Book Adventure Club

„Because we’re always in pain, we know exactly what it means to hurt somebody else.“

Тежка. Стряскаща. Реална. Това са трите думи, които най-добре описват книгата на Миеко Каваками „Heaven”. Книга, посветена на една много подценявана и недостатъчно обсъждана тема – тормозът в училище. Тормоз, който често бива неглижиран и описван като „Ами, то на всички ни се е случвало!“. Не, не се е случвало на всички. 

Всеки, който ме познава знае колко лично приемам темата и то защото учители, родители, като цяло системата през годините са оставили нещата просто да се случват и много деца са пострадали тежко от свои съученици, докато възрастните са нехаели. През годините съм виждал как хора на 30 – 40 години още носят белезите от тормоза в училище и нямам предвид видими белези, а такива, които са белязали душата и възприятието им към околните завинаги. А за жалост някои деца взимат тежкото решение да се самоубият пред това да живеят в свят на постоянна болка и страх, години след края на училището. 

В своята книга Миеко Каваками описва всички тези емоции по един много добър начин. Книгата се чете бързо заради стила на писане на авторката, но много често ми се налагаше да спра, за да си поема дъх, защото по много директен начин тя описва до къде може да стигне агресията в училище, без да спестява нищо. Някой скептик може да каже, че има художествено преувеличение в случките на главния герой. Може да каже, че чак такава агресия в училище няма. Аз обаче твърдя, че за 160 страници, няма капка преувеличение. И съвременният свят, в който живеем го доказва. 

В книгата се запознаваме с четиринадесет годишно момче, което е измъчвано заради мързеливото си око. Вместо да се съпротивлява, то избира да страда мълчаливо. Единственият човек, който разбира през какво преминава е съученичката му Коджима, която е подложена на подобно отношение от ръцете на своите побойници. Осигурявайки си неизмерима утеха в момент от живота си, когато най-много се нуждаят от нея, двамата млади приятели се сближават повече от всякога. Но каква в крайна сметка е природата на едно приятелство, в което общата връзка е ужасът?

В това ревю ще се опитам да бъда кратък, за да не отегчавам читателите, но ще се постарая да обхвана всички важни теми, които Миеко Каваками успява да вплете в тези кратки 160 страници. 

Авторката ме впечатли изключително много. Действието е много реалистично, до болка искрено. Тя по един прецизен начин е успяла да опише и двете гледни точки в тези сложни отношения и те кара да се замислиш защо едни деца стигат до такива жестокости. Героите в книгата са абсолютно пълнокръвни, аз лично мога да дам еквиваленти от моя живот. А най-силната част е, че Миеко успява да влезе психологически под кожата на читателя, защото преди това е направила същото със своите герои. Тежките теми в книгата са минати през призмата ѝ и са ни представени като нещо, което трябва да приемем. Искаме или не. Защото тези хора и случки съществуват. 

Всяка страница на този роман е важна и изпълнена със сериозни теми. Авторката започва от общото – назоваването на проблема. За това как всяка година много деца са подложени на психически и физически тормоз в училище. Как някои се опитват да се борят, не обръщат внимание на агресорите и дори това отношение ги стимулира да се развиват и да постигнат повече, но за жалост по-големия процент от децата са смачкани. Спират да излизат от вкъщи, не искат да ходят на училище, мълчаливо изтърпяват униженията, на които са подложени, защото просто искат да се приключи за деня. Тайно се надяват през лятната ваканция да забравят за тях и агресорите да имат нови занимавания през следващата учебна година, но когато това не се случи изпадат в депресия и тъмни мисли. Не смеят да говорят с учители и родители, защото не срещат разбиране. Не усещат подкрепа. 

И накрая остава едно. Най-лошото. Мисълта за самоубийство. Да отнемеш живота си, защото явно така е по-добре. Явно така тормозът ще приключи. И тук вече виждам огромен проблем в нашето общество – как в даден момент агресорите толкова се опияняват и забравят, че срещу тях са истински хора с чувства и мисли. Забравят, че всяко тяхно действие има последствия и може да доведе до загуба на живот. В един момент агресорите просто правят нещо по навик. Тормозят просто, защото могат и защото жертвата не ги спира. Не се бори. Предала се е.

Миеко Каваками

В една от най-силните сцени в книгата, виждаме нагледно написаното по-горе. В един момент от историята тормозеното дете отиде при един от агресорите и го попита „Защо?“ и той просто му каза, че не знае. Че го прави, защото може и иска. Каза му, че не го интересува какви са чувствата му, емоциите, действията. Дори се стигна до там, че сподели, че ако детето се самоубие заради тях, в началото би било досадна подробност, с която трябва да се занимават известно време, но отново няма да предизвика някакви емоции у агресорите. 

Този разговор между жертва и агресор ме помете, защото е стряскащото реален. Защото в социалните мрежи днес виждам точно тази агресия във всеки един коментар, когато имаме голяма обществена тема. Хората обиждат, заплашват със смърт и никой не мисли отсреща как човек приема всяка една дума. А още по-стряскащо е, че много често всичко това се случва в училище до ден днешен. И не, проблемът не е малък.

Друг силен момент в книгата е когато двете тормозени деца сядат и разсъждават защо ги тормозят. Дали самите агресори минават през някакъв по-голям проблем, който влияе на поведението им в училище? Или по-скоро не мислят изобщо и действат инстинктивно?

Според мен и двете неща са верни. Всичко идва от вкъщи, от средата. Едно дете, готово да помете някой психически и физически, много често е свидетел на някаква агресия от първо лице. Груповата агресия опиянява, но човек, който не носи лошотията в себе си, няма да се подведе по групата. 

За финал искам да кажа – силно се надявам от „Колибри“ да издадат на български и тази книга на Миеко Каваками. Лично ще я подаря на няколко учители и на всички родители около мен. И няма да спра да говоря колко е важно да обръщаме внимание на децата си и да им обясняваме, че всяко човеко същество има емоции, чувства, близки хора и трябва да мислим за това, когато се отнасяме по какъвто и да е начин с другите. 

И едно лично обръщение към всички учители – да стоите безучастни към случващото се в междучасието ви прави съучастници и имате не по-малка вина. Вашата роля е да възпитавате – не само да си преподадете урока по съответния предмет, а да научите тези деца да бъдат достойни хора. Не всяко дете може да се справи с агресията, апатията и безучастното поведение – бъдете подкрепата от която те имат нужда в училище.

Автор: Любен Спасов

„Когато беше млада, Мателда преследваше времето, за да получи каквото искаше. Сега преследваше времето, за да го задържи.“

Може би, защото бях съвсем скоро в Италия или пък, защото тази седмица съм на село и времето тече с една идея по-бавно, но книгата на Адриана Триджиани „Всяко неизвършено добро“ открадна сърцето ми и ми подейства като лекарство за душата. Всяка дума, всеки герой, всяка история в тази книга ми допаднаха и ме накараха да се пренеса на различни места из света и да изживея една чужда и измислена история като своя. История, която е събрала в себе си мъдрост, красота, житейски уроци, любов, загуба, мечти за бъдещето. 

Колкото и да е клиширано, за пореден път ще кажа, че книгите наистина те намират в правилния момент. Ако бях прочел „Всяко неизвършено добро“ две седмици по-рано може би щеше да ми дойде бавна, мудна и дори натоварваща в забързаното ми ежедневие. Сега се насладих на всяка отделна част и с удоволствие прочетох семейната история на Мателда Кабрели. 

