Book Adventure Club

 “The wrinkles which have appeared are the honourable traces of my life: laugh lines rather than frown lines.”

“This Much is True”, Miriam Margolyes

Лятното почистване продължава, но този път статията е малко по-различна. Вместо да се посветя на три книги от един и същи автор, реших да събера на едно място три различни заглавия. Причината е проста - и трите са автобиографии на личности, които харесвам от години и за които винаги съм искал да науча малко повече.

На пръв поглед Антъни Хопкинс, Мириам Маргулис и Миранда Харт нямат много общо помежду си. Но всъщност приликите не са никак малко. И тримата са британци, и тримата са актьори, а дамите в компанията са известни със страхотното си чувство за хумор и способността си да разсмиват всички около себе си. Освен това двама от тях не са покорили само киното и телевизията, а и едни от най-големите театрални сцени в света.

За около седмица се потопих в техните книги и честно казано много се радвам, че го направих. Всеки от тях разказва историята си по различен начин, но и трите автобиографии имат нещо общо - не се опитват да представят един идеален живот. Напротив. Говорят открито за успехите, провалите, страховете, трудностите, живота с болест, грешките и моментите, които са ги променили. Най-много ми хареса именно това - искреността. Докато четях, имах чувството, че това не са просто автобиографии, а истински изповеди на трима брилянтни актьори, които преди всичко са хора.

А как открих всеки един от тях, какво най-силно ме впечатли в историите им и коя от трите книги бих препоръчал с най-голямо удоволствие, ще ви разкажа в следващите редове.

„Справихме се, хлапе“, Антъни Хопкинс

Анотация:

В искрените си и дълго чакани мемоари двукратният носител на „Оскар“, на наградите „Еми“, „BAFTA“ и много други сър Антъни Хопкинс разказва, за трудното си детство, за семейството, за тежката си борба с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но и за блестящата си кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите и отличията. Неподправената и трогателна история на един артист, вдъхновявал с години както зрителите от сцената, от малкия и големия екран, така и любителите на музиката и изобразителното изкуство.

Човекът, в когото не са вярвали дори собствените му родители, днес спокойно може да каже, че се е справил в живота. И то как!

Всяко ревю в тази статия ще започва с кратката история как съм открил актьора, чиято автобиография съм прочел. А при Антъни Хопкинс това се случи по възможно най-зловещия начин - чрез Ханибал Лектър. И до днес това е една от най-великите актьорски роли, които съм гледал. Роля, която заслужено му носи първия „Оскар“ и която толкова силно се е запечатала в съзнанието ми, че всеки път, когато го видя в друг филм, на червения килим или в интервю, за миг отново чувам гласа на онзи брилянтен луд, който психологически си играе с героинята на Джоди Фостър. Любопитно ми беше да прочета и в книгата, че самата тя признава колко силно се е страхувала от него по време на снимките. Между двамата естествено се е появила дистанция, която по-късно, след края на филма, изчезва. Но мога само да си представя какво е било да наблюдаваш този талант отблизо, докато създава една от най-емблематичните роли в историята на киното.

Точно както играе, така Антъни Хопкинс и разказва живота си - директно, честно и без да се опитва да изглежда по-добър, отколкото е бил. Това е може би най-силното качество на книгата. Не спестява страховете си, несигурността, желанието да бъде сам, трудния си характер и нежеланието си да общува с хората. Разказва открито за многото работни места, които е сменил, преди да намери своето място, за отношенията с жените в живота си, за вината, която носи заради дъщеря си, и за грешките, които знае, че не може да поправи.

Най-силната част от книгата за мен обаче беше тази, посветена на алкохолизма. Хопкинс не се оправдава и не търси съжаление. Не обвинява никого за собствените си избори. Напротив - признава колко неусетно е попаднал в тази спирала и как тя постепенно е започнала да определя характера му, работата му и отношенията му с хората. Много ми хареса, че разказва и за момента, в който спира да пие, след което започва да се извинява на всички, които по един или друг начин са пострадали от поведението му - колеги, режисьори, приятели, родители. Докато четях тези страници, непрекъснато се сещах за автобиографията на Матю Пери. И двамата говорят изключително открито за зависимостите си и за цената, която са платили. Разликата е, че при Хопкинс тази история има щастлив край.

Защото неговият живот не се превръща в трагедия. Напротив - успява да победи зависимостта си и да изгради кариера, за която мнозина актьори могат само да мечтаят. Книгата проследява подробно професионалния му път - от момчето, за което родителите му не са били сигурни какво бъдеще го очаква, през първите театрални роли, до най-големите сцени в света, срещите с легендарни актьори и режисьори и филмите, които завинаги остават в историята на киното. За мен именно тази комбинация между личната и професионалната история прави биографията толкова увлекателна.

Най-важното, което ще запомня от книгата, е едно много просто послание – живей, работи, рискувай, не се страхувай от провалите и не позволявай на нищо да те спре. Само така човек продължава да се развива и да стига до нови върхове. Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани биографии. За мен тя се четеше като роман - главният герой просто беше самият Антъни Хопкинс, който седеше срещу мен и ми разказваше живота си.

А финалът беше прекрасен завършек на цялото преживяване. Много ми хареса, че Хопкинс е включил част от любимите си стихове. Поезията, Шекспир и силата на думите присъстват през цялата книга и са неизменна част от живота му. И няма как да не си помисля, че ако слушаш биографията в аудио вариант, прочетена от самия него, тази последна част сигурно е истинско удоволствие.

“This Much Is True”, Miriam Margolyes

Анотация:

Носителката на награда BAFTA, актрисата, дала гласа си на безброй герои - от Маймуната до Заека от рекламите на Cadbury's Caramel - и създателка на незабравими персонажи като лейди Уайтедър и професор Спраут, Мириам Марголис, OBE, е едно от най-обичаните (и най-палави) национални съкровища на Великобритания.

Сега, на 80-годишна възраст, тя най-накрая решава да разкаже необикновената история на живота си - и чакането определено си е заслужавало.

Разберете как това, че е била зачената по време на въздушна тревога, според нея е причината да има къдрава коса; какви пакости са ѝ спечелили славата на най-непослушното момиче в историята на гимназията „Оксфорд Хай Скуул“; как като тийнейджърка се е озовала гола като модел на художника Огъстъс Джон; защо Боб Монкхаус е най-добрият мъж, когото някога е целувала; и какво се е случило, след като Уорън Бийти я попитал: „Чукаш ли се?“

От признанието ѝ в любов към Ванеса Редгрейв до момента, в който самата кралица ѝ казала да замълчи - тази книга е изпълнена с блестящи, забавни истории. С впечатляващ списък от личности - от Скорсезе и Стрейзънд до Леонардо ди Каприо (преоблечен като жена) и Исая Бърлин - „This Much Is True“ е толкова топла, искрена, жизнена и изпълнена с изненади, колкото и самата неподражаема авторка.

За първи път разбрах коя е Мириам Марголис, когато гледах „Хари Потър и Стаята на тайните“. Самата Мириам едва ли ще бъде особено доволна, че така започвам ревюто за нейната книга, но това е самата истина. За мен тя е перфектната професор Спраут. Точно така си представям този образ - с тези маниери, с този начин на говорене и с това неподражаемо присъствие.

Няколко години по-късно преоткрих едно от любимите ми британски предавания – “The Graham Norton Show”. Обожавам хумора на Греъм Нортън, начина, по който предразполага гостите си, и атмосферата в самото шоу. Типично по британски там могат да бъдат разказани абсолютно всякакви истории - без излишна цензура, без ограничения и почти винаги с огромна доза смях.

Така един ден попаднах на компилация с най-забавните гостувания на Мириам Марголис. Пуснах си я... и се влюбих в тази жена. Разсмя ме още с първото интервю. А колкото повече нейни участия гледах, толкова по-симпатична ми ставаше. Стигнах дотам, че вече изобщо не я свързвам с ролята ѝ в „Хари Потър“. За мен Мириам Марголис е човек с огромно чувство за хумор, невероятно присъствие и живот, изпълнен с толкова много истории, че може да ги разказва с часове.

Директна, искрена, изключително забавна, на моменти цинична и доста палава - това описание важи както за самата Мириам Марголис, така и за нейната автобиография. Много харесвах тази жена още преди да прочета книгата, а след последната страница направо я обожавам. Опознах я много повече и почти всяка нейна история ме накара или да се разсмея, или да се замисля.

