Book Adventure Club

„Нищо не е толкова болезнено за човешкия ум, колкото голяма и внезапна промяна.“

От години отлагам прочита на знаковия роман на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ и сега определено съжалявам за това. За мен това е великолепна книга, събрала в себе си толкова много мъдрост, философия, ужас и размисли за човешката природа, че няма как да не те държи в напрежение до последната страница. Мери Шели е създала съвършен роман, който поставя основите на жанра по безапелационен начин. Изпитах истинско удоволствие от прочита!

Няма да крия, че да посегна към книгата ме подтикна излизането на филма на Гийермо дел Торо. Още от появата му в Netflix искам да го гледам, но съзнателно се въздържах, защото не можех да си представя да го направя, без първо да се потопя в класическата история на Мери Шели.

Преди да разкажа по-подробно впечатленията си, ще кажа само едно: и книгата, и прочитът на Гийермо дел Торо са превъзходни — препоръчвам ви ги с две ръце!

ЗА КНИГАТА

Честно казано, не очаквах книгата на Мери Шели да ми хареса толкова. По принцип избягвам класики и въпреки че знам, че историята на д-р Франкенщайн е иконична и е поставила основите на цяла културна традиция — както в литературата, така и в киното — все нещо ме възпираше да посегна към нея.

Вярвам обаче, че всяко заглавие идва при теб в най-правилния момент и мисля, че сега беше и най-правилното време да прочета „Франкенщайн или новият Прометей“.

Не знам дали има човек, който да не познава сюжета. Романът проследява историята на младия учен Виктор Франкенщайн, който успява да създаде живо същество чрез научен експеримент. Ужасен от резултата, той изоставя творението си, което остава самотно и отхвърлено от обществото. Постепенно съществото се изпълва с гняв и отчаяние, което води до поредица от трагични събития. Историята изследва теми като отговорността на създателя, границите на науката и нуждата от човешка близост.

Първият мит, който развенчах с прочита, е, че Франкенщайн е името на създателя, а не на самото чудовище. Да, признавам си без бой - на 30 години научих този факт.

Вторият ми „развенчан мит“ е, че романът ще бъде скучен само защото е класика. Въпреки че е публикуван за първи път през 1818 г., текстът звучи изключително модерно. Темите му са актуални и днес, а Мери Шели създава атмосфера, която те кара да се залепиш за страниците до самия финал. Езикът ѝ е богат и описателен и те потапя в готическата атмосфера по естествен начин, което улеснява навлизането в дълбочината на историята. Хареса ми и рамката, която поставя начало и край на историята.

Романът определено има много пластове. В рамките на около 300 страници авторката разглежда сериозни теми като границите на науката и докъде е допустимо да стигне човешкото знание, идеята за „игра на Бог“ и отговорността на създателя, който бяга от собственото си творение. Оттук естествено произтичат и по-философски въпроси — за самотата, отхвърлянето на различния, моралните последици от действията ни. Книгата поставя на преден план и въпроса кое ни прави хора: външният вид или способността да разберем другия, да чуем болката му и да проявим съчувствие.

Въпреки че в романа има и други важни персонажи, за мен в центъра остават Франкенщайн и неговото създание. Тяхното противопоставяне ме накара да се запитам кой всъщност е злодеят — ученият, който си играе на Бог и създава живот, който не би трябвало да съществува, или самото същество, което започва да убива, след като е отхвърлено от всички. Създание, което първоначално търси доброта и разбиране, но получава страх, ненавист и искрена омраза. И макар това да не оправдава действията му, въпросът остава — кой носи истинската вина?

Мери Шели

В отношенията между Франкенщайн и неговото творение няма победител. Има единствено спирала от страдание, която не води до нищо добро. Именно това прави книгата толкова силна – кара те да мислиш дълго след последната страница.

Искам да похваля и изданието на „Сиела“, което аз четох и по-специално Емил Минчев – хареса ми неговият предговор, който ме поотпие в света на „Франкенщайн“. Не само като великото заглавие от Мери Шели, а като поп културен феномен, който вълнува човечеството от 1818 година насам.

ЗА ФИЛМА

Определено си личи, че голямата мечта на Гийермо дел Торо е била да направи филм по книгата на Мери Шели. Неговият „Франкенщайн“ е превъзходен – от красивото заснемане до уважението, вложено във всеки един кадър.

Гийермо дел Торо е създал свой прочит на романа и е направил доста промени, но те са само в плюс за сюжета. По един различен начин той поставя фокус върху темите, които самата Мери Шели е разгледала в книгата. Във всяка негова промяна успях да видя как тя всъщност произлиза от оригинала, но е леко пречупена. Той е взел основата, за да отдаде почит към великата история на Мери Шели и към самата нея, но е създал филм, който няма нито един скучен момент, носи атмосферата на оригинала и представя борбата между чудовището и неговия създател по епичен, но същевременно разтърсващ начин.

Със сигурност във филма има преувеличени сцени, които в книгата са по-скоро загатнати, а тук са директно заявени – ясно се посочва кое е добро и кое е зло. Самозабравянето на Виктор Франкенщайн е изведено на преден план, както и злобата му към собственото му създание. Хареса ми как Гийермо дел Торо буквално е разменил ролите им – ако в книгата действията на Виктор водят до убийствата, извършени от чудовището, то във филма самият Виктор отнема животи на близки хора.

Много ми допадна и ролята на Елизабет. В книгата тя е по-скоро отдалечена фигура, носеща хармония в душата на Виктор. Тук обаче тя е силен катализатор за част от събитията и първа обвинява Виктор за играта му на Бог – игра, която няма как да завърши добре.

Актьорската игра дори няма да коментирам в подробности – всички бяха брилянтни. Джейкъб Елорди е роден за тази роля. Той успя да ми въздейства само с поглед, под тежкия грим. Само с движенията си. Само с гласа си, който в един момент буквално молеше Виктор за помощ. Той изигра чудовището на Мери Шели точно така, както тя го описва – объркано, изпълнено с противоречия, търсещо истината за себе си и за човешката природа. Създание, което се опитва да разбере хората и техните действия и най-вече да открие човечност в тях – задача, която се оказва изключително трудна.

В заключение мога да кажа само едно – и книгата, и филмът заслужават 5000 звезди. Еднакви в своята същност и послания, но различни като изпълнение. Това е история на два века, която звучи актуално и днес и те кара да се замислиш.

Защото през 2026 г. темите за човечността, човешката природа, жестокостта и жаждата да бъдеш по-велик от Бог – както и идеята, че някои хора смятат, че могат да решават кой заслужава да живее и кой не – са все така актуални. А чудовището на Франкенщайн дава ценни уроци, от които някои хора наистина могат да се поучат.

