Book Adventure Club

“Sometimes people need more support that just one person can give.”

Тъй като в момента съм се потопил в света на Робърт Галбрейт а.к.а Дж. К. Роулинг в блога настъпи известна тишина от към ревюта. Разбира се, в подкаста вече ви зарадвах с ЕПИЗОД 4: БГ ФЕНТЪЗИ с гост Кая Димитрова, а и в рамките на месец януари може да очаквате още един, но в сайта няма нищо ново след класацията „ТОП 10 най-четените ревюта за 2022 година“.

Затова реших да ви представя мнението си за един комикс, който прочетох още миналата година. Комикс, който води след себе си море от коментари, които не мога да кажа, че са най-адекватните за нашето съвремие. Поредица, която реших да прочета обаче след като първо изгледах сериала. Комбинация, която при мен е много рядко явление.

Започнах „Heartstopper“ от чисто любопитство – всички толкова много говореха за този сериал, че исках да видя за какво точно става дума и заслужава ли си цялата тази врява. По принцип LGBTQ темата за мен не е табу, нямам предразсъдъци и поглеждам към дадената книга или филм/сериал като история, която ще ми бъде разказана добре или не чак толкова. Разбира се, напоследък с много неща се спекулира и нещата се правят показно и тенденциозно и това ме побърква, но в „Heartstopper“ няма такова нещо.

Тази история е разказана умерено, поднесена е с вкус и мярка. Няма тенденциозност, показност, няма я целта „просто да скандализираме публиката“. Тук се разказва една любовна история, в която момче среща момче и няма нищо лошо в това. Проследяваме едни нормални тийнейджърски случки и вълнения, които са ни показвани и преди, но разбира се през призмата на това колко е трудно да бъдеш „различен“ в училище.

В този ред на мисли, на преден план излизат сериозни теми като: Тормозът в училище, независимо физически или психически, който може да доведе до сериозни здравословни проблеми, които може да застрашат живота на жертвата. Наблюдаваме колко е трудно за някои тийнейджъри, които се сблъскват с проблема да определят своята сексуална ориентацията и обществото определено не им предлага помощ в тази насока. Виждаме какво мъчение може да бъде това, до колко срам, болка и развалени човешки отношения води тази несигурност. И най-вече виждаме как лепенето на етикети просто не е нужно, когато не знаеш отсреща човекът през какво преминава и какви чувства изпитва.

За мен обаче „Heartstopper“ е най-вече история за приятелството. За хората, които винаги са до теб и те подкрепят. Хората, които са ти повече и от семейство. За приятелите, които може да не защитят себе си, но за теб биха скочили в бой, без да се замислят. Приятелите, които те приемат такъв какъвто си и не очакват да се променяш заради тях.

След като изгледах сериала, прочетох и всички комикси излезли до този момент и мога да кажа, че той е направен доста добре. Създателите на сериала са усетили духа на историята, нейното послание и най-вече темите, които е хубаво да се покажат на малкия екран. И въпреки че има разлики между книгите и телевизионната версия, тези разлики не са дразнещи, а просто приемаш, че това са две различни медии, които се обединяват в идеята да ни разкажат една хубава история.

В България вече са излезли първите две части от поредицата, които всъщност са използвани за първия сезон на сериала. Българското заглавие е „Сърцебиене“ и се издава от Orange Books. Тук е моментът да поздравя издателството, че въпреки бурните реакции, които последваха след издаването на „Сърцебиене“, те не се стреснаха, а напротив – имат желанието да издадат цялата поредица. Което е похвално.

В обобщение аз мога да кажа, че и комиксите и сериалът ми харесаха. Чакам си втория сезон с нетърпение.

Автор: Любен Спасов

Снимка: Кая Димитрова

2022 година определено беше една от най-силните ми в книжно отношение. Освен, че прочетох наистина много хубави заглавия, стартирах и подкаст, който получи толкова много любов от всички, че чак не мога да повярвям, че се случи. Както обичам да казвам - вече не само някой ме чете, но и някой ме слуша.

Благодаря на всички за времето, което сте отделили по какъвто и да е начин на Book Adventure Club. Пожелавам ви 2023 да е изпълнена с много положителни емоции и още по-хубави книги. А сега ви представям традиционната класация на сайта, в която ще отделя най-четените ревюта за тази година.

