Book Adventure Club

„Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.“

„Хората, които са винаги с мен“

Следващият автор, който попада във фокуса на рубриката „Лятно почистване“, е Нарине Абгарян. Винаги ще свързвам името на авторката с 2018 година и времето, когато работех като книжар. Тогава „Манюня“ беше истински феномен. Хората непрекъснато идваха в книжарницата и я търсеха, препоръчваха я на приятели и роднини, а книгата буквално се продаваше като топъл хляб. Още тогава си казах, че трябва да я прочета. Както често се случва обаче, романът остана в списъка ми с бъдещи четива.

Години по-късно научих още една интересна история, свързана с Нарине Абгарян. Оказва се, че именно нейната лична съдба и пътят ѝ като писател вдъхновяват Виктория Бешлийска да започне да пише отвъд страницата на личния си блог. А оттам се ражда и „Глина“ - един от най-обичаните български романи през последните години. По време на наш личен разговор именно Бешлийска успя окончателно да ме убеди, че е време да дам шанс на арменската авторка. Тя ми препоръча три конкретни заглавия - „Манюня“, „Три ябълки паднаха от небето“ и „Хората, които са винаги с мен“. Аз, разбира се, веднага отидох и си ги купих.

И така... вече две години тези книги стоят на рафта ми и чакат своя ред.

Е, времето им най-накрая дойде. Включвам Нарине Абгарян и тези три заглавия в моето лятно почистване на библиотеката и с огромно удоволствие се потапям в света на авторката. 

„Три ябълки паднаха от небето“

Анотация:

Тази топла и човеколюбива книга, написана в стила на магическия реализъм, толкова характерен за латиноамериканската литература, разказва тъжната историята на забравеното от Бога арменско село Маран и неговите жители, преминали през всевъзможни превратности на съдбата.

Техните съдби са безрадостни и изпълнени с изпитания, но надеждата и животът са по-силни от всичко и винаги си проправят път.Приказната атмосфера на книгата грабва читателя и не го пуска дълго след края на последната страница.

Пред очите ни, като на кино лента, минават животите на баба Мане, прелестната Воске, на дъщеря ѝ – главната героиня Анатолия, на Ясаман, Ованес и Валинка, нейните съседи, на ковач Василий и на брат му Акоп, който вижда смъртта. Небесата сякаш им пращат само беди – нито природата, нито силните на деня са показали някаква милост към тях. Какво им остава на хората при такива обстоятелства? Те се въоръжават със сила и добрина, почерпени сякаш от дълбините на Вселената, и посрещат съдбите си с достойнство – без излишен драматизъм, те остават хора, въпреки цялата мъка, която са орисани да понесат.

Когато започнах четенето на „Три ябълки паднаха от небето“, романът на Нарине Абгарян категорично не изглеждаше като моята книга. Мислех, че в даден момент ще ми стане скучна или ще бъде досадно философска. За щастие авторката успя да ме изненада.

Още след първите няколко глави осъзнах, че в ръцете ми стои книга, която има какво да каже. И то без да го прави натрапчиво. В „Три ябълки паднаха от небето“ има много мъдрост, но не от онази изкуствената, която често виждаме из социалните мрежи, написана така, че да събира харесвания. Мъдростта тук е истинска, човешка и произтича от живота на героите, от грешките им, от страданието им и от малките радости, които успяват да открият по пътя си. В същото време романът не разчита само на посланията си. Напротив - историята е достатъчно любопитна, за да ти се иска непрекъснато да обръщаш следващата страница и да разбереш какво ще се случи с тези хора.

Признавам си, че финалът успя да ме изненада. Не очаквах събитията да се развият точно по този начин и именно това направи последните страници още по-любопитни за мен. Нарине Абгарян успява да изгради история, която на пръв поглед изглежда малка и тиха, но всъщност носи в себе си големи емоции и важни теми.

Най-силно ме докосна посланието на романа. Че понякога просто трябва да бъдем търпеливи. Че колкото и тежки периоди да преминаваме, колкото и несправедлив да ни изглежда животът в даден момент, доброто не е изчезнало. Понякога то просто идва по-късно. Книгата ми напомни, че щастието често е много по-близо до нас, отколкото си мислим, но трябва да сме способни да го забележим и да го приемем. Че трябва да вярваме в доброто и да се стремим към него - както в отношенията си с другите, така и към самите себе си. А когато го правим, животът рано или късно ни отвръща със същото.

Нарине Абгарян

Много ми допадна и стилът на писане на Нарине Абгарян. Той е лек, четивен и някак магичен. Докато четях, неведнъж се сещах за книгите на Виктория Бешлийска. Разбира се, двете авторки са различни, но и при двете има онази способност да те накарат да забавиш темпото и просто да се оставиш на разказа. 

Нарине Абгарян е изключително добър разказвач. В тази книга тя ме хвана още от първите страници и ме поведе на разходка, която не исках да приключва. Много ми хареса и хуморът в книгата - не беше непрекъснат, а се появяваше точно когато трябваше. И точно затова на няколко места се разсмях с глас.

Но ако трябва да посоча най-голямата сила на романа, това без съмнение са героите. Всеки един от тях носи своя история, своите рани и своите странности. Никой не ми се стори обикновен или безличен. Всички бяха чешити по свой собствен начин и именно това ги правеше толкова симпатични и запомнящи се. Моята любимка със сигурност е Анатолия. Харесаха ми нейният начин на мислене, поведението ѝ, саркастичните ѝ забележки и дори отчаянието ѝ, което на моменти придобиваше почти комични измерения. Именно чрез нейния образ са прокарани голяма част от посланията на романа. Тя ни кара да се замислим за приемането на живота такъв, какъвто е, за надеждата, че бъдещето може да бъде по-добро, за смелостта да се впускаме в нови приключения и за това колко често сами саботираме собственото си щастие. А също и че любовта няма възраст и никога не е късно да ѝ дадем шанс.

„Три ябълки паднаха от небето“ със сигурност не е книга за всеки. Тя има свой собствен ритъм и своя специфична атмосфера. Но ако ме попитате дали бих я препоръчал, отговорът е категорично „да“. Особено на хора, които в даден момент са изгубили надежда или имат нужда някой да им напомни, че след тежките периоди отново идват добри дни. Защото това е книга за доброто, за надеждата и за вярата, че животът винаги има още една красива история, която да ни разкаже.

„Хората, които са винаги с мен“

Анотация:

Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.

Такова е светлото послание на тази книга с дъх на слънце, на праскови и планинска река. С дъх на горчилка и раздяла, на страх и кръвопролития. Семейна сага за няколко поколения от един голям род наподобява пъстър арменски килим, машина на времето, която ни прехвърля в различни епохи, тя е като мост с разядени от стихиите перила, по който понякога тичаш стремглаво назад към утрините, когато си се будил от вика на петела, а не от часовника, а друг път вървиш замислено и реката на Времето отнася скърбите на настоящето, връща радостите на миналото, вдъхва сили за идното.

С книга като тази светът е малко по-добър.

За „Хората, които са винаги с мен“ ще бъда кратък.

Това определено не беше моята книга. След като много харесах „Три ябълки паднаха от небето“, очаквах и тук да се влюбя в историята, но този път с Нарине Абгарян просто не успяхме да се срещнем на правилното място. Въпреки всички безспорни качества на романа, през по-голямата част от времето ми беше трудно да се ангажирам истински със случващото се.

Това обаче не означава, че книгата няма своите силни страни. И тук си личи красивият стил на авторката - лек, плавен и много човечен. Героите също са добре изградени, многопластови и любопитни. Хареса ми и как чрез тях Абгарян разказва за Армения, за трудностите, през които е преминал арменският народ, и като цяло успява неусетно да даде на читателя и малко историческа и културна перспектива.

Проблемът при мен беше, че нито една от сюжетните линии не успя да ме грабне истински. Четях книгата с уважение към написаното, но не и с нетърпение да разбера какво следва. Липсваше ми онази искра, която да ме накара да мисля за героите и след като затворя книгата.

И точно затова, колкото и грубо да звучи, имам чувството, че до края на лятото едва ли ще помня голяма част от случилото се в романа. Със сигурност ще помня красивия език на Нарине Абгарян и усещането за Армения, което книгата оставя след себе си, но самите истории така и не успяха да намерят място в сърцето ми.