Автор: Любен Спасов 

„Раждането на син ли ни преобразява, запитах се. Затова ли баба Ан е толкова зла? И аз ли ще стана такава майка? Не исках да бъда като тях. След всичко преживявано дали установеният порядък щеше да ме впримчи в мрежата си?“

„Дъщерите на Шандун“ ме изненада изключително приятно. Отлагах четенето на романа още от миналата година, но след като прочетох и последната страница, си мисля, че не е случайно, че го завърших точно в навечерието на 8 март.

Това е история за силна майка и три смели дъщери, които носят един общ „грях“ – своя пол. Пол, който определя съдбата им и ги принуждава да преминат буквално през ада, за да оцелеят и да имат достоен живот. Пол, който ги белязва още от раждането и над тях тегне прокобата, че са в тежест, че са излишни гърла за хранене и че животът им няма значение.

Главните ни героини живеят в Китай след края на Втората световна война – време, в което да си жена не е най-хубавото нещо. Да си майка на три дъщери и на нито един син е повод за срам, а да си момиче просто не е приемливо. „Дъщерите на Шандун“ е книга, която събира в себе си историята на една нация, която променя политическия си режим, но закостенелите традиции остават.

Авторката Ив Д. Джун ни отвежда в Китай през 1948 г. Докато опустошителна гражданска война разтърсва страната, най-голямата грижа на богатите земевладелци от рода Ан е липсата на мъжки наследник. Първородната дъщеря Ли-Хай е поела грижите за трите си по-малки сестри, а майка им прекарва дните си в домакинска работа. Малтретирана и унизявана, Дзян-юе знае, че никога няма да изкупи най-големия си „грях“ – че не е дарила съпруга си с мъжки наследник.

Щом до семейството стига вестта, че комунистическата армия е почти на прага им, мъжете бързат да се укрият и оставят жените от рода Ан зад себе си. Поради отсъствието на мъж, когото да накажат, кадрите на новата власт осъждат Ли-Хай за „престъпленията“ на семейството ѝ.

След като младото момиче устоява на жестокостите на революционерите, жените решават да намерят начин да избягат. Гладни и без пари, но водени от желанието да оцелеят, те поемат на дълго пътешествие в търсене на семейството, което ги е изоставило. От провинция Шандун до оживения град Циндао, оттам до британски Хонконг и накрая до Тайван – жените стават свидетелки на променящата се съдба на една нация. Но със загубата на дома идва и непозната за тях свобода.

Признавам, че едно от първите неща, които искрено ме впечатлиха в книгата, е, че тя е вдъхновена от истинската история на майката на Ив Д. Джун. Много ме вълнуват романи, основани на реални събития. Те ме карат да се чувствам по-близък до героите, до автора и до самото писане. Когато разбера, че някой споделя по този начин личния си свят, и аз се отварям за историята и съм готов да преживея всичко заедно с героите.

А Ив Д. Джун споделя – искрено и без да спестява нищо. Книгата определено не разглежда леки теми. На страниците ѝ ще срещнете жестокост в семейство, в което дъщерите се възприемат като проклятие. Ще се сблъскате със закостенели разбирания, според които животът на жените е безполезен, а да имаш син наследник е най-висшата ценност. Няма значение дали жените в рода са живи, гладни или щастливи. Мъжката рожба е най-важна и всички трябва да живеят според настроенията, желанията и благоразположението на сина.

До такава степен героите в книгата следват тези жестоки канони, че буквално обричат Ли-Хай и сестрите ѝ на смърт. Само заради пола им. Само защото животът им не се смята за толкова ценен, колкото този на мъжете в рода.

Може би много читателки ще намерят тази част от историята за трудна за преглъщане. Тя може да им се стори сексистка, нечестна и жестока. А гневът става още по-силен, когато разберем, че най-отвратителното отношение към жените в книгата идва от… друга жена. И въпреки че познаваме историята и сме чели за отношението към жените в Китай по онова време, няма как като читатели да не се ядосаме.

Още по-тежка е и политическата линия в романа. Когато комунистическата армия ги достига и Ли-Хай трябва да понесе срама и наказанията за „престъпленията“ на баща си, историята става още по-трудна за преглъщане. Виждаме как един режим превръща приятели във врагове. Как чрез убийства, побоища и унижения цяла една нация страда и започва да търси спасение в различни краища на света.

Ив Д. Джун

Нашите героини преминават през изключително тежки изпитания, за да намерят спасение. Глад, мизерия, просия, болести – сполетява ги почти всичко лошо. Но това, че са заедно, им помага да оцелеят. Когато стигнете до този момент от историята, осъзнавате колко силни всъщност са тези жени. Въпреки мъжкия свят и неговите правила те успяват да оцелеят и да заявят: „Хей, ние сме тук и няма да ни пречупите.“

Определено Ли-Хай, майка ѝ и сестрите ѝ са истинският силен пол в книгата. Жени, които не се отказват, посрещат съдбата си и не се крият, както правят някои от мъжете по онова време. Вместо това застават и се борят – за по-добро бъдеще и за правото сами да определят кои са, а не какви светът се опитва да ги убеди, че трябва да бъдат.

И ако си мислите: „Хей, тази книга звучи доста тежка, сигурно се чете трудно“, веднага искам да ви кажа, че няма нищо такова. Ив Д. Джун е написала една наистина тежка и лична история, но по толкова въздействащ и лек начин, че страниците буквално се прелистват сами. Аз дори не усетих кога стигнах до края.

И, честно казано, съжалих за това. Въпреки всичките трудности, през които преминават героите, не ми се искаше да се разделям с тях.

А и този перфектен финал… Мога да кажа само хубави думи за Ив Д. Джун и със сигурност бих прочел още книги от нея.

С две думи – препоръчвам „Дъщерите на Шандун“ горещо!

Автор: Любен Спасов

„В крайна сметка сестра ми постигна славата, за която така отчаяно жадуваше. Но само в смъртта. (…) Получи позорна слава – поредната жертва на тъмната легенда от нашия град.

Легенда, издълбана в пясък и камък. Приказка, вкоренена в разрухата. 

Предание, градено върху лъжи.“

Напълно в стила на „Това не е моето име“ от Меган Лали, „Бяхме предупредени“ беше идеалният ми избор за четиво за този уикенд. В компанията на силно кафе и мартенското слънце се потопих в една история, която, типично за YA романите, ме грабна почти веднага и с динамичния си сюжет не ме пусна да изляза от мрачния ѝ свят до самия финал.

Това е история за една стара и смъртоносна градска легенда, преплитаща се с човешката алчност и безскрупулност. История за деца, които са потърпевши от последствията от грешните избори на възрастните. История, в която мистерията и реалността се преплитат, а в даден момент се чудиш кое е истина и кое не.

„Бяхме предупредени“ ни отвежда в изоставеното селище „Феърпорт Вилидж“, което е обгърнато в мрачни истории и легенди. Кърваво убийство преди двайсет и пет години всява страх в жителите на съседния град, а години по-късно още двама души биват убити.

Легендите говорят, че мястото е обитавано от духа на жената, обвинена в първото убийство. Това обаче не спира Идън Стафорд и нейни съученици да отидат в изоставеното селище и да заснемат документален филм. Те обаче не подозират, че един от тях няма да се прибере у дома.