Действието в романа е в две времеви линии и две различни жени са водещите в тях. От една страна имаме миналото, което ни запознава с доброто момиче Доменика Кабрели, което не би трябвало да се сприятелява с проблемни момчета като Силвио Биртолини. Но дори 19-годишна раздяла не може да ги накара да забравят един за друг. През бурната 1939 г. Доменика вече е медицинска сестра, Силвио е чирак на майстор шлифовчик на скъпоценни камъни, а старото им приятелство сякаш е напът да се превърне в нещо повече. 

Но съдбата има други планове. В сянката на Втората световна война една постъпка на Доменика довежда до прогонването ѝ от родината. Първо, към бреговете на слънчева Марсилия, а след това и в мистична, дъждовна Шотландия – едно пътуване, което ще ѝ покаже че животът и любовта са напълно непредвидими.

В следващата времева линия поглеждаме в наши дни, където нейната дъщеря Мателда Кабрели разказва на своето семейство историята на майка си. Мателда започва да забравя и усеща, че нейния път е към своя край, затова иска да предаде всичко, което помни на своите наследници, за да може семейната история да бъде запомнена. 

И то каква история. Аз лично не очаквах този роман да ме отведе на всички тези места и да ме отвее с всички тези емоции по пътя. Адриана Триджиани е толкова сладкодумна разказвачка. Просто докато четеш книгата нямаш избор освен да ѝ се оставиш и да те води накъдето е решила. Когато разгърнех страниците на „Всяко неизвършено добро“ просто знаех, че ще си взема дневната доза наслада и нямах никакви съмнения и въпроси. Просто тръгвах и научвах нови неща за героите. 

А героите според мен са един от най-големите плюсове на този роман – всеки един от тях е толкова пълнокръвен, със своите плюсове и минуси, че можеш да научиш по нещо от всеки един от тях. Изключително много симпатизирах на Доменика и силно харесах нейното поведение и начин на мислене. В другата крайност обаче беше майка ѝ, която въпреки че имаше своите причини да е строга и намръщена, беше събрала в себе си всичко, което не харесвам дори в днешното общество – поставяне на етикети върху някого и отказване да му дадеш втори шанс дори след 20 години. 

Книгата е многопластова, а темите в нея изключително много. Аз най-силно се познах в темата за семейството, защото имам много силна връзка с моето и отношенията в семейство Кабрели доста ми напомниха на нас. Имаме еднакви принципи кое е важно и кое не, спазваме традициите и искаме да ги запазим колкото се може повече. Уважаваме се един друг и гледаме да приемаме различността си, дори когато е силно изразена. И дори понякога да спорим и да се чувстваме, че дадено поведение в момента не е правилното, уважението и любовта накрая надделяват и поставяме запазването на целостта на семейството на преден план. 

Разбира се, в книгата се говори още за амбициите да се развиваш и да искаш повече от живота, да уважаваш себе си и да покажеш, че си много повече от това, което говорят хората за теб. Има теми за религията, войната, приятелството, важността на това да знаеш личната си история, за да може да продължиш напред и да взимаш правилните решения. 

Адриана Триджиани

Това, което най-силно ми хареса в книгата обаче е как ни разходи из различни места из света. Започнахме с Индия след това се пренесохме на морския бряг на Виареджо, продължихме към Франция  и Шотландия, за да завършим обратно в Италия, където започва и свършва всичко. Разбира се финалът отново е запазен за Индия, но в този момент гледаш на него по много различен начин. 

За финал мога да кажа, че „Всяко неизвършено добро“ заслужава вашето внимание на 100%. Емоционален, смислен, пълен с мъдрост, космополитен, разказващ личната история на три поколения в едно семейство на фона на важни исторически събития. Всичко това е вплетено по един прекрасен начин, който те омагьосва и ти дори не обръщаш внимание на дребни недостатъци на текста, като това, че можеше да е с едни 50-60 страници по-кратък. Или поне при мен се получи. 

Автор: Любен Спасов

„Само глупците не се страхуват от жени с тайни.“

Доста време ми отне да прочета „Трифена“, защото последния месец беше много натоварен от лични и работни задачи. Но новият роман на Костадина Костова ми беше верен спътник в тези задачи и ги правеше много по-вълнуващи, защото „Трифена“ за мен е точно това – вълнуващ исторически роман, който има приключенски дух и автентичност. 

С втората си книга Костадина Костова надгражда своя дебют „Трето царство“ и го прави по един страхотен начин. „Трифена“ има всичко, което ми харесва в един роман – динамика, интересна история, герои, които ти въздействат и постоянни обрати, които те карат да останеш до финала. 

В книгата се запознаваме с Антония Трифена - понтийска принцеса, в чиито жили тече римска кръв и бунт срещу Рим. Поколение след поколение предците ѝ се подчиняват на онези, яхнали света от седемте хълма. Императорът нарежда и всички изпълняват. Но Антония отказва да е просто разменна монета, похарчена от Рим.

Пътят към свободата й минава през Тракия, земя на високи планини и диви племена, на богове и древни ритуали с аромат на вино. Потомката на Марк Антоний е тук, за да се венчае за наследника на одрисите, но никой не подозира, че планът й е да избяга. Въпросът е: може ли да избяга от себе си?

Това, което най-много ми хареса в „Трифена“ е динамиката на всичко, което се случва в книгата. Още с първите страници си въвлечен в света на Антония, нейните мисли, планове. Още в първите страници има няколко ситуации, които те карат да се чудиш какво ще стане с главните герои и дали в стила на „Игра на тронове“ няма да имаме първата жертва сред тях по бързата процедура. 

И като споменах „Игра на тронове“ смело мога да кажа, че „Трифена“ ми напомни на поредицата. Историята на Антония, предателствата, които я сполетяват, схемите на които става жертва или е част от тях, лъжливите самоличности, убийствата, битките, могат да се четат точно като книгите на Джордж Р. Р. Мартин. Романът на Костадина Костова носи подобно напрежение и има доста подобна атмосфера. Поне за мен. И това много ми хареса. 

Костадина Костова  Снимка: Невена Рикова

И въпреки че в романа има една по-мудна част от към действие, всичко много умело се компенсира от многото обрати, които я последваха. Имаше някои, които предусещах и просто се чудех кога и как ще бъдат разкрити. Имаше и други, които ми дойдоха като гръм от ясно небе, което ми хареса доста. Финалът на романа също е много по мой вкус и ми допадна. 

Стилът на писане на Костадина Костова и тук се е запазил красив, удрящ директно в сърцето. Цялата книга е осеяна с цитати, които наистина са точно в целта и определено, ако сте от хората, които подчертават мисли в своите книги, очаквайте да е доста нашарена на финала. 

Но най-силно ми хареса образа на самата Антония Трифена. Противоречив герой, който в дадени моменти определено не е положителен. Аз лично я харесах като характер, действия и въпреки че на моменти е доста по-емоционално действаща и прави глупости заради това, отново на финала бих казал, че виках за нея и се надявах нещата да се наредят както тя ги вижда. 

В обобщение само ще кажа, че скоро няма да спра да препоръчвам „Трифена“. Това е роман, който няма да ви остави безразлични до самия край и ще ви накара да искате още, и още от историята на Антония Трифена. А кой знае… може и да има? 

Автор: Любен Спасов

„- Животът може да бъде ужасен. Човек трябва да има много смелост. 

-За да се самоубие ли? Предполагам, че е така.

-За да живее, човек също трябва да има смелост – отговори Поаро.“

Из „Смърт в облаците“

В края на 2024 година, по време на коледните празници, реших да се потопя в 4 книги на Агата Кристи, които отдавна искам да прочета, но все не ми стига времето. Тогава за 3 дни на село нямаше ток заради обилните снеговалежи и аз се потопих изцяло в света на най-известната авторка на криминални романи. Това преживяване толкова ми хареса, че реших да си правя такива литературни четения с Агата Кристи за всеки сезон. 

