Book Adventure Club

„My marriage ended because I was cruel. Or because I ate in bed.“

Дебна да прочета „Really Good, Actually” от около година. Обмислях да си я купя, докато бях в Лондон миналата година през ноември, но вместо това си взех „Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow” (за щастие). Мислех, че „Really Good, Actually” ще бъде една забавна книга за това как един типичен представител на Милениалите се справя с развода си на 29 и всичко, което следва след него. Четох много позитивни ревюта, в които се твърдеше, че книгата е супер забавна и ще ми липсва, когато я приключа. 

Да, ама не! Книгата или по-скоро главната героиня Маги беше супер досадна, неориентирана, изнервяща. Тя е от онези хора, които вместо да помислят как да продължат напред и да извлекат позитив от цялата ситуация, се вторачват в дребните детайли, започват да премислят всичко 100 пъти и накрая не само натоварват себе си, но и околните. 

Но всичко щеше да е наред, ако имаме просто дразнеща главна героиня. Най-големият ми проблем е със самия сюжет. Накратко – Маги е на 29, развежда се с мъжа си, с който са заедно от гимназията. Без него тя не знае коя е, не може да се оправи със сметките, завръщането ѝ на „пазара“ я кара да се чувства неловко, абе, като цяло не знае какво да прави с живота си. Затова след като се разделят, тя попада в различни нелепи ситуации, които я научават на важни житейски уроци. 

Monica Heisey

И заради подобно кратко резюме аз очаквах книга, която да бъде изпълнена с комични случки за една жена, която е свикнала да бъде с един мъж и сега трябва да се завърне в отбора на необвързаните и всички минуси и плюсове, които идват с това. Очаквах хумор, романтика, малка доза чисто човешки съвети, проникновения. 

И в първите няколко страници наистина мислех, че ще ги получа. Авторката има много свеж стил на писане и пуска шеги, които са остроумни, леко хапливи, иронични и много на място. Тъй като започнах книгата на плажа, буквално се заливах от смях с първите 20 страници. Много готина хрумка на авторката Моника Хейзи е, че от време на време има едно списъци между отделните глави, които също са доста забавни. Например: „Какво търсих в Гугъл тази седмица“ или „Успокоителни думи от приятели, които не ме успокоиха“ или „Съобщения от Тиндър, които по-добре да не бях получавала“ и т.н. 

Самата книга наистина може да е един вид наръчник за хора, които излизат от дълги връзки и пак трябва да започнат да ходят по срещи, да ползват приложения, да правят секс с някой нов човек. 

Като цяло всичко вървеше добре до към средата. Даже малко преди това нещата се закучиха, защото самата Маги влезе в една спирала от съжаление, лоши избори, повтаряне на едни и същи мисли, фрази и грешки. Изведнъж книгата много доскуча. Нищо не се случваше. Повяваха се различни герои, имаше интересни диалози, но дори и хумора изчезна в даден момент. Самата Маги направи няколко неща, които бяха много нелогични за самия ѝ персонаж, изграден до този момент. 

Не знам дали, защото очаквах тази книга да е по-забавна, разтоварваща или просто наистина е написана лошо, но изобщо не ми хареса и не ви препоръчвам да се запознавате с нея. 

Автор: Любен Спасов

„Хубаво е да се говори на децата. Не я отглеждай в мълчание. Това никога не свършва добре.“

Из „Падане“

За мен Ирса Сигурдардотир е един от най-добрите автори на криминални романи. Заявявам го отговорно и много трудно някой може да промени мнението ми. Тази жена пише превъзходно, успява да заплете страхотни сюжети, които освен добра криминална история на фокус поставят и някой важен проблем, често свързан с менталното здраве. 

Да, доста кървава е и може би заради това не е за всеки. Преди години, когато я прочетох за първи път, я нарекох „Книжния Тарантино“. Но пък дори с убийствата в книгите си е супер оригинална, различна и няма как да прочетеш „ДНК“ и след това сцената с прахосмукачката да не остане с теб за цял живот. 

Всеки, който ме познава знае, че съм ѝ голям фен и чак се учудих колко време ми отне да посегна към последната част от поредицата за Хюдлер и Фрея „Падане“ и самостоятелния роман „Плячка“. Затова реших докато обикалям българските плажове през юли да наваксам с книгите на Ирса излезли на български и така да чакам следващата с нетърпение. 

Тази „Двойна доза“ мина доста любопитно, а Ирса успя да ме изненада жестоко с „Плячка“, но за жалост не в положителния смисъл. Какво имам предвид? Може да прочетете в ревюто ми! 

„Падане“

За пореден път след прочит на книга на Ирса останах без думи. Казано на жаргон – тази жена ме пръсна!

Истински майстор - писането ѝ, как заплита интригата, как всичко е адски сложно, а след това няма една нелогична малка подробност. Как мотивите на убиеца, всяко действие, всяка причина е супер логична, подплатена с много психология и отново фокус върху важни социални теми. Затова ми е любимка и затова няма да спра да говоря за нея.

В „Падане“ ни посрещат една мъртва жена. Изчезнало дете. И баща, който търси отмъщение.

В един мразовит ден в Рейкявик дете изчезва от количката си. На негово място бащата открива трупа на новородено. Години по-късно изолиран случай на морбили води до смъртта на малко момиче, а баща му си поставя за цел да открие преносителя на вируса, за да заведе дело срещу него.