Когато някой започва да преследва тийнейджърите, посетили селището, Идън се опитва да разгадае мистерията. За целта трябва да обедини сили с трима от най-големите си врагове. Сред тях е Кейлъб Дърам – момчето, което успява да разпали искри у Идън.

В разследването си младежите ще се натъкнат на дълбоко пазени тайни, а заплахата за живота им ще ги сближи повече, отколкото са предполагали. Понякога най-близките ни крият мрачни тайни, а тези, които допускаме близо до себе си, не са хората, които сме очаквали.

За да съм напълно обективен в мнението си за книгата, ще го разделя на две части. Ще говоря както за качествата на романа като правдоподобност, така и за чистата читателска емоция от срещата с историята.

Да, както почти всеки YA роман, „Бяхме предупредени“ има доста наивни моменти. Любовната нишка в романа ми се стори скалъпена и донякъде неловка, но пък в същия момент се замислих: „Тийнейджърската любов не е ли често именно такава?“. За много хора, които обичат криминални романи и трилъри, някои моменти от „разследването“ на тийнейджърите може да им се сторят доста зле изпълнени и неправдоподобни. Части от книгата могат да изглеждат прекалено нагласени и дори леко смехотворни.

Както в много други подобни романи, полицията почти липсва, разследванията ѝ са повърхностни и като цяло изглежда безполезна в своето съществуване. За сметка на това нашите млади герои не само се справят доста по-добре в разследването, но и са много по-смели, по-дръзки и твърдо решени да разкрият истината – докато на правосъдието сякаш изобщо не му пука.

Но въпреки тези неща, четенето на книгата ми донесе истинско удоволствие. Мистерията ми беше интересна и ме държеше на тръни, а в началото на романа, когато има повече заигравка с проклятието, което дебне във „Феърпорт Вилидж“, дори на няколко пъти настръхнах.

Книгата се чете леко, а динамичният сюжет задържа вниманието ти, защото във всяка глава се случва нещо различно. И да, финалът ми се стори малко равен, но пък имаше логика в него, която свърза случки с 25 години разлика. А и епилогът си свърши работата, като задоволи желанието ми за лек обрат, защото за едно от убийствата не очаквах да има такъв развой.

Книгата със сигурност е подходяща за феновете на „Това не е моето име“ от Меган Лали и трилогията на Холи Джаксън „Наръчник за убийства за добри момичета“.

Ако си търсите приятно четиво за уикенда, което да ви разсее и да си починете с него, „Бяхме предупредени“ от Челси Икасо е идеалният избор. Авторката има много приятен стил на писане, който те предразполага да се отпуснеш, да се оставиш да те води и да не мислиш за нищо в продължение на няколко часа – изпълнени с духове, проклятие, луд убиец на свобода и група приятели, готови на всичко, за да открият истината.

Автор: Любен Спасов

„Като четем, ние виждаме нещата от нечия друга гледна точка и това естествено ни насърчава да спрем и да погледнем хората около нас, вместо да преследваме успеха като на състезание.“

Една от големите ми мечти е някой ден да отворя своя книжарница. Представям си я много романтично – уютно пространство, изпълнено с книги, с кътчета за кафе и четене, студенти, които идват да учат, може би и ъгъл с музика, пълен с плочи и дискове. Когато се размечтая истински, си представям как организирам премиери на книги, литературни четения, обсъждания и книжни клубове.

Засега това е просто мечта. Но донякъде я изживях благодарение на Йонджу и нейната книжарница „Хюнам-донг“.

Йонджу вярва, че книгите притежават невероятна сила – всяка история, която четем, не просто остава в спомените ни, а пуска корени в душите ни. Решена да живее пълноценно, тя оставя стария си живот и, следвайки детската си мечта, отваря книжарница в тих квартал. С времето започва да си задава въпроса какво прави една книжарница добра. Чете ненаситно, организира срещи с автори и дори изгражда собствена философия за продажбата на книги.

Заобиколена от приятели, писатели и книгите, които ги свързват, Йонджу поставя началото на нова глава в живота си. Книжарница „Хюнам-донг“ се превръща в уютно убежище за изгубени души – място за почивка, изцеление и напомняне, че никога не е късно да започнеш отначало.

„Добре дошли в книжарница „Хюнам-донг“ е типичен азиатски роман, който преплита уют, мъдрост, реални житейски ситуации и истории за моментите, когато животът ни поставя на кръстопът и трябва да вземем правилното решение за себе си.

Книгата на Хуан Поръм е перфектна за всички книголюбители. В нея се говори за любовта към четенето, за поуките, които можем да извлечем от всяко заглавие, и за мъдростта, която книгите носят със себе си. Независимо дали романът е художествен или нехудожествен, от него можем да почерпим житейски уроци и съвети как да постъпим в дадена ситуация.

Разбира се, разглежда се подробно и какво означава да си собственик на книжарница – не само романтичната страна, но и реалните трудности. Виждаме с какви предизвикателства се сблъсква Йонджу, за да задържи бизнеса си жив – какви решения трябва да вземе относно събитията, които организира, хората, които наема, и услугите, които предлага. Отстрани всичко изглежда лесно, а работата в книжарница – особено за читателите – носи романтичен ореол. Но като всеки бизнес и този има своите премеждия, които авторката не ни спестява.

Докато четем за книги, книжарници и за това как Йонджу превръща временното начинание в постоянен път, се сблъскваме с множество житейски ситуации чрез историите на героите.

Една от основните теми е успехът и намирането на работа, която не изчерпва силите ти, а те зарежда. Един от героите е изправен пред избор – престижна професия без удовлетворение или по-скромна работа, която му носи щастие. На моменти книгата ми напомни на „Първа помощ при бърнаут“ от Емили Балестерос, защото чрез диалозите на героите получих ценни съвети за отношението ни към работата и грижата за себе си.

Хуан Поръм

Голяма тема в романа е и балансът между личния живот и професионалните амбиции, намирането на собственото усещане за успех, а не това, което обществото ни налага. Засегнати са още очакванията на родителите, разминаването с мечтите на децата им, провалите и силата да продължиш напред.

Като цяло препоръчвам „Добре дошли в книжарница „Хюнам-донг“ на всички, които търсят по-леко и уютно четиво с доза азиатска мъдрост. На мен ми се искаше да има малко повече сюжетна динамика, която да ме накара да се замисля по-дълбоко, но и в този си вид книгата е чудесен избор за почивка.

Автор: Любен Спасов

„В книгите и филмите винаги има тъга и нещастие, 

но когато е добре разказно, става красиво…“ 

„Очите на Мона“ изобщо не беше в плановете ми за четене. Виждах различни публикации за нея в социалните мрежи, но не ѝ бях обърнал особено внимание. Докато не казах думите: „Hrisilandia, хайде заедно да обиколим Коледния панаир на книгата тази година“.