10. ЕДНА ПОСЛЕДНА ЗАДАЧА ЗА БИЛИ СЪМЪРС

„Били Съмърс“ определено е добра книга. Приятно ти е да я четеш и до последно ти е интересно какво ще се случи. Стивън Кинг е цар на писането и на това да придаде у читателя чувство на емпатия към героите си. Аз лично се привързах към Били. Разбрах логиката му да убива, разбрах причините изобщо да се захване с този бизнес, простих му всички „грехове“ .. ако изобщо от читателя на този роман се изисква да прощава каквото и да е.

Пълното ревю може да четете ТУК.

9. #AUDIOBOOKADVENTURE ИЛИ КАКВО ОТКРИХ В АУДИОКНИГИТЕ

През 2022 година в сайта се роди нова рубрика #AUDIOBOOKADVENTURE, в която Цветомила Димитрова споделя своите книжни приключения в света на аудиокнигите. Всяко едно от изданията са интересни, изпълнени с интересните гледни точки на Цвети и нейното мнение за заглавията. Първото дори успя да се „намърда“ в 10-те най-четени за годината и то напълно заслужено.

Пълното ревю може да четете ТУК.

8. САМО НА МЕН ЛИ „МАЛЪК ЖИВОТ“ НЕ МИ ДОПАДНА ЧАК ТОЛКОВА МНОГО?

Не знам дали заради многото суперлативи, които изчетох през годините или просто наистина очаквах повече от книгата, но като цяло тя е разочарование за мен. Както казах и по-горе, тръгна ми доста добре, но изведнъж ми дойде в повече. Аз съм съгласен, че понякога животът наистина е тежък и не на всеки от нас му е леко, но това, което се случва с Джуд в книгата буквално ме натовари излишно. До такава степен му се случват само лоши неща, че в даден момент от книгата дори загубих емпатията към него като герой, просто защото вече всичко ми идваше прекалено и на моменти нереалистично.

Пълното ревю може да четете ТУК.

7. #BOOKRECAP: ЕМАС КРИМИ

Всички знаят колко обичам криминални романи. Като цяло не мога да кажа, че имам любим жанр, но определено добрите кримки, детективските романи, трилърите са ми фаворити. Едно от любимите ми издателства в България, „Емас“, определено помагат да се докосна до някои доста добри криминални романи. През последните няколко месеца ми се натрупаха няколко техни книги в нас и затова реших, че по време на отпуската е идеалното време да наваксам с техни заглавия.

В тази статия ви представям мнението си за 4 криминални романа, излезли под знака на „Емас“, които ми правиха компания през последните няколко дни.

Пълното ревю може да четете ТУК.

6. ЖИВОТЪТ МИНАВА „КАТО ДЪХ“

Изключително много харесах тази книга. Написана с такова изящество, с такава лекота, че не усещаш как минаваш през страниците ѝ.

„Като дъх” се чете на един дъх. Не ни разказва някакви заплетени сюжети, а ни представя живота такъв какъвто е - със сложните отношения както в едно семейство, така и между група приятели. В основата на всичко, разбира се, е любовта, която поставя героите пред различни изпитания и ги кара да вземат важни решения. Или може би да не взимат такива.

Пълното ревю може да четете ТУК.

5. ИСТОРИИТЕ НА РУТА СЕПЕТИС И ФРЕДРИК БАКМАН

Един от най-трудните въпроси, които са ми задавали е „Коя е любимата ти книга?“. Не знам за вас, но аз лично нямам една. Толкова добри истории прочетох през годините, които са ме карали да се смея, натъжавам, ядосвам, че няма как да откроя една любима. Във всяка книга намирам част от себе си и това ме кара да я обиквам.

Но с увереност мога да кажа, че има двама автори, които от раз влизат в графата „любими“. Автори, които пишат увлекателно, красиво, забиват ме с едно изречение, често ми разбиват сърцето, но въпреки това ги обичам. Рута Сепетис и Фредрик Бакман знаят как да разказват добри истории, как да ги поднесат на читателя, за да са интересни и най-вече да не искаш да затвориш книгата, дори за секунда.

Пълното ревю може да четете ТУК.