Затова в момента ви представям ПроЛетните мистерии с книгите на авторката. За тази серия съм избрал 5 романа, които започнах да чета май месец и ги приключих юни, и в които действащо лице отново е Поаро. Въпреки че пролетта ми беше доста по-динамична и нямах време за едно пълно потапяне в света на Агата Кристи както през зимата, сега книгите на авторката ми бяха приятна компания след дълъг работен ден и средство за отмаряне, което действаше безотказно. 

А ето кои книги от Агата прочетох този път:

„Котка сред гълъбите“

Това категорично е едно от най-добрите заглавия на Агата Кристи, които съм чел. Много различно, заплетено, с много разнообразни теми. От политическата ситуация в Близкия изток през възпитанието на младите английски госпожици до любовта на жените към скъпоценните камъни, която ги кара да полудяват и да правят странни неща. 

В „Котка сред гълъбите“ Агата Кристи е изцяло в свои води и се вихри както никога до сега. Тя ни отвежда в едно училище, където умират две учителки, а мотив може да има всеки на територията му. Убиецът е с няколко хода напред и крои интриги и планове, които водят към много различни следи. Полицията много дълго време се опитва да се справи сама, но отново се стига до услугите на Поаро. А той почти веднага разбира, че убиецът е.. котка сред гълъбите. Някой вътрешен човек, който търси скъпоценни камъни, които се изгубват още в началото на книгата и е готов на всичко, за да ги намери. 

Книгата за мен се отличи с три неща и затова заслужава моите пълни 5 звезди в Goodreads. 

Първото и най-важно – както (почти) всяка книга на Агата Кристи, така и тук действието просто се лее. Да четеш книгите на тази жена е едно удоволствие, което ти струва съня, но като затвориш книгата знаеш, че напълно си е заслужава. Прочетох „Котка сред гълъбите“ за ден, защото сюжетът така ме засмука, че не можех да се откъсна. Исках да си оставя за другия ден, защото на сутринта трябваше да ставам в 7, но отново до 4 разгадавах убийства заедно с Поаро и не успявах да се насиля да оставя историята. 

Второто нещо, което ми хареса в „Котка сред гълъбите“ е колко многопластова е тя. Има няколко сюжетни линии, които се преплитат толкова силно, че накрая се оказва, че нищо в книгата нямаше да се случи по този начин, ако някоя от тях прекъснеше. Хареса ми как този път, явно повлияна от интереса си към Близкия изток, Агата Кристи разглежда първо един международен проблем, а после рязко стеснява кръга и стигаме до девическото училище в Англия, което се оказва арена на много битки, които не са точно неговите. 

Тук виждаме една типична Агата Кристи, която затваря героите си в едно пространство и търсим убиеца между няколко заподозрени, но в същия момент кръгът този път е доста по-разширен, защото не се знаеше отвън кой има желание да влезе и да получи онова, което мисли за свое. 

Третото нещо, което ме впечатли е една много дребна подробност в един от героите. В книгата директорката на училището ще се пенсионира и трябваше да избере своята наследничка. Всички очакваха от нея да избере своето копие сред по-младите учителки. Копие, което щеше да управлява училището по същия начин като нея и нямаше да промени нищо. Тя обаче не искаше това за училището. Тя държеше да избере някой, който ще рискува, ще мисли критично, ще иска да промени нещата, да ги осъвремени.

Тази подробност ми хареса, защото показва и мисленето на Агата Кристи за това, че трябва да се дава шанс на новите идеи, че трябва нещата да се променят за добро. Да, старото изпитано (работещо) нещо е хубаво, но може би някой някъде може да направи нещо още по-добро. И ако не му се даде шанс, може да се пропусне голяма възможност. Защото самата директора, да създаде училището и са го направи едно от най-престижните в Англия, е поемала рискове. И не искаше да загробва училище с още години без никаква промяна.

Това като послание много ми хареса и нямаше как да го спестя в мнението си за книгата.

За финал - препоръчвам „Корка сред гълъбите”. За мен това е от заглавията на Агата, за които ще говоря много занапред.

„Смърт в облаците“

Убийство в самолет, една оса, допълнителна лъжичка, стрела, тръба, смъртоносна отрова, мотиви в половината пътници. Това накратко са опорките за интригата в „Смърт в облаците“. Тази книга на Агата Кристи отначало ми изглеждаше скучновата – очаквах цялото действие да се развива на борда на самолет и Поаро с типичната за него напереност да разкрие целия случай с въпроси и наблюдения. 

За щастие не се оказах прав. Всички пътници слязоха от самолета, пръснаха се между Лондон и Париж и много затрудниха както полицията, така и известния детектив. И тук историята беше доста заплетена и въпреки че убиецът имаше много клиширани мотиви, за да извърши убийството, пак ми беше интересно и до последно не успях да хвана какво точно се е случило. 

В „Смърт в облаците“ Агата Кристи разглежда теми като хазарт, дългове и как тайните на другите винаги са добра и сигурна разменна единица за информация и средство да ги караш да правят каквото пожелаеш. Отново се насладих на хитростта на Агата Кристи  и способността да ѝ пише страхотни диалози, които те карат да се чувстваш участник в разговора на героите. Особено ми хареса моментът, когато Поаро разкриваше убиеца и имаха словесен спаринг, и така го подхлъзна да направи самопризнание, че чак трябваше да се върна и да прочета диалога наново, че да осъзная как го направи. 

Както казах и по-горе, мотивите на убиеца са доста клиширани, дори методът му да стигне до желаната цел е използван в много други книги, включително на самата Агата Кристи, но романчето е доста разтоварващо и ми беше любопитно да следя действието. 

Звездите в Goodreads са по-скоро 3.5, но закръглям на 4, защото просто много си обичам Агата и мистериите, които заплита. Нейните книги са моето щастливо място, което хем ми дава дозата интрига, която трябва да разплета и ме държи в сладко напрежение, но ме кара и да се чувствам уютно и вкъщи. Въпреки че имаме убийство със силна и рядка отрова. 

„Трагедия в три действия“

Не знам дали, защото е от по-ранните книги на Агата Кристи (въпреки че е писана след великата „Убийство в Ориент Експрес“ и моята най-любима към момента „Алиби“), но „Трагедия в три действия“ ми беше доста мудна. Особено за книга на Агата.

И тук имаме много заплетен случай, който ме кара да се възхищавам на гения, който тази жена е била, но някак си всичко ми вървеше по-бавно, мудно и нямах търпение да стигнем до финала, но не защото се беше натрупало напрежение в мен, а защото ми се искаше разследването, разказите на героите, търсенето на истината да става по-бързо. Дори последната сцена, когато Поаро разкриваше убиеца, пак ми беше по-бавна от обичайното. 

Но като изключим темпото на действие, което ме караше от време на време да скучая с историята, „Трагедия в три действия“ не е лошо заглавие от Агата Кристи. Както предразполага името на книгата имаме доста заплетена трагична история, която си има 3 трупа, които на пръв поглед нямат нищо общо, освен че се оказват на партита, на които умират. Една и съща компания, един и същ начин на убиване. Освен че самите убийства са сложни и определено показват, че убиецът е доста подготвен, най-големият проблем за Поаро тук е, че не намира мотив за тези убийства. Каквато и теория да му хрумне, удря на камък и този път детективът се поизмъчи да намери убиеца или по-скоро мотива му да убива.

Точно това обаче бе най-интересното в тази книга за мен. Тук даже не ми беше толкова любопитна самата самоличност на убиеца. Беше ясно, че е някой, който е присъствал на партитата. По-скоро ми беше любопитно защо го прави? Защо ще направи тази сложна схема в три действия, която е рискована за изпълнение, за да убие трима души, които на пръв поглед са безобидни и нямат врагове. 