Комисар Хюлдар и психоложката Фрея работят в един екип и в една и съща сграда, но все така се опитват да поставят граница между личните и професионалните си взаимоотношения. Обаче нов зловещ случай налага отново да разследват рамо до рамо – в изоставена кола е открито разчлененото тяло на жена. Главата на жертвата липсва. И всичко по мистериозни начини е свързано с изчезналото преди единадесет години дете...

Докато падат все по-дълбоко в загадката, Хюлдар и Фрея откриват, че около трите замесени семейства витаят тайни, които никой не иска да разкрие. И че накъдето и да се обърне, разследването се сблъсква с непробиваема стена от мълчание.

В тази последна част от поредицата за Хюдлер и Фрея Ирса отново успя да ми скрие шапката и да представи един многопластов случай, в който да последно не се знаеше какво се е случило. Оказа се, че жестокото убийство, с което полицията се занимава е свързано с други два случая, които накрая така се преплитат, че за тези различни сами от себе си събития, вина има едно решение преди 11 години, което променя живота на много хора. Звучи заплетено и нелогично, но ако прочетете книгата това ще е най-смисленото изречение в цялото ми ревю. 

Отново имаме и социалните теми, вплетени между кървавите страници на романа - за еднополовите бракове и възможността да осиновяват деца; за това как трябва да внимаваме какво говорим пред децата си по време на вечеря; за възпитанието на децата, отношението към тях и колко важно е общуването; за здравеопазването; антиваксърите. И, разбира се, за пореден път - психичното здраве и нашата грижа за него. И как всяко едно наше решение, носи последствия, които винаги ни застигат - независимо дали веднага или сред време.

Страхотна Ирса! Отново! Ще ми липсва тази поредица, тези герои, но съм сигурен, че от нея може да очакваме още много качествени криминални истории.

„Плячка“

Не мога да повярвам, че дадох оценка 2 звезди в Goodreads за книга на Ирса. Всеки, който ме познава или следи Book Adventure Club знае колко я обичам и искрено смятам, че тя е гениална. Поредицата ѝ за Хюлдар и Фрея е сред най-добрите криминални заглавия, които съм чел някога.

Но с „Плячка” Ирса направо ме заби. Скучна, предвидима, без интрига, без сложните, заплетени сюжети, които очаквам от нея. С някакъв малоумен паранормален елемент, който е заменил психологията в романите ѝ и изобщо не ми стоеше добре тук.

В книгата спасителен екип се отправя към отдалечените и изолирани исландски глетчери в търсене на група изчезнали хора. Какво е накарало две двойки от Рейкявик да напуснат подслона си и да излязат насред снежна буря – скъпо, но неподходящо екипирани и изцяло на произвола на тежките условия? В суровата зима планината е коварна, но най-зловещото е, че някой сякаш ги следва в дългата исландска нощ.

Последният сигнал от телефоните на двете млади двойки е засечен до пътя нагоре към глетчерите. Екипът скоро открива първото тяло...

Междувременно в радарната станция в Стокнес също се случват необясними неща. Насред недокоснатия сняг, далеч от цивилизацията, се появява локва кръв. Детска обувка, случайно открита десетилетия след изчезването на момиченцето. Зейнала в глетчера пропаст, която сякаш притегля своите жертви… Дали това са парчета от мрачен пъзел?

Самата история не беше на нивото на Ирса. Не само, че ми беше скучна от самото начало, нямаше изненадващия финал, който да обърне всичко и да ме остави без думи. Наистина се надявах, че тя ще успее и тук да го направи, защото не веднъж ме е карала да избухвам точно на финала с думите: „Тя е луда!”. Ами този път нямахме и това.

Самите герои в тази книга не бяха интересни, нямаха плътност, няма дълбочина. С нищо не ме трогнаха, не ме накараха да им съчувствам и да ме интересува какво ще се случи с тях.

С две суми - тук Ирса ме изненада и разочарова. Надявам се в бъдеще да нямаме такива литературни срещи.

Автор: Любен Спасов

„Оливър, не ми губи времето. Времето е ценно. Само защото вие, младите хора, разполагате с много от него, мислите, че може да го прахосвате.“

Аз продължавам с моето четене на книги, в които пенсионери завземат ролята на полицията и разследват убийства на своя глава. След „Криминален клуб „Марлоу“ е ред на „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“. Въпреки че „Марлоу“ ми допадна повече като история и криминален случай, Вира Уонг не остава по-назад, най-вече заради самата Вира. 

Това е един страхотен персонаж, с който бих се радвал да общувам и в реалния живот и на който с удоволствие бих бил клиент в чайната му.

Самата Вира преди да се самопровъзгласи за детектив, се беше самопровъзгласила за експерт по чая. Тя бича да отпива от чаша с ароматен чай, докато се прави на детектив онлайн (например като следи профилите на сина си в социалните мрежи, за да разбере дали най-накрая си е хванал гадже).

Но когато Вира се събужда една сутрин и вижда мъртвец на пода на чайната си, е необходимо нещо повече от чаша силен зелен чай, за да се наредят нещата. Никой не може да надуши злодеяние като китайска майка с твърде много свободно време и аматьорски детективски умения. Решена да се сприятели с предполагаемите убийци на по чаша чай, Вира взима справедливостта в свои ръце.

Все пак никой не е по-добър от нея в разсипването на чая (и клюкарстването), а всички знаем, че тайните винаги се крият на дъното на чашата.