И така, Хриси не ме пусна да си тръгна от щанда на Colibiri без бройка за мен. Говореше толкова разпалено за писането на автора, за структурата на книгата и за идеята ѝ, че не само си я взех, а я преместих доста напред в списъка си за четене.

Оказа се, че Хриси изобщо не е преувеличила. „Очите на Мона“ е красива книга – типично по френски – събрала в себе си цялата мъдрост и изящество на изкуството, примесени с лична история, която ще помня дълго.

Още в началото се сблъскваме с проблема – Мона получава пристъп, при който губи зрението си за няколко минути. Лекарите и родителите ѝ са озадачени – защо се случва това? Физически всичко изглежда наред, но пристъпите се повтарят и притеснението за зрението ѝ нараства.

Затова дядото на Мона ѝ дава петдесет и две седмици – времето, което ѝ остава, за да открие цялата красота на света. Това е срокът, който той си поставя, за да я запознае с произведенията на изкуството, преди момичето да загуби зрението си – може би завинаги. Заедно ще обикалят Лувъра, музея Орсе и Бобур. Заедно ще се възхищават и ще се вълнуват, завладени от някоя картина или скулптура. През погледите на Сандро Ботичели, Йоханес Вермеер, Франсиско Гоя, Гюстав Курбе, Камий Клодел, Фрида Кало и Жан-Мишел Баския Мона ще открие силата на изкуството и ще съхрани красотата му в паметта си. Роман за посвещаването в изкуството и живота, „Очите на Мона“ има невероятна съдба – преведен в над двайсет страни още преди излизането си във Франция, той се превръща в международно явление.

Приех „Очите на Мона“ доста лично. Може би повечето от нас имат специална връзка със своите баби и дядовци, а тази книга е посветена именно на онова общуване, което само едно внуче може да има с родителите на своите родители.

За мен четенето на „Очите на Мона“ събуди спомени за една тетрадка с рецепти, малките шоколадчета „Своге“ и една ловна пушка, за която се знаеше, че няма как да дойде при мен. И въпреки това тези предмети те свързват завинаги с душата на човек, когото обичаш. Независимо дали е тук физически или не, той остава в сърцето ти завинаги.

Когато посегнах към книгата, си мислех, че ще бъде мудна заради цялото изкуство в нея. От една страна ми беше любопитно как авторът ще преплете едни от най-великите произведения на изкуството и техните послания с личната история на едно момиче, което губи зрението си. От друга – се съмнявах, че това може да бъде направено четивно. Е, френските автори явно никога не могат да ме разочароват.

Книгата се чете леко. Преминаваме през картините с прекрасна динамика, която изобщо не е скучна или мудна – напротив. Имах усещането, че се разхождам заедно с Мона и дядо ѝ из музея, а той разказва и на двама ни тези прелюбопитни истории за произведенията. За мен четенето беше като учебник – начин да обогатя общата си култура, защото си признавам, че 98% от нещата не ги знаех.

Тома Шлесер явно обича изкуството и това личи от всяка страница. Всеки художник и всяко произведение са представени по толкова въздействащ начин, че ми се прииска веднага да си запазя билет за Франция и да обиколя отново тези музеи – вече с други очи.

Тома Шлесер

Личната история на семейството на Мона е вплетена логично и смислено в повествованието и ми донесе огромно удоволствие. Разговорите между внучето и дядото, както и самите картини и техните послания, допълват случващото се в дома на Мона и ѝ помагат да се справи със ситуациите, които животът ѝ поднася.

В романа отново присъства темата за това колко е важно семейството и отношенията в него – какъв пример даваме на децата и как те усещат всичко. Колкото и да се опитваме да скрием нещо от тях, освен да ги нараним и да ги накараме да се чувстват излъгани, едва ли постигаме друго.

За мен „Очите на Мона“ е роман за значението на общуването и за способността ни да възприемаме цялата красота, мъдрост и реализъм на този свят. Не дадох пълните 5 звезди в Goodreads, защото за френски автор книгата не ми подейства толкова емоционално. Аз съм голям почитател на французите – обикновено ме отвяват и ме превръщат в емоционална развалина към финала на творбите си. Тук това го нямаше, но имаше нещо различно – отново много смислено.

И най-вече – красиво.

Автор: Любен Спасов

„Обещах ти, че ще направя всичко за теб - каза тя и сви пръстите си в юмрук - Може би не си разбрал докъде съм готова да стигна.“

Любовта е химия. Затова с Цвети решихме в най-романтичния месец от годината да прочетем една от най-обсъжданите книги в момента – „Алхимизирани“.

Инициаторът да изберем това заглавие за тазмесечното издание на рубриката бях аз. Миналата година, на Книжния панаир във Франкфурт, романът на СенЛинЮ беше сред най-коментираните книги – беше навсякъде и нямаше как да не привлече вниманието ми. Като част от цялата тази атмосфера около него, на 100% се навих да се потопя в историята. А когато разбрах, че основата е фенфикшън, който комбинира света на „Хари Потър“ с малка част от „Разказът на прислужницата“, интересът ми стана още по-силен – просто трябваше да се запозная отблизо с „Алхимизирани“.

Заради обема ѝ обаче бързо осъзнах, че няма да мога да съчетая четенето ѝ с друга книга за рубриката, затова въвлякох в това дарк фентъзи приключение и Цвети. Дали в крайна сметка останахме доволни от „Алхимизирани“? Ще разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не бих казала, че книгата 

ще се нареди сред любимите ми.

„Алхимизирани“ ме привличаше най-вече, заради връзката с Хари Потър вселената и обещанието за нещо различно във фентъзи жанра. Но за да ви хареса тази книга е много важно да се абстрахирате от подобни сравнения. Ако сте фенове на поредицата на Роулинг, със сигурност ще видите някои препратки, може да откриете и сходства с други романи. Но това ще ви попречи да се насладите на историята или поне при мен беше така през първата ѝ част. А всъщност СенЛинЮ е изградила съвсем различен свят и когато успях да погледна на „Алхимизирани“ по този начин, четенето стана по-интересно. Въпреки това не бих казала, че книгата ще се нареди сред любимите ми или сред препоръките ми. 

Ако гледаме на романа като фентъзи, може да отличим описания свят, история на Паладия, спецификите на магията, развитието на войната и последствията от нея. В същото време почти всичко е представено през статични сцени. В част от тях главите герои се срещат регулярно, в други Хелена изпълнява работата си на лечител. И междувременно на читателя се разказва как се е стигнало до тази война,  кои са основните действащи лица, какви различни умения притежават персонажите и т.н. Липсваха ми динамика и битки, възможност да опозная света от повече гледни точки, да изляза от стаята, в която са водещите двама и най-накрая нещо да се случи. Разбира се, има няколко по-разчупени момента в този стил, изпълнени с напрежение и обрати, които ми допаднаха. Но на фона на големия обем на текста, очаквах повече. 