Разбира се, Агата даде изключително логичен финал, в който се разбират както мотивите, така и самоличността на убиеца. И въпреки че в тази книга ми беше важно да знам „Защо?“, а не „Кой?“, убиецът се оказа доста интересен персонаж, който през цялото време ни е под носа и просто чака да бъде открит. 

Накратко: ако беше малко по-живичка, книгата много лесно щеше да получи 4 звезди от мен. Сега ще се задоволи с 3. :)  

„Часовниците“ 

Това беше една от най-заплетените книги на Агата Кристи, които съм чел, и която всъщност се оказа с най-простото убийство. Мнението ми напълно се припокрива с Поаро, който казва това, когато го търсят за съвет. В „Часовниците“ имаме много разсейващи фактори около една смърт, които я правят да изглежда сложна и много добре замислена, а се оказва, че те са сложени там, за да заблудят разследващите и да ги насочат в много грешна посока, което може да им коства решаването на случая. 

В тази книга се запознаваме със стенографката Шийла Уеб, която открива труп на добре облечен мъж, заобиколен от пет часовника. Нито тя, нито госпожица Пебмарш – собственичката на дома, в който е открито тялото, го познават. Интригуващото в този случай е наличието на пет часовника в стаята. Един от тях отбелязва 3 часа, в момента, в който Шийла влиза, а останалите показват 4.13. Госпожица Пебмарш уверено заявява, че четири от тях не са нейни и никога не са били в къщата ѝ.

Изключително добра идея, която отново показва майсторството на авторката. Тези часовници още в началото на книгата се загнездват в главата и мислиш само за тях, докато всъщност се случват толкова важни неща, че ако се фиксираш в тях може да ги пропуснеш. Първоначално изглежда имаме едно убийство, което е изолиран случай. После обаче се оказва, че това е доста добре заплетен план, изпълнен с хладнокръвие. 

Тук Поаро е на по-заден план в историята. От разстояние дава съвети и насоки. Но когато пристига на място, като магьосник разкрива всичко и аз поне нямах и най-малката идея защо убиецът е извършил всичко това. Самият човек донякъде го предположих, но причината до последно не можех да я отгатна и ми беше любопитно да разбера. 

В заключение: още един много добър роман от Агата Кристи! 

„Аферата в Стайлс“

„Моят мъж вече няма име име, той е мъжът ми, той ми принадлежи.“

Откакто с Цвети правим тази рубрика прочетохме много интересни книги. Заглавия, които разглеждат чувствителни теми, сериозни проблеми, полюсни действия и емоции. Чели сме типично женски книги, които разглеждат случаи свързани със следродилната депресия, проблеми със зачеването, но четохме и „мъжки“ книги, които показват света през погледа на противоречиви герои. 

Но за първи път сега, с книгата на Мод Вантюра „Мъжът ми“, имаме поглед над отношенията мъж-жена. Тази игра на котка и мишка, в която се дебнем и всеки ход на другия ни кара да променяме стратегията си. Тази книга ни провокира да изберем страна и да  решим за себе си кой е прав в случая. И изобщо има ли такъв? 

Написана от името на жена, това е книга, която всеки мъж може да оцени подобаващо. Особено на финала. А какво видяхме в книгата с Цвети, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Мъжът ми“ е подходяща за хора, които обичат по-предизвикателни четива.

Всички сме имали моменти, в които вътрешният ни монолог взима превес и "чуваме" само съмненията си, притесненията за стоте неща, които могат да се объркат или опитите ни да се успокоим, обмисляйки и разнищвайки дадена ситуация с часове. Признавам си обаче, че цяла книга, изградена от подобен обсебващ монолог, ми подейства изнервящо. 

В същото време ми беше интересно да проследя как ще се развие всичко, ще има ли някаква промяна - може би нещо ще ескалира или най-накрая ще приключи, или героинята ще се осъзнае и ще се промени (за последното не залагах големи надежди)… 

Анотацията на книгата ни обещава изненадващ епилог, който наистина е добро попадение особено като знаем, че авторката има подкаст, посветен на любовните взаимоотношения. Този факт и краят на книгата ме накараха да я осмисля като един различен поглед към отношенията, които вече е модерно да наричаме „токсични“. И се запитах такива ли са наистина, ако всъщност те поддържат искрата в една връзка? Границата между манипулацията, обсебването и силната любов е почти размита в романа и за пореден път ме убеди, че французите могат да пишат добре за подобни теми, но това не са книги, които ми носят читателско удоволствие.

Направи ми впечатление, че според текста жената обича мъжа си повече от децата, заявено е ясно и многократно в текста. По-често сме свикнали да срещаме обратното - на мъжете да им бъде трудно да „делят“ половинката си, да ревнуват, че любовта вече не е само за тях, след като се появят деца. Най-яркият ми пример за книга с тази гледна точка е „В очакване на Боджангълс“ от Оливие Бурдо. Отново една твърде френска история за моя вкус (обсъждали сме я в подкаста), но нея бих препоръчала горещо. 

 „Мъжът ми“ от друга страна, определям като подходяща за хора, които обичат по-предизвикателни четива, защото има нещо привлекателно в писането на Мод Вантюра, но трябва да се запасите с много търпение, за да издържите главната героиня - разказвачка. Епилогът обяснява много и едновременно с това повдига още куп въпроси, което прави книгата подходяща за читателски клубове, защото предизвиква размисли върху границата между здравословното и откаченото в една връзка. 

Ако решим да се задълбочим, може да открием полезни вратички за изследване на човешката психология и динамиката между двойките. Може да оценим сравнително високо и литературните качества на романа, но четенето ми подейства преди всичко натоварващо. Не искам да отказвам никого от книгата – със сигурност заслужава да ѝ отделите повече време, отколкото на „Жени“ - но ви съветвам да се впуснете в тази история, заредени с търпение… и може би с (френско) вино.

ТОЙ: За мен главната героиня беше толкова дразнеща, че на моменти губех посланията на романа. 

Честно казано не съм сигурен тази книга дали ми хареса или не. В един момент много ми допадаше и бях впечатлен от идеята на авторката и от представянето на отношенията между двама съпрузи. В друг направо ми се идеше да захвърля книгата и да не я дочета – дразнеше ме, доскучаваше ми, не виждах смисъл в някои части. 

Това, което ми хареса в романа е самото написване. Цялата книга разглежда 7 дни, в които авторката ни допуска в живота на една жена, която твърди, че много обича мъжа си. Цялата книга е написана от нейна гледната точка, но на финала разбираме, че мъжът ѝ е не по-малко важен за развитието на нещата. Въпреки че почти няма никакъв диалог, което по принцип ме убива, след половината на книгата свикнах с този стил на писане и дори ми хареса. По този начин се натрупваше напрежение за мен и сякаш бях в главата на героинята, което не беше леко изживяване. 

И като споменах героинята… може и да се чувствам сякаш съм в главата ѝ, но тотално не я разбрах. Тя ме изнерви, не можех да я понасям. Начинът ѝ на разсъждение, нелогичните ѝ действия, които тотално се разминават с твърденията, които има. Психопатското ѝ поведение спрямо мъжа ѝ, тази фиксация, която разрушава отношенията им и я превръща в огромна лицемерка, защото тя от него търси вярност, съобразителност и любов, а му дава изкуствено примирение, изневери и следене. 

