Двойна доза Итамар Виейра Жуниор
„Годините ме научиха, че няма нищо, което да не може да бъде опознато, когато изследваме с внимание света, когато оставаме времето да разказва истории по свой собствен начин. Само така можем да прозрем какво се спотайва в сърцата на другите.“
Из „Да спасиш огъня“
Отлагам четенето на Итамар Виейра Жуниор още откакто се запознах с книгите на издателство „Лемур“. „Торто арадо“ ме привличаше като заглавие от първата секунда, в която го зърнах, но все не идваше момента, в който да прочета книгата. След това на пазара излезе и „Да спасиш огъня“, но пак ми отне около година да стигна до този автор. И за пореден път се убедих, че книгите те намират сами в най-правилния момент.
Посегнах към двете книги на Итамар във време, когато имах най-силна нужда от тях. Време, в което исках да се потопя в друга култура, напълно различен свят, а гид в него ми беше Итамар Виейра Жуниор, който се оказа изключително сладкодумен, умеещ да разказва историите си по един толкова магичен начин, че трудно затваряш книгата да си починеш или да свършиш нещо.
Разбира се, участник в тази магия е и преводачът на книгата Рада Ганкова, която ми разказа в подкаста за превода на тази книга, историята как попада в ръцете на Соня за издаване и определено ме въведе в света на Бразилия и особеностите, които ме очакват между страниците на книгите.
Епизодът с Рада може да чуете ТУК. А, за да разберете пълното ми мнение за двете книги, продължете да четете. :)
„Торто Арадо“
Трябва да започна това ревю с признание – изобщо не очаквах „Торто арадо“ да ми хареса. Но както казах по-горе започнах книгата в един слънчев ден, в който ми беше спокойно, не мислех за нищо странично, направих си една хубава напитка и позволих на Итамар Виейра Жуниор да ме води из света и културата на Бразилия.
Това е страна, която ми е много интересна, но едва ли скоро ще посетя. Колкото ме вълнува цялата култура и ми е любопитно да чета за нея, толкова нямам желанието да се сблъскам с нея лично. Засега.
„Торто арадо“ ме въведе в един свят на богове, обичаи, различни разбирания за живота и неговото живеене и разбира се на красива бразилска природа, която дава, но и много отнема.
Книгата ме спечели още с първата си глава. В нея се запознаваме със сестрите Белонизия и Бибиан, чиято история в основна за романа и още с първите си редове ме накара да ми падне ченето. Обичам в романите, които чета да има шокиращи случки и обрати, а този тук беше още в началото и е един от най-добре описаните моменти в книгата, като гласеше следното:
„Казвайте – рече тя, заплашвайки да ни отреже езиците, без да знае, че едната от нас вече държеше своя в ръката си.“
От този момент нататък Итамар не само спечели вниманието ми, но ме и поведе на едни пътешествие, което искрено не знаех как ще завърши. Пътешествие, което започна с един куфар и нож в него, който определя съдбата на сестрите, но към финала разбираме се, че преди това също е изиграл важна роля за семейството. Много ми хареса, че историята с ножа получи своята развръзка, защото през цялата книга тегнеше една мистерия около него, но истината се оказа доста силен момент в книгата като цяло.
В романа ми хареса още как сестрите буквално бяха описани като един организъм. Връзката им беше толкова силна, че те мислеха едно и също, говореха едно и също. В един момент те просто са един човек, на който едната половина, ако изчезне, няма как да съществува. Така почувствах аз раздялата на сестрите, която се наложи да се случи в един момент от сюжета. Страдах наравно с тях и ми беше трудно да приема, че няма да живеят в едно и също пространство.
