Book Adventure Club

 „През последните няколко години усещането ми за тъмнина не беше свързано с липсата на електричество. За мен тъмнината беше отровна и полепваше по всичко.“

Из „Трябва да те предам“, Рута Сепетис

Един от най-трудните въпроси, които са ми задавали е „Коя е любимата ти книга?“. Не знам за вас, но аз лично нямам една. Толкова добри истории прочетох през годините, които са ме карали да се смея, натъжавам, ядосвам, че няма как да откроя една любима. Във всяка книга намирам част от себе си и това ме кара да я обиквам.

Но с увереност мога да кажа, че има двама автори, които от раз влизат в  графата „любими“. Автори, които пишат увлекателно, красиво, забиват ме с едно изречение, често ми разбиват сърцето, но въпреки това ги обичам. Рута Сепетис и Фредрик Бакман знаят как да разказват добри истории, как да ги поднесат на читателя, за да са интересни и най-вече да не искаш да затвориш книгата, дори за секунда.

От издателство „Сиела“ издадоха новите им книги „Трябва да те предам“ и „Победителите“ почти по едно и също време и аз реших да ги прочета една след друга и да обединя мнението си за тях в едно общо ревю, защото четенето на тези двама сладкодумници е книжно приключение, което искам да споделя с вас, така както аз го изживях. Както и очаквах те не ме разочароваха. А сега представям мнението си и на вас.

„Трябва да те предам“

„Трябва да те предам” е поредното добро заглавие от Рута Сепетис, което си заслужава четенето на 1000%. Отново написана майсторски история, подплатена с факти, а не с празни думи.

Този път Рута ни ракзазва за седемнайсетгодишния Кристиан Флореску, който намира начини да избяга от ограниченията зад Желязната завеса – със своя дядо слушат тайно забранени радиостанции като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, разказват си опасни политически вицове, а самият той мечтае да стане писател и да учи философия в университета.

Но момчето, като повечето румънци, не може свободно да следва мечтите си. Хванато е заедно с милиони свои сънародници в капана на бруталната диктатура на всемогъщия комунистически вожд Николае Чаушеску, чиято власт изглежда непоклатима. Кристиан попада на мушката на зловещите тайни служби Секуритате и е изнудван да пише доноси за своите приятели, близки и съседи. Изправен е на най-страшния кръстопът – да предаде всички, които обича, или да се присъедини към назрязващата революция срещу един от най-страховитите диктатори в следвоенна Европа.

Както винаги Рута е направила подробно проучване, в този случай за режима както в Румъния, така и в съседните ѝ държави. Честно казано не очаквах толкова добър роман за комунизма от американка. Български автори са се справяли доста по-зле. Тя е навлязла в подробности за живота на хората в този режим. Как са се борили да оцелеят в една страна, където през повечето време е трябвало да шептиш. Да внимаваш с кого говориш, как говориш, какво правиш. Както при предните си книги, така и тук, Рута прави подробно проучване и прави интервюта с хора, които са живели по време на режима на Чаушеску и разбира как през това време в Румъния не си могъл да се довериш дори на собственото си семейство.

Рута Сепетис

Рута наистина деликатно, но без да скрива нищо, описва как румънците са жадували за свобода, но режимът ги е сковавал от страх и това е било най-силното му оръжие. Разбира се, имало е хора, които са се борили, но в повечето случаи те са били наказвани за дързостта си да се надигнат срещу Чаушеску.

Сепетис е един страхотен психолог и знае как да влезе надълбоко в човешката душа. Вътрешната борба на героите ни, страховете им, любовта, която изпитват, изобщо всяка емоция е предадена по такъв начин, че няма как да не ти повлияе.

За нас българите темата на книгата е много близка, да не кажа, че дори ни е писнало да четем за комунизма и това какъв е бил животът тогава. Но Рута представя нещата по толкова интересен начин, че няма как да ти доскучае. Отделно, както и тя самата казва в бележките си на финала, не трябва да мълчим. Трябва да разказваме историята на комунизма, на румънците, нашата собствена, за да помним какво е било и какво не трябва да се повтаря.

За красотата на езика няма какво да кажа - метафорите на тази жена са брутално добри. Тя пише по един начин, който те хваща за гърлото и ти няма какво да кажеш. Всяка дума, всяка запетая е поставена на правилното място. Всеки път, като започна книга на Рута, се питам как може да пише толкова добре, защото още с първите страници ме забива с някое изказване. Признавам, че „Сол при солта” и „Фонтани на мълчанието” ми харесаха повече, но и „Трябва да те предам“ се нарежда сред любимите ми заглавия без капка съмнение.

„Победителите“

На тазгодишния пролетен панаир на книгата Христо Блажев, отговорният редактор на „Победителите“, ми даде книгата с думите: „Ще ти разбие сърцето!“. Честно казано минах през всякакви състояния докато четях последния роман от трилогията на Бакман, но накрая все пак стигнахме до разбитото сърце.