Ако разглеждаме „Алхимизирани“ като роментъзи, не мога да кажа, че развитието на взаимоотношенията между Хелена и Кейн събуди особени емоции в мен. Не ги възприех, липсваше ми нещо, за да им симпатизирам или да изпитвам емпатия към тях. Трябва да кажа, че не съм чела много роментъзи заглавия, за да сравня с други в жанра, но съм попадала на доста добри романтични или чиклит истории, в които химията между героите сякаш преминава отвъд страниците. Тук не го усетих. 

СенЛинЮ

Допадна ми структурата, избрана от авторката - да започне с героиня, която не си спомня нищо от миналото си и след това да ни върне назад във времето и ние да разкрием случилото се, заедно с нея. Тази втора част от романа ми беше много по-интересна, макар че цялостното усещане за статичност, еднообразни сцени и прекалено разтеглен сюжет се запази. И все пак имаше нещо, което ме теглеше да продължа напред, да стигна до развръзката, така че мога да определя стила на СенЛинЮ като увлекателен.

Ако планирате да четете „Алхимизирани“, трябва да се подготвите и за по-графични, кървави и брутални описания на мъчения или процедури. Още една причина да си припомняме, че това „не е Хари Потър!“, за да не се разочароваме – все пак романът е представян като мрачно фентъзи. 

Като теми в книгата се открояват: безсмислието на войната, в която никога няма победители, готовността да се жертваш за убежденията си, размитите граници между добро и зло, до какво водят предразсъдъците и други, които неизменно се свързват с военни или антиутопични сюжети. Със сигурност е ценно да си ги припомняме - особено когато ежедневно ни се доказва, че не сме си научили уроците от такива събития през вековете. 

Може би щях да препоръчам книгата по-категорично, ако не беше толкова разтеглена и сюжетът беше по-разчупен. Смятам, че това може да откаже или да отегчи в дадени моменти читателите и трябва да се вземе предвид. Но бях приятно изненадана от финала – всъщност от съвсем последните думи в него, които напомнят, че понякога истинските герои остават в бележките под линия, и придават някаква красива поетичност на всичко описано преди това.

ТОЙ: Мъката в тази история можеше да свърши 400 страници по-рано! 

Както написах и в увода, наистина бях много ентусиазиран да прочета „Алхимизирани“. Може би самата енергия около заглавието във Франкфурт, а след това всичките онлайн мнения за него, ме ентусиазираха и нямах търпение да се потопя в историята. 

Като цяло моето мнение ще бъде кратко. За мен „Алхимизирани“ има голям потенциал, но големият обем, който е излишно раздут, ми развали удоволствието от четенето. Тази книга без проблеми може да бъде с едни 400 страници по-кратка и да успее да задържи както интереса ми, така и динамиката на сюжета. 

Сега тъкмо когато ми ставаше интересно, вляза в историята и дори с любопитство преследвах случките, изведнъж заради излишни обяснения и пълнеж, губех фокуса и по-скоро се дразнех на случващото се и ми ставаше досадно. Така загубих голяма част от посланията заложени книгата, които се обещават в нейната анотация. Така не успях да оценя може би голямата драма, която беше в частта, в която върнахме назад във времето. Може би не успях да се свържа със самите герои по подходящ начин, защото ми омръзна да повтарят едно и също и да ми припомнят неща, които вече знаем. Само да кажа, че и на първото „Ти вече си моя“ разбрах, че отношенията между Хелън и Кайн ще са токсични. Нямах нужда да го чета 700 страници, на всяко второ изречение.

Не мога да отрека - светът, който създава СенЛинЮ е много впечатляващ. Първата част на книгата я погълнах за отрицателно време, защото ми беше интересно как е измислила всичко това. Аз не съм от редовните читатели на фентъзи романи и този ми се стори доста сложен, но ми беше много любопитно да ги опознавам и да се опитвам да разбера как работи. Ако трябва да го сравняваме със света на „Хари Потър“, то той наистина е детска историйка. Тук нещата са на много по-високо ниво. Много ми харесва как химията и изобщо науката е вкарана в действията, как нищо не беше повърхностно, а всяко действие на героите имаше втори, трети, та и четвърти план. Както казах и по-горе – има хляб в историята. 

За щастие книгата се чете бързо и върви леко. И добре, че е така, защото ако се четеше и бавно, с всички тези излишни подробности, може би нямаше да я дочета. Но истината е, че не усещах как отмятам страниците и минавам през историята. 

Искам да поздравя и издателство „Сиела“ за постовете в социалните мрежи, в които обясняват различни термини, запознават ни с герои, и като цяло ни помагат четенето да върви по-гладко. Аз си ги бях запазил и особено в началото доста опрах до тях някои неща да ми стават по-ясни. 

Друго нещо, което не ми допадна е, че може би не видях един положителен мъжки образ в тази книга. Всички бяха токсични, агресивни, убийци, психопати. Жените бяха или зли, отново под влизането на мъжете, или в ролята на жертви, използвани за разплод както в „Разказът на прислужницата“. Някак си баланса на тези роли ми беше прекалено нарушен и наистина не видях кое поведение за пример. Или съм го изпуснал сред всичко останало. 

Като цяло тази книга бих я препоръчвал само на хора, които са почитатели на жанра. Оценявам положителните ѝ страни, виждам защо има хайп около нея, но определено не беше моето нещо. Не съжалявам, че я прочетох, но и не е история, която ще остане за дълго в книжното ми сърце. 

„Това е безвъображаемо обвинение и честно казано ми е омръзнало да го чувам. Магьосничество. Все едно няма друго обяснение за жена, която е добра в работата си.“

Ариел Лоуън ме потопи в своята ледена река и не изплувах в реалния свят докато не разбрах отговорите на всички въпроси, които ме вълнуваха живо до самия финал. Това е история, която с лекота разказва една много тежка история за изнасилване, убийство, сексизъм, подценяване и неразбиране, но в никакъв случай не те натоварва. Защото вплита в себе си и темите за истинската любов, уважението, страстта, с която вършиш това, което обичаш, мъдростта заложена в жената и магията да израждаш здрави деца. 

„Ледената река“ е историята на реално съществуващата личност Марта Балард, която е била акушерка и която оставя своята история написана в своите лични дневници. История, която вдъхновява Ариел Лоуън да напише роман, който да се придържа към историческите събития, но и да напише една художествено измислица, която те увлича и не искаш да свършва. 

История, която проследява съдбата на едно семейство, една жена, един цял град и борбата на жените през XVIII век, които е трябвало да доказват себе си, възможностите и правотата си всеки един изминал ден. 

„Ледената река“ ни отвежда в Мейн през 1789 година. Когато река Кенебек замръзва, погребвайки мъж в леда, Марта Балард е извикана да огледа тялото и да установи причината за смъртта. Като акушерка и лечител тя е запозната с много от нещата, които се случват зад затворените врати на домовете в Халоуел. В своя дневник тя записва всяко раждане, смърт и престъпление в малката им сплотена общност.

