Book Adventure Club

„Sometimes fate just shows you the way to go and you have no option but to follow. And if this is your fate, it will happen. Just you wait.”

Тази книга я дебна от много време. Само от анотацията ми се стори моя тип четиво – съдържащo въздействащи истории, разказани от герои, които ти влизат под кожата и започваш да обичаш още с първите страници. 

Е, с „The people on platform 5”  не се случи точно така, защото някои герои трябваше да ми се разкрият постепенно и ми отне време да ги заобичам. Трябваше да ги опозная и да разбера, че всъщност не са лоши, а по-скоро ги мъчи нещо по-голямо, което на пръв поглед не се вижда и ми трябва време да ги разбера, за да ми стане ясно поведението им. А не е ли така и в живота? Прибързваме с мнението си за някого без да го познаваме и без да знаем през какво преминава и накрая се оказва, че за всичко си има обяснение. 

И ако за героите имах нужда от време, то за самата история, нямах никакви съмнения, че ми харесва, още от първите страници. Клеър Пули е написала една човешка книга, която за пореден път ни показва, че не трябва да съдим другите прибързано и че е хубаво да опознаем човека отсреща, защото не се знае каква история има да ни разкаже. 

В „The people on platform 5” се запознаваме с правилата на Йона за пътуване в градския транспорт:

1. Трябва да имаш работа, към която да пътуваш;
2. Никога не говори с непознати във влака;
3. Не яж гореща храна, защото мирише;
4. Никога не отстъпвай извоюваното си място, освен на: (а) бременна жена (б) стар или немощен човек (в) Йона не ти каже да станеш;
5. Винаги се запасявай за всеки случай.

В съдбовния „Ден на Гроздето" на четирима от винаги мълчаливите пътници се налага да си проговорят, защото проклетото немирно грозде застава в кривото гърло на един от тях. Така е нарушено първото правило на Йона. А от това излизат още няколко любопитни истории, които заслужават отделни книги. 

След като нашите герои започват да си общуват и да си разказват болките, проблемите, животите, пред нас се открива една вселена от съдби и ситуации, които ни учат на много неща. 

Всичко обаче започва и свършва с Йона. Тя е героят, който действа като лепило на цялата книга и свързва всички негови съставни части. Всички останали от платформа №5 се допитват до нея, искат нейния съвет и без нейното присъствие около тях, се чувстват изгубени. Въпреки че самата Йона не е в най-добрата си форма точно в момента и крие тайни за своя живот, тя успява да помогне на своите нови приятели да открият правилната пътека за справяне с техните проблеми. 

Книгата наистина много ми хареса. Обичам романи, в които се разказват чисто човешки истории, които могат да се случат на всеки един от нас. Истории, които включват влюбвания, предателства, токсични връзки, провалени бракове заради пари, уволнения, ново начало след 40, дори 50. Клеър Пули е написала книга, която има сърце, душа и има всичко нужно да ни разсмее, да ни натъжи, но и да ни накара да се замислим. 

Клеър Пули

Част от посланията в книгата са прекрасни. Чрез Йона авторката ни казва да бъдем винаги себе си, да не се крием по ъглите, да не се срамуваме от това, което сме и винаги да изпъкваме сред останалите. Учи ни, че не е задължително да имаш човек до себе си, за да се чувстваш пълноценен и не всичко е на всяка цена. И наистина имаше много забавни моменти. Героите бяха саркастични, иронични, закачащи се .. типично по британски. Най-вече Йона, която ми стана симпатична от първата страница. 

Въпреки всички свои плюсове обаче, книгата не успя да ме накара да ми е тъжно, че се разделям с нея и героите. Доволен съм и от финала и как се разви всичко за тях, но просто това не е книга, която бих препоръчвал на всеки. Но това не я прави лоша, просто нещо не ѝ достигна, за да е сред най-любимите ми за тази година.

Автор: Любен Спасов

„Аз съм циник. А циникът е романтик, който се страхува да се надява.“

Из „Смешна история“

Обожавам книгите на Емили Хенри! Във всяка една от тях има прекрасни истории с още по-прекрасни герои, към които се привързваш и приемаш много лично тяхната съдба. Въпреки че любовните романи не са точно моето нещо, тази авторка успява да ми влезе под кожата, кара ме да се вълнувам с нейните истории и буквално да изяждам книгите ѝ за отрицателно време. 

От вече излезлите ѝ заглавия не бях чел „Чета те като книга“, а наистина нямах търпение за най-новия ѝ роман „Смешна история“. За щастие не останах разочарован. „Чета те като книга“ беше наивната любовна доза, от която имах нужда в момента, а „Смешна история“ бе наистина забавно четиво, което ме разсмиваше, но и ме накара да се замисля над много теми, свързани с човешките взаимоотношения. 

Повече може да прочетете в подробните ми ревюта за двете книги в тази статия. 

„Чета те като книга“

Мога да определя „Чета те като книга“ като типичната история изляла от някой филм на Hallmark, с много лек и симпатичен обрат в сюжета точно на финала. 

Знаете, във всеки романтичен  Hallmark филм, имаме главни герои, които са красиви, добри и като цяло страхотни личности, често живеят в малък град, работливи са и заслужават своя щастлив край. Същите тези хора, в началото на историята, често са в токсична връзка с някого от големия град, който много често се оказва кариерист, който не зачита чувствата на другите и минава през тях като валяк. 

Е, в „Чета те като книга“ Емили Хенри ни дава един вариант как може да се развият нещата за двама от тези кариеристи, които са изпуснали своята любов от малкия град. 

В романа се запознаваме с Нора Стивънс, която живее за книгите. Чела е всякакви и не прилича на героините в никоя от тях. Не е смелата идеалистка, нито спокойното момиче мечта и със сигурност не е от миловидните красавици. Всъщност единствените хора, за които Нора е герой, са нейните клиенти. Като литературен агент тя прави и невъзможното, за да им осигури най-изгодните договори.

Наред с авторите основен съперник за времето й е по-малката й сестра – Либи, за която Нора е готова на всичко. Дори да прекара няколко седмици далече от Ню Йорк. В ума на Либи ваканцията в малкия град Съншайн Фолс ще предложи на сестра й шанс да погледне на забързаното си ежедневие по нов начин. Но вместо да се отдаде на пикници в гората и срещи с местния дърводелец, Нора се сблъсква с Чарли Ластра, нашумял редактор от големия град. Двамата вече се познават и имат ясно изградено мнение един за друг – голяма червена черта и „Не!“ още в черновата.