„Победителите“ за мен беше най-различната книга от трилогията. Вървеше ми много бавно. По принцип Бакман пише по-динамично и тази от време на време ми идваше прекалено описателна, с прекалено забавяне на действието. И ако при други автори, тези бавни части може да ги пропуснеш и са просто едно празно писане, то при Бакман всяка едно изречение беше изпълнено с информация, която след време се оказва изключително важна за историята.  

Не веднъж съм казвал, че Бакман е майстор на заплитането на историята така, че да те държи на тръни, да те заблуди, да ти загатне какво ще стане, накрая да направи рязък завой и да те изненада. Изключително майсторски той преплита съдбите на всички герои в книгата и всеки един от тях може да съществува отделно, но е наистина важен в тази плетеница от събития.

Бакман изключително много се разви – от блогър се превърна в един от най-добрите писатели, които аз съм чел. И в „Победителите“ той го доказва с пълна сила. В тази трета част той преплита личните истории на героите, ехото от изнасилването на Мая в първата книга, политическите интриги и сценарии, философията и психологията на това да си фен на хокея. В „Победителите“ той ни разказва история и на едно момиче, което е преживяло същото като Мая, но за жалост не получава тази гласност и нейният брат се заема с мисията да получи възмездие от нейно име.

Фредрик Бакман

Това е много голяма книга, за която мога да говоря с часове. Не мога да се побера в едно кратко ревю. Бакман въвежда прекалено много и важни теми в тези 700 страници, които ако почнем да разплитаме една по една можем да извадим много поуки както за себе си, така и за околните.

Както казах и по-горе, единственият минус на книгата за мен е, че беше по-описателна за моя вкус. Но накрая това се оказа най-големият плюс, защото ни отведе на финала, който читателите знаем какъв ще бъде още от първата страница, но все пак … аз не бях готов за него. В последните страници Бакман ми удари един емоционален шамар, който ме натъжи до такава степен, че аз забавих своето четене, въпреки че действието определено се раздвижи.

За финал мога да кажа, че и „Трябва да те предам“ и „Победителите“ са книги, които си заслужават четенето. Рута Сепетис и Фредрик Бакман са автори, които, ако не сте чели до този момент, моментално трябва да поправите тази грешка. Гарантирам ви безсънни нощи, интересни истории и разбити сърца.

Автор: Любен Спасов

 „В тази страна все се намира кой да те завлече на дъното.“

„Как да отвличаш богаташи“ определено ти обещава едно интересно приключение. Още с първото изречение на книгата приковава вниманието на читателя и го кара да иска да разбере за какво точно ще се разказва в тази история.

Рахул Райна ни запознава с Рамеш Кумар. Дете, роденo в определена каста в Индия, с майка, която е починала при раждането и баща, който го пребива всеки ден. С прочитането на всяка страница от романа разбираме за дългия му път от сергията за чай на баща си през работата си като образователен консултант до позицията мениджър на най-известната телевизионна звезда в Индия. Разбира се, тук има уловка – не всичко е толкова честно. Рамеш през цялото време има една цел – да избяга от мизерията и баща си. И двете неща успява да ги постигне, но дали накрая историята просто няма да се повтори?

Признавам, че книгата се оказа нещо по-различно от това, което аз очаквах. Тя е разделена на две части, като втората отговоря по-силно на очакванията ми. В нея, нашите герои се забъркват в огромни каши, защото многото пари и подлите хора не е хубаво да се смесват. В тази втора част всъщност разбираме защо романът се казва по този начин и се заплита такава интрига, че цяла Индия разбира за нашите герои, какво са направили и какво всъщност не успяват да сторят. Намесват се полиция, държавна партия, специални части, обвинения в шпионаж. Режат се пръсти, заплашват се деца с бухалка за крикет. И много, много отвличания.

Първата част на книгата обаче ме изненада по-скоро с тона си. В нея авторът ни запознава с една Индия, за която сме чели и преди. Индия, която е жестока и не дава равен шанс на всички. Всеки човек там се ражда в определена каста и в това общество е почти невъзможно да надскочиш средата си, да промениш съдбата си.

В тази част виждаме, че всеки, който се опита да върви срещу системата бива наказан, смачкван, „върнат на Земята“. Виждаме как едно дете, с огромен потенциал, бива тормозено и заплашвано, само защото е от нисшите слоеве на средната класа. Каквото и да направи, колкото и да се доказва, от него не очакват да стане нещо повече от баща си – продавач на чай. Нищо, че стига до там, да е първенец на общите матури в страната.

Някак си в началото виждаме историята на една страна, която не е готова да се промени. Виждаме едно критично индийско общество, което не позволява на отделния човек да се наложи със своя ум и възможности. И дори да срещнеш добри хора, които са готови да ти помогнат и да те подкрепят в революционния ти път, отново се намира кой да те повлече обратно надолу.

Рахул Райна

На нашия герой съдбата му се усмихва и той може да се превърне от жертва в нещо повече. Лошото е, че става похитител, който определено няма да бъде съден като по-заможните хора. Той спасява живота си, но плаща цена, каквато богатите не плащат никога.