4. #BOOKRECAP: 6 КНИГИ, КОИТО ВСЕ ОТЛАГАМ

Всички четящи хора сме наясно, че имаме един общ проблем - с колкото и книги да сме се запасили вкъщи, постоянно си купуваме нови. И така много заглавия, които искаме да прочетем във времето и са ни били любопитни, когато сме ги купували, остават на заден план, защото се е появило някое ново заглавие, което ни е привлякло повече вниманието.

В своята библиотека имам книги, които отлагам повече от 4 години. Сигурен съм, че и при вас е така. Затова реших да се провокирам сам.

Подбрах няколко заглавия, които искам да прочета от доста време, но все отлагам. Винаги съм казвал, че всяка книга те намира в правилния момент за теб в който да я прочетеш. Този път обаче малко пришпорих нещата.

Пълното ревю може да четете ТУК.

3. „ОПАШКА ОТ УБИЙСТВА“ НА ЕДИН МАЛЪК ОСТРОВ

Въпреки че повече ми харесва поредицата със Сюзан Райланд („Мозайка от убийства“), тази с Хоторн има своя чар. Най-вече заради самия детектив, който е брилянтен в това да разплита загадки, но и самият той е една енигма, която никога не можеш да предвидиш. Историята, сарказмът и хапливият начин на общуване са му втора природа и ние читателите от една страна получаваме добра криминална история, но от друга през нея ни води дуото Хоровоиц и Хоторн, което прави това книжно приключение много по-забавно.

В третата книга от поредицата, „Опашка от убийства“ Хоровиц не изневерява на своя стил.

Пълното ревю може да четете ТУК.

2. ПЪРВАТА МИ АУДИОКНИГА: „ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ“

Блага е майстор на перото, който определено успява с думи да те омагьоса и да те остави безмълвен. Да не знаеш как да коментираш прочетеното.

В „Пътуване към себе си“ тя не е по-различна. Безкомпромисна във всяка една написана дума. Всяка буква си е на мястото, всяко изречение е написано така както трябва. Блага с такава лекота говори както за вътрешния свят на героинята си Райна, който е по женски сложен и по младешки объркан, така и за сериозни политически теми за времето, в което е написан романа.

Пълното ревю може да четете ТУК.

1. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ДАН БРАУН

Тази моя първа среща с Дан Браун определено не мога да я нарека успешна. Не знам дали е заради тематика на книгата, дали е заради стила на писане, може пък Дан Браун да не е моят автор, може би не трябваше да започвам и точно с това заглавие.

Пълното ревю може да четете ТУК.

„Зависимостта е като Жокера. Просто иска да види как светът гори.“

Започнах „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ с нулеви очаквания. Просто ми беше любопитно да прочета историята на Матю Пери, който обожавам заради „Приятели“ и за когото знам (оказва се много повърхностно), че има проблем с алкохола и наркотиците.

За книгата четох всякакви коментари, повечето бяха по-скоро отрицателни и се отнасяха до това, че е разпиляна, сякаш Матю Пери не е имал редактори, а близка моя приятелка също остана разочарована, защото в различни части от книгата той повтаря едно и също. Заради тези отзиви, колкото и да бях ентусиазиран да се запозная с историята му, подходих по-безпристрастно към книгата и седнах да разбера кой е истинският Матю Пери.

Ще започна с това, че най-грешната настройка за тази книга е да очаквате в нея да се говори много за „Приятели“ и за този период от живота на Матю Пери. Разбира се, сериалът и отношенията му с екипа няма как да не бъдат споменати в книгата, но основната тема е зависимостта на Пери към алкохола, успокоителните, наркотиците, ниското му самочувствие, чувството му за малоценност, нуждата винаги да бъде обичан, страхът от това, че не е достатъчен за никого и от това, че може да бъде изоставен, независимо какво прави.

Матю Пери е толкова откровен в тези 300 страници, че отворя вратата на най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска до най-големите си тайни, които се е опитвал да скрие цял живот. Той ни разказва за това какво е преживял и какво му се е случило всъщност - без украшенията на жълтата преса. Обснява ни как независимо колко успешен и обичан е бил, никога това не му е било достатъчно. Колкото и пари да има, в колкото и успешни проекти да се снима, дори, когато една от най-голямите и красиви филмови звезди му е гадже, нито едно от изброените не може да замени връзката му с алкохола, опиатите и чувството което те му доставят. А именно спокойствие.

