Book Adventure Club

„Силата на чудовищата е в това, че винаги умеят да се скрият там, 

където най-малко ги очакваш.“

Книжната ми година започна със заглавие на Жан-Батист Андреа и прочита на „Сто милиона години и един ден“. Роман, който ми допадна, но определено остана далеч от майсторството, което авторът демонстрира в „Да бди над нея“.

Въпреки това Жан-Батист Андреа си остава един от онези автори, чиито книги чета с удоволствие. Неговите истории винаги са емоционални, смислени и успяват да ти повлияят по силен начин. А след като благодарение на Orange Books българските читатели имахме възможността да го видим и на живо, не само че го харесах още повече, но и нямах търпение да се потопя в дебютния му роман „Моята кралица“.

Връщането към дебютни книги на автори, които вече си чел и харесваш, винаги е малко рисковано решение. Много често си личи, че това са първите им творби - усеща се, че все още търсят своя стил, начин на разказване и онова майсторство, което по-късно ги отличава.

Тук обаче останах много доволен! Ако „Да бди над нея“ за мен е безспорни 5 звезди, а „Сто милиона години и един ден“ не успя да достигне същата висота и остана с оценка 3 звезди, то „Моята кралица“ заслужава едни много солидни 4 звезди.

Анотация:

Лятото на 1965-а, долината на река Ас, Прованс. Едно дванайсетгодишно момче живее с родителите си до крайпътна бензиностанция, далеч от света и от другите деца. То не ходи на училище, не проумява правилата, по които живеят възрастните, и все по-често усеща, че е различно от останалите. Когато разбира, че родителите му искат да го изпратят далеч, при по-голямата му сестра, то решава да избяга и да отиде на война, за да докаже, че вече е голям и се е превърнал в мъж. Но на платото високо над долината няма война. Има само тишина, аромат на лято, безкрайно небе и едно момиче, което се появява пред него като видение.

Тайнствената непозната му споделя, че се казва Вивиан и че не е обикновено момиче, а кралица на далечен замък. И тогава момчето приема безусловно своята роля на неин верен поданик. Двамата заедно ще измислят свой собствен свят, подчинен на други правила, в който невъзможното се превръща в постижимо. В царството на Вивиан никой не е странен, никой не е сам и всеки може да бъде такъв, какъвто е. Но зад игрите, тайните и безграничната фантазия се крие нещо много по-голямо: първото приятелство, първата любов и онова болезнено порастване, което идва, когато неусетно детството започне да се изплъзва от живота ни. Това е история за две деца, които за кратко успяват да изградят свят, по-красив от истинския, и за една среща, която ще промени живота им завинаги.

„Моята кралица“ е нежен и на моменти направо вълшебен роман за свободата, въображението и правото да бъдеш различен. История, в която фантазията може да се превърне в единственото ти убежище, любовта не винаги има нужда от име, а едно лято може да остане с теб за цял живот.

Книгата наистина много ми повлия. Историята успя да ме докосне, а на моменти дори се припознах в главния ни герой. Най-вече в това колко верен приятел е и как, когато даде обещание, го спазва докрай. В това как, когато обича, е готов да направи абсолютно всичко за човека, който е важен за него. Без да мисли за себе си, без да се замисля дали няма да се нарани в процеса. Той винаги е готов да поеме вината за случилото се, да обвини себе си, но не и другите.

Хареса ми и колко страстен е към всичко, с което се захване. Как решава да напусне познатата си среда, да се изправи пред непознатото и да докаже, че е мъж, когото не бива да подценяват. В него има една особена смесица от наивност, инат, вярност и смелост, която го прави много симпатичен и истински.

Но може би най-важното послание на книгата за мен е, че да си различен невинаги е нещо лошо. Понякога именно това е твоята уникалност - нещо, което те отличава от останалите, дава на света по-различна гледна точка и го прави малко по-шарен. Не е нужно всички да се вписваме в едни и същи рамки, да следваме чужди очаквания и да се опитваме да бъдем такива, каквито другите искат да ни виждат.

Не мога да кажа обаче, че харесах всички герои. Вивиан не ми допадна още от самото начало. Не успях да видя в нея това, което главният ни герой виждаше. Дразнеше ме начинът, по който общуваше с него, отношението ѝ към чувствата му и най-вече начинът, по който в крайна сметка се отнесе с него.

Жан-Батист Андреа

А финалът… Той определено не беше това, което очаквах. Усетих го като голямо предателство - от онези, които ти разбиват сърцето, а ти оставаш безсилен да поправиш каквото и да било. Няма да издавам повече, но определено ми остана в главата и ме накара да погледна на цялата история по малко по-различен начин.

Като цяло съм много доволен от „Моята кралица“ и се радвам, че от Orange Books се върнаха към този роман и ни го представиха на български. Това е история, която успява да те докосне, да те накара да се замислиш и да ти напомни колко важно е да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш.

Нямам търпение да прочета нещо ново от Жан-Батист Андреа!

Автор: Любен Спасов

 „Думите трябва да идват от най-дълбокото на душата - грозни, сурови, кървави и малко ужасяващи, но напълно оголени.“

„Верити“ беше един от най-чаканите филми за годината за мен. Обожавам Ан Хатауей и нямаше абсолютно никакъв шанс да пропусна тази екранизация. Само че, както често се случва, филмът успя да ме подтикне първо да посегна към книгата.

И така, преди да видя историята на големия екран, се потопих в света на Колийн Хувър, запознах се с героите и преминах през всички обрати, които романът ми беше подготвил. А след като затворих последната страница, вече нямах никакво търпение да видя тези герои оживели на екрана.

Но оправда ли филмът очакванията ми? Хареса ли ми това, което видях, и успя ли да пресъздаде историята така, както си я представях? Четете в текста!

Анотация:

Лоуен Ашли е неизвестна писателка, която се намира на ръба на финансова криза, когато получава предложението на живота си. Джереми Крофорд, съпруг на писателката на бестселъри Верити Крофорд, наема Лоуен да напише оставащите книги от популярната и невероятно успешна поредица, която изпадналата му в кома съпруга не е успяла да завърши.

Лоуен пристига в дома на Крофорд, за да прегледа бележките, които Верити е правила през годините, надявайки се да намери достатъчно материал, за да започне работа. Това, което младата писателка не е очаквала да открие сред хаоса от книжа в кабинета на Верити, е незавършената ѝ автобиография, включително и спомените за онова, което наистина се е случило, когато дъщерите им са умрели.

Лоуен решава да запази ръкописа в тайна, знаейки, че съдържанието му би могло да съкруши потъналия в скръб баща. Но докато чувствата ѝ към Джереми започват да се засилват, тя осъзнава всички начини, по които би могла да се облагодетелства, ако той прочете ужасяващите думи на жена си. Все пак, независимо колко отдаден е Джереми на своята съпруга, една толкова отблъскваща истина би направила невъзможно да продължи да обича Верити…

Мнението ми за книгата

„Верити“ е интересен психологически трилър, който изгражда напрежението чрез шокиращите мисли на една майка. Играе си с моралните ценности на читателя и го предизвиква по един особено директен и провокативен начин.

Историята на моменти е брутална и се питаш дали наистина може да съществува толкова безскрупулен човек, или всичко е просто фикция, която е преувеличена. Хубавото е, че получаваме отговор на този въпрос.