Именно това е най-голямото качество на книгата - няма празни приказки, няма страници, които просто да запълват обем. Мириам ни разхожда през живота си, кариерата си, историята на семейството си, политическите си възгледи, странните случки, забавните моменти и срещите с десетки известни личности по толкова естествен начин, че изобщо не ти се иска книгата да свършва.

И като писател Мириам се оказа също толкова добър разказвач, колкото е и във всички интервюта с Греъм Нортън, които съм гледал. В периода, в който я четох нямах търпение да отворя книгата и да разбера каква ще бъде следващата история. През цялото време имах чувството, че тя седи до мен, пием по един коктейл и просто си говорим за живота.

Това е книга за съдбата, изборите, амбицията, свободата да бъдеш себе си и смелостта да не цепиш басма на никого. За това как не трябва да позволяваш да те мачкат и да пробиваш напред благодарение единствено на таланта си. Наред с всичко това обаче книгата е и безумно смешна. Смях се с глас неведнъж, а на много места ми се прииска Мириам наистина да беше до мен, за да можем да продължим разговора и след последната страница.

Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани автобиографии, независимо дали познава творчеството на Мириам Марголис. За своите над 80 години тя е работила и общувала с десетки интересни личности, разказва любопитни истории от кухнята на театъра и киното и показва един свят, който рядко виждаме отвътре.

А ако все още не съм ви убедил да посегнете към книгата, направете само едно нещо - напишете в YouTube „Miriam Margolyes Graham Norton“. След няколко минути смях съм почти сигурен, че и вие ще поискате да научите още за тази невероятна жена.

“I Haven’t Been Entirely Honest with You”, Miranda Hart

Анотция:

„Не съм била напълно честна с вас“. Знам - какво интригуващо заглавие!

Последното десетилетие се оказа неочаквано трудно за мен - имаше изненадващи радости, но и дълбоки прозрения, тежки изпитания и моменти, които ме разтърсиха. За всичко това ще бъда откровена, защото именно в трудните времена открих онова, което наричам своите „съкровища“. Съкровища - практични инструменти, ценности, начини да гледам на нещата и отговори, които открих благодарение на изследванията на прекрасни учени, невролози, терапевти, социолози и всички онези специалисти, които знаят по нещо важно за човешкия ум и човешката природа. Всичко това наистина ми донесе усещане за свобода, радост, покой и физическо възстановяване, каквито никога не съм си представяла, че са възможни. А животът ми сега, удивително, благодарение на всичко, което ще споделя с вас, е - ТОЛКОВА ЗАБАВЕН! (Винаги е важно да използваш собствените си запазени фрази.)

Ако ви се прииска да надникнете в тази книга, надявам се моята история по някакъв начин да помогне и на вашата. В крайна сметка всички ние сме заедно в този красив, загадъчен и понякога труден живот. А бъдете спокойни – по пътя има и достатъчно забавни истории. Ще се посмеем заедно, скъпи мой читателю. О, и не бих могла да ви кажа дали в книгата има любовна история... Вълнуващо.

Както и при Мириам Марголис, първата ми среща с Миранда Харт беше в „The Graham Norton Show“. Тя също има онова страхотно чувство за хумор, което веднага те кара да се усмихнеш, и носи някаква много приятна, положителна енергия. Именно от едно нейно интервю за предаването, в което на диванчето до нея бе Селена Гомес, разбрах и за книгата ѝ. Миранда разказваше, че документалният филм на Селена, в който тя споделя за живота си с Лупус, я е вдъхновил да продължи да пише своите мемоари и да разкаже за собствения си път през нейното хронично заболяване - Лаймска болест. И естествено, книгата веднага попадна в списъка ми.

„I Haven’t Been Entirely Honest with You“ обаче не се оказа точно четивото, което очаквах. Знаех, че в него Миранда ще разкаже за болестта си, за трудностите, през които е преминала, за моментите на пълно отчаяние и физически срив. Представях си обаче по-скоро едно пътуване през живота ѝ - професионалния и личния - и начинът, по който болестта постепенно се е отразила на всичко останало. Нещо като документалния филм на Селена, в който личната история и професионалният живот вървят ръка за ръка.

Тук обаче подходът е доста по-различен. Книгата на Миранда ми напомни повече на нехудожествена литература от типа на приложната психология. Тя говори директно на читателя и предлага различни начини да промени мисленето си, отношението към живота и начина, по който се отнася към самия себе си - независимо дали преминава през заболяване или не. Ценното е, че през цялото време Миранда споделя и за книгите, които е чела, цитира автори и препоръчва заглавия, които са ѝ помогнали по време на нейния собствен път. Просто наистина очаквах повече лични истории и липсата им малко ме разочарова. 

Посланията ѝ са наистина добри. Тя говори за това да бъдем силни, но да приемаме и моментите, в които не можем да бъдем такива. Да можем да направим крачка назад, когато имаме нужда. Да приемаме провалите със същото достойнство, с което приемаме успехите. Да се научим да казваме „не“, да поставяме граници и да не се пренебрегваме заради всички останали. Миранда говори много за това да обичаме себе си, да приоритизираме собственото си време, психическото си здраве и нуждите си. И всичко това са послания, които определено си струва да бъдат чути.

Проблемът за мен беше, че в един момент имах чувството, че вече съм прочел всичко това. Темата за себеобичането и грижата за самия себе си се повтаряше толкова често, че според мен книгата спокойно можеше да бъде с около сто страници по-кратка. Част от повторенията просто започнаха да убиват темпото и да размиват иначе добрите идеи.

Като цяло „I Haven’t Been Entirely Honest with You“ не е лоша книга - просто не беше книгата, която очаквах, нито тази, от която имах нужда в този момент. Въпреки това си мисля, че за човек, който в момента преминава през труден период, болест или просто се чувства изгубен и има нужда да промени начина, по който гледа на себе си и на живота, тя може да се окаже много по-ценна, отколкото беше за мен.

Автор: Любен Спасов

 „Никой не може да има балансирана връзка с нещо, което обича.“

Из „Просто поредната безследно изчезнала“

Джилиан Макалистър е един от авторите, които искам да прочета поне от три години. Тя привлече вниманието ми с „Не тук и не сега“ още през 2023 година и още тогава силно се надявах някое издателство да я представи и на българските читатели.

Пак през 2023 година видях, че Бени от Benitorial е дала висока оценка на романа в Goodreads, и тогава си казах, че май надеждите ми ще се оправдаят и скоро ще четем Макалистър и на български. Не след дълго това наистина се случи - издателството представи „Не тук и не сега“, а през следващите години издадоха още две нейни книги. Разбира се, аз ентусиазирано посрещах всяко ново заглавие. Всеки път си казвах: „Това ще е следващата книга, която ще прочета“, поставях я най-отгоре в TBR списъка си… и след това по някаква причина отново я отлагах. Така минаха години, без дори да прочета романа, с който всъщност открих авторката.

Е, това лято най-накрая дойде ред и на Джилиан Макалистър - автор, когото отлагам от години, въпреки че още от самото начало бях убеден, че книгите ѝ ще ми харесат. 

Дали очакванията ми се оправдаха? Четете нататък.

„Не тук и не сега“

Анотация:

Краят на октомври, минава полунощ. Чакаш 18-годишния си син да се прибере у дома. Напът е да наруши вечерния си час, но само няколко минути по-късно това се превръща в най-малкия ти проблем. Твоят мил, умен и забавен тийнейджър намушква човек. Не знаеш защо. Не познаваш жертвата. Знаеш само, че синът ти е арестуван и бъдещето му е провалено завинаги.

За Джен всичко това не е просто вероятност. Тод, милият, умен и забавен Тод, нейният Тод наистина извърши убийство пред очите ѝ. Сега е в ареста и Джен има чувството, че никога повече няма да може да мигне.

Но когато на сутринта отваря очи, е вчера. И снощният кошмар все още не се е случил. Всяко събуждане я отвежда все по-назад в семейната история в търсене на пропуснати парченца от зловещия пъзел. Някъде, скрита в миналото, я очаква истината. И Джен няма друг избор, освен да я открие.

„Не тук и не сега“ имаше всички предпоставки изобщо да не ми хареса - най-вече заради пътуването във времето. Тези, които ме следят отдавна, знаят, но пак ще го кажа – не обичам подобни истории. Не ми допада идеята за мултивселената, за връщането в миналото или бъдещето, за общуването с герои в различни времеви линии и за това как едно действие променя друго. Всеки път се напрягам, вместо да се наслаждавам на историята.

Джилиан Макалистър обаче ми предложи толкова интересна криминална загадка, че много бързо забравих за предразсъдъците си към този похват. „Не тук и не сега“ е трилър в най-чистия му вид, който съчетава заплетено разследване, много психология и силна семейна драма, оставяща отпечатък върху живота на всички герои.