Книгата на Джеси К. Сутанто определено ме разтовари и искрено мога да я нарека глътка свеж въздух. Криминалната част беше доста заплетена. Хареса ми как на пръв поглед всичко беше супер случайно и нямаше връзка между никой от заподозрените, а накрая се оказа, че самото местопрестъпление е най-голямата улика, още в началото на книгата. Аз лично дори за секунда не заподозрях убиеца. Имах си своя теория, която поддържах до финала, но по никакъв начин не очаквах нещата да се завъртят по този начин. Въпреки че после се усетих, че имаше една много добра улика, която чистосърдечно пренебрегнах. 

Много ми хареса как Вира Уонг събра всичките си заподозрени на едно място и започна съвсем директно да ги разследва, докато самата тя създаваше връзки с тях и се сближаваха помежду си. Въпреки всичко честта на детектива бе на преден план и Вира бе готова да предаде всеки един от тях на полицията, ако се окажеше убиецът. 

Въпреки че отново полицията е показана като некомпетентна и неинтересуваща се от случая и една 60-годишна жена върши много по-ефективна полицейска работа, този път не се подразних, защото Вира е описана като човек, който не приема „НЕ“ за отговор и наистина може да изкопчи всяка една информация, стига да си го заложи за цел. 

Джеси К. Сутанто

Както казах и по-горе, самата Вира е най-големият плюс на тази книга. Шегите, които пуска, сарказма, който проявява и искреното вечно недоволство на типичната азиатска майка, са в основата на всички комедийни ситуации в книгата, които впрочем не са малко. Наистина е сладко как това „нахакано бабе“ си проправя път към сърцето на всички герои, които в един момент не могат да разберат как са допуснали Вира да им влияе на живота, без да им е майка или каквато и да е роднина. 

Накратко – препоръчвам ви да прочетете „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ – свежа, забавна и интригуваща история. Книга за човешките взаимоотношения и за това как е важно да сме искрени един към друг. Книга за любовта във всичките ѝ измерения и как понякога трябва да усетиш липсата на някого, за да я почувстваш изцяло. И не на последно място – уютна мистерия, която ще искате да прочетете до самия край, защото истината ви чака чак към последните страници.

След „Криминален клуб „Марлоу” това е втората книга за пенсионери, разследващи убийства, която доста ми допада. Скоро предстои да се потопя в дълбокото с четирите части на „Криминален клуб „Четвъртък”. 

Автор: Любен Спасов

„Вашите хора са крехки и отчаяни глупаци. Не знаят кое е истинско и кое фалшиво, затова ще се вкопчат в малките си истини, защото е по-добре от това да си представят, че в крайна сметка техният свят може да не е толкова важен.“ 

Из „Републиката на Дракона“

Трилогията „Войната на маковете“ от Р.Ф Куанг съм я набелязал за четене поне от две години. Все отлагах тази книжна среща – не знам и аз защо. Междувременно „Yellowface“ излезе на книжния пазар и първият ми сблъсък с авторката стана с това заглавие. За него имам подробно ревю, което може да прочетете ТУК. 

Тази година стартирах лятото със семейна почивка за 10 дни и реших че сега е най-правилното време да се впусна в тази история, която ме привлича отдавна. И категорично мога да кажа – не съжалявам и за секунда. Това бяха едни страхотни 10 дни, в които съчетавах пълния релакс и шума на вълните с една от най-епичните истории, които съм чел. История, която ме вълнуваше, ядосваше, изненадваше. Книга събрала в себе си мъдрост, добра интрига, военна стратегия, леки фентъзи елементи, чест, доблест .. просто трилогията на Куанг е едни книжно бижу, което трябва да се прочете от всеки, който обича жанра, но и добре написаните книги. 

Ако след „Yellowface“ започнах да симпатизирам на Р.Ф. Куанг, то след книжното приключение наречено „Войната на маковете“ съм неин огромен фен. 

Първа част: „Войната на маковете“

Когато се потопих в първата част от трилогията, още в първите страниците на книгата останах много приятно изненадан. Въпреки че след „Yellowface” имах някакви очаквания за самия стил на писане на авторката, не знаех какво да очаквам от историята за Рин – сираче от Провинцията на Петела, от което единственото се очаква да се ожени за някой богат мъж и да се примри със съдбата си, която са ѝ определили приемните ѝ родители. 

Но когато момичето изкарва отлични резултати на изпита Кеджу и е приета да учи в Синеград – най-доброто военно училище в Никан – всички осъзнават, че се случва нещо безкрайно необикновено. От самото начало на обучението си в Академията Рин става обект на подигравки заради цвета на кожата, пола и произхода си, но скоро открива, че притежава необикновена сила. Така, с помощта на притеснително смахнат учител и известно количество психоактивни вещества, започва обучението ѝ по никому неизвестния предмет Познание.

Рин научава, че богове, смятани отдавна за мъртви, са живи, и че овладяването на контрола над нейните собствени сили е много по-важно от оцеляването във военното училище. Защото – макар империята Никара да живее в мир – отвъд тясното море федерацията Муген все още крои планове. След Първата война на маковете в продължение на десетилетия Никан е окупирана от напредналата във военно отношение Федерация и замалко не губи контрол над континента през Втората война. И макар повечето хора да са абсолютно незаинтересовани от случващото се, неколцина са наясно, че и най-малката искра може да разпали Трета война на маковете. 

Първата част МНОГО ми хареса!

