Book Adventure Club

Стана традиция, в края на всеки декември да пускам класация ТОП 10 на най-четените ревюта, публикувани в съответната година. През 2022 обаче блогът стана на 5 и реших, че ще е хубаво да направя една равносметка (и разходка) през годините, и затова в началото на декември, преди традиционния ТОП 10, ще отделя двайсетте най-четени ревюта до този момент в блога.

Много мило ми стана като видях как вкусът ми се е променял през цялото това време и как на вас, моите читатели, са ви допадали тотално различни книги като жанр и послания. Определено ми беше и любопитно какво ще излезе от тази класация на финала и с какво съм успял да привлека вниманието ви през годините. Е, да започваме!

20. „ЗИМАТА НА ВЕЩИЦАТА“ - ЕДИН СИЛЕН ПРИКАЗЕН ФИНАЛ

Трилогията „Winternight” на Катрин Арден определено ми е една от любимите. Аз не съм почитател на фентъзи жанра, но няколко заглавия са успявали да привлекат вниманието ми и тази поредица е една от тях. Още с подробности си спомням приключенията на Вася, вечната ѝ борба с Мечокът и този неин характер, който заобичах силно и на няколко пъти ме е разсмивал искрено. Ако не сте чели поредицата, определено ви я препоръчвам!

Пълното ревю може да четете ТУК.

19. „4 3 2 1“ - 4 ИСТОРИИ В 1 КНИГА

Това беше първият ми сблъсък с Пол Остър  и то по вина на Маги, която ми каза, че няма да съжалявам дори за секунда, че съм посегнал към автора. И се оказа абсолютно права. До ден днешен това е книгата, за която винаги се сещам, когато се говори за сюжети „ами ако“. 4 истории, за това какво би станало, ако бяхме взели това решение вместо друго, ако бяхме започнали връзка с друг човек, ако бяхме започнали друга работа. 4 различни истории, за един и същи човек, с различни съдби, но еднакъв финал. Препоръчвам!

Пълното ревю може да четете ТУК.

18. „БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ“: КОГАТО ВИКТОР ПАСКОВ ТЕ ОСТАВЯ БЕЗ ДУМИ

Първата ми среща с Виктор Пасков случайно или не беше на неговия рожден ден. За тази книга бях слушал толкова много, че нямаше как да не посегна към нея в даден момент. Емоционално не успя да ме докосне толкова колкото е успяла с мои познати и приятели, но определено това е книга, която ме накара да се замисля. За историята на твореца в България, който умира някъде беден, гладен и забравен от всички. За учителя, чиито ученици са успели и са взели каквото им е нужно от него, но са забравили кой е дал работата в ръцете им. За човека, чиито съседи насъскват кучето срещу него, само за да му вземат единствената стая, която притежава. За твореца, който страда, че един бюфет е по-важен за хората от неговите цигулки, в които той е вложил сърцето и душата си.

Пълното ревю може да четете ТУК.

17. „СОЛ ПРИ СОЛТА“ – ЕДНА ТРАГЕДИЯ, ОБВИТА В МИСТЕРИЯ

Каквото и да кажа за Рута Сепетис ще е малко! Тази жена е спечелила моята любов вовеки и всяка нейна книга я чета с огромно желание и удоволствие. Много автори са успявали да ме докоснат, но Рута с всяка история, която разказва, начинът по който пише, героите, които изгражда, винаги ме уцелва директно в сърцето и ме оставя безмълвен. Нямам търпение за срещата с нея в НДК на 6-ти декември и дори частично да се докосна до магията на тази жена. А за „Сол при солта“ какво да кажа … една от най-любимите ми книги, които до ден днешен препоръчвам и всички след това се връщат разплакани и благодарни, че съм им препоръчал заглавието. Ако не сте чели книгата – тази грешка трябва да се поправи.

Пълното ревю може да четете ТУК.

16. МИСИЯ: ДА ЗАОБИЧАШ СМЪРТТА

Това е първото ми ревю и не мога да повярвам, че не само влиза в тази класация, а продължава да трупа четения. Както съм казвал много пъти – за началото на Book Adventure Club избрах много странна дата, 31 октомври, и до ден днешен не мога да разбера защо така реших. Само знам, че реших да съм тематичен и да пусна ревю за „Животът ми като Смърт“ – една книга, която тогава ми допадна с черния си хумор и различната си гледна точка, но определено днес не бих посегнал към нея. Е, обичам си я, защото винаги ще я свързвам с началото на блога.

Пълното ревю може да четете ТУК.

15. „ЖЪЛТИЯТ ПЛИК“ ИЛИ КОГАТО ЖЕЛАНИЯТА СТАВАТ РЕАЛНОСТ

Това е книга, която винаги ще обичам, защото Ким винаги ще ми е пример за това, което аз никога няма да посмея да направя. „Жълтият плик“ е вдъхновяваща история за това да зарежеш всичко, да избереш приключението, да направиш един рестарт на живота си и за щастие той да се окаже успешен. Чрез книгата „обиколих“ толкова много интересни места, бях съпричастен към целия процес през който преминава семейството на Ким и бях свидетел на щастливия край, който имаха. Тази книга ще ви хареса със сигурност, а посланието ѝ още се е забило в мозъка ми и не излиза от там.

Пълното ревю може да четете ТУК.

14. БУНТАРКИТЕ СИ ИМАТ ВСИЧКО!

Отново ревю от началото на блога. Спомням си, че когато посегнах към тази книга работех в книжарница и я прочетох на глас на колежката, с която бяхме заедно на смяна. Спомням си как научихме чрез нея истории, които не знаехме. Разбрахме за личности, за които не се е говорило достатъчно. Спомням си, че след като приключих с четенето, веднага седнах да напиша ревюто, защото исках да изразя емоцията, която остави в мен книгата. А и винаги като я погледна, се сещам за този мой книжарски период, който беше много забавен, вдъхновяващ и бях заобиколен от хора, които и до ден днешен са мои приятели.

Пълното ревю може да четете ТУК.

13. ЗАЩО МЕ НАПРЕГНА „ОЖЕНИХ СЕ ЗА ВЕГАНКА“?

Всеки път като се сетя за тази книга започвам да се смея, защото си спомням как я четох. Беше ми рекламирана като много забавна и на един панаир на книгата специално я издирих. Мен толкова ме напрегна обаче, че си спомням, че веднъж докато я четях в метрото изпитах огромно желание да я метна на релсите и влакът да мине отгоре ѝ. Толкова силно не харесах актрисата Клаудия Дзанел, че бях готов да я издиря и да ѝ напиша някои не много мили неща. Самата книга не ме разсмя, но споменът за нея и до ден днешен ме усмихва.

Пълното ревю може да четете ТУК.

12. „ИЗКУПЛЕНИЕ“: ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО Е МОБИНГ?

Тооооолкоооова се радвам, че ревюто за това заглавие достигна до много хора, че като видях, че е на 12 място и се израдвах,  все едно спечелих някакви пари. От една страна се радвам, защото това е новият ми любим криминален автор, за който не спирам да говоря на моите приятели и те, горките, вече са полудели. От друга страна се радвам и заради темата на романа, а именно – вълната мобинг.

Това е групов психически тормоз, който може да разрасне до огромна и много силна словесна агресия. Един лидер, който започва тази вълна, е способен да „насъска“ голяма група хора срещу даден човек и буквално да превърнат живота му в ад. Понякога дори без да го осъзнават. Освен лидера на мнение, разбира се. И въпреки че в книгата се обръща по-голямо внимание на мобинга в училище, това явление може да се види и в работна атмосфера. Ирса по един много интелигентен начин обръща внимание на този сериозен проблем в книгата си. Това е основната причина, убиецът да търси своето възмездие и да кара своите жертви да изкупят греховете си.

Пълното ревю може да четете ТУК.

11. „В ОЧАКВАНЕ НА БОДЖАНГЪЛС” ИЛИ ЕДИН ТАНЦ, КОЙТО НИКОГА НЕ СПИРА

Още едно любимо заглавие и още един любим спомен от времето, когато работех в книжарницата. Книгата е една от най-любимите ми до ден днешен и цялата магия около песента на Нина Симон още си я спомням, сякаш беше вчера. Хубавото е, че тогава трима човека в книжарницата я бяхме прочели и си спомням колко оживено си я обсъждахме, слушахме Нина Симон и работехме. Такива спомени ме усмихват и ме карат да искам да поработя в книжарница пак, дори за ден. Самото ревю, че влезе в класацията, не ме учудва, защото по време на тазгодишното издание на CineLibri имаше прожекция на филма и това поднови интереса и към моето мнение. Книгата си заслужава, така че ви я препоръчвам с две ръце.

Пълното ревю може да четете ТУК.

10. ТЪНКОТО ИЗКУСТВО (ДА ЗНАЕШ ЗА КАКВО) ДА НЕ ТИ ПУКА

Когато прочетох книгата през 2018 бях много впечатлен. Марк Менсън наистина пише забавно, леко и дава интересни примери. Към днешна дата мога да кажа, че определено съм чел по-полезни нехудожествени книги и тази не ми дава кой знае каква информация, но заради заглавието и „славата“ тази книга до ден днешен е едно от най-продаваните заглавия и не се учудвам, че е едно от най-четените мои ревюта.

 Пълното ревю може да четете ТУК.

9. В СЪРЦЕТО НА СТРАНДЖА Е ОЩЕ ПО-ВЪЛНУВАЩО!

„Софийски магьосници“ е една от най-симпатичните поредици, които съм чел. Мартин Колев е създал един страхотен магически свят, който представя София в една съвсем различна светлина. Любимата ми част е точно втората, която влиза дори в ТОП 10 на най-четените ревюта на блога за тези 5 години, което може само да ме радва. И въпреки че не съм много доволен от финала на поредицата, „Софийски магьосници“ си остава едно от заглавията, които ще препоръчвам не само на феновете на фентъзи книгите.

Пълното ревю може да четете ТУК.

8. „ПРЕКАЛЕНО ШУМНА САМОТА“: 126 СТРАНИЦИ ИСТИНСКО УДОВОЛСТВИЕ

Тази малка книга е първата ми среща с чешкия писател Бохумил Храбал и тази среща изключително много ми хареса. Още на първата страница бях запленен от прекрасния стил на автора, който така описва всеки детайл, че просто чета и не мога да повярвам, че написаното ми действа по такъв начин. Още си спомням, че я прочетох в автобуса София – Самоков и не усетих как мина времето.

Пълното ревю може да четете ТУК.

7. #BOOKRECAP: 5 КНИГИ ОТ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ, КОИТО ПРОЧЕТОХ ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Много обичам рубриката #BookRecap, а това издание наистина много ме радва, че се получи толкова успешно. Още със споделянето ревюто започна да събира четения и коментари и до ден днешен интересът на спира.  Това наистина е много хубаво, защото независимо какво ни е мнението за съвременната българска литература, аз мисля, че трябва да я подкрепяме по всякакъв начин, защото това може единствено да ни води напред.

Пълното ревю може да четете ТУК.

6. „БЯЛА ХРИЗАНТЕМА“ - ИСКРЕН РОМАН ЗА УЖАСА НА ВОЙНАТА И СИЛАТА НА ОБИЧТА

Още една любима книга, за жалост недооценена от читателите в България. Ревюто за нея може да се е превърнало в едно от най-четените в блога, но за жалост продажбите на „Бяла хризантема“ бяха малко и от издателство „Хермес“ решиха да не я преиздават повече. А това е може би следващата история след „Сол при солта“, която аз препоръчвам на всеки, защото знам, че е едно наистина добро заглавие, което няма да остави никой безразличен. „Бяла хризантема“ е история, която ми даде обща култура относно жените хеньо и периода, в който Япония окупира Корея, но ми и даде една емоционална семейна драма, която разказва за жертвата на едно момиче в името на това да опази своята сестра.

Пълното ревю може да четете ТУК.

5. ДВОЙНА ДОЗА АНДЖЕЛА МАРСЪНС

Това може би е най-голямата изненада за мен в тази класация. Останах с впечатлението, че Анджела Марсънс не е от най-популярните автори у нас, а напоследък ревюто ми за нейните две книги доста се раздвижи и смея да твърдя, че то е в топ 5, защото от около 2 месеца има голям трафик към него. Не ме разбирайте погрешно, книгите на Марсънс са много добри и си заслужават да ги прочетете, просто не станаха хит и мисля, че не е от авторите, които веднага свързваш с някое заглавие. Независимо каква е причината обаче това издание на рубриката „Двойна доза“ ви е харесало и до ден днешен е сред най-четените.

Пълното ревю може да четете ТУК.

4. „БАЩАТА НА ДРУГИЯ“ – ИСТОРИЯ ЗА БИТКИТЕ НА ЕДНО ДЕТЕ

Паринуш Сании е от авторите, които много обичам и с писането си определено са ме карали да се разчувствам. Никога няма да за забравя как реших да чета тази книга. Бях в книжарницата и се чудех какво да започна да чета. Попадна ми това заглавие и се зачетох. Още на четвъртата страница ми се насълзиха очите и си казах, че трябва да видя как ще се развият нещата. И до ден днешен смятам, че това е една от най-силните книги, които съм чел. Скоро прочетох и другата книга на Паринуш Сании на български, „Моята орис“ и отново тази жена ме накара да се замисля над много теми. Тя определено предизвиква читателите си да се размислят, да преживяват всичко с героите ѝ и това е много силно оръжие като автор.

Пълното ревю може да четете ТУК.

3. „ПАЦИЕНТ 488“ – КАКВО СЕ СЛУЧВА СЛЕД СМЪРТТА?

Честно казано аз много не харесах книгата. Знам, че повечето коментари за нея са положителни, но на мен ми дойде в повече и определено може би се дължи на това, че аз не обичам някакви теории за това какво се случва след смъртта. Е, много хора явно се вълнуват, защото ревюто за тази книга не само, че е сред най-четените в блога за тези 5 години, но и до днес се чете като ново.

Пълното ревю може да четете ТУК.

2. „СТИГА С ТОЗИ БАКМАН!“

Написах това ревю в началото на блога с една единствена цел – вече бях прочел всичко на Бакман излязло до този момент на български и исках да има мнението ми за тези книги в блога. По това време бях подлудил всички мои приятели за него и постоянно чувах „Стига с този Бакман!“. И така един ден се роди тази статия. Не знам дали заради името на автора или заради самото заглавие на статията, но 2 години от тези 5 в Book Adventure Club това беше най-четенето ревю и не отстъпваше пред никое друго заглавие. Докато не се появи ревюто на първо място. 😊

Пълното ревю може да четете ТУК.

1.„ТАТУИРОВЧИКЪТ НА АУШВИЦ“ – НЕ ТОЧНО ТОВА, КОЕТО ОЧАКВАХ

Като си чета ревюто от 2019 година, виждам колко съм бил мил в мнението си за тази книга. Определено съм намерил позитиви, с които да кажа на хората, че и да я прочетат няма да съжаляват кой знае колко много. Но всъщност това е едно от най-големите ми книжни разочарования на всички времена. Да, книгата се четеше бързо и вървеше леко, но толкова неподготвен автор от гледна точка на исторически факти, аз втори път не съм чел. Не знам дали е заради това, че ревюто е по-скоро отрицателно или е заради темата Аушвиц, но то вече 3 години е номер едно, четенията постоянно му се повишават и явно и книгата, и темата продължават да са актуални и до днес.

Пълното ревю може да четете ТУК.

 Автор: Любен Спасов

 

 

 

 

 „Когато си във ваканция, може да бъдеш когото си поискаш. Също като хубава книга или като фантастичен тоалет, ваканцията те отвежда до друго твое превъплъщение.“

След книжното мъчение за мен наречено „Малък живот“ наистина имах нужда от заглавия, които да ме разтоварят. Колкото и „голяма литература“ да е тази книга, така ме умори, че имаше момент, в който си мислех, че до края на годината няма да докосна книга. Все пак реших да прочета биографията на Елизабет II и така желанието ми за четене се върна.

Когато пуснах ревюто си за „Малък живот“, разбира се, имаше всякакви мнения – някои бяха съгласни с мен, други не и много често ме пращаха да чета Венета Райкова щом не искам да се натоварвам с тежки книги. До Венета не стигнах (започвам да се замислям обаче), но реших да направя една книжна почивка с друга книга, която обещаваше разтоварване, а именно „Срещи по време на ваканция“.

Книгата ни запознава с Попи и Алекс. На пръв поглед тотални противоположности, които нямат нищо общо, но сякаш напук на всичко двамата са най-добри приятели − още от едно споделено пътуване към дома като студенти. След това пътуване, те решават всяка лятна ваканция да я прекарват заедно и да обикалят света. И всичко е чудено, допреди две години, когато едно пътуване до Хърватия обърква нещата и всичко се разпада.

На пръв поглед Попи е постигнала мечтата си − има перфектната работа и пътешества из целия свят. Но това се оказва недостатъчно. Когато си дава сметка, че последният миг, в който се е чувствала истински щастлива, е именно онова последно лято с Алекс, тя решава да действа. Нужна им е нова ваканция. Седмица заедно, която ще бъде перфектна. Стига само да успеят да заобиколят едничкия факт, за който не говорят никога.

За жанра си „Срещи по време на ваканция“ е доста приятна книжка. В моя случай си свърши работата перфектно – разтовари ме, докато четях не мислех за нищо, на моменти ме забавляваше и имаше сладки ситуации. Разбира се, имаше и нескопосани диалози, сюжетът е предвидим от всякъде и няма никаква изненада какво и как ще се случи. Но пък Попи е сладък герой, който на мен ми допадна и разбирах терзанията й относно бъдещето. Алекс, с неговите странности, също ми беше симпатичен, защото имам познат, който много ми прилича на него.

Хареса ми и сюжетът с пътуването в различни държави - всеки от нас, в даден момент от живота си, си мечтае да има работата на Попи. Работа, в която някой да ти плаща почивката, ресторантите, изобщо цялото преживяване, а ти след това просто трябва да напишеш статия за това. Друго положително нещо в книгата е, че на преден план излизат теми относно бъдещето на един млад човек - дали прави това, което обича, дали му е време за семейство и любов или е хубаво да се наслади на младостта си до последно. Обръща се внимание и на това, че ако прекалено дълго чакаш и си мислиш, че имаш време за всичко, е възможно да изпуснеш правилния момент и човек, защото все пак времето минава много бързо и понякога някои неща не могат да се върнат. 

Проблемът ми с книгата по-скоро е, че не успя да ми предаде емоция до такава степен, че тотално да се разложа от сладост и да не искам историята да свършва. Така например ми подейства „Преди да те видя.“. В „Срещи по време на ваканция“ нямаше тази нотка на привързване нито към героите, нито към историята. Отделно като добавим, че втората половина на книгата леко ме отегчи, стана ми тотално предвидима и някак се закучиха нещата, определено мога да кажа, че не е най-доброто в жанра.

Емили Хенри

Но в крайна сметка ти не посягаш към такъв тип книги с очакване за нещо много гениално. На мен си ми подейства точно като филм с Дженифър Анистън – с романтика, забавни моменти, малко драма на финала и един тотално предвидим, но хубав обрат с блудкав хепи енд. Препоръчвам за плажа!

Автор: Любен Спасов

 

 „Когато се засмее тя, сакаш разцъфва. Усмивката озарява цялото ѝ лице.“

Няма човек на Земята, който да не знае коя е Елизабет II. Кралицата е една от най-разпознаваемите личности в света, а нейната кончина натъжи и най-заклетите ѝ противници. Аз лично не се интересувах толкова силно от кралското семейство, докато не започнах да гледам сериала "The Crown".

Всеки фен знае, че този сериал се гледа с лаптоп до теб, за да проверяваш реалните събития през цялото време, а след това задълбаваш като започваш да четеш допълнителни материали, книги, да гледаш документални филми.

Когато от издателство „Еднорог“ издадоха „Елизабет, кралицата“ веднага се сдобих с бройка, защото преоткрих  тази жена – и като монарх, и като личност. Отлагах четенето ѝ нарочно до излизането на 5 сезон на сериала, защото заради Ковид той се позабави и исках да удължа удоволствието от потапянето в кралския живот отново. За жалост, докато дойде време за тази книга и за новия сезон, Елизабет II почина. Но може би и заради това книгата я усетих по съвсем различен начин.

Ще започна с това, че Сали Бидъл Смит е свършила страхотна работа с написването на тази биография. Книгата се чете леко и въпреки че покрай сериала историята на кралското семейство ми е доста позната и информацията в главата ми е прясна, Смит нито за момент не ме отегчи. Толкова интересно е описала всичко, че четях нещата сякаш за първи път се сблъсквам с тях.

Авторката започва с лична история свързана с кралицата и по този начин още в началото успява да ми придаде усещането, че тази книга е нещо лично за нея, а не поредното скучновато описване на живота на най-дълго управляващия монарх. През цялата книга Сали Бидъл Смит редува разказването на важни за управлението на Елизабет исторически събития с личните драми на семейството и с какво се сблъсква тя като дъщеря, съпруга, майка и баба.

В един момент четем за нейните пътувания в чужбина, срещите ѝ с американски президенти и други важни политически фигури. На страниците на книгата виждаме как тя взима важни решения за Великобритания и как се е справила с Чърчил, Тачър, Блеър и всички други премиер-министри по време на нейното дълго управление.

Разбира се, много любопитни са и отношенията между членовете на кралското семейство, които в книгата са описани доста подробно, а авторката обръща внимание на всички гледни точки. От ексцентричната й сестра, през съпруга, който винаги ѝ е бил опора, но е имал своите залитания, до големия скандал с Даяна и всичко свързано около него. Животът на кралското семейство никога не е бил спокоен и съвременните му членове изобщо не са изключение.

Колкото и смешно да звучи чрез книгата си направих едно припомняне на сериала до този момент и може би не я приемам толкова като биография на Елизабет II, колкото като различен начин да си припомня какво съм гледал 4 сезона. Чрез книгата обаче разбрах някои неща за Филип, които ме карат да му симпатизирам малко повече в сравнение с мнението, което имах за него от сериала и други източници. Той наистина е обичал своята Лилибет и в големи дози е „виновен“ за модернизирането на монархията, което е довело до положителни реакции конкретно към Елизабет. Колкото повече чета за Чарлс, толкова повече започва да ми бъде жал за него. На този човек не му е даден никакъв шанс да бъде нормален – изтъкан от комплекси, винаги в дебелата сянка на майка си, той е направил много грешни неща, просто защото не винаги му е бил даден шанса да направи нещо друго.

Сали Бидъл Смит

След прочитането на книгата обаче, ми се затвърди мнението, че Елизабет II наистина е приела своята роля сериозно, за разлика от повечето свои роднини. Когато я короноват тя прави обет, който спазва до последния си дъх. Приема тежестта на короната и всички задължения и отговорности, които идват с нея. За да е добър монарх, тя много добре знае, че короната винаги трябва да е на преден план, иначе нещата няма да се получат. И тя успява да го направи правилно и както трябва. Да, взимала е тежки решения през годините, до някаква степен може би е предавала своите роднини и е предпочитала короната пред тяхното щастие, но аз продължавам да твърдя, че тя е била най-адекватният човек в кралския двор, като засега единствено Уилям ми се струва достоен неин наследник.

В обобщение мога да кажа, че и книгата, и сериалът си заслужават. Дори и да сте гледали “The Crown” или пък сте от хората, които знаят всичко за кралското семейство, отново дайте шанс на „Елизабет, кралицата“ от Сали Бидъл Смит. Една добре написана биография, която ще ви е интересна от първата до последната страница.

Автор: Любен Спасов

 „Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти, защото е толкова трудно да го изразиш?“

Това ревю наистина ще бъде кратко, защото просто няма какво да кажа толкова за „Малък живот“. Много исках да ми хареса, започнах да чета книгата с огромно желание, но ми отне около месец да я дочета и то към финала буквално се насилих.

Книгата на Ханя Янагихара спокойно можех да я включа в статията „Книги,които все отлагам“, но исках да си ѝ отделя специално внимание. Накратко тя разказва живота на четирима приятели (най-вече на един), като ни показва как всеки един от тях се бори със своите демони, страхове, белези на миналото, пороци. Авторката набляга на теми като неизлечими детски травми, различната сексуална ориентация, живот без секс, истинското приятелство и най-вече на това, че трябва да се говори за проблемите, а не да задържаме цялата болка в себе си. Накратко мога да обобщя, че това е книга както за приятелството, така и за личните битки, които водим най-често със самите себе си.

Ще започна с позитивните неща в романа. Определено „Малък живот“ е красиво написана история. Ханя Янагихара определено може да пише и знае как да борави с метафорите. Ако бях от хората, които си вадят цитати от книгите, които четат, сигурно щях да съм изписал десетина страници та и повече само от това заглавие. Идеята на книгата е доста добра и на мен ми тръгна много добре.

Най-силно ме впечатлиха темите заложени в романа, а именно детските травми, за които няколко пъти в този блог съм писал под формата на ревюта за различни книги. Независимо какъв е тормозът – физически, психически, сексуален – всяко нещо влияе на детето и го определя като човек до края на живота му. Ханя Янагихара определено не я било страх да пише на тази тема. Навлязла е в подробности без да се интересува дали на читателя ще му дойде в повече, но за такива теми е хубаво да се говори директно, на висок глас, за да има смисъл и отзвук и ако може нещо да се промени.

Към тази голяма тема, мога да добавя всички малки такива, които допълват историята на романа – психичното здраве, пристрастяването към наркотици, самонараняването, агресията във всички ѝ форми, желанието да отблъскваш околните, да не ги допускаш до себе си, за да не могат да те наранят.

Още нещо положително за книгата е, че героите наистина бяха интересни, всеки носещ собствен заряд, който ме вълнуваше и ме караше да искам да разбирам нещо ново за всеки един от тях.

Но с това приключва и положителната част на мнението ми. Не знам дали заради многото суперлативи, които изчетох през годините или просто наистина очаквах повече от книгата, но като цяло тя е разочарование за мен. Както казах и по-горе, тръгна ми доста добре, но изведнъж ми дойде в повече. Аз съм съгласен, че понякога животът наистина е тежък и не на всеки от нас му е леко, но това, което се случва с Джуд в книгата буквално ме натовари излишно. До такава степен му се случват само лоши неща, че в даден момент от книгата дори загубих емпатията към него като герой, просто защото вече всичко ми идваше прекалено и на моменти нереалистично.

Ханя Янагихара

Аз обичам да свързвам четенето с нещо релаксиращо, бягство от реалността и нещо, което изобщо не ме натоварва. Тук като читателско изживяване получих точно обратното. И не, не е заради тежките теми поместени в романа – аз обичам тежки книги, тъжни истории не ме плашат. Просто за мен Ханя Янагихара преминава границата в даден момент и това мен ме отблъсна. Според мен се отива в една претенция, в която да наблъскаме всякакви драми в тази история, за да изглеждаме „тежко“. Заради това обаче  в един момент книгата ми стана бавна, много трудна за четене и както написах в началото - насилих се да я дочета.

Не знам дали наистина само аз съм с такова мнение за „Малък живот“, но ако е така, сигурно проблемът е в мен. За жалост с това заглавие се разминахме.

Автор: Любен Спасов

 

 

 „Мисълта – не самозаблудата – че убива само лоши хора, скоро ще се изтърка. В къщите на тази улица спят добри хора. Били няма да убие никой от тях, но навярно ще убие нещо вътре в тях, когато разберат кой е бил всъщност.“

На 21 септември Стивън Кинг има рожден ден и целият ми Instagram се напълни със снимки на книги на автора. На този ден се подсетих обаче, че отдавна не съм чел нещо от Краля. В нас ме чакаха две негови книги – „Мизъри“ и „Били Съмърс“. Много се чудех, коя да прочета, но накрая надделя по-новата история, а „Мизъри“ си я оставих за рубриката „На кино с книга“.

Определено съм чел много по-вълнуващи истории от Стивън Кинг. Книгата за наемния убиец Били Съмърс определено не е лоша, но не успя да ме  заинтригува толкова силно, колкото по принцип историите на Кинг успяват.

Били Съмърс е сред най-добрите снайперисти в света, отличен с медали за храброст ветеран от войната в Ирак, който може да изчезне като Худини след удар. Затова, когато искаш дадена задача да се свърши бързо, дискретно и наемният убиец след това да не обели и дума, се обръщаш към него. Били е решил да се оттегли от бизнеса, когато с него се свързват хора, които му предлагат един последен и доста изкушаващ удар. Били е никога не пропуска, винаги свършва работата и винаги успява да изчезне. Затова на теория нищо не може да се обърка. Разбира се, докато всичко се обърка.

„Били Съмърс“ определено е добра книга. Приятно ти е да я четеш и до последно ти е интересно какво ще се случи. Стивън Кинг е цар на писането и на това да придаде у читателя чувство на емпатия към героите си. Аз лично се привързах към Били. Разбрах логиката му да убива, разбрах причините изобщо да се захване с този бизнес, простих му всички „грехове“ .. ако изобщо от читателя на този роман се изисква да прощава каквото и да е.

Хареса ми как Кинг преплита случките в сегашно време в книгата с историята на Били, която има огромно влияние върху актуалните събития. В книгата се срещат доста сериозни теми като това какви избори правим в живота и до какво водят те. Задават се важни въпроси като това кой е лош човек и кой добър? Кой решава това? И ако наказваш със смърт някой лош човек, това прави ли те теб добър?

В „Били Съмърс“ Стивън Кинг много леко е написал политическото си мнение за ситуацията в Америка, описал е безпристрастно как един мъж може да се държи с една жена и какво може да ѝ причини, ако иска. Написал е един много добър роман, който вплита в себе си много екшън, история тип „one last job“, войната в Ирак, тежка семейна история, любов и разбира се – предателство.

Стивън Кинг

Хареса ми как (донякъде) получихме и книга в книгата, която се оказа по-оптимистична от реалния живот, но то много често не се ли получава точно така?

Единственият ми проблем с тази книга е, че не успя да ме накара да се пристрастя към нея. Всичко в романа е изпипано, нямам забележка. Просто не успя да ме „хване“ и да ме накара да съм луд по книгата. Може би до някъде ми беше предвидима, не особено оригинална или просто е една средно добра книга, която няма нужда да бъде нещо повече.

Автор: Любен Спасов

 „В 7.00 сутринта целият бряг на Малибу вече беше обгърнат от пламъци.

Защото точно както беше в природата на Малибу да гори, така беше в природата на един определен човек да запали пожар и да си тръгне“

Из „Малибу в пламъци“

„Скандалният живот на Евелин Хюго“ си остава една от най-интересните книги, които съм прочел в близките две години. С тази книга Тейлър Дженкинс Рийд ми достави такова книжно удоволствие, че когато някой ме попита за леко четиво, което може да изядеш за няколко часа, винаги препоръчвам това заглавие.

От тогава съм си набелязал да прочета и друга книга от авторката, защото постоянно чета коментари, че тя не изневерява на стила си в нито един от своите романи и всички нейни истории си струват. „Дейзи Джоунс & The Six“ си ме чакаше кротко да стигна до нея, но все не идваше нейния ред. След излизането на „Малибу в пламъци“ обаче реших, че е време отново да се потопя в света на Тейлър Дженкинс Рийд и затова ѝ посвещавам това издание на рубриката „Двойна доза“.

„Малибу в пламъци“

Най-големият плюс на Тейлър Дженкинс Рийд е, че тя е четивна. Самият стил на писане е такъв - историите се леят на листа и ти не се замисляш докато четеш. Буквално можеш да прочетеш неин роман за ден. Да ти хареса. Да го запомниш. Да те държи в напрежение през цялото време. Такава е ситуацията и с „Малибу в пламъци“.

Това е роман, който проседява историята на семейство Рива. История, която съдържа в себе си емоции, които определено са на двата полюса. От изпепеляваща любов, след която нищо друго не съществува, до предателство, което носи след себе си само беди, алкохолизъм, дори смърт. Семейство Рива не е обикновено. В него има майка, която иска да направи всичко за децата си, но водката Смирноф й пречи да постигне целите си. Баща, който изчезва и се появява винаги в най-неточния момент. Деца, които са свикнали да се справят сами в живота.

„Малибу в пламъци“ е роман, който ни показва, че понякога е по-добре да израснеш без родител до себе си, отколкото с такъв, който не го е грижа за теб. Това е книга, която ни показва, че колкото и да се стараем кръвта вода не става и може да не живеем с родителите си, но те винаги живеят в нас. Това е семейна история, която ни показва, че понякога просто трябва да се отпуснем и да живеем за себе си, а не за другите.

Определено „Малибу в пламъци“ е стъпка назад за авторката спрямо „Скандалният живот на Евелин Хюго“. Историята за Евелин беше много по-многопластова, с обрати и със страхотен финал. Тук отново имахме страхотният стил на писане на Рийд, едно плажно четиво, което не натоварва и по-скоро ти носи един книжен релакс, но нищо повече. Нито историята беше толкова впечатляваща, нито героите.

Не ме разбирайте погрешно – доволен съм от романа, харесаха ми посланията и заложените сюжети в него, просто е много класи под „Скандалният живот на Евелин Хюго“.

„Дейзи Джоунс & The Six“

Тази книга е рокендрол, тази книга е лято в Америка през 70-те. Тази книга е любов, страст, секс, наркотици, пристрастяване. Пристрастяване към някого, към нещо. Пристрастяване към пристрастяването.

Ако трябва да подреждам прочетените от мен книги на Тейлър Дженкинс Рийд по степен на харесване, тази ми хареса най-малко. Не успя да ми подейства по никакъв по-особен начин, не успях да се позная в героите и техните истории.

Да, като човек, който обича музиката, книгата определено ми беше любопитна. Аз съм от хората, които се интересуват от подробностите. Как се развива даден артист, какъв е бил първият му албум, кога е дошъл големият хит, как са го приемали хората в началото и как е дошъл големият успех.

В това отношение препоръчвам „Дейзи Джоунс & The Six“ на всички, които обичат музиката. Рийд ни показва една супер успешна група през 70-те, която прави рокендрол в най-чистия му вид. Книгата е написана като биография и преминаваме през всички музикални и бизнес подробности като избор на име, писане на песни, първи хит, брой на албуми, успех в класации. Толкова правдоподобно е всичко, че на моменти се замисляш дали наистина тази банда не е съществувала. Намесени са реални личности от този период и всеки меломан би се изкефил на препратките в музикално отношение в романа.

Разбира се, авторката обръща голямо внимание и на наркотиците в този рокендрол живот. За това до каква степен изпълнителите се обръщат към тях, за да забравят, че са далеч от вкъщи, от някой любим човек или пък да забравят това, че изобщо нямат и двете неща. Виждаме борбата да останеш трезвен в тази среда, здраво стъпил на земята. Да мислиш за музиката, а не за партита. Да мислиш за здравето си, а не как да се надрусаш преди концерт.

Тази книга е дива – точно толкова колкото и самата Дейзи Джоунс. Винаги с мнение, винаги готова да го защити, без да я интересува дали някой ще я харесва за това. Тази книга е за музиката, която ни кара да отиваме в други светове, да правим всичко, за да можем да сме на сцената, да се опияним от обичта на хората и да можем да им пеем песните, които излизат от душата ни.

Тази книга е и за отношенията. Между приятелите, братята, съпрузите, колегите.  Книга за това да вземеш правилното решение в правилния момент. Независимо какво ще последва след това.

И въпреки всички позитиви на романа, отново трябва да кажа, че и този път Тейлър Дженкинс Рийд не успя да ме докосне както го направи с историята на Евелин Хюго. Към момента това си остава любимата ми книга от авторката и ненадмината от гледна точка на сюжет, изненадващи обрати и пристрастяване към историята.

Тейлър Дженкинс Рийд

За финал искам да споделя, че освен супер четивният стил на писане, който те кара да не усещаш кога прочиташ някоя от нейните книги, много сладък момент е, че Мик Рива се появява и в трите книги, които съм прочел до този момент от авторката. Той набързо спретна едно щуро парти с Дейзи Джоунс, беше един от съпрузите на Евелин Хюго, а в „Малибу в пламъци“ разбрахме всъщност и цялата му история. Обичам, когато авторите навързват по този начин нещата.

Автор: Любен Спасов