Book Adventure Club

 „Голямото чудо е толкова абсурдно, че възприемаш само малките чудеса.“

Обичам книги, които ми вървят леко, не ме натоварват и независимо какво ми разказват ме карат да не мога да отлепя поглед от страниците им. „Играчка-плачка“ от Кевин Уилсън е точно такава - изключително приятна история, която се чете буквално на един дъх. Изобщо не усещах как преминавам през страниците ѝ независимо какво се случваше на нашите герои. А повярвайте ми, в тази книга, почти на всяка страница се случваше по нещо ново.

Кевин Уилсън ни запознава с Лилиан и Медисън. Две момичета, с два напълно противоположни живота, които се запознават в елитно училище и много бързо си стават най-добри приятелки. Поради някои не много коректни стечения на обстоятелства за Лилиан училището приключва бързо, но въпреки това с Медисън продължават да поддържат контакт, но само чрез писма. Когато след години телефонът на Лилиан звъни, последният човек, от когото очаква обаждане, е Мадисън, а тя се обажда с молба за помощ - и сякаш по чудо е забравила предателството, което е сложило край на приятелството им и е върнало Лилиан в ада на посредствеността.

Двете заварени деца на Мадисън са на път да се нанесат в прекрасната ѝ къща, при прекрасното ѝ семейство и да развалят прекрасния им начин на живот. Защото десетгодишните близнаци не са просто досадни напомняния за предишния живот на съпруга ѝ, а избухлива малка тайна, която може да взриви политическата му кариера. Само Лилиан може да предотврати това, ако се съгласи да им бъде гувернантка за през лятото.

Отказала се от мечтите и амбициите си, разочарована от живота и затънала в самоунищожителни навици, Лилиан решава, че няма какво да губи... и че тази работа може да се окаже трамплин към живота, който винаги е искала. Очаква я обаче сблъсък с неочаквани чувства, премълчани тайни, политически интриги и собственото ѝ разбито сърце.

Книгата ми хареса най-вече заради Лилиан -  страхотен образ, в който Кевин Уилсън е събрал целият цинизъм, заядливост, остроумие, ирония и на моменти черногледство. И въпреки това го е направил толкова премерено, че не мисля, че има има човек, който да прочете книга и да не хареса Лилиан. Тя влезе в едно семейство, в което всичко е сбъркано и въпреки че и тя определено не е в градата „нормално“ за обществото, успява по нейния си чудат начин да вкара ред в хауса.

За мен тя не само прави книгата толкова интересна и непредвидима, но и направи най-голямата метаморфоза и градация в нея от гледна точка на героите. За мен тя промени из основи живота си, вгледа се в своите грешки от миналото, започна да открива емоции, които мислеше, че е забравила и не спря да се самоанализира, което по принцип за мен е много важно за всеки един човек. Ако в началото на книгата я харесах, то към финала вече я обичах.

Горящите близнаци също са ми любими. Децата не крият мнението си, защитават се точно както само брат и сестра може да го правят и имат само едно желание – да се почувстват част от семейство, от обществото. Да не са постоянните аутсайдери, които никой не иска и всеки предпочита да „ритне“ в ъгъла. Тяхното избухливо заболяване е една страхотна метафора за това, че децата са крехки, всяко действие и дума им влияе и ние възрастните не трябва да позволяваме да изгарят отвътре затънали в черни мисли, които ги нараняват.

Кевин Уилсън

Освен страхотните герои, много ми допадна и посланието на историята, а именно за това как родителите се държат с децата си. Квеин Уилсън ни показва колко е важно да се държим добре с тях и как понякога някои родители толкова се вглъбяват в желанието за успех и кариера, че са готови да минават през трупове, за да постигнат целта си. Дори през тези на собствените си деца, когато им пречат.

Честно казано не съм най-големият фен на българското заглавие. Оригиналното „Nothing to see here“ определено е доста по-подходящо и показващо за какво иде реч в книгата.

Много се чудех дали дам 3 или 4 звезди на романа в Goodreads, но чисто като стил на писане и развитие на сюжета не ми беше чак толкова впечатляваща. И въпреки че дадох 3, определено книгата ми допадна.

Автор: Любен Спасов

 „Всеки може да остане трезвен в пустиня, но само верният може да седи в оазис и да стиска устни.“

Отдавна не бях писал за рубриката „Първата ми среща с“. В нея чета някой супер популярен автор, на който всички около мен са прочели поне едно заглавие, а аз тепърва ще се запознавам с него. В това издание прочетох за първи път заглавие от Дан Браун и по-конкретно – „Произход“.