За съжаление, съдбата не е наясно с правилата и продължава да изправя Нора и Чарли един срещу друг в поредица от съвпадения, които никой редактор не би одобрил. Докато двамата не осъзнават, че може би е време да си позволят обрат. Или поне голяма скоба в текста.

Ако трябва да сравнявам „Чета те като книга“ със „Срещи по време на ваканция“ и  „Място за щастие“, то тя определено ми дойде по-слаба. Най-вече заради по-клишираната любовна история, в сравнение с предните две книги от автократа, които съм чел. Някак си тук за мен нямаше интрига, беше ми ясно как ще се развият нещата и въпреки че не очаквах точно този финал, не съм учуден, че историята приключи по този начин. 

Въпреки това обаче мога да кажа, че и с „Чета те като книга“ ще получите истинско книжно удоволствие. Първата причина за това е, че романът е посветен на работата в книгоиздаването и по-конкретно редакторската такава. Беше ми много любопитно да следя работата на Нора и Чарли, как дават бележки за книгата по която работят и за пореден път да осъзная как редакторите всъщност са много важна част от процеса на писане на една книга и може да подобрят значително финалния текст, който достига до нас читателите. 

Емили Хенри

И в тази книга Емили Хенри се показва като страхотен психолог. Персонажите ѝ бяха много добре изградени и всяка една реакция, всяко едно действие беше логично, без излишния драматизъм, който има в този тип романи. 

Любовните отношения между Чарли и Нора се развиха много добре и самите герои се промениха плавно пред очите ми, което беше сладко. Имаха страхотен флирт помежду си, закачлив, реалистичен, който доведе до пораждане на чувства, които мога да си обясня без проблем. Дори не се учудих, че за 3 седмици си казаха „Обичам те“ – при тях някак си ми дойде логично. 

По-силната тема в романа обаче ми беше връзката между сестрите Нора и Либи. Двете са извървяли дълъг път от загубата на майка си, до оцеляването в Ню Йорк и едномесечната им почивка в Съншайн Фолс. Две сестри, които са свикнали да се справят сами и да не разчитат на другите. Сестри, които може да имат тайни една от друга, но винаги мислят за общото си благо и щастие. Хареса ми как всъщност Емили Хенри е заложила най-голямата интрига в книгата в тези отношения, а не в любовните. Това придаде друг смисъл на целия роман и ме накара да се замисля за това колко е ценно времето и как не трябва да го прекарваме в правене на неща, които не обичаме. 

„Чета те като книга“ не успя да надвие „Място за щастие“ в личната ми класация за любими книги от Емили Хенри, но ми предстои четене на „Смешна история“ и ми се струва, че нещата може да се променят. 

„Смешна история“

Няма едно нещо, което да не ми харесва в тази книга. Страхотна Емили Хенри, която надгражда писането си с всеки следващ роман.

В „Смешна история“ главно действащо лице е Дафнe, която винаги е обичала начина, по който годеникът й Питър разказва тяхната история. Как се запознават (в прекрасен слънчев ден), как се влюбват (заради отлетяла шапка) и как се връщат в родния му град, за да започнат живота си заедно. Наистина разказва добре… До мига, в който осъзнава, че всъщност е влюбен в приятелката си от детството – Петра.

Оттук започва новата история на Дафне, без семейство и приятели, но пък с мечтаната работа като библиотекарка, плюс нов съквартирант – единственото същество, което може да се постави на нейното място, бившето гадже на Петра – Майлс Новак.

Небрежен и хаотичен, със склонност да заглушава мъката с любовни балади, Майлс е пълната противоположност на практичната и затворена Дафне. Но под въздействието на няколко шота текила двамата заплитат неочаквано приятелство и оформят план. Кой би могъл да ги обвини, че планът включва съзнателно подвеждащи снимки на летните им приключения?

Разбира се, всичко е само привидно. Няма начин Дафне наистина да си пада по бившето гадже на новото гадже на бившия си годеник… Нали?

Влюбих се в „Смешна история” още в началото на романа. Героите са толкова сладки, толкова се свързваш с тях, че само защото почва да ти пука за съдбата им, започваш да приемаш историята лично. Обожавам Дафне и приключението за търсенето на истинското ѝ аз. Обожавам Майлс, чувството му за хумор и отношението му към живота. Ашли е личната ми любимка - иронията, сарказма, хапливостта, това че е истински приятел. На моменти ми напомни на Дороти от „Златните момичета”. Изобщо всеки един персонаж в книгата ми беше жив и реалистичен. Дори тези, които не са за харесване.

Любовната история в книгата е прекрасна. Дафне и Майлс са много сладки, а отношенията им се развиват много реалистично и плавно. Ситуацията, в която попадат е много необичайна и влюбването им беше истинско и ме накара да викам за тях през цялото време.

Друга важна тема в романа е за семейството, което сами си избираме. Приятелите, които винаги са до нас и са готови да ни помогнат във всеки един момент. Приятелите, които те карат да излезеш от зоната си на комфорт и те водят към нови приключения, които да изживеете заедно. И дори и да се скарате за нещо си прощавате, защото приятелството ви е много по-важно.

Голяма част от книгата е посветена и на токсичните отношения - както любовните, така и на тези с родителите. Защото за жалост не всеки родител е до детето си на 100%, не е загрижен за него и отношенията им се градят на фалшиви обещания.

А пък в любовно отношение в „Смешна история” се набляга на токсичните отношения, които те ограничават, променят и поглъщат до толкова, че загубваш истинския си облик и всичко, което ти харесваш в името на някой, който определено не го заслужава.

За пореден път съм доволен от Емили Хенри. Препоръчвам ви всички нейни книги, а специално „Смешна история” с две ръце. 

Автор: Любен Спасов

“No matter what difficulties people face, they will always have the strength to overcome them. 

It just take heart”

Набелязал съм си за четене „Before the coffee gets cold” много преди да се заговори, че ще излезе в България. Но все отлагах това заглавие, защото хем ме привличаше нещо в него, хем като разбрах, че става въпрос за пътуване във времето се отказвах. Не знам дали съм го споделял в друго ревюта или в подкаста, но аз имам огромен проблем с книги и филми, в които се пътува във времето. Тази концепция ме изнервя и аз не знам защо. 

След многото положителни коментари обаче реших, че ще дам шанс на заглавието и си го купих на английски. През това време от Colibri издадоха книгата и на български, а с това започнаха да валят и не толкова положителни коментари за нея. Това ме подтикна да прочета книгата, за да разбера за какво иде реч. 

Накратко в книгата се разказва за едно кафене, в което има магичен стол, който пренася седналия на него през времето, за да се срещнат с любим човек или пък да се опитат да поправят развалени отношения. Пътуването в миналото обаче си има своите правила. 

1. Можеш да се срещаш само с хора, които са били в кафенето. 
2. Колкото и да се опитваш, няма да можеш да промениш настоящето. 
3. Задължително трябва да седнеш на точно този определен стол. 
4. Когато отидеш в миналото не трябва да ставаш от стола. 
5. Имаш времево ограничение при пътуването в миналото – можеш да стоиш там само докато кафето е топло. В противен случай оставаш закотвен в миналото. Затова трябва да пиеш преди кафето да изстине.

Тези 5 правила обаче правят пътуването във времето доста по-различно и някак си на мен това ми допадна. Особено това, че независимо колко силно се опитват, хората не могат да променят настоящето. Това е нещото, което винаги най-силно ме е дразнило в пътуването във времето – нещо се случва в миналото, след това всичко се променя и сякаш започва наново. Докато тук това беше избегнато и на мен това ми хареса. 

Като цяло мога да кажа, че съм доста доволен от книгата. Да, съгласен съм с някои критики към автора. Историите стоят като недовършени. Нещо им липсва тотално да те отнесат и да не можеш да спреш да мислиш за книгата. Някои диалози бяха неестествени. Самата идея може да се изгради по много по-добър начин. В книгата имаме 4 истории, като първите две доста ми допаднаха, но вторите ми дойдоха по слаби. 

Но аз ще дам 4 звезди, защото цялостното ми книжно преживяване с “Before the coffee gets cold” беше много приятно и ме накара да се замисля за доста неща. Концепцията на книгата е страхотна и смятам, че авторът е преплел по един много любопитен начин фантастичното с реалните човешки чувства и взаимоотношения. Може би всеки от нас съжалява за нещо недоизказано или ненаправено в миналото си и може би много от нас искат да се върнат назад, за да проведат важен разговор или да се опитат да реваншират. Да могат да поговорят с любим човек и да му кажат всичко, което им е на сърце, дори това да не промени настоящето. 

Въпреки че, ако трябва да бъда честен всеки завърнал се от миналото в тази история беше малко или много променен. Въпреки че буквално настоящето си остана същото, това пътуване доведе до леки промени за всеки един у тях, особено в духовния им свят. 

Тошиказу Кавагучи

Както казах и по-горе, първите две истории ми направиха много силно впечатление. В първата мога да се свържа с героинята ни, която имаше нужда от още един разговор, от още една среща с любимия, който си тръгва. Да му каже как се чувства и по-важното – да разбере неговите мисли и емоции, които са останали скрити от нея. 

Деменцията като тема също е много интересна, но разбира се и тежка. Във втория разказ в книгата имаме по различен поглед над нея, който те кара да се замислиш какво причинява това състояние на страдащите от него и как може да им помогнеш. 

Следващите два разказа наистина ми дойдоха по-слаби, но пък бяха преплетени по един много хубав начин, който ми допадна. 

За финал отново ще кажа – доволен съм от книгата! Въпреки своите минуси мен не подразни и ми беше любопитно да я прочета. Дори се замислям да си купя цялата поредица, защото ми е интересно до къде може да стигне автора с тази концепция. 

Автор: Любен Спасов

„Ние хората сме създания, изпълнени с любопитство – и това всъщност е едно от най-ценните ни качества.“

Вдъхновен от маратона с книгите от поредицата „Криминален клуб „Четвъртък“, който си направих, реших да се потопя в една книга, която да постави мен в ролята на детектив. Интересно ми беше да проверя дали ще се справя в разплитането на загадки толкова добре колкото и Елизабет, Джойс, Рон и Ибрахим. 

„Детективски загадки“ от Тим Дедопулос поставя читателя в ролята на детектив и го кара да си размърда мозъка, за да разбере отговорите на загадките поместени в книгата, а не да чака авторът да ги разкрие. 

В книгата през различните загадки ни водят трима герои – инспектор Парнаки, госпожица Мери Милър и журналистът Джошуа Коул. Всеки един от тримата ни води през мистериите, на които попада, като целта е да се разведрим и да се върнем във времето, когато решаването на загадки е било основно забавление на хората. Мистериите са разделени на две нива – 1 и 2 – които представят различна трудност на загадките.  

Прочитането на тази книга за мен беше много приятно и интересно. Направих го в една мрачна и много мързелива неделя, когато редувах гледането на „The golden girls“ с разрешаването на загадките. Наистина някои бяха доста лесни и очевидни, други обаче си ме затрудниха и не успях да разгадая убиеца. 

„Детективски загадки“  е подходяща както за деца над 13-14 години, тъй като си има доста кръв в някои от случаите, така и за възрастни. Докато минавах през книгата обаче се замислих, че тя би била подходящa и за някоя вечер с приятели, в която сте се събрали да играете настолни игри. Наистина ще е интересно всеки да предположи кой е убиецът в дадената ситуация и да се види кой ще познае. Самата книга може да се приеме като един вид игра за всички, като може да се раздават точки и т.н. 

Тим Дедопулос

Най-хубавото на книгата обаче е, че наистина те кара  да се замислиш, да си размърдаш мозъка и да се опиташ да мислиш логично какво може да се е случило. В края на всяка история има подсказки, които наистина те водят към отговора, а и историите са толкова добре написани, че ако четеш внимателно може да се ориентираш без проблеми. 

Аз лично се почувствах сякаш съм попаднал в света на Агата Кристи и съм някой от нейните герои, на който му предстои да разкрие загадка, чийто отговор е бил пред мен през цялото време. 

За финал мога само да кажа, че ако вашето дете обича детективски загадки и добри мистерии, то тази книга е идеална за него. А и за вас, ако искате да разнообразите някоя по-мрачна неделя или някое събиране с приятели. 

Автор: Любен Спасов

“Why do you lie so much? And about the weirdest little things?", my mother always asked me. "I don’t know", I always said. But I did know. It was very simple. Because it was a better story.”

Дебна да прочета „Bunny” от Mona Awad от 2019 година. Тази книга е едно от най-коментираните заглавия в книжните среди от момента на излизането си, като съм гледал и чел ревюта за нея от много чуждестранни блогъри и влогъри, които следвам. Всички те предупреждаваха, че книгата не е за всеки, но аз все пак реших да ѝ дам шанс. 

И как да не ѝ дам – историята звучи много любопитна. В нея става въпрос за група момичета, които наричат себе си „зайчета“, учат в училище за изкуства с направление литература и се държат като някакъв вид култ, в който има много тайни и само посветените могат да знаят за тях. Саманта, нашата главна героиня, им се подиграва и е измислила прякори за всяка една от тях, но в един момент се оказва засмукана от тази група, която се оказва много повече от просто празноглави момичета. Тяхната цел е да изкарат наяве най-тъмните ти и мръсни желания и да ги направят реалност. Звучи готино, нали? 

Но тук вече идва и моето разминаване с книгата, защото се оказа, че момичетата имат много плоски желания, които не са толкова тъмни, изненадващи и шокиращи колкото очаквах. А начинът, по който ги изпълняват, щеше да е хорър, ако не беше смехотворно нелеп.  

Тъй като ми предстоеше пътуване, реших да взема книгата с мен, за да ми прави компания по време на полета. Но това се оказа една от най-лошите книги, които съм чел в самолет.  

Определено не се разбрахме с романа. Започна много обещаващо, със заявката да разгледа интересни теми за несигурността, която носим у себе си, особено хората на изкуството; за желанието да сме част от група, дори такава, която не харесваме, с цел да имаме одобрение от масата за нашето произведение; за отношенията родител-дете. И още: за женската сила и за най-тъмните ни желания, които никога нямаме смелостта да направим реалност, за истинските приятелства, които устояват на времето и всички перипетии пред тях. 

Но изведнъж нещата станаха странни. Прекалено странни за моя вкус и тотално ми се изгуби смисъла на всичко. 

Изнервиха ме и ме натовариха нелогичните действия на героите, дразнещите персонажи като цяло, безсмисленият сюжет, който ако не бях затворен в самолет, без достъп до друго за четене, със сигурност щях да зарежа и да спра да чета. А всеки, който ме познава знае, че аз винаги дочитам книгите си. Много съм разочарован, защото се оглеждам за тази книга от 2019 и накрая не оправда очакванията ми. Ама изобщо! 

Mona Awad

Положителните неща за книгата, които всъщност ѝ спечелиха втората звезда в оценката ми в Goodreads са:

1. Добрата идея на сюжетно ниво – това да имаш смелостта да изпълниш най-съкровените си желания, за които останалите не биха те разбрали, а и дори отхвърлили, е идея, която би привлякла всеки. 
   
   
2. Страхотният стил на писане. Въпреки че съм разочарован от романа на сюжетно ниво, не мога да отрека, че авторката пише много увлекателно и прави страхотни описания. Всеки един герой успях да си го представя с най-малките подробности. Всяка една сцена ме пренасяше на мястото, в което се развиваше действието и се усещаше сякаш гледам филм, а не чета книга. Много обичам автори, които могат да правят това, въпреки че някои по-кървави сцени ми идваха в повече. 
   
   
3. Първата част на книгата, която беше интригуваща, въвеждаща те в света на главната ни героиня Саманта. В нея виждаме мисленото ѝ, всички неща, които са ѝ се случили през годините и се загатва за дейността на зайчетата. Тази първа част успя да породи в мен чувството, че нещо с тези момичета не е наред и ме накара да се замисля над многото теми заложени в романа, но за жалост това е и най-силната част от книгата. 
   
   
4. Страхотната хрумка, за това как след като влиза в култа Саманта започва да говори в множественото число за себе си. Така усещаме промяната в нея и отново се създава тази странна, леко хорър атмосфера, което е било и цел на авторката според мен.

Накратко това е моето мнение за „Bunny”. За жалост не мога да ви я препоръчам, а много ми се искаше. Наистина. Но определено това не е заглавие, което си заслужава отделеното време. Според мен. 

Автор: Любен Спасов

„Той вярва, че успехът не се постига с късмет, а с много труд. Когато пропуснеш да се подготвиш, се подготвяш да пропуснеш.“

Из „Криминален клуб „Четвъртък“ 

За тези от вас, които не ме следят редовно, набързо ще припомня, че наскоро реших да прочета няколко книги, в които пенсионери разследват убийства. Реших да го направя, защото в един от епизодите на подкаста казвам, че не обичам, когато възрастни хора се месят в работата на полицията и изведнъж излизат много по-гениални от тях и разкриват престъплението. 

Започнах с „Криминален клуб „Марлоу“ от Робърт Торогуд, която много ми хареса и нямам търпение от Benitorial да издадат и втората част. След това продължих с „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ от Джеси К. Сутанто, която ми дойде по-слаба, но също толкова любопитна. Сега е време да се потопя в поредицата, заради която прочетох всички тези книги в кратък период от време – „Криминален клуб „Четвъртък“. 

Поредица, за която слушам всякакви коментари от много време, но най-накрая реших да я прочета заради Лера – моята любима приятелка, която изяде четирите книги за отрицателно време, каза ми, че няма да съжалявам, ако ги прочета и аз ѝ се доверих безапелационно.  

Разбира се, започваме с книга №1: 
„Криминален клуб „Четвъртък“

Започнах поредицата на Ричард Озмън със свито сърце, защото от една страна много исках да ми хареса, но от друга бях наясно, че съм се навил и може да има разочарование. Предните две подобни заглавия, които прочетох ми допаднаха и ми бяха много уютни мистерии, които ме разсеяха от ежедневните задачи, но тук ми се искаше да намеря нещо повече от това, че няколко любопитни старчета искат да се месят в работата на полицията и с чар и упоритост им се получава. 

За щастие, Ричард Озмън наистина се е постарал да има много повече. 