Месеци по-рано Марта е документирала подробностите за предполагаемо изнасилване, извършено от двама от най-уважаваните мъже в града – единият от които сега е намерен мъртъв в леда. Но когато местен лекар подкопава нейното заключение, обявявайки смъртта за нещастен случай, Марта е принудена сама да разследва шокиращото убийство. В течение на една зима, докато процесът наближава, а шушуканията и предразсъдъците нарастват, Марта упорито преследва истината. Нейният дневник скоро се озовава в центъра на скандала, замесвайки онези, които обича, и лоялността ѝ е изправена пред изпитание.

Книгата много ми допадна. Въпреки че на моменти ми се искаше да е малко по-динамична, ме спечели със своята емоционалност, философия и темите, които са важни. 

„Ледената река“ си има всичко. На първо място си има герои, които са толкова добре изградени, че ти не оставаш безразличен към тях. Или ги обичаш или ги мразиш. На някои от тях съчувстваш, а пък други грам не ги разбираш. Но всички ги усещаш живи и това е голяма сила за романа, защото вярваш на всяка написана дума.  

На мен лично много ми допадна мистерията в историята – как до последната страница не знаехме кой е убил един от изнасилвачите и как се е озовал в ледените води на  Кенебек. Самите съдебни процеси бяха много интересни за проследяване – там авторката ни показва нагледно колко назадничаво е било обществото спрямо жените и как е поставяло под съмнение всяка тяхна дума и действие, само защото не са мъже. 

Правата и възможностите на жените са голяма тема в романа, но не са написани по дразнещ начин с цел излишен феминистки популизъм. Просто главната ни героиня е толкова силна жена, че тя самата се бунтува спрямо обществените нагласи и със своите действия показва, че няма да робува на остарели разбирания спрямо нейния пол. 

Ариел Лоуън

Книгата със сигурност ме вдъхновява да прочета още за Марта Балард – тя е акушерка, която е изродила над 1000 бебета, без да загуби нито едно. Животът ѝ не е бил лек, но тя го е живяла достойно. Много се радвам, че цялата книга беше написана от нейно име, защото това ми помогна много по-лесно да вляза в света ѝ, да приема мъдростта ѝ, да си представя с какъв светоглед е била и как по един много смирен начин е преминала през перипетиите, които застават на пътя ѝ.

А една от финалните сцени в книгата с Марта ще я помня дълго време, защото като мъж нямаше как да не съчувствам за станалото в нея, но като човек страшно много харесах как всеки получи това, което е заслужил. 

Накратко – прочетете „Ледената река“ – смятам, че би допаднала на всеки, който обича книги за реални личности, примесени със завладяващ художествен сюжет, който те държи на тръни до последно. 

Автор: Любен Спасов

„Трябва смелост да изживееш своята истина,

 особено когато светът ти казва да я скриеш.“

„Невидимите фурии на сърцето“ от Джон Бойн е поредната книга, която аз и Цвети решихме да прочетем за рубриката „Тя и той“, и която и двамата отлагаме от години. Честно казано подходихме към романа без очаквания, без да знаем дори за какво точно се разказва в него и той определено успя да ни изненада приятно. 

Книгата разказва историята на Сирил – човек, който се учи да живее със своята идентичност и с тежките неправди, които животът му сервира. Книгата не щади читателя – на моменти е брутално директна и болезнена, но същевременно разкрива красотата и човечността на героите, които се борят за любов, приемане и себеуважение.

Освен личните драми, романът умело вплита и политическия и социален контекст на Ирландия през десетилетията, показвайки как обществото реагира на различието и как промените се случват бавно и трудно. И макар сюжетът понякога да се движи по-бавно, историята е изключително завладяваща и изпълнена с моменти, които остават дълго в ума.

За нас „Невидимите фурии на сърцето“ се оказа не просто книга, а пътуване – през епохи, през страхове и предразсъдъци, през любов и прошка, и най-вече – път към себеоткриването. 

ТЯ: Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин.

Името на Джон Бойн вече е доста познато сред ценителите на литературата у нас. „Невидимите фурии на сърцето“ ми беше горещо препоръчана от Лера от mama_and_elly_and_books преди няколко години и благодарение на рубриката, най-накрая я извадих по-напред в купчината „за четене“. Започнах романа без да прегледам анотацията и нямах никаква идея какво да очаквам. Знаех, че е тип bildungsroman, който проследява живота и съзряването на едно момче в Ирландия и че е написана „много добре“ по думите на повечето читатели. Но историята успя да ме изненада.  

На първо място се изненадах, че книгата не е събудила повече полемика сред читателската общност у нас, която за съжаление често подхожда доста тесногръдо към сюжети, свързани с хомосексуални герои, какъвто е главният персонаж Сирил. Радвам се, че романът се е спасил от подобно оплюване, защото си заслужава да достигне до повече читатели. 

В центъра на историята всъщност се завъртат различни хора и всеки носи своите рани, недостатъци и слабости, сякаш за да се убедим, че нищо на този свят не е само черно или бяло. Бойн излага на показ най-грозните черти на ирландското общество и политика. Но в същото време в текста се срещат и топлота и любов. Макар че персонажите се изправят пред множество трудности и предразсъдъци, животът трябва да продължи и те го правят ден след ден. 

Джон Бойн

Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин, да те накара да изпиташ състрадание, без да се чувстваш депресиран накрая. Вярвам, че „високата литература“ (ако решим да говорим за такава) може да замисли или разтърси читателя, без да го отчайва. И книгата на Джон Бойн е чудесна демонстрация на това. Стилът му е увлекателен и макар че животът на героите не е никак лек, читателят преминава през историите им с лекота. 

Освен съдбата на Сирил и всичко, с което хора като него е трябвало да се справят през описаните години, силно впечатление ми направиха и жените в романа. Голяма част от тях също са принудени да се борят с ограниченията, поставени от Църквата или от закостенелите разбирания. Съвсем обикновени майки, сестри, приятелки, които показват необикновена сила на духа и способност да взимат трудни решения и да приемат последствията от тях без да се изживяват като жертви. 

И може би това е другото, с което книгата се открои за мен –  в нея има хора, които стават жертва на насилие, на неразбиране, хомофобия, криворазбрана целомъдреност, но никой от тях няма жертвеническо поведение. Те приемат ролята, която са изиграли в собствения си живот и търсят начин да се спасят, да намерят щастието, както и да изглежда то. Един истински пример за сила, дори и хората, които я проявяват, да са изтъкани от слабости.

От всичко описано тук, може би става ясно, че препоръчвам „Невидимите фурии на сърцето“ – заради интересния сюжет и стила на автора, заради ценните послания, емоционалното (но не натоварващо) читателско преживяване… Разбира се оставям една вратичка за хората, които считат, че засегнатите теми не са за тях, но ако решите да се предизвикате, този роман заслужава внимание.

ТОЙ: „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен!

Тази книга определено ме изненада! Бях се приготвил за едно тежко четиво, което ще чета поне седмица и няма да ми върви леко, а аз прочетох „Невидимите фурии на сърцето“ за 3 дни и то даже лични ангажименти ме позабавиха с прочита. 

Но това, че аз прочетох книгата почти на един дъх, не трябва да ви заблуждава, че е леко четиво. Темите вплетени в нея са сериозни, обществено важни, а чрез писането си, което на моменти е доста брутално директно, Джон Бойн ги прави и трудни за преглъщане. 

В „Невидимите фурии на сърцето“ основната тема е за хомосексуалността в Ирландия. Чрез живота на главния ни герой Сирил, авторът е направил един подробен прочит на това какво са преживявали тези в хора в страната от края на Втората световна война до наши дни. На страниците на романа ставаме свидетели на това как в Ирландия да си хомосексуален се е наказвало със смърт, как тези хора са били гонени, измъчвани, затваряни, убивани. Как това състояние се е смятало за психологически проблеми дори, а ако някой баща отнеме живота на своя хомосексуален син, не изтърпява наказание, защото все пак синът е психически негоден. 

В книгата има много тежки сцени свързани с насилие, което е толкова жестоко и незаслужено, че няма как да не ти заседне буца в гърлото докато четеш. Джон Бойн описва много подробно как тези хора са се криели, срещали са се набързо някъде навън, рискували са живота си, само за да могат да изпитат ласка и да се почувстват желани и обичани. Той разглежда и началото на кризата със СПИН и обвиненията, които получават хомосексуалните по това време и отношението към тях тогава, въпреки че голяма част от заразените са били и хетеро мъже и жени. 

Като цяло книгата проследява живота на Сирил, който определено не е бил лесен, Оставен за осиновяване още при раждането си, попаднал в семейство, което не иска да го приеме изцяло, той се учи как да живее с тайната, която носи и с тежките неправди, които му сервира съдбата. На моменти книгата ми напомняше на „Малък живот“ с тази разлика, че тук героят не е малоумен и неговото страдание не е нарочно преекспонирано. За щастие Сирил успява да научи своите уроци, да вземе от всяка среща и случка най-доброто и да се научи да живее със себе си без страх, без да се налага да се крие и без да обслужва комфорта на другите. В крайна сметка той успява да сложи себе си на първо място, за да може в края на книгата да намери покоя и щастието, които винаги е желал. 

Изключително много ми хареса връзката с биологичната му майка, с която през цялата книга се „гонят“ – животите им са преплетени чрез случки, които не са свързани конкретно с двамата, но винаги ги поставят на една сцена. Това разминаване продължава до момента, в който вече няма как да се пренебрегнат знаците и истината трябва да излезе наяве. Но в това отношение писането на Джон Бойн ми достави огромно удоволствие, като виждах как умело се „закача“ с тази част от сюжета и на финала всичко приключва по един много логичен начин. 

Това, което на мен доста ми хареса е, че в книгата е намесена и голяма част от политическия живот в Ирландия, реакциите на обществото спрямо различните случки в страната и мнението на Джон Бойн вплетено в текста, чрез действията и позициите на героите му. 

Не мога да отрека, че от време на време сюжетът ставаше по-муден отколкото ми се искаше на мен. Определено можеше книгата да е с една идея по-динамична и така да те грабва, че да няма второ мнение дали е четима или не. Но като цяло съм доста доволен от прочетеното. Със сигурност „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен! 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„За човека, когото обичаш, трябва да разрушиш света и да построиш нов. Правиш всичко възможно, за да му дадеш онова, от което има нужда.“

Из „Този велик, необятен, прекрасен живот“, Емили Хенри

Какво може да ме извади от книжна дупка в началото на годината? Оказа се, че за мен отговорът е прост – двама любими автори и техните нови книги, които не ме оставиха намира, докато не ги приключих. 

Емили Хенри и Ричард Озмън са моя огромна слабост. Всеки път, когато отварям нова книга от тях се чувствам сякаш започвам разговор със стар приятел. Започваме от там, където сме спрели миналия път и те ми разказват нова история, в която ще се влюбя. 

И те отново не ме разочароваха. И двамата са написали книги, всеки в своя жанр, но с много общи неща в тях. И на двамата романите са човешки.

Да, в „Невъзможно богатство“ има отвличания, убийство, бомби, опасни престъпници, изнудвания и четири старчета, които правят всичко това да изглежда супер забавно, а пък в „Този велик, необятен, прекрасен живот“ имаме двама писатели, изчезнала богата наследница, мистерия, семейни драми, любов и много мъдрост за живота и за това колко всъщност прекрасен е той. Но и в двете книги са събрани истории на хора, които ще ви развълнуват, разплачат, разсмеят глас и изобщо няма да ги усетите като измислени персонажи. 

Но, за да не съм голословен, ви предлагам да прочетете повече в текста. 

„Невъзможно богатство“ от Ричард Озмън

За мен Ричард Озмън става все по-добър!

Петата част на „Криминален клуб „Четвъртък” е една от най-забавните и заплетените от поредицата. Като отворих книгата и започнах да чета първите страници осъзнах колко силно са ми липсвали четирите старчета. Липсвала ми е динамиката на групата, общуването между тях, закачките, разследванията. Тези герои наистина сякаш съществуват някъде, а Ричард Озмън сякаш е техен биограф, който просто описва приключенията им. Разбира се, излизането на филма лятото помага за по-лесното приемане на героите за реални хора, а докато четях „Невъзможно богатство” пред очите ми бяха актьорите и някак си историята стана още по-жива.

В тази част всеки от персонажите се справя с последиците от събитията, които се случиха до този момент. Елизабет трябва да намери сили да де върне в най-добрата си форма, Джойс трябва да помогне на дъщеря си да организира сватбата си без да се избият, Ибрахим се грижи и напътства своя любим затворник с идеята да го промени, а Роб е изправен пред нови предизвикателства, които ще изпитат ценностната му система и ще го накарат да направи нещо, което до този момент не е.

Ричард Озмън е във вихъра си в „Невъзможно богатство”. Написал е една много заплетена криминална история, изпълнена с обрати и изненадващи разкрития до последната страница. Написал е емоционални сцени, които могат да те разчустват само с няколко думи. Аз лично съм се смял с глас с някои от диалозите и изказванията на героите - категорично за мен това е най-забавната част на „Криминален клуб „Четвъртък”.

Както и в предните части, така и тук има заложени много важни и сериозни въпроси. В книгата Озмън говори за темите за домашното насилие, за личния пример, който даваме на околните и как го вдъхновяваме, доверието между приятели и врагове, силата да се справим със скръбта и да продължим напред. Разбира се относно имаме темата за семейството - това, в което се раждаме и това, което сами избираме - и как като сме заедно и имаме хора, които ни разбират и подкрепят, всичко е някак по-хубаво.