Толкова добре е описано всичко - борбата за чест, войната, отношенията между хората, пътят на Рин от сираче, през успешен студент до участието ѝ във войната като още по-успешен воин. Хареса ми как авторката постепенно ни въведе в света на героите и как подробно ни разказа както за героите, така и тяхната история, за да можем да схванем всичко, което се случва и ще се случва в следващите части.

Доволен съм и от всичко, което се случи с героите. Да, тъжно ми е за съдбата на някои, но всичко беше справедливо.

Хареса ми как Р.Ф. Куанг описва войната - без излишно романтизиране и без да се притеснява да спестява детайли за нейния ужас. И най-вече ми хареса колко различна е авторката тук в сравнение с „Yellowface”. Това за мен показва колко талантлива е тя.

В „Goodreads” взех една звезда в оценката си заради малко по-мудното действие на моменти - аз обичам по-динамични сюжети. Но в тази история и това не ми беше голям проблем. Толкова запленен бях. Пълно бягство от реалността е тази книга и нямах търпение веднага да започна втората част – да остана само с една книга ми беше малко. Исках да чета още за Рин и за мисиите които ѝ предстоят и които бяха загатнати на финала на първата част.

Втора част: „Републиката на дракона“

Ако можех да дам 10 звезди за „Републиката на Дракона”, щях да го направя! ТОЛКОВА МНОГО МИ ХАРЕСА!

Р. Ф. Куанг определено започва да ми става любимка, а трилогията „Войната на маковете” ще остане завинаги в книжното ми сърце, усещам го.

В „Републиката на дракона” има огромно надграждане - в историята, в образа на Рин, в действията на героите. След войната има последици за всички. Отново ще кажа, че много ми харесва как Куанг не романтизира военните действия и както не се притеснява да описва какво се случва на бойното поле, така ни показва, че всяко едно военно действие носи грозни последици за всички участващи в него, на всяко едно ниво.

Нямаше герой, който да не е засегнат от Третата война на маковете - всеки носеше белезите със себе си, независимо дали са видими или не. Още по-лошото е, че много бързо оцелелите трябваше да се приготвят за нови военни действия с много по-изкусен противник. Най-хубавото е, че чрез сюжета на романа, Куанг отправя послание за мир и за това, че воденето на войни не трябва да съществува в съвременния свят.

В „Републиката на Дракона” има и много политика. На страниците на романа са събрани толкова много схеми, интриги, местене на „пешки”, смяна на позиции, предателства, че хем ми беше интересно да чета, хем ми беше тъжно как всичко може да се съпостави с нашата реалност в момента. И до ден днешен нашите управляващи ни дават фалшиво усещане за свобода и право на избор, а всъщност сме пионки в една игра на власт, в която губещи сме само ние - обикновените граждани, които се опитват да оцелеят.

А втората част така завършва, че когато я приключих, бях готов веднага да отворя следващата, защото на финала се обещава един финален сблъсък, който със сигурност ще бъде епичен, но и чисто човешки ми бе любопитно кой ще бъде победител в крайна сметка.

Трета част: „Изгарящият Бог“

Достоен финал на една повече от прекрасна трилогия!

Р.Ф. Куанг ме спечели като фен, заради това книжно приключение, в което ме вкара. С „Yellowface” определено започнах да ѝ симпатизирам, но тук се влюбих.

Не съм вярвал, че фентъзи толкова ще ме заинтригува и ще изям три немалки тома за отрицателно време.

Третата част от „Войната на маковете” е една перфектна симбиоза между първите две книги - военните действия в първата и политическите игри и интриги и стратегическите решения на един владетел от втората. Куанг ни прави съпричастни с последното усилие на Рин да спечели голямата война и да поведе своята страна към пълна победа и растеж.

Отново на всяка страница има изненади, обрати, предатели и може би дори очаквани решения на някои герои. Но всичко това ни води към един финал на историята, който може да не се хареса на всички, но изглежда най-справедлив и логичен. На финала видях тази Рин, която харесах и всяка друга нейна постъпка щеше да бъде предателство към нейния изграден образ и към вярванията, които проповядваше в продължение на три книги.

Взех една звезда от оценката си, защото книгата ми дойде малко по-бавна отколкото ми се искаше. Може би и с малко по-голям обем, отколкото беше нужно. Но всичко си заслужаваше заради финала, който ме разби. Въпреки това, ще взема тази звезда, за да изразя най-правилно усещането си към финалната част.

И ще завърша с думите, които може би повтарям откакто прочетох първата книга - ако се чудите дали да започнете трилогията, спрете да го правите. Освободете си време през ваканцията и се потопете в свят на богове, чест, гордост, политика, любов, война, култура.

И отново - страхотни послания от Р.Ф. Куанг - за войната, последиците по време и след нея и жертвите, които се дават във всяко едно отношение и на всяко едно ниво.

Съвсем скоро ще прочета и „Вавилон”. Куанг явно е различна във всяко едно свое произведение. Нямам търпение да разбера какво ми е приготвила там.

Автор: Любен Спасов

„Има около хиляда начина, по които мога да го направя. Да му прережа гърлото с макетен нож или да му сипя антифриз в кафето, така че да се случи бавно. Още не знам как ще го убия, но знам, че за него ще измисля нещо специално.“

„Как ще те убия” е книга, която леко ме изнерви, заинтригува и накрая определено ми хареса. 

