Book Adventure Club

 „Има моменти в живота, когато човек разбира, че е можел да вземе и по-добро решение. За мен този момент настъпи, когато на трийсет и пет спах на пода в банята в Австралия. В продължение на една седмица.“

Отдавна не бях писал изцяло отрицателно ревю в блога, а и по принцип не обичам. Оценявам труда за всяка една книга и винаги намирам нещо положително, което да изтъкна за читателя. С „Какво правех, докато вие раждахте деца“ обаче претърпях пълен крах и не виждам как мога да се изкажа сдържано за тази, да я наречем, книга. Но ще се опитам.

Реших да си взема книгата най-вече заради заглавието. Очаквах да получа един забавен пътепис, в който авторката да се съсредоточи върху всички неща, които човек може да прави докато все още е необвързан и е без деца. За времето, когато може да бъдеш във Франция, Аржентина, Нова Зеландия и единственото, което да трябва да направиш, е да напълниш един куфар с нужните неща и да купиш самолетен билет. Очаквах история, която да покаже, че дори да си на 28 и още да нямаш деца, има други хиляди неща, които може да направиш и животът ти също да има смисъл.

Колко силно съм се лъгал обаче.

Вместо всичко описано горе, всеки от вас, който реши да се докосне до книгата на Кристин Нюман ще получи нейния личен дневник с подробни разкази за това къде и с кого е правила секс в рамките на 15 години. Да, тя обикаля много държави, но не разказва какво е видяла там, какво е правила, какво ни препоръчва да направим ние, ако отидем на същото място. Не ни разказва и нещо любопитно свързано с дадената локация. Вместо това тя ни разказва как и защо си избира да спи с някого в дадения град и през цялото време ни занимава с вътрешните си терзания дали трябва да се омъжи скоро или да се лиши от тази си свобода – сиреч да спре да е „разюздана“ в чужбина.

Подчертавам в чужбина, защото по принцип авторката е сценарист на ситкоми в Америка и описва себе си като много сдържан човек, когато е в САЩ. Но качи ли се на самолета тръгва на приключения, най-вече сексуални.

Тя отива в Амстердам и не ни разказва нещо за града или пък за Холандия – само споменава лалета и палачинките им. През останалото време четем как се друса с различни субстанции и как се чуди с кой да си легне. След това отиваме в Русия, като цялата тази глава в книгата е посветена на това как иска да спи с бармана Олег и как ще изневери на сериозния си приятел в Америка, който обмисля да ѝ предложи брак. Когато отива в Бразилия пък не четем за безкрайните им плажове, различна култура и вкусна храна. Четем за царя на плажа демек дупето и как и мъже, и жени ходят по бикини навсякъде. Как никой няма тлъстини, всички са с изваяни тела, с хубави дупета и се разхождат със самочувствие заради този факт.

И не ме разбирайте погрешно - всеки може да си живее живота както пожелае. Просто тази жена е взела едно много хубаво заглавие, което носи много приятна идея със себе си,  и го е направила на пух и прах с тази постоянна тема за секса и как ежесекундно се чуди как и кога да си легне с някого.

Разбира се, имаше вменяване на клишето „Ама, ако бях мъж, нямаше да ме съдите“. Добър опит, но много плосък, след като 300 страници ти не захващаш една свястна, сериозна тема или дори не се опитваш да направиш тази книга като пътепис. Проблемът ми не е в това, че някой е решил да прави секс из целия свят. Проблемът ми е, че пишеш книга, която продаваш като приключенска, а всъщност за мен е „книга-трофей“. На никой не му пука с кого си спала и определено с това заглавие, книгата можеше да отиде в много по-приятна посока. И мнението ми щеше да е такова, дори и авторът да беше мъж.

Трябва да призная, че имаше наченки за това автократа да захване сериозни теми. Спомена се на два пъти колко е трудно да си жена сценарист в Холивуд и сигурно е така. Спомена и за сексизма в бранша и как е плакала извън стаята на сценаристите. Но не беше задълбано – бяха две-три изречения, вплетени между срещите й с поредния мъж.

Кристин Нюман

И тъкмо към финала, когато си помислих, че ще има някаква надежда за израстване, защото едната глава започна как Кристин Нюман се е променила и нещата, които са ѝ се случили в последната година са я белязали и направили по-мъдра, тя тотално ме разочарова. След дълбок размисъл тя реши да се върне към бившия си, защото той я е обичал истински. И след две две-три много мили и дори доближаващи се до мъдрост изречения, Кристин отново започна да разказва как този път те двамата нямали да бързат да спят, за да не се объркат нещата. В тази книга, независимо дали разказва история за някой от своите приятели, които преживяват лична драма или достига до някакъв катарзис, в който се замисля за живота си, накрая отново всичко се връщаше към секса и всички възможни терзания около него.