Най-голямата сила на романа за мен е криминалната нишка. Тя е добре измислена, логично изградена и успя да ме изненада неведнъж. Хареса ми как заедно с Джен постепенно разплитаме загадката и малко по малко научаваме какви са истинските причини за събитията в настоящето. Допадна ми и идеята, че всяко наше действие има последствия и че понякога, за да предотвратиш една трагедия, трябва да се вгледаш много по-дълбоко от очевидното.

Книгата е изпълнена и с интересни теми. Говори за последствията от изборите ни, за цената на това да се замесиш с престъпния свят и за нещата, от които може да ти се наложи да се откажеш, ако поемеш по този път.

„Не тук и не сега“ поддържа напрежението почти през цялото време. Постоянно се чудиш какво ще се случи на следващата страница, а най-хубавото е, че наистина започва да ти пука за героите. Искаш нещата да се наредят, никой от любимците ти да не пострада и всеки да получи заслуженото. Джилиан Макалистър е много добър разказвач и успя да поднесе историята по начин, който дори ме накара да приема пътуването във времето. Единствената ми по-сериозна забележка е, че към финала прекали с връщането назад. Според мен можехме да стигнем до същите разкрития и по по-кратък начин. Но това вероятно е и мой личен проблем. 

Джилиан Макалистър

Най-силни за мен обаче останаха посланията за семейството. За това как всяко действие, всяка дума или дори всяко бездействие на родителите оставя отпечатък върху децата им. Как понякога именно те могат да ги тласнат към решения, за които никога не бихме предположили, че са способни. Книгата говори и за вечната вина на майката - за чувството, че носи отговорност за всяка грешка на детето си. За отчуждението между родители и деца, за липсата на комуникация и за това колко важно е да не прехвърляме собствените си проблеми върху плещите на децата, защото те невинаги могат да понесат тази тежест. Романът засяга и темата за родовата травма и показва колко лесно нерешените проблеми на едно поколение се превръщат в товар за следващото.

Като цяло останах много доволен от „Не тук и не сега“. Ако изключа, че според мен пътуването във времето можеше да бъде една идея по-кратко, а самият финал ми дойде леко блудкав, това е един наистина силен трилър, който с удоволствие бих препоръчал и занапред. 

„Просто поредната безследно изчезнала“ 

Анотация:

Двайсет и две годишната Оливия Джонсън е изчезнала. За това свидетелстват неутешимият ѝ баща, притеснените съквартирантки и един озадачаващ запис как влиза сама в задънена уличка, облечена с отличителното си лимоновожълто палто.

Часовникът тиктака и главен инспектор Джулия Дей отново трябва да изостави съпруга и дъщеря си, за да се отдаде изцяло на работата. Този път обаче някой друг е на крачка пред нея, някой друг държи непобедимия коз – не пистолет или нож, а най-ужасяващата тайна на Джулия. Безопасността на собственото ѝ семейство е поставена на карта, а напътствието на моралния ѝ компас, дългогодишната ѝ кариера и свободата ѝ зависят само и единствено от това дали ще намери Оливия навреме.

Готова ли е Джулия да прекрачи и недопустимите граници? И дали разкриването на истината няма да ѝ струва всичко?

Чета втора книга от Джилиан Макалистър и забелязвам едни и същи неща. Във фокуса на историята стои родителството, а криминалната загадка е изключително заплетена - с няколко гледни точки, различни времеви линии и постоянна смяна на ролята на „лошия герой“. Ако „Не тук и не сега“ беше истинска главоблъсканица, то „Просто поредната безследно изчезнала“ по нищо не ѝ отстъпва.

Ще започна с това, че много харесвам стила на писане на Джилиан Макалистър. Тя умее да заплита мистерията до такава степен, че на моменти наистина се чудиш какво точно се случва. Пише така, че си мислиш, че четеш за едно и също събитие, за едни и същи герои и една и съща история, а след няколко страници се оказва, че всъщност е говорила за три различни случая. Този похват страшно много ми допада, защото през цялото време има малки разкрития и изненади, които постоянно променят представите ти за случващото се.

В „Просто поредната безследно изчезнала“ освен с добре изградената криминална история, която започва като разследване на изчезнали хора, но постепенно се превръща в нещо съвсем различно, авторката ме спечели и с по-големите теми, заложени в романа.

Една от тях е корупцията в полицията и изобщо по високите етажи на властта. Още в началото виждаме, че главната героиня Джулия вече е направила нещо, което се разминава с морала ѝ като човек и като полицай. Малко по-късно отново се оказва на кръстопът - да бъде добър родител или добър служител на закона. Именно тази вътрешна борба ми беше много интересна. Книгата задава един труден въпрос: когато си полицай, законът ли стои над всичко или има ситуации, в които нарушаването му може да бъде оправдано?

И наистина най-силната тема в романа отново е родителството. На какво е способна една майка, за да защити детето си и неговото бъдеще? Докъде може да стигне един баща, съсипан от изчезването на детето си? Какво е да приемеш, че човекът, когото обичаш най-много, може да се окаже убиец? Или похитител? Джилиан Макалистър отново разглежда родителската любов в най-крайните ѝ измерения и показва как понякога именно желанието да защитиш детето си те кара да вземеш най-погрешните решения.

Като цяло романът отново показва как възрастните правят своите избори заради децата си - или поне вярват, че го правят за тяхно добро. Започвам да си мисля, че именно това е голямата тема в книгите на Джилиан Макалистър. Тя успява да преплете семейната драма с добре изградена криминална интрига по начин, който ме кара да не оставям книгата, докато не стигна до последната страница.

„Просто поредната безследно изчезнала“ имаше всички качества да получи пет звезди от мен. Но както и при „Не тук и не сега“, финалът ми дойде една идея прибързан и леко скалъпен. Имам чувството, че авторката изгражда мистерията брилянтно, а после бърза да я приключи. Освен това този път успях да разкрия главния злодей доста преди финала, което също отне част от удоволствието ми. Въпреки това книгата остава един много силен трилър и напълно заслужава моята искрена четиризвездна оценка.

„Последните му думи“

Анотация:

На 21 юни – най-дългия ден в годината, животът на Кам е напът да се промени завинаги.

След деветмесечен отпуск по майчинство е време дъщеря ѝ да тръгне на ясла, а тя да се върне към работата си като литературен агент. Само че от сутринта

всичко сякаш върви с главата надолу – Кам се буди, но съпругa ѝ го няма. Единствената следа от него е лист хартия със загадъчно послание: Беше толкова прекрасно с двете ви.

Разстроена и объркана, че Люк я е оставил да се справя сама с всички ангажименти точно днес, Кам бърза да закара детето и се устремява към офиса, където най-сетне ще може да се съсредоточи върху работата си. Но тъкмо когато си мисли, че най-трудната част от деня е преминала, във фоайето на сградата нахлуват полицаи. Полицаи, които търсят точно нея. Някой е взел трима души за заложници в изоставен склад… и съпругът ѝ е замесен.

За броени часове Кам е принудена да преосмисли целия си досегашен живот. Наистина ли Люк, любимият ѝ, най-прекрасният съпруг и баща, е хладнокръвен престъпник и колко тайни е успял да скрие от нея? Докато светът ѝ се разпада, Кам разбира, че понякога най-голяма болка могат да ни причинят именно хората, които сме допуснали най-близо до сърцето си.

„Последните му думи“ е третата книга на Джилиан Макалистър, която прочетох, и май точно тя ми се стори най-слабата от трите. Това в никакъв случай не означава, че е лош роман - просто след „Не тук и не сега“ и „Просто поредната безследно изчезнала“ очакванията ми към авторката вече бяха доста високи, а този път не успях да се впечатля толкова.

Отново имаме типичния за Макалистър заплетен случай, който на пръв поглед изглежда лесен за обяснение, но постепенно разкрива все повече тайни. Разликата е, че тук интригата някак не успя да ме грабне по същия начин. В предишните две книги постоянно имаше обрати, нови разкрития и моменти, които ме караха да преосмислям всичко, което съм прочел до момента. Тук действието ми се стори една идея по-равно, по-еднотипно и дори на моменти леко предсказуемо. Нямаше и по-голямата тема в романа, която съм свикнал да има от нея. 

Това обаче не променя факта, че Джилиан Макалистър е страхотен разказвач. Именно това според мен е най-голямото ѝ качество. Книгите ѝ се четат толкова леко, че буквално не усетих как „изядох“ „Последните му думи“ на едно сядане на плажа. И тук присъстват всички елементи, които вече свързвам с авторката - мистерия, привидно невъзможен случай, герои, които крият повече, отколкото казват, и история, която изглежда ясна, но постепенно разкрива, че под повърхността се крие много повече.