Да започнем с това, че тук имаме не един, а три криминални случая за разгадаване плюс едно студено досие на 50 години. Всеки един от тези случаи беше заплетен до толкова, че буквално трябваше да стигна до последните страници на книгата, за да разбера какво се е случило при всеки един от тях. Ричард Озмън много добре заплита загадката и постоянно дава фалшиви следи, които те водят към някакъв развой, който е много логичен, но след това се оказваме далеч от целта. 

Изключително много ми хареса как накрая разбрахме всичко без излишни помпозни сцени, изпълнени с драматизъм и съспенс. Напротив. На единия убиец самоличността бе разгадана докато двама от нашите герои играеха шах, на другия чрез един случайно хвърлен поглед към един стара вестник и още по-стара снимка.  

Голям плюс за книгата за мен бе, че тук полицията не беше малоумна. (Вече) любимата ми четворка не ги правеше за смях и тя не си бъркаше в носа, докато нашите герои разследват. Напротив – всичко бе отборна игра, в която полицията използваше всичко научено от Криминален клуб „Четвъртък“ и след продължаваше да работи по случая толкова усърдно, колкото се предполага, че полицията го прави по принцип. 

Но най-силното оръжие на тази поредица са героите! Рон, Ибрахим, Джойс и Елизабет са толкова сладки, забавни и симпатични, че ти ги обикваш мигновено. И да, те бяха доста често с няколко крачки преди полицията, но за разлика от другите книги, в които пенсионери разследват убийства, тук имаше огромна логика защо Елизабет получава информация по-лесно, по-бързо и самата група е доста по-ефективна. 

В тези четири персонажа се вплита целия чар на поредицата, типично британският хумор и наистина много забавни ситуации, които правят четенето много приятно и разтоварващо. И да, наред с уютната мистерия, която е изключително заплетена и искаш да видиш какво ще стане на финала, книгата наистина е много забавна и се смях с глас на някои части. Обичам иронията в британския хумор, леката хапливост. Моите хора са те, а тези четирима пенсионери официално са ми в сърцето. Особено Елизабет! Нямам търпение да видя как Хелън Мирън ще влезе в нейните обувки. 

С пълна газ продължаваме към книга №2:

„Човекът, който два пъти умря“

Във втората част от поредицата определено има надграждане. Криминалният случай може да е един, а не цели 3 като в първата част, но той беше на съвсем друго ниво. В него са замесени тайните служби, диаманти на стойност 20 милиона паунда, мафията, опасни убийци и предателства от лично и професионално ниво. 

Отново интригата беше на ниво и когато случаят се разплете останах много доволен от резултата. Но в тази част за мен фокусът не беше в криминалната част. Да, тя беше много любопитна и имаше своите обрати и изненади, но аз лично обърнах повече внимание на развитието на персонажите на четиримата приятели. Джойс става все по-забавна и умела в шпионирането (въпреки че трябва да се научи, че като са на мисия не трябва да маха на полицаите за поздрав), а Рон показва своята емоционална и ранима страна, която ми става все по-симпатична. 

Но истинското разкритие в тази част си остава за Ибрахим и Елизабет. Няма да издавам много от сюжета, но в „Човекът, който два пъти умря“ с Ибрахим се случва нещо, което наистина разтърсва света му и го кара да осмисли много важни теми за себе си и за света около него. Виждаме го изплашен, не само заради конкретната ситуация, но и да живее живота по принцип. До такава степен се затваря, че е нужна добротата на Джойс и едно куче, за да могат да го накарат да излезе от апартамента си. 

Елизабет си остава любимия ми персонаж. Винаги остроумна, забавна, хитра, изненадваща. В тази част разбираме повече за миналото ѝ и живота, който е водила в продължение на години. В „Човекът, който два пъти умря“ я преследват бивши съпрузи, мъртъвци, колеги от разузнаването и мафиоти, като всеки един от тях не ѝ мисли хубавото. Но тя отново се справя със ситуацията перфектно. 

Няма как да не спомена и Богдан, който ми става все по-симпатичен като герой и явно с него ще има голямо развитие в бъдещите книги. Полицаите Дона и Крис  също имаха голяма заслуга втората част да бъде интересна, но не толкова с полицейски ситуации, отколкото с личното си развитие. 

Най-хубавото обаче е, че и в тачи част Ричард Озмън съчетава по страхотен начин една наистина добра криминална история, написана с много хумор, който те разсмива искрено. Но в „Човекът, който два пъти умря“ има и много обич – към работата, към човека до теб, към миналото, към приятелите ти, които те карат да се чувстваш като у дома си. 

Без никакво забавяне започнах книга №3:
„Куршумът, който не улучи“

Смело мога да кажа, че с всяка следваща част от поредицата, Ричард Озмън става все по-добър, смел и надгражда. Имах опасение, че докато стигна до „Куршумът, който не уцели“ вече малко ще ми е писано да чета история с едни и същи герои, които разследват убийства, но благодарение на Озмън „скука“ е последната дума, с която мога да опиша всяка една от книгите до тук. 

В третата част героите от „Криминален клуб „Четвъртък“ се завръщат към своите корени. След като в първата и втората книга по-скоро разследваха актуални криминални събитие, то в третата се връщат към оригиналната идея на клуба – да ровят в студени и забравени от полицията досиета и години по-късно да ги разследват наново с цел да открият кой е убиеца. И тук се натъкват на един много заплетен случай, в който са намесени изпрани пари, убита журналистка и нова порция трупове, които валят един след друг благодарение на нашите симпатични приятели пенсионери. 

Елизабет, разбира се, се замесва и в нова беля, която държи на нокти читателя наравно с големия криминален случай. Все повече харесвам тази жена, а пък в тази част много харесах и Кони Джонсън, която в тази книга видяхме в малко по-различна светлина, но пък е запазила сарказма и иронията, с която говори и която мен така силно ми харесва. 

За да не се повтарям с мнението си за предните части, основно криминалната част ще кажа само, че отново беше на ниво – заплетена, с постоянно обрати и изненадващи събития. Различното беше, че в тази част се досетих, който е убиеца, което малко ме разочарова, но .. има една подробност, която няма да ви издавам, но ще кажа, че Озмън успя да ми оправи настроението и го завъртя по готин начин. 

За мен силата на третата книга е по-скоро развитието на персонажите. Личните им истории стават все по-дълбоки, искрени и истински. За всеки научаваме по нещо ново, особено за Елизабет и Джойс. В третата книга всеки един от нашите герои е променен след всичко, което им се е случило до момента и позволяват да им се случват нови неща, които не са подозирали, че ще направят на тази възраст. 

Честно казано това книжно приключение, което си причиних наистина ми върви леко, сякаш гледам сериал и не мога да оставя книгите, докато не видя какво ще се случи. Но от друга страна ми е много тъжно, че скоро ще трябва да се разделя с тези така симпатични старчета за неопределено период от време. 

Но това не ме спря да продължа с бясна скорост към книга №4:
„Последният дявол“

Това определено е най-силната част от поредицата. И не ми хареса толкова частта с разследването, а по-скоро личните истории на героите. 

Криминалната част в четвъртата част ми беше най-скучна от всички досега. Въпреки че на финала имаше страхотен plot twist, който не очаквах, изобщо не ми беше интересно да търсим изчезнал хероин. В предните три части имаше много по-заплетени случаи, които ме държаха на тръни почти през цялото време. Докато тук усещах, че има нещо повече в самия случай и предполагах, че на финала Ричард Озмън ще ни изненада, но като цяло, в сравнение с другите, тук имаше моменти, в които буквално ми беше леко скучно. 

Но от към лични истории … Ричард Озмън тук ме разби. Тази книга е най-емоционалната от четирите, защото нашите герои бяха изправени пред тежки избори, които не всеки човек е готов да направи. В тази книга на преден план излизат различни теми като старостта и какво носи тя със себе си; деменцията като болест и какво е да живееш с нея; бихме ли пуснали някого да си отиде, независимо колко го обичаме или бихме измислили вариант да остане в живота ни колкото се може повече време. В тази част разбрахме и една дълго пазена тайна на Ибрахим, а виждаме в напълно различна светлина Елизабет, Рпн и Джойс. Всеки от тях претърпява метаморфоза, която не е типична за него и в „Последният дявол“ виждаме как общуването помежду им и всички неща, които им се случиха до момента им влияят и ги променят. 

А в четвъртата книга наистина им се случиха много неща. Затова и Ричард Озмън им дава малко почивка преди да се появи петата книга. Така се привързах към тези четири старчета, че наистина ще ми липсват. И нямам търпение да разбера как ще се завърнат. Финалът на тази част загатва някои неща, включително довършване на една стара задача, която изглеждаше забравена. Но това е хубавото на Ричард Озмън, че и най-малката подробност не остава недовършена и разно или късно всеки получава заслуженото си. 

Автор: Любен Спасов

„I just mean, a story can be beautiful not because of the way it ends. But because of the way it’s written.“

Чел съм всякакви неща, но досега не ми се беше случвало да чета за мъж, който прави секс с ауспуха на кола. Знам как звучи, знам, че мислите, че нещо съм мръднал, но наистина имаше един такъв момент в книгата на Alison Espach „The Wedding People”. 

Голямо разочарование – това мога да кажа за тази книга. А анотацията обещаваше история за това как стигаш до крайното решение да се самоубиеш, но в крайна сметка намираш сили да не го направиш и успяваш да преоткриеш хубавите неща в живота. „The Wedding People” трябваше да бъде книга за това как успяваш да вземеш най-правилните решения за себе си и от тук нататък да продължиш да правиш нещата, които ти харесват и те правят щастлив. Без да се съобразяваш с другите. 

Има го заложено в книгата, но изпълнението за мен бе много лошо и разми цялата идея. Любовната част бе супер клиширана и предвидима. Като цяло нямаше как да дам повече от 2 звезди в Goodreads. 

Накратко сюжетът е следния:

Запознаваме се с Фийби, която определено не е щастлива. На 38 е, не е постигнала кой знае какво в работата си на професор и от няколко години е в сериозен блокаж и не може да напише книгата, за която така мечтае. Прясно разведена. Една от причините е, че с мъжа ѝ са изпаднали в руслото на навика – обличат се с удобни дрехи, правят едно и също всяка вечер, дори като ходят на рождени дни се обличат неглиже. Нещата стават още по-зле по време на пандемията от Ковид. 

Друг голям проблем за Фийби и бившия ѝ съпругът е, че се опитват да имат дете, но не се получава. Фийби има няколко помятания и неуспешни зачевания, което също влияе на отношенията между двамата. Затова мъжът на Фийби решава да ѝ изневери с много по-интересна и весела колежка и изненадващо, само за нея обаче, един ден просто я напуска. 

След като и котка ѝ умира, Фийби взима крайното решение да отиде на своето щастливо място, Нюпорт, и там да се самоубие с котешки обезболяващи. Нещата обаче тотално се объркват и тя попада на сватба, от която става част и се набърква в сложните взаимоотношения на семействата и близките на младоженците. А и между взаимоотношенията на самите младоженци. Така тя попада в свят на лъжи, прикривания на случки, съжаления, грешни избори и проблеми по-големи от нейните лични.  

Alison Espach

И въпреки че както казах по-горе анотацията на книгата звучи много любопитно, книгата се оказа пълна каша. Наистина очаквах много повече. Тръгва много добре, идеята е оригинална и изведнъж изпълнението е много, много лошо. Имаше доста забавни моменти, но и имаше и откровено глупави. Много скучни глави, отклоняващи се от важното. Предвидим любовен сюжет, глупави решения на героите, на моменти дори искрено дразнещи. Изгуби се хубавата идея за това, че когато се разпаднеш психически, има начин да се събереш отново и не само да се върнеш към старото си аз, но и да надградиш и да започнеш на чисто, като твоята по-добра версия. 

Загубила се е някъде по пътя авторката и ни е представила нещо средно между тъпа американска комедия, клиширана романтична история и опит за книга, която да вдъхва кураж, че нещата винаги може да се подредят и дори да стават все по-добре. За жалост, много неуспешен опит. 

Автор: Любен Спасов

„My marriage ended because I was cruel. Or because I ate in bed.“

Дебна да прочета „Really Good, Actually” от около година. Обмислях да си я купя, докато бях в Лондон миналата година през ноември, но вместо това си взех „Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow” (за щастие). Мислех, че „Really Good, Actually” ще бъде една забавна книга за това как един типичен представител на Милениалите се справя с развода си на 29 и всичко, което следва след него. Четох много позитивни ревюта, в които се твърдеше, че книгата е супер забавна и ще ми липсва, когато я приключа. 