Покрай целенасочения шок от мислите на Верити се повдигат и някои сериозни теми. Коя любов е по-силна - тази към децата или към човека до теб? Изобщо трябва ли двете да бъдат сравнявани? Когато в живота на една двойка се появят деца, нормално ли е страстта и желанието за изпепеляваща любов да намалеят? Ако някой продължи да обича партньора си повече, отколкото децата си, това прави ли го лош човек? И вечната тема - ако имаш повече от едно дете, обичаш ли всички еднакво, или ги делиш?

Дори тези теми на моменти ми дойдоха доста преекспонирани в текста, но авторката успяваше да ме кара да мисля за тях във всеки един момент.

Колийн Хувър

Не знам какво точно очаквах от книгата. Нямах никаква идея как ще завърши  - отчитам това като плюс, защото наистина се чудех какъв може да бъде финалът. Досетих се, че ще има обрат и че всичко, което сме си мислили, че се е случило до този момент, няма да се окаже съвсем вярно. Въпреки това развръзката успя да ме изненада.

Честно казано, героите ме дразнеха. Най-интересна ми беше самата Верити и така си остана до финала. Сега разбирам защо във филмовата версия на книгата Лоуен е поверена на Дакота Джонсън - много дразнещ персонаж, без адекватни реакции, мудна и излишно драматична.

Като цяло различна книга, която прочетох с интерес. Още със затварянето на последната страница бях сигурен, че ще изгледам и филма, защото ми беше интересно да видя Ан Хатауей в ролята на Верити.

Мнението ми за филма

И Ан Хатауей не ме разочарова. За разлика от самия филм. Тя и Дакота Джонсън са двете най-хубави неща в него, но по съвсем различни причини.

Наистина много се вълнувах за филмовата адаптация на тази книга. Четях всякакви коментари и не знаех на кого да вярвам. Повечето хора, които са чели книгата, излизаха разочаровани от залата. Други пък бяха супер впечатлени и потресени от историята. Много ми се искаше да не съм от онези зрители, които казват: „Ама в книгата не е такааааа!“.

Ами… от тези ще съм.

Ан Хатауей в ролята на Верити

И не че имам проблем да има разлики между двете медии. Напротив! Имаше някои леко пипнати неща във филма, които ми допаднаха. Но повечето промени бяха меко казано безумни. На екрана нещата, които бяха различни от книгата, стояха странно и неестествено, а заради това се губеше логиката в действията на героите. Губеше се и контекстът защо се стига от точка А до точка Б. Получаваха се искрено смешни ситуации, от които ти става неудобно.

Във филма са пропуснати детайли, които са важни за самата история и я правят пълна и логична. И нито щяха да запълнят излишно екранно време, нито са важни само на страниците на книгата. Самият филм беше и с леко по-различен фокус от романа, което мен лично ме подразни.

Дакота Джонсън в ролята на Лоуен

Като цяло ритъмът на книгата, който те поглъща, кара те да мислиш за големите теми на историята и те шокира до момент, в който не можеш да продължиш да четеш, във филма беше изчезнал. Имаше сцени, в които ми беше искрено скучно.

Ан Хатауей е прекрасна Верити във всеки един аспект. Дакота Джонсън е чудесна Лоуен - също толкова безизразна, мудна, дразнеща, излишно драматична, нелогична и неестествена. Във филма даже това беше подсилено.

Като цяло тук категорично препоръчвам прочитането на романа пред гледането на филма. Аз се радвам, че го гледах в ден на намаление и билетите струваха 5€.

Автор: Любен Спасов

 „Той така и не разбра, че не се страхувах някой да ме напусне. 

Страхувах се, че грешният човек ще остане.“

И този октомври с Цвети решихме да посветим изданието на „Тя и той“ на трилърите. За разлика от миналата година обаче, този път положението не е чак толкова кърваво. (Още сънувам „Генезис“ на Крис Картър.) Този път няма да ви заливаме с толкова мрачни и брутални истории, а ще заложим повече на мистерията и психологическото напрежение.

Изборът ни тази година е „Последното, което ми каза“ от Лора Дейв - роман, в който не толкова кръвта, колкото тайните, недоизказаното и пълната заблуда в отношенията между двама души движат историята. Основният въпрос е - колко добре всъщност можем да познаваме човека до себе си? И какво се случва, когато се окаже, че той крие много повече, отколкото сме предполагали? 

Дали книгата успя да ни изненада, да ни държи в напрежение и най-вече да ни хареса? Четете, за да разберете! 

ТЯ: Идеята и мистерията в книгата събудиха интереса ми. 

Разбрах за „Последното, което ми каза“ около старта на сериала по книгата. Дженифър Гарнър, която много харесвам от „Наричана още“, играе главната роля и това привлече вниманието ми. Но исках първо да прочета романа и трябваше да минат почти 3 години, за да стигна до него. Донякъде това се оказа плюс, защото сега мога да разбера по-добре една от основните теми в книгата. Но признавам, че очаквах малко повече от криминалната част на сюжета - може би заради подсъзнателната асоциация с Дженифър и нейните филми. 

Лора Дейв е създала заплетена история, в центъра на която са една жена и нейната доведена дъщеря. Съпругът на Хана изчезва, след като е замесен в скандал за милиони и тя трябва да се грижи за 16-годишната му дъщеря докато се опитва да разбере какво наистина се е случило. Действието започва увлекателно още от първите страници с мистериозни бележки, торби с пари, полицаи, които може би не са това, за което се представят... Следва пътуване до друг град, където двете жени търсят отговори, но попадат на още повече въпроси. И все пак постепенно започват да намират път една към друга.

Именно в това се крие основната идея на книгата, според мен - да се разгледат взаимоотношенията между двете, как се гради връзка между майка и дъщеря и колко трудно е това, когато майката идва в живота на тийнейджърка с вече оформен и донякъде труден характер. Различни ретроспекции ни разказват за този трънлив път, както и за любовната история между Хана и съпруга й. Важна роля имат и спомените за детството на Хана, белязано от загуби, което обаче сякаш я е подготвило още по-добре, за да бъде майка точно на това момиче. Историята често се връща към темите за семейството за ролята на тези, които се грижат за нас и ни възпитават, когато сме деца и как понякога това може да не са биологичните ни родители, но да са също толкова ценни хора в живота ни. 

Но така постепенно темата се измества от криминалната нишка и мисля, че накрая книгата губи от това. Ако първата част е динамична, увлекателна (макар и донякъде предвидима откъм действия на героите), малко след средата сюжетът сякаш забавя ход. Изпълнен е с шокиращи разкрития и важни избори за героите. Но според мен не съдържа нужната доза напрежение, губи първоначалния си ритъм и дори има диалози, ситуации и размисли, които почти се преповтарят. Някои сцени са проточени твърде много - може би именно с цел съспенс, но в същото време персонажите боксуват около едни и същи разговори и се хванах, че се изнервям и искам по-бързо да стигнем да същината и развръзката. 