Мод Вантюра

Признавам си, докато четях книгата на няколко пъти си помислих „това е малоумната женска логика“. Логика, която може да докара някоя жена до нервен срив, защото мъжът ѝ я е сравнил с мандарина и това да стане огромен проблем, който да доведе до горчиви сълзи и мисли за раздяла. Логика, която те кара да изнервиш на мъжа ти, само защото мислиш, че флиртува с най-добрата ти приятелка. Да имаш различни любовници всяка седмица и да твърдиш, че не можеш да останеш само с един, защото толкова обичаш мъжа си, че никой не може да го замени. 

Цялостният ми проблем с героинята беше, че имаме голяма разлика в мненията си какво е любовта. Тя живее с мисълта, че след 13 години брак с мъжа си те трябва да се държат като тийнейджъри. Тя не възприема идеята, че любовта се развива, приема друга форма и това не означава, че чувствата са по-слаби. Не, когато тя вижда тази разлика започва да се държи безумно и следи всяка дребна стъпка на мъжа си, дебне го за грешки и всичко се тълкува като знак за любовница, наближаваща раздяла и крах в отношенията им. 

Да, авторката е вплела важни теми за ролята на жената в семейството, като ги минава през призмата на своята героиня. Но тя за мен беше толкова дразнеща, че на моменти губех посланията на романа. 

И ако не беше перфектният финал сигурно щях да ѝ дам 2 звезди в Goodreads. Финалът ме изненада, не го очаквах и ми беше изключително приятно да се получи този обрат, който променя всичко за цялата книга. Поведението на героинята придобива тотално друг смисъл, нещата започват да изглеждат по друг начин. А аз лично смятам, че си получи и заслуженото. Но може би е така, защото го гледам от мъжка гледна точка. ;) 

Като цяло – нелоша книга, която не бих препоръчал на всеки заради това, което се преминава с тази героиня. Но със сигурност е четиво, което те кара да се замислиш и поставя начало на интересен дебат за човешките отношения със своя финал. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Годините ме научиха, че няма нищо, което да не може да бъде опознато, когато изследваме с внимание света, когато оставаме времето да разказва истории по свой собствен начин. Само така можем да прозрем какво се спотайва в сърцата на другите.“

Из „Да спасиш огъня“

Отлагам четенето на Итамар Виейра Жуниор още откакто се запознах с книгите на издателство „Лемур“. „Торто арадо“ ме привличаше като заглавие от първата секунда, в която го зърнах, но все не идваше момента, в който да прочета книгата. След това на пазара излезе и „Да спасиш огъня“, но пак ми отне около година да стигна до този автор. И за пореден път се убедих, че книгите те намират сами в най-правилния момент. 

Посегнах към двете книги на Итамар във време, когато имах най-силна нужда от тях. Време, в което исках да се потопя в друга култура, напълно различен свят, а гид в него ми беше Итамар Виейра Жуниор, който се оказа изключително сладкодумен, умеещ да разказва историите си по един толкова магичен начин, че трудно затваряш книгата да си починеш или да свършиш нещо. 

Разбира се, участник в тази магия е и преводачът на книгата Рада Ганкова, която ми разказа в подкаста за превода на тази книга, историята как попада в ръцете на Соня за издаване и определено ме въведе в света на Бразилия и особеностите, които ме очакват между страниците на книгите.

Епизодът с Рада може да чуете ТУК. А, за да разберете пълното ми мнение за двете книги, продължете да четете. :) 

„Торто Арадо“ 

Трябва да започна това ревю с признание – изобщо не очаквах „Торто арадо“ да ми хареса. Но както казах по-горе започнах книгата в един слънчев ден, в който ми беше спокойно, не мислех за нищо странично, направих си една хубава напитка и позволих на Итамар Виейра Жуниор да ме води из света и културата на Бразилия. 

Това е страна, която ми е много интересна, но едва ли скоро ще посетя. Колкото ме вълнува цялата култура и ми е любопитно да чета за нея, толкова нямам желанието да се сблъскам с нея лично. Засега. 

„Торто арадо“ ме въведе в един свят на богове, обичаи, различни разбирания за живота и неговото живеене и разбира се на красива бразилска природа, която дава, но и много отнема.

Книгата ме спечели още с първата си глава. В нея се запознаваме със сестрите Белонизия и Бибиан, чиято история в основна за романа и още с първите си редове ме накара да ми падне ченето. Обичам в романите, които чета да има шокиращи случки и обрати, а този тук беше още в началото и е един от най-добре описаните моменти в книгата, като гласеше следното:

„Казвайте – рече тя, заплашвайки да ни отреже езиците, без да знае, че едната от нас вече държеше своя в ръката си.“

От този момент нататък Итамар не само спечели вниманието ми, но ме и поведе на едни пътешествие, което искрено не знаех как ще завърши. Пътешествие, което започна с един куфар и нож в него, който определя съдбата на сестрите, но към финала разбираме се, че преди това също е изиграл важна роля за семейството. Много ми хареса, че историята с ножа получи своята развръзка, защото през цялата книга тегнеше една мистерия около него, но истината се оказа доста силен момент в книгата като цяло.

В романа ми хареса още как сестрите буквално бяха описани като един организъм. Връзката им беше толкова силна, че те мислеха едно и също, говореха едно и също. В един момент те просто са един човек, на който едната половина, ако изчезне, няма как да съществува. Така почувствах аз раздялата на сестрите, която се наложи да се случи в един момент от сюжета. Страдах наравно с тях и ми беше трудно да приема, че няма да живеят в едно и също пространство.

Хареса ми, че всяка част от книгата е написана от различна гледна точка. Така виждаме едни и същи случки в живота на сестрите, през различна призма. Виждаме как всяка поема по своя път и как другата приема изборите на сестра си. Имаме модерната гледна точка в Бразилия – да искаш да се развиваш, да си образован, да си далеч от господари, които имат власт над всичко твое. Имаме и традиционната гледна точка – да се трудиш на плантацията и в градината, да бъдеш добра жена, да използваш плуга неуморно, докато не видиш плода от труда си на живо. Да се допитваш да духовния свят, за да разрешиш проблемите си и да не наскърбяваш боговете без причина.

Историята на сестрите ме трогна и ме накара да се замисля за семейството, за неговата сила, за това как любовта, която получаваш вкъщи не може да бъде взета от никъде другаде. За силната връзка между братята и сестрите и как каквото и да се случи до последно те са твоята упора, независимо от ситуацията, в която се намираш.

Хареса ми и политическата гледна точка, която говори за съвременните роби, които на хартия са свободни, но не могат да притежават сграда от различен материал от глина. Нямат право на собственост, дори понякога губят това, което са спечелели с много труд. И по тази тема в цялата книга има различни гледни точки, разочарования, които довеждат до една кървава река, която носи със себе си страданието на поколения хора.

Това, което не ми допадна в книгата е, че на моменти беше по-мудна отколкото на мен ми се искаше и последната част ми беше леко по-странна и по-трудна за четене. Но като цяло това е заглавие, което определено бих препоръчвал занапред.

„Да спасиш огъня“

Със сигурност „Да спасиш огъня“ е много по-четивна от „Торто арадо“ за мен. Действието бе с една идея по-динамично и някак си нещата се случваха по-бързо. Но сякаш тук нямаше тази магия, която усетих в „Торто арадо“. Може би защото нямаше толкова за самата култура или просто, защото темата е по-различна, но нещо не успя да ме грабне по същия начин по който го направи първата книга, която прочетох от Итамар Виейра Жуниор. 

„Да спасиш огъня“ отново е написана в чудесния стил на автора. Има нещо романтично в писането му, сякаш наистина е подбирал всяка една дума много внимателно и я сложил на най-правилното място в изречението. Това, което няма как да отрека на Итамар е, че и в двете книги ме накара да се изненадам изключително много. И в „Да спасиш огъня“ има един обрат, който наистина не очаквах и ми дойде като гръм от ясно небе. Когато този обрат се случи бях в парка и така се изненадах, че едно момиче на съседната пейка се разсмя. Това ми харесва в писането на автора, защото и в двете книги успява да ме хване и да ме накара да остана до края на историята, защото не знам в кой момент тя ще поеме в друга посока. 