Да, ама не! Книгата или по-скоро главната героиня Маги беше супер досадна, неориентирана, изнервяща. Тя е от онези хора, които вместо да помислят как да продължат напред и да извлекат позитив от цялата ситуация, се вторачват в дребните детайли, започват да премислят всичко 100 пъти и накрая не само натоварват себе си, но и околните. 

Но всичко щеше да е наред, ако имаме просто дразнеща главна героиня. Най-големият ми проблем е със самия сюжет. Накратко – Маги е на 29, развежда се с мъжа си, с който са заедно от гимназията. Без него тя не знае коя е, не може да се оправи със сметките, завръщането ѝ на „пазара“ я кара да се чувства неловко, абе, като цяло не знае какво да прави с живота си. Затова след като се разделят, тя попада в различни нелепи ситуации, които я научават на важни житейски уроци. 

Monica Heisey

И заради подобно кратко резюме аз очаквах книга, която да бъде изпълнена с комични случки за една жена, която е свикнала да бъде с един мъж и сега трябва да се завърне в отбора на необвързаните и всички минуси и плюсове, които идват с това. Очаквах хумор, романтика, малка доза чисто човешки съвети, проникновения. 

И в първите няколко страници наистина мислех, че ще ги получа. Авторката има много свеж стил на писане и пуска шеги, които са остроумни, леко хапливи, иронични и много на място. Тъй като започнах книгата на плажа, буквално се заливах от смях с първите 20 страници. Много готина хрумка на авторката Моника Хейзи е, че от време на време има едно списъци между отделните глави, които също са доста забавни. Например: „Какво търсих в Гугъл тази седмица“ или „Успокоителни думи от приятели, които не ме успокоиха“ или „Съобщения от Тиндър, които по-добре да не бях получавала“ и т.н. 

Самата книга наистина може да е един вид наръчник за хора, които излизат от дълги връзки и пак трябва да започнат да ходят по срещи, да ползват приложения, да правят секс с някой нов човек. 

Като цяло всичко вървеше добре до към средата. Даже малко преди това нещата се закучиха, защото самата Маги влезе в една спирала от съжаление, лоши избори, повтаряне на едни и същи мисли, фрази и грешки. Изведнъж книгата много доскуча. Нищо не се случваше. Повяваха се различни герои, имаше интересни диалози, но дори и хумора изчезна в даден момент. Самата Маги направи няколко неща, които бяха много нелогични за самия ѝ персонаж, изграден до този момент. 

Не знам дали, защото очаквах тази книга да е по-забавна, разтоварваща или просто наистина е написана лошо, но изобщо не ми хареса и не ви препоръчвам да се запознавате с нея. 

Автор: Любен Спасов

„Хубаво е да се говори на децата. Не я отглеждай в мълчание. Това никога не свършва добре.“

Из „Падане“

За мен Ирса Сигурдардотир е един от най-добрите автори на криминални романи. Заявявам го отговорно и много трудно някой може да промени мнението ми. Тази жена пише превъзходно, успява да заплете страхотни сюжети, които освен добра криминална история на фокус поставят и някой важен проблем, често свързан с менталното здраве. 

Да, доста кървава е и може би заради това не е за всеки. Преди години, когато я прочетох за първи път, я нарекох „Книжния Тарантино“. Но пък дори с убийствата в книгите си е супер оригинална, различна и няма как да прочетеш „ДНК“ и след това сцената с прахосмукачката да не остане с теб за цял живот. 

Всеки, който ме познава знае, че съм ѝ голям фен и чак се учудих колко време ми отне да посегна към последната част от поредицата за Хюдлер и Фрея „Падане“ и самостоятелния роман „Плячка“. Затова реших докато обикалям българските плажове през юли да наваксам с книгите на Ирса излезли на български и така да чакам следващата с нетърпение. 

Тази „Двойна доза“ мина доста любопитно, а Ирса успя да ме изненада жестоко с „Плячка“, но за жалост не в положителния смисъл. Какво имам предвид? Може да прочетете в ревюто ми! 

„Падане“

За пореден път след прочит на книга на Ирса останах без думи. Казано на жаргон – тази жена ме пръсна!

Истински майстор - писането ѝ, как заплита интригата, как всичко е адски сложно, а след това няма една нелогична малка подробност. Как мотивите на убиеца, всяко действие, всяка причина е супер логична, подплатена с много психология и отново фокус върху важни социални теми. Затова ми е любимка и затова няма да спра да говоря за нея.

В „Падане“ ни посрещат една мъртва жена. Изчезнало дете. И баща, който търси отмъщение.

В един мразовит ден в Рейкявик дете изчезва от количката си. На негово място бащата открива трупа на новородено. Години по-късно изолиран случай на морбили води до смъртта на малко момиче, а баща му си поставя за цел да открие преносителя на вируса, за да заведе дело срещу него.

Комисар Хюлдар и психоложката Фрея работят в един екип и в една и съща сграда, но все така се опитват да поставят граница между личните и професионалните си взаимоотношения. Обаче нов зловещ случай налага отново да разследват рамо до рамо – в изоставена кола е открито разчлененото тяло на жена. Главата на жертвата липсва. И всичко по мистериозни начини е свързано с изчезналото преди единадесет години дете...

Докато падат все по-дълбоко в загадката, Хюлдар и Фрея откриват, че около трите замесени семейства витаят тайни, които никой не иска да разкрие. И че накъдето и да се обърне, разследването се сблъсква с непробиваема стена от мълчание.

В тази последна част от поредицата за Хюдлер и Фрея Ирса отново успя да ми скрие шапката и да представи един многопластов случай, в който да последно не се знаеше какво се е случило. Оказа се, че жестокото убийство, с което полицията се занимава е свързано с други два случая, които накрая така се преплитат, че за тези различни сами от себе си събития, вина има едно решение преди 11 години, което променя живота на много хора. Звучи заплетено и нелогично, но ако прочетете книгата това ще е най-смисленото изречение в цялото ми ревю. 

Отново имаме и социалните теми, вплетени между кървавите страници на романа - за еднополовите бракове и възможността да осиновяват деца; за това как трябва да внимаваме какво говорим пред децата си по време на вечеря; за възпитанието на децата, отношението към тях и колко важно е общуването; за здравеопазването; антиваксърите. И, разбира се, за пореден път - психичното здраве и нашата грижа за него. И как всяко едно наше решение, носи последствия, които винаги ни застигат - независимо дали веднага или сред време.