Това може би е един от най-популярните и четени съвременни автори. Но аз през годините го отбягвах, защото, когато нещо започне да се чете от всички, заради някаква странна логика, мен ме отблъсква. Гледал съм всички филми по книгите на Дан Браун, но до този момент  не бях чел нищо. Преди време ми подариха „Произход“ и реших, че е време да се потопя в света на този автор.

В „Произход“ Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в музея „Гугенхайм“ в Билбао, за да присъства на оповестяването на откритие, „което завинаги ще промени лицето на науката“. Организатор на събитието е неговият приятел и някогашен студент Едмънд Кърш - четирийсетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни изобретения и предвиждания са му създали скандална слава по света. Тази вечер няма да е изключение: той обявява, че ще разкрие поразително постижение, което ще разтърси самите основи на човешкото битие.

Грандиозното събитие обаче е хвърлено в хаос преди Кърш да успее да съобщи за безценното си откритие. Животът на Лангдън е в опасност и той е принуден да бяга с директорката на музея Амбра Видал. Двамата се отправят за Барселона в рисковано търсене на загадъчна парола, която ще отключи тайната на Кърш.

Тази моя първа среща с Дан Браун определено не мога да я нарека успешна. Не знам дали е заради тематика на книгата, дали е заради стила на писане, може пък Дан Браун да не е моят автор, може би не трябваше да започвам и точно с това заглавие.

Като цяло в сюжета на книгата са заложени много интересни неща. Дават се различни гледни точки относно религията, развитието на човечеството и неговото бъдеще. Определено има и интрига, която започва в началото на книгата и се разплита в самия й край, което държи читателя в напрежение до финала и го кара да си задава въпроси, чиито отговори не получава много лесно. Имаше обрати, загадки, много интелигентни ребуси за разрешаване.

Дан Браун

Проблемът ми с романа на Дан Браун обаче беше, че на моменти ставаше скучноват. Героите се отплесваха в ненужни размисли, сюжетът на моменти забиваше и едно и също нещо се повтаряше все едно сме идиоти, които не схващаме какво става. И както в един момент имаше доста интересни загадки, така в следващия доста от събитията и постъпките на героите бяха предвидими.

Като цяло доста неуверена първа среща с Дан Браун, която определено леко ме отблъсква от автора и скоро няма да се завърна към неговите книги.

Автор: Любен Спасов

 „Майка ѝ я питаше дали си спомня как баща ѝ си миел зъбите и си тананикал или как се смял, когато произнесла първата си дума – „а́ко“. Пип кимаше и се усмихваше, но не помнеше нищо. Понякога спомените не са за нас самите, а за да накараш другиго да се усмихне. Такива лъжи са позволени.“

Из „Наръчник за убийства за добри момичета“, Холи Джаксън

Всички знаят колко обичам криминални романи. Като цяло не мога да кажа, че имам любим жанр, но определено добрите кримки, детективските романи, трилърите са ми фаворити. Едно от любимите ми издателства в България, „Емас“, определено помагат да се докосна до някои доста добри криминални романи. През последните няколко месеца ми се натрупаха няколко техни книги в нас и затова реших, че по време на отпуската е идеалното време да наваксам с техни заглавия.

В тази статия ви представям мнението си за 4 криминални романа, излезли под знака на „Емас“, които ми правиха компания през последните няколко дни.

„Бездна“ от Ирса Сигурдотир

Няма да спра да го повтарям – ОБОЖАВАМ Ирса Сигурдотир. За мен тя наистина е кралицата на криминалния роман .. не само в Исландия. Тази жена знае как да подържа интереса на читателя до последната страница, да го държи на тръни, постоянно да го изненадва и дори, когато си мисли, че е разгадал мистерията да му покаже всъщност, че е грешал жестоко.

По принцип Ирса е и доста кървава – в нейните книги винаги има убийства, които надминават и най-смелите ми фантазии. Това е и причината да я наричам „Книжният Тарантино“. В „Бездна“ обаче тя беше доста … по-примерна. Поне от гледна точка на убийствата.

Накратко в книгата става дума за едно мистериозно убийство, което на пръв поглед изглежда просто, но води до много други проблеми, които са се спотайвали във времето. Имаме един убит млад инвеститор и едно дете, което се намира в неговия апартамент без видима причина и връзка между тях. Със случая отново се заема комисар Хюлдар, а психоложката Фрея поема по следите на семейството на момчето, и мистерията се разгръща, обагрена с насилие, самонадеяност и мъст.

„Бездна“ определено е доста по-мудна в сравнение с предните книги на Ирса. Да, сюжетът отново беше заплетен и колкото повече навлизахме в подробности около случая, мистерията не само, че не се разплиташе, а ставаше все по-сложна. Както и в предните книги, така и тук Ирса ни представя класическа криминална история, в която имаме убийство с цел отмъщение, което излиза от контрол и води след себе си още насилие. Отново имахме изненадващи обрати и шокиращи признания. Този път обаче разпознах убиеца и мотивите му, но тъкмо да се потупам по рамото и в последните две глави Ирса отново успя да ме изненада и да ме накара да се усмихна, че отново е успяла да ме изненада.