Много ми допадна и книгоиздателската нишка в романа. Беше ми интересно случят да има, дори и бегла връзка, с издателите, литературните агенти и писателите в сянка. А идеята, че един ръкопис може да съдържа истини, които не смеем (или не можем) да изречем на глас, ми се стори много силна и добави още един любопитен пласт към историята.

Като цяло „Последните му думи“ отново е една доста добра книга на Джилиан Макалистър. Може би не успя да ме впечатли толкова, колкото предишните две, но въпреки това ми беше приятно да прекарам няколко часа с нея. Ако тепърва смятате да се запознаете с авторката, аз лично бих ви препоръчал първо да прочетете „Не тук и не сега“ и „Просто поредната безследно изчезнала“. Според мен именно те показват най-добре колко добра е Макалистър в изграждането на сложни криминални загадки и семейни драми.

Автор: Любен Спасов

 „Вещица.“ Думата се изплъзва от устата като змия, стича се от езика гъста и черна като катран. Никога не сме се смятали за вещици – нито майка ми, нито аз. Защото това е дума, измислена от мъжете. Дума, която дава власт на онези, които я изричат, а не на онези, които назовава. Дума, която издига бесилки и клади, превръща живите, дишащи жени в трупове.“

Този месец Цвети се съобрази с моето лятно почистване на библиотеката и за новото издание на „Тя и той“ избрахме книга, която аз лично отлагам отдавна.

Истината е, че и двамата от няколко издания насам искаме да я включим в рубриката. Все се появяваше в листа ни, но нещо по-подходящо изскачаше и започвахме него или просто в полезрението ни попадаше книга, която в онзи момент ни беше по-любопитна. И така юли 2026 година се оказа идеалният момент най-накрая да прочетем „Непокорните“ от Емилия Харт.

И двамата бяхме попадали на много положителни мнения за романа, които определено ни заинтригуваха. После Боби от @the.femme.tales специално ни го препоръча за рубриката, а на нейния вкус определено имаме доверие, така че любопитството ни се разпали още повече. В крайна сметка решихме, че това лято е точният момент да дадем шанс на книгата. 

А дали тя ни хареса? Ще разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: „Непокорните“ повдига въпросите: кога отмъщението всъщност може да бъде въздаване на справедливост и плащаме ли все пак цена за това?

Когато прочетох анотацията на „Непокорните“, бях едновременно заинтригувана и скептична. Идеята звучеше интересно, но и не съвсем уникално - жени от различни времена, чиито съдби са преплетени по мистичен начин. Очаквах доза феминизъм, както и насилие и авторката не ме изненада, но и не ме разочарова.

На първо място трябва да спомена стила на Емилия Харт, който не е забележителен, но увлича читателя. Преходите между гласовете на трите героини са плавни. Не се губиш сред годините, събитията и хората, а по-скоро се потапяш в един динамичен сюжет и с любопитство разгръщаш страниците.

Отлагах да започна книгата, заради насилието, което очаквах да има - както психическо, така и физическо и наложено от порядките на обществото в съответната епоха. Винаги се разгневявам на начина, по който жените са били отглеждани и третирани дори само преди 50-60 години. Ядосва ме, защото понякога изглежда, че това отношение не се е изменило много - просто сега се проявява в други аспекти. А в някои държави е абсолютно същото и дори по-лошо (ще кажа само: Афганистан).

И в „Непокорните“ имаше глави, които ме ядосваха по този начин, но както една от героините казва - те „не не са жертви, а оцелели“. Може би в това е най-голямата им сила (и на всеки, който е изправен пред домашно насилие, например). Това е едната важна тема в романа - какво е да бъдеш във връзка с насилник и манипулатор и как успяваш да продължиш напред след нея. 

Книгата повдига и въпросите: кога отмъщението всъщност може да бъде въздаване на справедливост и плащаме ли все пак цена за това? Говори още за травмата от насилието, за общността, която лесно съди другите, без да обръща поглед към себе си. А дори в унисон с актуалните полемики в нашето общество, мога да откроя темата за традиционното семейство, в което няма абсолютно нищо християнско - особено в отношението към жената. 

Препоръчвам романа с надеждата, че поне един от тези моменти ще накара някой читател да се замисли, да прояви емпатия или да види по-ясно проблемите, които не са изчезнали с времето. Харесвам я и заради лекия начин, по който историята се развива, въпреки тежките моменти.

Заради магическият елемент, развръзката ми се стори някак наивна - случи се точно като махване с вълшебна пръчица, което не ми се стори достатъчно подходящо и балансирано предвид останалия сюжет. Това и предвидимостта му, ме подтикнаха да дам малко по-ниски оценки на дадени места. Но в същото време разбирам, че тази магия носи различното в текста и дава надежда. Надежда, че всяка непокорна жена може да се окаже истинска стихия, когато се налага да защити себе си или любимите си хора. Кой знае, може би всеки от нас има подобна сила в себе си и истории като тази могат да ни вдъхновят да я разгърнем...

ТОЙ: След тази книга вече имам пълно доверие на Емилия Харт като разказвач. 

Признавам си, че „Непокорните“ ме изненада много повече, отколкото очаквах. Започнах книгата с известна доза скептицизъм, защото си представях поредния роман, който ще бъде натоварен с политически коректни послания и ще се опита на всяка цена да бъде „феминистки“. Вместо това получих една много човешка история. История, която не сочи с пръст, а показва как през различните епохи отношението към жените всъщност не се е променило толкова много. Променили са се думите, с които го наричаме. Променили са се формите, в които се проявява. Но проблемът продължава да съществува.

Именно това е една от най-големите сили на романа. Той говори за насилието над жените, но не само за физическото. Говори за контрола, за манипулацията, за страха и за мълчанието. За това колко е важно да не оставаме безучастни, когато станем свидетели на подобно насилие. За силата на жените да оцелеят, да продължат напред и да прекъснат порочния кръг. Но и за силата на рода - за това колко важно е да пазим историите, уроците и смелостта, които са ни завещали хората преди нас.

Едно от нещата, които най-много ме изненадаха, беше, че книгата не превръща всички мъже в злодеи. Честно казано, очаквах точно това. Вместо това Емилия Харт показва много по-реалистична картина. Да, има жестоки, насилници и безразлични мъже. Но има и такива, които обичат, подкрепят и застават до жените. Хареса ми, че героите не бяха изградени в черно и бяло. Защото истината е, че не всички мъже са агресори, но и не всички бащи са грижовни. Именно тези нюанси направиха историята много по-истинска.

А героите... те са може би най-голямото богатство на романа. Всяка от трите жени е различна, но всяка оставя следа. Не са герои, които ще забравиш веднага след последната страница. Напротив - продължаваш да мислиш за тях, за решенията им и за всичко, през което са преминали.

Емилия Харт

Много ми хареса и начинът, по който е написана книгата. Стилът на Емилия Харт може и да не е от най-виртуозните, но притежава нещо много по-важно - умее да те омагьоса и да те преведе през историята с невероятна лекота. Впечатли ме и колко добре са изградени трите сюжетни линии. Четем три отделни истории, развиващи се в различни епохи, но в нито един момент не се обърках. Даже напротив - ако някой ме попита, спокойно бих могъл да разкажа подробно всяка една от тях. Това за мен е знак за много добро писане.

Имаше и няколко цитата, които искрено ме накараха да спра за момент и да се замисля. За живота. За разликата между справедливостта и отмъщението. За човешката сила и за това колко повече можем да понесем, отколкото сами вярваме.

Въпреки че романът най-често е определян като историческа драма, аз през цялото време усещах и едно леко напрежение, типично за мистериите. Постоянно се питах какво ще се случи с всяка една от героините. Ще получат ли справедливост? Ще намерят ли спокойствие? Ще достигнат ли до онова омиротворение, което толкова дълго са търсили? Именно тези въпроси ме караха непрекъснато да обръщам следващата страница.

Финалът също много ми хареса. Допадна ми начинът, по който отделните истории постепенно се напаснаха една към друга и оформиха една цялостна картина. А магическият елемент, от който първоначално се притеснявах, всъщност се оказа напълно на мястото си. Без него историята сякаш нямаше да носи същото усещане за наследство, съдба и сила, които преминават през поколенията.