Лора Дейв

Именно заради тази промяна в тона, фенката на кримките в мен остана разочарована и не мога да препоръчам книгата без да кажа да имате едно наум. Започва добре, има интересни разкрития (и обещава интригуващо продължение), но не успява да поддържа устрема от началните страници. И в един момент фокусът се насочва от мистерията към взаимоотношенията и изборите, които един родител трябва да направи, за да защити детето си. Тези теми със сигурност са важни и карат читателя да се замисли, но ми се иска да бяха преплетени по-елегантно в сюжета и да вървят паралелно с една по-динамична криминална част. Не усетих и емоционална свързаност с героите в тези иначе важни моменти. Но предстои да видя как е направена адаптацията и със сигурност ще прочета продължението, защото въпреки всичко идеята и мистерията в книгата събудиха интереса ми.

ТОЙ: Очаквах повече от криминалната част. 

И този път ще бъда сравнително кратък, защото в общи линии Цвети е казала почти всичко, което може да се каже за „Последното, което ми каза“. 

И аз като нея отлагах книгата почти три години, а вниманието ми към нея беше привлечено покрай новината за сериала. Все пак реших първо да прочета романа, преди да гледам адаптацията. 

Напълно съм съгласен с Цвети, че основната тема в книгата не е толкова криминалната мистерия, колкото отношенията между Хана и Бейли. По-конкретно - как се печели доверието на един тийнейджър, който носи със себе си толкова много болка, разочарования и причини да не допуска нов човек до себе си.

Много ми хареса, че отношенията между двете не се подобриха изведнъж и някак магически. Бейли не се превърна в мило и послушно момиче само защото Хана е решила да бъде добра мащеха. Напротив, Хана трябваше да си извоюва доверието ѝ, да докаже, че наистина иска да бъде част от живота ѝ, и да положи усилия, за да изградят някаква връзка. Именно това направи историята им по-истинска за мен.

Всъщност бих казал, че семейството е голямата тема на романа. Виждаме как различните герои се опитват да го запазят на всяка цена, макар че не всички избират правилния начин да го направят. Хареса ми и идеята, че невинаги биологичният ти родител е най-добрият човек, който може да те отгледа и възпита. Понякога бабите и дядовците имат много по-важна и определяща роля в живота на едно дете. Линията с дядовците в книгата ме трогна особено много, защото виждаме как Хана е наследила ценностите и уроците от своя дядо и как именно той е помогнал да се превърне в човека, който е днес.

Кадър от едноимения сериал

Колкото до криминалната част обаче, очаквах повече. Книгата със сигурност не е лоша. Чете се изключително бързо - буквално не усещаш как преминаваш през страниците. Има динамика, има интрига, любопитно ти е да разбереш какво ще се случи. Просто за мен е средна работа. С нищо не ме изненада, не успя да ме развълнува особено и нямаше онзи грандиозен обрат или разкритие, което да те остави с отворена уста. Просто една добра история с лека мистерия и малко истории от ъндърграунда за разкош.

И колкото и да не ми се иска да го казвам в блог за книги, със сигурност няма да посегна към втората част. По-скоро бих изгледал сериала, за да видя как са решили да продължат историята на екрана.

В крайна сметка „Последното, което ми каза“ за мен е тотална средна работа. Не съжалявам, че я прочетох, имаше интересни моменти и хубави послания за семейството, доверието и хората, които избираме да наричаме свои близки. Но не е книга, която ще запомня с особено вълнение, нито такава, която ще бързам да препоръчвам.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Едно време за период от седем години имах седем бащи.

 В тази книга ще ви разкажа тъкмо за тогава.“

Това са първите две изречения от романа на Андрев Валден и с тях той ме спечели до самия финал на историята. Още в момента, в който от „Емас“ обявиха, че ще издадат тази книга на български, някак си я усетих като моя.

Обичам такива истории. Романи, в които художествената измислица се преплита с реални проблеми от нашето общество. Истории, които не ти спестяват нищо, а по един премерен начин са брутално откровени и жестоки. Книги, които показват, че всеки преживява различни неща в живота си, и са искрени по темата. И които, наред със сериозните теми, могат да те разсмеят с глас.

Целият този емоционален коктейл е събран на страниците на „Моите седем бащи“ и днес изобщо не съжалявам, че я прочетох. 

Анотация: 

Швеция, началото на осемдесетте. В една къща в провинцията се разразява поредният семеен скандал и от устата на майката се изплъзва тайна. Седемгодишният Андрев научава, че мъжът, когото е наричал „татко“, всъщност не е негов баща. Истинският му баща е с дълга коса, като индианец, и има кон – или поне така изглежда във въображението на момчето. От този миг малкият Андрев започва да живее с мечтата за срещата с Индианеца, изграждайки в съзнанието си неговия съвършен образ. Мъжете, които един след друг печелят сърцето на майка му, са далеч от този образ. Идват и си отиват, като сезоните или болките на растежа. И с всеки нов баща на момчето му се налага да се облича спретнато, да се смее на несполучливите опити за шеги и да стиска зъби. Междувременно то се чуди – а кога ще дойде Индианеца от далечна страна?

В „Моите седем бащи“ Андрев Валден разказва за едно хаотично детство, за приятелствата и първата любов, за хората, които се появяват случайно и напускат внезапно, и за порастването. Това е история за живота през очите на едно дете, подправена с хумор, остроумни коментари и наивни размишления, често криещи най-дълбоките истини. Това е история и за мъжете – в крайна сметка, научаваш много за този странен „вид“, ако си имал седем бащи за седем години.

Най-големият плюс на книгата за мен е, че е изключително четивна. Прочетох я на едно сядане - хем ми беше любопитно какво ще се случи, хем историята просто се лееше. Валден има начин на писане, който те увлича и те кара да продължаваш, без дори да усетиш колко страници си прочел. Така че, ако имате достатъчно свободно време, спокойно можете да минете през историята за един ден, на един дъх.

И въпреки лекотата на четене, на страниците няма да ви посрещне лека история. Да, на моменти книгата е много забавна и чудесно показва наивността на младостта, детското разбиране за света и онзи начин, по който едно дете си обяснява неща, които всъщност са много по-сложни, отколкото може да осъзнае. Но от друга страна, именно през погледа на това дете виждаме и големи жестокости.

Домашно насилие, побоища, постоянно местене от град в град, липса на стабилност, липса на родителска опора и на елементарно уважение към човека срещу теб. Това са само част от нещата, с които главният ни герой трябва да се справя, докато расте. Насилието съпътства живота му, независимо при кой от поредните си бащи отива да живее, а изборите на майка му често го поставят в ситуации, за които едно дете не би трябвало дори да подозира.

Сърцето ми се късаше, докато четях обясненията му за тези мъже и разбирах критериите, по които решава кого да постави в графата „баща“ и кого - не. В неговия свят тази дума има съвсем конкретно значение, но и се променя с времето, с натрупания опит и с разочарованията, които идват едно след друго.

Тук книгата ме накара да се замисля и по един много важен въпрос: какво всъщност прави един мъж баща? Кои постъпки го доближават до тази титла и до отговорността, която тя носи? Защото е ясно на всички ни, че да направиш дете просто не е достатъчно. Важното е какво му даваш през целия му живот, как се отнасяш с него и докъде можете да извървите пътя заедно.