„Манюня“

Анотация:

Книга с дъх на лято, на детство, на сладко от кайсии, на безгрижни невинни дни. Приказка за възрастни, за онези, които не са забравили, че са били деца. Забавен увлекателен разказ за две момичета – две малки лудетини, впуснали се да опознават света, който е обърнал към тях веселото си, усмихнато лице, за да им покаже, че каквито и тайни и болка да се таят в сърцата на хората около тях, винаги надделяват обичта, добротата, упоителните мечти за бъдещето.

С „Манюня“ Нарине Абгарян навлиза мощно в голямата литература и печели не само престижното отличие „Ръкопис на годината“, но и любовта на читателите.

Една уютна, топла книга, която действа като противоотрова срещу делничната сивота и скука, срещу лудешкия ритъм на дните ни, срещу всяка следа от отчаяние и униние.

За мен „Манюня“ е лятната ваканция при баба, прекарана с най-добрия ти приятел, изпълнена със забавления и пакости. Книга за роднините, които понякога са „страховити“, понякога смешни, но никога няма да забравиш. Книга за истинското приятелство, което няма нужда от излишни думи, защото не се обяснява - то просто се усеща. Книга, пропита с лято, детски трепети, емоции и безброй комични ситуации. И най-хубавото - книга, в която почти всеки може да открие по нещо от собственото си детство.

„Манюня“ носи онази особена носталгия, която те удря право в сърцето и те връща години назад. Към времената, когато най-големият проблем беше дали ще хванеш въшки, дали ще те пуснат да играеш навън до късно или дали човекът, когото харесваш, също иска да бъдете „гаджета“. Това е роман, който те кара да си спомниш колко безгрижно е било детството и колко малко е било нужно, за да бъдеш истински щастлив.

Но заедно с тази носталгия Нарине Абгарян отново успява да вплете и по-сериозни теми. Между детските приключения и смешните случки тя говори за войната, за политическата обстановка в Армения, за начина, по който голямата история неизбежно променя съдбите на обикновените хора. Именно това много ми хареса в писането на авторката като цяло - винаги зад привидно леката история се крие нещо по-дълбоко.

И въпреки всички тези положителни неща, май окончателно стигнах до извода, че Нарине Абгарян просто не е моят автор. А това по никакъв начин не означава, че не я смятам за талантлива. Напротив - тя е изключителен разказвач. Умее да рисува картини с думите си, да те потопи в атмосферата на книгата и да направи героите си истински. Всъщност именно героите според мен са най-голямата ѝ сила. Те са живи, естествени, пълнокръвни и носят усещането, че голяма част от историите им са преживени или поне вдъхновени от реалността. Но въпреки това нито „Манюня“, нито „Хората, които са винаги с мен“ успяха да ме грабнат така, както го направи „Три ябълки паднаха от небето“.

Може би причината е в самата структура на „Манюня“. Почти всяка глава се усеща като самостоятелен разказ, а не като част от една голяма, цялостна история. А аз никога не съм бил особен почитател на разказите. Или може би причината е друга - не мога да го опиша точно. Просто книгата нито ми се стори толкова забавна, колкото очаквах след всички възторжени мнения, които прочетох онлайн, нито успя да задържи вниманието ми достатъчно силно до самия край. На моменти дори ми доскучаваше и се губех между отделните случки и послания.

И може би точно тук идва разликата с „Три ябълки паднаха от небето“. В нея Нарине Абгарян показа колко умело може да разказва за тежки теми с хумор, топлота и лекота. Там всичко ми се стори по-добре премерено, по-въздействащо и по-завършено. „Манюня“ също притежава този чар, просто при мен той не проработи със същата сила.

В крайна сметка, след трите книги, с които се запознах с творчеството на Нарине Абгарян, мога спокойно да кажа, че „Три ябълки паднаха от небето“ остана категоричният ми фаворит. И въпреки че с авторката не се разбрахме изцяло, напълно разбирам защо толкова много хора я обичат. Тя е истински магьосник на думите - знае как да омагьоса читателя, как да го пренесе в друг свят и как да остави след себе си усещане, което трудно се забравя. Просто магията не подейства толкова силно върху мен.

Автор:  Любен Спасов 

„Да бъдеш жена, значи да учиш. Жената няма едно единствено възможно изражение. Цялото тяло е постоянно вътрешно пътуване. Търсене на емоции в развитие.“

След като през май заедно прочетохме „Остайница“ и открихме колко различни гледни точки може да провокира една история, през юни с Цвети решихме да останем още малко в света на романите, които говорят за ролята на жената, традициите и цената на свободния избор. Така съвсем естествено следващото ни общо четиво стана „Кой се страхува от светците на дома“ от Сара Дуарте Брандао.

Още преди да започнем имахме усещането, че това няма да е книга за всеки. От онези романи, които или ще те спечелят с атмосферата и стила си, или ще те оставят на дистанция. И точно това се случи. Макар и двамата да открихме силните ѝ страни и да се впечатлихме от темите, които поставя, за тази книга стигнахме до различни изводи. Цвети се влюби в поетичния език и философските пластове на историята, а аз останах една идея по-резервиран към начина, по който те бяха разгърнати.

А какво е пълното ни мнение, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Това е книга и за поезията, защото за мен сякаш е написана поетично.

Имахме съвсем друг план за месец юни, но след като започнах да чета романа на Сара Дуарте Брандао, нямаше как да не предложа да влезе в рубриката след „Остайница“.  От една страна темата някак интересно продължава тези от романа на Рене Карабаш, а и самата тя е споделила мнение за португалската книга, което може да се прочете на корицата.

Историята е посветена на Мария Тереза, родена и израснала в рибарско градче край Порто. Ако в романа на Карабаш властва Канонът, тук героите се водят от традициите, уважението към семейството, по-възрастните и правилата на патриархата. Жестокостта е по-малко отколкото в „Остайница“ и в същото време придържането към закостенелите порядки оставя белези във всеки от персонажите.

Някой може да реши, че поне мъжете са щастливи в тези общности (жените често са затворници на нежелани бракове и ограничени възможности). Но истината е, че живот без свободен избор, носи ограничения и болка на всички.

Сара Дуарте Брандао Снимка: Невена Рикова

Може да се каже, че това е предвидима тема и то такава, която често е способна да ме разгневи. Но в случая стилът на писане смекчи емоциите ми и ме заинтригува. Всяка глава е кратка, малък фрагмент, който ни пренася в различен период от живота на Мария Тереза. Като разхвърлян пъзел, който постепенно подреждаш. Накрая има и изненадващ обрат в историята. Макар че някой може да го предвиди, но ме впечатли как красиво беше вплетен в текста.

Другата централна нишка в книгата е свързана с вярата и доколко държим светците и църквите ни да отговарят на дадени представи, за да ги приемем за достойни за нашето упование. Както много често се случва, в стремежа си да бъдат отдадени на традицията, на религиозните канони, хората сякаш повече се отдалечават от истинския смисъл на църквата и забравят човешкото, изконните ценности и добродетели, които всъщност (би трябвало да) стоят в основата на това да следваш дадена религия.

Тази нишка е неразривно свързана с пътя на Мария Тереза, със смелостта да бъдеш или да приемаш нещо различно. И така "Кой се страхува от светците на дома" се превръща в книга за трудните избори, склонността на обществото да раздава бързи присъди, но и за прошката, любопитството и желанието да търсиш нещо повече в живота.

Това е книга и за поезията, защото за мен сякаш е написана поетично. И именно тук някои читатели могат да открият минусите на романа. Фрагментарната структура може да ги отблъсне, защото хем четенето е бързо, хем се изисква съсредоточаване, за да вникнеш в посланията и определена романтично-меланхолична нагласа, за да им се насладиш. Тази структура често не позволява да видим и сериозно развитие в героите.

В текста има много красиви цитати, но и философски размисли,  които също не са за всеки вкус. Те създават усещане за по-преренциозно писане, каквото често срещаме в награждаваните книги. Истината е, че авторката е артист по професия (графичен дизайнер) и това няма как да не се отрази на писането й. А и португалските писатели сякаш често избират по-натрадиционни похвати. Това може да откаже почитателите на стандартните сюжети и затова не мога да я препоръчам с пълна категоричност, но мен точно то ме спечели, защото "Кой се страхува от светците на дома" беше глътка свежест сред другите четива. Така че ако искате нещо различно, с по-философски моменти и красиво написано, не се страхувайте да посегнете към романа.