„Непокорните“ се оказа една от най-приятните ми изненади за годината. Получих много повече от това, което очаквах, и затворих книгата с усещането, че съм прочел не просто хубава история, а роман с важни послания, който успява да ги предаде без да натрапва нито едно от тях. Определено останах много доволен от прочетеното и със сигурност ще посегна и към „Сирените“. След тази книга вече имам пълно доверие на Емилия Харт като разказвач.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Без значение къде ще те отведе животът, ще бъдеш като звездите - свързан с хората, които обичаш, чрез светлината, която излъчвате заедно.“

Из „Шест алени жерава“

В това издание на рубриката „Лятно почистване“ добавям малко магия. Този път посягам към жанр, който не присъства толкова често в библиотеката ми -  фентъзито. Истината е, че никога не съм бил най-големият му почитател. Обикновено посягам към подобни книги, когато имам нужда от почивка след някое по-тежко четиво или когато съм предозирал с трилъри и ми се иска да се потопя в един съвсем различен свят. 

И това е малко странно, защото всъщност именно с фентъзито започна любовта ми към четенето. „Хари Потър“ беше поредицата, която ме превърна в читател. Въпреки това през годините фентъзито остана някак назад в списъка с предпочитаните от мен жанрове.

Книгата „Шест алени жерава“ обаче ме привлече още от първия момент в който я видях. Може би заради красивата корица, може би заради историята, а може би комбинацията от двете. Знам само, че не се поколебах особено - купих си първата и втората част наведнъж. А когато разбрах, че светът има и предистория - „Сияйно проклятие“, тя също почти веднага намери място в библиотеката ми. И така вече 2 години. 

Въпреки че фентъзито не е жанрът, към който най-често посягам, реших да се впусна в света на Елизабет Лим без никакви предразсъдъци. Понякога именно книгите, от които не очакваш най-много, се оказват тези, които най-силно успяват да те изненадат.

Дали и тук се случи така? Ще разберете, ако продължите да четете. 

„Шест алени жерава“

Анотация:

„Шест алени жерава“ е магична история за една прогонена принцеса, преобразяващ се дракон, шест омагьосани жерава и едно неописуемо проклятие…

Шиори'анма, единствената принцеса на Киата, има тайна. Във вените ѝ тече забранена магия. Тя успява да я прикрива добре, но в утрото на годежа ѝ нещата излизат от контрол. Отначало Шиори е доволна, че е пропуснала нежелания годеж и е отложила сватбата, но така привлича вниманието на мащехата си, Райкама.

Райкама, която също е магьосница, прогонва младата принцеса и превръща братята ѝ в жерави, като предупреждава Шиори, че ако проговори за това, с всеки изречен от нея звук един от братята ѝ ще умира.

Сама, бедна и безгласна, Шиори тръгва да търси братята си и разкрива мрачен заговор за превземане на трона. Само тя може да спаси кралството, но за да го стори, трябва да разчита единствено на една хартиена птичка, на един непостоянен дракон и на младежа, за когото е отказвала да се омъжи. И трябва да приеме магията си, която цял живот се е учила да потиска – каквото и да ѝ струва.

Определено не мога да кажа, че се влюбих в „Шест алени жерава“. Книгата ми вървеше бавно и някак цялото действие се разгърна прекалено мудно. Имах нужда от повече екшън, по-чести обрати и моменти, които да ме карат да не искам да оставям книгата. Искаше ми се светът да ме погълне напълно, както ми се е случвало с други фентъзи романи. За жалост тук това не се случи.

И въпреки това мога да кажа, че романът на Елизабет Лим в крайна сметка ми хареса и нямам търпение да разбера какво ще се случи във втората част. До финала авторката успя да ме накара да се привържа към Шиори, да се вълнувам от съдбата ѝ и искрено да ми е любопитно как ще завърши всичко. Заедно с нея се ядосвах на мащехата ѝ, която я прокле, и се страхувах за братята ѝ. До последно нямах никаква представа как точно ще бъде развалено проклятието и се надявах, че когато това се случи, ще бъде по логичен и добре измислен начин.

За щастие така и стана. Развитието на историята не само не ме подразни, а напротив -успя да ме запали още повече. Последните около сто страници ги погълнах толкова жадно, че изобщо не ми се искаше да спирам да чета. Ако не бях на плажа, без втората част под ръка, съм почти сигурен, че веднага щях да продължа приключението на Шиори.

Много ми допаднаха и героите. Всички бяха добре изградени и носеха различни пластове от емоции, страхове и мотивация. Самата Шиори ми стана много симпатична. Хареса ми, че макар да е онзи специален герой, около когото се върти съдбата на света - нещо почти задължително за жанра - тя не беше представена като безгрешна или всемогъща. Напротив. Допускаше грешки, взимаше лоши решения и именно това я направи много по-човешка и истинска.

Елизабет Лим

Любовната линия също ми допадна. Тя е сладка, ненатрапчива и не измества основния сюжет. В началото дори се притеснявах, че ще бъде вмъкната на неподходящо място, но се оказа точно обратното. Появи се тогава, когато историята имаше най-голяма нужда от малко повече топлина и емоция.

Много ми хареса и една от основните теми в романа – тази за семейството. За уважението към най-близките ни хора, за безусловната обич и за това, че понякога си готов да пожертваш всичко, само за да ги защитиш. Именно любовта към семейството е двигателят на Шиори през цялото време. Всичките ѝ решения, рискове и битки са продиктувани от желанието да спаси хората, които обича. Това е нещо, в което много лесно се припознавам. Хареса ми, че Елизабет Лим не превърна героинята си в човек, който иска да спаси света заради славата или защото е избрана. Тя просто искаше да спаси семейството си. А според мен именно това направи историята ѝ толкова човешка и истинска.

Обратите към финала ми харесаха, злодеят също се оказа много добре изграден, а самата история стана доста по-заплетена и интересна. Единствената ми по-сериозна забележка остава темпото. За мен истински интересното започна едва във втората половина на романа, а най-силните моменти бяха запазени за самия финал. Към момента на прочитането на книгата, се надявах във втората част Елизабет Лим да не ме кара да чакам толкова дълго, за да се случи нещо, което истински да ме развълнува.

„Обещанието на дракона“

Анотация: 

В „Обещанието на дракона“ принцеса Шиори се отправя на опасно пътешествие към Кралството на драконите, в опит да изпълни обещанието си и да върне драконовата перла на нейния притежател. Но изпълнението на това обещание се превръща в приключение, което крие смъртоносна опасност.

Шиори трябва да разплете и мистерията около миналото на своята мащеха – Райкама, но орисията на принцесата на Киата е да върне обратно магията в кралството.

В старите легенди се казва, че ако веднъж си докоснат от магията, тя никога не те оставя напълно. А магията в Киата е забранена от столетия и хората не помнят, че тя може да прави и добро.

Не само животът, но и любовта на Шиори ще бъдат изложени на изпитание и съдбовни решения.

Ще намери ли сили, за да се пребори с демоните и да възстанови хармонията в хаоса? Може би разковничето се крие някъде в миналото и във вярването, че обещания не се дават, ако не можеш да ги изпълниш.

Определено мога да кажа, че „Обещанието на дракона“ ми хареса повече от „Шест алени жерава“. Още от първите страници се усеща, че тази част е много по-динамична и много по-бързо ни хвърля в действието. Нямаше го дългото въвеждане от първата книга и това определено ми допадна. Много по-лесно се потопих в историята и през голяма част от времето ми беше истински любопитно накъде ще поеме сюжетът.

Един от най-големите плюсове на романа според мен е колко многопластова е историята. Имаме престой в царството на драконите, след това се връщаме в Киата, постепенно научаваме още за миналото на мащехата на Шиори, а накрая всичко намира своята кулминация, която е задоволителна. Всъщност спокойно мога да разделя книгата на четири отделни части и всяка една от тях да работи сама за себе си. 

И този път най-силната страна на Елизабет Лим за мен останаха героите. Шиори продължи да ми бъде изключително симпатична, а персонажите около нея отново не бяха просто фон, а имаха свои мотиви, развитие и място в историята. Хареса ми и товса, че авторката продължи да развива темите за семейството, дълга, саможертвата и избора между това какво искаш ти и какво се очаква от теб.

С тази втора книга обаче окончателно си затвърдих мнението за Елизабет Лим. Тя пише красиво. Има много хубави мисли, силни послания и стил, който е лек и приятен за четене. Но... пише и изключително мудно. На моменти имах чувството, че историята стои на едно място прекалено дълго и това убиваше инерцията, която тъкмо бях започнал да усещам. Честно казано, ако бях слушал книгата като аудио, сигурно щях да я пусна поне на двойна скорост. Именно това е причината така и да не се запаля по поредицата толкова силно, колкото много други читатели.

Финалът също ме остави с малко смесени чувства. От една страна, ми харесаха разкритията и начинът, по който повечето сюжетни линии намериха своя логичен завършек. От друга обаче, самата развръзка ми се стори една идея твърде угодническа. Сякаш авторката се е опитала едновременно да направи историята реалистична и да не разбие сърцата на читателите за съдбата на Шиори. В резултат се получи един финал, за който съм 50 на 50 - не мога да кажа, че не ми хареса, но не мога и да кажа, че ме спечели напълно.

Сега ми остава да прочета предисторията – „Сияйно проклятие“. Любопитно ми е дали там Елизабет Лим ще подходи по различен начин или отново ще усетя същото темпо на разказване. Защото към момента си мисля, че именно това ще се окаже генералният ми проблем с авторката. Безспорно е талантлив разказвач, създава красиви светове и запомнящи се герои, но на мен лично ми се иска историите ѝ да се движат една идея по-бързо.

„Сияйно проклятие“

Анотация:

„Сияйно проклятие“ е историята на две сестри – едната чудовище, другата – сияйна красавица.

Чанари не е родена чудовище, но когато баща ѝ се опитва да я принесе в жертва на демона вещица, тя се променя завинаги. Прокълната със змийско лице, Чани е пълна противоположност на сестра си – Ванна, Златната. Сияйна красавица от бебе, тя сияе със светлината самото слънце. Единственият човек, който не вижда чудовището в Чанари. Единственият човек, на когото Чани може да има доверие.

Демонът Ангма очаква Чанари да предаде сестра си в деня на нейния седемнайсети рожден ден, за да вдигне проклятието. Но Чанари е дала обещание пред майка си, че ще защитава Ванна.

Двете сестри трябва да се борят, за да оцелеят и да се спасят една друга. Но една от сестрите трябва да падне, за да се издигне другата…

Ето това е историята от Елизабет Лим, която чаках и която наистина много ми хареса!

Първоначалният ми план беше да започна четенето на тези три книги на Елизабет Лим именно със „Сияйно проклятие“, но за щастие така и не го направих. По-късно разбрах, че тази книга съдържа подробности, които биха ми развалили част от удоволствието от основната поредица. И след като вече я прочетох, мога спокойно да кажа, че това е правилният начин да се запознаете със света на авторката.

„Сияйно проклятие“ има темпото, за което толкова копнеех в „Шест алени жерава“ и „Обещанието на дракона“. Действието е динамично, непрекъснато се случва нещо, има обрати, изненади, драма и мистерия. Историята ме хвана още от първата страница и не ме пусна до самия финал. Тук нямаше от онези моменти, в които усещах как сюжетът се влачи или се губи в прекалено дълги описания. Напротив - постоянно имах чувството, че се случва нещо важно и че просто трябва да обърна още една страница.

Историята на Чанари се оказа дори по-любопитна за мен от тази на Шиори. Беше ми много интересно да видя какво е превърнало нейната мащеха в жената, която срещаме в „Шест алени жерава“. Животът ѝ се оказа многопластов, изпълнен с тежки избори, лични трагедии и неочаквани обрати. И макар че знаех какъв ще бъде краят на тази история, защото все пак това е предистория, през цялото време нямах търпение да разбера как точно ще се стигне дотам. А емоционално тази книга ми подейства много по-силно. Ядосвах се заедно с Чанари, беше ми мъчно за нея, притеснявах се за решенията ѝ и наистина се почувствах част от нейното пътешествие.

И тук героите отново са едно от най-големите достойнства на Елизабет Лим. Особено силно впечатление ми направи Ангма. Според мен тя е много по-добре изграден злодей от Вълка. Мистериозна, загадъчна, зла, непредвидима - никога не знаеш какъв ще бъде следващият ѝ ход. Именно такива злодеи обичам - не просто лоши, а такива, чието присъствие се усеща във всяка сцена.

Много ми харесаха и препратките към „Шест алени жерава“. Срещата с герои, които вече познаваме, малките детайли, които обясняват събития от основната поредица, и начинът, по който отделните истории се преплитат, направиха четенето още по-удовлетворяващо. И точно затова съм още по-щастлив, че не започнах с „Сияйно проклятие“. Ако го бях направил, със сигурност щях да си разваля част от удоволствието от поредицата.

Като цяло за мен именно „Сияйно проклятие“ е най-добрата книга от трите, които прочетох от Елизабет Лим. Погълнах я не само много по-бързо, но и много по-жадно. Именно тук авторката ми показа потенциала, който през цялото време усещах, че има. И ако някой ден отново посегна към нейна книга, то ще бъде именно защото „Сияйно проклятие“ ме убеди, че когато намери правилното темпо, Елизабет Лим може да разкаже наистина страхотна история.

Автор: Любен Спасов

„Според моя опит именно хората, които най-много уважават правилата, изпитват най-голямо удоволствие да ги престъпват.“

Из „Списъкът“

Лятното почистване продължава, а следващият автор на фокус е Луси Фоли. Тя ми стана любимка още с първия неин роман, който прочетох - „Ловът“. И до днес това остава един от най-любимите ми трилъри. Луси Фоли просто знае как се пишат напрегнати мистерии - такива, в които до последно не знаеш нито кой е убиецът, нито кой ще се окаже жертвата.

За мен Луси Фоли е съвременният трилъров вариант на Агата Кристи. И двете обичат да „затварят“ героите си в едно ограничено пространство - хотел, остров, вила или друго откъснато от света място, където всеки е заподозрян и всеки има какво да крие. Разликата е, че при Луси Фоли мистериите са по-мрачни, по-кървави и изпълнени с тайни, които се преплитат по изключително умел начин.

И въпреки че съм голям почитател на авторката, две нейни книги все оставаха да чакат реда си на рафта ми - „Списъкът“ и „Апартаментът“. За тях съм чел почти само положителни мнения, а много читатели дори ги определят като по-силни от „Среднощният пир“, който на мен също много ми хареса.

Е, реших, че лятото на 2026 година е идеалният момент най-накрая да поправя тази грешка. От една страна - заради предизвикателството, което сам си поставих с рубриката „Лятно почистване“, а от друга - защото тази година ни очакват нови книги от Луси Фоли и искам да съм напълно подготвен за тях.

„Списъкът“

Анотация:

На безлюден остров край бреговете на Ирландия прииждат гости, за да отбележат брачния съюз на двама души. Младоженецът е изгряваща телевизионна звезда с неустоим чар, а булката – умна и амбициозна собственичка на списание. Сватбата е бляскава и изпипана до последния детайл. И все пак не всичко върви по план. Сестрата на булката се държи необяснимо, а приятелите на младоженеца, завладени от спомени за някогашното си училище, започват да играят на странните игри от детството си. Колко ли време ще мине, преди съвършената фасада лека-полека да се пропука?

Също като труднодостъпния остров със зловеща история част от гостите пазят в тайна собственото си мрачно минало. Минало, което ги е свързало завинаги и е предопределило живота им. За престъпленията обаче няма давност. И колкото по-дълго останат скрити под повърхността, толкова по-мощна ще е последвалата лавина. А с нея на острова ще се появи нечий труп.

Кой стои зад убийството? И по-важното: защо?

Книгите на Луси Фоли са идеалното четиво за някой летен следобед. Нейните книги винаги ме въвличат бързо в своя свят и ме карат да не искам да го напускам. Със „Списъкът“ се получи по същия начин - озовах се заедно с героите на отдалечен ирландски остров и въпреки всички тайни, от които те побиват тръпки, не ми се искаше да си тръгвам оттам дори за миг.

Ще започна с положителните неща в книгата, а те не са малко. Всеки един от героите имаше интересна история. Сблъскваме се със сложни семейни отношения, проблеми в брака, токсично родителство, което оставя отпечатък върху децата дори години по-късно, както и с хора, които така и не успяват да пораснат. Чрез част от персонажите Луси Фоли показва как някои личности остават емоционално в гимназията - живеят в легендите за миналото си и отказват да се изправят срещу реалността.

Виждаме и чем ако някой е безскрупулен и готов на всичко, за да постигне целите си още като тийнейджър, много често като възрастен просто надгражда най-лошите си качества. Но най-вече романът за пореден път ни напомня, че никоя тайна не остава скрита завинаги и рано или късно неизбежно те застига.

Харесаха ми и по-сериозните теми, заложени в историята - психичното здраве, справянето с болката и срама, темата за самоубийството и идеята, че всяко действие има своите последствия.

Едно от най-големите качества на романа е, че в него има множество сюжетни линии и тайни, които постепенно се подреждат като пъзел. За мен беше изключително любопитно да проследя как всяка една от тях ще се развие и по какъв начин всички ще се съберат във финалната картина.

Луси Фоли

Може би единствените ми забележки са свързани с криминалната част. На първо място, всички съвпадения във финала ми дойдоха една идея повече. Да, съдбите на героите са тясно преплетени, но в един момент почти всичко се оказа свързано с жертвата или с убиеца и това леко наруши усещането ми за достоверност. Според мен спокойно можеше да има една-две сюжетни линии, които да останат напълно самостоятелни.

Освен това, в сравнение с останалите книги на Луси Фоли, тук интригата се развива малко по-бавно. В другите ѝ романи напрежението започва да се усеща почти веднага, докато тук първо трябваше да опознаем героите, отношенията помежду им и мястото им в историята, преди действието наистина да набере скорост.

Като цяло „Списъкът“ е много добър трилър и спокойно го препоръчвам с две ръце. Поредното интригуващо заглавие от Луси Фоли, което за пореден път затвърди мнението ми, че тя е една от най-добрите съвременни авторки в жанра.

„Апартаментът“ 

Анотация:

Една красива сграда в Париж. Петима съседи.

Всеки крие тайни. Всеки е заподозрян.

Джес е сама, без пари и брат й Бен е единствената й надежда. Но когато пристига в Париж и стига до сградата, в която Бен живее под наем, Града на светлините започва да й се струва все по-мрачен. Първо, мястото изглежда далеч по-луксозно, отколкото брат й може да си позволи. Второ, Бен не е там и не отговаря на обажданията й. Трето, обитателите на съседните апартаменти са пъстра смесица от характери и съдби, но никой от тях не изглежда готов да помогне.

Изисканата парижанка – Алкохоликът – Момичето на ръба – Симпатичният тип – Портиерката

Всеки от тях знае нещо, но мълчи.

Джес е готова на всичко, за да открие брат си. Но колкото повече време прекарва в сградата, толкова повече нараства мрачното й предчувствие. Тя е в Париж, за да избяга от миналото, но явно Бен е този, пред когото няма бъдеще.

Когато започнах „Апартаментът“ и стигнах някъде до стотната страница, си помислих, че чета най-предвидимата книга на Луси Фоли. Идеята много ми напомняше на „Убийство в „Ориент експрес“ на Агата Кристи и бях почти сигурен, че действието ще се развие по подобен начин. За щастие Луси Фоли успя не само да ме изненада, но и категорично да опровергае теорията ми.

„Апартаментът“ автоматично се нарежда на второ място след „Ловът“ в личната ми класация за любимите книги на авторката. Това е изненадващ, напрегнат и изпълнен с обрати трилър, в който ролята на „лошия“ непрекъснато се сменя и до последно не знаеш на кого можеш да се довериш.

Много ми хареса атмосферата на романа. Още от първите страници усещаш, че нещо не е наред, а това чувство не те напуска до самия край. Истината зад случая се оказа много по-сложна, отколкото първоначално предполагах. В началото изглежда, че книгата ще се върти около най-познатите човешки емоции и пороци - завист, ревност, страст, страх и жажда за пари. И макар всички те да присъстват в историята, Луси Фоли добавя още един, много по-дълбок пласт - този на излъганото дете, семейните тайни, токсичните взаимоотношения и незаконния бизнес, който съсипва човешки съдби.

И тук, както и в останалите книги на авторката, героите са една от най-големите ѝ сили. Всеки от тях има своя собствена история, свои тайни и проблеми, които носи със себе си. Няма излишни персонажи - всички имат своята роля в пъзела и точно това прави историята толкова увлекателна. Постепенно започваш да разбираш мотивите им и дори когато не ги харесваш, успяваш да ги разбереш.

А най-много в цялата книга ми хареса, че Луси Фоли отново успя да ме изненада. Наистина бях убеден, че този път съм разгадал всичко още в началото - кой е убиецът, коя е жертвата и какво точно се е случило. Даже бях леко разочарован, че авторката този път е толкова предвидима. Но тя не само не ме разочарова, а ми даде няколко страхотни обрата, доста поводи за размисъл, няколко искрени „аха!“ момента и направи така, че един плажен ден да мине неусетно.

Много ми харесаха разкритията във финала и начинът, по който всички тайни си дойдоха на мястото. Единственото, което ми дойде една идея в повече, беше самият завършек и своеобразното „възмездие“ за жертвите в историята. На мен лично ми се стори малко пресилено. Въпреки това „Апартаментът“ определено е една от най-добрите книги на Луси Фоли и спокойно бих я препоръчал на всеки почитател на криминалните мистерии.

Автор: Любен Спасов

„Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.“

„Хората, които са винаги с мен“

Следващият автор, който попада във фокуса на рубриката „Лятно почистване“, е Нарине Абгарян. Винаги ще свързвам името на авторката с 2018 година и времето, когато работех като книжар. Тогава „Манюня“ беше истински феномен. Хората непрекъснато идваха в книжарницата и я търсеха, препоръчваха я на приятели и роднини, а книгата буквално се продаваше като топъл хляб. Още тогава си казах, че трябва да я прочета. Както често се случва обаче, романът остана в списъка ми с бъдещи четива.

Години по-късно научих още една интересна история, свързана с Нарине Абгарян. Оказва се, че именно нейната лична съдба и пътят ѝ като писател вдъхновяват Виктория Бешлийска да започне да пише отвъд страницата на личния си блог. А оттам се ражда и „Глина“ - един от най-обичаните български романи през последните години. По време на наш личен разговор именно Бешлийска успя окончателно да ме убеди, че е време да дам шанс на арменската авторка. Тя ми препоръча три конкретни заглавия - „Манюня“, „Три ябълки паднаха от небето“ и „Хората, които са винаги с мен“. Аз, разбира се, веднага отидох и си ги купих.

И така... вече две години тези книги стоят на рафта ми и чакат своя ред.

Е, времето им най-накрая дойде. Включвам Нарине Абгарян и тези три заглавия в моето лятно почистване на библиотеката и с огромно удоволствие се потапям в света на авторката. 

„Три ябълки паднаха от небето“

Анотация:

Тази топла и човеколюбива книга, написана в стила на магическия реализъм, толкова характерен за латиноамериканската литература, разказва тъжната историята на забравеното от Бога арменско село Маран и неговите жители, преминали през всевъзможни превратности на съдбата.

Техните съдби са безрадостни и изпълнени с изпитания, но надеждата и животът са по-силни от всичко и винаги си проправят път.Приказната атмосфера на книгата грабва читателя и не го пуска дълго след края на последната страница.

Пред очите ни, като на кино лента, минават животите на баба Мане, прелестната Воске, на дъщеря ѝ – главната героиня Анатолия, на Ясаман, Ованес и Валинка, нейните съседи, на ковач Василий и на брат му Акоп, който вижда смъртта. Небесата сякаш им пращат само беди – нито природата, нито силните на деня са показали някаква милост към тях. Какво им остава на хората при такива обстоятелства? Те се въоръжават със сила и добрина, почерпени сякаш от дълбините на Вселената, и посрещат съдбите си с достойнство – без излишен драматизъм, те остават хора, въпреки цялата мъка, която са орисани да понесат.

Когато започнах четенето на „Три ябълки паднаха от небето“, романът на Нарине Абгарян категорично не изглеждаше като моята книга. Мислех, че в даден момент ще ми стане скучна или ще бъде досадно философска. За щастие авторката успя да ме изненада.

Още след първите няколко глави осъзнах, че в ръцете ми стои книга, която има какво да каже. И то без да го прави натрапчиво. В „Три ябълки паднаха от небето“ има много мъдрост, но не от онази изкуствената, която често виждаме из социалните мрежи, написана така, че да събира харесвания. Мъдростта тук е истинска, човешка и произтича от живота на героите, от грешките им, от страданието им и от малките радости, които успяват да открият по пътя си. В същото време романът не разчита само на посланията си. Напротив - историята е достатъчно любопитна, за да ти се иска непрекъснато да обръщаш следващата страница и да разбереш какво ще се случи с тези хора.

Признавам си, че финалът успя да ме изненада. Не очаквах събитията да се развият точно по този начин и именно това направи последните страници още по-любопитни за мен. Нарине Абгарян успява да изгради история, която на пръв поглед изглежда малка и тиха, но всъщност носи в себе си големи емоции и важни теми.

Най-силно ме докосна посланието на романа. Че понякога просто трябва да бъдем търпеливи. Че колкото и тежки периоди да преминаваме, колкото и несправедлив да ни изглежда животът в даден момент, доброто не е изчезнало. Понякога то просто идва по-късно. Книгата ми напомни, че щастието често е много по-близо до нас, отколкото си мислим, но трябва да сме способни да го забележим и да го приемем. Че трябва да вярваме в доброто и да се стремим към него - както в отношенията си с другите, така и към самите себе си. А когато го правим, животът рано или късно ни отвръща със същото.

Нарине Абгарян

Много ми допадна и стилът на писане на Нарине Абгарян. Той е лек, четивен и някак магичен. Докато четях, неведнъж се сещах за книгите на Виктория Бешлийска. Разбира се, двете авторки са различни, но и при двете има онази способност да те накарат да забавиш темпото и просто да се оставиш на разказа. 

Нарине Абгарян е изключително добър разказвач. В тази книга тя ме хвана още от първите страници и ме поведе на разходка, която не исках да приключва. Много ми хареса и хуморът в книгата - не беше непрекъснат, а се появяваше точно когато трябваше. И точно затова на няколко места се разсмях с глас.

Но ако трябва да посоча най-голямата сила на романа, това без съмнение са героите. Всеки един от тях носи своя история, своите рани и своите странности. Никой не ми се стори обикновен или безличен. Всички бяха чешити по свой собствен начин и именно това ги правеше толкова симпатични и запомнящи се. Моята любимка със сигурност е Анатолия. Харесаха ми нейният начин на мислене, поведението ѝ, саркастичните ѝ забележки и дори отчаянието ѝ, което на моменти придобиваше почти комични измерения. Именно чрез нейния образ са прокарани голяма част от посланията на романа. Тя ни кара да се замислим за приемането на живота такъв, какъвто е, за надеждата, че бъдещето може да бъде по-добро, за смелостта да се впускаме в нови приключения и за това колко често сами саботираме собственото си щастие. А също и че любовта няма възраст и никога не е късно да ѝ дадем шанс.

„Три ябълки паднаха от небето“ със сигурност не е книга за всеки. Тя има свой собствен ритъм и своя специфична атмосфера. Но ако ме попитате дали бих я препоръчал, отговорът е категорично „да“. Особено на хора, които в даден момент са изгубили надежда или имат нужда някой да им напомни, че след тежките периоди отново идват добри дни. Защото това е книга за доброто, за надеждата и за вярата, че животът винаги има още една красива история, която да ни разкаже.

„Хората, които са винаги с мен“

Анотация:

Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.

Такова е светлото послание на тази книга с дъх на слънце, на праскови и планинска река. С дъх на горчилка и раздяла, на страх и кръвопролития. Семейна сага за няколко поколения от един голям род наподобява пъстър арменски килим, машина на времето, която ни прехвърля в различни епохи, тя е като мост с разядени от стихиите перила, по който понякога тичаш стремглаво назад към утрините, когато си се будил от вика на петела, а не от часовника, а друг път вървиш замислено и реката на Времето отнася скърбите на настоящето, връща радостите на миналото, вдъхва сили за идното.

С книга като тази светът е малко по-добър.

За „Хората, които са винаги с мен“ ще бъда кратък.

Това определено не беше моята книга. След като много харесах „Три ябълки паднаха от небето“, очаквах и тук да се влюбя в историята, но този път с Нарине Абгарян просто не успяхме да се срещнем на правилното място. Въпреки всички безспорни качества на романа, през по-голямата част от времето ми беше трудно да се ангажирам истински със случващото се.

Това обаче не означава, че книгата няма своите силни страни. И тук си личи красивият стил на авторката - лек, плавен и много човечен. Героите също са добре изградени, многопластови и любопитни. Хареса ми и как чрез тях Абгарян разказва за Армения, за трудностите, през които е преминал арменският народ, и като цяло успява неусетно да даде на читателя и малко историческа и културна перспектива.

Проблемът при мен беше, че нито една от сюжетните линии не успя да ме грабне истински. Четях книгата с уважение към написаното, но не и с нетърпение да разбера какво следва. Липсваше ми онази искра, която да ме накара да мисля за героите и след като затворя книгата.

И точно затова, колкото и грубо да звучи, имам чувството, че до края на лятото едва ли ще помня голяма част от случилото се в романа. Със сигурност ще помня красивия език на Нарине Абгарян и усещането за Армения, което книгата оставя след себе си, но самите истории така и не успяха да намерят място в сърцето ми.

„Манюня“

Анотация:

Книга с дъх на лято, на детство, на сладко от кайсии, на безгрижни невинни дни. Приказка за възрастни, за онези, които не са забравили, че са били деца. Забавен увлекателен разказ за две момичета – две малки лудетини, впуснали се да опознават света, който е обърнал към тях веселото си, усмихнато лице, за да им покаже, че каквито и тайни и болка да се таят в сърцата на хората около тях, винаги надделяват обичта, добротата, упоителните мечти за бъдещето.

С „Манюня“ Нарине Абгарян навлиза мощно в голямата литература и печели не само престижното отличие „Ръкопис на годината“, но и любовта на читателите.

Една уютна, топла книга, която действа като противоотрова срещу делничната сивота и скука, срещу лудешкия ритъм на дните ни, срещу всяка следа от отчаяние и униние.

За мен „Манюня“ е лятната ваканция при баба, прекарана с най-добрия ти приятел, изпълнена със забавления и пакости. Книга за роднините, които понякога са „страховити“, понякога смешни, но никога няма да забравиш. Книга за истинското приятелство, което няма нужда от излишни думи, защото не се обяснява - то просто се усеща. Книга, пропита с лято, детски трепети, емоции и безброй комични ситуации. И най-хубавото - книга, в която почти всеки може да открие по нещо от собственото си детство.

„Манюня“ носи онази особена носталгия, която те удря право в сърцето и те връща години назад. Към времената, когато най-големият проблем беше дали ще хванеш въшки, дали ще те пуснат да играеш навън до късно или дали човекът, когото харесваш, също иска да бъдете „гаджета“. Това е роман, който те кара да си спомниш колко безгрижно е било детството и колко малко е било нужно, за да бъдеш истински щастлив.

Но заедно с тази носталгия Нарине Абгарян отново успява да вплете и по-сериозни теми. Между детските приключения и смешните случки тя говори за войната, за политическата обстановка в Армения, за начина, по който голямата история неизбежно променя съдбите на обикновените хора. Именно това много ми хареса в писането на авторката като цяло - винаги зад привидно леката история се крие нещо по-дълбоко.

И въпреки всички тези положителни неща, май окончателно стигнах до извода, че Нарине Абгарян просто не е моят автор. А това по никакъв начин не означава, че не я смятам за талантлива. Напротив - тя е изключителен разказвач. Умее да рисува картини с думите си, да те потопи в атмосферата на книгата и да направи героите си истински. Всъщност именно героите според мен са най-голямата ѝ сила. Те са живи, естествени, пълнокръвни и носят усещането, че голяма част от историите им са преживени или поне вдъхновени от реалността. Но въпреки това нито „Манюня“, нито „Хората, които са винаги с мен“ успяха да ме грабнат така, както го направи „Три ябълки паднаха от небето“.

Може би причината е в самата структура на „Манюня“. Почти всяка глава се усеща като самостоятелен разказ, а не като част от една голяма, цялостна история. А аз никога не съм бил особен почитател на разказите. Или може би причината е друга - не мога да го опиша точно. Просто книгата нито ми се стори толкова забавна, колкото очаквах след всички възторжени мнения, които прочетох онлайн, нито успя да задържи вниманието ми достатъчно силно до самия край. На моменти дори ми доскучаваше и се губех между отделните случки и послания.

И може би точно тук идва разликата с „Три ябълки паднаха от небето“. В нея Нарине Абгарян показа колко умело може да разказва за тежки теми с хумор, топлота и лекота. Там всичко ми се стори по-добре премерено, по-въздействащо и по-завършено. „Манюня“ също притежава този чар, просто при мен той не проработи със същата сила.

В крайна сметка, след трите книги, с които се запознах с творчеството на Нарине Абгарян, мога спокойно да кажа, че „Три ябълки паднаха от небето“ остана категоричният ми фаворит. И въпреки че с авторката не се разбрахме изцяло, напълно разбирам защо толкова много хора я обичат. Тя е истински магьосник на думите - знае как да омагьоса читателя, как да го пренесе в друг свят и как да остави след себе си усещане, което трудно се забравя. Просто магията не подейства толкова силно върху мен.

Автор:  Любен Спасов