Запазена марка на Ирса е в книгите си, покрай криминалните сюжети, да вплита сериозни теми от обществено значение. В „Изкупление“ темата беше мобинг, какво значи това и какви са последствията от него. (Ако и на вас ви е интересно, вижте ТУК.) В „Бездна“ тя отново не изневерява на стила си и обръща внимание на домашното насилие – физическо и психическо. Как се отразява на детето, какви поражения носи агресията след себе си. Също така се засяга и темата за изнасилването и по-скоро кога в съда едно такова обвинение може да мине и кога на насилника може да му се размине заради някаква вратичка в закона.

Имам само една забележка и тя е по-скоро към екипа на „Емас“. Изключително съм изненадан колко много грешки имаше в книгата. Досега с това издателство не ми се е случвало. Всички грешки бяха по-скоро печатни - сгрешени и „изядени“ букви, недовършени изречения, липсващи думи. Разбира се, на всеки може да се случи, но тук дразнещото беше, че бяха през няколко страници, почти до финала на книгата. Сякаш от издателството са пратили грешен файл към печатницата или самият превод е претупан и не е четен подробно и внимателно.

Въпреки всичко - отново добра история от Ирса Сигурдотир.

„Наръчник за убийства за добри момичета“ и „Добро момиче, лоша кръв“ от  Холи Джаксън

Още в началото на тази част от ревюто, без бой си признавам, че двете книги на Холи Джаксън не са част от поредицата ЕМАС КРИМИ и по-скоро спадат към тийн романите. След като ги прочетох обаче нямам никакви съжаления, че ги включвам в тази рубрика, защото това бяха две от най-добрите кримки, които съм чел.

Да, определено са написани за по-младата публика, но ми доставиха огромно удоволствие и ми задоволиха жаждата за интересен криминален сюжет.

В „Наръчник за убийства за добри момичета“ се запознаваме с Пипа Фитц-Амоби. Един от най-симпатичните „детективи“, които съм срещал в книжна кримка. Пипа е изключително умна, знае много неща и изобщо не вярва, че един от детските ѝ герои е убиец.

Преди пет години ученичката Анди Бел е убита от гаджето си Сал Сингх. Полицията знае, че той е виновникът. Всеки в Литъл Килтън знае, че той е виновникът. Само че Пипа, която е израснала в това градче, обсебено от трагедията, не е толкова убедена. Тя избира случая за тема на своя финален проект за завършване на гимназията и съмненията ѝ я отвеждат до мрежа от мрачни тайни, които ще разтърсят както целия град, така и семействата на всички замесени. А, когато прибавим, че някой отчаяно желае нещата да не се променят и истината да не излиза наяве, и е готов на всичко, за да спре Пипа, нещата много рязко излизат от контрол и водят след себе си неприятни последствия.

Наистина съм много изненадан от това всъщност колко ми хареса книгата. Първата част ми беше леко странна – по-скоро ми се стори като чернова за сценарий на някой сериал и заради Анди Бел сюжетът много ми напомняше на „Малки сладки лъжкини“. Популярното момиче на града изчезва, вече 5 години я няма и в периода на разследването на Пипа се разбира, че тя всъщност крие много тайни и е една от най-неприятните личности живели в този град.

След като издържах първата част обаче нещата много рязко се промениха към добро. Историята е доста заплетена, Холи Джаксън се е постарала постоянно да изникват нови и нови улики и до такава степен ни залива с имена на заподозрени, че накрая има логика всички да се окажат убиеца и да имат железен мотив да извършат убийството. Дори на финала, когато най-накрая получихме отговора, който впрочем мен не ме шокира кой знае колко, авторката намери начин да ни изненада и последните страници на романа да се окажат още по-вълнуващи.

Хубавото на книгата за мен е, че Пипа прави разследването си за училищен проект и записва всичко подробно, за да го представи след това в писмен вид. Точно заради това, имах усещането, че правя разследването заедно с нея. Дори на моменти, когато си помислех, че някой е убиецът, Холи Джаксън сякаш е знаела, че читателят ще си помисли точно това име и Пипа почва да разследва него и заедно с нас да се чуди дали наистина е той.

Аз съм наистина доволен от тази книга, защото ми беше доста интересно да се разплете загадката, а тя беше наистина заплетена, както и стилът на писане, който беше достъпен и ме накара наистина да се пренеса в Литъл Килтън и да се чудя какво се е случило през 2012 година в това градче.