„Моите седем бащи“ потапя читателя в тази тема по много различен и интересен начин. Не ти натрапва готови отговори, а те кара да се замисляш, докато четеш - над собствените си постъпки, над примера, който даваш, над това как се държиш със своите деца или дори с всички деца около теб. Защото понякога забравяме колко много значение могат да имат думите и действията ни за едно дете и колко дълго могат да останат с него. В случая на главния ни герой - неговата най-голяма болка е, че бащите му постоянно се сменят и той не знае до кога ще има такъв. Затова и често в текста описва ролята на бащата като нещо временно, което просто трябва да издържиш да отмине. 

Андрев Валден

За мен „Моите седем бащи“ е и книга за израстването. За пътя от детството и юношеството към света на възрастните, който се оказва много по-сложен, отколкото сме си представяли. За моментите, в които започваш да разбираш, че хората не са такива, каквито си ги мислил, че възрастните невинаги знаят какво правят и че не всеки, който би трябвало да те пази, ще го направи.

Книгата ми беше и нагледен пример за това колко е важно да имаш стабилна опора, докато растеш. Когато я нямаш, се налага сам да търсиш начин да се справиш с всичко, което животът ти поднася, дори когато си твърде малък, за да го разбираш. А когато хората, които би трябвало да ти дават сигурност, са и тези, от които трябва да се пазиш, светът става още по-объркано и страшно място.

Като цяло препоръчвам „Моите седем бащи“ на Андрев Валден с две ръце! Това е от онези книги, които се четат леко, но засягат тежки теми и оставят след себе си въпроси, над които си струва да помислим.

Не ѝ дадох максимална оценка в Goodreads, защото може би ми се искаше да бъде една идея по-емоционална. Чаках да дойде онзи момент, който наистина да ме разтърси и да ме остави без думи. Но може би това не е и необходимо в случая. В крайна сметка наистина се радвам, че се запознах с тази книга на автора. 

Автор: Любен Спасов

„Той е направил онова, което всеки баща би пожелал - да поеме страданието на детето си, да заеме мястото му, да се пожертва вместо него, за да може момчето да живее.“

Днес отново се потапям в света на киното чрез поредната прочетена книга. Много обичам рубриката „На кино с книга“, защото чрез нея виждам как една и съща история може да бъде разказана през разнообразните призми на различните изкуства. Винаги ми е любопитно да проследя какво се променя, какво остава и най-вече какво въздействие има всяка от двете версии върху мен.

Отдавна исках да прочета „Хамнет“, но реших да изчакам филмът да се появи в някоя от стрийминг платформите, за да приоритизирам книгата. Като цяло чакането си заслужаваше, но повече заради филма, отколкото заради книгата. Всеки, който иска да гледа екранизацията, може да я намери в SkyShowtime.

Историята ме спечели с това, че не е точен биографичен разказ за Шекспир, а роман, вдъхновен от живота на великия поет и семейството му. В нея има много важни теми - за любовта, която не зачита граници и бариери, а ги нарушава в името на любимия човек; за родителството и желанието на една майка да предпази децата си на всяка цена; за огромната любов между братята и сестрите и как всеки един от тях е готов да даде живота си за другия. И, разбира се, за болката от загубата на дете и за начините, по които всеки от родителите се опитва да се справи с нея - един чрез изкуството, друг по съвсем различен начин.

Какво ме спечели и в двете версии на тази история? Прочетете в текста. 

Анотация: 

През 80-те години на ХVI век семейство, което живеело на „Хенли Стрийт” в Стратфорд, имало три деца: Сузана, а след нея Хамнет и Джудит, които били близнаци.

Момчето, Хамнет, умира през 1596 г., когато е на 11 години.

Около четири години по-късно бащата написва пиеса, озаглавена „Хамлет”.

Романът „Хамнет” представлява пълнокръвен портрет на епохата и разказ за съкрушителната болка на семейство, загубило детето си. Той е художествена възстановка на историята около създаването на едно от най-великите произведения в световната литература.

„Хамнет и Хамлет всъщност са едно и също име, напълно взаимозаменяемо в регистрите на Стратфорд в края на XVI и началото на XVII век.”

Стивън Грийнблат, „Смъртта на Хамнет и раждането на „Хамлет”, „Ню Йорк Ривю ъв Букс”, 21 октомври 2004 г.

Мнението ми за книгата

Доста силно исках тази книга да ми хареса много. Да ме отвее и да не спра да говоря за нея дълго време. За жалост, не се случи точно така.

Историята е силна, има много добри моменти, но голяма част от книгата ми беше скучна. Писането на авторката е много подходящо за епохата, в която се развива действието, но на мен ми беше мудно. Имах нужда от нещо, което да ме кара да искам още и още, да ме държи в историята и да не ми позволява да оставя книгата. За съжаление, не успях да намеря това, което търсех.

Хареса ми как фокусът на романа не е Шекспир. Да, това е неговата история, неговите деца и неговата съпруга, но вниманието е насочено повече към тях и към нещата, които са им се случили, отколкото към самия него. Той дори не е назован по име. Той е учителят,  поетът, драматургът, съпругът, бащата. Фигура, която се появява, за да даде рамка на историята, но не е в главната роля. Този похват ми допадна доста, защото позволява да видим какво се случва с хората, останали в сянката на един от най-великите писатели в историята.

Маги О'Фарел

Изключително много харесах Агнес като герой и майка. Хареса ми цялостното ѝ присъствие и начинът, по който действа. Съчувствах ѝ силно, когато загуби детето си, и преживях цялата книга заедно с нея. Тя е един от онези герои, към които искаш да се привържеш, да разбереш по-добре и да почувстваш историята им.

Тук обаче идва и основният ми проблем с романа - не успя да ми подейства емоционално така, както ми се искаше. Като цяло освен с Агнес, нямах тази връзка с героите, която търсех. Исках да усетя повече чувства, исках да ме отвее. Имах усещането, че историята има потенциала да ме разтърси много повече, но самото писане и темпото не ми позволиха да го изживея по този начин.

Хареса ми обаче как главите редуват миналото и настоящето и постепенно нареждаме пъзела за това какво се е случило с Хамнет и семейството му. Във филма събитията са представени хронологично, но редуването на времевите линии в книгата беше много хубав момент, който допринася за начина, по който научаваме историята на това семейство.

Мнението ми за филма

Но каквото и да си говорим, филмът на Клои Джао е доста по-силен от книгата. Насладих се на всяка минута от него и той ми даде точно това, което ми липсваше в романа - емоционалността.

Тук вече успях да усетя чувствата, които търсех, докато четях. За мен Клои Джао е разказала историята по-добре. Наблегнала е на правилните моменти и е извадила най-важното от нея, без да губи смисъла и емоционалната ѝ сила. Във филма всичко беше по-наситено и емоционално, а историята ме докосна по начин, по който книгата не успя.

Джеси Бъкли в ролята на Агнес в едноименния филм

Особено силно ми въздейства сцената с близнаците и смъртта на Хамнет. Не мисля, че някой, независимо дали има деца или не, може да премине с лека ръка през тази сцена. Толкова добре е направена и толкова добре е изиграна от актьорите, че преживях заедно с тях тези четири-пет минути. Това е от онези моменти, които те карат да забравиш, че гледаш филм, и просто да се оставиш на емоцията. Тук екранизацията направи за мен онова, което книгата не успя - накара ме истински да почувствам болката от загубата.