Хареса ми, че всяка част от книгата е написана от различна гледна точка. Така виждаме едни и същи случки в живота на сестрите, през различна призма. Виждаме как всяка поема по своя път и как другата приема изборите на сестра си. Имаме модерната гледна точка в Бразилия – да искаш да се развиваш, да си образован, да си далеч от господари, които имат власт над всичко твое. Имаме и традиционната гледна точка – да се трудиш на плантацията и в градината, да бъдеш добра жена, да използваш плуга неуморно, докато не видиш плода от труда си на живо. Да се допитваш да духовния свят, за да разрешиш проблемите си и да не наскърбяваш боговете без причина.
Историята на сестрите ме трогна и ме накара да се замисля за семейството, за неговата сила, за това как любовта, която получаваш вкъщи не може да бъде взета от никъде другаде. За силната връзка между братята и сестрите и как каквото и да се случи до последно те са твоята упора, независимо от ситуацията, в която се намираш.
Хареса ми и политическата гледна точка, която говори за съвременните роби, които на хартия са свободни, но не могат да притежават сграда от различен материал от глина. Нямат право на собственост, дори понякога губят това, което са спечелели с много труд. И по тази тема в цялата книга има различни гледни точки, разочарования, които довеждат до една кървава река, която носи със себе си страданието на поколения хора.
Това, което не ми допадна в книгата е, че на моменти беше по-мудна отколкото на мен ми се искаше и последната част ми беше леко по-странна и по-трудна за четене. Но като цяло това е заглавие, което определено бих препоръчвал занапред.
„Да спасиш огъня“
Със сигурност „Да спасиш огъня“ е много по-четивна от „Торто арадо“ за мен. Действието бе с една идея по-динамично и някак си нещата се случваха по-бързо. Но сякаш тук нямаше тази магия, която усетих в „Торто арадо“. Може би защото нямаше толкова за самата култура или просто, защото темата е по-различна, но нещо не успя да ме грабне по същия начин по който го направи първата книга, която прочетох от Итамар Виейра Жуниор.
„Да спасиш огъня“ отново е написана в чудесния стил на автора. Има нещо романтично в писането му, сякаш наистина е подбирал всяка една дума много внимателно и я сложил на най-правилното място в изречението. Това, което няма как да отрека на Итамар е, че и в двете книги ме накара да се изненадам изключително много. И в „Да спасиш огъня“ има един обрат, който наистина не очаквах и ми дойде като гръм от ясно небе. Когато този обрат се случи бях в парка и така се изненадах, че едно момиче на съседната пейка се разсмя. Това ми харесва в писането на автора, защото и в двете книги успява да ме хване и да ме накара да остана до края на историята, защото не знам в кой момент тя ще поеме в друга посока.
В „Да спасиш огъня“ освен по-четивното писане и динамичен сюжет ми харесаха темите заложени в романа. Изключително любопитно ми беше да следя взаимоотношенията в семейството на главните герои, в което динамиката постоянно се менеше, но с това и силните послания покрай тях се открояваха. Като например трябва ли да има тайни в едно семейство или е по-добре да бъдем искрени? Защото рано или късно тези тайни винаги излизат наяве и тежестта на последствията е още по-силна.
Други теми, които ми допаднаха са стадния принцип на мислене в обществото, което е готово да нарочи някого и да го тормози само защото е различен. Образованието и неговата важност. Работливостта като добродетел, но и като бреме. Религията и нейната роля в личния свят на човека.
Авторът има афинитет и към това неговите герои да имат някакъв физически недъг, който става част от сюжета и ни помага да анализираме по-добре някои ситуации и поведения. Недъзите, които дава на неговите герои винаги са една метафора, която той просто изгражда прекрасно. В случая – недъгът на главната ни героиня е товар, който трябва да носи със себе си цял живот. Товар, който тежи колкото една голяма тайна.
И въпреки че „Торто арадо“ ми хареса много повече, ви препоръчвам книгите на Итамар Виейра Жуниор. Обогатяващи са, емоционални и те карат да видиш живота през една по-различна призма, което никога не е излишно.
Автор: Любен Спасов