В „Да спасиш огъня“ освен по-четивното писане и динамичен сюжет ми харесаха темите заложени в романа. Изключително любопитно ми беше да следя взаимоотношенията в семейството на главните герои, в което динамиката постоянно се менеше, но с това и силните послания покрай тях се открояваха. Като например трябва ли да има тайни в едно семейство или е по-добре да бъдем искрени? Защото рано или късно тези тайни винаги излизат наяве и тежестта на последствията е още по-силна. 

Други теми, които ми допаднаха са стадния принцип на мислене в обществото, което е готово да нарочи някого и да го тормози само защото е различен. Образованието и неговата важност. Работливостта като добродетел, но и като бреме. Религията и нейната роля в личния свят на човека. 

Авторът има афинитет и към това неговите герои да имат някакъв физически недъг, който става част от сюжета и ни помага да анализираме по-добре някои ситуации и поведения. Недъзите, които дава на неговите герои винаги са една метафора, която той просто изгражда прекрасно. В случая – недъгът на главната ни героиня е товар, който трябва да носи със себе си цял живот. Товар, който тежи колкото една голяма тайна. 

И въпреки че „Торто арадо“ ми хареса много повече, ви препоръчвам книгите на Итамар Виейра Жуниор. Обогатяващи са, емоционални и те карат да видиш живота през една по-различна призма, което никога не е излишно. 

Автор: Любен Спасов 

„Той се усмихна. „Не се притеснявай. Никой няма да те види.“

Не мога да обясня чувството на безпокойство, което това изречение носи.“

За тази книга искам да говоря на всички вече от година. Толкова много ми хареса, че авторката се нареди сред любимците ми мигновено и ревностно ще следя всяко нейно заглавие. „Това не е моето име“ я прочетох на две сядания и въпреки че има своя наивитет и някой голям фен на жанра това може да го подразни, при мен се получи едно пристрастяване към историята, което не ми даде мира докато не разбера всички отговори. 

Номиниран за тийн наградата на Goodreads 2025, дебютният роман на Меган Лали притежава всичко, което отличава блестящия трилър: ускоряваща пулса динамика, заплетен сюжет и разтърсващ финал.

Накратко в книгата се разказва за една трепереща тийнейджърка, която се събужда в канавка до пътя. Няма спомен как се е озовала там. И по-лошото – няма спомен коя е. Патрулиращ полицай я забелязва и я отвежда в близкия участък, а не след дълго там се появява мъж на ръба на отчаянието. Търсил я е от часове. Има снимки с нея, документи, карти. Той е баща й.  Името й е Мери. Или поне така твърди той. Когато Лола затръшва вратата и изтичва сама в нощта, Дрю мисли, че двамата просто имат нужда от време. Но времето се оказва най-големият му враг. Лола изчезва и Дрю се превръща в основен заподозрян, целият град е убеден, че е убиец. Най-важното сега не е да доказва невинността си. Най-важното е да открие Лола, преди да е станало късно. С изтичането на всяка минута следите  избледняват, а опасността расте.

За мен „Това не е моето име“ е трилър, който се чете леко, има напрежение, има интрига, има и изненада. Много в стила на Луси Фоли, само че главните ни герои са тийнейджъри. Както казах по-горе това може да подразни някой, защото наистина има нереалистични моменти, в които група тийнейджъри са доста по-умни от полицията, вършат много по-добра работа и някои улики ги намират сякаш са детска игра. Но въпреки това книгата си има един много добър убиец психопат, от който на много хора ще им настръхнат косите. 

Харесаха ми персонажите, но много ми хареса и психологията в романа – как Мари осъзнаваше какво ѝ се случва, как достигна до отговорите. Хареса ми как тя имаше логични разсъждения и си задаваше правилните въпроси. 

Хареса ми обстановката в „Това не е моето име“, леката мистерия, сладкото напрежение през цялото време, чрез което разбирахме, че нещо не е наред. Хареса ми, че нямаше кървища и излишно насилие. Просто на тази история нямаше да ѝ отива. 

Хареса ми кой се оказа убиецът и неговите мотиви да убива. Видях логика в психопотското му мислене. (Което до някъде може и да е проблем. :D) Много хубаво бяха преплетени двете линии и определено авторката успя да ме заблуди за момент. Хареса ми, че нещата не се развиха както ми се искаше, защото в живота не всичко се получава както го искаме. 

И за да не излезе, че всичко ми допада, ще кажа, че не ми хареса, че някои неща определено бяха прекалено необмислени и тийн. Някои неща се случваха прекалено на магия и някой любител на сериозните трилър книги би се подразнил много. Но аз четох романа с идея да се разсея, да се разтоваря и с тази книга го постигнах. Толкова леко се чете, че на едно сядане може и да се приключи. Само да имате време. 

Автор: Любен Спасов

„- Не искам да те прецакам, Ди Ди – казах – Невинаги ме бива с жените. 

- Нали ти казах, че те обичам?

- Недей. Недей да ме обичаш.

- Добре – каза тя – няма да те обичам. Почти ще те обичам. Така добре ли е?

- Много по-добре от другото.

Изпихме си виното и си легнахме.“

Избягвам четенето на Буковски от много години. Никога не съм мислил, че е моят автор, а и приятелите ми знаят отношението ми към класиките. Но откакто с Цвети правим рубриката „Тя и той“ постоянно се провокираме със заглавия, които може би не бихме прочели по принцип. 

Като цяло за рубриката ни лесно намираме книги на по-женски тематики, но с мъжките срещаме известни затруднения. Затова преди време с Цвети попитахме последователите на Book Adventure Club „Коя „мъжка книга“ ни препоръчвате да прочетем?“ и след като „Жени“ на Буковски бе един от най-често срещаните отговори, с нея решихме това да е четивото ни за месец май. 

Този път мненията ни са коренно различни, но кой хареса книгата и кой не би я довършил, ако не я четеше за рубриката? Може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Ако „Жени“ не беше част от рубриката, не мисля, че някога бих довършила тази книга.

Никога не съм харесвала Буковски и като цяло т. нар. „мръсен реализъм“ и ако „Жени“ не беше част от рубриката, не мисля, че някога бих довършила тази книга или която и да е на автора. След това начало може би си представяте как ще продължи ревюто, макар че се опитах да дам шанс на романа и се надявах, че поне краят ще придаде някакъв смисъл на целия текст, но уви! 

Разказвачът е застаряващ поет, писател и журналист, който достига до славата на малко по-късна възраст, а животът му е основно алкохол, хазарт и… жени. Не спирах да се учудвам как късметът му се усмихва по-често, отколкото ми се вярва, че би станало в реалния живот. Да, всяка от „дамите“ носи своя „багаж“, някои бяха откровено нестабилни, но фактът, че толкова лесно решаваха да бъдат с него (понякога и повече от веднъж) ми създаваше усещането, че чета за мръсните фантазии на стар коцкар, а не роман с биографични елементи. 

Но ако опознаете историята на Буковски, ще разберете, че Хенри Чинаски е полуавтобиографичен герой, който срещаме и в други романи на писателя. А голяма част от жените в тази история имат реални прототипи. 