А най-хубавото от всичко е, че Ричард Озмън в своите благодарности официално потвърждава, че ще има шеста книга от „Криминален клуб „Четвъртък” и втора от „Разкриваме убийства”. И това, ако не е едно много хубаво начало на книжната ми 2026 година, не знам кое е.

„Този велик, необятен, прекрасен живот“ от 

Емили Хенри

„Този велик, необятен, прекрасен живот“ е една от най-добрите книги на Емили Хенри, но и една от най-различните! Това е роман, изпълнен с мъдрост, любов, тайни, журналистически заглавия, семейни драми, но най-вече е роман за изборите, които правим и до какво водят те. За това колко важно е да обичаш някого толкова силно, че да си готов да преобърнеш света си, да го разрушиш и да построиш нов, специално за него, който да му пасва идеално. 

Ако харесвате Емили Хенри заради любовните сюжети, тук се пригответе, че това изобщо не е фокусът. Тук романтичните отношения между главните ни герои са в периферията на историята и хем задават една любовна рамка, без която историята не може, хем не мисля, че в случая влюбването между Алис и Хейдън бе толкова важно. 

Даже, ако трябва да бъда напълно честен, точно любовните отношения за малко да ми развалят удоволствието от цялата книга. Това е първият роман на Емили Хенри, в който не повярвах на героите и първоначалната искра между тях. Всичко се случи някак много бързо и изкуствено. Както не общуваха и дори се отбягваха, така изведнъж се награбиха. И въпреки че с напредването на историята техните отношения придобиха доста по-завършен вид, а към финала дори се разчувствах заради тях, то по време на цялото действие на романа изобщо не ми беше важно те двамата дали ще се съберат или не. 

В „Този велик, необятен, прекрасен живот“ важна е историята на Маргарет Айвс. Нейната лична изповед, която двамата трябва да разкажат в книга. Книга, която не се знае от кой ще бъде написана и дали изобщо ще види свят. Книга, която е събрала в себе си теми като родовата травма, семейните отношения и ценности, журналистиката и етиката в нея, манипулирането на аудиторията, създаването на митове и най-вече как истината е много щекотливо понятие, с което всеки работи както сметне за добре. 

Емили Хенри е създала история, която не ми доскуча в нито един момент и ме караше да се чудя как точно ще ме изненада на финала. История, която ти е любопитна заради цялата мистерия и драма вплетени в нея, но и заради емоцията, която може да те накара да се разплачеш и да се замислиш за живота като цяло.

Чисто като написване „Този велик, необятен, прекрасен живот“ ми напомни за „Скандалният живот на Евелин Хюго“ от Тейлър Дженкинс Рийд, но това може би е нормално тъй като разглежда живота на известни личности от същите богаташки кръгове. 

И въпреки че любовната нишка на моменти много ме дразнеше, то с чиста съвест давам 5 звезди на „Този велик, необятен, прекрасен живот“ от Емили Хенри. Заради интересната история, добрите обрати, живите герои и най-вече заради този прекрасен финал, от който буквално настръхнах и разбрах, че и на английски, и на български заглавието е най-подходящото, което изобщо може да има и точно с последното изречение се пълни с огромен смисъл. 

Автор: Любен Спасов

„Там горе единствените чудовища са тези, които носиш в себе си“

Книжната ми 2026 година започна изключително бавно. През първите 15 дни по-често посягах към някой филм, сериал или слушане на музика за релакс, отколкото към книгата, която бях започнал още в края на 2025. От два дни обаче желанието ми ча четене се завърна, може би, защото осъзнах колко яки заглавия ме чакат в библиотеката и нямам търпение да започна. И в крайна сметка най-сетне дочетох първата ми книга за новата година, а именно „Сто милиона години и един ден“ от Жан-Батист Андреа. 

Миналата година също започнах със заглавие от автора – „Да бди над нея“, коeто изключително много ми хареса и се нареди сред любимите ми заглавия за 2025. Затова и очакванията ми към  „Сто милиона години и един ден“ бяха големи. И може би заради това леко се разминахме с книгата. 

В „Сто милиона години и един ден“ историята започна през лятото на 1954 година и ни запознава със Стан, който е палеонтолог, чиято кариера е в застой. В нея няма нито открития, нито признанието и славата, за които е мечтал от малък. Въпреки това през един августовски ден пред Стан проблясва възможност: високо в планините има скелет на огромен динозавър, който стои непокътнат в леда от хилядолетия. Или поне така твърдят легендите, които се носят сред местните. Стан е завладян от надежда, че именно той може да е неговият откривател, и решава да тръгне на рискована експедиция, да покори планината и може би – съдбата си.

Към него се присъединява опитен планинар, който познава пътя и непримиримата природа на Алпите, както и двама учени – Умберто и Петер, мъже с обща жажда за открития. Но изкачването на ледника се оказва далеч по-жестоко, отколкото са си представяли. Студът пресича дъха им, височината ги поразява, а самотата започва да шепне в снежните виелици с гласовете на техните страхове. Колкото по-нагоре се издигат, толкова по-дълбоко се разкриват пукнатините в тяхната човечност. Сред безмилостните бури и безмълвните планински върхове приятелството им ще бъде подложено на изпитание, а старите рани ще се отворят отново. 

За съжаление тази книга на Жан-Батист Андреа не успя да ме грабне колкото „Да бди над нея“. Оценявам всичките ѝ позитиви – красивото писане, въвличането в историята по един типично френски начин, който винаги ме омагьосва и ме кара да ми е уютно докато чета заглавие от френски автор. Метафорите, които използва Жан-Батист Андреа, силно ме впечатлиха, както и предния път. Леките изненади пръснати из целия сюжет, преплитането на настояще и минало – като цяло, наистина мога да кажа, че това е една майсторски написана книга, която няма как да не допадне на хората, които обичат добре написани романи. 

В началото историята ми напомни на „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста – същата структура на текста, същата магия, същата настройка при героя, който не само изминава километри, за да направи някакво откритие или за да изживее приключението на живота си, а извървява най-трудния път – този към себе си и към вътрешния мир. Към финала пък историята ми напомни на „Лавина“ от Блага Димитрова – тесктът на Жан-Батист Андреа ми донесе същото усещане като при Блага, подобната съдба на част от героите, подобната обстановка. 

Жан-Батист Андреа

Но въпреки че на теория книгата е пълна с похвати, които в миналото при други автори доста са ми допаднали, и въпреки че „Да бди над нея“ ми хареса,  „Сто милиона години и един ден“ не се представи по същия начин. Някак си нямаше тези „кукички“ в сюжета, които да ме карат да искам още и да нямам търпение да я чета страница след страница. 

Като цяло обаче оставам почитател на автора. С всяка прочетена книга от френски автор осъзнавам, че те определено са „моите хора“ и пишат истории, които винаги ме докосват много силно. Надявам се от Orange Books да продължат да ни запознават и занапред с творчеството на Жан-Батист Андреа.

Автор: Любен Спасов