Изнерви ме най-вече заради персонажите, които през повечето време бяха нелогични и искрено дразнещи. Не виждах смисъл в техните действия и ме караха да се чудя изобщо за какво става въпрос в тази книга. 

А в нея се запознаваме със Сиси, която има… интересно семейство. Винаги внимателната, винаги предпазливата, справяща се с бъркотиите, които сестрите ѝ са оставили след поредното си убийство. Защото, някога изоставени и разделени, тризначките Айрис, Муди и Сиси сега са решени винаги да бъдат заедно. А нараненото сърце на една от тях е станало причина да се превърнат в безмилостни убийци. На мъже. И да не бъдат наранявани повече.

Сега е ред на Сиси. Да докаже любовта и предаността към сестрите си. Време е да избере своята жертва. Време е той да се влюби в нея, а след това... да умре.

Едисън е идеален. Млад, красив, атлетичен, интелигентен, внимателен. Съвършената мишена, за която ще бъде измислено съвършеното убийство. Планът на Сиси сработва и Едисън започва да се влюбва в нея. Какво ще се случи обаче, ако нещо пламне и в нейното сърце?

Две от сестрите - Айрис и Муди - бяха изключително неприятни. Айрис е контролираща, винаги искаща нещата да се случат по нейния начин и се държи сякаш щом нейното сърце е разбито и не ѝ е провървяло в любовта, никоя друга от нейните сестри няма право на тази емоция. От друга страна Муди е неконтролируема, от този тип хора, които независимо какво и как им обясниш, те си правят тяхното нещо, много често необмислено и грешно. 

Двете заедно пък ме изнервиха до краен предел заради отношението си към Сиси, която иска да има друг живот от този на серийна убийца, но не ѝ се позволява заради някаква изкривена сестринска преданост, която често губи своята логика. Да не кажа, че по средата на книгата изобщо се чудех тези момичета защо убиват и какви са подбудите им изобщо. 

Към финала обаче нещата придобиват смисъл - всички въпроси, които имах получиха своите отговори. Намерих логични обяснения за действията на някои от героите и дори разбрах сестрите. Колкото и психопатско мислене да имат. Но, за да стигнете до този момент, трябва да изтърпите поведението на сестрите почти до финала. 

Рен Дестефано

Иначе самото действие е интригуващо, интересно е да разбереш дали Сиси ще стигне до края на своята мисия и дали ще убие Едисън. Любопитно е как двамата се сближават и тяхната любов започва да зрее. Хареса ми, че авторката намеква, че и той има някакви странности. Още по-интересно е неговото мислене и действия на финала. 

Като теми в книгата отново присъстват психичното здраве, колко силна може да е връзката между членовете на семейството, какво си готов да направиш за най-близките си и до къде може да те доведе предаността към семейството, когато не поставяш здравословните граници. 

Като цяло съм доволен от прочита на книгата, просто някои сюжетни подробности ме изнервиха. Но може би това е плюс за авторката и това показва как добре е изградила персонажите, защото успя да ме заблуди в някои части и да ме изненада на финала.

Автор: Любен Спасов

„Просто някои хора си мислят, че могат да контролират съдбата си. Това е. залъгват се от наивност и глупост.“

Всеки, който ме познава знае, че много обичам книги с реални събития и личности и такива, които преплитат в себе си реалната политическа обстановка в дадената страна, в която се развива действието. Също така читателите и слушателите на Book Adventure Club знаят колко важна ми е темата за менталното здраве. Всичко описано до момента е събрано в сюжета на книгата „Момичето от Техеран“ на Марджан Камали. 

В книгата се запознаваме с Роя, която е тийнейджърка, мечтите ѝ са големи, както и любовта към литературата. Родният ѝ Техеран е разтърсен от политическа несигурност и обзет от напрежение, но тя намира уют в малката книжарничка на любезния господин Фахри.  Възрастният книжар запознава любимата си клиентка с друг свой любим клиент – младеж на име Бахман, момчето, което иска да промени света. Бахман споделя любовта ѝ към поезията на Руми и жадува за правда, и сърцето на Роя е обречено. Между тях бързо разцъфва истинска, дълбока обич, а книжарничката на господин Фахри се превръща в техен пристан и обично място в цял Техеран.

Ала в навечерието на тяхната сватба, когато Роя и Бахман трябва да се срещнат на градския площад, избухват размирици – извършен е бил държавен преврат, който ще промени бъдещето на Иран. Роя чака своя Бахман, но той така и не се появява. Седмици наред младата жена опитва да се свърже с него, но без резултат. Принудена да продължи напред, тя завършва университет в Калифорния, създава семейство с друг мъж

Докато един ден, десетки години след съдбовната им раздяла, животът не я среща отново с любимия от младостта. 

Книгата като цяло ми беше приятна. Отначало си мислех, че ще е по-романтична, но авторката доста набляга и на политиката в Иран - както през 50-те години на миналия век, така и в наши дни. С подробности авторката ни потапя в различните групи в страната през това време, запознава ни с техните политически възгледи, мислене и най-вече различните им действия. Виждаме двата лагера за какви принципи се борят и какво отстояват. 

Разбира се на фокус са любовните отношения между главните ни герои, които определено имат своите пикове и спадове. Авторката ни разказва за едни доста сложни взаимоотношения, които са драматични и са повлияни от много външни фактори. Самата любов межди Роя и Бахман е чиста и искрена, но най-вече майката на момчето вижда бъдещето на сина си по съвсем различен начин с тотално различна жена. Чрез манипулации, заплахи и заради нестабилното си психично състояние, тя успява по един много коварен начин да раздели младите влюбени и да повлияе на тяхната съдба. 