Не знам защо се получи така с тази книга. Дали, защото аз очаквах друго или съм станал много тесногръд. Започвам и да се замислям дали наистина не проявявам сексизъм към авторката в момента, но тази книга определено е най-лошото нещо, което съм чел от доста време насам.

Автор: Любен Спасов

 „Хората доста самовлюбено си въобразяват, че са голяма работа, макар че всъщност са едни големи маймуни, които са се научили да ходят изправени на два крака.“

Има книги, които от първи поглед ти проговорят и знаеш, че са твоите. Сигурен си, че историята ще те заинтригува, че ще те научи на нещо ново и просто си я купуваш, не за да я прочетеш веднага, а за да посегнеш към нея, когато имаш най-силна нужда да прочетеш точно тази история. Понякога, разбира се, се оказва, че си се излъгал жестоко и разочарованието е огромно. Но аз бях сигурен, че с „Пътеписът на един котарак“ няма да имаме този проблем.

В момента,  в който видях, че авторката Хиро Арикава е от Япония, веднага разбрах, че под по-различна форма ще получа някакво оригинално представяне на история, която на пръв поглед е обикновена. Обичам авторите от Азия и техния по-различен, дори бих казал по-шарен, поглед над ситуациите. Другата причина да се въодушевя за книгата е, че веднага направих асоциация с „Котаракът, който спасяваше книги“ от Сосуке Нацукава, която много ми хареса и отдавна ми се четеше нещо подобно.

Накратко сюжетът ни запознава с Нана и Сатору, които се срещат случайно, но в крайна сметка заживяват заедно, въпреки че Сатору не може да има домашен любимец на мястото, където живее. След 5 щастливи години обаче младият мъж трябва да се откаже от котарака, заради непреодолими причини, и заедно тръгват на пътешествие да намерят нов осиновител на котарака. Пътешествие, което ги учи на много неща и им показва, че животът е твърде кратък, за да премисляш всяко нещо, да страдаш за отминали неща и да се ядосваш за неосъществени случки. Трябва да гледаме напред и към това, което ни очаква. Независимо дали е най-доброто нещо, което може да ни се случи.

Още с първите страници разбрах, че не съм се излъгал за „Пътеписът на един котарак“. Това е история, която прочетох буквално за няколко часа, в един слънчев майски ден, когато имах нужда да избягам от ежедневните проблеми. Авторката веднага успя да ме потопи в историята на котарака и младият му стопанин, които минават през едно приключение, което променя животите и на двамата. И въпреки че в онзи момент нямах нужда от точно тази, на пръв поглед, тъжна история, то затворих книгата вдъхновен и определено размишляващ за някои неща от живота.

Първите страници на книгата са от името на котарака, който ще ни прави компания през целия роман и мога да кажа, че това ми е любимата котка в литературния свят. С чувство за хумор, с типичен котешки характер и закачливи коментари, Нана сипеше мъдрост през цялата книга и внасяше точно нужната доза хумор, която да разведрява обстановката, когато трябва.

Много ми хареса идеята за пътешествието в книгата. От една страна се запознахме с много интересни подробности от историята и културата на Япония, но и чисто географски обиколихме малки градчета (като за Япония), но и стигнахме до Фуджи - най-високата планина в Япония.  

От друга обаче това бе едно емоционално пътешествие – особено за главния ни герой Сатору. Пътешествие, което ни разходи през живота му и ни запозна с всичките му загуби, тъжни, но и много весели детски моменти. Срещна ни с добри приятели, пропуснати любови и хора, на които може да разчита и до днес. Всеки герой, с който се срещнахме по пътя, носеше със себе си нова история – за тиранични родители или пък незаинтересовани такива; за гузната съвест дали си постъпил правилно в тежка ситуация; още истории за котки и това как миналото се отразява на настоящето.

Хиро Арикава

Всяка една история в книгата обаче беше пречупвана през призмата на един котарак, който бе спасен от улицата и не искаше да губи своя стопанин, който видно го обичаше. Котарак, който искаше да завършат това приключение заедно, да стигнат до последната дестинация двамата и ако може да остане да живее с него, независимо от обстоятелствата. Котарак, който през цялата книга се опитва да разбере нас „двуногите“, но не му се получава и определено се отчайва от нашите реакции и мисли .. особено, когато става въпрос за реакциите ни спрямо котките.

И тъй като ревюто се получи дълго, искам да обобщя, че ви препоръчвам тази книга! За мен тя се оказа изпълнена със закачлива мъдрост, тънка ирония, преплитаща съдби, които в крайна сметка само ни показват що е то човечност и приятелство. А и котаракът е доста забавен – заслужава повече читатели!

Автор: Любен Спасов

 „Добрана ги гледа, докато птиците се превърнаха в малки сиви точки на небосклона. Сетне опъна чергите на брега и нагази босонога в студената река. Остави водата да отнесе и последната ѝ боязън, че може да бъде щастлива.“

Българската седмица на Book Adventure Club приключва с една авторка, която определено мога да сложа в графата „много силно харесвани“. Виктория Бешлийска ме впечатли още с „Глина“, а сега със „Сърце“ затвърди статуса си на писател, който аз ще следя, с удоволствие ще чета и който ми представя истории, които ме пленяват от първата страница.

И въпреки че, ако трябва да сравнявам двата романа на авторката, определено „Глина“ ми хареса повече, то „Сърце“ също успя да ме завладее с магията си, с атмосферата, която Виктория Бешлийска пресъздава и с езика, който буквално ме топли.

Накратко в „Сърце“ се запознаваме с Добрана, която губи всичко, което някога е имала. В един момент заради природна стихия, която отнема семейство й, а в друг заради лоши, горделиви и пресметливи хора, които взимат нейната съдба в ръцете си и не се посвеняват да я объркат и да отдалечават Добрана от щастието, което тя заслужава.

„Сърце“ е книга, в която вярата на нашата героиня е поставена пред сериозно изпитание, защото колкото и да вярва в Бог, в даден момент Добрана започва да се съмнява в съществуването му, заради всички несгоди, които я сполетяват. Сякаш каквото и да направи, тя среща само предателства, тъга и огорчение. Добрана е пример за това как човек трябва да изгражда характер и независимо къде се намира в стълбицата на живота, да не позволява да го тъпчат. Това е роман, за истинската майчина обич, която понякога отстрани изглежда нелогична, но винаги е с мисъл за доброто на детето.

„Сърце“ е история за вярата, както в Бог, така и в себе си. Книга, която ни показва, че за да намериш щастието понякога трябва да се смириш, да се обърнеш към себе си и да поспреш за минута. Да се отделиш от светския живот и да обърнеш внимание на по-важните неща около теб.

Виктория Бешлийска/ Снимка: Невена Рикова

Може би „Глина“ ми хареса повече, защото тук определено беше наблегнато на религията, което на мен не ми се понрави. И, ако в първата половина на книгата ми беше любопитно да проследя историята на героите, как животите им се преплитат и пред мен като читател бяха поставени различни ситуации, които трябваше да оценя за себе си дали са морални или не, то втората част на романа, леко ми доскуча, защото бе повече за вътрешния свят на Добрана и в крайна сметка нейната вяра.

Но най-хубавото нещо в книгата е писането на Виктория Бешлийска. Неслучайно, още в ревюто си за „Глина“, я сравних с Елин Пелин. За мен тя владее магията на думите и може да те пренесе на всяко едно място във всяко едно време. Аз преживявах всичко с Добрана – нейните най-тъжни моменти, това как меси хляб, за да оцелее или страда за своя син. Бешлийска успя да ме накара да се вълнувам с нейните герои и наистина да ми пука как ще свърши тази история. Всички сюжети, които е в плела в този роман, са в прекрасна симбиоза, а ти само трябва да се оставиш и да се потопиш в магията на книгата.

За финал ще обобщя, че препоръчвам „Глина“ и „Сърце“ с две ръце на всички читатели. За жалост, според мен, много хора не четат Виктория Бешлийска, защото си мислят, че ще получат история в стил „Стопанката на Господ“, но повярвайте ми, нейните книги са много по-добри.

За мен това бе прекрасен завършек на българската ми седмица, посветена на 24 май. След такива книги си казвам, че наистина има страхотни български автори, за които много повече и по-често трябва да си говорим. 

Автор: Любен Спасов

 „От теб ми останаха само обезболяващите, но и те свършват.“

В седмицата на 24 май реших да прочета две български книги, които отдавна ме чакат на рафта с непрочетени заглавия, но все не стигах до тях. Тъй като тази седмица ви подготвям няколко български включвания и на сайта, и в подкаста, реших още от понеделник да стартирам с първото заглавие.

Българската седмица на Book Adventure Club започва с „Формалдехид“ от Антония Атанасова. Авторката преди време ми я изпрати лично, с много хубаво послание, за което наистина благодаря. За жалост обаче с книгата се разминахме доста сериозно. Затова и наистина това ревю ще бъде доста кратичко.

Ще започна с това, че писанието на Антония Атанасова е доста красиво. За първи път чета нещо от авторката и съм очарован от някои нейни мисли и как е подходила към подбора на думите в тях. Имаше доста добри попадения, които ме накараха да се замисля и ги харесах много, защото бяха умно поднесени и на място.

Като цяло посланието на книгата е силно – авторката отдава почит към близък човек, с който са прекарали прекрасно време заедно, което обаче е приключило без дори тя да знае за това.

Антония Атанасова снимка: perniknews.com

Но за жалост това е от тези книги, които аз не разбирам. Уж е роман, но не го усетих като такъв. Имаше нахвърляни мисли, които те мятаха в различни посоки. Много от включванията за мен бяха нелогични и дори не схващах защо са поместени в романа. Постоянна смяна в стила на писане, абстрактни метафори, излишно брутални истории. Очаквах темата на романа да успее да ме хване, защото емоционално преживявам неща, които очаквах да се отключат, но за жалост се изгубих в опита си да разбера какво изобщо чета.

Може би проблемът е в мен – чисто литературно е възможно да не съм узрял за този стил. Може би не е моето нещо. А може би просто не обичам книги, в които не се случва кой знае какво, а е изпълнено с мисли, които трябва да ми говорят на друго ниво.

Не знам какво е, но пожелавам успех на авторката и дано достигне до повече читатели. Засега обаче литературно се разминаваме.

Автор: Любен Спасов

 „Навярно, докато галехме Атина във водата, се бяхме озовали във времевата ѝ вселена – изменчива, изплъзваща се и древна; с ритъм, който не съвпада с неспирния бяг на часовника.“

„Душата на октопода“ е книга, която без проблеми можеше да включа в статията „Книги, които все отлагам“. Имам я в библиотеката си от три години и все нещо ме спираше да я прочета. Въпреки че октоподите винаги са ми били интересни, все се намираше някое заглавие, което да ми е с една идея по-любопитно и нейния ред все се изместваше. Към днешна дата отчитам това като грешка.

Това е книга, която заслужава вниманието на всеки един читател. Книга, която ни потапя в света на едни същества, които науката още не може да разгадае напълно, но и това, което знаем до този момент е изумително. Аз не съм вярвал, че нехудожествена книга за каквото и да е животно може да ми повлияе по такъв начин. Тази книга ме разсмя, разчувства, накара ме да се учудвам на всеки един любопитен факт поместен в нея, да се ядосвам и шокирам.

За всичко това, разбира се, е виновна Сай Монтгомъри. Тя по един просторен, но много увлекателен начин ни разказва за своята любов към октоподите и връзката, която е създала с тях през годините. Всяко едно нейно лично преживяване с тях е описано с такава емоция, че ти го съпреживяваш с нея. От това да усетиш как октоподът иска да те завлече на дъното на басейна, до това да е гальовен с теб и да ти позволява да го галиш като домашен любимец.

Много от вас сигурно са чували, че октоподите са интелигентни същества. Все още не се знае как точно са устроени, дали са неврони по цялото им тяло и най-вече в пипалата, или по някакъв друг начин, но октоподите проявяват много „човешки качества“. Те могат да правят стратегии, да си играят, отегчават се, ако не им поставяш някаква интересна задача или не смениш по някакъв начин заобикалящата ги среда. В различни моменти се забелязва и как може би наистина запомнят даден човек, привързват се към него. Или пък не го харесват изобщо. Показват същите признаци на стареене като нас. И още, и още …

В книгата специално проследяваме живота на няколко държани в плен октопода, които са били част от аквариума на Ню Ингланд. Причината да са няколко е, че октоподите имат много кратък живот, а някои от тях правят и самоубийствени бягства в преследване на поредното приключение.

Монтгомъри с такава любов говори за октоподите, че според мен няма читател, който да не започне да ги харесва дори малко. А примерите, които дава за тяхното поведение, и нейното тълкуване за техните действия, са толкова любопитни, че те кара да се замислиш дали наистина октоподите не притежават освен интелигентността, но и емоционалността на човека.

И въпреки че е пристрастна, авторката през цялото време ни напомня, че все пак октоподите са диви същества и това, че тя в условията на аквариума успява да създаде някакъв контакт с тях, не значи, че в природата трябва да им се предоверяваме. Те все още не са изследвани напълно, има много неясни неща около тях и трябва да се подхожда с много внимание и грижа, ако не искаме да имаме някоя по-негативна случка.

Книгата я препоръчвам и на хората, които искат и да задълбаят по темата, защото авторката вкарва и много размисли за себепознанието, общуването, общността и дори Азът. Също така има и много допълни примери за други животни, тяхното поведение и различни изследвания свързани с действията им. Например специално един експеримент, с две анаконди, ме хвърли в смут и ме накара да се замисля дали наистина, ако се държим по по-разбиращ начин с животните и те ще ни отвръщат със същото?

Книгата наистина дава много обща култура, но и действа емоционално. Привързваш се и към хората описани в нея, но и към животните също. Сигурен съм, че всяка една история разказана в „Душата на октопода” дълго време ще остане с мен. Горещо ви препоръчвам книгата!

Автор: Любен Спасов

 „Всяка театрална сцена беше едно голямо огледало, обърнато към зрителите; и всяко огледало беше една театрална сцена, разположена по средата на живота.“

Много харесвам Елиф Шафак. Както като автор, който пише увлекателно и може да те накара да усетиш всяка еднa история по различен начин, така и като активист, който се застъпва за важни теми и не го е страх да е изразява своето мнение. Това нейно качество често го има и в книгите ѝ и е жалко, че само защото е „мейнстрийм“ много хора я отхвърлят, тъй като тя вплита доста важни политически, а и не само, теми в книгите си и смятам, че е автор, който си заслужава четенето.

Аз лично обаче имам love-hate relationship с Елиф Шафак. На тази жена все едно от време на време някой друг ѝ пише книгите. Поне при мен, винаги се получава така, че мнението ми за романите ѝ е на двата полюса - или ми харесват изключително много, или не стават за четене. За жалост "Огледалата на града" се оказа от втория тип.

За феновете на историческите романи сюжетът може би е привлекателен. Действието в „Огледалата на града“ започва в Испания и завършва в Истанбул, на другия край на Средиземноморието. Седемнадесети век е времето на дълбоки промени. Това, което се случва в Испания, е много подобно на онова, което ще се случи в различни части на света – елиминирането на малцинствата в името на изграждането на монолитното „ние“. Инквизицията в Испания преследва арабите и евреите и в книгата са дадени много нагледни примери как се е случвало това.

По принцип обичам исторически романи, много любопитен ми изглеждаше и сюжетът, който разглежда точно тези събития в Испания. В началото на книгата дори исках да знам как биха се развили героите. Но много бързо книгата ми доскуча, а някъде към средата буквално ми стана безинтересна. Романът е изпълнен с много философски размисли, муден сюжет, религия, фантастични елементи, които включват странни сънища и същества, а героите бяха доста нелогични с още по-нелогични действия. Честно казано още утре може би вече няма да си спомням какво съм прочел.

Естествено писането на Шафак е красиво и си набелязах много хубави цитати, а някои от разсъжденията и примерите в религиозна насока дори ми допаднаха, като след Великден ми дойдоха и много на място, НО като цяло съм разочарован. Това е последната книга от преведените на български от нея, която не бях прочел и се надявам в бъдеще да пише по-хубави романи.

Защото последните й издадени книги доста ми харесват, като в края на ревюто ще ви оставя своите мнения за тях. Но наистина с Елиф Шафак не знам какво да очаквам – или ще е история, която ще ме разтърси и няма да искам да оставя книгата за секунда или ще я мъча до последно по 2-3 седмици. Неразбирането с „Огледалата на града“ ще го отдам на това, че е една от първите ѝ издадени книги и все още не е имала този усет за наистина добрата история.

Автор: Любен Спасов

Още мои мнения за книги на Елиф Шафак:

„ТРИТЕ ДЪЩЕРИ НА ЕВА“: ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-КЪСНО

„10 МИНУТИ И 38 СЕКУНДИ В ТОЗИ СТРАНЕН СВЯТ“: КНИГА, КОЯТО СЕ ЧЕТЕ НА ЕДИН ДЪХ

„ОСТРОВЪТ НА ИЗГУБЕНИТЕ ДЪРВЕТА“ – ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НАВОЙНА

 „Всеизвестен факт е, че повечето майки са готови да убият някого най-късно до осем и половина коя да е сутрин. В конкретната сутрин на осми октомври, вторник, бях готова за убийство още към осем без петнайсет“

Винаги има книги, за които изведнъж започва да се говори изключително много и всеки втори човек ги чете. Получава се един хайп около заглавието, който обаче е нож с две остриета – да, вдига продажбите и ако наистина книгата заслужава цялото това внимание, всичко е перфектно. Но от друга страна създава едно очакване в читателите, което след това може много жестоко да се размине с книгата и да има доста разочаровани от нея.

В момента романът „Финли Донован се справя убийствено добре“ е такова заглавие – попаднах на много положителни мнения за тази книга, включително на мои близки, и както мислех да я чета по-нататък във времето, така си я взех за великденската ваканция с мен.

Още в началото на книгата, много бързо разбираме какъв ще бъде образът на Финли Донован – самотна майка, която още от сутринта иска да убие някого, защото децата не искат да се приготвят за детска градина, а тя не е успяла дори да си изпие кафето. На всичкото отгоре бившият ѝ съпруг отказва да плаща издръжка, а хонорарът за бъдещата ѝ книга е отдавна изхарчен. Така, без кафе, с изчерпано търпение и без така важното за всеки писател вдъхновение, Финли поема на среща с литературния си агент, за да си спечели поне мъничка отсрочка за написването на романа.

И докато на тази среша, тя обсъжда сюжета на бъдещата си криминална книга, една жена проявява любопитство към това, което говори и дори си мисли, че става въпрос за истинско убийство. И така в края на срещата, Финли получава голямо финансово предложение, за да премахне един особено неприятен човек. Отчаяна, безпарична и на ръба на силите си, Финли в един и същи момент отказва, но и приема задачата и по този начин се вкарва в такова чудо, че и сама не знае как да излезе от него.

Честно казано не разбирам големия хайп около тази книга, аз по-скоро я слагам в категория „задоволителна”. Историята е нещо средно между романтична комедия и криминален роман, като може би преобладава така наречената „по-холивудска” част, от която би станало приличен филм или сериал.

Сюжетът е класическият за такъв тип истории, в който поредица от грешните решения на героите ги довеждат до комични ситуации, като в този случай влизат и няколко трупа. Образът на Финли е симпатичен, който включва себе си самотна майка, която се опитва да жонглира с няколко задачи наведнъж и писателка на криминални романи, която описва реалните събития, за да стигне до някакъв успех.

Нейната съучастничка в случая е Веро – геой, който на мен ми стоеше много странно. От бавачката, която гледа децата на семейството, за секунди се превърна в човек, готов да убива за пари, без да му мигне окото и без да изпитва някакви угризения след това. Тази метаморфоза ми дойде светкавична и доста нелогична, като буквално се чудех от къде дойде.

Ел Косимано

Трябва да призная, че на няколко пъти книгата успя да ме разсмее, дори криминалната част е задоволителна, просто е прекалено клиширана и исках да я приключа, защото ми бе любопитно как може да завърши логично. Имаше обрати, които те държат в напрежение до финала, но като цяло не е нещо невиждано и нечувано. Главните ни героини без да искат се забъркват с мафията и си плащат за това. Разбира се, имаме секси полицай и още по-секси барман, които да разсейват женската част. Епилогът обаче ми хареса и определено бих си купил и втората част, ако се издаде на български, за да видя какво ще свърши Финли в нея.

Накратко - не успях да се влюбя в историята, но пък имах любопитство към това как ще свърши и бих прочел и втората част, за да видя как ще продължи.

Автор: Любен Спасов

 „Отлагането на алармата е мой съюзник. Изключването ѝ е най-добрият ми приятел. Чувам, че майка ми се е прибрала и насила се измъквам от леглото. Седем вечерта е прилично започване на деня, нали?“

Ако бях прочел тази книга в друг момент, може би нямаше да ми хареса толкова. Но сега ми допадна изключително много.

Историята, атмосферата, героите, диалозите, всичко в тази книга е като от филм на Hallmark, което по принцип не ми е любимо. Не обичам сладникави истории с глупави диалози, ситуации, които са пресилено наивни и “обрати”, които са всичко друго, но не и изненадващи. Да не забравяме неловките любовни сцени и обяснения в любов на героите.

Но заради супер натоварения ми работен период, „Цветове в нас” беше идеалната компания преди заспиване, а и за начало на великденската ми ваканция. Имах нужда от един вдъхновяващ пример как може да захвърлиш всичко, да преобърнеш живота си напълно и това да се окаже правилното решение.

Джесика Парк ни запознава с Кали – момиче на 21, което е загубило баща си, а заедно с него и своята цел в живота. Заедно с майка ѝ и сестра ѝ се местят от Върмонт в Ел Ей и докато те двете привидно се справят с  промяната, то Кали се чувства потисната. Работи в магазин за бои, от който много бързо е уволнена, гонят я от мол заради едно Е и водката е най-добрият ѝ приятел.

Докато не решава да се върне във Върмонт и да направи ремонт на старата им семейна къща, за да я подготви за продажба. Кали зарязва всичко и отива да възстанови не само къщата, но и връзката с истинското си аз. Във Върмонт я посрещат приятели, които никога не са я забравили, любов, за която е мечтала и страст за готвене, която не е подозирала, че има и всъщност е много добра в нея.

Джесика Спарк

И така с ремонтни дейности, готвене на вкусни гозби на приятелите ѝ и една голяма любов, Кали не само се връща към своите корени и истинското си аз, а започва да „ремонтира” себе си и пласт по пласт да възражда онова момиче, което е била преди да отиде в Ел Ей и да загуби цветовете в себе си. Тя възражда тези цветове, прави ги още по-ярки и започва нейното истинско приключение в живота.

Това ме вдъхнови и най-силно в романа – въпреки че не е моят стил на писане, моята история, изобщо моята книга, „Цветовете в нас“ бе като мехлем за мен, защото ми показа, че никога не е късно да направим нещо за себе си. Много често заради работа, токсични отношения и притискащи ни обстоятелства, пренебрегваме и забравяме за себе си. Улисваме се в задачи, ядосваме се за глупости и много често това го правим повече заради другите, отколкото заради себе си.

Тогава трябва да намерим сили да кажем „СТОП“, да се огледаме и да намерим това нещо в живота, което показва на показ най-ярките цветове в нас. Тези цветове, които показват истинската ни същност, усмивката ни, карат ни да се чувстваме добре. Затова е важно да правим това, което обичаме – просто защото тогава животът има съвсем друг тонус. И затова харесвам Кали – в книгата тя успя да надмогне летаргията, която я беше налегнала, да се върне към най-болезнените си спомени, да ги надмогне и освен да възстанови родния си дом, да възстанови баланса в живота си, който винаги е търсила.

А като прибавим, че благодарение на храната, тя намира и истинската си страст, която ѝ помага да направи смелата стъпка и за собствен бизнес, книгата се превръща в едно сладко четиво, което не натоварва. Има страхотни рецепти и още по-страхотни описания на вкуса на ястията, които Кали готви. И едно последно предупреждение:  Не четете „Цветовете в нас“ докато сте гладни!

Автор: Любен Спасов

 „В миналото не може да се намери просветление. Няма оздравяване. Няма утеха. Каквото и да търсим то не е там“

Бях много ентусиазиран да прочета „Порцелановата кукла“, защото срещах само положителни коментари за книгата и то от хора, в чието мнение определено се вслушвам. Най-накрая стигнах до нея, но за мен нещата са 50/50. Определено оценявам историята и книгата е един доста добър исторически роман, но за съжаление не можа да ме омагьоса, както очаквах.

В „Порцелановата кукла“ се запознаваме с Роузи, за която знаем, че след трагична случка в живота им, заедно с майка ѝ, бягат от Москва и заживяват в Лондон. В днешни дни тя учи в Оксфордския университет, има любящ годеник и обещаващо бъдеще, но отчаяно иска да намери отговори на въпросите, които я измъчват от години. Въоръжена с единственото наследство от отчуждената си майка – тетрадка с написани на ръка зловещи приказни истории, – тя поема на пътешествие в миналото.

В родината си младата жена разкрива трагична семейна история, обхващаща три поколения – от Революцията през 1917 г. до последните дни на Съветския съюз. А в основата ѝ стои младата благородничка Тоня, красива като порцеланова кукла, чиито действия отекват през целия век. И колко повече задълбава в историята на Тоня, толкова по-силно Роузи разбира, че съдбата им е свързана и завръщането и в Москва е нещо много повече от това, което тя си е представяла.

Най-хубавото на този роман е, че в него има много пластове. Не мога с две изречения да ви кажа за какво иде реч. В сюжета на книгата са вплетени семейна драма, убийства, политика, оцеляване, невъзможна любов, Втората световна война, преврати, СССР, приказки. Като цяло в тази книга, всеки може да намери нещо за себе си.

Определено книгата е .. човечна. Сблъскваме се със съдби, които са реални и могат да се случат на всеки. А в исторически план, случките описани в „Порцелановата кукла“ са реалността, в която много хора са живяли. Няма как, докато четеш за една майка, по време на войната, която буквално храни децата си със собствената си плът, да останеш равнодушен. Няма как да видиш как убиват сестра ти пред теб и това да не повлияе на целия ти житейски път. 

Това, което ми хареса в романа са героите и това колко заплетен беше самият сюжет. Кристен Лъш е задълбала в проучването си и е написала текст, от който си личи, че е подготвена по темата. Съчетаела е фикция и реалност по страхотен начин и всички сюжетни линии, с които ни запознава, накрая намират своята развръзка по един много задоволителен начин.

Героите от друга страна са интересни, изпълнени с любопитни черти на характерите, а действията им на моменти бяха непредвидими. Финалът също ми допадна, бе логичен и тъкмо, когато си мислиш, че сме стигнали до заключението, става обрат, който ти носи нещо ново.

Кристен Лъш

Но емоционално не можах да се свържа с историята. Не се получи тази искра, която обичам да я има. Да, има сцени, които ме разтърсиха, а и няма човек, който може да не реагира на тях, но като цяло не можах да почувствам онова желание, което ме кара да не искам да затворя книгата дори за секунда.

Но определено „Порцелановата кукла“ си заслужава и бих я препоръчал на всички любители на историческите романи. А корицата на книгата е брилянтна – една от най-красивите на българския книжен пазар.

Автор: Любен Спасов

 „После, по-късно, ти остава само да се научиш да се самосъжаляваш – и много хора се научват да изпитват удоволствие от това. Това е един от най-добрите спортове на закрито, самосъжалението.“

„Дамски гамбит“ е един от най-интересните сериали, които съм изгледал в последните 3 години. Толкова ми хареса като продукция, актьорска игра, история … че до ден днешен го помня с най-малките подробности. Разбира се, като научих, че е по книга не се учудих. Още тогава обаче ме впечатли как Уолтър Тевис е успял да накара шахът да изглежда вълнуващ и да му придаде напрежение сякаш е някой футболен мач.

Затова, когато от „Кръг“ обявиха, че ще издават друга книга на автора, този път за билярд, на секундата се сдобих с бройка. Отне ми време да стига до нея, но не съжалявам, защото я прочетох в много правилен момент за мен – когато исках да разпусна и имах нужда от четиво, което върви бързо, забавлява ме и ми е истински интересно.

В „Играчът“ се запознаваме с Еди Фелсън, по прякор Бързия, млад и напорист играч на билярд, който пътува от град на град и подмамва опонентите си, като се преструва на по-слаб, отколкото е. С изключителните си умения той трупа все повече пари и увереност, а славата му придобива впечатляващи мащаби.

Но идва ден, в който Еди се изправя срещу Дебелака от Минесота, истинския крал на билярдните зали. В знаменателна игра, където безпогрешните действия с щеката не са най-важното, животът на младия играч ще рикошира в грешна посока.

Книгата МНОГО ми хареса! Точно в духа на „Дамски гамбит” - чете се бързо, хваща те веднага и не те оставя докато не разбереш какво точно ще се случи. Както преди време авторът ме плени с шаха, сега видях и билярда колко интересна и многопластова игра може да бъде.

Уолтър Тевис определено е знаел как да пише за този вид игри. С текста си те кара да започнеш да се интересуваш от билярд, да научиш повече за правилата му, да се напрягаш в добрия смисъл на думата, сякаш гледаш някой футболен или волейболен мач.

Както в „Дамски гамбит”, така и тук, имаме и много интересни лични истории на героите. Имаме една любов пропита от алкохол, едно хазартно „приятелство” и едно съперничество, което се основава на талант, психология и малко късмет.

Много ми допадна, че Тевис, чрез своите герои, показва, че понякога наистина трябва да броим до 10 преди да правим някоя глупост, че винаги трябва да се държим на положение и в историята му е примесена една проста истина - ако мислиш като губещ, ти си губещ. Ако искаш и вярваш, че ще спечелиш, просто следвай целта си, никога не се отказвай, не променяй поведението си и няма как да не стигнеш до победата. Независимо в играта на билярд или в тази на живота.

Уолтър Тевис

В историята има и поуката, че младостта понякога е нетърпелива, арогантна и самозабравяща се. Затова трябва да спрем за малко, да научим уроците си и да открием истинското си лице. Когато знаем какво и защо го правим, нещата може да ни се получат напълно.

Препоръчвам книгата на всички с чиста съвест - динамичен сюжет, любопитна история и в центъра на всичко една интересна игра.

Автор: Любен Спасов