Трябва да отбележа, че проблемът ми с „Жени“ не е с вулгарностите. Такъв е жанрът, знам, че това се очаква, макар да смятам, че винаги може да се поднесат с някаква мярка. Но основното, което ми липсваше през цялото време беше сюжет и смисъл в това, което чета. Защо трябва да ме вълнува безпътният живот на Чинаски? Защо трябва да искам да разбера повече за жените, с които се среща и взаимоотношенията им? Едни и същи действия се повтарят през няколко страници и чувствах как си пропилявам времето докато ги четях, защото не ми носеха нищо. 

Героят-писател твърдеше, че спи с толкова много жени, защото иска да ги разбере и да пише по-добре за тях след това, но не мисля, че чрез текста получаваме доказателство за нещо подобно – нито положи усилия да опознае някоя от тях, извън чисто физическото, нито се поучи от собствените си грешни решения, нито някое от събитията го накара да промени поведението си в следващите страници… 

От време на време попадах на цитат за зависимостите, алкохола, поведението на писателите, обичането, обществото и тогава се обнадеждавах – виждах, че Буковски умее да пише, умее с няколко изречения да каже нещо въздействащо, нещо едновременно забавно и умно. Но после се връщахме към вече познатите секс, пиянства и безсмислени дни и интересът ми към книгата се изпаряваше.

Чарлз Буковски

Стандартният сюжет изобщо не е задължителен елемент за една книга, но тук прекалената повторяемост на събитията, описани всеки път по един и същ гротесков начин, не ми допадна. Предвид тази структура няма как да видим добре развити персонажи. Ценно е, че жените не са идеализирани, че Буковски ги показва с всичките им слабости и недостатъци, но въпреки това смятам, че всичко остава на повърхността. 

Забелязах моменти, от които човек може да си извади някакви заключения или полезни теми за обмисляне и дискутиране, но се наложи да се заровя доста надълбоко за целта и не вярвам Буковски изобщо да търси такъв ефект от текста си. Стилът на писане е лек за четене (ако се абстрахирате от вулгарния език), но диалозите не са никак впечатляващи и единственото хубаво бяха моментните прозрения тук-там, когато героят излизаше от опиянението и си позволяваше някаква по-дълбока мисъл.

Знам, че има хора, които харесват книгите на Буковски, срещнах и жени сред тях. Но аз бих препоръчала „Жени“ само на фенове на мръсния реализъм или на хора, които смятат да я четат след няколко чашки – книгата или ще върви по-приятно така, или ще ви откаже от алкохола. Мен лично ме отказа от Буковски.

ТОЙ: Не мога да повярвам, че тази книга ми хареса толкова много! 

По принцип „Жени“ от Чарлс Буковски притежава всички качества да се превърне в най-нехаресваната книга от мен. Първо да започнем с това, че е класика, а аз имам някакъв проблем с четенето им. Струват ми се остарели, разглеждащи отминали проблеми. След това добавяме, че тук нямаме кой знае какъв сюжет. В „Жени“ по-скоро наблюдаваме различни ситуации, които ни карат да се замислим, но нямаме това усещане за роман, който има история, която се движи плавно. 

Аз не съм консервативен читател, но когато в някоя книга има прекалено много вулгаризми се напрягам. Това не ми харесва, излишно ми е. Може би наистина има хора, които говорят по този начин и не казвам, че за героите на Буковски не е логично да се изразяват така, просто не ми допада, когато на всяка втора страница чета псувни, различни наименования на части от тялото и т.н. Омръзнало ми е и от герои, които са по-възрастни, често нечистиплътни мъже, които спят с млади жени и въпреки че са „стари“ и „грозни“ са мега добри в секса и всички ги искат. 

А като казах и герои – тук нито един не ми хареса. Нямаше един описан персонаж, който да ми стане симпатичен и да искам да чета още за него. Всяка една от жените описани в книгата ме изнерви, а главният герой Чинаски дори няма да го коментирам. А, когато Цвети ми каза, че част от жените в романа са базирани на истински жени или бивши гаджета на Буковски, не се учудих – бях сигурен, че няма как да си измисли чак толкова луди хора сам. 

И въпреки тези три параграфа с неща, които НЕ ми харесаха в книгата, в крайна сметка „Жени“ ми допадна изключително много! По принцип с Цвети не коментираме книгите, които четем докато взаимно не прочетем ревютата си, но сега толкова силно се изненадах, че тази книга ми допадна, че не се сдържах и ѝ го казах по-рано. 

Първият голям плюс е, че се чете изключително леко. Аз я приключих на две сядания. Много динамично действие, доста диалози. Без излишни описания. Може би затова книгата се харесва и повече на мъжката аудитория, защото за мен, ако трябва да определя едно писане като мъжко, то това би било то – кратко, стегнато, директно, без напудрени фрази. Буковски назовава нещата с истинските им имена и дори на моменти и на мен да ми идваше в повече, одобрявам това. И както имаше големи вулгаричми, така до тях се появяваше някой изключително добър цитат, който те забива в земята. 

Честно казано ми беше любопитно как ще приключи историята на Чинаски . Исках да разбера какво ще бъде след всички неща, които му се случиха, всичките жени, с които се запозна, които изостави, през които премина. Всичките скандали, целият погълнат алкохол, хилядите обещания, излъгани надежди, безсмислени флиртове дали бяха уроци и ако да – бяха ли научени?

Чинаски освен, че донякъде е вдъхновен от самия Буковски си мисля, че е образ, който върлува и до ден днешен в нашето общество. И даже не мога да кажа, че вече е само стереотип за мъжете. Да минаваш всяка вечер през чуждо легло, да желаеш някого докато си пиян, но след това да си отвратен, че изобщо е до теб, не е само мъжка черта. Да не искаш да се обвържеш, а да скачаш от различен човек на различен човек, защото си мислиш, че зад ъгъла те чака нещо по-добро. Да искаш все по-млади любовници, защото ти се иска да попиеш от тяхната младост и да забравиш, че всъщност е време да поемеш отговорност за действията си и да направиш нещо смислено. 

Смея да твърдя, че книгата, и по-специално сбърканите отношения между хората в нея, е още по-актуална днес, отколкото през 1978 година, когато е писана. Тези токсични отношения в момента са подсилени от социалните мрежи и част от нас сме в един филм, подобен на този на Чинаски и неговите жени. Може би, ако Буковски беше избрал друг начин да го покаже, посланията щяха да са по-добре разбрани. 

Рабира се другата основна тема – славата като афродизиак – също е доста актуална и според мен тя ще си бъде вечна. Независимо как изглеждаш и какво е държанието, светлината на прожекторите е наркотик, който действа на много хора. Не всички обаче са способни да го издържат. 

В обобщение – тази книга определено не е за всеки и доста може да се поспори дали е хубава. Но на мен ми допадна и аз лично съм доволен, че я прочетох. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

„Обмислях да започна със следните думи: „Вече не искам да те убия“ – защото наистина не го искам, - но после реших, че ще ти прозвучи твърде мелодраматично.“

„Моят полицай“ е книга, която отлагам от много време. Съответно, защото исках първо да се запозная с романа на Бетан Робъртс, филмът също стои в списъка ми за гледане отдавна. По време на великденските празници обаче успях да намеря време и да прочета историята, която определено не е много празнична. Цялото преживяване се допълни идеално с филма, който гледах в първия ден на Великден и си признавам, че леко ме депресира. Но пък отдавна не съм писал в рубриката „На кино с книга“, а това заглавие е любопитно завръщане към нея. 

„Моят полицай“ определено не е моята книга, но въпреки това не мога да кажа, че е лоша. 

Самото написване не успя да ми донесе някаква емоция, да ме накара да се загрижа за героите или пък да успее да ме разтърси до такава степен, че да мисля над прочетеното дълго време. 

Да, много красиво написана, говореща за проблемите на героите по един много деликатен и изтънчен начин. Бетан Робъртс говори за сериозни теми с един финес, в който няма нищо цинично, вулгарно или прекалено. Всичко е написано с мярка и по-скоро целта му не е да шокира, а да те накара да се замислиш над много теми. Емоционално обаче не можах да усетя историята и не успях да се свържа с героите и техните болки. 

Но книгата определено е тъжна. И то много. Ако не обичате ЛГБТИ романи, не ви препоръчвам да четете „Моят полицай“, но тук си мисля, че темата е доста по-голяма от това. В книгата ставаме свидетели на една човешка драма - за вечния затвор, в който някои хора са принудени да живеят. За ограниченията и жестокостта на 50-те и 60-те години, когато никой не е можел да бъде свободен и „различната“ любов е била престъпление. Осъзнаването на жестоката истина, че някои неща изобщо не са се променили и са приложими и днес. За тайните, които винаги излизат наяве и за действията, които винаги имат последствия. За искането на прошка – действие, за което никога не е късно и което винаги изисква голяма сила. За изкупването на вина. 

Главните ни герои – Марион, Том и Патрик – са хора, които се опитват да изживеят голямата си любов без да се налага да се обясняват на околните и да се съобразят с тях. Марион и Патрик са страхотни разказвачи и всеки споделя с читателя своята болка, своята гледна точка над историята и всеки един от тях е прав за себе си. Тук няма правилна и грешна страна – тук има любов и желанието да я запазиш само за себе си. 

Бетан Робъртс

Филмът от своя страна смея да кажа, че е много добър, защото идеално е уловил атмосферата на книгата. Докато го гледах се чувствах по точи същия начин както докато чета романа. Актьорският състав е доста добър, а Хари Стайлс дори ме изненада с успешното предаване на дълбочината на образа на Том. Ако в книгата той е по-скоро страничен образ, въпреки че е в центъра на историята, то във филма той има много повече емоция и важност за историята и не е просто страничен наблюдател, оставил се нещата около него просто да се случват. 

И въпреки че не мога да кажа, че книгата ми хареса, определено не съжалявам, че я прочетох. 

Автор: Любен Спасов

„Тя въздъхна. Помисли си, че човек никога не познава другите наистина.“

Из „Съвършена смърт“

Аз съм огромен почитател на Хелън Фийлдс. Тя е от авторите на Benitorial, които следя и като има ново заглавие от нея, веднага се сдобивам с бройка, за което изключително много благодаря на Бени и Данчо. 

Със „Съвършени останки“ и „Съвършена плячка“ Хелън Фийлдс буквално ме отвя. В единия случай ни вкара в главата на убиеца, което като преживяване помня до ден днешен, защото освен, че бях в ума на психопат и виждах как мисли, в един момент започнах да го разбирам и се притесних изключително силно за себе си. Във втората книга пък имаше толкова брутални убийства, че на всяка страница повтарях „Какво по дяволите!?“ и не можех да повярвам какво чета. А аз вече доста трудно се шокирам от книги. 

Хелън Фийлдс обаче винаги успява да ме впечатли с психологията в книгите си, мотивите на убийците, начините по които убиват и изобщо изграждането на сюжетите, които са впечатляващи. Та, когато излезе „Свършена смърт“ нямах търпение да видя какво ме чака, а с „Мъжът от сенките“ обещаваше да се запознаем с нови, не по-малко вълнуващи герои. Затова запретнах ръкави и ви подготвих една нова двойна доза, този път с книгите на Хелън Фийлдс. 

„Съвършена смърт“ 

От „Съвършена смърт“ очаквах много! Както казах и във въведението първите две части на поредицата ме сразиха и Хелън Фийлдс вдигна много високо летвата. „Съвършена плячка“ и „Съвършени останки“ бяха динамични, изненадващи, държащите те в напрежение от първата страница до последната. Дори това, че в „Съвършена плячка“ знаем кой е убиеца от самото начало не направи сюжетът по-малко вълнуващ. 

В „Съвършена смърт“ обаче за първи път Хелън Фийлдс ми беше мудна. Действието вървеше много бавно, нямаше тази динамика на предните книги, в която във всяка глава имаш изненада след изненада и емоционално не можеш да се събереш. Липсваше ми напрежението, което в другите книги го имаше. Да се чудиш каква ще е следващата крачка на убиеца, какво ще направи, къде ще удари. Тук не само, че много бързо разбрах кой е убиецът, а авторката така беше наредила сюжетът, че се знаеше и кои ще са следващите му жертви. 

Може би този път Хелън Фийлдс се беше и доста дистанцирала от самия убиец и това не ми допадна. Самият сюжет се води повече от полицаите, тяхното разследване, чудене .. и докато те не откриваха отговорите на загадката, ние като читатели знаехме частично някои неща и това уби съспенса за мен. Единствената въпросителна бе точната самоличност на убиеца и защо извършва убийствата. 

А причината за действията му отново носят похвали за авторката. Тя наистина има афинитет към психологията и човешкото поведение, защото личната история на убиеца и причината да се превърне в чудовището, което е днес, отново са изпипани до последния детайл и те карат да се замислиш. Финалът също много ми допадна и освен, че приключи логично, остави храна за размисъл, най-вече над това дали смъртта е за предпочитане, когато реалността е изключително жестока. 

Накратко за финал – отново едно добро заглавие от авторката, просто по-мудно и не толкова вълнуващо колкото другите части от поредицата. 

„Мъжът от сенките“

Ето това вече ми хареса! Хелън Фийлдс в пълния ѝ блясък. В „Мъжът от сенките“ вече имаме динамика, доста голям психопат, обрати и много интересна психология. Буквално прочетох книгата на две сядания и не можех да се спра да чета – исках да видя как ще завърши всичко. И само да кажа, че тук отново знаем кой е убиецът още в начало и все пак Фийлдс ми прикова вниманието и не можех да правя нищо друго освен да чета. 

Ще го кажа не знам за кой път, но Хелън Фийлдс просто е много добра да изгражда сюжети свързани с някакъв психологически проблем. Така добре изгражда историята, че хем да научиш нещо ново, хем да има този съспенс, който трябва да присъства във всеки един криминален роман. Тук изключително много ми допадна проблемът на нашия убиец и синдромът от който той страда. Какво го кара да извършва убийства и отвличания, каква му е целта и как вижда светът около себе си. 

Много любопитно беше да науча неговата история, какво го е направило това чудовище, за което ние четем. Беше ми любопитно и как жертвите ще бъдат спасени. А финалът беше толкова логичен, добър и пораждаш размишление – имат ли място опасните психопати дори в специализираните заведения и затвори? Какво е спасението аз тях? И кой решава какво точно да бъде? Каква е ролята на институциите тук? 

Хелън Фийлдс

Най-доброто в тази книга обаче е Кони Улуайн – американски криминален психолог с нестандартен подход, който помага на полицията със случая. Освен, че има изключително интересна лична история, нейният сарказъм и ирония при общуването с други хора е толкова добър, че като порасна искам да приличам на нея. Тя ме разсмиваше, впечатляваше ме с директността си и как не захаросва излишно истината, но и в същото време имах чувството, че общувам с реален психолог, който ми обяснява различното поведение на хората и по-конкретно убийците. Четенето на нейните обяснения, определянето на психологически профил и като цяло моментите, в които тя работеше бяха чисто удоволствие за четене. Тя определено се нарежда сред любимите ми книжни персонажи, а заедно с Броуди Баарда, инспектор от лондонската полиция, са страхотен тандем, чиято динамика на отношения е страхотна. 

Чакам с нетърпение втората част от поредицата, защото искам въвсем скоро отново да се срещна с Кони. 

Автор: Любен Спасов