Марджан Камали

В книгата имаме теми като спазване на традиции, търсене на свободата, модернизирането на ислямските държави, търсенето на по-добре бъдеще за децата ни, намесването в любовни отношения, които не са нашите. 

Като цяло книгата има всички предпоставки да ми стане любима, но не успя да ми хареса чак толкова много. Не мога да определя защо - може би в някакви моменти чисто сюжетно се разпиляваше и се повяваха подробности, които не ми бяха толкова любопитни. Или просто ми беше ясно как ще завърши всичко и всички събития до достигането на този развой не ми дадоха нищо. Не знам, но като цяло мнението ми е, че това е доста добра история, която смесва по един много добър начин политиката и любовта.

Автор: Любен Спасов

„Ако вършехме само онова, което е разумно, никога нищо нямаше да свършим.“

Преди време бях казал, че не обичам романи, в които възрастни хора се месят в работата на полицията. Данчо от Benitorial ми напомни този факт, когато казах, че нямам търпение да прочета „Криминален клуб „Марлоу“. Само да вметна, че освен тази книга, в списъка ми с бъдещи заглавия, които искам да прочета е и поредицата „Криминален клуб „Четвъртък“, както и „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ – все герои, които са пенсионери и разследват убийства, отделно от полицията. 

След като прочетох „Криминален клуб „Марлоу“ обаче мнението ми за този тип книги е доста променено. Ако всички изброени са забавни, заплетени и толкова snackable (новата ми любима английска дума) колкото е тази, нямам търпение да се потопя във всяка една от историите. 

А за книгата на Робърт Торогуд мога да се изкажа само позитивно. Изключително приятна и уютна мистерия. Тя ни отвежда в малкото английско градче Марлоу, в което седемдесет и седем годишната Джудит Потс живее живота точно по свой вкус. Обитава сама любимата си леко занемарена къща на брега на Темза, няма мъж, който да ѝ казва какво да прави и по колко уиски да пие, и се занимава с нещо приятно, колкото да не скучае – съставя кръстословици за „Таймс“. С две думи, Джудит е блажено щастлива.

Една вечер обаче, докато изпълнява редовния си ритуал, а именно да плува гола в реката, Джудит чува вик, последван от изстрел. Без съмнение, в къщата на съседа ѝ е станало убийство. И тъй като полицията не ѝ вярва, напористата възрастна дама решава сама да разследва случая. Скоро към нея се присъединяват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, докато собствениците им са извън града, и благоразумната Бекс, съпругата на местния викарий.Заедно те са Криминален клуб „Марлоу“. И нищо не може да ги спре по пътя към истината.

Историята в „Криминален клуб „Марлоу“ е майсторски заплетена и те кара да си „блъскаш” главата какво точно се е случило почти до самия финал. В един момент толкова много улики се появяват, че буквално започваш да си мислиш, че никой не е извършил убийствата, които се случват. И отново – ако си мислете, че защото главните ни герои са жени, всички над 40-годишна възраст, означава скучен сюжет, то мога да ви кажа, че дълбоко се лъжете. Мистерията в книгата е на ниво и както казах по-горе не отстъпва на класиките в жанра. Аз лично хем отгатнах една малка част от развоя, хем отново останах изненадан от финалните събития. 

А за главните ни персонажи направо няма какво да кажа. Тези три дами са толкова симпатични, забавни и сладки, че беше изключително удоволствие да чета за приключенията им и най-вече диалозите им. Имаше моменти, в които съм се смял с глас. Моменти, в които си ги представям и си казвам, че искам да ги познавам, да съм в техния криминален клуб и заедно да разследваме убийства. И въпреки че някои сцени с тяхно присъствие бяха искрено нереални и наивни и могат да подразнят някого, на мен цялата книга ми достави едно огромно удоволствие и ми беше страхотна компания през уикенда. 

Робърт Торогуд

За финал препоръчвам „Криминален клуб „Марлоу” с 2 ръце. Идеална е за разпускане и най-вече е за хората, които обичат cozy mysteries, които мога да ви оправят настроението и да са толкова интересни, че не искате да ги затворите дори за секунда. А в моя случай дори ме накараха да искам още повече да прочета и другите поредици от този тип, за да видя дали ще се влюбя в героите по същия начин. 

Нямам търпение от Benitorial да ни зарадват с още книги от тази поредица. 

Автор: Любен Спасов

„А предполагам и за тебе... Добруджа е раят. Благодатното слънце, житните полета и морето с този привкус на свобода.“

Из „Белези от рая“ от Добри Станчов

Преди време написах статия за блога, в която казвам мнението си за 5 книги от български автори, като повод за прочита им беше 1 ноември. Тогава, този мой „блог експеримент“, ми допадна, защото благодарение на тази идея открих и се влюбих във Виктория Бешлийска и нейната „Глина“, но и разбрах, че Мария Лалева определено не е моят автор. 

Затова тази година реших, че около 24 май ще повторя този експеримент, като прочета 4 книги от български автори, които са ми препоръчвани и отдавна искам да се запозная с тях. За жалост обаче това се превърна в едно малко мъчение за мен, защото не успях да открия следващата си любима книга сред тях. Не обичам да пиша отрицателни ревюта, затова няма да бъда много изчерпателен в мнението си за тези 4, но определено не очаквах този мой маратон по четене на български автори да бъде толкова тежък. 

