Book Adventure Club

 „При мен киното винаги е било нещо, което ми пали фантазията и ме забавлява, и нещо, в което доброто винаги побеждава лошото.“

Много хора може би си мислят, че познават Маги Халваджиян. Той е един от най-известните продуценти в България, а в предаванията му има толкова шеги на негов гръб, че обществото си е изградило една представа за него и вярва, че няма нещо, което да го изненада като информация. И, да, фактите са впечатляващи. Дългогодишна успешна кариера, продуцент на най-гледаните предавания в ефира и собственик на други бизнеси, които също се справят отлично в своята сфера.

Само че съм убеден, че със своята автобиография Маги Халваджиян ще изненада много хора. Имах щастието да съм свидетел и под някаква форма съучастник в написването на тази книга и наистина искрено казвам, че заслужава вашето внимание. Мога да ви гарантирам, че ще ви разсмее, на моменти натъжи, но със сигурност ще ви обогати. Маги Халваджиян е важна част от изграждането на българския шоубизнес и по-конкретно на телевизионния. Има какво да разкаже и има какво да се научи от него. А той наистина споделя много в тази книга - искрено, без реклами, дори и дълбоко лични неща, за които си трябва смелост да се споделят. Нека обемът не ви плаши - чете се бързо, точно защото е много интересно. Маги и Влади Априлов, който  го интервюира в продължение на две години и заедно пишат тази книга, са се постарали никой да не остане разочарован след като я затвори. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Аз разбрах много неща за Маги Халваджиян, докато преминавах през неговата лична история. Както казах – той не спестява нищо в нея. Както сме и свикнали и очакваме от него, той съвсем искрено говори за своя живот, за нещата, които са се случили в семейството му, за успехите и спадовете в кариерата му, дори за скандалите, които са се случвали през годините. Това, което е решил да сподели с читателите не е минавало през цедка или цензура, а е поднесено по директен и искрен начин, както по принцип Маги общува.

На мен лично ми беше интересно да видя Маги в друга светлина. Книгата започва с раждането му, минава през това как са минали детските му години и се стига до цирковото училище в Москва. След това идва и завръщането му в България, като ни разказва как започва да се занимава с търговия в началото на 90-те. Тази част ми бе много любопитна, защото изобщо не знаех, че Маги е правил и това. След това идват първите клипове, раждането на чалгата, първите предавания и така постепенно като пъзел се нарежда цялата картина за изграждането на българския телевизионен шоубизнес и за ситуацията в наши дни.

Това, което най-силно ме забавляваше в тази книга е, че през годините, независимо с какво се е занимавал, Маги е попадал в толкова безумни, забавни и сюрреалистични ситуации, че отстрани изглеждат като сцена от някой филм. На няколко пъти ми се случваше да си казвам „Е, не! Това просто не е истина. Няма как да му се е случило И това. “. Но всъщност това е неговата история, а явно Маги е магнит за любопитни ситуации, които са го научили на всичко, което знае към днешна дата. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Това, което наистина ме впечатли обаче е, че Маги е много откровен в тази книга. Не само за шоубизнеса. Аз тук нямам изненада. Когато говори за работа, той е в стихията си и от нещата, които разказва и съветите, които дава на страниците на книгата, може само да се учиш. По-силното за мен е, че той открехва завесата за личния си живот. За най-голямата болка на семейството му, за хубавите неща през всичките тези години, за голямата му любов с Кремена и разбира се за сина му и внуците. Както говори за предаванията и успехите в професионален план, по същия директен начин говори и за себе си, колкото и трудно да е било на моменти това.

Тази книга обаче най-вече ни учи да следваме мечтите си, да се борим силно за това, което искаме и да работим здравата, за да го постигнем. Тук няма жълтини, няма плюене по други хора, има само истории. Без реклами и без цензура. Така както трябва да бъде по принцип.

Препоръчвам да прочетете книгата. Интересна е, чете се леко и има случки, които са като от филмова лента. Идеална за зимните и празнични дни. 

Автор: Любен Спасов

 „Някои книги имат склонност да остават запечатани сякаш в мозъка на костите дълго след като детайлите и имената са забравени…“

Това ревю ще бъде кратко, защото не съм сигурен, че имам какво толкова да кажа за книгата на Ия Йенберг. За жалост това заглавие се оказа, че не е моето, въпреки че подходих с ентусиазъм към него, защото видях с каквa любов Сашо от Orange Books говори за книгата в ЕПИЗОД 21: ИЗДАТЕЛИТЕ РАЗКАЗВАТ 4.0 на BookAdventure Club Podcast.

В „Детайлите“ се запознаваме с една жена, повалена от треска, която е споходена от призраци от миналото. Това са четирима души, които е обичала: важна личност, чиито думи все още отекват в нея; приятелка, сякаш изчезнала от лицето на Земята; любов, обречена на мимолетност; и друга, обречена на безвремие.