Пол Мескал в ролята на Шекспир

А за самия актьорски състав няма какво да кажа - просто е чудесен. Не е случайно, че Джеси Бъкли спечели „Оскар“ за ролята си на Агнес. Толкова добре я изиграва! Само с един поглед успява да предаде какво си мисли героинята ѝ и как се чувства. Бъкли ни води през историята, в чийто център всъщност е Агнес, и ти просто ѝ се доверяваш и я следваш без никакво колебание.

Децата на Шекспир и Агнес

Децата във филма също са чудесни. Особено малкият Хамнет - според мен Джакоби Джуп го очаква много голяма кариера. Играта му е изключително въздействаща и допринася за силата на историята, особено в най-тежките ѝ моменти.

Чрез филма успях да усетя много по-добре някои от посланията на книгата, както и да разбера по-добре Шекспир и Агнес. Да, липсваха ми някои неща, свързани с родителите на Шекспир, които в романа дават контекст за част от поведението и подбудите му, но като цяло екранизацията е много добра и според мен успява да извади най-силното от историята.

Книга или филм?

Разбира се, винаги бих препоръчал първо да се започне с книгата. Въпреки че лично на мен не ми въздейства толкова силно, „Хамнет“ определено е произведение, което си заслужава прочита. Историята е важна, героите са интересни, а темите, които разглежда, са тежки и смислени.

Но ако трябва да съм напълно честен, този път филмът спечели с огромна преднина. Клои Джао е успяла да разкаже историята по начин, който ме докосна много по-силно и ми позволи да почувствам цялата болка, любов и загуба, които стоят в основата ѝ.

,Маги О'Фарел и Клои Джао

Именно заради това толкова обичам рубриката „На кино с книга“ - защото понякога една история може да бъде добра и на страниците, и на екрана, но едната версия да успее да те докосне много по-силно от другата. А в случая с „Хамнет“ това определено беше филмът.

Автор: Любен Спасов

 „Твърде много се интересувам от хората такива, каквито са, за да проявявам интерес към възможността да ги променям към добро.“

Из „Убийство в Гранд Алпайн Хотел“

Обичам Луси Фоли още от първата си среща с нея и романа „Ловът“ - страхотен трилър, който до днес препоръчвам на всеки и който според мен е задължителен за всички фенове на жанра.

Луси Фоли винаги умее да заплита страхотни мистерии, в които в повечето случаи не знаем нито кой е убиецът, нито кой е жертвата. А това само допълва атмосферата и те кара да се съмняваш във всеки и да се опитваш да подредиш пъзела, преди авторката да ти разкрие истината. Досега няма неин роман, с който да ме е разочаровала, така че спокойно мога да кажа, че съм ѝ голям почитател.

След като я включих в рубриката си „Лятно почистване“ и прочетох всичко нейно, издадено на български, спокойно очаквах появата на „Убийство в Гранд Алпайн Хотел“ – новото приключение на мисис Марпъл. Луси Фоли е единственият писател, избран от Agatha Christie Limited да продължи наследството на кралицата на криминалните романи. И така, 50 години след последната поява на мис Марпъл, тя отново е тук, все така готова да разплита мистерии. 

Като виден почитател както на Агата Кристи, така и на Луси Фоли нямах търпение да видя какво се е получило от симбиозата между две мои любими авторки - или по-скоро как Фоли ще се справи с история, която носи обещанието за класическа мистерия в духа на Кристи.

Преди това обаче на български се появи и „Книга за изгубеното и намереното“ - дебютният роман на Фоли, който е доста различен от книгите, с които я познаваме. Тук няма трилър, убийства и мистерия, а нещо съвсем друго. Реакциите на читателите за него също са много положителни, а на мен определено ми е любопитно да видя авторката в друга светлина. 

И така, вече без никакво търпение, си причиних тази двойна доза Луси Фоли – с два толкова различни романа, които обещават да покажат различни страни от писането ѝ.

„Убийство е Гранд Алпайн Хотел“ 

Анотация: 

Добре дошли в Гранд Алпайн Хотел!

Високо в Швейцарските Алпи Гранд Алпайн Хотел привлича гости от близо и далеч с прекрасните си планински гледки и белоснежни писти. Но когато един от гостите се качва на лифта жив и е открит мъртъв на върха на планината, скрити тайни излизат наяве и прорязват алпийската идилия като пукнатини в леда. Възможно ли е в хотела да се крие убиец? Единственият, който подозира отговора, внимателно наблюдава от сенките – една скромна възрастна дама с изключителен ум. Мис Марпъл вижда всичко и подозира всеки. Защото въпросът вече не е само кой има мотив, а кой ще е следващата жертва в луксозния хотел...

„Убийство в Гранд Алпайн Хотел“ е прекрасна симбиоза между съвременното и „зарибяващо“ писане на Луси Фоли и носталгичната мистерия на Агата Кристи. Книгата има перфектната атмосфера за целта на историята и в един и същи момент е уютна и смъртоносно загадъчна.

Снимка: Невена Рикова

Когато разбрах, че Луси Фоли ще пише роман за мис Марпъл, се притесних, защото много такива опити завършват зле. Не че се съмнявах в писането на Луси Фоли, но определено е отговорна задача да пишеш за героите на велик автор като Агата Кристи. Е, Луси Фоли се е справила блестящо!

Книгата е написана идеално - интересна е, динамична и с доста заплетен случай, който смесва много теми в себе си. До последно не си сигурен кой е убиецът, а Луси Фоли много умело те подмамва да си мислиш, че случаят е лесен за разрешаване, а всъщност се оказва, че не е точно така. Мен лично успя да ме заблуди - мислех си, че на много ранен етап съм разкрил убиеца, но бях излъган.

Хареса ми колко подробно авторката описва героите и техните навици и как ги кара да изглеждат живи пред нас. Дори начинът, по който карат ски, разкрива какви хора са. Това са малки детайли, които допринасят за изграждането на персонажите и за атмосферата на историята.

Харесаха ми и препратките към оригиналните романи на Агата Кристи за мис Марпъл. Тук Луси Фоли много се е постарала и е вплела тези елементи по един много добър и хитър начин. Луси Фоли с лекота влиза в обувките на Агата Кристи и го прави много достойно.

Хареса ми и по-съвременният поглед над историята, както и това, че виждаме една малко по-различна мис Марпъл – доста по-активна и по-смела, герой, който изобщо не се губи сред всички останали запомнящи се персонажи. Мис Марпъл на Луси Фоли ми е доста по-симпатична. Въпреки че заложените от Агата Кристи качества и начин на поведение са запазени, Фоли е добавила нещо малко към образа на мис Марпъл, което сякаш го прави по-плътен за мен.

Снимка: Невена Рикова

Книгата определено е смесица между съвременния поглед на Луси Фоли и класическия дух на Агата Кристи. В тази история жените са доста по-смели, историята е доста по-секси, нещата се назовават директно и на преден план не са само английското възпитание и добродетелите му. Луси Фоли ни показва и покварата, зависимостите и страстта. Именно това ми хареса - запазила е духа на класическата мистерия, но го е пречупила през своя собствен стил и съвременния начин на разказване.

Харесва ми и че Луси Фоли е запазила своята запазена марка - всяка глава е написана от името на съответния герой и виждаме събитията през различна призма и гледна точка. Това прави историята още по-интересна, защото получаваме различни перспективи и постоянно се опитваме да сглобим пъзела.