Страхотна Ирса! Отново! Ще ми липсва тази поредица, тези герои, но съм сигурен, че от нея може да очакваме още много качествени криминални истории.

„Плячка“

Не мога да повярвам, че дадох оценка 2 звезди в Goodreads за книга на Ирса. Всеки, който ме познава или следи Book Adventure Club знае колко я обичам и искрено смятам, че тя е гениална. Поредицата ѝ за Хюлдар и Фрея е сред най-добрите криминални заглавия, които съм чел някога.

Но с „Плячка” Ирса направо ме заби. Скучна, предвидима, без интрига, без сложните, заплетени сюжети, които очаквам от нея. С някакъв малоумен паранормален елемент, който е заменил психологията в романите ѝ и изобщо не ми стоеше добре тук.

В книгата спасителен екип се отправя към отдалечените и изолирани исландски глетчери в търсене на група изчезнали хора. Какво е накарало две двойки от Рейкявик да напуснат подслона си и да излязат насред снежна буря – скъпо, но неподходящо екипирани и изцяло на произвола на тежките условия? В суровата зима планината е коварна, но най-зловещото е, че някой сякаш ги следва в дългата исландска нощ.

Последният сигнал от телефоните на двете млади двойки е засечен до пътя нагоре към глетчерите. Екипът скоро открива първото тяло...

Междувременно в радарната станция в Стокнес също се случват необясними неща. Насред недокоснатия сняг, далеч от цивилизацията, се появява локва кръв. Детска обувка, случайно открита десетилетия след изчезването на момиченцето. Зейнала в глетчера пропаст, която сякаш притегля своите жертви… Дали това са парчета от мрачен пъзел?

Самата история не беше на нивото на Ирса. Не само, че ми беше скучна от самото начало, нямаше изненадващия финал, който да обърне всичко и да ме остави без думи. Наистина се надявах, че тя ще успее и тук да го направи, защото не веднъж ме е карала да избухвам точно на финала с думите: „Тя е луда!”. Ами този път нямахме и това.

Самите герои в тази книга не бяха интересни, нямаха плътност, няма дълбочина. С нищо не ме трогнаха, не ме накараха да им съчувствам и да ме интересува какво ще се случи с тях.

С две суми - тук Ирса ме изненада и разочарова. Надявам се в бъдеще да нямаме такива литературни срещи.

Автор: Любен Спасов

„Оливър, не ми губи времето. Времето е ценно. Само защото вие, младите хора, разполагате с много от него, мислите, че може да го прахосвате.“

Аз продължавам с моето четене на книги, в които пенсионери завземат ролята на полицията и разследват убийства на своя глава. След „Криминален клуб „Марлоу“ е ред на „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“. Въпреки че „Марлоу“ ми допадна повече като история и криминален случай, Вира Уонг не остава по-назад, най-вече заради самата Вира. 

Това е един страхотен персонаж, с който бих се радвал да общувам и в реалния живот и на който с удоволствие бих бил клиент в чайната му.

Самата Вира преди да се самопровъзгласи за детектив, се беше самопровъзгласила за експерт по чая. Тя бича да отпива от чаша с ароматен чай, докато се прави на детектив онлайн (например като следи профилите на сина си в социалните мрежи, за да разбере дали най-накрая си е хванал гадже).

Но когато Вира се събужда една сутрин и вижда мъртвец на пода на чайната си, е необходимо нещо повече от чаша силен зелен чай, за да се наредят нещата. Никой не може да надуши злодеяние като китайска майка с твърде много свободно време и аматьорски детективски умения. Решена да се сприятели с предполагаемите убийци на по чаша чай, Вира взима справедливостта в свои ръце.

Все пак никой не е по-добър от нея в разсипването на чая (и клюкарстването), а всички знаем, че тайните винаги се крият на дъното на чашата.

Книгата на Джеси К. Сутанто определено ме разтовари и искрено мога да я нарека глътка свеж въздух. Криминалната част беше доста заплетена. Хареса ми как на пръв поглед всичко беше супер случайно и нямаше връзка между никой от заподозрените, а накрая се оказа, че самото местопрестъпление е най-голямата улика, още в началото на книгата. Аз лично дори за секунда не заподозрях убиеца. Имах си своя теория, която поддържах до финала, но по никакъв начин не очаквах нещата да се завъртят по този начин. Въпреки че после се усетих, че имаше една много добра улика, която чистосърдечно пренебрегнах. 

Много ми хареса как Вира Уонг събра всичките си заподозрени на едно място и започна съвсем директно да ги разследва, докато самата тя създаваше връзки с тях и се сближаваха помежду си. Въпреки всичко честта на детектива бе на преден план и Вира бе готова да предаде всеки един от тях на полицията, ако се окажеше убиецът. 

Въпреки че отново полицията е показана като некомпетентна и неинтересуваща се от случая и една 60-годишна жена върши много по-ефективна полицейска работа, този път не се подразних, защото Вира е описана като човек, който не приема „НЕ“ за отговор и наистина може да изкопчи всяка една информация, стига да си го заложи за цел. 

Джеси К. Сутанто

Както казах и по-горе, самата Вира е най-големият плюс на тази книга. Шегите, които пуска, сарказма, който проявява и искреното вечно недоволство на типичната азиатска майка, са в основата на всички комедийни ситуации в книгата, които впрочем не са малко. Наистина е сладко как това „нахакано бабе“ си проправя път към сърцето на всички герои, които в един момент не могат да разберат как са допуснали Вира да им влияе на живота, без да им е майка или каквато и да е роднина. 

Накратко – препоръчвам ви да прочетете „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ – свежа, забавна и интригуваща история. Книга за човешките взаимоотношения и за това как е важно да сме искрени един към друг. Книга за любовта във всичките ѝ измерения и как понякога трябва да усетиш липсата на някого, за да я почувстваш изцяло. И не на последно място – уютна мистерия, която ще искате да прочетете до самия край, защото истината ви чака чак към последните страници.

След „Криминален клуб „Марлоу” това е втората книга за пенсионери, разследващи убийства, която доста ми допада. Скоро предстои да се потопя в дълбокото с четирите части на „Криминален клуб „Четвъртък”. 

Автор: Любен Спасов