ТОЙ: Не открих в самия роман нещо, което да ме накара да го препоръчвам безусловно.

До голяма степен съм съгласен с всичко, което Цвети пише за „Кой се страхува от светците на дома“. Разликата между нас е по-скоро в крайната оценка. 

Да, книгата има своите безспорни качества. Най-голямото за мен е колко леко се чете. Кратките глави буквално те карат да обръщаш страница след страница и неусетно да преминеш през живота на Мария Тереза само за няколко часа. Стилът на авторката на моменти ми идваше леко претенциозен, което не е нещо, което особено харесвам. Имаше и цели глави или отделни пасажи, които ми звучаха като целенасочено философстване. За мое щастие обаче това не направи книгата тежка за четене. Напротив - като чисто читателско преживяване романът се чете леко и приятно. 

Това обаче по никакъв начин не означава, че текстът е лек като съдържание. Напротив. Както Цвети вече спомена, в книгата са заложени много важни теми, които те карат да се замислиш и да вникнеш по-навътре в сюжета. Теми за ролята на жената още от момента, в който е малко момиче. За това как полът може да ти отнеме правото на избор още преди да си разбрал какъв човек искаш да бъдеш. За живота без емоции, който никога не води до нещо хубаво. За семейното насилие, психическия тормоз и всички онези малки компромиси, които хората правят и по този начин ги отдалечават от собственото им щастие. Защото компромисът със себе си винаги си остава точно това - просто един компромис.

Много ми хареса и че романът засяга темата за родителството. Това е от темите в литературата, които винаги ми е любопитно как дадения автор представя в контекста на своята история. В „Кой се страхува от светците на дома“ виждаме как един родите прехвърля собствените си травми върху детето си. Липсата на обич, студенината и неизживените болки се предават нататък и оставят белези, които човек носи цял живот.

Снимка: Невена Рикова

Нещо друго, което ми направи впечатление е, че авторката не показва патриархалното общество като проблем само за жените. Да, те са най-потърпевшите, но изборите и очакванията към мъжете също ги превръщат в жертви на същата система. Хареса ми именно това послание - че подобен начин на мислене не прави никого истински щастлив. Страдат жените, но страдат и мъжете, които също са принудени да живеят според чужди представи за това какви трябва да бъдат.

Може би причината книгата да не ми хареса толкова силно се крие във втората ѝ част - тази, посветена на светците, вярата и църквите. Именно там авторката започна да ме губи. Сюжетно започнахме да се връщаме към неща, които вече бяхме преживели, а това създаде усещане за повторение. Искрено ми доскуча и точно тогава се зарадвах, че структурата на романа е с толкова кратки глави. Според мен тази част спокойно можеше да бъде поне два пъти по-кратка и пак да стигнем до абсолютно същото развитие на историята.

Финалът обаче ми хареса - авторката успя да ме изненада с начина, по който поднесе развръзката. Това определено остави добро последно впечатление.

Като цяло за мен „Кой се страхува от светците на дома“ е роман, който поставя важни въпроси за ролята на жената в обществото, за семейните травми и за ограниченията, които едно закостеняло мислене може да наложи върху цели човешки съдби. Това са теми, за които си струва да се говори. Просто аз не открих в самия роман нещо, което да ме накара да го препоръчвам безусловно. 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова

„Мисля, че прекарах толкова много време в чакане всичко да започне, животът наистина да започне, че пропуснах за какво всъщност е бил той.“

„Не съвсем мъртва“

Холи Джаксън е следващият автор, който включвам в рубриката „Лятно почистване“. Обичам книгите ѝ, обичам начина, по който пише, обичам как изгражда мистериите си и най-вече способността ѝ да ме изненадва точно когато си мисля, че вече съм разкрил всички тайни.

С трилогията „Наръчник за убийства на добри момичета“ тя успя да ме превърне в свой почитател. Спомням си как поглъщах книгите една след друга и буквално не можех да се откъсна от тях. След това дойде ред на „Петима оцеляват“ - романът, който окончателно ме убеди, че Холи Джаксън е автор, чиито книги ще следя без никакво колебание. Прочетох го за броени часове и когато стигнах до последната страница, единствената ми мисъл беше: „Искам още.“

Затова доста се изненадах от себе си, че въпреки това колко много харесвам авторката, съм оставил не една, а цели две нейни книги да стоят непрочетени в библиотеката ми. Точно заради такива случаи създадох и тази рубрика.

Е, време е тази грешка да бъде поправена. В рамките на моето лятно почистване най-накрая се потопих с главата напред в „Завръщането на Рейчъл Прайс“ и „Не съвсем мъртва“. А, ако продължите да четете, ще разберете и как премина това потапяне.

„Завръщането на Рейчъл Прайс“

Анотация: 

Животът на Бел Прайс преминава в сянката на майка ѝ Рейчъл, изчезнала мистериозно преди шестнайсет години. Момичето, тогава едва на две, е единственият свидетел на похищението, но не си спомня нищо от този ден. Случаят остава неразрешен и като че ли всеки има собствена теория какво е сполетяло Рейчъл. А Бел си мечтае всички просто да оставят на мира нея и семейството ѝ.

Мечтата ѝ изглежда по-непостижима отвсякога, защото бащата на Бел се е съгласил семейството да участва в направата на документален филм за изчезването. Момичето си мисли, че по-зле няма как да стане… И се случва невъзможното. Рейчъл Прайс изниква сякаш от нищото, насред пътя, облечена в същите дрехи, с които последно е видяна преди шестнайсет години.

Загадката най-сетне ще бъде разплетена! Само че разказаното от Рейчъл не звучи правдоподобно. Бел е убедена, че майка ѝ лъже и крие ужасна тайна, и ще направи всичко по силите си, за да разбере истинската причина тя да се завърне от мъртвите. А през цялото време камерите продължават зорко да следят семейство Прайс. 

Холи Джаксън го направи отново - успя да ме накара да прочета нейна книга за часове. Успя да ме зариби до такава степен, че веднъж отворих ли романа, просто не можах да го затворя и жадно попивах историята до самия край.

Всъщност до момента това се случва с всяка една нейна книга. Няма заглавие на Холи Джаксън, което да съм чел на малки порции или да съм оставял за следващия ден. Винаги е едно и също - отварям книгата, потапям се в историята и не спирам, докато загадката не бъде разплетена. Има нещо в начина, по който авторката изгражда мистериите си, което ми действа почти пристрастяващо.

И „Завръщането на Рейчъл Прайс“ не прави изключение. Това е роман, в чиято основа стои една огромна мистерия, която постепенно се разгръща пред очите на читателя. От мистериозното изчезване на Рейчъл Прайс преди години до нейното още по-необяснимо завръщане, книгата непрекъснато задава нови въпроси и сякаш нарочно отказва да даде лесни отговори. С всяка изминала страница загадката ставаше все по-сложна и в един момент започнах сериозно да се чудя какво логично обяснение изобщо може да съществува за всичко случващо се.

Това, което най-много харесвам в Холи Джаксън, е способността ѝ постоянно да държи читателя нащрек. Историята е изпълнена с малки обрати и изненади и точно когато си помислиш, че най-накрая си сглобил пъзела, се случва нещо, което напълно обърква теорията ти. Хареса ми и колко добре са изградени героите. Почти до самия финал няма ясно изразен злодей. Да, Бел нарочва Рейчъл Прайс за лъжкиня още от самото начало, но докато четях, имах чувството, че нещо не е наред с абсолютно всички. Не само с Рейчъл, а с цялото семейство Прайс. Всеки герой крие тайни, всеки има свои мотиви и никой не изглежда напълно невинен.

Холи Джаксън

Що се отнася до развръзката, аз останах доволен. За мен обяснението беше логично и се вписа добре в цялостната картина на романа. Да, имаше един-два момента, които ми се сториха малко наивни и ме накараха да се замисля дали в реалния живот биха се развили точно по този начин. Но честно казано, съм склонен да простя това на Холи Джаксън, защото историята беше достатъчно увлекателна, а отделните парчета от пъзела си дойдоха на мястото. Освен това, както винаги, стилът ѝ е лек, динамичен и изключително приятен за четене.