Между другото всички герои в книгата са много свежи и ме разсмяха на няколко пъти. Други ме издразниха силно .. така че, определено в това отношение Холи Дкасън си е свършила работата.

Втората част „Добро момиче, лоша кръв“ определено ми беше по-мудна в сравнение с наистина заплетената мистерия в „Наръчник за убийства за добри момичета“.

Като цяло няма какво по-различно да кажа за нея освен, че действието се развива няколко месеца по-късно след събитията в първата книга. Пипа вече има подкаст, в който е разказала цялата истина около смъртта на Анди Бел. Съответно вече тя е популярна и всички знаят, че тя е момичето, разрешила сложния случай. Също така Пипа се е зарекла никога повече да не подлага себе си, приятелите си и семейството си на подобно нещо. Нещата обаче се променят, когато братът на един от най-близките й приятели изчезва и полицията не иска да помогне. Тогава Пипа се завръща с пълна сила, само че вече всички слушат.

Аз съм доста доволен и от втората част от поредицата. Да, случаят определено не беше толкова заплетен и интересен, но пък Холи Джаксън и тук е запазила духа на разказа, забавните герои и добрата криминална интрига от първата книга. Много ми хареса, че двете части бяха преплетени и събития от предната изиграха роля и в тази. Особено към финала, който впрочем също беше доста задоволителен, въпреки че този път хванах Холи Джаксън и се досетих кой е извършителят. Още повече ми хареса, че получихме отворен финал, защото по този начин тръпна да разбера кога от „Емас“ ще издадат и третата част, за да разберем как ще развие животът на любопитната Пипа Фитц-Амоби.

Идеята с подкаста може да не е най-оригиналната, но пък се върза идеално със сюжета на книгата и беше някак логично за Пипа - медиите извъртаха нещата около събитията от миналата година и тя искаше да изчисти името на всички замесени. А всеки, който е чел книгите знае, колко важно за Пипа е всичко да бъде коректно.

Много се радвам, че прочетох тези книги, защото наистина си починах с тях. Бяха ми точно като сериал, на който изгледах двата сезона за два дни. Обичам книги, които ме карат да се вълнувам, които не ме оставят на мира докато не ги прочета от кора до кора и накрая не ме разочароват, а напротив – изпитвам огромно удоволствие от прочетеното. Препоръчвам ви ги с две ръце!

„Сърце в лед“ от Лине Холм и Стине Болтер

За тази книга ще бъда най-кратък. За жалост „Сърце в лед“ не ме впечатли особено. Сюжетът е доста многопластов, определено авторките са се постарали да вкарат заплетени истории, които постепенно да се разкрият пред читателя, но за мен нямаше достатъчно емоция в романа.

Някак си героите не бяха изградени изцяло – бяха ми плоски, недовършени, със странни и нелогични реакции. Самите полицаи сякаш нямаха живец и нито се вълнуваха от самото разследване, нито имаха кой знае какво желание да работят по случая. Не усетих тази връзка с героите, както се случи с книгите по-горе.

Писането на авторките също ми беше вяло. Диалозите бяха сковани, на моменти дори нелепи.

Идеята иначе не е лоша. Въпреки че е в художествен криминален роман, голяма част от сюжета се занимава с реални събития от датската история, които определено не показват страната в добра светлина. Това ми направи доста добро впечатление, защото авторките се ровят в болна тема, която едва ли е любима на самите датчани.

Като цяло обаче тази книга ме загуби на емоционално ниво – не ме изненада с нищо, не се шокирах в нито един момент и определено е най-слабата от това мое криминално книжно приключение. Дадох трета звезда в Goodreads единствено заради заплетения сюжет и вплитането на реалните събития в него.

Автор: Любен Спасов

 „Зрелостта носи със себе си ограничения като гравитация, линейно пространство и идеята, че времето за сън е нещо истинско, а не изкуствено наложен полицейски час. Възрастните също могат да пропаднат в заешка дупка и да влязат в омагьосан гардероб, но им се случва все по-рядко с всяка изминала година от живота им. Може би това е естествената последица от съществуването в свят, където логиката изтрива постепенно възможността за нещо по-голямо и по-хубаво от очевидното. Детството се стопява, а полетът на фантазията отстъпва на правилата.“

Из „Под захарните небеса“, Шонин Макгуайър

Когато започнах да си измислям рубрики за блога, една от любимите ми, още в първия момент, стана „Моята тийн седмица“. Към нея прибягвам, когато нещо в личния ми живот ме е натоварило или пък преди това съм прочел нещо по-тежко и имам нужда от разтоварване. Тийн книгите определено ми действат добре, когато искам да разпусна чрез някоя по-лека книжка.

