Двойна доза Дженифър Макмеън
„Тя трябваше да прочете цялата книга, дори да не ѝ беше интересна наистина. Защото беше научила, че дори в най-скучната книга се криеше тайно послание, написано специално за нея. Номерът беше да научиш как да го откриваш.“
Из „Децата на хълма“
Обичам книгите на Дженифър Макмеън! Винаги има доза ужас, която те държи на нокти до последната страница, но всяка една история разглежда и сериозна тема, която те кара да се замислиш. Макмеън определено знае как да пише и да задържи вниманието ти, а аз имам и лична история с нейните книги. Докато четях „Удавниците“ и „Зимните хора“ винаги се случваха странни, леко страшни неща, които сякаш бяха предизвикани от случващото се в романите. Затова сега посегнах към „Децата на хълма“ и „Поканените“ с желание да наваксвам с книгите на авторката, но и с лек страх какво ще се случи този път.
И с тези две книги Дженифър Макмеън не ме разочарова. Отново имаше интересни истории, които смесваха жанровете ужаси и трилър. Отново и в двете книги имаме сериозни теми, наболели в днешното общество и за щастие, този път, историите не бяха толкова страшни. Поне за мен.
А как протече това издание на рубриката „Двойна доза“, този път с книгите на Дженифър Макмеън, може да прочете в текста долу.
„Децата на хълма“
За първи път чета книга на Дженифър Макмеън и нищо странно не се случва докато го правя! Не, че се оплаквам.
„Децата на хълма” е доста различна от предните две, които съм чел от авторката. Това не беше хорър книгата, която очаквах. Напротив - изобщо не беше страшна. По-скоро за пореден път ми показа, че чудовищата от хорър филмите, които ни карат да се страхуваме толкова много късно вечер, всъщност изобщо не съществуват. Положението обаче е по-лошо. Чудовищата са сред нас и това може да е всеки един човек, който познаваме.
Историята в „Децата на хълма” отново говори по-скоро за жестокостта на човечеството и за манията му да постига повече с цената на всичко. В книгата четем как в науката понякога целта оправдава средствата и за да достигнем до някакъв индивидуален напредък, някои хора са готови да съсипят животи.
Честно казано много ми е трудно да пиша за книгата и нейните послания без да издам нещо важно за сюжета. Затова по-скоро ще кажа, че след прочита на „Вилата”, чиято история беше вдъхновена от лятото, в което Мери Шели пише „Франкенщайн”, „Децата на хълма” бе едно страхотно книжно продължение. И тук авторката се е вдъхновила от вечната хорър класика и ни представя важни теми за размисъл, които да приложим в съвременния свят.
„Децата на хълма” ми хареса. Имаше динамика в сюжета, която ме държеше в напрежение и наистина нямах търпение да видя как ще завърши всичко. И въпреки че се досетих за някои неща в историята, които трябваше да служат за обрати в нея, отново ми беше любопитно да следя сюжета.
Честно казано не съм сигурен дали съм доволен от финала на историята. От една страна е много логичен. От друга - очаквах нещо тотално различно. Този ми е странен и към момента на писането на ревюто не съм сигурен точно как се чувствам за него.
Като цяло харесах „Децата на хълма“ и ви я препоръчвам с две ръце. Нямам търпение да си обсъдя с някого финала.
„Поканените“
„Поканените“ не можа да измести „Зимните хора“ в личната ми класация за любими книги от Дженифър Макмеън, но определено се доближи до първото място. Беше ме много страх да я започна, защото е история за духове и не знаех какво ме чака на страниците ѝ. Оказа се, че ме чака трилър, с много добра заплетена загадка, която разказва за едно убийство, което може да намерите и в най-добрите криминални книги. И все пак, за да е в стила на Макмеън, има паранормални елементи, които допълваха историята по един много добър начин.
От една страна „Поканените“ е типичната история с духове, които обитават мястото, на което са починали. От друга обаче имаме едно надграждане, което много ми хареса – духовете в тази история, използваха хората като инструмент, за да постигнат целта си, която до самия финал не се знаеше точно каква е.
Книгата си имаше класическите страховити сцени, изпълнени с напрежение и които не можеш да спреш да четеш. Имаше и класическа криминална история, която беше изпълнена с обрати. Въпреки че историята е за духове накрая се оказа, че причината за смъртта в книгата е много тривиална и чисто човешка.
Харесаха ми посланията в книгата, а именно това, че ако някой е различен, не е задължително да означава, че е лош. Чрез своите герои Макмеън ни показва, че понякога правим прибързани решение и вършим ужасяващи неща, само защото не разбираме някого или нещо. Чрез главната героиня Хелън, която буквално се вманиачва да разбере истината, разбираме колко е важно човек да не взима прибързани решения, а преди да има окончателно мнение за нещо, да е запознат с всички факти.
Точно Хелън е и нещото, което най-малко ми хареса в книгата. На моменти ми беше досадна с размишленията и действията си. Държеше се като типична героиня в някой хорър филм, която прави всички грешни неща и накрая се озовава в къща пълна с духове. Поне тук на финала тези нейни действия доведоха до смислен завършек.
Много съм доволен от тази „Двойна доза“. Към момента Дженифър Макмеън ми остава една от любимите авторки в жанра.
Автор: Любен Спасов