Много ми допаднаха и по-големите теми, които романът засяга. „Семейството преди всичко“ е може би най-често повтаряната идея в книгата, но беше интересно да наблюдавам колко различен смисъл влагаше всеки герой в нея. „Завръщането на Рейчъл Прайс“ говори за токсичното влияние на семейството, за изкривените ценности, за насилието, за сляпата лоялност и за това докъде е готов да стигне човек, за да получи онова, което винаги е искал. Говори и за опасността да бъдеш въвлечен в една обща тайна, която постепенно започва да определя целия ти живот.

Допадна ми и темата за това как в журналистиката и документалистиката не всичко трябва е на всяка цена. Как има човешки фактор, който винаги трябва да се взима предвид. Как не всяка история трябва да бъде разказана заради скандала, защото в нея все пак има замесени човешки съдби и чувства. Това е хубаво послание в крайна сметка, защото много често тази подробност се забравя – не само от медии и хора, които правят филми, а от нас, които ежедневно в социалните мрежи си мислим, че можем да казваме и коментираме всичко и всеки. 

За мен „Завръщането на Рейчъл Прайс“ е многопластов роман, който предлага много повече от една добре разказана мистерия. Това е книга, която успява едновременно да забавлява, да държи в напрежение и да задава интересни въпроси за хората и отношенията помежду им. Категорично 5 звезди.

А сега нямам търпение да разбера дали „Не съвсем мъртва“ ще се нареди в тази златна поредица от добри книги на Холи Джаксън. 

„Не съвсем мъртва“

Анотация:

Джет е на двадесет и седем години. Никога не е напускала Уудсток, Върмонт, и все още чака животът ѝ да започне. „Ще го направя по-късно – казва тя. – Има време.“

Докато в нощта на Вси Светии Джет е агресивно нападната от непознат, чието лице не успява да види.

Тя преживява катастрофална мозъчна травма и лекарите са убедени, че в рамките на седмица ще умре от тежка аневризма.

Джет никога не е мислела, че може да има врагове. Но сега гледа с други очи на всички: семейството си, приятеля си, бившата си най-добра приятелка – вече нейна снаха, бившия си приятел.

Разполага със седем дни и, докато състоянието ѝ се влошава, може да разчита единствено на помощта на приятеля си от детинство Били. Въпреки това е решена да си отиде по възможно най-добрия начин – като разкрие собственото си убийство!

„Не съвсем мъртва“ определено е по-различна книга от всичко, което съм чел досега от Холи Джаксън. И тя е написана в добре познатия ѝ стил - динамично действие  и сюжет, който се чете леко и бързо, но този път историята ми се видя по-зряла. Не беше толкова наивна, нито толкова тийнейджърска като предишните ѝ романи. В същото време не ме грабна по онзи почти пристрастяващ начин, по който го направиха другите ѝ заглавия. Това обаче не означава, че книгата не ми хареса - просто ми предложи нещо различно.

Още когато прочетох анотацията, идеята ми се стори страхотна. Да дадеш на главната героиня ограничено време живот след брутално нападение и да я накараш да разследва собственото си убийство е наистина интересен похват. Хареса ми как авторката използва този обрат не само за да изгради мистерията, но и за да създаде постоянно усещане за напрежение. Часовникът тиктака, времето изтича, а Джет е принудена да търси истината, докато постепенно се примирява със съдбата си. Имаше нещо особено въздействащо в начина, по който тя говореше за себе си сякаш вече е мъртва. Това придаваше на историята една меланхолична нотка. 

Вместо да се фокусира единствено върху издирването на убиеца, романът постепенно разкрива пласт след пласт семейни тайни, пазени в продължение на седемнадесет години. Именно тези тайни движат историята напред и превръщат разследването в нещо много повече от стандартна криминална загадка. С всяка нова разкрита истина напрежението се покачваше, а отношенията между героите ставаха все по-сложни и интересни.

Точно тези дълго пазени тайни доведоха и до най-силните обрати в сюжета. Около стотната страница бях убеден, че този път съм разгадал мистерията. Дори леко се разочаровах и си помислих, че Холи Джаксън не се е справила толкова добре, колкото обикновено. За щастие се оказах в грешка. Истинският убиец беше съвсем друг човек. Да, подозирах го бегло в някакъв момент, но но и с истинските му мотиви. До последно таях надежда, че Джет ще намери начин да оцелее, но книгата избра по-реалистичния път.

Но ако трябва да посоча едно нещо, което ще помня най-дълго от „Не съвсем мъртва“ ще бъде посланието. Зад криминалния сюжет се крие една много човешка идея, че животът не трябва да се отлага. Че трябва да ценим времето, което имаме, да се радваме на хората около нас, да преследваме мечтите си и да казваме важните неща навреме. Защото всички живеем с илюзията, че винаги ще има утре. Че ще намерим подходящия момент по-късно. А истината е, че никой не знае колко време му остава. Именно затова трябва да правим нещата тук и сега, вместо постоянно да ги отлагаме за някое неопределено „после“.

Може би точно затова „Не съвсем мъртва“ ми се стори като една от най-зрелите книги на Холи Джаксън досега. Да, в нея има мистерия, обрати и напрежение, но зад всичко това стои и едно много силно напомняне да не пропускаме живота, докато чакаме той тепърва да започне.

Автор: Любен Спасов

 „Никога не знаеш кога някой скелет в гардероба може да се окаже полезен.“

„Джаз досиета“

Лятното почистване на библиотеката ми продължава и честно казано, май започвам все повече да се надъхвам да не спирам тази своя идея. Още сме едва във второто издание на рубриката, но вече ми е много приятно най-накрая да посягам към книги, които със сигурност щях да отлагам за „мааааалко по-нататък“. 

Засега и мисията „без нови покупки“ върви изненадващо добре и започвам да вярвам, че до края на лятото наистина ще успея да разчистя библиотеката си от непрочетени книги.

В това издание на „Лятно почистване“ изборът ми ме отведе към Фиона Вийч Смит и две нейни заглавия - „Джаз досиета“ и „Убийство зад кулисите“, които не са от книгите в библиотеката ми, които стоят непрочетени отдавна, но и не ми се иска да ги отлагам повече. Затова се гмурнах смело в света на Попи Денби и нейните разследвания. 

„Джаз досиета“

Анотация:

Лятото на 1920 г.

Младата Попи Денби пристига в шумния Лондон, за да се грижи за своята леля Дот – популярна актриса и суфражетка, пострадала в сблъсъци с полицията, но запазила приключенския си дух.

Окуражена от Дот, Попи решава да последва мечтата си и кандидатства за работа като журналист в „Дейли Глоуб“. Но още в първия й работен ден един от старшите репортери намира смъртта си и Попи е натоварена да довърши материала, по който е работил. Но какво точно е разследвал журналистът и дали смъртта му е случайност? Въпросите отвеждат Попи до трагичната история на две суфражетки и я изправят пред мъже с власт, готови на всичко, за да прикрият следите си.

Благодарение на новооткритите си приятели, Попи се впуска в пъстрия Лондон от 20-те – град на джаз барове и джаз досиета, в които може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед. Дали младата жена ще успее да разкрие истината, преди някой друг да е пострадал?

Всеки, който ме следва знае колко много обичам мрачни и кървави трилъри, серийни убийци и истории, които те оставят леко травмиран след последната страница. Но истината е, че в сърцето ми винаги ще има специално място и за уютните мистерии в стил Агата Кристи - онези книги, които не разчитат толкова на шок и жестокост, а на атмосфера, тайни и постепенно разплитане на загадката.

Точно такава книга за мен се оказа „Джаз досиета“ на Фиона Вийч Смит. Още от самото начало романът ми напомни много за поредицата за Мейзи Добс - и като атмосфера, и като усещане за героинята. Разбира се, Попи и Мейзи имат доста различен подход и поведение, но въпреки това има нещо сходно в тях - може би любопитството им, желанието да се доказват или начинът, по който попадат в центъра на мистериите около себе си.

Със сигурност „Джаз досиета“ не е най-великата мистерия, писана някога, а и голяма част от нещата успях да отгатна сравнително рано. Но това по никакъв начин не ми развали удоволствието от четенето. Книгата се чете леко, светът е интересен, а самото потапяне в историята носи онова чисто книжно удоволствие, заради което толкова обичам подобни поредици. Хареса ми, че авторката се е постарала да заплете сюжета и че тук няма само една мистерия за разгадаване, а няколко различни нишки, които постепенно се преплитат. Единствено ми се искаше самата развръзка да ме изненада малко повече.