Като цяло книгата ми започна много добре. Първите две истории ми бяха любопитни, а Ия Йенберг пише много увлекателно. Това не е от онзи тип романи, които са с малък обем, но толкова тегави, че ти се струва, че не са от 100 страници, а 1000. Напротив. Въпреки че няма пряка реч, книгата се чете леко и не усещаш даже как преминаваш през страниците.

Това, което усещах със сигурност обаче е как „Детайлите“ не е моето нещо, но все пак имаше някаква част от историята, която ме привличаше. Но за жалост вторите две часи ми бяха изключително скучни. Изгубих се в детайлите и не успях да изплувам. Не успя да ми стане интересно и много трудно дочетох книгата. Някак пропуснах смисъла на всичко.

Ия Йенберг

Това, което ще запомня от романа е, че когато човек се връща към спомените си много често е разпилян, не следва хронология и може би дори на моменти е нелогичен. Дори да не го е покосила треска. Всеки индивид, който преминава през нашия живот, оставя някаква следа в него, а ние го помним с действията му, жестовете, думите, които ни е казал, музиката, която сте слушали заедно, миризмата му. Точно тези малки детайли, които те карат да се сещаш за него, когато минеш покрай някоя парфюмерия, отвориш някоя книга или чуеш някоя песен по радиото, те връщат към него и нещата, които сте преживели. И дори този човек, отдавна да го няма в живота ти, то той продължава да живее в ума ти и не се знае кога отново може да се появи, под формата на някой спомен.

За финал бих искал да похваля искрено Orange Books за българското издание. Корицата на Любо Халева е прекрасна. Бижу, което определено ще краси моята библиотека.

Автор: Любен Спасов

 "So what do you say? You want to act? You want to be Mommy's little actress?"

There's only one right answer."

„Радвам се, че майка ми умря“. Когато за първи път се сблъсках със заглавието на мемоарите на Дженет Маккърди се шокирах и честно казано се възмутих. Моралистът в мен се обади и бях готов да тръгна на война срещу тази книга. Но тази моя нагласа трая точно няколко секунди, защото много бързо се запознах с историята на тийн звездата отпреди 10 години. И всякакво мое възмущение се изпари. Трайно.

Честно казано ми е доста трудно да напиша мнението си за тази книга. Историята на Дженет Маккърди ме разтърси и все още асимилирам какво прочетох. Независимо, че в основни линии знаех какво е преживяла и че бях чел интервюта и коментари, не бях готов да се сблъскам с пълната картина. Все още не мога да повярвам, че това е биография и че някой е имал такъв живот или по-скоро - такава майка.

Както повечето мои връстници и аз познавам Дженет Маккърди от участието й в хитовия сериал на Nickelodeon iCarly. След това имаше спиноф “Sam & Cat”, в който Дженет си партнираше с Ариана Гранде и след него загубих следите ѝ. Оказа се обаче, че докато не съм знаел какво се случва с нея, тя се е борила с психичните си проблеми, булимия, алкохолизъм и като цяло се е възстановявала от един тежък живот. Живот, който тя има благодарение на майка си.

Майката на Дженет е нарцистична, болна от рак жена, която за мен е откровен психопат, който манипулира и вгорчава живота на цялото си семейство и най-вече на единствената си дъщеря. Още докато Дженет е на 6 години, Дебра решава, че малкото ѝ момиченце ще стане актриса, тъй като нейните родители не са ѝ позволили да следва тази своя мечта. И така адът за Дженет започва.

Въпреки че през годините на няколко пъти казва на майка си, че не иска да преследва актьорска кариера, малката Дженет не е имала избор и Дебра започва да я води по кастинги, за да се пробва за различни роли докато не получи големия пробив. Всъщност Дженет е искала да стане писател, като дори още в детска възраст пише своя пиеса, но майка ѝ не позволява тази любов към писането да се затвърди с довода, че писателите „се обличат лошо и дебелеят.“

Дженет и майка ѝ Дебра

Някой би казал, че Дебра не е единственият родител, който има прекалено големи амбиции и тормози детето си да се занимава с нещо, което то не иска. Тук обаче имаме доста по-голям проблем. Дебра започва да малтретира психически Дженет – манипулира я за всяко нейно решение свързано с актьорската кариера, кара я да се чувства изключително виновна, когато ѝ се противопостави, като много често използва болестта си като претекст, за да обезоръжи малката Дженет.