Вече 4 издания това е и една от най-четените рубрики на страницата на Book Adventure Club, което ми говори, че и на вас ви  е интересен светът на тийн романите. По принцип за рубриката си избирам 3 книги, които прочитам за една седмица и след това правя едно общо ревю за тях. Вече второ поредно издание нещата ще са малко различни и ще дам мнението си за 4 книги.

Петата част на „Моята тийн седмица“ е като своеобразно продължение на четвъртата, защото в тази ще дам мнението си за последните две излезли книги от поредицата „Своенравните деца” и третата част от поредицата „Скришни места“. В четвъртата част писах за първите две книги и от двете поредици, така че сега ще продължа книжното приключение с тях. Различното този път е, че ще включа и мнението си за третата част на „Невърмур“, която отлагах доста дълго време, но мисля, че сега беше времето най-накрая да я прочета.

Нека да започваме:

„Черни води“ от Катрин Арден

Много харесвам Катрин Арден и определено мога да кажа, че това е любимата ми част от поредицата.

В „Черни води“ Оли, Брайън и Коко продължават да живеят със страха от Усмихнатия мъж. Те няколко пъти вече го надхитряват, но той не се отказва и с всеки изминал път става все по-изобретателен в начините да ги тормози. Досега това да стоят заедно и да избягват отдалечени и съмнителни места, им помагаше, но постоянните притеснения и тревоги се отразяват на приятелството им. Затова, когато бащата на Оли и майката на Коко предлагат да идат на „весело“ пътуване с лодка по езерото Шамплейн, трите деца усещат леко притеснение.

От доста време късметът не е на тяхна страна по време на пътуванията им, а сега нещата ще са и още по-лоши, тъй като на борда на лодката ще е техният съученик Фил, с когото не се разбират особено. А когато езерно чудовище прави лодката на пух и прах и те корабокрушират на мистериозен мъглив остров, децата отново трябва да вземат нещата в свои ръце. И този път да се приготвят за жертви.

В „Черни води” сюжетът доста ми допадна. Обичам истории с прокълнати острови и моряшки приключения. В тази част авторката беше загатнала дори няколко хорър елемента, които допълваха атмосферата много добре. Хареса ми как в тази поредица децата са героите, а възрастните са по-скоро тези, които имат нужда от спасение и напътствия. Също така в тази част ми хареса как се преплетоха легенда и реалност и как едно мистично чудовище все пак не успя да се докопа до едни беззащитни, но умни деца.

Змията чудовище е клише, но пък в наивитета на самата поредица се връзва идеално. Историята тук ми беше заплетена, вълнуваща и с един много задоволителен финал, който ме кара да чакам четвъртата и финална част от поредицата с нетърпение.

Катрин Арден със сигурност има талант да пише страшни истории за по-младата публика. Не ми се мисли, ако някой хване нейните сюжети и ги направи наистина страшни.

„Под захарните небеса“ и „В небивал сън“ от Шонин Макгуайър

Засега „Под захарните небеса“ е любимата ми част от поредицата!

Освен, че през цялото време докато я четях, само си представях как ям торти и всякакъв вид сладкиши, тя ми достави едно огромно книжно удоволствие. Сюжетът на третата част за „Своенравните деца” ми беше вълнуващ, заплетен и ми даде точно това усещане за приключение, от което имах нужда. Тази книга е някаква смесица между „Алиса в Страната на чудесата“ и всички други магически приказки, които сме чели, но ми беше изключително симпатична.

В тази част героите ни тръгват на едно приключение, което на пръв поглед е безумно – опитват се да върнат от мъртвите приятелката си Суми, която определено не е сред живите и в техния логичен свят, възкресяването не е възможно. От страната Сладкария обаче, където единствения природен закон е безсмислицата идва дъщерята на Суми, която казва, че заради преждевременната смърт на майка й в страната на захарта, карамела и джинджифиловите бисквити има проблем и само Суми може да го реши. И така всички заедно тръгват на едно приключение, което минава през много светове, среща с Господаря и Господарката на мъртвите, събуждане на скелет и още много чудновати ситуации.

Перипетиите през които преминаха главните ни герои не бяха леки, а темата за това, че трябва да се приемаме такива каквито сме, независимо колко различни сме в света, в който се намираме, бе вплетена много умело в цялата драма на романа. Без да се натрапва авторката съчетава магията с реалните проблеми, с които се сблъсква едно дете, което е малко по-различно от другите.

Героите, както и в предните части, са чудесни, като най-хубавото е, че цялата книга е пропита с едно много тънко, но сладко чувство за хумор, което ме усмихна на няколко пъти.

Шонин Макгуайър определено има въображение и знае как да създава магични светове. Затова нямах търпение и да продължа към „В небивал сън“.

В сравнение с „Под захарните небеса“ „В небивал сън“ ми беше доста по-статична от гледна точка на действие. В нея се запознаваме с Катрин Лънди, която от малка обича да спазва правилата, да е прилежна, обича книгите и определено няма желание да има много хора около нея, дори и приятели. Докато един ден не среща едно дърво, в което има врата и я отвежда в свят, в който намира не само приятел, но и за собствена изненада, открива, че всички неща, които си е мислела, че са й достатъчни в живота ѝ, всъщност не са.

Благодарение на Лънди отиваме на Гоблинския пазар, който има свои правила и закони, които, всеки, който не ги спазва е наказан колкото е заслужил.

Тези две книги от поредицата на Шонин Макгуайър определено ми харесаха много повече от първите две. Може би ми е било нужно време, за да се потопя в света на „Своенравните деца“ и наистина да усетя идеята на авторката. А тя всеки път ме изненадва с все по-интересни светове, все по-различни идеи и много увлекателно писане. И в тази книга всеки читател може да открие принципи, които са близки до него. Във всяка една част Макгуайър има послание, което е стойностно и изпъква сред цялата магия.

В „Небивал сън“ специално ми хареса това, че  отново има заложени важни послания като това, че трябва винаги да спазваме обещанията си, но и да внимаваме какво обещаваме. Да държим на думата си и да спазваме правилата. Също така идеята за Гоблинския пазар е изключително оригинална и като цяло книгата, която отново е пълна със забавни, остроумни и много добри метафори.

Ако все още не сте прочели нито една книга от поредицата ви препоръчвам да го направите в скоро време, защото си заслужават, а и ни чакат още много части, което ме кара само да гадая къде ли още ще ни прати авторката.

„Чудночума“- книга трета от „Невърмур“ от Джесика Таунсенд

Гледали ли сте анимацията на Дисни „Зоотрополис“? Ако не сте, набързо ще ви преразкажа историята: там едно зайче иска да стане полицай, в крайна сметка му се получава, но всички му се подиграват заради размера. За да го уважават то трябва да се докаже и успява, когато пред него се явява сериозен случай – поради някакви причини, всички цивилизовани животни, жители на Зоотрополис, полудяват и започват да се държат като диви такива. Въпросът е защо освирепяват и кой има изгода от това.

Забавното е, че в третата книга от „Невърмур“ – „Чудночума“ проблемът е сходен. Не, че съм ги сравнявал умишлено, просто заради малкия ми племенник, който е луд на тема животни, съм гледал „Зоотрополис“ милион пъти и нямаше как да не сравня двата сюжета.

В книгата Чудночумата е болест, която покосява чудживотните, които се държат като хора, имат професии, уважавани са в Невърмур, но заради заразяването подивяват и започват да се държат … ами като животни. Това, разбира се, вкарва смут в Невърмур и заплашва да се случат много по-страшни неща. В същото време Мориган Врана получава още по-конкретно и подробно образование за това какво е да си Чудтоворка и научава все повече тайни за Невърмур и неговите управници.

Като цяло третата книга ми дойде по-слаба от предните две. Някак си много внимание се обърна на проблема с Чудночумата, но без да има кой знае какво развитие, а се повтаряха едни и същи неща, докато се схване, че наистина има проблем. Също така самото обучение на Мориган Врана не беше от най-интересните. Основно пътувахме в миналото, което доведе до някои важни отговори за сюжета, но да кажем, че по-мудно ставаха нещата в тази част.

Интересното дойде на финала, когато Мориган трябваше да вземе някои решения, които определено не се знае дали бяха за добро, но ме карат да си чакам следващата част с нетърпение, за да разбера какво ще стане.

Накратко – средна работа, добри последни 100 страници и много задоволителен финал.

Автор: Любен Спасов

 „Навънка луната е червена, виси ниско в небето, все едно Господ си е извадил едното ядосано око и го е метнал над нашата къща.“

„Момичето с гръмовния глас“ привлече вниманието ми още като излезе на английски и предизвика фурор в международните книжни среди. Започнах все по-често да чета мнения за това заглавие. Затова, когато разбрах, че от Orange Books ще я издадат на български, нямах и капка съмнение, че ще прочета книгата.

В нея, авторката Аби Даре, ни запознава с Адуни. Тя е една от милионите девойки в Нигерия, обречени на бедност, невежество и безгласно съществуване. Тя е принудена да напусне училище; да се ожени за човек, който вече има две жени; да стане свидетел на това как единственият мил човек с нея умира; да избяга в Лагос, за да бъде домашна помощничка в семейство, което определено има своите дълбоки проблеми; или накратко казано да навлезе рязко в света на възрастните.

По този начин обаче тя се озовава в началото на най-важния път в живота си, път, по който да открие и заяви себе си и да осъществи мечтите си. Въпреки привидно непреодолимите препятствия Адуни никога не губи поглед от своята цел – да избяга от съдбата, с която е родена, и да съгради бъдеще по свой избор, като помогне и на други момичета като нея самата да постигнат същото.

Приключих „Момичето с гръмовния глас“ с много смесени чувства. Книгата определено ми беше интересна – животът на Адуни не е лек и за жалост голям процент от момичетата в Нигерия и до ден днешен го преживяват. Тя всеки ден се бори за това да бъде образована, да обогатява знанията си, да е нещо повече от жена, която трябва да е домакиня и майка. Но закостенялата Нигерия постоянно я връща назад. Обществото я принуждава да се ожени на 14, да прави неща против волята си, да не може да ходи на училище и да стане учителка. Принуждава я да работи за без пари и всеки ден да бъде бита от шефката си.

Посланието на книгата е доста силно. В нея се показва колко важно нещо е образованието в живота на човек. Как то ни дава крила и чрез него можем да бъдем доста по-силни, по-свободни и гласът ни да бъде не само чут,  а взет под внимание. Това иска и Адуни – чрез гласа си, чрез знанията си, да промени не само своята съдба, но и на всички момичета в Нигерия, които могат да постигнат велики неща. Стига да им бъде позволено.

Отначало определено начинът на написване на книгата ми беше странен. Авторката е решила да ни покаже как неграмотно говори на английски Адуни и цялата история, която е от нейно име, е разказана по този автентичен начин. Доста ми харесаха и фактите за Нигерия, с които започват главите в романа, след една определена част от сюжета.

Аби Даре

На хартия тази книга си има всичко – драма, дава ни обща култура, много хубаво послание и герои, които определено обикваш.

При мен обаче нещо не се получи магията. Оценявам достойнствата на книгата, но не успя да ме накара да я заобичам, да не мога да спя докато не я прочета и да се вълнувам всеки път, когато я отворя. Да, беше ми любопитно как ще се развият всички заплетени ситуации в нея, но го нямаше онова гъделичкащо чувство, когато четеш наистина интересна книга.

Въпреки това препоръчвам да прочетете тази книга, защото наистина ни показва един свят, който съществува и днес. Книга, която ни разказва за едни момичета, които просто искат да бъдат чути.

Автор: Любен Спасов

 „През последните няколко години усещането ми за тъмнина не беше свързано с липсата на електричество. За мен тъмнината беше отровна и полепваше по всичко.“

Из „Трябва да те предам“, Рута Сепетис

Един от най-трудните въпроси, които са ми задавали е „Коя е любимата ти книга?“. Не знам за вас, но аз лично нямам една. Толкова добри истории прочетох през годините, които са ме карали да се смея, натъжавам, ядосвам, че няма как да откроя една любима. Във всяка книга намирам част от себе си и това ме кара да я обиквам.

Но с увереност мога да кажа, че има двама автори, които от раз влизат в  графата „любими“. Автори, които пишат увлекателно, красиво, забиват ме с едно изречение, често ми разбиват сърцето, но въпреки това ги обичам. Рута Сепетис и Фредрик Бакман знаят как да разказват добри истории, как да ги поднесат на читателя, за да са интересни и най-вече да не искаш да затвориш книгата, дори за секунда.

От издателство „Сиела“ издадоха новите им книги „Трябва да те предам“ и „Победителите“ почти по едно и също време и аз реших да ги прочета една след друга и да обединя мнението си за тях в едно общо ревю, защото четенето на тези двама сладкодумници е книжно приключение, което искам да споделя с вас, така както аз го изживях. Както и очаквах те не ме разочароваха. А сега представям мнението си и на вас.

„Трябва да те предам“

„Трябва да те предам” е поредното добро заглавие от Рута Сепетис, което си заслужава четенето на 1000%. Отново написана майсторски история, подплатена с факти, а не с празни думи.

Този път Рута ни ракзазва за седемнайсетгодишния Кристиан Флореску, който намира начини да избяга от ограниченията зад Желязната завеса – със своя дядо слушат тайно забранени радиостанции като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, разказват си опасни политически вицове, а самият той мечтае да стане писател и да учи философия в университета.

Но момчето, като повечето румънци, не може свободно да следва мечтите си. Хванато е заедно с милиони свои сънародници в капана на бруталната диктатура на всемогъщия комунистически вожд Николае Чаушеску, чиято власт изглежда непоклатима. Кристиан попада на мушката на зловещите тайни служби Секуритате и е изнудван да пише доноси за своите приятели, близки и съседи. Изправен е на най-страшния кръстопът – да предаде всички, които обича, или да се присъедини към назрязващата революция срещу един от най-страховитите диктатори в следвоенна Европа.

Както винаги Рута е направила подробно проучване, в този случай за режима както в Румъния, така и в съседните ѝ държави. Честно казано не очаквах толкова добър роман за комунизма от американка. Български автори са се справяли доста по-зле. Тя е навлязла в подробности за живота на хората в този режим. Как са се борили да оцелеят в една страна, където през повечето време е трябвало да шептиш. Да внимаваш с кого говориш, как говориш, какво правиш. Както при предните си книги, така и тук, Рута прави подробно проучване и прави интервюта с хора, които са живели по време на режима на Чаушеску и разбира как през това време в Румъния не си могъл да се довериш дори на собственото си семейство.

Рута Сепетис

Рута наистина деликатно, но без да скрива нищо, описва как румънците са жадували за свобода, но режимът ги е сковавал от страх и това е било най-силното му оръжие. Разбира се, имало е хора, които са се борили, но в повечето случаи те са били наказвани за дързостта си да се надигнат срещу Чаушеску.

Сепетис е един страхотен психолог и знае как да влезе надълбоко в човешката душа. Вътрешната борба на героите ни, страховете им, любовта, която изпитват, изобщо всяка емоция е предадена по такъв начин, че няма как да не ти повлияе.

За нас българите темата на книгата е много близка, да не кажа, че дори ни е писнало да четем за комунизма и това какъв е бил животът тогава. Но Рута представя нещата по толкова интересен начин, че няма как да ти доскучае. Отделно, както и тя самата казва в бележките си на финала, не трябва да мълчим. Трябва да разказваме историята на комунизма, на румънците, нашата собствена, за да помним какво е било и какво не трябва да се повтаря.

За красотата на езика няма какво да кажа - метафорите на тази жена са брутално добри. Тя пише по един начин, който те хваща за гърлото и ти няма какво да кажеш. Всяка дума, всяка запетая е поставена на правилното място. Всеки път, като започна книга на Рута, се питам как може да пише толкова добре, защото още с първите страници ме забива с някое изказване. Признавам, че „Сол при солта” и „Фонтани на мълчанието” ми харесаха повече, но и „Трябва да те предам“ се нарежда сред любимите ми заглавия без капка съмнение.

„Победителите“

На тазгодишния пролетен панаир на книгата Христо Блажев, отговорният редактор на „Победителите“, ми даде книгата с думите: „Ще ти разбие сърцето!“. Честно казано минах през всякакви състояния докато четях последния роман от трилогията на Бакман, но накрая все пак стигнахме до разбитото сърце.

„Победителите“ за мен беше най-различната книга от трилогията. Вървеше ми много бавно. По принцип Бакман пише по-динамично и тази от време на време ми идваше прекалено описателна, с прекалено забавяне на действието. И ако при други автори, тези бавни части може да ги пропуснеш и са просто едно празно писане, то при Бакман всяка едно изречение беше изпълнено с информация, която след време се оказва изключително важна за историята.  

Не веднъж съм казвал, че Бакман е майстор на заплитането на историята така, че да те държи на тръни, да те заблуди, да ти загатне какво ще стане, накрая да направи рязък завой и да те изненада. Изключително майсторски той преплита съдбите на всички герои в книгата и всеки един от тях може да съществува отделно, но е наистина важен в тази плетеница от събития.

Бакман изключително много се разви – от блогър се превърна в един от най-добрите писатели, които аз съм чел. И в „Победителите“ той го доказва с пълна сила. В тази трета част той преплита личните истории на героите, ехото от изнасилването на Мая в първата книга, политическите интриги и сценарии, философията и психологията на това да си фен на хокея. В „Победителите“ той ни разказва история и на едно момиче, което е преживяло същото като Мая, но за жалост не получава тази гласност и нейният брат се заема с мисията да получи възмездие от нейно име.

Фредрик Бакман

Това е много голяма книга, за която мога да говоря с часове. Не мога да се побера в едно кратко ревю. Бакман въвежда прекалено много и важни теми в тези 700 страници, които ако почнем да разплитаме една по една можем да извадим много поуки както за себе си, така и за околните.

Както казах и по-горе, единственият минус на книгата за мен е, че беше по-описателна за моя вкус. Но накрая това се оказа най-големият плюс, защото ни отведе на финала, който читателите знаем какъв ще бъде още от първата страница, но все пак … аз не бях готов за него. В последните страници Бакман ми удари един емоционален шамар, който ме натъжи до такава степен, че аз забавих своето четене, въпреки че действието определено се раздвижи.

За финал мога да кажа, че и „Трябва да те предам“ и „Победителите“ са книги, които си заслужават четенето. Рута Сепетис и Фредрик Бакман са автори, които, ако не сте чели до този момент, моментално трябва да поправите тази грешка. Гарантирам ви безсънни нощи, интересни истории и разбити сърца.

Автор: Любен Спасов