Много съм доволен от начина, по който се разви историята. Финалът е чудесен и логичен, а това за мен е изключително важно при подобен тип криминални романи. Не е достатъчно просто да ме изненадаш - трябва и всичко да си дойде на мястото.

Четенето наистина беше хем уютно и в стила на Агата Кристи, който те кара да се потопиш в историята и да търсиш заедно с мис Марпъл кой е убиецът, хем носеше модерното писане, което Луси Фоли без съмнение притежава. Книгата се чете супер леко и бързо и аз успях да я приключа за един ден. Просто не можех да се спра, докато не разбера какво ще се случи.

Определено ще я препоръчвам с чиста съвест на всички почитатели на Агата Кристи и на този тип криминални романи. Луси Фоли е поела една отговорна задача и според мен се е справила блестящо!

„Книга за изгубеното и намереното“

Анотация:

Загадъчната майка на Кейт Дарлинг загива в катастрофа и скоро след това Кейт остава напълно сама, а към болката й се добавя мистериозна тайна – малък портрет на жена, която поразително прилича на майка й. Решена на всичко, за да открие модела, Кейт тръгва по следите на разтърсваща любовна история, започнала през двайсетте години на двайсети век, за да премине през ужасите на Втората световна война и да бележи съвременността.

Написан с изяществото на опитен разказвач, първият роман на Луси Фоли е история, която напомня, че често животът прилича на списък с намерени и изгубени вещи, но истинското щастие е в това да знаем, че дори изгубено, най-важното не си отива никога.

Луси Фоли е любим автор на почитателите на трилъра с романи, преведени на над петнайсет езика, и единственият писател, избран от Agatha Christie Limited да продължи наследството на Агата Кристи, като създаде нова мистерия за незабравимата мис Марпъл.

„Книга за изгубеното и намереното“ е дебютният роман на Луси Фоли и пета нейна книга, която излиза на български език след „Списъкът“, „Апартаментът“, „Ловът” и „Среднощен пир“.

Личи си, че „Книга за изгубеното и намереното“ е дебютен роман на Луси Фоли. Писането ѝ е малко по-несигурно и разпиляно, но като човек, който харесва всички нейни по-късни творби, определено виждам как се е развила. Още в първата ѝ книга обаче си личат заложбите на един бъдещ много сладкодумен и добър разказвач.

Книгата е написана много красиво и те въвежда в света си плавно и по много добър начин. Кара те да ти е любопитно и да искаш да научаваш подробности за живота на героите с всяка следваща страница. Всичко е много добре завъртяно и всяка история пасва на цялостната идея и сюжет като парче от пъзел.

Най-силното оръжие на книгата обаче са героите. Всички са много симпатични и носят различни емоции с поведението и изказванията си. Привързваш се към тях и ти пука какво ще се случи с всеки един.

Хареса ми, че още в дебютния си роман Луси Фоли въвежда важни теми, които вървят ръка за ръка с фикцията. Тук се разглеждат периода между двете световни войни, самата Втора световна война и времето след нея. Засегнати са теми като това какво причинява войната, какви са последствията от нея и какво жертваме като хора и граждани. Това е и една от многото прилики между „Книга за изгубеното и намереното“ и „Убийство в Гранд Алпайн Хотел“.

Луси Фоли

Книгата разглежда и темите за истинската любов и за това дали тя се появява само веднъж в живота. Показва колко е хубаво да изговаряме нещата с любимите си хора, без премълчавания, лъжи и бягане от съдбата ни. Защото всяко едно кривване от пътя, който ни посочва сърцето, може да се превърне в грешка, за която да плащаме вечно.

Като цяло това е книга за един човешки живот, в който една от главните ни героини, Алис, прави избори, които влияят на съдбата на още две поколения жени и на всички хора, свързани с тях. Определено е мащабна история.

Проблемът ми с книгата обаче дойде през втората половина на романа. Може би защото е дебют, а може би просто редакторът на Луси Фоли е решил да не я ограничава, но историята доста се е разляла и ритъмът на сюжета се е позагубил. Според мен тази книга можеше да бъде доста по-кратка. На мен ми дойде разтеглива и в един момент вече ми се искаше да приключва.

Фоли изпада в подробности, които лично мен не ме интересуваха и ако беше съкратила част от тях, и беше продължила с темпото от първата половина на романа, „Книга за изгубеното и намереното“ щеше да бъде перфектната история. Вместо това втората половина леко ми досади и в един момент просто исках да приключа с четенето.

Като цяло, ако сте фенове на Луси Фоли, бих ви препоръчал да прочетете и тази книга, защото тя наистина е много различна от трилърите ѝ и показва още една страна на авторката, с която на мен ми беше любопитно да се запозная.

Но ако ви предстои първа среща с Луси Фоли, определено бих ви препоръчал някой от трилърите ѝ или „Убийство в Гранд Алпайн Хотел“. Там нещата са доста по-добре изпипани.

Автор: Любен Спасов

„Запомни: думите, особено написаните, са безсмъртни.“

Исках да прочета „Писмата“ още от началото на годината заради Хриси от Hrisilandia. Тя я похвали изключително много в подкаста „Книги от „Хладилника“ и беше толкова силно впечатлена от нея, че след нейната препоръка нямаше как да не включа книгата в списъка си за четене за 2026.

Заради лятното ми предизвикателство за чистене на библиотеката обаче я оставих за есента и сега мога да кажа, че съм постъпил правилно, защото точно сега имах нужда точно от тази история.

Анотация:

Тази книга е като нежна прегръдка, като свеж повей в зноен ден, като добра дума за онези, които се нуждаят от подкрепа.

Изпълнен с мъдростта, която идва след пълноценно изживян живот, епистоларният роман „Писмата“ е за силата да намираш утеха в словото и литературата, за грешките, които правим всички, за предателствата и човещината, за светлите мигове на радост.

Откакто се помни, Сибил ван Антверп пише писма и понякога имейли на своите близки, на приятелите и съседите си, на любими писатели и напълно непознати хора, за да осмисли живота и мястото си в него. Малко по малко пред нас като вълшебен пъзел изниква нелеката съдба на тази жена, която накрая имаме чувството, че сме познавали винаги.

Пригответе се да се посмеете, да поплачете и да се замислите над важните неща по пътя ни – както става винаги благодарение на голямата литература.

Когато разбрах, че всъщност това е епистоларен роман, малко се притесних, че ще ми върви бавно и ще ми е скучен. Но съм се лъгал жестоко, защото прочетох книгата за 1 ден.

Потопих се в историята на Сибил и не ми се искаше да излизам оттам. И да, първите няколко страници ми бяха по-бавни и малко по-странни за четене, но когато свикнах с писането в романа, изведнъж книгата ми тръгна и не можех да се спра. Четенето ѝ става плавно, леко и писмо след писмо се потапяш в един живот, който вълнува.

Чрез различните писма опознаваш Сибил - разбираш нейния свят, болки, принципи, начин на мислене. Проследяваш кореспонденцията ѝ с всеки човек в нейния живот и ти е любопитно как ще се развие тя.

И макар да няма пряка реч, в романа общуването е огромно, а действието всъщност е много динамични и постоянно се случва нещо. Пътуваме между миналото и настоящето и заедно със Сибил разсъждаваме за бъдещето.