Фиона Вийч Смит

Много ми допадна и журналистическата нотка в историята. Аз самият съм завършил журналистика и някога наистина мечтаех да работя в редакция като тази в книгата, така че чрез Попи сякаш успях поне малко да изживея тази своя мечта. А и честно казано, именно тези сцени в редакцията бяха едни от любимите ми в целия роман. Събитията звучаха достатъчно реалистично, за да ме накарат още по-лесно да се потопя в света на книгата.

Много ми хареса и колко важна роля в историята играе темата за суфражетките и борбата на жените за равни права. Фиона Вийч Смит доста подробно показва през какво са преминавали тези жени - как са отстоявали позициите си, как са се борили да бъдат чути и колко тежки са били последствията за много от тях. Още по-впечатляващо беше да се види колко силно част от мъжете са отказвали да приемат идеята, че жените могат да бъдат равни на тях - интелигентни, способни и независими. Именно затова образът на Попи ми стана още по-вдъхновяващ, защото тя постоянно разбива тези тогавашни стереотипи на пух и прах и отказва да се примири с мястото, което обществото се опитва да ѝ отреди.

И може би най-хубавото, което мога да кажа за „Джаз досиета“ е, че след като затворих последната страница, веднага ми се прииска да продължа с „Убийство зад кулисите“. А това винаги е добър знак за една поредица. Да, началото тук е по-скоро средно и според мен има още много накъде да се развиват както героите, така и мистериите, но потенциал определено има. Като прочетеш първата част ти става любопитно да разбереш как Попи ще се промени, как ще развие разследващите си умения и какъв ще бъде следващият случай, в който ще се забърка.

„Убийство зад кулисите“

Анотация: 

Есента на 1920 г., Лондон

В ролята на репортер на „Дейли Глоуб“ Попи Денби е поканена на изложба на произведения на изкуството, организирана от руски благородници в Кристалния дворец. Внезапно бляскавата зала потъва в тъмнина. Прозвучава изстрел. Някой е ранен и най-голямото яйце на Фаберже е откраднато.

Какъв късмет за вестника, че Попи, главният редактор Роло и фотографът Даниел са в центъра на събитията. Но дори журналистическата радост на Роло помръква, когато скоро след изложбата в театър „Олд Вик“ е намерено прободено с рапира тяло. За всички е ясно, че трупът зад кулисите е свързан със стари задкулисни тайни. Но никой не подозира, че в откраднатото яйце се крие карта, която има силата да преобърне света.

Коя от двете части всъщност ми хареса повече? Това се питам след като прочетох „Убийство зад кулисите“ - втората част от поредицата „Разследванията на Попи Денби“. И колкото повече мисля по темата, толкова повече стигам до извода, че май ги харесвам еднакво.

Двете книги носят много сходна енергия, развиват се по подобен начин и предлагат същото онова уютно усещане за историческа мистерия, което толкова много ми допада в подобни поредици. В сравнение с поредицата за Мейзи Добс, където за мен между първата и втората книга имаше огромна разлика и именно втората ме спечели истински, тук не усетих подобно нещо. Не защото „Убийство зад кулисите“ е по-слаба книга - напротив. Просто и двете части са на едно и също ниво за мен и ми доставиха почти еднакво удоволствие.

Ако все пак трябва да посоча най-голямата разлика, тя определено е в развитието на самата Попи Денби. В тази книга виждаме колко бързо израства тя както като журналист във вестник „Дейли Глоуб““, така и като човек. Попи е значително по-смела, по-уверена и много по-категорична в отстояването на мнението си. Вече не е младата жена, която тепърва се опитва да намери мястото си в редакцията. Разследващите ѝ умения се развиват с впечатляваща скорост, а името ѝ започва да става все по-разпознаваемо. Именно затова отношенията ѝ с останалите герои бяха сред най-интересните неща за проследяване в романа, защото с всяка изминала страница виждаме как тя постепенно променя мястото си в този свят. 

Самата мистерия този път ми се стори доста по-шпионска и изпълнена с по-голяма интрига. Голяма заслуга за това има руската линия в сюжета. Историческият период е изключително интересен заради политическите промени и смяната на властта в Русия, а това прави историята много по-многопластова. Зад привидно простото разследване се крият далеч по-големи залози и тайни, които постепенно превръщат книгата в нещо повече от обикновена криминална загадка.

Особено интересна ми беше и нишката свързана с яйцата на Фаберже. Признавам си, че преди тази книга почти нищо не знаех за тяхната история. Не подозирах, че могат да бъдат използвани като тайници и че не винаги са били просто изключително красиви украшения. В известен смисъл именно едно такова яйце се превръща в ябълката на раздора в историята. Оказва се, че тези впечатляващи произведения на изкуството понякога са пазили тайни, които никога не е трябвало да виждат бял свят.

Това, което също ми хареса, е че зад криминалната история се крият доста сериозни политически теми. Книгата поставя интересни въпроси за комунизма, монархията и различните политически системи, като показва колко сложни и противоречиви могат да бъдат подобни исторически моменти. Хареса ми, че тези теми не са натрапчиви, а са вплетени естествено в самата мистерия и допринасят за по-богатата атмосфера на романа.

Като цяло „Убийство зад кулисите“ ми се стори с една идея по-заплетена история в сравнение с първата част от поредицата. Сюжетът е изпълнен с политически интриги, скрити мотиви, отрови, мечове и задкулисни игри, които постоянно държат вниманието будно. И макар все още да не мога да кажа, че тази книга е по-добра от „Джаз досиета“, със сигурност мога да кажа, че е едно достойно продължение на историята.

А най-хубавото е, че след последната страница отново останах с онова приятно чувство на любопитство към следващата книга. Защото, ако има нещо, което Фиона Вийч Смит успява да направи много добре, то е да те накара да искаш още една среща с Попи Денби. А аз определено нямам търпение да видя в какво ще се забърка следващия път.

Автор: Любен Спасов

 “Bravery is being unafraid of something other people are afraid of. Courage is being afraid, but strong enough to do it anyway.”

“Atmosphere” 

Това лято реших да направя нещо, което отлагам от страшно много време - едно сериозно „лятно почистване“ на библиотеката си. И не, няма да подарявам книги - просто най-накрая ще прочета огромната част от тях, която само стои по рафтовете ми и чака реда си. 

В началото на 2026 година започнах да се ядосвам на себе си, че постоянно си купувам нови заглавия, добавям още и още към TBR-а си и все си казвам „ще ги прочета скоро“, а после минават месеци, в някои случаи години, в които така и не стигам до определените заглавия. Така в един момент осъзнах, че освен, че имам цяла библиотека с непрочетени романи, имам и събрани по няколко непрочетени заглавия от един и същи автор.

И точно оттук се роди идеята за новата рубрика в блога „Лятно почистване“. До 31 август няма да си купя нито една нова книга (колкото и трудно да ми бъде) и вместо това ще се фокусирам върху романите, които вече имам у дома. А правилото е едно - да чета автори, от които имам повече от едно непрочетено заглавие. Оказа се, че изборът ми е доста голям. 

Реших да започна рубриката с една от най-любимите ми авторки – Тейлър Дженкинс Рийд. В това ревю ще ви представя мнението си за най-новата ѝ книга към момента “Atmosphere”, както и за две от по-старите ѝ романи „Maybe in Another Life“ и „Forever, Interrupted“. 

Време е чистенето да започне! 

“Atmosphere”

Анотация:

Джоан Гудуин от малка е запленена от звездите. Умна и сдържана, тя е доволна от живота си като преподавател по физика и астрономия в университета „Райс“ и като леля на обичната си племенница Франсис. Докато не попада на обява, в която НАСА търси жени, за да се включат в програмата за космически полети. Изведнъж Джоан изпитва порив да стане един от шепата хора, полетели в космоса.

Избрана сред хиляди кандидати през лятото на 1980 г., Джоан започва обучение в космически център „Джонсън“ в Хюстън заедно с група изключителни кандидати: пилота Ханк Редмънд и учения Джон Грифин, които са добронамерени и дружелюбни и в най-напрегнатите ситуации; Лидия Дейнс, която се е трудила твърде много, за да се преструва на любезна; добросърдечната Дона Фицджералд, която крие свои собствени тайни, и Ванеса Форд, магнетичната и загадъчна специалистка по авиационно инженерство, която може да поправи всеки двигател и да подкара всеки самолет.