Може би просто не беше правилния момент или самите автори не са моите, но определено от всяко едно от заглавията очаквах повече. 

„Отлъчване“ от Николай Терзисйки

За Николай Терзийски и неговата книга „Отлъчване“ слушам от много години и всички мнения за романа са били повече от положителни. Може би и затова имах доста големи очаквания за него. Не знам какво точно съм очаквал от историята, но определено моят прочит на романа е много полюсен. 

„Отлъчване“ ми започна много силно и ударно! Историята стратира с изчезването на Самуил от  лудницата и неговия разказ за предците му, който е много любопитен и който е предназначен за дъщеря му Мария. С тази първа част Николай Терзийски ни въвежда в историята на един род, която е изпълнена с много предателства, убийства, войни, но и много силна любов. Със своя разказ Самуил много бързо успя да привлече вниманието ми и ме накара да искам да разбера повече за историята на семейството му, какво са преживели през годините и каква точно е ролята на Мария във всичко това. 

След това обаче, колкото повече назад се връщахме във времето, толкова по-скучно ми беше. Да, в последствие, всички тези подробности се оказаха много важни за сюжета и се оказа, че е важно да ги знаем, но средната част на книгата ми дойде бавна, протяжна, изпълнена с много информация и лирически отклонения, които ми бяха излишни. Определено смятам, че историята можеше да се разкаже много по-стегнато и отново да ни въведе в сюжетните линии, които Николай Терзийски е искал да ни покаже. 

И тъкмо се бях отчаял и си мислех, че с тази книга няма да се разберем и се появиха писмата между две от нашите героини баба Ката и Яна. Чрез тях, те хем обобщават всичко прочетено до момента, хем показват на читателя защо всички истории преди това имат смисъл и са свързани. Кореспонденцията между баба и внучка дава много отговори и всъщност ни води към кулминацията на романа, която много ми хареса.

В последната част вече ставаме свидетелите на това как Николай Терзийски майсторски преплита всичко прочетено до момента и то придобива смисъл, който определено заличи лекото ми разочарование до този момент. Хареса ми какво се случи след като Мария разбра историята на своите предци, до какви действия от нейна страна доведе това знание и до какъв финал на книгата стигнахме.  

Най-големият плюс на романа е прекрасното писане на Николай Терзийски. Книгата се четеше леко, а той определено е сладкодумник, който не ми позволяваше да се разсейвам от четенето, дори в частите, които ми бяха скучни.

„По релсите“ от Невена Митрополитска

Като чета всички положителни мнения в Goodreads за „По релсите“, със средна оценка 4.5 звезди, определено си мисля, че съм пропуснал нещо много радикално в тази книга. Изобщо не ми повлия толкова емоционално и разтърсващо. 

Преди години прочетох „Дарът“ от Невена Митрополитска и книгата ми остави много положително мнение за авторката. Романът ми хареса и ме докосна емоционално – още си спомням за какво се разказва в него и борбата на героите. Затова може би очаквах повече от „По релсите“. Книгата обаче искрено ме отегчи. Не можах да се припозная в героите, техните случки, емоции, диалози .. в нищо. Докато четях тази книга, междувременно прочетох други две, които ми бяха много по-любопитни и ме привличаха да ги започна, защото тази просто не ме хващаше. А аз не съм от хората, които четат няколко заглавия едновременно. 

Чисто сюжетно ми стана интересно чак към 220 страница, когато става ясно как българските евреи попадат в лагерите и през какво са преминавали. През останалото време ми беше мудно, скучно и не мога да кажа, че прочитането на книгата ми донесе нещо.

Писането на Невена Митрополитска няма какво да се коментира – красиво, със страхотни метафори и всяка дума е сложена на правилното място, за да въздейства по най-правилния начин. Съжалявам, ако звуча по-критично – целта не ми е такава. Аз симпатизирам на авторката, просто тази книга явно не е моето четиво.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

Тук няма да бъда просто кратък. Тук направо ще кажа просто едно изречение. Хареса ми частта Осколки, която е на финала. Всичко останало ... не. 

Знам, че не е сериозно да напиша само това в блог за ревюта на книги, но само този път ще си го позволя. 

„Белези от рая“ от Добри Станчов

От 4-те книги на български автори, които прочетох, тази най-много ми хареса. Историята не е кой знае каква, но има мистерия, която ти подържа интереса.

Накратко: главният ни герой издирва баща си, който е изчезнал и той е сигурен, че е мъртъв. Тази кукичка в сюжета те кара да искаш да продължиш да четеш до края, за да разбереш какво точно се е случило. И въпреки че имаше излишни описания и  подробности, които можеше да бъдат спестени, развоят на събитията е много задоволителен.

Хареса ми как цялата история беше една спокойна, развиваше се плавно и изведнъж на финала така рязко избухна, че чак се изненадах, когато стигнах последната страница.

Има много теми вплетени вътре - и житейски, и социални. Писането е красиво - в стил класиците в българската литература. На моменти диалектът ми идваше в повече, но се преживява.

Най-вече заради финалът, книгата ще ми остави положителна нагласа към автора и историята. Особено като знам, че има легенда, че нещата, които се случват на част от героите са истина.

Автор: Любен Спасов

„Смъртта на близък човек е странно нещо. Всички знаем, че времето, което прекарваме на този свят е ограничено и че в крайна сметка всеки от нас ще се окаже под някой чаршаф и никога няма да се събуди. И все пак винаги е изненадващо, когато това се случи на някой, когото познаваме.“

Около панаирната лудница, от която съм част тази година, за жалост не ми остава много време за четене и писане в блога. Като се прибера вечер хапвам и буквално умирам, за да презаредя за следващия ден и новите срещи с читатели. Това не ме спря обаче да прочета втората част от новата ми любима поредица. 

Прочетох „Вивариумът с влечугите“ от „Поредица от злополучия“ за около час и половина, след първия ден на Панаира. Прекрасно продължение. Прекрасна поредица.

С такова удоволствие си погълнах продължението на историята за сираците Бодлер, че не разбрах кога стана 2:00 часа. Забравих всякаква умора и изобщо не ме интересуваше, че утре ме чака още работа. Докато чета тези книги отново се чувствам като дете и те определено ми дават онова огромно удоволствие от четенето, което изпитвах точно в детските си години и четях Хари Потър. Вълнувам се с героите, ядосвам с Граф Олаф и винаги се радвам на малките победи на трите деца, въпреки че всички знаем, че в тази поредица, победите на доброто са за кратко.

И втората част ми беше вълнуваща, особено като се има предвид, че в нея основен герой са змиите, с които по принцип не се разбираме. Хареса ми новият герой, с който се запознахме - доктор Монтгомъри, нищо че след това, заради него, ми се разби сърцето. Хареса ми динамиката в тази втора част и как всичко се случи много бързо. Хареса ми, че развитието на историята и финалът са повече от задоволителни.

Да, поредицата е по детски невинна, но има толкова мъдрост в нея - за принципите, които трябва да имаме, непоносимостта към фалша и лъжата, желанието за справедливост. Харесват ми посланията за семейството, колко важно е то и как винаги можем да се опрем на него, особено в най-трудните ни моменти. Харесва ми как тази поредица в един и същи момент ти дава чувство на отчаяние, че нищо няма да се промени и някое дете може да се разстрои от факта, че доброто не може да надвие злото, но въпреки това има една надежда, която витае през цялото време на действието. 

Лемъни Сникет е псевдоним на Даниъл Хандлър

Както казах на Бени и Данчо от Benitorial - чакам си всяка следваща част с нетърпение и наистина им благодаря, че отново започнаха издаването на тази поредица и ѝ вдъхнаха нов живот. Това е един от големите ми (книжни) пропуски като дете и сега на 29 години с удоволствие наваксвам.

Автор: Любен Спасов

„Слънцето винаги има начин да достигне до нас.“

Отлагам тази книга още от излизането ѝ на български. Не съм чел нищо на Казуо Ишигуро, но анотацията на „Клара и слънцето“ ме привлече. По принцип не харесвам фантастика и истории с роботи и изкуствен интелект не са ми по вкуса, но тази успя да ме разчувства и ми стана доста мило, докато я четях. 

Казуо Ишигуро ни запознава с Клара - изкуствена приятелка, която с изострен интерес наблюдава от мястото си в магазина как се държат хората, влезли да разгледат стоките, и минувачите отвън на улицата. Тя живее с надеждата, че много скоро някой ще я хареса и ще я избере, но когато се появява възможност всичко да се промени към по-добро, Клара е предупредена да не разчита особено на обещанията на човеците. 

Като цяло книгата много ми хареса. Мога да я опиша като мила и топла, събрала в себе си цялата палитра от човешки емоции, събрани в един ... робот. Клара е един от най-милите персонажи, за които съм чел. Въпреки че не съм фен на фантастиката и не обичам истории с роботи, които имат интелект и взимат осъзнати решения, в тази история някак си това нямаше значение.

Чрез мислите на Клара, която много обстойно наблюдава хората, авторът задава много важни въпроси като: Какво е да бъдеш човек в днешно време? Какво означава да обичаш? На какво си готов за най-близките си хора? 

Действието в романа определено не е динамично. Има едно спокойствие, което ме накара да се отпусна и да размишлявам над горните въпроси. Казуо Ишигуро успя да ме накара да се свържа с героите, техните мисли, действия и разбрах защо правят някои неща. Особено трудно в началото ми бе да разбера майката на един от главните ни персонажи, която искаше да използва изкуствените приятели по един малко по-различен начин. Но след това, колкото и да ми беше трудно, се поставих на нейно място и успях да видя мотивите ѝ. Всички искаме да запазим близките завинаги около нас. Дали е нужно обаче?

Казуо Ишигуро

В тази история Клара ни показва много неща – какво е да бъдеш приятел, какво е да бъдеш опора за някого и винаги да го подкрепяш. И дори да знаеш, че краят на вашите взаимоотношения наближава, да го подкрепяш да вземе най-доброто решение за себе си. Но най-вече това е история за човешкото, което може да бъде намерено и на най-необичайните места. 

Това бе първата ми среща с Казуо Ишигуро и не знам дали скоро ще посегна към друго негово произведение скоро, но това определено оставя в мен положителни емоции. Не очаквах историята на Клара да ми хареса чак толкова. И въпреки че определено не е моят жанр и не успя да ме накара да полудея от кеф, че съм прочел тази книга, то бих я препоръчвал и занапред, защото в своята различност, всъщност е много универсална. 

Автор: Любен Спасов