур и неговите управници.

Като цяло третата книга ми дойде по-слаба от предните две. Някак си много внимание се обърна на проблема с Чудночумата, но без да има кой знае какво развитие, а се повтаряха едни и същи неща, докато се схване, че наистина има проблем. Също така самото обучение на Мориган Врана не беше от най-интересните. Основно пътувахме в миналото, което доведе до някои важни отговори за сюжета, но да кажем, че по-мудно ставаха нещата в тази част.

Интересното дойде на финала, когато Мориган трябваше да вземе някои решения, които определено не се знае дали бяха за добро, но ме карат да си чакам следващата част с нетърпение, за да разбера какво ще стане.

Накратко – средна работа, добри последни 100 страници и много задоволителен финал.

Автор: Любен Спасов