И въпреки че в книгата има неочаквани обрати, не успя да ме грабне изцяло. Както казах и по-горе втората част на романа беше доста динамична и това ми хареса, въпреки че развръзката е доста очаквана. На моменти историята дори е забавна.

Но за съжаление нищо впечатляващо. Интересен замисъл, който показва реално живота в Индия, който определено не е лек. Не ни се спестява нищо и не се украсява излишно. Но просто не успя да ме хване, да ме накара да се вълнувам. На моменти ми беше откровено скучно.

HBO ще правят сериал - от любопитство бих го изгледал, за да видя дали телевизионната версия ще е по-добра.

Автор: Любен Спасов

*Много благодаря на Цветомила Димитрова, която засне книгата, докато аз си похапвах тиквички сладко-сладко до нея. :D

 „Няма значение как точно ще умра, а какво ще направя преди това.“

Това ревю ще бъде кратко, защото наистина няма какво толкова да кажа за книгата на Адам Силвера „Накрая и двамата умират“. И за жалост нямам предвид, че е толкова добра, че ме е оставила без думи. По-скоро няма какво толкова да кажа за книгата, защото определено тя ми беше … равна. На моменти – дори скучна.

Адам Силвера ни запознава с Матео Торес и Руфъс Еметерио. Това, което веднага разбираме за тях е, че след 24 часа ще умрат. В света на тези двама непознати, единственото нещо, което ги свързва е, че са получили обаждане от Отряда на смъртта. Отряд, който предупреждава всеки човек, кога точно ще умре, за да има възможност да бъде с близките си през тези последни часове, да направи всичко, което мисли, че е проспуснал .. абе, всеки да изживее последния си ден кой както намери за добре.

И така Матео и Руфъс разбират, че на 5-ти септември е дошъл техния ред и чрез приложението „Последният приятел“ се намират един друг и успяват да изживеят цял един живот само за 24 часа заедно. Но дали това е възможно или в края съжаляват за всички пропуснати възможности?

„Накрая и двамата умират“ има заложена в себе си много добра и оригинална идея. Героите ни живеят в свят,  в който знаят кога ще дойде краят на техния живот и виждаме как всеки приема новината по различен начин. Някои решават да се отдадат на приключения, други се затварят в себе си, трети не могат да го повярват, четвърти се отдават на отмъщение. Докато четеш тази книга се замисляш много сериозно какво би направил ти в същата ситуация? Би ли променил нещо, би ли съжалявал за действията си?

Книгата ни показва нагледно как трябва да ценим всеки един момент в този живот. Да не оставяме нещата за утре, да не се страхуваме да обичаме, да не се вглеждаме в дребните неща, които ни ядосват и които много често нямат смисъл.

Постановката на книгата е много различна и някак си ти се свива сърцето, че двамата герои накрая ще умрат. Докато четеш, не само че ги опознаваш и се привързваш към тях, но и виждаш, че идеята на автора не е да се получи някакъв холивудски обрат, в който всичко да приключи щастливо. Не! Животът е такъв, смъртта е част от него и никой не може да я избегне. Разликата е, че тук, както ние като читатели, така и героите в книгата, знаят, че краят ще дойде. Независимо какво правят, независимо, че им се иска да се примолят на някого да има изключение за тях. Както и в живота, така и в романа, не винаги нещата се подреждат както искаме.

Адам Силвера

И въпреки че ме накара да се замисля над доста теми докато я четях, книгата определено не можа да ме докосне. Самото писане не можеше да ме накара да се разчувствам. Изграждането на историята някак си беше вяло. Героите ми бяха плоски, като изключим може би Матео и Руфъс, но и с тях можеше да се свърши по-добра работа. Като цяло книгата не надвишава средното ниво, а на моменти дори ми ставаше толкова безинтересно, че се спирах да чета, за да си ровя в телефона. Може би очаквах повече.

За финал мога да кажа, че романът определено е любопитен, но е заглавие, което може да почака, ако имате дълъг списък с книги , които искате да прочетете скоро.

Автор: Любен Спасов

 „Спомни си какво си беше казала преди време: „Ако нямаш намерение да умираш, трябва да намериш начин да живееш“.

А нали любовта беше част от живота?“

Посегнах към „Преди да те видя“ от Емили Хоутън, защото осъзнах, че досега никога не съм чел някоя любовна книга, изпълнена с клиширани свалки и много щастлив край. Книга от типа на романтични комедии с Дженифър Анистън, където той се влюбва в нея, има малко драма, но накрая всичко е перфектно.

Затова, преди около месец, влязох в книжарницата и реших, че ще си купя точно такъв роман. Спрях се на „Преди да те видя“ заради корицата и заради резюмето, което звучеше много обещаващо и точно в целта. Но както се случва често с мен не попаднах точно на типичния любовен роман.

Накратко в книгата се разказа за Алис и Алфи. Те са съседи по легла в болницата, в която се намират, след като и двамата са преживели тежки инциденти.  Алис е дълбоко травмирана от преживяното, скрива се зад завесата на своето легло, не иска никой да я вижда и не желае да разговаря с никого, докато наум прави равносметка на живота си и рязката промяна в него. Алфи пък е човек, който се сприятелява с всекиго и не може да се примири, че някой наблизо има нужда от помощ, но не я приема. Той също има своите демони, но ги прикрива с широка усмивка и добро настроение. 

Постепенно между двамата пламва искра и с всеки изминал ден си стават все по-близки. Споделят си най-големите страхове, болките си, травмиращи случки от миналото, които са ги направили хората, които са днес. И макар да не са виждали лицата си дори за секунда, се заражда една чиста и много силна любов, за която много хора само мечтаят.

В интерес на истината от „Преди да те видя“ получих това, за което я купих. В книгата си имаше всички клишета за романтична комедия. Имаме много нахилен, красив младеж, който се бори за момичето, което не иска да говори с никого. Имаме приятелката на момичето, която се появява, харесва младежа и разбира се помага магията да се подсили.

Имаме свалките, тъпите диалози, клишираните лафчета, тези наистина сладникави и страшно неудобни моменти от филмите, които като ги гледаш ти става направо смешно. Но трябва да призная, че в книгата не бяха прекалено много тези моменти и не бяха чак толкова лигави, колкото съм виждал на други места. Финалът също ми беше много клиширан, очакван … просто докато го четях си представях как, ако има филмова версия, ще завърши с някоя сладникава поп песен.

Подчертавам, че с това в случая нямам никакъв проблем, защото търсех точно такава книга.

Това, с което истински ме спечели романът обаче е посланието, което носи. Първо в основата му е заложена идеята, към която може би често подхождаме цинично, а именно, че вътрешната красота е по-важна от външната. Нашите главни герои се влюбват един в друг само с общуването помежду си, без да се интересуват кой стои от другата страна на завесата, точно колко е пострадал в своя инцидент и как това се е отразило върху външния му вид.

Емили Хоутън

В книгата ни е показано как може да се влюбиш в душата на човека, в неговото мислене, чувство за хумор, интелект, енергия. Емили Хоутън е описала много приятно как като опознаеш даден човек, наистина не те интересуват никакви външни фактори, а просто искаш да прекарваш колкото се може повече време с него, а защо не и цял живот.

Още по-голяма и важна тема в книгата е как хората, с тежки наранявания след инциденти, които ги белязват по някакъв начин, се връщат към нормалния си живот. Как намират сили да се справят с промяната, с недъга си, с това, че вече нищо няма да е същото, но все пак трябва да живеят така сякаш нищо не се е променило.

Авторката ни показа как силата на духа на човек е много важна и че винаги можеш да продължиш напред. Дали ще се мобилизираш сам, дали ще прибегнеш към помощ от приятели и роднини, дали ще се наложи да потърсиш професионалист … няма никакво значение. Важното е да не се отказваме и да продължаваме да се борим, защото винаги има смисъл.

Животът е красив, независимо как се чувстваме в даден момент и не трябва да се отчайваме. Не знаем какво ни предстои утре, а щастието може да е само на една завеса разстояние.

Автор: Любен Спасов

 „В самото начало Матилда долови нещо странно в лицето на Етиен. Така, почти безобидно, започна цялата история – но не е ли така с всички трагедии?“

Давид Фоенкинос го харесвам още от времето, когато прочетох „Загадката Анри Пик“. Харесва ми начинът му на писане, историите, които разказва и брилянтната смесица, която прави между трагичното и очарователното.

В „Две сестри“ Фоенкинос разкрива пълния си потенциал като писател. В тази кратка по обем книжка, той е събрал толкова мъдрост, психология и емоции, че много автори могат да му завидят. „Две сестри” е книга, която събира в себе си цялото страдание, което може да изпита един човек, когато голямата му любов го напусне. Страдание, което бавно се превръща в омраза, която се оказва пагубна и води до трагични събития.

В първата част на книгата се запознаваме обстойно с Матилда – учителка в гимназия, която всички обичат, а тя не приема работата си като задължение, а като нещо, което прави защото обожава литературата, Флобер и децата. Също така Матилда е лудо влюбенa в Етиен и когато той я напуска без да каже дори защо, тя не приема нещата спокойно. В тази част Фоенкинос нагледно ни показва как един вечно усмихнат човек, силен психически, може да се разпадне за отрицателно време, ако му отнемат опората и голямата любов.

Фоенкинос по прецизен начин ни показва как Матилда постепенно затъва в собственото си страдание и с всеки изминал ден става все по-трудно да намери себе си, да намери смисъла на своето съществуване и да се съсредоточи в нещо различно от Етиен и причината да я напусне. Виждаме как една жена, работила цял живот за своето име и щастие, загърбва всичко с лека ръка, за да се отдаде на опиати, болка, омраза, саморазрушаване. Всеки може да се познае в някаква част от етапите на страданието на Матилда. Всеки от нас е губил любим човек, бил е нараняван, страдал е по някого. Но тъжното в случая е, че виждаме как Матилда не може да намери причина да излезе от това състояние, а сякаш иска да изживява страданието отново и отново, и отново …

И тук идва ред на втората част от книгата, когато се появява сестра на Матилда – Агата. Тя идва да помогне на сестра си, да ѝ подаде ръка в труден момент. Приютява я в къщата си. Допуска я до семейството си, до дъщеря си. Двете сестри никога не са били близки, но все пак са сестри. Колкото по-дълго време Матилда стои при месейство на Агата обаче, толкова по-изнервено става положението. Матилда вижда какъв живот има сестра ѝ и се чуди дали го заслужава. Тотално променена от омерзение и всичко, което ѝ се случва, Матилда често изпада в агресивни състояния, неблагодарност, лъжи. Това е частта от книгата, в която виждаме страданието колко силно може да покварява и да променя хората. За жалост, много често, с трагични последствия.

Давид Фоенкинос

Фоенкинос е страхотен психолог, който прави литературна дисекция на човешката душа и ни я представя по един красив начин, който в един и същи момент те кара да си очарован от това, което четеш и притеснен от това, което следва.

С всеки прочетен роман от французин се убеждавам колко много ги харесвам като пистели. Пишат увлекателно, сладкодумни са и дори най-обикновената история я представят по начин, който не те оставя равнодушен.

Препоръчвам ви „Две сестри” с две ръце. Тънка книга, чете се на един дъх … но какъв дъх.

Автор: Любен Спасов

 „- Не те ли тормози, че не знаеш кой е убиецът, Кинз?

-       Естествено, че ме тормози!

-       Представи си колко щеше да те тормози след двайсет години, ако ставаше въпрос за човек, когото си обичал. Колко далеч щеше да стигнеш, за да получиш отговор на въпросите си?“

Това ревю ще го започна с поздравления към целия екип на Benitorial. „Гробът на сестра ми“ е поредното добро заглавие от тях и до момента за мен те нямат слаба книга, която да са пуснали на българския книжен пазар. Благодаря и за възможността да прочета тази!

Всеки, който ме познава знае колко обичам криминални книги, трилъри. Дали ще бъде по-детективски настроен или ще е много кървав, за мен няма значение. Обичам мистериите, обичам загадките и още повече обичам книгите, които ме карат да стоя буден до 3 часа през нощта и не ме оставят да заспя.

Точно такъв беше случаят с романа на Робърт Дъгони. Първоначално мислех да пусна това ревю в понеделник, но толкова силно искам да ви разкажа за тази книга, че не се стърпях и го пускам сега.

„Гробът на сестра ми“ се оказа един страхотен криминален роман, със заплетен случай, реалистични герои, които вълнуват читателя и обрати, които аз лично не очаквах. Динамична книга, която се четеше с лекота и ме караше да искам и още, и още …

В нея Робърт Дъгони ни запознава с Трейси, която е прекарала последните двадесет години в съмнения относно изчезването на сестра си Сара и последвалото дело за убийство. Тя не вярва, че Едмънд Хаус – насилник с минало, осъден за убийството на Сара, – действително е виновен. В търсене на справедливост Трейси става детектив в Сиатълското полицейско управление и посвещава живота си на преследването на убийци.

Когато останките на Сара най-сетне са открити близо до родния им град Сидър Гроув, Трейси е решена да получи отговори на въпросите, които я измъчват от години. И докато търси истинския убиец, разкрива тъмни тайни, които ще променят завинаги връзката ѝ с миналото и ще я изложат на смъртна опасност.

Първо ще започна с криминалната част. Както казах и по-горе книгата е типичен криминален роман, по-скоро детективски, в който през цялото време търсим убиец, който се крие вече двадесет години. Писането на Дъгони бе чудесно, изпълнено със загатвания, водене към грешни следи, за да може да ни изненада напълно на финала. Авторът също така беше подготвен много добре от гледна точка на правото. Съдебният процес, който се разиграва в книгата, е толкова реален, с толкова железни доводи, че ти доставя удоволствие да видиш как защита и прокуратура спорят, за да докажат правотата си.

Нямаше един случаен ред в тази книга. Всяко действие на героите беше логично, а тези, които бяха под съмнение, на финала разкриват картите си и се разбира всяка една реплика, казана по-рано. Според мен, за един криминален роман е много важно, да държи в напрежение читателя до края, той да не иска да прави нищо друго и също така да го зашлеви с неочакван финал. Е, тук всички важни точки са направени и четенето на романа носи само и единствено книжно удоволствие.  

Относно финала, освен, че ме изненада, мога да кажа, че беше изключително логичен, задоволителен и не ме подразни нито за миг, което напоследък все по-рядко се случва.

Робърт Дъгони

Освен с добрата кримка, книгата ме спечели и с посланията, които отправя. За това как понякога докато не оставим миналото, няма как да имаме настояще, а бъдещето остава много на заден план. Но също така е и пример как миналото понякога наистина е непреодолимо, защото нещата не са се случили по правилния начин. А някои хора, просто искат всичко да се случва както трябва. Без фалшифициране. Без измами. Да се изправим пред чистата истината, незавсимо колко болезнена ще е тя. 

Връзката межди сестрите Трейси и Сара също е много трогателна. Всеки, който има брат или сестра може да се познае. А помощта на Сара към Трейси, дори след двадесет години, не само че беше изненадваща, но и спаси живота не само на един човек.

Спирам да пиша, тъй като не ми се иска, без да искам да издам нещо. Просто наистина ви препоръчвам да прочетете „Гробът на сестра ми“, защото историята и авторът си заслужават. А аз нямам търпение, да прочета следващото заглавие от Benitorial.

Автор: Любен Спасов

 „Всеки път, когато виждам някого – особено човек, когото не познавам – да чете книга, чувствам, че светът става малко по-безопасен.”

Из „Как да спрем времето“, Мат Хейг

След кратко отсъствие се завръщам с втората част на поредицата „Книги, които все отлагам“. Изминалият един месец беше доста натоварен за мен и нямах чак толкова време за четене, но успях да прочета всички 12 книги, които отлагам от години и най-накрая им дойде реда. Заради тях обаче се забавих с новите заглавия, които ми хванаха окото от началото на годината, НО очаквайте съвсем скоро много нови ревюта за различни заглавия.

А сега ви представям мнението си за още 6 книги, които все отлагах, но вече са прочетени. 😊

„Моята орис“ от Паринуш Сании

Отлагам я от 5 години

Започвам втората половина от книгите, които все отлагам с едно заглавие, което исках да прочета заради авторката. Влюбих се в Паринуш Сании още с първата нейна книга, която се озова в ръцете ми – „Бащата на другия“. Това е книга, която до ден днешен е в топ 10 на списъка ми с книги, които препоръчвам и е книгата, която успя да ме разчувства още на четвъртата страница. Затова не знам защо отлагах цели 5 години да прочета „Моята орис“.

И в тази книга Сании не ме разочарова. Авторката отново ни отведе в далечен Иран, като ни запозна с едно момиче, което среща любовта на живота си по път за училище. Но след като силно религиозното й семейство я разкрива, я омъжва насила за политически дисидент през последните дни на режима на шаха. И така още в ранните й години животът на Масуме е предопределен. Тя трябва да се превърне в съпругата и майката, която всички очакват, да няма собствено мнение, да не иска да се образова, да не иска да е различно нещо от послушна, вярна и религиозна съпруга.

„Моята орис“ е един трогателен, изпълнен с факти, без заобикалки, разказ за жените в Иран и описва коректно тяхната съдба. Романът съчетава в себе си темата за семейните отношения, за уважението, за религията, за религиозното потисничество, за приятелството, за любовта – както към най-близките, така и към родината и бог. Историята обхваща пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република, та до наши дни. „Моята орис“ е символичен прозорец към най-новата история на Иран, но и разглеждаме животът на една жена, която сякаш се върти в кръг и която е орисана никога да не намери щастието, любовта и спокойствието. Жена, която се бори през целия си живот, но накрая се предава, защото е уморена от постоянните борби, които води и може би, защото на финала най-накрая приема, че това е нейната орис.

А за писането на Паринуш Сании какво да ви кажа? Емоционално, докосващо те … каращо те да съчувстваш на героите изцяло и да се поставяш на тяхно място. Всяка една емоция в книгата, всяко едно действие минава през теб и те кара да се чувстваш част от историята.

Въпреки че романът е забраняван два пъти от режима в Иран, досега е претърпял 20 издания и е на върха на най-продаваните книги в Иран за всички времена.

„Мръсна хаванска трилогия“ от Педро Хуан Гутиерес

Отлагам я от 5 години

За тази книга ще бъда изключително кратък. Толкова не ми хареса, че съжалих изобщо, че някога съм искал да я чета. Колкото и време да я бях отлагал няма да е достатъчно.

За мен писането на Педро Хуан Гутиерес беше ненужно вулгарно, цинично, на моменти дори гнусно. Изобщо не ме впечатли, грам не ми беше скандално. Беше ми пълно с излишни описания на членове, семенни течности, пръдни, действия, мисли, герои. За мен всичко в тази книга е излишно. Може би нарочно преувеличено през призмата да е някакъв вид интелигенстност, облечена с цинизма на автор, който не се взима на сериозно.

Да де, ама щом в главата ми се появи сравнение с нашия Мартин Карбовски, това определено не говори добре за Педро Хуан Гутиерес.

Още когато проявих интерес към книгата преди 5 години, знаех, че авторът иска да говори за другата Куба. За тази Куба за която никой не говори. И дори в тази книга той е показал голяма част от проблемите на обществото там. Той пише без проблем за беднотията и за отчаяните действия на хората да я преживеят. За проституирането, за кражбите, за незаконната търговия на храна и марихуана, за изнасилванията, за сбърканите ценности и вярвания.

Но колкото и важни послания да има в себе си тази история, „Мръсна хаванска трилогия” ще я запомня само с писането на автора, който определено е опорочил и идеята, и самия текст, с това ненужно вулгарно писане.

Както написах и в Goodreads:

Not impressed. At all.

„Лунатизми“ от Сафи Бахкал

Отлагам я от 1 година

Като цяло много рядко чета нехудожествена литература. От една страна, защото много рядко някоя тема успява да ме развълнува като читател, а от друга, защото рядко в този тип книги намирам нещо оригинално. „Лунатизми“ е книгата, която преди година беше последната ми задача като част от рекламния отдел на ИК „Хермес“ и още от тогава искам да вляза малко по-подробно в идеята.

Една година по-късно най-накрая успях и определено мога да кажа, че идеята за лунатизмите е много интересна. В книгата на Сафи Бахкал освен, че ни се обясняват някои бизнес теории, примесени с математика, което на мен определено не ми е любимо, има и много интересни истории за неща, които ни заобикалят и ползваме всеки ден. А това ми беше изключително любопитно да го прочета.

В книгата може да срещнете истории за Стив Джобс и неговата работа в Apple и Pixar; историята за Едуин Ланд, който използва поляризиращите свойства на светлината, за да създаде познатата до днес марка “Полароид”; за лошото решение на Nokia да не повярват в лунатизъм, решение, което по-късно напълно ще „ги извади от играта“. Връщаме се назад във времето около Втората световна война и иновациите в този период. Също така Бахкал е отделил и много внимание на медицински открития, които до ден днешен спасяват човешки животи, но по време на откриването им, авторите им са смятани за безумци. Като цяло лунатизмите са идеи, които имат потенциала да променят живота ни из основи, но определено не са посрещани с фанфари и червено килимче.

И въпреки че примерите в книгата бяха много любопитни и научих неща, които не знам, писането на Бахкал не беше моето. Някои факти наистина бяха поднесени сухо и леко ме отегчаваха. Но, ако искате да се вдъхновите и да рискувате за някоя ваша смела и различна идея, това е вашето четиво. Това е книга пълна с примери за това, че понякога късно, но когато една идея има потенциал в себе си, винаги намира начин да бъде извадена на показ.

Също така е и пример за това как не трябва да казваме „не“ на всяко нещо, което е различно и не го разбираме. Понякога може да се окаже грешен ход, който ще се отрази както на бизнеса, така и на живота ни.

„Как да спрем времето“ от Мат Хейг

Отлагам я от 2 години

След „Среднощна библиотека“ определено съм фен на Мат Хейг. За мен той има оригинални идеи, които пише по един много лек и четивен начин. „Как да спрем времето“ е втората книга от него, която прочитам на един дъх и определено влиза в графата „книги, които препоръчвам“.

В тази книга Мат Хейг ни запознава с Том Хазард, който току-що се е преместил обратно в Лондон, стария му дом, и е започнал работа като учител по история. На пръв поглед всичко изглежда нормално, нали? Само че Том крие опасна тайна. Може и да изглежда като обикновен 41-годишен мъж, но страда от рядко заболяване, заради което живее векове наред. Том е преживял историята – играл е на сцена с Шекспир, изследвал е моретата с капитан Кук, пил е коктейли с Фицджералд. Но сега има една единствена цел – да намери Марион и да води нормален живот.

За негово съжаление, Съюзът на албатросите, тайнствена общност, която защитава хора като Том, има едно правило: никога не се влюбвай. Докато болезнените спомени от миналото му и променливото поведение на бдителния лидер на Съюза заплашват да преобърнат новия му живот и романс, единственото, което Том не може да има, изглежда, е единственото, което може да го спаси.

„Как да спрем времето“ е книга, която те кара да се замислиш. За това как живеем живота си и как не трябва да изпускаме хубавите моменти, които ни заобикалят. Трябва да си доставяме удоволствия, малки радости и да не пропускаме нито един миг. Това обаче е и книга за промените, които съпътстват това живеене. Също така е и история за самотата и за това как, когато си сам, колкото и пари да имаш, колкото и дълго време да живееш, всичко губи своя смисъл.

И въпреки че има фантастичен елемент, за мен това не беше от значение. Това беше просто една метафора, че дори да живеем с векове, хората не се учим от грешките си, не можем да избягаме от себе си и независимо от дължината му, животът е такъв, какъвто сами си го направим. Понякога и 400 години не са ни достатъчни, за да достигнем до това, което мечтаем и да намерим смисъла във всичко, което ни се случва. Няма лесен и точен отговор за нещата от живота. Но то кой е казал, че ще е лесно?

Както казах и по-горе писането на Мат Хейг е страхотно. Въпреки че в тази книга буквално действието се развива в различни векове и постоянно имаме нови герои, случки и ситуации, за миг дори не се обърках или натоварих от четенето.

Единствено не ми хареса финалът. Дойде ми малко претупан, написан набързо, предвидим, много холивудски. Това беше единственият момент, в който леко се подразних от историята.

Но като цяло ви препоръчвам Мат Хейг и неговата версия за това „Как да спрем времето“.

„Малкият приятел“ от Дона Тарт

Отлагам я от 3 години

От трите книги на Дона Тарт „Малкият приятел“ ми допадна най-силно. Точно мой тип сюжет, който да те държи до финала и да те кара да искаш книгата да няма край.

В тази свой роман Дона Тарт ни запознава с рода Клийв, които се гордеят със семейната си история, но има нещо в миналото им, за което никога, при никакви обстоятелства не се говори. През един фатален празничен ден деветгодишният Робин Клийв е открит обесен на дърво в градината. Единайсет години по-късно смъртта на малкото момче си остава загадка – макар че когато Робин е убит,  къщата е била пълна с гости, никой не открива и най-малката следа от убиеца.

В затънтения град край Мисисипи сестрата на убития Робин, Хариет, живее самотно сред близки, белязани тежко от трагедията, в свой, изграден от книгите свят. Двамата с приятеля ѝ Хийли вземат решение да открият убиеца на нейния брат – и да го накажат. Но онова, което започва по-скоро като детска игра, повежда Хариет по мрачен път, на опасно пътешествие сред сенките и призраците на дълбокия американски Юг.

Книгата е изключително реалистична, изпълнена с много мрак, чудовища и лоши постъпки, но всичко това минато през детските очи, които просто искат някакъв вид възмездие. Хариет ни води из своята история, като ни допуска наистина доста навътре в своя личен свят и ни показва всички свои съмнения, страхове, съжаления и желания. Запознаваме се с едно момиче, което просто иска да разбере истината и когато си мисли, че най-накрая постига това, забърква такива събития, които белязват живота на героите завинаги.

Типично в свой стил Дона Тарт изгражда героите си и техните истории изключително прецизно, през призмата на психологията. Всяко действие в книгата има своето последствие и няма празна дума или нелогично действие. Тарт не ни спестява нищо в описанието си на съвременния свят – той е грозен, крие големи опасности, особено за момиче, което се бърка в чужди, не много законни, работи.

Книгата ни показва и една моментна снимка на съвременното ни общество. За семейството, в което единия родител винаги липсва. За промяна в децата, които остават незабелязани. За незачитането на чувствата на децата от страна на възрастните и как те понякога не се опитват дори малко да ги разберат. Приятелството между Хариет и Хийли също е за пример и ни показва как трябва да стоим зад думите и действията си.

Писането на Тарт и в този роман е същото като в другите два – на моменти прекалено описателно, но все така красиво и омайващо читателя. Тази книга с една идея ми беше по-мрачна от другите, но сюжетът и героите го изискваха. По принцип аз съм от хората, които обичат да получават отговор на всички свои читателски въпроси в края на книгата, но този път, това, че след финала не разбрах някои неща, не ме подразни, а дори ми хареса.

Като цяло и трите книги на Дона Тарт са злато за съвременната литература и ви ги препоръчвам с чиста (книжна) съвест.

„Свобода“ от Джонатан Франзен

Отлагам я от 3 години

По принцип всяко мнение за която и да е книга е субективно, но мнението ми за тази определено е далече от обективното. Четох „Свобода“ в един много натоварен период за мен и мисля, че това повлия на мнението ми за книгата като цяло.

От много време слушам за автора и по-скоро за книгата му „Поправките“, но в моята библиотека своя ред чакаше „Свобода“. Писането на Франзен мога да го сравня с това на Дона Тарт – по същия начин разказва историята, с малко повечко описание, не чак толкова действие, но успява да те въвлече в сюжета. Разликата с Дона може би е, че Франзен не пише чак толкова красиво като нея. Все пак стилът му е разбираем, достъпен и определено, поне мен не ме затормози.

Романът проследява проблемите на съвременните американци, които живеят „простичък“ живот в малки предградия, в които на пръв поглед не се случва нищо особено. По тази точка атмосферата на романа много ми напомни на „Малки пожари навсякъде“, „Големите малки лъжи“ и дори на „Отчаяни съпруги“, ако искаме да го сравним със сериал. Разликата с тези заглавия е, че Франзен се е опитал да наблегне на по-големи проблеми, които ни вълнуват като общество и хора, които живеем на тази планета. Разбира се, има съсредоточаване на проблемите на американското общество и по-конкретно с какви проблеми се сблъсква едно средностатическо американско семейство.

Може би точно това ми беше и най-големият проблем с книгата. Героите бяха прекалено … средностатистични. Не съм сигурен дали има такава дума, но бих я заменил единствено със скучни. Дори Пати не успя да ми изпъкне над останалите, а бих казал, че в началото имаше голям потенциал да се превърне в поредния женски литературен образ, който да харесам.

В обобщение мога да кажа, че не съм впечатлен от първата си среща с Франзен, но определено бих прочел още нещо от него или дори след време бих прочел отново тази книга, защото моментът, в който се сблъсках с това заглавие, определено не беше подходящ.

А ТУК може да прочетете първата част на рубриката. 

Автор: Любен Спасов