Докато новите астронавти се сприятеляват и се подготвят за първите си полети, Джоан открива страст и любов, каквито никога не е могла да си представи. В тази нова светлина тя започва да поставя под въпрос всичко, което си е мислила, че знае за мястото си във вселената.

И тогава, през декември 1984 г. по време на мисия STS-LR9, за един миг всичко се променя.

Тейлър Дженкинс Рийд може много повече! „Атмосфера“ не е лоша книга, но е далеч от висотата, на която авторката е способна. По принцип книгите ѝ ме пристрастяват и не ми се иска да ги оставя дори за момент, а тук имаше части, които откровено ме отегчаваха. И то въпреки изключително любопитната тема за НАСА, космоса и астронавтите.

Не ме разбирайте погрешно - книгата наистина е добра. Просто в сравнение с останалите произведения на авторката ми се стори по-слаба. Липсваше онова зарибяващо усещане, силната емоция и нетърпението да разбера какво ще се случи. Започнах книгата с огромно желание заради Тейлър Дженкинс Рийд, но я и дочетох единствено заради нея. Може би, ако беше написана от друг автор, дори бих я оставил недочетена.

Разбира се, оцених хубавите послания на романа. Най-силното за мен беше, че винаги трябва да вярваме в мечтите си и да се стремим към звездите. Да не се отказваме пред трудностите, да се борим за всичко, което искаме да постигнем, и в крайна сметка да вярваме, че усилията ни ще се отплатят. А дори когато се окаже, че мечтата е била по-голяма от самото ѝ осъществяване, да не се разочароваме, а да вземем най-доброто от преживяното, да научим уроците си и да продължим напред.

Книгата е посветена и на една много нежна любовна история – тиха, но същевременно изключително силна. Тя показва, че когато обичаме истински някого, външните фактори губят значение. Ако искаме да бъдем щастливи с даден човек, ще нарушаваме правила, ще търсим решения и няма да позволим на нищо да ни раздели. На много места именно тази любовна линия ме вдъхновяваше и ме караше да се замисля.

Тейлър Дженкинс Рийд

Но най-вече ще запомня „Атмосфера“ със сестрата на главната героиня Джоан – Барбара. Персонаж, който не можех да понасям и когото, ако познавах в реалния живот, вероятно бих зашлевил без да ми мигне окото. Жена, която сякаш изобщо не знае къде се намира. Майка, чието поведение така и не успях да разбера.

За мен тя е от хората, които правят необмислен избор в младостта си, а след това съжаляват за него, но вместо да понесат последствията сами, наказват околните. И, за жалост, най-често потърпевши са децата.

В книгата примерът е точно такъв – детето на Барбара се оказва пречка за живота, който тя иска да живее, за усещането ѝ за свобода и любов. Вместо да се опита да приеме детето като част от живота си, тя решава да го отблъсне, обвини и да го накара да се чувства необичано, самотно и изоставено.

За съжаление, и в реалния живот все по-често виждаме подобни хора – мъже и жени, които създават семейства „защото така трябва“ или „защото моментът е дошъл“, а след време решават, че искат да живеят за себе си и изоставят децата си емоционално или буквално. А това води до верижна реакция от нещастни хора, които носят емоционалния си багаж години наред и несъзнателно го прехвърлят върху околните.

Като цяло отношенията между двете сестри бяха една от най-интересните линии в романа и наистина ми е любопитно как всеки друг, прочел книгата, ги е възприел.

В обобщение – „Атмосфера“ със сигурност не е най-добрата книга на Тейлър Дженкинс Рийд и бих ви препоръчал първо да посегнете към нещо друго нейно, особено ако тепърва се запознавате с творчеството ѝ. Но си давам сметка, че вероятно съм по-строг към романа, защото очакванията ми към авторката са много високи. Иначе самата книга определено не е лоша.

“Maybe in another life”

Анотация:

На двадесет и девет години Хана Мартин все още няма представа какво иска да прави с живота си. След завършването на колежа е живяла в шест различни града и е сменила безброй работни места. След поредното си бягство от още един град Хана се връща в родния си Лос Анджелис и се нанася при най-добрата си приятелка Габи. Малко след това двете излизат една вечер на бар, където Хана се среща с бившето си гадже от гимназията - Итън.

Малко след полунощ Габи пита Хана дали е готова да си тръгва. Миг по-късно Итън ѝ предлага да остане, а той да я закара по-късно. Хана се колебае. Какво би станало, ако си тръгне с Габи? И какво би станало, ако остане с Итън?

В две паралелни сюжетни линии Хана преживява последствията от всяко едно решение. Много бързо тези паралелни вселени се превръщат в коренно различни истории с огромни последици както за самата Хана, така и за хората около нея. Докато двете алтернативни реалности се развиват, “Maybe in Another Life” поставя въпроси за съдбата и истинската любов: Предопределено ли е всичко? Съществува ли сродна душа? Хана вярва, че да. И в двата свята тя мисли, че я е открила.

“Maybe in another life” ми хареса изключително много. Книга за приятелството като дом, семейство и подкрепа. Любовта като съдба. Животът, като поредица от решения.

Изключително много ми хареса самата идея на книгата. Тя е от онези “what if” истории, които те карат да се замислиш за всички онези моменти, в които си се питал: „Ами ако бях постъпил различно?“. Тук Тейлър Дженкинс Рийд ни показва нагледно два различни варианта на живота на главната героиня в зависимост от едно-единствено решение. И точно това направи историята толкова интересна за мен - защото всички сме се чудили в някакъв момент какво би станало, ако бяхме избрали друго.

Книгата има страхотна атмосфера. В един момент ти е уютно с нея, четеш спокойно и си почиваш, а в следващия те кара да се замислиш, държи те в напрежение и нямаш търпение да разбереш какво ще се случи. Историята върви леко, но в същото време носи емоция и оставя следа.

Много ми харесаха и посланията ѝ. В “Maybe in another life” авторката ни казва, че и на 29 може да не знаеш точно какво искаш да правиш с живота си и това е напълно нормално. Че няма универсални правила и срокове, които трябва задължително да следваш. Ако следваш сърцето и интуицията си, в крайна сметка нещата ще се наредят така, както трябва. Хареса ми и начинът, по който съдбата присъства като тема - хем сякаш има неща, които просто са ни предначертани, хем авторката ни показва, че всяко събитие е резултат от поредица от решения. Всяко наше действие ни води до мястото, на което сме сега, и трябва да поемаме отговорност за изборите си.

Героите също много ми допаднаха, но любимка си ми е Хана. В началото тя беше объркана и в двете паралелни вселени, но постепенно успя да се стегне и да вземе важни решения за живота си. И точно тези решения я доведоха до нейния щастлив край и до любовта, която търсеше.

По принцип не обичам истории с паралелни вселени, пътуване във времето и подобни елементи, но тук Тейлър Дженкинс Рийд беше преплела всичко толкова добре, че нито за момент не ме подразни. Напротив - много ми хареса как двете паралелни вселени всъщност се допълваха. Каквото се случваше в едната, по някакъв начин се случваше и в другата, макар и по различен начин. Така хем разглеждахме два различни живота, хем те заедно изграждаха една цялостна история.

Препоръчвам ви тази книга, защото тя говори за приятелството, за връзката между родител и дете, за семейството, което сам си избираш и как понякога точно то се превръща в дома, от който имаш нужда. За търсенето на себе си и колко е важно да не се пришпорваш заради срокове и очаквания, които може да работят за другите, но не и за теб.

Това е книга, която ни показва, че дори и нещо да не стане както сме си го представяли, не е краят на света - може би не е било за нас, може би не е бил правилният момент, а може би просто ще се случи в някой друг живот.

„Forever, Interrupted“

Антоация:

В дъждовен ден на Нова година Елси Портър излиза, за да си вземе пица за един човек. Не очаква в заведението да има някой друг, още по-малко чаровния и обаятелен Бен Рос. Между тях пламва мигновена и силна връзка. Бен дори не успява да изчака и двадесет и четири часа, преди отново да поиска да я види. Само след няколко седмици двамата са лудо влюбени, а през май тайно се женят.