Хареса ми колко живи и реални са героите. Всички писма, поместени в тази книга, ги приех лично и се отнесох към тях, сякаш са на реално съществуващи личности.

В книгата са поместени и много важни теми - за прошката, това да приемеш своите грешки, да можеш да живееш с действията и загубите си. Много подробно се разглеждат отношенията родител - дете и как те могат да се пропукат до степен, в която да се отдалечите толкова много, че да не можете да се познаете.

Много ми хареса и една от сюжетните линии, в която Сибил се сприятелява с тийнейджър, който ѝ се доверява, споделя с нея най-големите си страхове и проблеми и тя успява да му помогне да постигне неща в живота, за които той не е имал смелостта дори да мечтае, че могат да се случат наистина.

Вирджиния Евънс

По много деликатен и нежен начин е описано какво е чувството родител да загуби детето си и да се опита да живее с тази загуба и болка. Да се чувстваш отговорен за най-страшното нещо, което може да ти се случи като родител е тежест, който не мога да си представя как някой може да носи, но в „Писмата“ Вирджиния Евънс ни показва един такъв пример. Показва ни душата и ума на Сибил и ни дава една версия на това как може да преминеш през живота, докато носиш този тежък товар. 

Други теми, поместени в романа, са темата за осиновяването, търсенето на емоционална близост с някого, колко е важно да се опитваме да разбираме другите и да търсим смислен и конструктивен диалог с тях.

Но най-вече „Писмата“е роман за думите - за тези думи, които остават след нас. Това е книга за онези смислени разговори, които ти помагат в труден момент или те карат да видиш дадена ситуация отстрани и да се опиташ да я анализираш и да излезеш от нея някак по-смислен.

Това е роман за силата на думите - особено на написаните такива - които оставят отпечатъка си върху човека, който ги прочита, и променят някаква частица от него.

Като цяло останах доволен от романа на Вирджиния Евънс – тих, смислен, литературен.

Автор: Любен Спасов

“If the mortal sin of the suicide is greed, to hoard stillness and calm for yourself while dispersing your riotous internal pain among all those who survive you, then the mortal sin of the martyr must be pride…”

Има книги, които искаш да прочетеш, но има и книги, които буквално те преследват. За мен „Martyr!“ беше от вторите.

Искам да прочета тази книга още от 2024 г., но дълго време просто не можех да я намеря никъде в изданието с жълтата корица, което аз си бях харесал и държах на него (сега знам, че е имало защо). И така четенето на книгата постоянно се отлагаше. Само че през тези две години романът на Kaveh Akbar буквално не ми излизаше от главата и желанието ми да я прочета ставаше все по-голямо. Попадах на нея постоянно - мненията за нея валяха навсякъде.  

Най-накрая успях да я намеря точно в изданието, което исках, а малко след това Дуа Липа я прочете и каза колко много ѝ е харесала. Така че вече нямах никакво търпение - беше време и аз да я прочета.

И накратко мога да кажа само едно:

ОБОЖАВАМ „MARTYR!“

Категорично влиза в топ 3 на любимите ми книги за 2026 г., а честно казано, когато я осмисля напълно, изобщо няма да се учудя, ако заеме и първото място.

Анотация:

Наскоро отказал се от алкохола, осиротял син на ирански имигранти, воден от гласовете на художници, поети и крале, се впуска в необикновено търсене на семейна тайна, което го отвежда до неизлечимо болна художничка, прекарваща последните си дни в Бруклинския музей. Електризиращ, забавен и напълно оригинален, „Martyr!“ бележи появата на един изключително важен нов глас в съвременната литература.

Сайръс Шамс е млад мъж, който се опитва да се справи с наследството на насилието и загубата: самолетът на майка му е свален над Персийския залив в резултат на безсмислена трагична грешка, а животът на баща му в Америка е белязан от работата му в кланица в Средния запад, където убива пилета във фабрична ферма. Сайръс е алкохолик, зависим и поет, обсебен от мъчениците. Тази обсебеност го подтиква да изследва тайните на собственото си минало – да проследи историята на вуйчо си, който язди из бойните полета на Иран, облечен като ангела на смъртта, за да вдъхва кураж и утеха на умиращите, и да потърси отговори за майка си чрез една картина, открита в нюйоркска художествена галерия, която подсказва, че тя може би не е била човекът, за когото той я е смятал.

„Martyr!“ на Kaveh Akbar е възхвала на начина, по който прекарваме живота си в търсене на смисъл - във вярата, в изкуството, в самите себе си и в другите.

Това е тежка, смислена и изключително въздействаща книга. От онези, които те карат да мислиш за неудобни теми, за които сигурно много от нас не искат да разсъждават често. И въпреки всичко това четенето беше огромно удоволствие.

Страхотни герои, прекрасно писане, което те увлича, и сложен, мрачен сюжет, който те хваща и не те пуска до самия финал. Постоянно се случва нещо, което те шокира, разтърсва или изненадва, но всичко е направено по толкова деликатен, ненатрапчив и негръмогласен начин, че не оставаш с усещането, че авторът нарочно се опитва да те шокира. И точно това ми хареса страшно много.

Една от основните идеи в романа, която страшно много ме впечатли, е търсенето на смисъла при смъртта. Коя смърт е достойна и смислена? Ако е важно как си живял, не е ли еднакво важно и как ще умреш? Важно ли е да искаш да умреш за някаква кауза, за нещо смислено, за някаква борба? Има ли „маловажна“ смърт? Или всяка смърт е важна сама по себе си?

Не ви продавам книгата, нали? Но повярвайте ми - жестока е!

Другата голяма тема е за съвременните мъченици и мъченичеството като цяло. Има ли в нашето съвремие такива хора? И трябва ли тяхната смърт да бъде обвързана с нещо религиозно, политическо или социално?

Изследването на тази тема чрез главния ни герой е толкова добре направено, че четях с огромен интерес и постоянно се спирах, за да мисля върху всяка една от идеите, които книгата поставя. И това е едно от най-големите достойнства на романа - той не ти казва какво да мислиш. Просто ти подава въпроса и те оставя сам да си блъскаш главата.

Kaveh Akbar

Сайръс като персонаж ми стана страшно мил и много ми влезе под кожата. Неговите терзания ме караха да му съчувствам и през цялото време се надявах да намери това, което търси - и като удовлетворение, и като отговори. Майка му, баща му, вуйчо му Араш - всички те играят огромна роля в неговата история и в това, в което се е превърнал, но най-вече в това какъв човек ще бъде.

Много силен момент за мен беше и срещата на Сайръс с художничката Оркидех, която изиграва важна роля както в проучването му за мъчениците, така и в живота му като цяло. Тази част от историята много ми хареса, защото показва как понякога един човек може да промени начина, по който гледа на самия себе си и на света около него.

Изключително силен акцент за мен беше и историята на вуйчо му Араш и по-конкретно ролята му като войник в иранската армия. От книгата разбрах за тези специални хора, които вечер са били качвани на кон, с голям черен плащ върху тях и фенерче на главата, и са ги пускали на бойното поле, за да минават сред умиращите войници. В последните си мигове те са мислели, че виждат ангела на смъртта, който идва да им помогне да преминат отвъд.

За умиращите войници това е бил изключително силен и човешки жест. Но за хората, които са изпълнявали тази функция, това сигурно е било едно от най-тежките неща, които могат да преживеят. Представете си да видите толкова много умиращи хора наведнъж - агонизиращи, борещи се до последно. Няма как подобно нещо да не остави следа върху човек.

В романа има и много политически теми, основно по оста САЩ – Иран, Палестина и войната, но за мен те не са самоцелни. Те са част от по-голямата история за идентичността, смъртта, вярата, вината и търсенето на смисъл.

А обратът на финала, който изобщо не очаквах и ме изненада до такава степен, че не разбрах от къде ми дойде, ме впечатли силно. Авторът през цялото време развива историята по такъв начин, че не очакваш ни най-малко да се случи това, което всъщност се случва и тази изненада затвърди високата ми оценка за романа. 

Не знам дали изобщо имам капацитета да направя качествено и подробно ревю на тази книга и дали успешно ви предавам всички мои емоции свързани с нея. Има толкова много неща, върху които искам да мисля още след прочитането ѝ, че имам чувството, че ако започна да говоря за всичко, ще напиша още толкова.

Просто знам, че тази книга изключително много ме впечатли. Не знам дали, ако бъде издадена на български, ще има огромен успех. Много нишова е, тежка е и със сигурност не е за всеки. Не знам и дали българските читатели са готови за подобен роман. Но искрено ви препоръчвам да ѝ дадете шанс.

За мен „Martyr!“ е брилянтен роман - заглавие, което носи със себе си страшно много тежки теми и въпроси, кара те да се замислиш за тях и те оставя с усещането, че не си същият човек, който е започнал книгата.

И въпреки цялата болка, смърт и мъченици в нея, финалът ми показа нещо много важно - винаги има светлина. Просто от нас зависи да я видим. Накрая книгата оставя положително чувство от прочетеното и най-вече вяра – че нещата винаги могат да са много по-добре, стига да знаеш как да гледаш на нещата и да имаш правилните помощни средства за това. Изкуството, вярата в себе си и най-вече в другите, винаги са добра идея. 

Автор: Любен Спасов

„Възможно ли е да си толкова отчаяно влюбен, че животът да е непоносим? Нямам предвид несподелено, а да си в любовта. Погълнат от нея и отчаян. Защото знаеш, че ще свърши, защото всичко е така. Свършва.“

Както обещахме, през септември „Тя и той“ няма да се размине само с едно ревю, а ще ви представим цели две книги. А след „Жигосаният“ е време за втория ни избор - „Кучешките звезди“.

Този път книгата беше избрана от Цвети, а вдъхновението за избора дойде от едноименния филм с Джейкъб Елорди. Със сигурност една мъжка книга - и като теми, и като писане. 

Но дали това означава, че е успяла да допадне и на двама ни? Или този път изборът на Цвети ще се окаже по-скоро „нейна книга“?

Четете, за да разберете. 

ТЯ: Книгата се оказа не съвсем разочароваща.

Попаднах на „Кучешките звезди“ първо от трейлър за едноименната екранизация с Дежйкъб Елорди. Стори ми се доста „мъжко“ четиво, подходящо за рубриката, а предположих и че филмът ще привлече интерес към заглавието и ще нацелим тренда с това ревю. Е, и аз, и Ридли Скот сме били в грешка за филма, но книгата се оказа не съвсем разочароваща.

Още от анотацията видях прилики с романа „Пътят“ на Кормак Маккарти. Голяма част от населението на Земята е загинало (в този случай след грипна епидемия), имаме само два основни персонажа (поне в първата част на книгата), главният герой е изгубил съпругата си... И сигурно мога да направя още паралели между двата романа, но по-важното е къде се различават. Ако „Пътят“ беше мрачна, тежка и брутална история, която почти ме депресира, в "Кучешките звезди" открих повече надежда и четенето беше доста по-леко.

Основната спънка се оказа стилът на автора, заради който текстът напомня „поток на мисълта“ и в дадени моменти изисква малко повече съсредоточаване, за да проследим прескачането в темите и времето. Но за сметка на това има поетичен и дори красив изказ в някои параграфи (главният герой е неосъществен поет и писател), както и доза хумор (макар и черен). 

Важно да отбележа за хората, които обичат кучета - в този роман има едно доста възрастно и лесно може да си представим как ще се развие неговата сюжетна линия. Но авторът е бил много внимателен с историята на Джаспър и това носи малко повече емоционални моменти в романа. Извън тях текстът е по-описателен, изпълнен със спомени и размисли и по-трудно събужда чувства у читателя.

Първата част на книгата се чете по-бавно, но след това събитията и персонажите се разнообразяват. Има няколко екшън сцени, гледки отвисоко и някои технически специфики по поддръжката на самолет (главният герой е пилот), които наистина дават усещането за книга насочена повече към мъжете. Но на мен ми беше интересно да разбера как ще се развие историята на Хиг. Ще задълбае ли в по-мрачното или ще има холивудски щастлив финал. Авторът ме изненада приятно с едни доста реалистично звучащи последни страници.

Като във всеки постапокалиптичен роман и тук срещаме темата за смисъла на живота, как и защо да продължиш напред след като си загубил толкова много. Границите между добро и зло се размиват и човек е принуден да си създаде нов морален компас, в който водещо е оцеляването. Интересно ми е да се потапям в такива сюжети, защото те често ме замислят как и в днешния свят сме способни да изгубим пътя си и човешкото и ми напомнят да ценя това, което имам.

ТОЙ: „Кучешките звезди“ изобщо не е моята книга.

За тази книга наистина ще бъда кратък, защото искрено няма кой знае какво да кажа за нея. Особено хубаво. 

„Кучешките звезди“ изобщо не е моята книга. Намерих я за скучна, на моменти претенциозна и с прекалено много части, които за мен просто нямаха смисъл. Имаше моменти, в които имах чувството, че пред мен стоят някакви изречения върху листа, но не ми носят нито информация, нито емоция. Просто празни думи. Без случка, без идея, без нещо, което да ме накара да се замисля.

Втората звезда в общата ми оценка в Goodreads я давам единствено заради един-два силни момента, свързани с личната история на главния герой. Точно те успяха за малко да ме накарат да му съчувствам, да вляза в положението му и да разбера защо е стигнал до ситуацията, в която се намира. Това бяха моментите, в които най-накрая почувствах някаква връзка с историята.

Питър Хелър

Иначе големите послания на книгата просто не достигнаха до мен. В анотацията пише, че „Кучешките звезди“ е „много смешна и болезнено тъжна“ история за това какво означава да си човек. Аз, честно казано, почти никъде не усетих това. Нито смешното, нито болезнено тъжното, нито някакво особено послание за човешката същност, което да остане с мен след последната страница.

И тук вероятно е важно да кажа, че проблемът може да е изцяло в мен като читател. Очевидно книгата има какво да каже и е докоснала много хора, но при мен просто не се получи. Не ми даде нито историята, нито емоцията, нито посланията, които очаквах.

Толкова не ме заинтригува, че дори няма да си пусна филма с Джейкъб Елорди. Не вярвам, че от история, която едва ме е задържала като книга, на екрана изведнъж ще излезе нещо, което да ме грабне.

Още една причина „Кучешките звезди“ да не ми хареса е, че ми напомни изключително много на „Пътят“ на Кормак Маккарти - колкото едната ми хареса - толкова и другата. В заключение – и двете не са моето нещо. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов