Book Adventure Club

 „Няма нищо гордо в това да притежаваш нещо, за което не си се трудил.“

След като през август с Цвети си взехме една напълно заслужена почивка и пропуснахме едно издание на рубриката, през септември решихме да се реваншираме и този месец ще пуснем две ревюта за „Тя и той“. 

Започваме с „Жигосаният“ от Робърт Галбрейт. Любопитното е, че именно Цвети ме зариби по поредицата за Корморан Страйк и Робин.

Аз обожавам Дж. К. Роулинг, но доста дълго време се чудех дали изобщо да започна книгите за Страйк. Докато един ден не се запознах с Цвети и тя не ми каза, че съм луд, ако не го направя. Когато най-накрая се престраших, вече бяха излезли шест книги от поредицата и аз, естествено, реших да не се занимавам с бавно четене, а ги изчетох една след друга.

Затова беше съвсем логично осмата книга да намери място и в нашата обща рубрика. А какво е мнението ни за „Жигосаният“ и дали и двамата сме останали еднакво доволни от поредното разследване на любимото ни дуо - ще разберете в текста. 

ТЯ: Вече броя месеците до деветата история за Страйк и неговата „червенокоса сътрудничка“ Робин.

Като почитателка на криминалните романи и на поредицата за Хари Потър нямаше как да не харесам книгите за Корморан Страйк. Всеобщо известна тайна е, че Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг. А според мен тя пише еднакво увлекателно приключения за млади магьосници и детективски истории. Затова нямах търпение да прочета „Жигосаният“, а сега ще броя месеците до деветата история за Страйк и неговата „червенокоса сътрудничка“ Робин.

С всяка следваща част двамата детективи все повече разрастват агенцията и макар романите да имат едно водещо разследване, около него се вихрят още поне 3-4 второстепенни случая. Така е и в настоящия сюжет, но този път беше малко по-лесно да проследя всички герои. Разбира се, ако вече сте свикнали със стила на Галбрейт, може би изобщо нямате проблем с множеството сюжетни линии. Но доста хора са го посочвали като объркващо или натоварващо, а този път сякаш нишките са по-лесни за проследяване. Основният случай, включващ масонски тайни и няколко изчезнали лица е увлекателен и поднесен достатъчно интересно, че да не усетиш как минаваш през 800 страници.

Единственият ми проблем е с потенциалната любовна история между двамата главни герои. В първите една-две книги чувствата и разминаванията между тях добавяха някакво вълнение към кримката, но след като в последните три срещаме буквално едни и същи реплики, вътрешни монолози и сцени между двамата, намирам тази линия по-скоро за дразнеща. Разбирам защо се случва толкова често да има такива елементи в романите или сериалите (например в книгите на Хелън Фийлдс или в сериала "Касъл") и какъв е рискът, когато любовната история получи своята развръзка. Но когато за пореден път всичко се случва по един и същи начин, прави неприятно впечатление и силно се надявам, че в следващата няма да е така.

Постер от сериала, който в момента може да гледате в HBO Max.

По отношение на важните теми и послания, в поредицата винаги е имало такива елементи (най-често през личните истории на двамата главни герои). Говори се за преодоляването на травматични моменти (от война, насилие), зависимости, нездрави взаимоотношения в семейството, загубата на близък човек и много други. Всъщност авторката се опитва да направи романите максимално близки до реалността, а персонажите носят своите белези, страхове и слабости, които ги правят истински. Това се запазва и в осмата книга от поредицата, но водещото все пак остава криминалното разследване и разплитането на загадката. Така че след последната страница ми остава усещане за една добре написана детективска история. 

Затова бих препоръчала книгата на почитателите на класическите криминални сюжети, но с уговорката, че си заслужава да започнете от първия роман. Да, стилът на Галбрейт е по-бавен и описателен. Да, има много „странични“ персонажи и линии, но накрая всичко си идва на мястото и остава усещане, че наистина си живял сред страниците на тази история с нейните герои. А какво повече може да иска един запален читател?

ТОЙ: „Жигосаният“ е първата от осемте книги за Корморан Страйк и Робин, която ми беше леко скучна.

„Жигосаният“ е първата от осемте книги за Корморан Страйк и Робин, която ми беше леко скучна. И честно казано, това доста ме изненада, защото вече съм свикнал с Галбрейт да ме хваща с криминалния случай още в началото и да не ме пуска, докато не стигна до последната страница. Този път просто не се получи.

Не знам защо. Може би, защото я четях в много напрегнат период за мен, в който имах страшно много работни и лични задачи и просто бях в правилната нагласа за 800 страници криминално разследване. Възможно е и самият основен случай да не е толкова по вкуса ми. Истината е, че този път не ми беше чак толкова любопитно какво ще се случи. Не ме държаха особено обратите и на моменти ми беше почти все едно кой е извършителят и накъде ще тръгне всичко. Просто исках да разбера как ще приключи, защото отделих седмица и половина в четене на тази книга. 

А може би просто съм свикнал Роулинг да ми предлага все по-различни случаи. В предишните книги имахме скрита самоличност на анонимен онлайн агресор и убиец, секта, студено досие от преди 40 години... И някак си този път историята с един белязан труп, свързан с масонски ритуали, около когото се чудим стотици страници кой е и какво се е случило, не успя да ме грабне. Беше ми... скучновато. Въпреки мини обратите в историята и допълнителните криминални случаи около основния. 

И все пак, когато става дума за Роулинг, не мога да отрека едно - тя е царица на това да те изненада точно когато си мислиш, че вече си се сетил за всичко. И тук имаше един такъв момент, който много ми хареса. Става дума за изчезването на един от героите още в началото на книгата. През цялото време си мислех какви ли не варианти къде е, какво му се е случило и защо не успяваме да го открием. Очаквах всякакви неща, но не и това, което в крайна сметка се оказа истината. Хареса ми и как неговото изчезване всъщност се оказва първопричината Робин и Корморан да се захванат със случая, а накрая разбираме, че причината за изчезването му е била тотално друга. Ето такива моменти ми напомнят защо продължавам с удоволствие с тази поредица.

Дж. К. Роулинг

За самата криминална нишка обаче наистина нямам кой знае какво да кажа. И въпреки това ми беше много приятно да се върна при любимото си дуо. Липсваха ми. Липсваше ми динамиката между тях, начинът, по който работят заедно, как събират информация, как постепенно сглобяват пъзела. 

Личните истории на героите този път ми бяха доста по-интересни. Корморан отново успя да се забърка не в една и две драми, а Робин премина през няколко наистина тежки изпитания. Но отношенията между двамата вече ме изнервят.  И тук вече започвам да се дразня и на самата Роулинг, защото... хайде вече! Трябва да има някакво развитие! Толкова време ги следим, толкова неща им се случиха, толкова пъти бяха на крачка един от друг и пак се връщаме в изходна позиция. 

Има и няколко теми в книгата, които според мен са особено интересни за нашата рубрика - трафикът на жени, сексуално насилие и отношението към жените в професионална среда, особено когато става дума за жени шефове, които имат мъж съдружник.

Всъщност мъжките и женските персонажи в тази книга са доста полюсни и ми хареса, че Роулинг не ги представя еднозначно. Да, голяма част от жените са подмолни, действат безскрупулно и са готови да предадат всеки, ако това им е изгодно. Но и мъжете далеч не са показани като някаква по-добра алтернатива. Сред тях има насилници, извратеняци и хора, готови на абсолютно всичко, за да постигнат целите си. Така че тук няма особено лесно разделение на „добри жени“ и „лоши мъже“ или обратното.

Много важна тема е и сексуалното посегателство над жени. Роулинг припомня едно широко разпространено феминистко твърдение: „Всяка жена познава поне една жертва на сексуално насилие, а никой мъж не познава нито един насилник.“ То, разбира се, не е буквално статистическо твърдение, а по-скоро начин да се покаже колко често жените се сблъскват с насилие и колко често извършителите остават невидими за хората около тях. И ми хареса, че книгата не спира дотук, а в лицето на Корморан и отношенията му с бившата му приятелка показва и противоположната гледна точка - че темата за насилието и токсичните отношения не може да бъде сведена до едно просто „всички мъже са такива“ и „мъжете не стават жертва на насилие“. 

Като цяло „Жигосаният“ си остава поредната силна книга от Робърт Галбрейт и аз със сигурност не съм се отказал от Корморан и Робин. Просто за първи път криминалният случай не успя да ме увлече по същия начин. Въпреки това нямам търпение да разбера къде ще ни отведе следващата част!

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

 „Той все още не разбира, че вината не идва от нещата, които си направил, а от онова, което другите са ти причинили.“

Из „Наричаха я Грейс“

С настъпването на септември дойде време за последното издание на „Лятно почистване“ и за финал реших да включа две книги на авторка, към която отдавна имам специално отношение - Маргарет Атууд. В това ревю ви споделям мнението си за „Наричаха я Грейс“ и „Булката разбойница“.

Не е случайно, че именно с Атууд приключвам това лятно книжно приключение. Харесвам начина, по който тя пише - умно, многопластово и с истории, които те карат да мислиш дълго след последната страница. Последната ѝ книга, която прочетох - „Слепият убиец“ - не успя да ме спечели напълно, но това изобщо не намали желанието ми да се върна към нея. Напротив - бях много ентусиазиран да видя дали следващата ни среща ще бъде по-успешна.

Имах сериозни очаквания и към двете книги. „Наричаха я Грейс“ ме привлече заради истинския случай, върху който е изградена историята, а „Булката разбойница“ отдавна ми е интересна като сюжет и похват. Нямах търпение да се потопя и в двете и да разбера дали Атууд ще успее да ме върне към онова усещане, заради което я харесах в „Разказът на прислужницата“ и  особено „Заветите“.

Искам да благодаря на всички, които цяло лято следихте как ровя из рафтовете си, вадя оттам книги, които съм отлагал с години, и споделям какво мисля за тях. Експериментът ми определено се получи и със сигурност ме вдъхнови да прочета още книги, които останаха на рафта. Просто за тях ще ви разкажа в друг формат. 

А сега е време за двойна доза Маргарет Атууд. 

„Наричаха я Грейс“

Анотация:

Годината е 1843-а и Грейс Маркс е осъдена за жестоките убийства на своя господар Томас Киниър и неговата прислужница и любовница Нанси Монтгомeри. Някои вярват, че Грейс е невинна; други я смятат за прокълната или луда. Докато излежава доживотна присъда, Грейс твърди, че не си спомня нищо за двете убийства.

Група реформатори и спиритуалисти, които искат помилване за Грейс, ангажират със случая многообещаващия експерт в тепърва развиващата се област на психичните заболявания д-р Саймън Джордан. Той изслушва историята на Грейс, като същевременно я връща все повече към деня, който тя не помни. Какво ще открие, опитвайки се да отключи спомените ѝ?

Завладяваща, мрачна и тревожна, книгата „Наричаха я Грейс“ представя Маргарет Атууд в най-блестящата ѝ светлина. Носителката на награда „Букър“ връща читателя назад във времето и го пренася в живота на една от най-енигматичните и прочути жени на XIX век.

Още в началото „Наричаха я Грейс“ ме привлече с факта, че е вдъхновена от истинска история. През юли 1843 г. в дома на Томас Киниър в Канада са открити неговото тяло и това на прислужницата му Нанси Монтгомъри, която освен това се оказва бременна. От дома са изчезнали двама други прислужници - Грейс Маркс и Джеймс Макдермот. И двамата са задържани и обвинени в убийството, като в крайна сметка започват да обвиняват един друг. Делото предизвиква огромен интерес, Макдермот е екзекутиран, а Грейс получава доживотна присъда. Тя прекарва 29 години в затвора, преди да бъде помилвана. А след това следите ѝ се губят. Дори днес няма категоричен отговор какво точно се е случило в онази къща и каква е била ролята на Грейс в убийствата. Именно тази мистерия е привлякла Маргарет Атууд и същата тази мистерия ме накара да посегна към книгата.

Явно обаче съм бил прекалено вдъхновен от реалната история, защото очаквах самият роман да бъде по-мистериозен, с по-силен криминален дух, ако щеш - от онези истории, в които има напрежение в съдебната зала и до последно се чудиш каква е истината. „Наричаха я Грейс“ не е точно такава книга и в началото това леко ме разочарова.

После обаче започнах да оценявам много повече начина, по който Атууд е решила да разкаже тази история. Фокусът не е толкова върху самото престъпление, колкото върху психологията на Грейс и върху въпроса какво всъщност се е случило с нея. Романът поставя в центъра срещите между Грейс и д-р Саймън Джордан - лекар, който се опитва да достигне до спомените ѝ от нощта на убийствата и да разбере дали пред него стои невинна жена, съучастничка или нещо съвсем различно. Този образ е художествен, но е вдъхновен от реалния интерес към психичните разстройства през XIX век и от действителни разговори и разпити, свързани с Грейс Маркс.

По много интересен начин Атууд разглежда и предразсъдъците на времето - отношението към жените, начина, по който обществото гледа на едно момиче, обвинено в престъпление, как лекарите са лекували хората и колко различно тогава се е разбирало човешкото психическо здраве. Целият живот на Грейс, който Атууд ни показва, също не е никак лек. През него тя преминава през бедност, загуби, страх, унижение и ситуации, в които почти никога не контролира собствената си съдба.

А самата Грейс е изключително интересен образ. Мистериозен, магнетичен, полюсен. В един момент бях абсолютно сигурен, че е била част от убийството, а в следващия се ядосвах, че е обвинена несправедливо. Вярвам на всичките ѝ версии едновременно - и точно това според мен е най-голямата сила на героинята. Тя никога не ти позволява да се отпуснеш в една-единствена истина.

Кадър от едноимения сериал по Netflix

За стила на писане на Атууд дори не искам да говоря много - да, тя определено е от „бавните“ автори, но това бавно темпо при нея носи особена наслада. Тя не бърза да стигне до следващото събитие. Оставя те да поживееш с героите, да разгледаш историята от всички страни и постепенно да започнеш сам да си задаваш въпроси. И в един момент просто се оставяш тя да те води.

„Наричаха я Грейс“ е суров роман, който няма за цел да прикрива нищо и не ти предлага лесни отговори. Особено последните около сто страници ме държаха изключително силно и ги прочетох с огромно нетърпение. Точно тогава усетих най-силно защо историята на Грейс Маркс е останала толкова дълго в съзнанието на Маргарет Атууд.

Не получих криминалния роман, който очаквах. Получих нещо доста по-психологическо, по-бавно и по-дълбоко. И в крайна сметка - много по-различно и любопитно.

„Булката разбойница“

Анотация: 

Романът „Булката разбойница“ на Маргарет Атууд е вдъхновен от злокобната приказка „Младоженецът разбойник“ на Братя Грим, в която зъл младоженец примамва три девойки в бърлогата си и ги изяжда една след друга. В своята версия на историята Атууд майсторски превръща в злодей на своя разказ Зиния – демонична негодница, която вилнее из съдбите на три свои приятелки: Тони, Карис и Роз.

Зиния – красива, умна, ненаситна, манипулативна и уязвима – е бурният център на собствената си нескончаема сага. Тя се запознава с трите жени през 60-те години на 20. век и оттогава променя съдбите им завинаги. По различно време и под маската на различни емоции Зиния вероломно се настанява в животите им и се опитва всячески да ги съсипе. Тони, Карис и Роз се сплотяват още повече покрай силната си омраза към Зиния. Но един ден тя умира... или поне те присъстват на нейното погребение с голяма доза облекчение. Ненадейно Зиния се появява в ресторанта, където трите приятелки обядват… и е много вероятно животите им отново да поемат в неочаквани посоки.

„Булката разбойница“ е истинска наслада – заради майсторската си проза, заради лукавия и богат хумор и заради дълбоката си емпатия.

Тази книга е едно огромно удоволствие, събрано в 681 страници. Най-оригиналното и най-доброто заглавие от Маргарет Атууд, което съм чел до момента!

Много харесах стила на писане на Атууд тук. Тя успя да ме въвлече в историята по начин, по който не ми се беше случвало с предишните ѝ книги. Не ме остави да скучая нито за миг и през цялото време ми беше любопитно как ще се развият съдбите на героите. А при книга с толкова страници това никак не е малко.

Заигравката с приказката на братя Грим е перфектно замислена. Зиния е идеалният персонаж за подобна история –- магнетична, енигматична, постоянно променяща лицата си и в същото време перфектният злодей. Безскрупулна, постоянно лъжеща и въпреки това изключително привличаща. Докато четях различните ѝ версии за самата нея, вярвах на всяка една. Не можех да определя кога лъже и кога всъщност показва някаква истинска част от себе си. А точно това я прави толкова интересна.

Категорично това е любимата ми книга на Атууд до момента. Всяка една от личните истории на Тони, Карис и Роз ме докосна по различен начин. Освен жертви на Зиния, трите ни показаха и различни аспекти от живота - колко сила ти е нужна, за да простиш на човек, който те е предал; да го обичаш въпреки всичките му грешни избори в миналото; да забравиш какво ти е сторил и да надмогнеш случилото се; да излезеш победител от ситуация, която е могла да определи целия ти живот; да не позволиш един човек да определя съдбата ти.

Маргарет Атууд

„Булката разбойница“ е многопластов роман, който ме караше да се замислям на почти всяка страница и едновременно с това ми носеше истинско удоволствие от четенето. Бавна, напоена с драматизъм, мистерия и леки обрати, които постоянно те карат да преоткриваш героите.

И може би точно това най-много ми хареса - Атууд не бърза. Оставя историята да се разгърне, да опознаем героите и постепенно да разберем какво се крие зад действията им. А когато стигнеш до края, имаш усещането, че си прочел не просто една история за три жени и един човек от миналото им, а роман за прошката, предателството, любовта и силата да продължиш напред.

„Булката разбойница“ е прекрасен финал на моето лятно приключение и без никакво съмнение книгата, която най-много ме впечатли от Маргарет Атууд досега.

Автор: Любен Спасов

„Исках да разбера престъплението на Хана и да го осъдя. 

Но беше твърде ужасно, за да направя и двете.“

Из „Четецът“

Наистина не си спомням как книгите на Бернхард Шлинк попаднаха в полезрението ми. Спомням си само, че си взех и двете наведнъж и то с много голямо желание. Изобщо не знам и защо толкова години отлагах четенето на двата му романа - сега го отчитам като голяма грешка. Но пък именно заради такива заглавия започнах това лятно предизвикателство.

„Четецът“ и „Внучката“ се оказаха книги, които няма как да не харесам. Това са истории, които те карат да се замислиш, въвеждат те в своя свят бавно и леко, а след това изведнъж ти нанасят емоционален удар, който няма как да не ти повлияе. Писането на автора е искрено, красиво, съкрушително и най-вече - въздействащо. А това според мен е и голямата му сила. И двете книги са изградени около миналото, паметта и начина, по който личната история се преплита с голямата история на Германия в наши дни. 

От този увод може би вече си личи, че съм много доволен от срещата си с Бернхард Шлинк. Но за това какво точно ми хареса в „Четецът“ и „Внучката“, може да прочетете в текста.

„Четецът“

Анотация:

Романът, вдъхновил едноименния филм – номиниран за „Оскар“ в 5 категории и донесъл на Кейт Уинслет наградата за главна женска роля

Германия, края на 50-те години на XX век. Случайна среща между гимназиста Михаел и загадъчната, доста по-възрастна от него Хана довежда до пламенна афера. Четенето на глас скоро се превръща в неделима част от техния таен любовен ритуал, който ще бележи и двамата завинаги. Но всичко помежду им приключва внезапно с необяснимото изчезване на Хана... Когато пътищата им се пресичат отново, той е студент по право, а тя е изправена пред съда с други бивши надзирателки в концлагер заради невъобразимо престъпление по време на Холокоста. Докато следи процеса, Михаел постепенно осъзнава, че почти през целия си живот Хана е пазила тайна, която смята за по-страшна и от нацисткото си минало...

Дълбоко хуманен и непреходен, романът „Четецът“ шокира и трогва с еднаква сила. С характерния си пестелив, но изкусен стил световнопризнатият автор Бернхард Шлинк повежда читателя през сложен морален лабиринт и разказва незабравима история за любовта и загубата, за вината и прошката, за греха и изкуплението. А също и за силата на думите като мост между поколенията и като възможност да продължим напред – въпреки всичко.

Заради такива книги започнах рубриката „Лятно почистване“. Купил съм романа „Четецът“ преди две години и по някакви необясними причини все го отлагах. А сега, когато най-накрая го започнах, толкова ме плени, че го приключих на едно сядане.

Началото ми дойде леко странно - определено не очаквах книгата да започне по този начин. Историята тръгва доста сексуално и в първите страници се чудех какво точно чета и накъде ще ме поведе авторът. Но Бернхард Шлинк постепенно успя да ме потопи в романа по един много особен, почти магичен начин. Неусетно започнах да се интересувам от героите, от отношенията между тях и най-вече от това какво ще се случи. В един момент просто спрях да мисля за всичко останало и продължих да чета.

А когато личната история на героите започна да се преплита с голямата картина - историята на Германия и нейното минало - книгата за мен стана още по-интересна. Шлинк поставя изключително важна и сложна тема - как трябва да съдим хората, които са били част от нацистката система и са работили като надзиратели в концентрационните лагери? Можем ли просто да ги определим като виновни? Трябва ли да ги съдим? Имал ли е човек избор, когато е бил част от такава система?

Още по-интересен е въпросът дали има разлика между това да си влязъл доброволно в тази система и просто да си изпълнявал заповеди принудително? Ако си следвал нареждания, това освобождава ли те от отговорност? А ако си имал възможност да постъпиш по друг начин, но не си го направил? „Четецът“ не дава лесни отговори на тези въпроси и точно това ми хареса. Кара те сам да застанеш пред тях и да решиш къде минава границата между вина, отговорност и обстоятелства.

Кейт Уинслет и Дейвид Крос в ролите на Хана и Михаел  в едноимения филм

Много ми допадна и разсъждението на главния герой за това как различните поколения гледат на случилото се с евреите по време на Втората световна война. Какво си говорят едно с друго поколенията? Как младите гледат на хората, които са били свидетели на случващото се, но са останали безмълвни? Може ли едно поколение да прости на предишното? И какво означава изобщо да носиш вина за нещо, което лично не си извършил, но което е извършено от хората преди теб?

Има и много важни размишления за нацисткото минало и неговото наследство като идеи в наши дни. Точно тази част от книгата ме накара да се замисля най-много, особено на фона на всички актуални събития в България през последните седмици. Шлинк показва колко лесно идеите от миналото могат да продължат да живеят, ако обществото спре да говори за тях и да се изправя срещу последствията им.

Разбира се, в „Четецът“ има и много любов. Любов между главните герои, но и любов към литературата - като средство за образование, като начин да опознаваш света и най-вече като форма на общуване. Много ми хареса и прочитът на „Одисея“, който авторът вплита в историята. Още една тема, която на пръв поглед принадлежи на миналото, но всъщност поставя въпроси, които звучат изненадващо актуално и днес.

Много съм доволен от „Четецът“. Това е една от онези книги, за които съжалявам, че не съм прочел по-рано, но пък се радвам, че най-накрая са стигнали до мен. Бернхард Шлинк ме спечели с начина, по който разказва една лична история, а постепенно я превръща в нещо много по-голямо - разговор за вина, памет, любов, прошка и отговорността към миналото.

А филмът с Кейт Уинслет със сигурност ще го гледам - убеден съм, че тя ще бъде перфектната Хана.

„Внучката“

Анотация:

Берлин, 2015-а. След самоубийството на съпругата си книжарят Каспар разкрива тайна, която тя е пазила през целия им съвместен живот. Петдесет години по-рано, малко преди да избяга при него на Запад, Биргит е родила дете от друг мъж.

Търсейки отговори, Каспар решава да направи това, за което жена му така и не е събрала смелост – да открие дъщеря ѝ. Пътуването му през болезнената история на Германия го отвежда до общност на неонацисти, сред които живее внучката на Биргит – четиринайсетгодишната Зигрун. Надеждата му е да я спаси, като ѝ покаже един напълно различен свят. Но дали ще успее?

Обвързан идейно с най-прочутата творба на Бернхард Шлинк – „Четецът“ , романът „Внучката“ въздейства с не по-малка сила. Световнопризнатият автор едновременно съкрушава и обнадеждава, навлизайки деликатно в общочовешките теми за товара на миналото, парадоксите на любовта и търсенето на истината и свободата.

„Внучката“ е книга, която много ми хареса, но и истински ме напрегна на моменти. И не заради литературните си качества. Напротив. Напрегна ме заради самата внучка - Зигрун. За мен тя се превърна в олицетворение на всички онези хора с промити мозъци, които и до днес вярват на всяка фалшива новина, попаднала им в някой съмнителен сайт. Хора, които са готови до последно да спорят и да защитават своята „истина“, независимо колко лесно тя може да бъде оборена с факти.

Тези хора не са останали само в миналото. И днес продължаваме да чуваме как Хитлер всъщност е искал мир, а не война, как евреите са били „лошите“ и едва ли не са заслужили всичко, което им се е случило. Страшното е, че подобни идеи продължават да се тиражират, а последствията от тях далеч не са безобидни. Именно в образа на Зигрун видях всички тези хора, които ме напрягат със своите тези, основани на грешни или изкривени факти, но способни да доведат до ужасни последствия.

А още по-страшното е, че подобни убеждения рядко остават само в един човек. Те се предават нататък. Децата на тези хора често израстват със същата изкривена представа за света и така се създават цели поколения, водени от политики, които би трябвало да сме оставили зад себе си с края на Втората световна война. Политики, които носят агресия, страх и омраза и винаги се нуждаят от някого, когото да посочат като виновен.

Честно казано, до последно не успях да разбера Зигрун и майка ѝ. Не можех да разбера защо, когато виждаш как системата, в която вярваш, започва да се пропуква под тежестта на фактите и собствената си липса на логика, продължаваш да ѝ бъдеш верен. Защо отказваш да се усъмниш? Защо е по-лесно да се затвориш още по-дълбоко в собствената си версия на истината, вместо просто да приемеш, че може би грешиш? И точно тук според мен Шлинк е написал един от най-силните пластове в романа.

Бернхард Шлинк

Изключително много харесах Каспар. Той е интелигентен и деликатен образ, който внася разум и спокойствие в историята и някак успява да уравновеси всичко останало. Хареса ми искреното му желание да помогне на внучката си и да изгради връзка с нея, въпреки че постоянно се сблъсква със страни от нейния характер, които на моменти го разочароват и отблъскват. И въпреки това не се отказва. До последно се опитва да я разбере и да стигне до нея. Да я спаси. 

„Внучката“ и „Четецът“ са свързани от една голяма обща идея - какво се случва с наследството на нацисткото минало и как то продължава да влияе на хората и поколенията след него. Но двете книги са много различни. „Внучката“ е далеч по-мащабна история, с повече пластове и различни гледни точки. Тя задава въпроси, които са болезнено актуални: учи ли се човечеството изобщо от грешките си? Или винаги ще има хора, които отказват да се разберат, защото предпочитат да воюват? Ще успеем ли някога да приемем различното мнение, без да превръщаме различния в свой враг?

За мен голямата тема на романа обаче остана любовта. Силата ѝ и способността да обичаш някого въпреки различията помежду ви. Да го приемеш такъв, какъвто е, дори когато не разбираш изборите му и дори когато те разочарова. Разбира се, можеш да опиташ да го побутнеш в правилната посока, да му покажеш друг път и да се надяваш, че ще избере развитието и промяната към добро. Но в крайна сметка любовта невинаги означава да промениш човека срещу себе си. Понякога означава просто да не се откажеш от него.

И двете книги на Бернхард Шлинк ме оставиха безмълвен, смирен, ядосан и замислен. Но най-вече ме оставиха изключително доволен от прочетеното. Това са два много силни романа, които не просто разказват добри истории, а те карат да се изправиш пред неудобни въпроси - за вината, историята, омразата, поколенията и любовта.

За мен срещата ми с Бернхард Шлинк определено беше едно от най-хубавите открития в това „Лятно почистване“. И ако и вие като мен отлагате неговите книги от години, мога само да ви кажа едно - не правете същата грешка.

Автор: Любен Спасов

 „Нямаше никакъв смисъл, но вината не е длъжна да има. Тя просто съществува - тежи върху теб и те задушава, докато накрая не можеш да си поемеш въздух.“

Из „Каталог на студените досиета“

Симон Сейнт Джеймс е поредната авторка в „Лятно почистване“, за която от първата книга усещах, че ще бъде много „моя“, но по някаква причина все я отлагах с времето. Нещо в книгите ѝ постоянно ме привличаше, но все ги оставях за „някой друг момент“.

Отлагането ми стигна дотам, че от Benitorial пуснаха на български цели три книги на авторката, а аз още не бях прочел нито една. Факт, който днес вече спокойно мога да определя като голяма грешка.

Когато започнах да подготвям „Лятно почистване“, Симон Сейнт Джеймс веднага попадна в списъка ми за четене. Първо, защото на български официално излезе и третата ѝ книга - „Каталог на студените досиета“, а и защото Калоян от @k.a_bookshelf толкова много ми похвали авторката, че просто нямаше как да не я приоритизирам. На неговото мнение относно трилъри много се доверявам и определено има защо. 

Така че запретнах ръкави и се потопих в леко паранормалния, но изключително пристрастяващ свят на Симон Сейнт Джеймс. И най-после разбрах защо толкова много я препоръчват около мен.

„Момичетата от пансиона“

Анотация:

Върмонт, 1950 г.

Съществува място за нежеланите момичета – за размирниците, за незаконородените, за непокорните умници. Това място се нарича „Айдълуайлд Хол“. И в цялото градче се носят слухове, че пансионът е обитаван от духове. „Айдълуайлд Хол“ обаче събира четири момичета, които стават много повече от съквартирантки. Прошепнатите помежду им страхове ги обвързват в истинско, дълбоко приятелство… докато една от тях не изчезва мистериозно.

Върмонт, 2014 г.

Колкото и да се опитва, журналистката Фиона Шеридън не може да спре да се връща към събитията около смъртта на по-голямата ѝ сестра. Преди двайсет години тялото ѝ е намерено на обраслото игрище близо до порутената сграда на „Айдълуайлд Хол“. И макар приятелят на сестра ѝ да излежава присъда за убийството ѝ, Фиона не може да се отърси от подозрението, че в целия случай има нещо съмнително.

След като разбира, че „Айдълуайлд Хол“ ще бъде реставриран от нов собственик, журналистката решава да напише материал по темата. Но шокиращо откритие по време на реставрацията ще свърже загубата на сестра ѝ с тайни, които е трябвало да останат заровени в миналото… и с глас, който няма да позволи да бъде заглушен.

Категорични 5 звезди! „Момичетата от пансиона“ изключително много ми хареса и за мен това е перфектният трилър във всяко едно отношение. Мистерия, напрежение, заплетена загадка и една класическа криминална нишка, която постепенно се разплита по възможно най-логичния начин и ми достави огромно удоволствие. Още от началото книгата успя да ме приласкае и до последната страница нямах търпение да разбера какво всъщност се е случило.

Много ми хареса и леко паранормалният елемент, който според мен беше точно толкова, колкото трябва. Той не превзе историята, не я превърна в хорър и изобщо не ме натовари. Напротив - допълваше основната криминална нишка и добавяше няколко допълнителни пласта, за които иначе трудно бихме намерили обяснение. Хареса ми и че историята около него получи своя напълно логичен завършек и не остана просто като някаква недоизяснена мистерия, поставена самоцелно в сюжета. 

Писането на Симон Сейнт Джеймс също много ми допадна. Книгата се чете леко, авторката те води през историята с много добро темпо и през цялото време имаше перфектна динамика. Нямаше моменти, в които да се чудя защо чета това или кога най-накрая ще се случи нещо. Напротив - постоянно ми се искаше да прелиствам още и още страници, за да разбера какво ще последва.

Героите също са изключително добре изградени. Успях да се свържа със съдбите на тези момичета и истински ме вълнуваше какво се е случило с тях - дали са успели да се измъкнат от пансиона, дали са получили шанс за по-добър живот и дали са успели да избягат от бъдещето, което други са им отреждали само защото са били смятани за „нежелани“.

Теми като корумпираната полиция, вечната шуробаджанащина на всякакви нива и онова усещане, че богатите и влиятелните могат да си играят с живота на останалите, също са застъпени много добре в книгата. Като цяло „Момичетата от пансиона“ поставя много важни теми, които се развиват естествено в хода на историята, а авторката задава въпроси, върху които е хубаво да се замислим и днес.

Най-силно обаче ме впечатли историческата нишка, свързана с лагера „Равенсбрюк“. Хареса ми как авторката е вплела реални събития в криминалната история и постепенно разкрива какво се е случвало там. Невинни жени и деца са били убивани, а още по-страшното е, че сред хората, отговорни за тези зверства, има и жени, които не са проявявали никаква милост. Този пласт издигна романа на съвсем друго ниво за мен. Изведнъж това вече не беше просто поредният трилър с убийства и духове, а разказ, който насочва прожектора към част от световната история, за която сякаш не се говори толкова често, колкото за места като „Аушвиц“ например. И именно това направи книгата още по-въздействаща за мен.

Препоръчвам „Момичетата от пансиона“ с две ръце! За мен това беше точно от онзи тип трилъри, които обичам - заплетени, напрегнати, с интересна мистерия, добри герои и достатъчно неочаквани пластове, които да направят историята много повече от обикновено криминално четиво. Определено нямам търпение да се потопя и в останалите книги на Симон Сейнт Джеймс.

Мотел „Залез“

Анотация:

Фел, Ню Йорк, 1982 г.

Вив Дилейни само минава през Фел на път за Ню Йорк, където иска да започне начисто. Бърза спирка, нищо повече. За да припечели нужните пари, младата жена започва работа като рецепционистка нощна смяна в мотел „Залез“. Но още от първата вечер усеща, че мястото крие страховити тайни. Вив започва да задава твърде много неудобни въпроси и да чопли в травматични събития от миналото на града. Някой обаче твърдо не желае тя да достигне до истината и една нощ момичето изчезва безследно – мистерия, която ще опетни историята на Фел завинаги.

Фел, Ню Йорк, 2017 г.

Карли Кърк никога не е познавала леля си, но е напълно обсебена от обстоятелствата около изчезването ѝ. След като майка ѝ отказва да говори за сестра си, Карли решава, че е крайно време да се заеме сама със случая. Когато заминава за Фел, за да посети мотел „Залез“, тя бързо осъзнава, че там нищо не се е променило от 1982 г. – същата светеща табела, същата рецепция, същите картини по стените. Сякаш времето е спряло. Мястото обаче силно я привлича и тя поема нощната смяна на крайпътния хотел. Минало и настояще започват да се преплитат и въвличат Карли в реалност, в която бъдещето ѝ е поставено на карта.

„Мотел „Залез“ е втората книга на Симон Сейнт Джеймс, която чета и вече мога категорично да кажа, че авторката се нарежда в графата „новите ми любимци“. Отново получих точно онова съчетание от мистерия, криминална история и леко паранормално усещане, което толкова много ми допадна в „Момичетата от пансиона“.

И в „Мотел „Залез“ най-много ми хареса как авторката съчетава паранормалното с криминалната нишка. Двете не просто съществуват едно до друго, а постоянно се допълват. Призраците в историята не са там само за да те стряскат, а имат своята роля в разплитането на случая и по някакъв начин помагат на героите да стигнат до истината. Въпреки че в „Момичетата от пансиона“ паранормалното ми се стори по-ненатрапчиво, тук на няколко пъти четенето си беше направо стряскащо преживяване. Когато затворих книгата, определено имах нужда малко да постоя на запалена лампа и да изгледам няколко рийлчета в Instagram, преди да заспя.

И в тази книга харесам изключително много стила на Симон Сейнт Джеймс. Пише леко, динамично и изключително пристрастяващо. Началото ми дойде една идея по-бавно, но щом навлязох в историята, наистина се потопих в нея и ми беше трудно да се откъсна. Криминалната нишка също много ми допадна - заплетена, с постоянно преплитане на 1982 и 2017 година. Хареса ми как двете линии постепенно се допълват и пред очите ни започва да се подрежда цялата картина.

Да, определено „Мотел „Залез“ ми се стори малко по-слаба от „Момичетата от пансиона“. В „Мотел „Залез“ на няколко пъти се досетих какво ще се случи доста преди героите, а и финалът не ми допадна напълно. Мисля, че историята можеше да завърши по малко по-различен начин. Но това в никакъв случай не ми попречи да се насладя на книгата.

И тук на няколко пъти се усещаха зачекнати и по-големи теми като „мъжките“ и „женските“ професии, отношението към жените както преди 40 годината, така и днес, родовите травми, психологичните заболявания и дали свободата е свобода, ако не е заслужена? 

Като цяло съм много доволен и от втората си среща със Симон Сейнт Джеймс. „Мотел „Залез“ определено е книга, която бих препоръчал на феновете на жанра. А аз с удоволствие продължавам към третата.

„Каталог на студените досиета“

Анотация:

Клер Лейк, Орегон, 1977 г.

Малкото и тихо градче Клер Лейк е разтърсено от убийствата на двама мъже, застреляни от упор с едно и също оръжие. До телата им се оставени само кратки бележки с провокативни послания. На местопрестъпленията обаче е забелязана млада жена и подозренията бързо падат върху богатата, самотна и странно апатична към трагичните събития Бет Гриър. Въпреки че по-късно е оправдана, случаят белязва живота ѝ и тя се затваря завинаги в сенките на уединеното си имение, далеч от любопитните погледи.

Клер Лейк, Орегон, 2017 г.

Младата Шиа Колинс работи като рецепционистка в местния медицински център. Вечерите си обаче посвещава изцяло на любимото си хоби: блога си за истински престъпления „Каталог на студените досиета“. Един ден случайна среща я изправя пред Бет Гриър – жената, останала в градските легенди като Смъртоносната лейди. След четиресет години мълчание Бет се съгласява да ѝ даде интервю. Единственото условие е двете да се срещнат в имението „Гриър“.

В къщата обаче се случват необясними неща, а усещането, че някой винаги ги дебне в сенките, става все по-натрапчиво. Решена да разбере истината, Шиа се впуска с всички сили да разплете загадката на неразкритите убийства. Но дали близостта ѝ със Смъртоносната лейди ще ѝ помогне, или зад красивата фасада се крие нещо много, много по-опасно?

Категорично вече мога да кажа, че съм фен на Симон Сейнт Джеймс. Спечели ме с добрия си стил на писане, мистериите, които са много заплетени, лекото напрежение, което постоянно усещаш и онези паранормални моменти, които не са прекалено страшни, но определено те побиват тръпки, когато четеш някоя от нейните книги.

„Каталог на студените досиета“ не само не прави изключение, а направо бих казал, че ми беше най-страшната от трите. Книгата е доста мрачна на моменти, с доста по-мрачни герои, призраци с големи тайни и убиец, който е непредсказуем. Социопат, който не се интересува от нищо и никого, не го интересуват последствията от действията му, нито съдбите дори на най-близките му хора. И всичко това създава една доста зловеща атмосфера, която авторката успява да поддържа до самия край.

А призраците в тази книга наистина бяха доста по-страшни в сравнение с предните книги на авторката. Най-вече заради миналото, което стои зад тях - депресивно, ужасно и достатъчно тежко, за да ги кара да се държат по същия начин и в настоящето. Отново искам да похваля Симон Сейнт Джеймс за начина, по който използва паранормалното. То не е просто някакво допълнително страшно нещо, което се случва в историята, а почти отделен герой, който има своя роля и помага за изграждането на цялата мистерия.

Криминалната нишка също ми беше много любопитна. Серийните убийци винаги са очаровали пресата, читателите и обществото и около тях често се създават легенди, които приковават вниманието. „Смъртоносната лейди“ в книгата е точно такъв образ - безпощадна, магнетична и достатъчно загадъчна, за да те привлече, въпреки че до голяма степен не знаеш кой стои зад нея. 

В романа има и доста сериозни теми - ролята на жените в обществото и отношението към тях, особено когато са самотни майки; вредата, която честото прехвърляне от едно приемно семейство в друго може да нанесе на едно дете; психологическите заболявания и дори два различни погледа върху това как можеш да спреш един психопат да бъде свободен сред обществото и да не наранява повече хора.

Не ми допадна обаче, че този път авторката ни разкрива самоличността на убиеца доста по-рано в сравнение с предишните ѝ романи. Разбирам защо го е направила - след като научихме името имаше още много неща, които трябваше да бъдат обяснени и разкрити, но за мен това малко уби съспенса. Последните страници не ми бяха толкова любопитни, колкото останалата част от книгата.

Като цяло обаче трите книги на Симон Сейнт Джеймс се превърнаха в едно прекрасно книжно приключение, което много се радвам, че предприех. Имам си нов любим автор и вече нямам търпение от Benitorial да ни зарадват с още много нейни книги.

Автор: Любен Спасов

 “The wrinkles which have appeared are the honourable traces of my life: laugh lines rather than frown lines.”

“This Much is True”, Miriam Margolyes

На пръв поглед Антъни Хопкинс, Мириам Маргулис и Миранда Харт нямат много общо помежду си. Но всъщност приликите не са никак малко. И тримата са британци, и тримата са актьори, а дамите в компанията са известни със страхотното си чувство за хумор и способността си да разсмиват всички около себе си. Освен това двама от тях не са покорили само киното и телевизията, а и едни от най-големите театрални сцени в света.

За около седмица се потопих в техните книги и честно казано много се радвам, че го направих. Всеки от тях разказва историята си по различен начин, но и трите автобиографии имат нещо общо - не се опитват да представят един идеален живот. Напротив. Говорят открито за успехите, провалите, страховете, трудностите, живота с болест, грешките и моментите, които са ги променили. Най-много ми хареса именно това - искреността. Докато четях, имах чувството, че това не са просто автобиографии, а истински изповеди на трима брилянтни актьори, които преди всичко са хора.

А как открих всеки един от тях, какво най-силно ме впечатли в историите им и коя от трите книги бих препоръчал с най-голямо удоволствие, ще ви разкажа в следващите редове.

„Справихме се, хлапе“, Антъни Хопкинс

Анотация:

В искрените си и дълго чакани мемоари двукратният носител на „Оскар“, на наградите „Еми“, „BAFTA“ и много други сър Антъни Хопкинс разказва, за трудното си детство, за семейството, за тежката си борба с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но и за блестящата си кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите и отличията. Неподправената и трогателна история на един артист, вдъхновявал с години както зрителите от сцената, от малкия и големия екран, така и любителите на музиката и изобразителното изкуство.

Човекът, в когото не са вярвали дори собствените му родители, днес спокойно може да каже, че се е справил в живота. И то как!

Всяко ревю в тази статия ще започва с кратката история как съм открил актьора, чиято автобиография съм прочел. А при Антъни Хопкинс това се случи по възможно най-зловещия начин - чрез Ханибал Лектър. И до днес това е една от най-великите актьорски роли, които съм гледал. Роля, която заслужено му носи първия „Оскар“ и която толкова силно се е запечатала в съзнанието ми, че всеки път, когато го видя в друг филм, на червения килим или в интервю, за миг отново чувам гласа на онзи брилянтен луд, който психологически си играе с героинята на Джоди Фостър. Любопитно ми беше да прочета и в книгата, че самата тя признава колко силно се е страхувала от него по време на снимките. Между двамата естествено се е появила дистанция, която по-късно, след края на филма, изчезва. Но мога само да си представя какво е било да наблюдаваш този талант отблизо, докато създава една от най-емблематичните роли в историята на киното.

Точно както играе, така Антъни Хопкинс и разказва живота си - директно, честно и без да се опитва да изглежда по-добър, отколкото е бил. Това е може би най-силното качество на книгата. Не спестява страховете си, несигурността, желанието да бъде сам, трудния си характер и нежеланието си да общува с хората. Разказва открито за многото работни места, които е сменил, преди да намери своето място, за отношенията с жените в живота си, за вината, която носи заради дъщеря си, и за грешките, които знае, че не може да поправи.

Най-силната част от книгата за мен обаче беше тази, посветена на алкохолизма. Хопкинс не се оправдава и не търси съжаление. Не обвинява никого за собствените си избори. Напротив - признава колко неусетно е попаднал в тази спирала и как тя постепенно е започнала да определя характера му, работата му и отношенията му с хората. Много ми хареса, че разказва и за момента, в който спира да пие, след което започва да се извинява на всички, които по един или друг начин са пострадали от поведението му - колеги, режисьори, приятели, родители. Докато четях тези страници, непрекъснато се сещах за автобиографията на Матю Пери. И двамата говорят изключително открито за зависимостите си и за цената, която са платили. Разликата е, че при Хопкинс тази история има щастлив край.

Защото неговият живот не се превръща в трагедия. Напротив - успява да победи зависимостта си и да изгради кариера, за която мнозина актьори могат само да мечтаят. Книгата проследява подробно професионалния му път - от момчето, за което родителите му не са били сигурни какво бъдеще го очаква, през първите театрални роли, до най-големите сцени в света, срещите с легендарни актьори и режисьори и филмите, които завинаги остават в историята на киното. За мен именно тази комбинация между личната и професионалната история прави биографията толкова увлекателна.

Най-важното, което ще запомня от книгата, е едно много просто послание – живей, работи, рискувай, не се страхувай от провалите и не позволявай на нищо да те спре. Само така човек продължава да се развива и да стига до нови върхове. Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани биографии. За мен тя се четеше като роман - главният герой просто беше самият Антъни Хопкинс, който седеше срещу мен и ми разказваше живота си.

А финалът беше прекрасен завършек на цялото преживяване. Много ми хареса, че Хопкинс е включил част от любимите си стихове. Поезията, Шекспир и силата на думите присъстват през цялата книга и са неизменна част от живота му. И няма как да не си помисля, че ако слушаш биографията в аудио вариант, прочетена от самия него, тази последна част сигурно е истинско удоволствие.

“This Much Is True”, Miriam Margolyes

Анотация:

Носителката на награда BAFTA, актрисата, дала гласа си на безброй герои - от Маймуната до Заека от рекламите на Cadbury's Caramel - и създателка на незабравими персонажи като лейди Уайтедър и професор Спраут, Мириам Марголис е едно от най-обичаните (и най-палави) национални съкровища на Великобритания.

Сега, на 80-годишна възраст, тя най-накрая решава да разкаже необикновената история на живота си - и чакането определено си е заслужавало.

Разберете как това, че е била зачената по време на въздушна тревога, според нея е причината да има къдрава коса; какви пакости са ѝ спечелили славата на най-непослушното момиче в историята на гимназията „Оксфорд Хай Скуул“; как като тийнейджърка се е озовала гола като модел на художника Огъстъс Джон; защо Боб Монкхаус е най-добрият мъж, когото някога е целувала; и какво се е случило, след като Уорън Бийти я попитал: „Чу*аш ли се?“

От признанието ѝ в любов към Ванеса Редгрейв до момента, в който самата кралица ѝ казала да замълчи - тази книга е изпълнена с блестящи, забавни истории. С впечатляващ списък от личности - от Скорсезе и Стрейзънд до Леонардо ди Каприо (преоблечен като жена) и Исая Бърлин - „This Much Is True“ е толкова топла, искрена, жизнена и изпълнена с изненади, колкото и самата неподражаема авторка.

За първи път разбрах коя е Мириам Марголис, когато гледах „Хари Потър и Стаята на тайните“. Самата Мириам едва ли ще бъде особено доволна, че така започвам ревюто за нейната книга, но това е самата истина. За мен тя е перфектната професор Спраут. Точно така си представям този образ - с тези маниери, с този начин на говорене и с това неподражаемо присъствие.

Няколко години по-късно преоткрих едно от любимите ми британски предавания – “The Graham Norton Show”. Обожавам хумора на Греъм Нортън, начина, по който предразполага гостите си, и атмосферата в самото шоу. Типично по британски там могат да бъдат разказани абсолютно всякакви истории - без излишна цензура, без ограничения и почти винаги с огромна доза смях.

Така един ден попаднах на компилация с най-забавните гостувания на Мириам Марголис. Пуснах си я... и се влюбих в тази жена. Разсмя ме още с първото интервю. А колкото повече нейни участия гледах, толкова по-симпатична ми ставаше. Стигнах дотам, че вече изобщо не я свързвам с ролята ѝ в „Хари Потър“. За мен Мириам Марголис е човек с огромно чувство за хумор, невероятно присъствие и живот, изпълнен с толкова много истории, че може да ги разказва с часове.

Директна, искрена, изключително забавна, на моменти цинична и доста палава - това описание важи както за самата Мириам Марголис, така и за нейната автобиография. Много харесвах тази жена още преди да прочета книгата, а след последната страница направо я обожавам. Опознах я много повече и почти всяка нейна история ме накара или да се разсмея, или да се замисля.

Именно това е най-голямото качество на книгата - няма празни приказки, няма страници, които просто да запълват обем. Мириам ни разхожда през живота си, кариерата си, историята на семейството си, политическите си възгледи, странните случки, забавните моменти и срещите с десетки известни личности по толкова естествен начин, че изобщо не ти се иска книгата да свършва.

И като писател Мириам се оказа също толкова добър разказвач, колкото е и във всички интервюта с Греъм Нортън, които съм гледал. В периода, в който я четох нямах търпение да отворя книгата и да разбера каква ще бъде следващата история. През цялото време имах чувството, че тя седи до мен, пием по един коктейл и просто си говорим за живота.

Това е книга за съдбата, изборите, амбицията, свободата да бъдеш себе си и смелостта да не цепиш басма на никого. За това как не трябва да позволяваш да те мачкат и да пробиваш напред благодарение единствено на таланта си. Наред с всичко това обаче книгата е и безумно смешна. Смях се с глас неведнъж, а на много места ми се прииска Мириам наистина да беше до мен, за да можем да продължим разговора и след последната страница.

Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани автобиографии, независимо дали познава творчеството на Мириам Марголис. За своите над 80 години тя е работила и общувала с десетки интересни личности, разказва любопитни истории от кухнята на театъра и киното и показва един свят, който рядко виждаме отвътре.

А ако все още не съм ви убедил да посегнете към книгата, направете само едно нещо - напишете в YouTube „Miriam Margolyes Graham Norton“. След няколко минути смях съм почти сигурен, че и вие ще поискате да научите още за тази невероятна жена.

“I Haven’t Been Entirely Honest with You”, Miranda Hart

Анотция:

„Не съм била напълно честна с вас“. Знам - какво интригуващо заглавие!

Последното десетилетие се оказа неочаквано трудно за мен - имаше изненадващи радости, но и дълбоки прозрения, тежки изпитания и моменти, които ме разтърсиха. За всичко това ще бъда откровена, защото именно в трудните времена открих онова, което наричам своите „съкровища“. Съкровища - практични инструменти, ценности, начини да гледам на нещата и отговори, които открих благодарение на изследванията на прекрасни учени, невролози, терапевти, социолози и всички онези специалисти, които знаят по нещо важно за човешкия ум и човешката природа. Всичко това наистина ми донесе усещане за свобода, радост, покой и физическо възстановяване, каквито никога не съм си представяла, че са възможни. А животът ми сега, удивително, благодарение на всичко, което ще споделя с вас, е - ТОЛКОВА ЗАБАВЕН! (Винаги е важно да използваш собствените си запазени фрази.)

Ако ви се прииска да надникнете в тази книга, надявам се моята история по някакъв начин да помогне и на вашата. В крайна сметка всички ние сме заедно в този красив, загадъчен и понякога труден живот. А бъдете спокойни – по пътя има и достатъчно забавни истории. Ще се посмеем заедно, скъпи мой читателю. О, и не бих могла да ви кажа дали в книгата има любовна история... Вълнуващо.

Както и при Мириам Марголис, първата ми среща с Миранда Харт беше чрез „The Graham Norton Show“. Тя също има онова страхотно чувство за хумор, което веднага те кара да се усмихнеш, и носи някаква много приятна, положителна енергия. Именно от едно нейно интервю за предаването, в което на диванчето до нея бе Селена Гомес, разбрах и за книгата ѝ. Миранда разказваше, че документалният филм на Селена, в който тя споделя за живота си с Лупус, я е вдъхновил да продължи да пише своите мемоари и да разкаже за собствения си път с нейното хронично заболяване - Лаймска болест. И естествено, книгата веднага попадна в списъка ми.

„I Haven’t Been Entirely Honest with You“ обаче не се оказа точно четивото, което очаквах. Знаех, че в него Миранда ще разкаже за болестта си, за трудностите, през които е преминала, за моментите на пълно отчаяние и физически срив. Представях си обаче по-скоро едно пътуване през живота ѝ - професионалния и личния - и начинът, по който болестта постепенно се е отразила на всичко останало. Нещо като документалния филм на Селена, в който личната история и професионалният живот вървят ръка за ръка.

Тук обаче подходът е доста по-различен. Книгата на Миранда ми напомни повече на нехудожествена литература от типа на приложната психология. Тя говори директно на читателя и предлага различни начини да промени мисленето си, отношението към живота и начина, по който се отнася към самия себе си - независимо дали преминава през заболяване или не. Ценното е, че през цялото време Миранда споделя и за книгите, които е чела, цитира автори и препоръчва заглавия, които са ѝ помогнали по време на нейния собствен път. Просто наистина очаквах повече лични истории и липсата им малко ме разочарова. 

Посланията ѝ са наистина добри. Тя говори за това да бъдем силни, но да приемаме и моментите, в които не можем да бъдем такива. Да можем да направим крачка назад, когато имаме нужда. Да приемаме провалите със същото достойнство, с което приемаме успехите. Да се научим да казваме „не“, да поставяме граници и да не се пренебрегваме заради всички останали. Миранда говори много за това да обичаме себе си, да приоритизираме собственото си време, психическото си здраве и нуждите си. И всичко това са послания, които определено си струва да бъдат чути.

Проблемът за мен беше, че в един момент имах чувството, че Миранда започва да пише едно и също. Темата за себеобичането и грижата за самия себе си се повтаряше толкова често, че според мен книгата спокойно можеше да бъде с около сто страници по-кратка. Част от повторенията просто започнаха да убиват темпото и да размиват иначе добрите идеи.

Като цяло „I Haven’t Been Entirely Honest with You“ не е лоша книга - просто не беше книгата, която очаквах, нито тази, от която имах нужда в този момент. Въпреки това си мисля, че за човек, който в момента преминава през труден период, болест или просто се чувства изгубен и има нужда да промени начина, по който гледа на себе си и на живота, тя може да се окаже много по-ценна, отколкото беше за мен.

Автор: Любен Спасов

 „Никой не може да има балансирана връзка с нещо, което обича.“

Из „Просто поредната безследно изчезнала“

Джилиан Макалистър е един от авторите, които искам да прочета поне от три години. Тя привлече вниманието ми с „Не тук и не сега“ още през 2023 година и още тогава силно се надявах някое издателство да я представи и на българските читатели.

Пак през 2023 година видях, че Бени от Benitorial е дала висока оценка на романа в Goodreads, и тогава си казах, че май надеждите ми ще се оправдаят и скоро ще четем Макалистър и на български. Не след дълго това наистина се случи - издателството представи „Не тук и не сега“, а през следващите години издадоха още две нейни книги. Разбира се, аз ентусиазирано посрещах всяко ново заглавие. Всеки път си казвах: „Това ще е следващата книга, която ще прочета“, поставях я най-отгоре в TBR списъка си… и след това по някаква причина отново я отлагах. Така минаха години, без дори да прочета романа, с който всъщност открих авторката.

Е, това лято най-накрая дойде ред и на Джилиан Макалистър - автор, когото отлагам от години, въпреки че още от самото начало бях убеден, че книгите ѝ ще ми харесат. 

Дали очакванията ми се оправдаха? Четете нататък.

„Не тук и не сега“

Анотация:

Краят на октомври, минава полунощ. Чакаш 18-годишния си син да се прибере у дома. Напът е да наруши вечерния си час, но само няколко минути по-късно това се превръща в най-малкия ти проблем. Твоят мил, умен и забавен тийнейджър намушква човек. Не знаеш защо. Не познаваш жертвата. Знаеш само, че синът ти е арестуван и бъдещето му е провалено завинаги.

За Джен всичко това не е просто вероятност. Тод, милият, умен и забавен Тод, нейният Тод наистина извърши убийство пред очите ѝ. Сега е в ареста и Джен има чувството, че никога повече няма да може да мигне.

Но когато на сутринта отваря очи, е вчера. И снощният кошмар все още не се е случил. Всяко събуждане я отвежда все по-назад в семейната история в търсене на пропуснати парченца от зловещия пъзел. Някъде, скрита в миналото, я очаква истината. И Джен няма друг избор, освен да я открие.

„Не тук и не сега“ имаше всички предпоставки изобщо да не ми хареса - най-вече заради пътуването във времето. Тези, които ме следят отдавна, знаят, но пак ще го кажа – не обичам подобни истории. Не ми допада идеята за мултивселената, за връщането в миналото или бъдещето, за общуването с герои в различни времеви линии и за това как едно действие променя друго. Всеки път се напрягам, вместо да се наслаждавам на историята.

Джилиан Макалистър обаче ми предложи толкова интересна криминална загадка, че много бързо забравих за предразсъдъците си към този похват. „Не тук и не сега“ е трилър в най-чистия му вид, който съчетава заплетено разследване, много психология и силна семейна драма, оставяща отпечатък върху живота на всички герои.

Най-голямата сила на романа за мен е криминалната нишка. Тя е добре измислена, логично изградена и успя да ме изненада неведнъж. Хареса ми как заедно с Джен постепенно разплитаме загадката и малко по малко научаваме какви са истинските причини за събитията в настоящето. Допадна ми и идеята, че всяко наше действие има последствия и че понякога, за да предотвратиш една трагедия, трябва да се вгледаш много по-дълбоко от очевидното.

Книгата е изпълнена и с интересни теми. Говори за последствията от изборите ни, за цената на това да се замесиш с престъпния свят и за нещата, от които може да ти се наложи да се откажеш, ако поемеш по този път.

„Не тук и не сега“ поддържа напрежението почти през цялото време. Постоянно се чудиш какво ще се случи на следващата страница, а най-хубавото е, че наистина започва да ти пука за героите. Искаш нещата да се наредят, никой от любимците ти да не пострада и всеки да получи заслуженото. Джилиан Макалистър е много добър разказвач и успя да поднесе историята по начин, който дори ме накара да приема пътуването във времето. Единствената ми по-сериозна забележка е, че към финала прекали с връщането назад. Според мен можехме да стигнем до същите разкрития и по по-кратък начин. Но това вероятно е и мой личен проблем. 

Джилиан Макалистър

Най-силни за мен обаче останаха посланията за семейството. За това как всяко действие, всяка дума или дори всяко бездействие на родителите оставя отпечатък върху децата им. Как понякога именно те могат да ги тласнат към решения, за които никога не бихме предположили, че са способни. Книгата говори и за вечната вина на майката - за чувството, че носи отговорност за всяка грешка на детето си. За отчуждението между родители и деца, за липсата на комуникация и за това колко важно е да не прехвърляме собствените си проблеми върху плещите на децата, защото те невинаги могат да понесат тази тежест. Романът засяга и темата за родовата травма и показва колко лесно нерешените проблеми на едно поколение се превръщат в товар за следващото.

Като цяло останах много доволен от „Не тук и не сега“. Ако изключа, че според мен пътуването във времето можеше да бъде една идея по-кратко, а самият финал ми дойде леко блудкав, това е един наистина силен трилър, който с удоволствие бих препоръчал и занапред. 

„Просто поредната безследно изчезнала“ 

Анотация:

Двайсет и две годишната Оливия Джонсън е изчезнала. За това свидетелстват неутешимият ѝ баща, притеснените съквартирантки и един озадачаващ запис как влиза сама в задънена уличка, облечена с отличителното си лимоновожълто палто.

Часовникът тиктака и главен инспектор Джулия Дей отново трябва да изостави съпруга и дъщеря си, за да се отдаде изцяло на работата. Този път обаче някой друг е на крачка пред нея, някой друг държи непобедимия коз – не пистолет или нож, а най-ужасяващата тайна на Джулия. Безопасността на собственото ѝ семейство е поставена на карта, а напътствието на моралния ѝ компас, дългогодишната ѝ кариера и свободата ѝ зависят само и единствено от това дали ще намери Оливия навреме.

Готова ли е Джулия да прекрачи и недопустимите граници? И дали разкриването на истината няма да ѝ струва всичко?

Чета втора книга от Джилиан Макалистър и забелязвам едни и същи неща. Във фокуса на историята стои родителството, а криминалната загадка е изключително заплетена - с няколко гледни точки, различни времеви линии и постоянна смяна на ролята на „лошия герой“. Ако „Не тук и не сега“ беше истинска главоблъсканица, то „Просто поредната безследно изчезнала“ по нищо не ѝ отстъпва.

Ще започна с това, че много харесвам стила на писане на Джилиан Макалистър. Тя умее да заплита мистерията до такава степен, че на моменти наистина се чудиш какво точно се случва. Пише така, че си мислиш, че четеш за едно и също събитие, за едни и същи герои и една и съща история, а след няколко страници се оказва, че всъщност е говорила за три различни случая. Този похват страшно много ми допада, защото през цялото време има малки разкрития и изненади, които постоянно променят представите ти за случващото се.

В „Просто поредната безследно изчезнала“ освен с добре изградената криминална история, която започва като разследване на изчезнали хора, но постепенно се превръща в нещо съвсем различно, авторката ме спечели и с по-големите теми, заложени в романа.

Една от тях е корупцията в полицията и изобщо по високите етажи на властта. Още в началото виждаме, че главната героиня Джулия вече е направила нещо, което се разминава с морала ѝ като човек и като полицай. Малко по-късно отново се оказва на кръстопът - да бъде добър родител или добър служител на закона. Именно тази вътрешна борба ми беше много интересна. Книгата задава един труден въпрос: когато си полицай, законът ли стои над всичко или има ситуации, в които нарушаването му може да бъде оправдано?

И наистина най-силната тема в романа отново е родителството. На какво е способна една майка, за да защити детето си и неговото бъдеще? Докъде може да стигне един баща, съсипан от изчезването на детето си? Какво е да приемеш, че човекът, когото обичаш най-много, може да се окаже убиец? Или похитител? Джилиан Макалистър отново разглежда родителската любов в най-крайните ѝ измерения и показва как понякога именно желанието да защитиш детето си те кара да вземеш най-погрешните решения.

Като цяло романът отново показва как възрастните правят своите избори заради децата си - или поне вярват, че го правят за тяхно добро. Започвам да си мисля, че именно това е голямата тема в книгите на Джилиан Макалистър. Тя успява да преплете семейната драма с добре изградена криминална интрига по начин, който ме кара да не оставям книгата, докато не стигна до последната страница.

„Просто поредната безследно изчезнала“ имаше всички качества да получи пет звезди от мен. Но както и при „Не тук и не сега“, финалът ми дойде една идея прибързан и леко скалъпен. Имам чувството, че авторката изгражда мистерията брилянтно, а после бърза да я приключи. Освен това този път успях да разкрия главния злодей доста преди финала, което също отне част от удоволствието ми. Въпреки това книгата остава един много силен трилър и напълно заслужава моята искрена четиризвездна оценка.

„Последните му думи“

Анотация:

На 21 юни – най-дългия ден в годината, животът на Кам е напът да се промени завинаги.

След деветмесечен отпуск по майчинство е време дъщеря ѝ да тръгне на ясла, а тя да се върне към работата си като литературен агент. Само че от сутринта

всичко сякаш върви с главата надолу – Кам се буди, но съпругa ѝ го няма. Единствената следа от него е лист хартия със загадъчно послание: Беше толкова прекрасно с двете ви.

Разстроена и объркана, че Люк я е оставил да се справя сама с всички ангажименти точно днес, Кам бърза да закара детето и се устремява към офиса, където най-сетне ще може да се съсредоточи върху работата си. Но тъкмо когато си мисли, че най-трудната част от деня е преминала, във фоайето на сградата нахлуват полицаи. Полицаи, които търсят точно нея. Някой е взел трима души за заложници в изоставен склад… и съпругът ѝ е замесен.

За броени часове Кам е принудена да преосмисли целия си досегашен живот. Наистина ли Люк, любимият ѝ, най-прекрасният съпруг и баща, е хладнокръвен престъпник и колко тайни е успял да скрие от нея? Докато светът ѝ се разпада, Кам разбира, че понякога най-голяма болка могат да ни причинят именно хората, които сме допуснали най-близо до сърцето си.

„Последните му думи“ е третата книга на Джилиан Макалистър, която прочетох, и май точно тя ми се стори най-слабата от трите. Това в никакъв случай не означава, че е лош роман - просто след „Не тук и не сега“ и „Просто поредната безследно изчезнала“ очакванията ми към авторката вече бяха доста високи, а този път не успях да се впечатля толкова.

Отново имаме типичния за Макалистър заплетен случай, който на пръв поглед изглежда лесен за обяснение, но постепенно разкрива все повече тайни. Разликата е, че тук интригата някак не успя да ме грабне по същия начин. В предишните две книги постоянно имаше обрати, нови разкрития и моменти, които ме караха да преосмислям всичко, което съм прочел до момента. Тук действието ми се стори една идея по-равно, по-еднотипно и дори на моменти леко предсказуемо. Нямаше и по-голямата тема в романа, която съм свикнал да има от нея. 

Това обаче не променя факта, че Джилиан Макалистър е страхотен разказвач. Именно това според мен е най-голямото ѝ качество. Книгите ѝ се четат толкова леко, че буквално не усетих как „изядох“ „Последните му думи“ на едно сядане на плажа. И тук присъстват всички елементи, които вече свързвам с авторката - мистерия, привидно невъзможен случай, герои, които крият повече, отколкото казват, и история, която изглежда ясна, но постепенно разкрива, че под повърхността се крие много повече.

Много ми допадна и книгоиздателската нишка в романа. Беше ми интересно случят да има, дори и бегла връзка, с издателите, литературните агенти и писателите в сянка. А идеята, че един ръкопис може да съдържа истини, които не смеем (или не можем) да изречем на глас, ми се стори много силна и добави още един любопитен пласт към историята.

Като цяло „Последните му думи“ отново е една доста добра книга на Джилиан Макалистър. Може би не успя да ме впечатли толкова, колкото предишните две, но въпреки това ми беше приятно да прекарам няколко часа с нея. Ако тепърва смятате да се запознаете с авторката, аз лично бих ви препоръчал първо да прочетете „Не тук и не сега“ и „Просто поредната безследно изчезнала“. Според мен именно те показват най-добре колко добра е Макалистър в изграждането на сложни криминални загадки и семейни драми.

Автор: Любен Спасов