Дебра създава една нездравословна връзка между двете, в която Дженет е готова да направи всичко за майка си и за това тя да бъде щастлива. Дебра обаче не спира само с това. Тя започва да контролира Дженет като решава вместо нея с кой да общува, каква музика да слуша, какви места да посещава и дори я къпе до 16-годишна възраст, за да е сигурна, че косата ѝ ще е насапунисана както трябва и ще изглежда добре след това. На 11-годишна възраст Дебра подтиква Дженет към анорексия, което води до булимия, в опит да предотврати пубертета и да я запази мъничка за детски роли. До ден днешен Дженет не може да се храни без да брои калориите си и без да се чувства изключително виновна след всяко свое хранене.

След всичко изброено добавяме и влизането в „голямата игра“ на Дженет, а именно iCarly и света на Nickelodeon, където към токсичното поведение на майка ѝ добавяме отвратителното отношение по време на снимки от режисьори, които се мислят за богове и смятат, че могат да правят каквото си поискат с децата актьори. Дженет разказва как докато се е снимала в тийн сериала от екипа са ги карали да се обличат и да се държат сексуално, въпреки че са деца и също така са ги подстрекавали да консумират алкохол, „за да се отпуснат и да подобрят играта си“. Разбира се, майка ѝ не е виждала проблем в нито едно от тези неща. А към днешна дата от Nickelodeon няма коментар по темата, но пък са предложили на Дженет пари, за да си мълчи и да не разказва какво е било преживяването за нея докато е снимала сериала.

И така опасната комбинация от майка, която те тормози цял живот и индустрия, която се интересува от теб само докато изкарваш пари, докарват Дженет Маккърди до това да се откаже от актьорската кариера и да потърси професионална помощ. Самата Дженет споделя, че това наистина доста ѝ е помогнало и терапията е успяла да върне искрата за живот във вече една 30-годишна жена, която има какво още да покаже на света.

Аз лично съм искрено впечатлен от Дженет, че въпреки всичко, което ѝ се е случило, е успяла да намери сили, да потърси помощ и да не позволи нейното минало да повлияе пагубно на бъдещето ѝ. Много хора на нейното място биха били доста по-зле и може би дори нямаше да са сред живите. Ясно е, че Дженет е белязана до живот. Докато е жива няма да успее да изкорени всички правила и грешни ценности насадени от майка ѝ. Но тук по-скоро трябва да отделя посланието, което излиза на преден план, а именно – да знаеш кога и от кого да потърсиш помощ. Похвално е, че тя загърбва егото си и вместо да продължи да се бори за известност и пари в актьорската кариера, тя решава да се отдаде на почивка, за да намери себе си и да успее поне малко да се възстанови.

И, да, след като прочетеш книгата, разбираш заглавието. Съгласен съм, че е провокиращо, съгласен съм, че може би дори е прекалено, но само като се замисля какво би било станало с Дженет, ако майка ѝ беше жива, ме побиват тръпки. Защото Дебра е била от тези хора, които не се променят и дори са смятали за обидно да се опитваш да направиш това с тях. Може би, ако беше жива нямаше да позволи на Дженет да се откаже от актьорската кариера. Може би още щеше да я следи какво яде. Но в момента, за щастие, Дженет сама може да реши дали да мисли за това или не.

Автор: Любен Спасов

 „Никой човек не може да задоволи абсолютно всички нужди на друг човек. Поради което съществуват книжните клубове и бабите.“

Из „Под всяко друго име“, Лорън Кейт

В ЕПИЗОД 6: ЛЮБОВНИ РОМАНИ на Book Adventure Club Podcast заедно с моята гостенка Мария Магдалена си отправихме едно предизвикателство – до следващия 14-ти февруари да сме прочели няколко съвременни романтични истории, защото и двамата изоставаме в това начинание. Аз, защото рядко чета любовни романи, а тя защото набляга по-скоро на класиките.

Не знам тя до къде го е докарала, но аз реших, че след няколко по-тежки книги, които прочетох и натоварен период в работа, имам нужда да разпусна с няколко по-леки заглавия. Заглавия, в които любовта винаги да побеждава и които не ме карат да се замислям много-много. А и в това есенно време какво по-хубаво от топла напитка, меко одеяло и приятна любовна история!?

********

„Под всяко друго име“ от Лорън Кейт

Тази книга би трябвало изобщо да не ми хареса. Факторите са много:

- Предвидими обрати и “мистерии”

- Преекспонирани реакции

- Дразнещи герои

- Безумни диалози

- Преувеличени емоционални състояния

- Нелепо реагиране в напълно нормална ситуация

- Резки промени в сюжета от нищото

Но въпреки това книгата ми подейства много разтоварващо. Да, на моменти е безумна, буквално съм се смял с някои действия на героите, супер неловки моменти, които по-добре да ги нямаше и, разбира се, онези дупки в сюжета, в които изведнъж всичко се нарежда магически. Но имах нужда точно от такава история в момента. След две - три супер тежки книги и много натоварен период в работа, имах нужда да седна с някоя книжка и да не го мисля.

„Под всяко друго име” е едно ниво по-добре от историите тип Hallmark, имаше си “интригата”, която разкрих още на 10-та страница, но до последно не се знае точно накъде ще те отведе. Имаше си обратите, имаше си и онази романтична част, която ти е нужна, ако гледаш филм с Дженифър Анистън. За развлечение и убиване на времето е идеална. Но не очаквайте да бъде от онези любовни романи, които ще ви разтърсят, диалози, които ще ви побъркат и лични истории, които ще ви просълзят. Приемете я по-скоро като чипс, който изяждате набързо. Кеото също не е лошо.

Друго, което ми хареса на мен е, че става дума за издателство. Главната ни героиня е редактор и отново поглеждаме към работата по една книга отвътре. Какво може да се обърка в една премиера, как се молиш авторът да напише нещо брилянтно и как се справяш с непредвидими ситуации.

Лорън Кейт

Най-отрицателното нещо в книгата за мен е точно главната героиня - Лейни Блум. Изключително дразнеща в реакциите си, нелогична, истерична и разглезена. Жена, блуждаеща в облаците и уповаваща се на измислени герои. Въпреки всичко, ако търсите нещо леко за четене, препоръчвам тази книга.

„Съквартиранти по любов“ от Фалън Балард

Ами в сравнение с „Под всяко друго име” тук нивото определено е по-ниско. Тази книга ми дойде твърде наивна, неловка, на моменти дори простовата. Да, определено и с нея разтоварих, което е целта на това мое упражнение с романтични заглавия, но … авторката грам не се е постарала.

А в историята определено има хляб на много нива. Да започнем с това, че главната ни героиня зарязва работата си, рискува със започването на собствен бизнес и дори в крайна сметка начинанието е по-скоро успешно. Ами кой не е искал поне веднъж в живота си да зареже всичко и да рискува? Аз поне и до ден днешен го искам. Така че тази тема ми допадна и може би дори ми беше най-правдоподобна, разбира се, с уговорката, че за успеха на всеки бизнес си се иска много късмет, какъвто героинята ни явно има.

Друга тема, която е важна, но не е задълбано като хората по нея, е тази за родителството. В единия случай ни се разказва какво е да загубиш родител и как това се отразява на живота ти. В другия - какво в родител до такава степен да те комплексира, че цял живот да не можеш да помислиш нещо хубаво за себе си. Тук авторката е можело да се развихри и да стане една доста емоционална и истинска книга, но … не.

Като цяло отново казвам - посегнах към това романтично книжно приключение, защото исках малко да си почина с по-леки истории, но когато чета толкова повърхностни неща, дори не мога да пренебрегна минусите и да се вторача в плюсовете на книгата.

Фалън Балард

За разлика от „Под всяко друго име”, „Съквартиранти по любов” не мога да я препоръчам. Прекалено нелогични включвания на тема секс, странни диалози от героите, като на няколко пъти си мислех „Има ли някой, който говори по този начин е реалния живот!?” и наистина много пропуснати възможности за един хубав любовен роман.

„Благодаря ви, че слушахте“ от Джулия Уелан

От трите книги, които включих в тази селекция, тази най-много ми допадна. „Благодаря ви, че слушахте“ най-силно се доближи до любовната история, която търсех и от която имах нужда в момента. Да и тук имаше клишетата от гледна точка на свалки, разговори между героите, но като цяло имаме една много сносна любовна история, която има смисъл, авторката пише добре и не ти неловко, безумно и нелогично на всяко второ изречение.

Джулия Уелан ни представя един многопластов роман, който вплита в себе си няколко теми. Едната беше много забавна за мен, а именно това, че главните ни герои всъщност изобщо не обичат любовните романи. Подиграват им се искрено и книгата на Уелан започва с шеги за всички клиширани сюжети, диалози, ситуации, които срещаме в някой романс. Особено добре ми подейства тази част от книгата, след като преди това бях прочел два романа, точно от този тип – клиширани и дори смехотворни на моменти.

Освен, че тук писането бе на съвсем различно ниво, авторката наистина ни представя сложни и реалистични съдби, към които читателят може да прояви емпатия и разбиране. Историите и на двамата ни герои са свързани с много голяма доза приемане на себе си, своето минало и изборите, които са направили. В продължение на романа, те се опитват да намерят истинската си самоличност и да се изправят лице в лице с всичко, което им е предложила съдбата и да го приемат. Такова, каквото е.

И освен любовната история, която е наистина сладка, без излишен драматизъм и преекспонирани реакции, в тази книга има и много любов към книгите. В случая – към аудио вариантите им. За това как с глас може да предадеш различни емоции, да накараш читателите да се влюбят в твоя герой или пък да преживеят дадена сцена по най-добрия начин. Влизаме в аудио света на книгите, където също е интересно, забавно и изпълнено с много страст и любов. Както в историите, така и в отношенията.

Джулия Уелан

Ако ви се чете хубав любовен роман, бих препоръчал този на Джулия Уелан – не натоварва, не дразни, а е точното четиво за един разпускащ уикенд с нещо топло за пиене за компания.

Автор: Любен Спасов

 „Ти беше моят живот повече от седемдесет години – едно мигване на фона на дългото ми съществуване, но все пак великолепно, паметно мигване.“

Много исках тази книга да ми хареса. Бях си я набелязал за четене още на английски заради всичките положителни коментари в мрежата за нея. За жалост обаче с „Докъде се издигаме в мрака“ се разминахме и не мога да кажа, че ми допадна. По принцип с научната фантастика не сме в добри отношения, но тук може би се бях хайпнал в повече и това допълнително допринесе за моето разочарование.  

Романът е поднесен под формата на разкази, които имат различни герои, но са обединени в една обща тема. Чел съм подобни романи през годините и винаги са ми харесвали, защото накрая винаги се обединяват по много готин начин. В „Докъде се издигаме в мрака“ историята започва през 2030 г., когато опечален археолог пристига в Арктическия кръг, за да продължи работата на наскоро починалата си дъщеря в кратера Батагайка, където изследователите проучват отдавна погребани тайни, разкриващи се от топящите се ледове.

Веднъж отприщена, Арктическата чума ще промени живота на Земята за поколения напред, като бързо ще прекоси земното кълбо, принуждавайки човечеството да измисли безброй трогателни и изобретателни начини да открие спасение и надежда в лицето на трагедията.

Честно казано може би това разминаваме с романа на Секуоя Нагамацу идва най-вече заради темата. Натоварих се. Много. Нашето Ковид преживяване ми е все още прясно и тази книга по-скоро ми върна спомени и асоциации с това време, когато имаше много неизвестни, паника и много излишно говорене. А аз четях тази книга на село, в момент, в който исках да се отпусна и да се разтоваря, а четенето за едно съвсем възможно бъдеще, където ще търсим други планети за живеене, защото Земята няма да става за това, не ми се върза с почивката, която търсех в този момент.

Определено обаче книгата е доста различна, амбициозна и дори бих казал иновативно написана. Имаше много силни моменти, които предизвикат морала ти и те карат да се замислиш какво би направил ти на мястото на героите.

Завинаги ще остане в мен разказът за увеселителния парк, предназначен за неизлечимо болни деца, в който родителите искат да им подарят последни хубави мигове. Или пък този с учения с разбито сърце, който търси лек, намира втори шанс за бащинство, когато едно от опитните му прасета развива умението си да говори човешки език. Ще запомня и историята на човек, който изследва всеки един труп, който му попадне с надежда да намери лек и да помогне на човечеството.

Секуоя Нагамацу

Хареса ми, че герои от първия разказ, се появиха по-късно в книгата, като виждаме как животът им се е развил и как се справят със ситуацията. Изобщо книгата минава през всякакви решения, които хората взимат в период на чума и как когато трябва да се спасим, хората проявяваме силен дух.

За финал отново ще кажа, че по-скоро посегнах към книгата в грешния момент и може би трябваше да я оставя за по-нататък. Но определено е интересно четиво, което е плашещо реално.

Автор: Любен Спасов

 „Човешкият род … През повечето време вие, хората, вършите глупости и допускате грешка след грешка. Понякога обаче сте брилянтни създания.“

Тази книга ми бе изключително симпатична за четене. Прочетох я на две сядания, защото историята те поглъща като океан. Докато преполовявах романа изпитах всякакви емоции - смях се с леко заядливия и саркастичен октопод Марсел, омилявах се на героите и отношенията помежду им, радвах се на Тоува, която вече ми е един от най-любимите литературни герои.

Но имаше и една лека тъга през цялата книга. Тъга за това как губим някого без възможността да знаем защо и как. Тъга за пропилените усмивки. Тъга за това как колкото и да се борим понякога, животът, сякаш нарочно, ни поставя нови и нови трудности.

В „Брилянтни създания“ се запознаваме с Тоува Съливан, която след смъртта на съпруга си се хваща на работа в общинския аквариум на крайбрежното градче Сауъл Бей. Тя обича нощните смени, чистейки подове, привеждайки в ред дома на морските създания, с които се отнася като с приятели. Пък и трудът винаги я е разсейвал от Голямата тъга – преди повече от тридесет години синът ѝ Ерик, тогава едва на осемнадесет, е изчезнал мистериозно с лодка в морето.

Тоува е приветлива с всички аквариумни обитатели, но никой от тях не е по-специален от гигантския тихоокеански октопод на име Марсел. Той знае и умее далеч повече, отколкото някой може да подозира, обаче при никакви обстоятелства не би си и помръднал пипалото в помощ на човеците похитители. Само че невероятното му приятелство с милата възрастна дама, която чисти нощем, променя всичко.

Благодарение на изключителната си наблюдателност и прозорливост Марсел разгадава какво се е случило в нощта на изчезването на Ерик. И че явно има връзка с наскоро пристигналия в градчето Камерън, един млад мъж в търсене на отговори на собствените си големи въпроси.

Kaто цяло „Брилянтни създания” ме вдъхнови и ми показа, че не трябва да се отказваме от другите. Трябва да вярваме в тях и винаги да ги караме да бъдат по-добрата своя версия. През погледа на един октопод отново ни се показва как хората често можем да бъдем много глупави, независимо колко интелигентни сме всъщност. Вглъбени в своите мисли и нещастия, понякога сме склонни неволно да игнорираме най-лесното решение на всичките си проблеми, което буквално ни е под носа. Добре, че героите в тази книга имат за помощник един умен октопод, който не се дава лесно. Особено, когато прави нещо за приятел.

Писането на авторката е прекрасно. Историята се лее и тя е успяла да предаде емоциите на героите много достоверно. През цялото четене аз мислех за тези персонажи като реални хора, които просто ми разказват своята история.

Който следи постовете ми в блога и в социалните мрежи, знае колко обичам поредицата „Море” на „Жанет 45” и по-специално книгата „Душата на октопода”. В нея подробно разбрах всякакви любопитни неща за октоподите и техните навици, начин на мислене и колко всъщност интелигентни същества са. Затова Марсел ми бе изключително любим персонаж в историята на Шелби ван Пелт. Придадените му човешки качества бяха много сполучливи - точно така си представям октоподите - наперени същества, които знаят, че са много по-умни от нас и буквално ни толерират и ни позволяват да се мотаем около тях.

Шелби ван Пелт

В този конкретен случай мога да се съглася със сравненията между „Брилянтни създания” и „Човек на име Уве”. Наистина книгата на Шелби ван Пелт носи подобно настроение като това в историята на Бакман и по същия начин въздейства емоционално. Тоува донякъде си прилича с Уве - изстрадала много, прикриваща болката си от останалите, изпитва огромен страх от това да е в тежест на някого и като си науми нещо, няма сила на Земята, както да я спре да го извърши.

Хареса ми, че в книгата има и лека интрига. През цялото време има една питанка какво точно се е случило със сина на Тоува преди 30 години, как така е изчезнал безследно и има ли някой човек, който може да даде яснота със съдбата му. След това в картинката се появява и Камерън, който също иска отговори за своето минало и се оказва, че те се крият при симпатичният октопод, който освен интелигентен е и доста наблюдателен.

Страхотен дебют за авторката! Препоръчвам ви книгата! Аз лично си починах с нея, замислих се за много неща и наистина за пореден път си казах, че трябва да оценявам всяка една секунда от този наш живот, защото не се знае, кога ще е последната.

Автор: Любен Спасов

 „Художествената литература понякога ми се струва … абсурдна. Колко ли часове съм изгубила в мисли за хора, които не съществуват?“

По принцип гледам да избягвам да проявявам книжен снобизъм. Всяка една книга, независимо от кой жанр, може да бъде хубава и аз лично обичам да разнообразявам. Към „Тайната на книжаря“ обаче подходих с големи резерви и то заради това, че се причислява към така наречената „дамска проза“. За пореден път обаче си доказах, че от всяка книга може да си откраднеш нещо, а Мишел Гейбъл ме накара да оставя всички предразсъдъци настрани и да се насладя на историята, която е написала. 

По принцип посегнах към романа, защото имах нужда от по-лека история, след две поредни, които емоционално доста ме натовариха. И получих това. Да, по самото написване на книгата може да се иска много. Не е най-великият стил на писане и определено имаше безумни диалози и реакции на героите. Имаше странни залитания в сюжета от гледна точка на любовните отношения, които си бяха неловки и разваляха усещането от романа. В тези моменти книгата би отблъснала някой, който има проблем с „дамската проза“.

За  щастие обаче тези моменти са много малко. По-голямата част от „Тайната на книжаря“ е посветена на живота на Нанси Митфорд - аристократка, успешна писателка и дейна участничка в сложните шпионски игри през Втората световна война. Действието в книгата се развива в две времеви рамки.

Осемдесет години по-късно светът е по дирите на изчезналия ръкопис на Нанси Митфорд. Търсене, което ще осигури на една млада жена така желаното коледно чудо. И ще разкрие неподозирана връзка между минало и настояще.

„Тайната на книжаря“  всъщност е плод на един наистина голям труд от страна на Мишел Гейбъл. Тя се потапя в дебрите на живота на писателката, за която, признавам си, не знаех нищо. Разбира се, има доста голяма фикция в романа, но има и доста подробности за нейния живот, книги, дейност. Чрез героите, разбираме повече за нейните политически възгледи, ролята ѝ на шпионин и за сложните семейни взаимоотношения със сестрите ѝ, които са описани в една нейна книга, която носи големи проблеми за тях.

Мишел Гейбъл

Самата Нанси като персонаж много ми хареса – леко заядлива, много иронична и саркастична. Ако се вярва на описанието на Гейбъл тя е била доста хаплива и не е държала устата си затворена. Честно казано, докато четях романа, се замислих, че бих пробвал да прочета някоя от нейните книги, за да разбера дали наистина е била толкова добър писател, колкото я описват в романа. Личната ѝ история обаче е доста любопитна.

Много хубав елемент в историята е това преследване на изчезналия ръкопис, който не се знае дали съществува изобщо. И ако го има – защо не е публикуван? Какви са били причините да бъде толкова потаен и пазен от публикуване? И защо, 80 години по-късно, някой все още би го крил от обществото?

Друг плюс на „Тайната на книжаря“ е, че в романа е вплетена по един много хубав начин любовта на героите към книгите. Какво ти дава четенето на романи, какво ти носи и писането на такива. Както си говорим с приятели, книгите са една краста и независимо дали ги продаваш, пишеш или само четеш, веднъж попаднеш ли в този свят, спасението от него е много трудно.

Автор: Любен Спасов

„Бях на дванайсет години, когато се запознах с майка ми – това изречение става за всичко, дори за начало на роман. И в моя случай е истина.“

С този цитат започва книгата на Жоао Пинто Коелю „Майко, сладко море“. Книга, която от първото изречение удря право в целта. Коелю е автор, който отдавна отлагам и честно казано не знам и аз защо. Но първата ни среща, определено, ще я помня много дълго.

В „Майко, сладко море“ се запознаваме с Ноа. След като прекарва детството си в сиропиталище, на дванайсет години той най-накрая се среща с майка си Пейшънс. Тя прави всичко по силите си да компенсира изоставянето му, но никога не споменава какво я е накарало да вземе това решение. И така, независимо дали двамата прекарват дните си в къщата на плажа на Кейп Код, или в театъра в Бриджпорт, където работят заедно, помежду им се издига невидима преграда, която никой от тях не смее да прекрачи.

Когато Ноа среща Франк ОЛиъри – ексцентричен йезуит, който кара разноцветен Ролс-Ройс – той открива в него подкрепата, която винаги е търсил. Има неща обаче, които свещеникът предпочита да запази за себе си, например студентските си години, ирландския пъб в Бостън, където с приятелите му се събирали да пият бира и да рецитират стихове, както и Катрин, амбициозната млада жена, която не се поколебала да опита да го отклони от призванието му.

Тази книга ме отвя. Прочетох я за един следобед и минах през всякакви състояния. Беше ми любопитна, тъжна, скучна, след това рязко изненадваща и за финал напълно разтърсваща. Не бях готов за този развой на събитията. Не бях готов за пълната истина. Колкото повече време минава откакто затворих книгата, толкова повече мисли ми минават за нея и все повече започвам да харесвам, както романа, така и самия Жоао Пинто Коелю.

Той пише прекрасно. Това бе първата ми среща с автора и наистина мога да кажа, че неговият стил на писане е магичен. Удря те директно в сърцето и те кара да спреш, за да осмислиш какво точно си прочел  току що. Толкова красиви фрази, толкова гениални метафори. Някак си е подбрал ударните изречения да бъдат в най-правилния момент и ги е написал толкова забиващо, че да оставят отпечатък поне още няколко страници напред. Всичко това определено ме кара да искам да прочета и другите му книги.

За съжаление няма да мога да напиша много конкретно ревю, защото не искам да ви развалям удоволствието от четенето. Но ви приканвам - стигнете до финала на романа. Дори на моменти да ви се иска да го оставите, просто се заставете и стигнете до края на тази история. Защото е важно. Защото тук наистина дяволът е в детайлите.

Жоао Пинто Коелю

Да, понякога тези детайли могат да ви се сторят скучновати. Поне за мен бяха. Но после те се оказват жизнено важни за историята, защото са като части от пъзел и всяка една е много важна, за да си наредим цялостната картина. Частите написани от името на Ноа ми бяха най-любопитни, най-емоционални и най-шокиращи. По средата леко книгата ми дотежа, защото не бях сигурен за какво ни е всичката тази информация и накъде ни води авторът. Но накрая всичко придоби (ожесточен) смисъл.

В краткия обем на книгата Коелю е събрал много важни послания. На първо място за родителството и по-скоро за неговата липса. За това колко е важно да имаш здраво семейство, което да те води през трудностите. Как ролята на майката не може да бъде заменена за нищо на света и как нейната липса може да доведе до много сериозни последици в психиката на едно дете.

„Майко, сладко море“ също така е книга за това как се справяш с трудностите в живота. Какъв път избираш да поемеш - този на жертва, на човека, който не може да се справи или този на надеждата, че утре те чака нещо по-добро. За жалост не всички хора имаме силна психика да се справим с всички трудности, които ни се появяват на пътя. Особено ако са свързани с липсата на родителска ласка, подкрепа или още по-лошо – да носиш родителския грях на своите плещи. В единия случай човек се подава на страданието, прибягва до различни субстанции или дори по-страшни и крайни решения да се справи с проблема. В другия случай, решава да превърне всичко в позитив. Да се опита цял живот да надгражда и да вярва, че миналото няма да се отрази на бъдещето му.

Препоръчвам този роман, защото в него са преплетени реални биографични събития, които ми доказват, че животът е най-големият филм, най-разтърсващата книга и винаги може да те изненада. Може би и заради това книгата ми подейства толкова емоционално – всички истории са около нас, в нас, понякога просто трябва да имаме смелостта да ги пуснем на свобода.

Автор: Любен Спасов 

 „Осъзнах, че си спомням отношенията си с Ралф от детска гледна точка. Искам да кажа, че съм наясно, че той не е педофил или нещо подобно. Той не обикаляше да тормози малки деца. Но истината е, че от позицията на родител нещата изглеждат различно.“

Затворих „Пътни” със смесени чувства. От една страна много ми хареса. Това е от този тип книги, които те карат да мислиш. Показват ти неудобни сцени, които в обществото се замитат и не говорим за тях. Сюжетът и героите постоянно те предизвикват. Предизвикват морала ти, чувството ти за справедливост, ценностите ти, преценката ти.

Няма две мнения по въпроса, историята описва как един 30-годишен мъж склонява 13-годишно момиче да правят неща, които тя бърка за любов. Темата е неудобна, постъпките са грешни. Но още от първите страници на книгата, когато главната ни героиня Дафне е на 9, в нея постоянно се преплитат грешното, тайната, обсебеността и може би някъде там .. любов. Може би уродлива. Може би като параван да прикрие нередните неща и да успокои нечия съвест. Но се споменава и се усеща.

Голям проблем е и темата, която постоянно изниква в книгите, които чета, а именно за родителството. В този случай - нехайно, прикрито зад артистична разкрепостеност. Силно се усеща липсата на майка, която да предразположи дъщеря си да споделя с нея и баща, който да респектира всички и да не позволява под неговия покрив да има анархия и всеки да прави каквото си иска. Само това, че до своите 50 години, Дафне говори на своите родители само на малки имена, показва, че тя не ги усеща като такива. А просто като двама човека, които са имали (не)постоянно присъствие в живота ѝ.

Темата на романа е много тежка. Книгата е тежка. Не се чете бързо. И въпреки че съчувстваме на жертвата и обвиняваме насилника, това не ни пречи през цялата книга да изникват философски въпроси, които да ни карат да водим диалог. Най-вече със себе си.

Сексуалното насилие напоследък малко се преекспонира като тема и като че ли масово хората започнаха да гледат с насмешка на новини, в които се говори как след години жени, а и много мъже, се оплакват от такова. Въпросът е, че обществото трябва да разбере, че много от жертвите са срамуват да говорят и затова понякога един случай води след себе си вълна от изявления, тъй като жервите придобиват смелост, когато някой друг заговори пръв. Много от жертвите са и точно като Дафне. Не са осъзнавали какво им се случва, докато самите те не станат родители и не се замислят какво би било, ако тяхното дете се забърка в същите отношения на тези години.

Трябва много силно да похваля самата Софка Зиновиеф. Прекрасно писане. Увлича те и нямаш никакъв проблем, че действието се развива в постоянно пътуване от минало към настояще. Че имаме трима разказвачи, които ни потапят в историята всеки през своята призма. Така добре и леко се лее текстът, че тези подробности изобщо не ти правят впечатление. Авторката ни води през историята плавно и тези отбивки само я правят още по-богата и още по-подробна, за да можем като читатели да видим цялата картина, да разберем всички гледни точки и в крайна сметка да можем да отсъдим, че насилникът си е насилник, независимо как се чувства той.

Софка Зиновиеф

Единствената причина да дам 3 звезди на книгата в Goodreads е, че просто не успя да ме запали така, както други заглавия го правят. Не успя да ме спечели до такава степен, че да искам да я препоръчам на всеки. (Не, че „Пътни” е за всеки!) Въпреки това смятам, че това е едно много добро заглавие, което определено разбунва духовете, но го прочетох с любопитство и желание и нямам търпение да го обсъдя с други хора, които са го прочели.

Автор: Любен Спасов