Това е най-големият проблем при него – той не се друса, защото иска да бъде надрусан, той не пие, защото иска да е пиян. Прави всички тези неща, защото те му носят това спокойствие, към което той се стреми цял живот. Щастие, което никой друг не може да му даде.

Да, съгласен съм с някои от отрицателните коментари за книгата. Може да се каже, че е разпиляна – тук нещата не се случват хронологично, постоянно сменяме години, дати. Даже в един момент престанах да следя за това, а по-скоро исках да науча какво иска да ми каже с тази информация Пери. Не ме интересуваше кога точно се е случило дадено нещо. Съгласен съм и че на моменти се повтаря и през 20 страници ти се струва, че четеш едно и също. Това най-вече го има, когато се опитва да ни обясни отношенията с родителите си, как всички опиати му действат и да ни разясни защо е направил нещата по този начин през годините.

Но въпреки това за мен „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ е една от най-добрите книги за годината. Просто ме остави без думи. Не мога да повярвам как зад усмивките и шегите на един от най-забавните актьори в света, стои една постоянна борба със себе си. Борба, която е започнала още от 14-годишна възраст и продължава до ден днешен. През годините Матю Пери е облякъл своите комплекси и страхове в шеги и всяка вечер ги дави в алкохол и хапчета, за да може да преживява ден за ден.

Тази книга за мен може да помогне на много хора в неговото положение. От една гледна точка, за да се „видят“ отстрани и да се научат от лошия пример. От друга гледна точка обаче историята на Матю е вдъхновяваща. Може би ще ме помислите за луд, но аз виждам нещо много смислено в това цял живот да вървиш срещу себе си, да си силно саморазрушителен и въпреки всичко да оцеляваш. Може би това се дължи и на големия му страх от смъртта, както самия Пери разказва.

В тази книга аз виждам едно дете, което още не може да преживее раздялата на родителите си и това, че са го карали да пътува сам в самолет. Виждам несигурния тийнейджър, който търси себе си. Виждам успешния актьор, който погубва всичко, само за да изпие поредната бутилка, която му носи моментно щастие. Виждам човек, който знае, че е болен и понякога наистина иска да се излекува, но просто не знае как. Разбрах и как не всички около него са искали да му помогнат, а различни доктори и сестри в скъпи рехабилитационни центрове дори са подсилвали зависимостта му към някои хапчета.

Много неща разбрах от тази книга – лично за Матю Пери, за неговата зависимост, за това какво е да си зависим в Холивуд. Най-хубавото обаче е, че хуморът на Матю или пък на Чандлър (самият той казва, че няма голяма разлика) се появява на страниците от време на време и успя да ме разсмее. Въпреки че определено това е преобладаващо тъжен разказ.

Разбира се има и любопитни истории за други известни личности – забавни, романтични, работни. Намесени са имена като Джулия Робъртс, Брус Уилис, всички от „Приятели“ … Пери има интересен живот и определено има какво да ни разкаже. Любопитни бяха подробностите и за това, че само по теглото му в сериала може да разберем дали е прекалявал с алкохола, хапчета или наркотиците.

Това ревю стана прекалено дълго, но просто усетих как книгата ми повлия. Откровения разказ на един много любим мой актьор и образ ме накара да се размисля и дори да го разбера. Изводите, които прави в края на книгата също са много трогателни и истински. За мен тази книга е прекрасна и е един страхотен завършек за книжната ми година.

Автор: Любен Спасов

„Но само помислете: ако бяхте загубили обичан човек, нямаше ли да дадете почти всичко, за да получите възможността да го видите отново?“

Из „Зимните хора“, Дженифър Макмеън

Когато дойде декември винаги ми се дочитат някакви зимни книги, които разказват за любовни истории пред камината или пък за Коледа с бисквитки и веселба. Е, този план обаче никога не ми се получава. Моите зимни книги винаги са изпълнени с драма, тежки съдби и още по-тежки решения. Просто вали сняг докато всичко това се случва. :D Тази година дори надминах себе си, като прочетох книга, в която Дядо Коледа е убиецът.

В тази статия ви обобщавам моите (пред)коледни четива, които ми правиха компания през този месец.

„Малки неща като тези“ от Клер Киган

„Малки неща като тези“ е книга, която е написана много красиво, не е много обемна, но те кара да се замисляш над много теми.

Действието се развива през 1985, в ирландското градче Ню Рос. Малко преди Бъдни вечер Бил Фърлонг, търговец на дърва и въглища, трябва да понесе бремето на морална дилема: дали да си затвори очите за престъпленията, които години наред се извършват в близкия католически манастир, или да прояви доблест, за да спаси онеправдани човешки души.

Книгата определено не е лоша - даде ми обща култура за случилите се събития около така наречените "перални" в Ирландия, за които аз не знаех. Не знаех, че в страната католическата църква е правила ужасни неща с момичета, които според нея, не са били морални. Погубвали са животите им, на техните деца също. Не знаех, че само в един такъв дом, в периода от 1925 до 1961 година, са умрели 796 бебета и това е оставало безнаказано и никой не е обезпокоявал църквата да прави каквото си е наумила. Обичам книги, които ми дават нова информация и тази го направи.

Освен тази тема Клер Киган отделя много внимание и на вътрешните борби на нашия главен герой Бил Фърлонг. В него всеки от нас може да се познае. Всички ние, в някакъв момент от живота си, сме се чудили дали живеем живота, който искаме, дали до момента сме направили всичко, за което сме мечтали. Дали сме направили правилните избори. Дали, ако бяхме постъпили по друг начин, щяхме да сме по-щастливи.

И всички тези размисли, случки и действия на църквата, се случват на фона на наближаващата Коледа и празниците, когато трябва да сме по-смирени.

За жалост обаче книгата ми дойде повърхностна - имаме две основни сюжетни линии, които определено можеха да се погледнат по-задълбочено и по този начин историята щеше да е завършена и много по-въздействаща (според мен). Може би това е била и целта на авторката – да не задълбава, но на мен ми трябваха поне още 20 страници, за да съм доволен напълно.

„Зимните хора“ от Дженифър Макмеън

Това си остава най-нетипичното ми (пред)коледно заглавие за всички времена. За първи път, в това време от годината, се потапям в смразяваща история изпълнена с предателства, убийства и страховити герои.

Накратко в книгата се разказва за градчето Уест Хол, което е известно с доста мистериозни случаи на изчезнали хора, а някои от жителите му дори вярват, че по улиците му броди призракът на Сара Харисън Шей. През 1908 г. тя е била намерена мъртва на ливадата зад къщата си, само няколко месеца след като трагичната смърт на дъщеря ѝ Гърти едва не я е побъркала.

Рути смята всички тези приказки за небивалици. Но когато един ден майка ѝ изчезва безследно, тя започва да се съмнява, че Уест Хол наистина крие тъмни тайни. Подозренията ѝ се потвърждават, когато със сестричката ѝ откриват екземпляр от дневника на Сара Харисън Шей, скрит в собствения им дом. И докато Рути се опитва да разгадае причината за изчезването на майка си, се оказва, че тя не е единствената, която търси загубен близък.

На пръв поглед „Зимните хора“ е история на ужасите, в която са замесени древни ритуали за връщане на хора от отвъдното, отмъстителни вещици и някоя и друга по-стряскаща сцена. Признавам си, без бой, че мен Дженифър Макмеън винаги успява да ме уплаши. Както в „Удавниците“, така и тук, на моменти се чувствах като малко дете, което хем го е страх да гледа хоръри, хем не спира да го прави. Самата атмосфера, която изгражда авторката, героите, описанията .. всичко това ме кара да настръхвам и истински да се страхувам.

Отделно, докато чета нейните книги, винаги се случва нещо – или ще започна „Удавниците“ покрай рибарника вкъщи, в 22:00 часа, напълно сам на двора (хората, които са чели книгата, знаят колко лош избор е това) или пък в най-напрегнатия момент от „Зимните хора“, ще спре токът в целия квартал и всичко ще потъне в тъмнина. Това определено помогна стряскащият ефект на историята да ми повлияе още по-сериозно.

И, ако оставим настрана особеностите на жанра, смело мога да кажа, че „Зимните хора“ ми хареса много повече от „Удавниците“. На първо място финалът на „Зимните хора“ е много по-задоволителен и логичен (ако може да се употреби тази дума за тази история). На ниво „страшно“ „Удавниците“ повече ми повлия, но в този случай това отново е точка за „Зимните хора“. (Да, бъзльо съм.)

Но най-силният коз на втория роман на български на Дженифър Макмеън е неговото послание. Зад всички свръхестествени подробности се крие темата за безграничната майчина обич. Докато четем книгата рабзираме, че няма родител, който да не е готов да направи всичко за детето си, дори да сключи сделка с дявола, ако се наложи. Историята ни показва как в моменти на скръб, сме способни да извършим всичко, без да се замислим за последствията.

Да, когато загубим някой близък е трудно и всеки се справя по свой собствен начин, но хората си приличаме и може би всеки един от нас не би се замислил, ако му се отдаде възможност, да върне дори за малко, някого отново в живота си. Нашите герои правят своя избор и след това си плащат за него. Само че не всички грешки могат да бъдат поправени.

„Престъплението на Дядо Коледа“ от Мейвис Дориъл Хей

За третото заглавие, което ще включа в тази (пред)коледна статия, ще бъда най-кратък. Обичам криминални детективски романи, обичам и поредицата на „Еднорог“, в която ни срещат с едни от златните, но забравени романи в жанра. С „Престъплението на Дядо Коледа“ обаче нещо не ни се получи.

Освен, че книгата е трета в тази статия, това е и третото заглавие от Мейвис Дориъл Хей, което чета и то ми беше най-малко интересно. От една страна това може би се получи, защото прочетох книгата след „Зимните хора“, а тя доста ми допадна, държа ме в напрежение до последно и може би емоцията от нея все още ме държеше и „Престъплението на Дядо Коледа“ ми дойде равна и дори скучна на моменти.

От друга страна обаче може би не съм доволен от тази книга, защото другите две от авторката, „Убийство в метрото“ и „Смърт край реката“ , много ми допаднаха и очаквах същото качество и от тази. Заради самото заглавие очаквах нещо различно, интригуващо и дори може би оригинално.

Но за сметка това получих класически детективски роман, в който господарят на къщата е убит, цялото му семейство има мотив да извърши престъплението, а убиецът през цялото време е пред очите ни. Не, че книгата не ми хареса, просто ми беше прекалено стандартна, без много емоции, без някакъв екшън. Беше ми равна. Даже не знам дали след месец ще си спомням какво се е случило в нея.

Отново казвам – може би проблемът е изцяло в мен. Напоследък прочетох много добри криминални романи, различни, дръзки, смели и може би личната ми летва е вдигната високо и тези класики в жанра ми идват скучновати. Може проблемът да е, както казах по-горе, че прекалено рано се впуснах в тази история, преди да ме е пуснала предишната. Но в тази книга, единственото, което исках да разбера е кой е убиецът, не защото много се вълнувах, а просто за да знам дали моето предположение ще излезе правилното.

Автор: Любен Спасов

„Човек трябва да се ражда молец, така винаги ще разполага с ястие в някой шкаф“

В ЕПИЗОД 2: КРИМИНАЛНИ РОМАНИ на Book Adventure Club Podcast с Цветомила Димитрова обсъдихме нашите любими заглавия от жанра и си припомнихме кои автори са ни запалили по този тип книги. Вдъхновен от разговора реших да прочета едно криминално заглавие, което отлагам от година.

„Смъртта на русалката“ ни пренася в Копенхаген през1834 година. Обезобразеното тяло на младата проститутка Анна е намерено захвърлено на едно пристанище. Сестра ѝ Моли веднага посочва убиеца, когото е видяла предишния ден да излиза от стаята на убитата – младия писател Ханс Кристиан Андерсен.

Незабавно арестуван, после освободен за три дни, през които да докаже своята невинност, Андерсен, заедно с Моли и малката ѝ племенничка Мари, предприема собствено разследване, което го отвежда към все по-странни места в един кошмарен град, където съжителстват несретници, продажни жени и развратни кралски особи. И към още по-кошмарен убиец, който не се спира пред нищо, за да задоволи копнежа си.

Затворих книгата със смесени чувства. От една страна доста ми допадна. Авторите Томас Рюдел, Андерс Кларлунд и Яков Вайнрайх са направили един много откровен портрет на Копенхаген за времето, в което се развива действието. Показват ни както мръсотията по улиците, така и тази в човешките души. Виждаме на преден план най-пошлите и ниски страсти на населението, което обаче резонира много силно с живота на висшестоящите и привилегированите. Виждаме двете крайности – огромна бедност, която взима жертви, независимо от пол и възраст, но и охолен живот изпълнен с балове и задоволеност.

„Смъртта на русалката“ е в духа на традиционните скандинавски криминални романи, които ни водят из заплетен случай, в който имаме доста жесток убиец, който определено не изпитва чувство за вина и за който знаем много малко. Убиец, който не убива за пари или от омраза, а убива, защото иска да задоволи копнеж, който за жалост го превръща в чудовище. В буквалния смисъл на думата.

В романа ми хареса и участието на Ханс Кристиан Андерсен. Да включиш реална историческа личност в роман винаги е нож с две остриета, но при мен това подейства положително за книжното ми преживяване. Интерпретацията на авторите за вдъхновението му да напише „Малката русалка” и “Малката кибритопродавачка” е смела, дръзка, изпълнена с логика и интересни послания, които са едно (криво) огледало, което отразява и модерния съвременен свят.

Томас Рюдел, Андерс Кларлунд и Яков Вайнрайх

Това, което не ми допадна в книгата е, че често изненадващо за сюжета, езикът ставаше циничен и на моменти дори някои думи ми стояха като кръпка, сякаш бяха сложени там, само защото трябва да се напишат определен брой цинични думи. Ако книгата беше по-кратка с около 90-100 страници, може би щеше да е по-добре, защото към финала малко ми доскуча и ми се искаше развръзката да се случи по-бързо. Но за роман, в който още от началото знаем кой извършва действието (или може би не точно), определено оценката за интригата клони по-скоро към положителна.

В Goodreads дадох на книгата три звезди, което смятам, че е достойно постижение, а в конкретния случай е и предостатъчно.

Автор: Любен Спасов

„Сега разбирам, че една от важните причини човек да ходи в колеж и да получи образование, е да научи, че нещата в които е вярвал през целия си живот, не са верни и че нищо не е такова, каквото изглежда.“

Заради ревюто ми за „Малък живот“ от няколко седмици с приятели често обсъждаме какво за нас означава понятието „голяма литература“. Мнения много – няма да ви занимавам с това. Просто все още не мога да разбера как някои хора си мислят, че голямата литература трябва да натоварва и да не ти носи удоволствие от самото четене. Опитах се да обясня, че аз не искам всяка книга да е с лекичка история и да не натоварва, но под „удоволствие от четенето“ аз имам предвид, че понякога независимо от тежките неща, които се случват с героите, отново може да има удоволствие и да искаш да продължиш да четеш.

С „Малък живот“ не се получи – там съм си казал мнението, че тази книга беше прекалено нагнетена с ужасни неща, които стояха като поза. Но се замислих друго - „Цветя за Алджърнън“ също е доста тежка книга. Книга, която отваря сериозни теми за човечеството, неговия облик, развитие и ценности. Книга, в която главния ни герой е подложен отново на тежки удари от съдбата, които не са по-малко трагични. Но това е книга, която ми донесе огромно удоволствие от четенето. Книга, изпълнена с жестокостта на живота, но всичко е премерено, написано достъпно и най-вече – интересно ти е от първата до последната страница.

В книгата се запознаваме с Чарли Гордън, който определено е различен. Някои го определят като умствено изостанал, a той не възразява, тъй като води спокоен живот. Но също така не възразява и когато става част от научен експеримент на психолози, които прилагат върху него специална процедура, която би трябвало да го направи по-умен. Точно както е направила по-умна и опитната мишка Алджърнън, чийто интелект се развива изумително, благодарение на опитите с нея. Дали същото ще се случи и с Чарли? Той започва да си води дневник, в който описва всеки елемент от експеримента, а резултатът от него е едновременно гениален и потресаващ.

Ще започна с това, че първите страници на книгата направо ме измъчиха – в началото дневниците на Чарли са неграмотно написани и е приключение да ги издържиш. Но това е едно от най-гениалните неща на тази книга, защото по този начин виждаме неговия напредък и по начина му на писане, ние разбираме как експериментът започва да действа. Книгата е прекрасна. За тези, които са я чели, може би това определение е странно, но Даниел Кийс толкова силно ме докосна, че не можех да оставя романа дори за секунда.

Кийс е засегнал теми, които ме вълнуват много силно – за семейство, за държанието на родителите към децата им и как им се отразява това за цял живот, за щастието и какво точно е то, за любовта във всички ѝ форми, за хората в неравностойно положение и отношението на хората към тях.

„Цветя за Алджърнън“ е интелигентно написана книга, която не толкова съди дадено поведение, а по-скоро показва действията на героите и ни оставя, ние читателите, да решим кое е приемливо и кое не.

Хареса ми как авторът е показал на преден план, хората около Чарли, които докато е с по-нисък коефициент на интелигентност му се подиграват, унижават го, третират го като същество, което няма личност, но въпреки всичко позволяват той да се навърта около тях и да работят рамо до рамо. Когато започва да напредва в развитието си обаче изведнъж се отдръпват, не искат да работят с него, не искат изобщо да се навъртат около него по какъвто и да е начин. От една страна имаме Чарли, който определено се променя и като държание – става по-циничен, разбира кога е станал за смях, разбира и кой е искрен към него и кой не, затова става и по-враждебен към околните и може би ги отблъсква. От друга обаче може би точно околните не искат да общуват с Чарли, защото „един малоумен в момента ги превъзхожда“.

Даниел Кийс

Историята в романа е многопластова, изпълнена с големи емоции, тежки сцени, които не всеки би понесъл. Да прочетеш как един родител иска да се отърве от детето си толкова настървено колкото майката на Чарли, просто няма как да не разбие сърцето ти и да не искаш да помогнеш на героя, въпреки че знаеш, че всичко е фикция.

Това е втората книга за годината, в която чета колко е важно образованието и главният ни герой се стреми към това с пълна сила. Което е страхотно послание. В „Цветя за Алджърнън“ обаче имаме и темата за интелигентността като бреме и проклятие. Защото понякога в този свят е по-добре да не разбираш някои неща. Така може би ще си по-щастлив.

За финал само искам да кажа, че книгата наистина си заслужава и я препоръчвам на всеки, който иска да прочете нещо хубаво. Тъжно. Но наистина хубаво.

Автор: Любен Спасов

Стана традиция, в края на всеки декември да пускам класация ТОП 10 на най-четените ревюта, публикувани в съответната година. През 2022 обаче блогът стана на 5 и реших, че ще е хубаво да направя една равносметка (и разходка) през годините, и затова в началото на декември, преди традиционния ТОП 10, ще отделя двайсетте най-четени ревюта до този момент в блога.

Много мило ми стана като видях как вкусът ми се е променял през цялото това време и как на вас, моите читатели, са ви допадали тотално различни книги като жанр и послания. Определено ми беше и любопитно какво ще излезе от тази класация на финала и с какво съм успял да привлека вниманието ви през годините. Е, да започваме!

20. „ЗИМАТА НА ВЕЩИЦАТА“ - ЕДИН СИЛЕН ПРИКАЗЕН ФИНАЛ

Трилогията „Winternight” на Катрин Арден определено ми е една от любимите. Аз не съм почитател на фентъзи жанра, но няколко заглавия са успявали да привлекат вниманието ми и тази поредица е една от тях. Още с подробности си спомням приключенията на Вася, вечната ѝ борба с Мечокът и този неин характер, който заобичах силно и на няколко пъти ме е разсмивал искрено. Ако не сте чели поредицата, определено ви я препоръчвам!

Пълното ревю може да четете ТУК.

19. „4 3 2 1“ - 4 ИСТОРИИ В 1 КНИГА

Това беше първият ми сблъсък с Пол Остър и то по вина на Маги, която ми каза, че няма да съжалявам дори за секунда, че съм посегнал към автора. И се оказа абсолютно права. До ден днешен това е книгата, за която винаги се сещам, когато се говори за сюжети „ами ако“. 4 истории, за това какво би станало, ако бяхме взели това решение вместо друго, ако бяхме започнали връзка с друг човек, ако бяхме започнали друга работа. 4 различни истории, за един и същи човек, с различни съдби, но еднакъв финал. Препоръчвам!