Само девет дни по-късно Бен излиза с колелото си, когато е блъснат от камион и умира на място. Елси чува сирените пред апартамента си, но когато слиза долу, Бен вече е откаран в болницата. Там тя трябва да се изправи пред Сюзън - свекървата, с която никога не се е срещала и която дори не подозира, че Елси съществува.

Редувайки историята на любовта между Елси и Бен с процеса на лекуване и справяне със загубата, „Forever, Interrupted“ ни напомня, че има повече от един начин да откриеш своя щастлив край.

За тази книга май ще бъда сравнително кратък, защото честно казано нямам кой знае колко много да кажа за нея. Не е лоша, чете се леко и увлича достатъчно, за да искаш да продължиш, но като цяло според мен спокойно можеше да бъде и със сто страници по-кратка.

Най-много ми хареса начинът, по който Тейлър Дженкинс Рийд е описала процеса на лекуване на главната героиня. Проследяваме как Елси преживява загубата на любовта на живота си и всички психологически аспекти на това - шок, отричане, болка, объркване и опит да продължи напред. Именно тази част беше най-силна за мен и определено успях да съпреживея емоциите заедно с нея.

Проблемът ми беше, че извън това в сюжета сякаш нямаше нищо особено. Няма голям обрат, няма напрежение, няма нещо, което истински да те държи на тръни или да те изненада. Може би ми се искаше освен процеса на лекуване и спомените за това как се е зародила любовта между Елси и Бен да има още нещо, което да придаде повече дълбочина или динамика на историята.

Определено това не е от книгите на Тейлър Дженкинс Рийд, които бих препоръчвал на всеки, но въпреки това не мисля, че е лоша. Просто според мен има далеч по-силни и запомнящи се нейни романи.

Автор: Любен Спасов

 „Където и да отидем обаче, не можем да избягаме от себе си, нали?“

Всеки път, когато приключа книга на Ирса Сигурдардотир след по-дълга пауза от последната ми среща с нея, си казвам: „Тази жена е велика и не знам защо съм отлагал тази история.“ Тя просто умее да пише смразяващи криминални романи, които не ти позволяват да си поемеш дъх до последната страница. Романи, които те карат да настръхваш, но и непрекъснато подхранват любопитството ти. Романи, в които зад бруталните убийства винаги се крият и сериозни теми, чакащи да бъдат открити.

С „Черен сняг“ Ирса поставя началото на нова поредица. Една мразовита зимна вечер на отдалечения исландски фиорд Квалфьордур съсед решава да посети дома на близко семейство, тъй като от дни няма никаква вест от тях. Отвън има следи и стъпки в снега, но никой не отговаря на вратата. Притеснен, той влиза с взлом и гледката, която се разкрива пред него, надхвърля и най-смразяващите му кошмари.

Полицаят Тир и съдебната патоложка Идун от отдела в Квалфьордур поемат разследването на ужасяващото престъпление. Всяка следваща стъпка обаче ги отвежда до все по-мрачни тайни, свързани с похитеното семейство, а истината изглежда много по-далеч от привидното. Кървавото убийство принуждава полицията в Квалфьордур да се върне към минало, което всички отчаяно се опитват да забравят.

За мен „Черен сняг“ е перфектният криминален роман. Съдържа всичко, което търся в книга от жанра - огромен съспенс, смразяваща атмосфера, която те кара да провериш дали входната врата е заключена и прозорците са добре затворени, психопат убиец, криещ се в сенките до самия край, и мотив, който първоначално изглежда напълно неясен.

Тук Ирса е в най-добрата си форма. Честно казано, малко се притеснявах от тази среща с авторката, защото след Плячка останах със смесени чувства. Този роман ме разочарова, особено след силната поредица от шест книги за Хюдлер и Фрея. Но опасенията ми са били напразни. „Черен сняг“ ми подейства точно така, както преди години ми подейства „ДНК“. Обстановката е зловеща, а усещането, че опасността дебне някъде сред снега и тъмнината, поддържа напрежението през цялото време.

Ирса е страхотен майстор в изграждането на героите, техните характери и поведение. Всеки персонаж в тази книга ми се стори жив и реален. Всеки предизвикваше у мен някаква емоция - никой не ми беше безразличен, нито действията му, нито съдбата му.

Чисто от криминална гледна точка също останах много доволен от развитието на сюжета. Мистерията присъства непрекъснато и постепенно се подрежда като пъзел. Двете времеви линии се допълват отлично, а убиецът има логични мотиви, независимо колко жестоки са те. Хареса ми и че едни и същи събития бяха представени от различни гледни точки, което направи разгадаването на загадката още по-увлекателно.

Ирса Сигурдардотир

Разбира се, и тук Ирса поставя на масата много по-сериозни теми - алчността в човешката природа и това как в жаждата си за пари хората понякога забравят какво означава да бъдеш човек. Именно тогава наяве излизат чудовищата, които се крият дълбоко в душите им. Авторката ни показва още, че всяко действие има последствия и рано или късно всеки получава заслуженото. На преден план отново са и семейните взаимоотношения - особено важни за децата и за начина, по който те изграждат отношението си към света и хората около себе си.

В заключение мога да кажа, че Ирса отново е написала роман, който е брилянтен в рамките на жанра си. Ако все още не сте се докоснали до нейно произведение, вече е повече от задължително да поправите тази грешка - няма да останете разочаровани.

Автор: Любен Спасов

“Water remembers. It is humans who forget.”

Има автори, които просто харесваш, и автори, които в някакъв момент се превръщат в част от теб. За мен Елиф Шафак е точно такава авторка. През годините тя постепенно се открои като една от най-любимите ми писателки — не само заради историите, които разказва, а заради начина, по който го прави. Нейните книги ме накараха да се влюбя в Истанбул много преди изобщо да го посетя. Начинът, по който описва града — меланхоличен, магичен, шумен и жив — успя да изгради в съзнанието ми едно място, което тази година най-накрая видях с очите си. И честно казано, докато вървях по улиците на Истанбул, на моменти имах чувството, че вече съм бил там именно заради нейните книги.

С Елиф Шафак обаче винаги сме имали особена love-hate relationship. Или се влюбвам напълно в книгите ѝ, или изобщо не успяват да ме спечелят. Досега само две нейни заглавия бяха останали някъде по средата — „Любов“ и „Островът на изгубените дървета“. Книги, които харесах и оцених, но в които не успях да се вкопча емоционално. Просто добри романи, написани от човек, който безспорно умее да пише. И точно затова ме беше страх да започна “There Are Rivers in the Sky” - защото нямах никаква представа в коя от тези категории ще попадне.

“There Are Rivers in the Sky” проследява преплетените съдби на няколко герои, разделени от време и пространство, но свързани чрез водата, паметта и историите, които оставяме след себе си. Романът се движи между Викториански Лондон, съвременен Истанбул и бреговете на река Тигър, като разглежда теми за принадлежността, природата, загубата и човешкото наследство.

Купих “There Are Rivers in the Sky” в Белград малко преди пътуването ми до Истанбул и самият факт, че я носех със себе си из града, я направи някак специална за мен. А когато най-накрая започнах да я чета, почти веднага си припомних защо толкова обичам Елиф Шафак. Тя има онзи рядък талант да разказва истории по магичен начин. Така, че да се потопиш напълно в тях и да не искаш да излизаш от света им. Писането ѝ е красиво, плавно и почти хипнотизиращо. От онези книги, които не четеш набързо, а усещаш.

И въпреки това “There Are Rivers in the Sky” по-скоро попадна в онази моя „средна“ категория. Докато четях, постоянно осъзнавах колко добър е романът - колко талантливо е написан, колко внимателно е изграден и колко силни идеи носи в себе си. Но емоционално така и не успя да ме докосне истински.

Много ми хареса преплитането на трите различни съдби на героите и начинът, по който Елиф Шафак постепенно свързва историите им в едно цяло. Тя е абсолютен майстор в изграждането на атмосфера и в описанията - всичко изглежда живо, осезаемо и изпълнено със смисъл. Особено много ме впечатли символиката на капката вода, която преминава през цялата книга. Толкова красива и нежна метафора, която те кара да се замислиш как талантливите автори могат да намерят вдъхновение буквално във всичко около себе си и да го превърнат в нещо въздействащо.

Като любим герой за мен се открои Артур – момче с необикновена съдба, която като че ли беше спойката на целия роман. Беше ми интересно какво ще направи със своята специална дарба, която е неговото най-голямо богатство, но и проклятие от което не може да избяга. Хареса ми неговата любознателност и желанието да научава нови неща. „Уроците“ в тази книга за мен минават през неговата призма и виждаме как той разбира много както за себе си, така и за живота в движение. Аз лично ще запомня този роман с него, защото той самият прави една рамка, в чиято символика се крие силата на този книга.

Елиф Шафак

Хареса ми и посланието, което “There Are Rivers in the Sky” носи. Начинът, по който показва как в стремежа си да се развиваме като общество често сме готови да разрушаваме природата и да пренебрегваме всички живи същества около нас. Колко егоцентрични можем да бъдем понякога и колко рядко се замисляме за наследството, което унищожаваме — културно, историческо и природно. Това е книга, която има какво да каже и определено оставя следи след себе си.

Но въпреки всички тези позитиви, така и не успях да се свържа истински с героите. Разбирах болките им, съчувствах им и следях историите им с интерес, но никога не почувствах онази силна емоционална връзка, която съм изпитвал с други книги на Елиф Шафак. Не успях да стана едно цяло с персонажите и да преживея историите им по начина, по който ми се е случвало преди с нейни романи.

В крайна сметка бих препоръчал “There Are Rivers in the Sky”. Това е поредното силно и качествено заглавие от Елиф Шафак - красиво написано и изпълнено със смисъл. Просто за мен няма да се нареди сред любимите ми нейни книги.

Автор: Любен Спасов

 „Домът е там, където отрежат крилата ти.“

По случай 24 май с Цвети решихме, че няма по-подходящ момент от това, да посегнем към съвременен български роман за нашата обща рубрика – и изборът ни някак съвсем естествено и единодушно бе „Остайница“ от Рене Карабаш.

Поводът, освен днешния празник, е и напълно заслужената ѝ международна номинация за наградата „Букър“, която още повече запали любопитството ни към книгата. А и романът се оказа абсолютно в духа на нашата рубрика – силна история, тежки теми за ролята на жената в патриархалното общество, много емоция и достатъчно пластове, за да можем двамата да погледнем книгата през различни гледни точки.

 Още преди да започнем с четенето нямахме търпение да видим какво точно ще ни даде „Остайница“ и как всеки от нас ще преживее тази история по свой начин. Е, Рене Карабаш ни даде много – теми за размисъл, емоции за преживяване, ситуации, които ни караха да се ядосваме и да искаме нещата да са различни. 

Но какво е пълното ни мнение за книгата може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Книгата ме изненада. 

Отлагах тази книга доста време, защото знаех, че темите ще ме натоварят емоционално, а и стилът „поток на мисълта“ невинаги е приятен за четене и понякога изисква по-специална нагласа. Но реших да я изслушам и препоръчвам този подход, ако сте почитатели на по-стандартната сюжетна структура, но в същото време искате да се докоснете до „Остайница“.  

Малко е да кажа, че книгата ме изненада. Не липсват неочаквани елементи и в самата история, така че ви съветвам да не четете много за книгата преди да я разтворите (дори това ревю запазете за след края на романа). Оставете се на криволичещия сюжет и всички негови тайни. Пътуването определено си заслужава - не само заради описаното, но и заради красивите думи, които носят истинска наслада от текста. Обичам автори, които могат да пишат за най-грозното в света и най-черното в човека, но по красив начин.

Признавам, че в първата част на книгата имах чувството, че ще срещна всички теми, които не исках - обезправени дъщери, потъпкани от общността, които се опитват все пак да живеят, но сякаш всичко около тях им напомня, че са излишни, нежелани, защото не са синове. Очаквах насилие - емоционално, физическо и сексуално. Очаквах героиня, която все пак таи някакво желание за щастие, но годините постепенно й отнемат всяка надежда. И очаквах, че четенето на всичко това ще ме разгневи и натъжи. Рене Карабаш обаче успя да ме изненада. И в същото време ме убеди, че номинацията за "Букър" никак не е изненадваща.

Често подхождам с недоверие към книги, които са доста хвалени, обсъждани или награждавани. Предполагам, че ще са написани претенциозно и в опита си да бъдат важни, ще се превърнат в нещо депресиращо или отегчаващо. Но „Остайница“ е различна. Беше ми интересно да я чета, насладих се на стила и се изненадах от историята. А накрая остана едно леко чувство и желание да я препоръчам на всеки, който търси нещо смислено и различно.

ТОЙ: Безапелационни 5 звезди!

Признавам си, че започнах „Остайница“ с известно недоверие към текста. Очаквах да е от онези книги, които всички наричат „висока литература“ – тежки, помпозни, претенциозни, по-скоро написани, за да впечатляват, отколкото да разказват истинска човешка история. Очаквах дистанция. Студенина. Скука. Е, лъгал съм се. И то жестоко.

„Остайница“ привлече вниманието ми още от първите секунди и не ме пусна до самия край. Казвам секунди, а не страници, защото я слушах в аудиоформат, а не я четох на хартия и мисля, че за мен това беше по-правилният избор този път. Книгата е написана в стил „поток на съзнанието“, а това понякога ме изморява и разконцентрира. Но в аудиоформат… беше нещо съвсем различно. Изслушах я почти на един, много затаен, дъх. Историята буквално се изливаше и ме погълна напълно.

Едно от нещата, които най-много обичам в книгите по принцип, е когато някой художествен роман освен добра история ми дава и нова гледна точка към света. „Остайница“ направи точно това. Книгата стъпва върху реалната традиция на албанските бурнеши – жени, които дават обет за безбрачие и започват да живеят като мъже, за да получат правата и свободите, отказвани им в патриархалното общество. Днес тази практика почти е изчезнала и са останали едва шепа такива жени. 

Не знаех за съществуването на това явление и честно казано, ми се стори едновременно потресаващо и тъжно назадничаво. И точно тук романът удря най-силно – не просто като история, а като коментар за отношението към жените.

Рене Карабаш

Главната героиня цял живот се опитва да бъде „сина“, който баща ѝ никога не е имал. Да заслужи любовта му. Одобрението му. Да бъде достатъчна. А той, със своето отношение, омраза и жестокост, я кара да повярва, че като жена струва по-малко. В един момент може би тя щеше да е смела – да се опълчи на баща си, да наруши Кануна и да избяга в търсене на своето лично щастие. 

Но за жалост в живота нещата не се нареждат винаги по начина, по който искаме. Въпреки че намира любовта, заради едно непристигнало писмо, нашата главна героиня става Остайница – най-накрая достойният син за баща си. Избор, който „убива“ цялото ѝ семейство. Включително и нея. Но бащата в романа не съжали за случилото се – той беше горд от събитията, защото дъщеря му не значи нищо  за него, но синът му - да. И тя му го даде. И нямаше значение какво ще се случи заради това на него или на семейството му. 

И може би точно затова книгата ме удари толкова силно. Вечерта преди да започна „Остайница“ гледах „Wicked Little Letters“ – филм по истински случай, който също говори за токсичното отношение към жените в един патриархален свят. И там виждаме как една дъщеря стига до немислими действия заради психическия тормоз от баща си и постоянния срам и наложените ѝ правила как трябва да се държи една жена. Във филма нагледно е показано как на жените са забранени много неща, които са ежедневие за мъжете. И дъщерята трябваше да стигне до крайности, за да се чуе гласа ѝ. Наистина е любопитно как две толкова различни истории могат да носят едно и също болезнено послание.

А писането на Рене Карабаш… да, на моменти има лека помпозност, но като цяло бях сразен. Отдавна не бях чел книга, в която толкова силно да усещам всяка емоция на героите. Болката им. Страха им. Самотата им. Любовта им. Имаше момент към финала, в който буквално ахнах от една разкрита информация. А напрежението около въпросителната какво точно ще се случи с главната героиня накрая ме държа до последната секунда.

„Остайница“ не е просто красиво написан роман. Това е книга за болката от това да живееш чужд живот. За цената на одобрението. За жените, принудени да се отказват от себе си, за да оцелеят.

С „Остайница“ Рене Карабаш напълно си заслужава и номинациите, и наградите, и международните читатели. За финал мога да кажа само едно – прочетете книгата, няма да съжалите и за секунида! 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова