Book Adventure Club

„Годините ме научиха, че няма нищо, което да не може да бъде опознато, когато изследваме с внимание света, когато оставаме времето да разказва истории по свой собствен начин. Само така можем да прозрем какво се спотайва в сърцата на другите.“

Из „Да спасиш огъня“

Отлагам четенето на Итамар Виейра Жуниор още откакто се запознах с книгите на издателство „Лемур“. „Торто арадо“ ме привличаше като заглавие от първата секунда, в която го зърнах, но все не идваше момента, в който да прочета книгата. След това на пазара излезе и „Да спасиш огъня“, но пак ми отне около година да стигна до този автор. И за пореден път се убедих, че книгите те намират сами в най-правилния момент. 

Посегнах към двете книги на Итамар във време, когато имах най-силна нужда от тях. Време, в което исках да се потопя в друга култура, напълно различен свят, а гид в него ми беше Итамар Виейра Жуниор, който се оказа изключително сладкодумен, умеещ да разказва историите си по един толкова магичен начин, че трудно затваряш книгата да си починеш или да свършиш нещо. 

Разбира се, участник в тази магия е и преводачът на книгата Рада Ганкова, която ми разказа в подкаста за превода на тази книга, историята как попада в ръцете на Соня за издаване и определено ме въведе в света на Бразилия и особеностите, които ме очакват между страниците на книгите.

Епизодът с Рада може да чуете ТУК. А, за да разберете пълното ми мнение за двете книги, продължете да четете. :) 

„Торто Арадо“ 

Трябва да започна това ревю с признание – изобщо не очаквах „Торто арадо“ да ми хареса. Но както казах по-горе започнах книгата в един слънчев ден, в който ми беше спокойно, не мислех за нищо странично, направих си една хубава напитка и позволих на Итамар Виейра Жуниор да ме води из света и културата на Бразилия. 

Това е страна, която ми е много интересна, но едва ли скоро ще посетя. Колкото ме вълнува цялата култура и ми е любопитно да чета за нея, толкова нямам желанието да се сблъскам с нея лично. Засега. 

„Торто арадо“ ме въведе в един свят на богове, обичаи, различни разбирания за живота и неговото живеене и разбира се на красива бразилска природа, която дава, но и много отнема.

Книгата ме спечели още с първата си глава. В нея се запознаваме със сестрите Белонизия и Бибиан, чиято история в основна за романа и още с първите си редове ме накара да ми падне ченето. Обичам в романите, които чета да има шокиращи случки и обрати, а този тук беше още в началото и е един от най-добре описаните моменти в книгата, като гласеше следното:

„Казвайте – рече тя, заплашвайки да ни отреже езиците, без да знае, че едната от нас вече държеше своя в ръката си.“

От този момент нататък Итамар не само спечели вниманието ми, но ме и поведе на едни пътешествие, което искрено не знаех как ще завърши. Пътешествие, което започна с един куфар и нож в него, който определя съдбата на сестрите, но към финала разбираме се, че преди това също е изиграл важна роля за семейството. Много ми хареса, че историята с ножа получи своята развръзка, защото през цялата книга тегнеше една мистерия около него, но истината се оказа доста силен момент в книгата като цяло.

В романа ми хареса още как сестрите буквално бяха описани като един организъм. Връзката им беше толкова силна, че те мислеха едно и също, говореха едно и също. В един момент те просто са един човек, на който едната половина, ако изчезне, няма как да съществува. Така почувствах аз раздялата на сестрите, която се наложи да се случи в един момент от сюжета. Страдах наравно с тях и ми беше трудно да приема, че няма да живеят в едно и също пространство.

Хареса ми, че всяка част от книгата е написана от различна гледна точка. Така виждаме едни и същи случки в живота на сестрите, през различна призма. Виждаме как всяка поема по своя път и как другата приема изборите на сестра си. Имаме модерната гледна точка в Бразилия – да искаш да се развиваш, да си образован, да си далеч от господари, които имат власт над всичко твое. Имаме и традиционната гледна точка – да се трудиш на плантацията и в градината, да бъдеш добра жена, да използваш плуга неуморно, докато не видиш плода от труда си на живо. Да се допитваш да духовния свят, за да разрешиш проблемите си и да не наскърбяваш боговете без причина.

Историята на сестрите ме трогна и ме накара да се замисля за семейството, за неговата сила, за това как любовта, която получаваш вкъщи не може да бъде взета от никъде другаде. За силната връзка между братята и сестрите и как каквото и да се случи до последно те са твоята упора, независимо от ситуацията, в която се намираш.

Хареса ми и политическата гледна точка, която говори за съвременните роби, които на хартия са свободни, но не могат да притежават сграда от различен материал от глина. Нямат право на собственост, дори понякога губят това, което са спечелели с много труд. И по тази тема в цялата книга има различни гледни точки, разочарования, които довеждат до една кървава река, която носи със себе си страданието на поколения хора.

Това, което не ми допадна в книгата е, че на моменти беше по-мудна отколкото на мен ми се искаше и последната част ми беше леко по-странна и по-трудна за четене. Но като цяло това е заглавие, което определено бих препоръчвал занапред.

„Да спасиш огъня“

Със сигурност „Да спасиш огъня“ е много по-четивна от „Торто арадо“ за мен. Действието бе с една идея по-динамично и някак си нещата се случваха по-бързо. Но сякаш тук нямаше тази магия, която усетих в „Торто арадо“. Може би защото нямаше толкова за самата култура или просто, защото темата е по-различна, но нещо не успя да ме грабне по същия начин по който го направи първата книга, която прочетох от Итамар Виейра Жуниор. 

„Да спасиш огъня“ отново е написана в чудесния стил на автора. Има нещо романтично в писането му, сякаш наистина е подбирал всяка една дума много внимателно и я сложил на най-правилното място в изречението. Това, което няма как да отрека на Итамар е, че и в двете книги ме накара да се изненадам изключително много. И в „Да спасиш огъня“ има един обрат, който наистина не очаквах и ми дойде като гръм от ясно небе. Когато този обрат се случи бях в парка и така се изненадах, че едно момиче на съседната пейка се разсмя. Това ми харесва в писането на автора, защото и в двете книги успява да ме хване и да ме накара да остана до края на историята, защото не знам в кой момент тя ще поеме в друга посока. 

В „Да спасиш огъня“ освен по-четивното писане и динамичен сюжет ми харесаха темите заложени в романа. Изключително любопитно ми беше да следя взаимоотношенията в семейството на главните герои, в което динамиката постоянно се менеше, но с това и силните послания покрай тях се открояваха. Като например трябва ли да има тайни в едно семейство или е по-добре да бъдем искрени? Защото рано или късно тези тайни винаги излизат наяве и тежестта на последствията е още по-силна. 

Други теми, които ми допаднаха са стадния принцип на мислене в обществото, което е готово да нарочи някого и да го тормози само защото е различен. Образованието и неговата важност. Работливостта като добродетел, но и като бреме. Религията и нейната роля в личния свят на човека. 

Авторът има афинитет и към това неговите герои да имат някакъв физически недъг, който става част от сюжета и ни помага да анализираме по-добре някои ситуации и поведения. Недъзите, които дава на неговите герои винаги са една метафора, която той просто изгражда прекрасно. В случая – недъгът на главната ни героиня е товар, който трябва да носи със себе си цял живот. Товар, който тежи колкото една голяма тайна. 

И въпреки че „Торто арадо“ ми хареса много повече, ви препоръчвам книгите на Итамар Виейра Жуниор. Обогатяващи са, емоционални и те карат да видиш живота през една по-различна призма, което никога не е излишно. 

Автор: Любен Спасов 

„Той се усмихна. „Не се притеснявай. Никой няма да те види.“

Не мога да обясня чувството на безпокойство, което това изречение носи.“

За тази книга искам да говоря на всички вече от година. Толкова много ми хареса, че авторката се нареди сред любимците ми мигновено и ревностно ще следя всяко нейно заглавие. „Това не е моето име“ я прочетох на две сядания и въпреки че има своя наивитет и някой голям фен на жанра това може да го подразни, при мен се получи едно пристрастяване към историята, което не ми даде мира докато не разбера всички отговори. 

Номиниран за тийн наградата на Goodreads 2025, дебютният роман на Меган Лали притежава всичко, което отличава блестящия трилър: ускоряваща пулса динамика, заплетен сюжет и разтърсващ финал.

Накратко в книгата се разказва за една трепереща тийнейджърка, която се събужда в канавка до пътя. Няма спомен как се е озовала там. И по-лошото – няма спомен коя е. Патрулиращ полицай я забелязва и я отвежда в близкия участък, а не след дълго там се появява мъж на ръба на отчаянието. Търсил я е от часове. Има снимки с нея, документи, карти. Той е баща й.  Името й е Мери. Или поне така твърди той. Когато Лола затръшва вратата и изтичва сама в нощта, Дрю мисли, че двамата просто имат нужда от време. Но времето се оказва най-големият му враг. Лола изчезва и Дрю се превръща в основен заподозрян, целият град е убеден, че е убиец. Най-важното сега не е да доказва невинността си. Най-важното е да открие Лола, преди да е станало късно. С изтичането на всяка минута следите  избледняват, а опасността расте.

За мен „Това не е моето име“ е трилър, който се чете леко, има напрежение, има интрига, има и изненада. Много в стила на Луси Фоли, само че главните ни герои са тийнейджъри. Както казах по-горе това може да подразни някой, защото наистина има нереалистични моменти, в които група тийнейджъри са доста по-умни от полицията, вършат много по-добра работа и някои улики ги намират сякаш са детска игра. Но въпреки това книгата си има един много добър убиец психопат, от който на много хора ще им настръхнат косите. 

Харесаха ми персонажите, но много ми хареса и психологията в романа – как Мари осъзнаваше какво ѝ се случва, как достигна до отговорите. Хареса ми как тя имаше логични разсъждения и си задаваше правилните въпроси. 

Хареса ми обстановката в „Това не е моето име“, леката мистерия, сладкото напрежение през цялото време, чрез което разбирахме, че нещо не е наред. Хареса ми, че нямаше кървища и излишно насилие. Просто на тази история нямаше да ѝ отива. 

Хареса ми кой се оказа убиецът и неговите мотиви да убива. Видях логика в психопотското му мислене. (Което до някъде може и да е проблем. :D) Много хубаво бяха преплетени двете линии и определено авторката успя да ме заблуди за момент. Хареса ми, че нещата не се развиха както ми се искаше, защото в живота не всичко се получава както го искаме. 

И за да не излезе, че всичко ми допада, ще кажа, че не ми хареса, че някои неща определено бяха прекалено необмислени и тийн. Някои неща се случваха прекалено на магия и някой любител на сериозните трилър книги би се подразнил много. Но аз четох романа с идея да се разсея, да се разтоваря и с тази книга го постигнах. Толкова леко се чете, че на едно сядане може и да се приключи. Само да имате време. 

Автор: Любен Спасов

„- Не искам да те прецакам, Ди Ди – казах – Невинаги ме бива с жените. 

- Нали ти казах, че те обичам?

- Недей. Недей да ме обичаш.

- Добре – каза тя – няма да те обичам. Почти ще те обичам. Така добре ли е?

- Много по-добре от другото.

Изпихме си виното и си легнахме.“

Избягвам четенето на Буковски от много години. Никога не съм мислил, че е моят автор, а и приятелите ми знаят отношението ми към класиките. Но откакто с Цвети правим рубриката „Тя и той“ постоянно се провокираме със заглавия, които може би не бихме прочели по принцип. 

Като цяло за рубриката ни лесно намираме книги на по-женски тематики, но с мъжките срещаме известни затруднения. Затова преди време с Цвети попитахме последователите на Book Adventure Club „Коя „мъжка книга“ ни препоръчвате да прочетем?“ и след като „Жени“ на Буковски бе един от най-често срещаните отговори, с нея решихме това да е четивото ни за месец май. 

Този път мненията ни са коренно различни, но кой хареса книгата и кой не би я довършил, ако не я четеше за рубриката? Може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Ако „Жени“ не беше част от рубриката, не мисля, че някога бих довършила тази книга.

Никога не съм харесвала Буковски и като цяло т. нар. „мръсен реализъм“ и ако „Жени“ не беше част от рубриката, не мисля, че някога бих довършила тази книга или която и да е на автора. След това начало може би си представяте как ще продължи ревюто, макар че се опитах да дам шанс на романа и се надявах, че поне краят ще придаде някакъв смисъл на целия текст, но уви! 

Разказвачът е застаряващ поет, писател и журналист, който достига до славата на малко по-късна възраст, а животът му е основно алкохол, хазарт и… жени. Не спирах да се учудвам как късметът му се усмихва по-често, отколкото ми се вярва, че би станало в реалния живот. Да, всяка от „дамите“ носи своя „багаж“, някои бяха откровено нестабилни, но фактът, че толкова лесно решаваха да бъдат с него (понякога и повече от веднъж) ми създаваше усещането, че чета за мръсните фантазии на стар коцкар, а не роман с биографични елементи. 

Но ако опознаете историята на Буковски, ще разберете, че Хенри Чинаски е полуавтобиографичен герой, който срещаме и в други романи на писателя. А голяма част от жените в тази история имат реални прототипи. 

Трябва да отбележа, че проблемът ми с „Жени“ не е с вулгарностите. Такъв е жанрът, знам, че това се очаква, макар да смятам, че винаги може да се поднесат с някаква мярка. Но основното, което ми липсваше през цялото време беше сюжет и смисъл в това, което чета. Защо трябва да ме вълнува безпътният живот на Чинаски? Защо трябва да искам да разбера повече за жените, с които се среща и взаимоотношенията им? Едни и същи действия се повтарят през няколко страници и чувствах как си пропилявам времето докато ги четях, защото не ми носеха нищо. 

Героят-писател твърдеше, че спи с толкова много жени, защото иска да ги разбере и да пише по-добре за тях след това, но не мисля, че чрез текста получаваме доказателство за нещо подобно – нито положи усилия да опознае някоя от тях, извън чисто физическото, нито се поучи от собствените си грешни решения, нито някое от събитията го накара да промени поведението си в следващите страници… 

От време на време попадах на цитат за зависимостите, алкохола, поведението на писателите, обичането, обществото и тогава се обнадеждавах – виждах, че Буковски умее да пише, умее с няколко изречения да каже нещо въздействащо, нещо едновременно забавно и умно. Но после се връщахме към вече познатите секс, пиянства и безсмислени дни и интересът ми към книгата се изпаряваше.

Чарлз Буковски

Стандартният сюжет изобщо не е задължителен елемент за една книга, но тук прекалената повторяемост на събитията, описани всеки път по един и същ гротесков начин, не ми допадна. Предвид тази структура няма как да видим добре развити персонажи. Ценно е, че жените не са идеализирани, че Буковски ги показва с всичките им слабости и недостатъци, но въпреки това смятам, че всичко остава на повърхността. 

Забелязах моменти, от които човек може да си извади някакви заключения или полезни теми за обмисляне и дискутиране, но се наложи да се заровя доста надълбоко за целта и не вярвам Буковски изобщо да търси такъв ефект от текста си. Стилът на писане е лек за четене (ако се абстрахирате от вулгарния език), но диалозите не са никак впечатляващи и единственото хубаво бяха моментните прозрения тук-там, когато героят излизаше от опиянението и си позволяваше някаква по-дълбока мисъл.

Знам, че има хора, които харесват книгите на Буковски, срещнах и жени сред тях. Но аз бих препоръчала „Жени“ само на фенове на мръсния реализъм или на хора, които смятат да я четат след няколко чашки – книгата или ще върви по-приятно така, или ще ви откаже от алкохола. Мен лично ме отказа от Буковски.

ТОЙ: Не мога да повярвам, че тази книга ми хареса толкова много! 

По принцип „Жени“ от Чарлс Буковски притежава всички качества да се превърне в най-нехаресваната книга от мен. Първо да започнем с това, че е класика, а аз имам някакъв проблем с четенето им. Струват ми се остарели, разглеждащи отминали проблеми. След това добавяме, че тук нямаме кой знае какъв сюжет. В „Жени“ по-скоро наблюдаваме различни ситуации, които ни карат да се замислим, но нямаме това усещане за роман, който има история, която се движи плавно. 

Аз не съм консервативен читател, но когато в някоя книга има прекалено много вулгаризми се напрягам. Това не ми харесва, излишно ми е. Може би наистина има хора, които говорят по този начин и не казвам, че за героите на Буковски не е логично да се изразяват така, просто не ми допада, когато на всяка втора страница чета псувни, различни наименования на части от тялото и т.н. Омръзнало ми е и от герои, които са по-възрастни, често нечистиплътни мъже, които спят с млади жени и въпреки че са „стари“ и „грозни“ са мега добри в секса и всички ги искат. 

А като казах и герои – тук нито един не ми хареса. Нямаше един описан персонаж, който да ми стане симпатичен и да искам да чета още за него. Всяка една от жените описани в книгата ме изнерви, а главният герой Чинаски дори няма да го коментирам. А, когато Цвети ми каза, че част от жените в романа са базирани на истински жени или бивши гаджета на Буковски, не се учудих – бях сигурен, че няма как да си измисли чак толкова луди хора сам. 

И въпреки тези три параграфа с неща, които НЕ ми харесаха в книгата, в крайна сметка „Жени“ ми допадна изключително много! По принцип с Цвети не коментираме книгите, които четем докато взаимно не прочетем ревютата си, но сега толкова силно се изненадах, че тази книга ми допадна, че не се сдържах и ѝ го казах по-рано. 

Първият голям плюс е, че се чете изключително леко. Аз я приключих на две сядания. Много динамично действие, доста диалози. Без излишни описания. Може би затова книгата се харесва и повече на мъжката аудитория, защото за мен, ако трябва да определя едно писане като мъжко, то това би било то – кратко, стегнато, директно, без напудрени фрази. Буковски назовава нещата с истинските им имена и дори на моменти и на мен да ми идваше в повече, одобрявам това. И както имаше големи вулгаричми, така до тях се появяваше някой изключително добър цитат, който те забива в земята. 

Честно казано ми беше любопитно как ще приключи историята на Чинаски . Исках да разбера какво ще бъде след всички неща, които му се случиха, всичките жени, с които се запозна, които изостави, през които премина. Всичките скандали, целият погълнат алкохол, хилядите обещания, излъгани надежди, безсмислени флиртове дали бяха уроци и ако да – бяха ли научени?

Чинаски освен, че донякъде е вдъхновен от самия Буковски си мисля, че е образ, който върлува и до ден днешен в нашето общество. И даже не мога да кажа, че вече е само стереотип за мъжете. Да минаваш всяка вечер през чуждо легло, да желаеш някого докато си пиян, но след това да си отвратен, че изобщо е до теб, не е само мъжка черта. Да не искаш да се обвържеш, а да скачаш от различен човек на различен човек, защото си мислиш, че зад ъгъла те чака нещо по-добро. Да искаш все по-млади любовници, защото ти се иска да попиеш от тяхната младост и да забравиш, че всъщност е време да поемеш отговорност за действията си и да направиш нещо смислено. 

Смея да твърдя, че книгата, и по-специално сбърканите отношения между хората в нея, е още по-актуална днес, отколкото през 1978 година, когато е писана. Тези токсични отношения в момента са подсилени от социалните мрежи и част от нас сме в един филм, подобен на този на Чинаски и неговите жени. Може би, ако Буковски беше избрал друг начин да го покаже, посланията щяха да са по-добре разбрани. 

Рабира се другата основна тема – славата като афродизиак – също е доста актуална и според мен тя ще си бъде вечна. Независимо как изглеждаш и какво е държанието, светлината на прожекторите е наркотик, който действа на много хора. Не всички обаче са способни да го издържат. 

В обобщение – тази книга определено не е за всеки и доста може да се поспори дали е хубава. Но на мен ми допадна и аз лично съм доволен, че я прочетох. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

„Обмислях да започна със следните думи: „Вече не искам да те убия“ – защото наистина не го искам, - но после реших, че ще ти прозвучи твърде мелодраматично.“

„Моят полицай“ е книга, която отлагам от много време. Съответно, защото исках първо да се запозная с романа на Бетан Робъртс, филмът също стои в списъка ми за гледане отдавна. По време на великденските празници обаче успях да намеря време и да прочета историята, която определено не е много празнична. Цялото преживяване се допълни идеално с филма, който гледах в първия ден на Великден и си признавам, че леко ме депресира. Но пък отдавна не съм писал в рубриката „На кино с книга“, а това заглавие е любопитно завръщане към нея. 

„Моят полицай“ определено не е моята книга, но въпреки това не мога да кажа, че е лоша. 

Самото написване не успя да ми донесе някаква емоция, да ме накара да се загрижа за героите или пък да успее да ме разтърси до такава степен, че да мисля над прочетеното дълго време. 

Да, много красиво написана, говореща за проблемите на героите по един много деликатен и изтънчен начин. Бетан Робъртс говори за сериозни теми с един финес, в който няма нищо цинично, вулгарно или прекалено. Всичко е написано с мярка и по-скоро целта му не е да шокира, а да те накара да се замислиш над много теми. Емоционално обаче не можах да усетя историята и не успях да се свържа с героите и техните болки. 

Но книгата определено е тъжна. И то много. Ако не обичате ЛГБТИ романи, не ви препоръчвам да четете „Моят полицай“, но тук си мисля, че темата е доста по-голяма от това. В книгата ставаме свидетели на една човешка драма - за вечния затвор, в който някои хора са принудени да живеят. За ограниченията и жестокостта на 50-те и 60-те години, когато никой не е можел да бъде свободен и „различната“ любов е била престъпление. Осъзнаването на жестоката истина, че някои неща изобщо не са се променили и са приложими и днес. За тайните, които винаги излизат наяве и за действията, които винаги имат последствия. За искането на прошка – действие, за което никога не е късно и което винаги изисква голяма сила. За изкупването на вина. 

Главните ни герои – Марион, Том и Патрик – са хора, които се опитват да изживеят голямата си любов без да се налага да се обясняват на околните и да се съобразят с тях. Марион и Патрик са страхотни разказвачи и всеки споделя с читателя своята болка, своята гледна точка над историята и всеки един от тях е прав за себе си. Тук няма правилна и грешна страна – тук има любов и желанието да я запазиш само за себе си. 

Бетан Робъртс

Филмът от своя страна смея да кажа, че е много добър, защото идеално е уловил атмосферата на книгата. Докато го гледах се чувствах по точи същия начин както докато чета романа. Актьорският състав е доста добър, а Хари Стайлс дори ме изненада с успешното предаване на дълбочината на образа на Том. Ако в книгата той е по-скоро страничен образ, въпреки че е в центъра на историята, то във филма той има много повече емоция и важност за историята и не е просто страничен наблюдател, оставил се нещата около него просто да се случват. 

И въпреки че не мога да кажа, че книгата ми хареса, определено не съжалявам, че я прочетох. 

Автор: Любен Спасов

„Тя въздъхна. Помисли си, че човек никога не познава другите наистина.“

Из „Съвършена смърт“

Аз съм огромен почитател на Хелън Фийлдс. Тя е от авторите на Benitorial, които следя и като има ново заглавие от нея, веднага се сдобивам с бройка, за което изключително много благодаря на Бени и Данчо. 

Със „Съвършени останки“ и „Съвършена плячка“ Хелън Фийлдс буквално ме отвя. В единия случай ни вкара в главата на убиеца, което като преживяване помня до ден днешен, защото освен, че бях в ума на психопат и виждах как мисли, в един момент започнах да го разбирам и се притесних изключително силно за себе си. Във втората книга пък имаше толкова брутални убийства, че на всяка страница повтарях „Какво по дяволите!?“ и не можех да повярвам какво чета. А аз вече доста трудно се шокирам от книги. 

Хелън Фийлдс обаче винаги успява да ме впечатли с психологията в книгите си, мотивите на убийците, начините по които убиват и изобщо изграждането на сюжетите, които са впечатляващи. Та, когато излезе „Свършена смърт“ нямах търпение да видя какво ме чака, а с „Мъжът от сенките“ обещаваше да се запознаем с нови, не по-малко вълнуващи герои. Затова запретнах ръкави и ви подготвих една нова двойна доза, този път с книгите на Хелън Фийлдс. 

„Съвършена смърт“ 

От „Съвършена смърт“ очаквах много! Както казах и във въведението първите две части на поредицата ме сразиха и Хелън Фийлдс вдигна много високо летвата. „Съвършена плячка“ и „Съвършени останки“ бяха динамични, изненадващи, държащите те в напрежение от първата страница до последната. Дори това, че в „Съвършена плячка“ знаем кой е убиеца от самото начало не направи сюжетът по-малко вълнуващ. 

В „Съвършена смърт“ обаче за първи път Хелън Фийлдс ми беше мудна. Действието вървеше много бавно, нямаше тази динамика на предните книги, в която във всяка глава имаш изненада след изненада и емоционално не можеш да се събереш. Липсваше ми напрежението, което в другите книги го имаше. Да се чудиш каква ще е следващата крачка на убиеца, какво ще направи, къде ще удари. Тук не само, че много бързо разбрах кой е убиецът, а авторката така беше наредила сюжетът, че се знаеше и кои ще са следващите му жертви. 

Може би този път Хелън Фийлдс се беше и доста дистанцирала от самия убиец и това не ми допадна. Самият сюжет се води повече от полицаите, тяхното разследване, чудене .. и докато те не откриваха отговорите на загадката, ние като читатели знаехме частично някои неща и това уби съспенса за мен. Единствената въпросителна бе точната самоличност на убиеца и защо извършва убийствата. 

А причината за действията му отново носят похвали за авторката. Тя наистина има афинитет към психологията и човешкото поведение, защото личната история на убиеца и причината да се превърне в чудовището, което е днес, отново са изпипани до последния детайл и те карат да се замислиш. Финалът също много ми допадна и освен, че приключи логично, остави храна за размисъл, най-вече над това дали смъртта е за предпочитане, когато реалността е изключително жестока. 

Накратко за финал – отново едно добро заглавие от авторката, просто по-мудно и не толкова вълнуващо колкото другите части от поредицата. 

„Мъжът от сенките“

Ето това вече ми хареса! Хелън Фийлдс в пълния ѝ блясък. В „Мъжът от сенките“ вече имаме динамика, доста голям психопат, обрати и много интересна психология. Буквално прочетох книгата на две сядания и не можех да се спра да чета – исках да видя как ще завърши всичко. И само да кажа, че тук отново знаем кой е убиецът още в начало и все пак Фийлдс ми прикова вниманието и не можех да правя нищо друго освен да чета. 

Ще го кажа не знам за кой път, но Хелън Фийлдс просто е много добра да изгражда сюжети свързани с някакъв психологически проблем. Така добре изгражда историята, че хем да научиш нещо ново, хем да има този съспенс, който трябва да присъства във всеки един криминален роман. Тук изключително много ми допадна проблемът на нашия убиец и синдромът от който той страда. Какво го кара да извършва убийства и отвличания, каква му е целта и как вижда светът около себе си. 

Много любопитно беше да науча неговата история, какво го е направило това чудовище, за което ние четем. Беше ми любопитно и как жертвите ще бъдат спасени. А финалът беше толкова логичен, добър и пораждаш размишление – имат ли място опасните психопати дори в специализираните заведения и затвори? Какво е спасението аз тях? И кой решава какво точно да бъде? Каква е ролята на институциите тук? 

Хелън Фийлдс

Най-доброто в тази книга обаче е Кони Улуайн – американски криминален психолог с нестандартен подход, който помага на полицията със случая. Освен, че има изключително интересна лична история, нейният сарказъм и ирония при общуването с други хора е толкова добър, че като порасна искам да приличам на нея. Тя ме разсмиваше, впечатляваше ме с директността си и как не захаросва излишно истината, но и в същото време имах чувството, че общувам с реален психолог, който ми обяснява различното поведение на хората и по-конкретно убийците. Четенето на нейните обяснения, определянето на психологически профил и като цяло моментите, в които тя работеше бяха чисто удоволствие за четене. Тя определено се нарежда сред любимите ми книжни персонажи, а заедно с Броуди Баарда, инспектор от лондонската полиция, са страхотен тандем, чиято динамика на отношения е страхотна. 

Чакам с нетърпение втората част от поредицата, защото искам въвсем скоро отново да се срещна с Кони. 

Автор: Любен Спасов

„Остатъкът от нощта минава по същия начин. Лежа в полето и говоря с него сякаш цяла вечност. Не говорим за нищо друго. Просто тихо живеем в този въображаем свят, където всичко, което пожелая, все още красива възможност.“

Отлагам „Свързахте се със Сам“ отдавна. Два панаира минавах през щанда на Orange Books и все решавах, че не му е времето. Сега на Коледния панаир се предадох поне да го купя и реших, че ще го прочета, когато го усетя. По принцип не обичам книги, в които има паранормални елементи и това е нещото, което леко ме караше да избягвам четенето на романа. След като прочетох обаче „Седем години между нас“ обаче реших, че ще я комбинирам с четенето на „Свързахте се със Сам“, защото книгата на Ашли Постън толкова ми хареса, че исках да прочета още нещо подобно. 

Е, да. Двете книги си приличат по това, че има паранормални елементи и че основната им тема е как да се справим със загубата на близък човек, но чисто емоционално ми повлияха по съвсем различен начин. 

Накратко в книгата на Дъстин Тао се запознаваме със седемнайсетгодишната Джули Кларк, която е направила своите планове за бъдещето – да се премести в големия град с приятеля си Сам, да отиде в колеж, да прекара лятото в Япония. Но Сам внезапно умира. И всичко се променя.

Сърцето на Джули е разбито. Тя пропуска погребението му, изхвърля вещите му и прави всичко възможно да го забрави. Но едно съобщение, което Сам е оставил в годишника ѝ, кара спомените да се върнат с пълна сила. Джули отчаяно иска да чуе гласа на Сам още веднъж и се обажда на мобилния му телефон само за да прослуша записа на гласовата му поща. И Сам вдига телефона.

Връзката е само временна, но когато чува гласа на Сам, Джули отново се влюбва в него, и с всяко обаждане ѝ става все по-трудно да го остави да си отиде завинаги.

„Свързахте се със Сам“ определено е приятна книга. Чете се леко и много бързо те увлича. Писането на Дъстин Тао не е най-великото на света, но има нещо, което те кара да останеш да четеш и не ти доскучава. Романтичните моменти не стоят изкуствено и диалозите не са дървени, което си е важно. 

Основната тема в романа е справянето със загубата на любим човек и стъпките, които трябва да направиш, за да преодолееш болката и да можеш да живееш нормално отново. До колкото е възможно. Това е книга, която ни показва, че истинската любов съществува и когато е силна тя продължава дори и след смъртта. И колкото и да ни е трудно да приемем, че физически човекът до нас го няма, трябва да съберем сили да продължим живота си и да намерим своето ново нормално. 

Разбира се, че това не означава да забравим за този човек. Напротив. Той остава в мислите и спомените ни дълго след това. Просто обаче трябва да го оставим да си отиде, защото вкопчването в миналото никога не е добра идея. 

Хареса ми, че въпреки паранормалният елемент книгата се усеща реалистично. Въпреки че в един момент имаше едно прекаляване, което не ми допадна, по-скоро приех, че разговорите с духа са по-скоро вътрешни мисли и борби на главната ни героиня и е начин на авторът да ни покаже етапите на страдание и възможното справяне с него. 

Честно казано обаче очаквах книгата да бъде по-силна в емоционално отношение. Липсваше ми тази искра, която да ме накара да заобичам героите и да усетя всяка една тяхна емоция. Имах нужда от още малко чувство в писането. Исках Дъстин Тао да ме уцели така, че да успее да ми разбие сърцето и да ме накара да мисля за книгата с дни. За жалост в „Свързахте със Сам“ това липсваше. 

Но като цяло – давам едни стабилни три звезди за романа, защото определено не го смятам за загуба на време. Беше ми приятен и на момента ме накара да се замисля как трябва да оценяваме всеки един близък човек около нас във всяка една минута, когато го имаме в живота си. 

Автор: Любен Спасов

„Ако искате да разберете колко бедно е отраснал някой, попитайте го колко прозореца е имал. Не питайте какво е имало в хладилника или в килера му. Броят на прозорците ще ви разкрие всичко. Абсолютно всичко“.

В най-женския месец, буквално в последните му часове, с Цвети решихме да ви разкажем повече за една книга, която провокира, но и замисля. Решихме, че точно през март няма как да пропуснем възможността, да прочетем и обсъдим едно заглавие, което засяга много важни както женски, така и общочовешки теми.

„Гърди и яйца“ от Миеко Каваками е книга, която би била чудесна за някой книжен клуб, в който членовете му с часове може да обсъждат посланията ѝ. Каваками не е спестила нищо и много директно говори за родителството, самотните майки и стандартите за красота, които карат много жени по света да правят необмислени неща. Въпреки че темите са много женски, мъжете също биха взели важни уроци от прочита на романа. 

А какво мислим аз и Цвети за него, може да научите, ако продължите да четете. 

ТЯ: Бих препоръчала книгата на хора, които търсят провокативни четива, предизвикващи дискусии.

Първите ми стъпки с романа бяха бавни. Опознавах стила на Миеко Каваками, свиквах с начина, по който строи сюжета – в отделни сцени от спомени и срещи, с ретроспекции, кратки диалози и размишления на персонажите. През първата част ни води разказът на Нацу. Тя тъкмо е посрещнала сестра си Макико и племенничката си Мидорико, с които ще прекарат няколко дни в Токио. Постепенно опознаваме двете сестри и тяхното нелеко детство, загубите, трудностите на настоящия им живот в Токио и Осака. В цялостта си книгата рисува интересен профил на ежедневието в Япония – от обществените бани, през непоносимо горещите дни, до студентските заеми и природни катаклизми като земетресението във Фокушима.

Но голямата тема на първите глави е козметичната хирургия и имплантите. Което неизменно повдига въпроса: На какво са готови жените, за да отговорят на нечии стандарти за красота? Ефектът се подсилва от дневника на Мидорико, който ни представя терзанията на едно младо момиче, тепърва свикващо със съзряването. Така виждаме женствеността през гледните точки на две различни поколения. 

Няколко години по-късно в центъра на книгата е само Нацу. Сега тя е утвърдена писателка и истории за писането, ролята на редактора, създаването на една книга се срещат често във втората част от текста. Заедно с още много, много, много други теми, защото всяка страница е нов момент, различна среща, нов разговор, който ни превежда през живота на съвременните японци. И се осмелява да засегне безброй деликатни въпроси.

Сред тях са животът на самотните майки и какви са опциите да заченеш без да имаш мъж до себе си. Навлизаме в интересни подробности за политиката на Япония - особено в ситуациите, в които мъжът има проблем и двойката не може да има деца. Разбираме до какво са прибягвали много семейства – често тайно, и как това се отразява години по-късно на децата, които искат да разберат кой е биологичният им баща, но са лишени от тази възможност. 

За мен тези елементи от книгата се откроиха като най-интересни и ценни. Едва тук успях да се свържа емоционално с героите, а описаните факти бяха любопитни, обогатяващи и вярвам, че могат да повдигнат много полезни дискусии. 

През останалото време се чувствах изгубена сред безбройните теми. Не отричам, че всички бяха ценни, много от тях – актуални или трънливи, но фактът, че се появяват изненадващо и не получават развитие ми действаше объркващо. Може би авторката е искала да подчертае, че животът е такъв – пълен с въпроси, с трудни, но и с хубави моменти, един постоянен хаос и ние търсим пътеводната звезда, която да ни преведе през съответния период от житейския ни път. Със сигурност Миеко Каваками подчертава колко роли има жената в обществото ни, в колко различни ситуации може да попадне, заради изборите си или очакванията на другите… Но за мен цялостното читателско преживяване беше хаотично. Затова бих препоръчала книгата на хора, които са готови да ѝ отделят повече внимание, може би дори да я четат на глътки и да обмислят отделните фрагменти, на хора, които търсят провокативни четива, предизвикващи дискусии или на читателски клубове, защото ще имат голям избор от въпроси за обсъждане.

ТОЙ: За мен основната тема в романа е родителството като цяло. 

„Гърди и яйца“ е от книгите, които по принцип аз изобщо не харесвам. Изключително хаотична, разпиляна като сюжет, в нея са наблъскани прекалено много теми, които могат да те объркат, а и не мога да разбера някои автори, които обичат да пишат безумни диалози между героите, които нито имат общо със сюжета, нито носят някаква стойност. В „Гърди и яйца“ също видях това явление – не знам дали се има за признак на „висока литература“, че щом пишеш диалог, който не носи нищо на читателя, а го обърква или както е в моя случай го отегчава, те прави велик автор, но това винаги ме е дразнело и ме кара да иска да спра да чета. 

Тук обаче не спрях да чета. Въпреки че в книгата има всички неща, които изброих горе и които не харесвам, „Гърди и яйца“ бих казал, че… ми допадна. Няма да се повтарям с Цвети – съгласен съм с всичко, което тя изброява като позитиви и отрицателни неща за книгата. 

Съгласен съм, че дава много храна за размисъл и че хвърля светлина върху имиджа на жената и всички стереотипи, с които тя се бори всеки ден. За проблема с козметичната хирургия и последиците от нея. За това какво е да си самотна майка, как се гледа на донорството и колко трудно е понякога да направиш тази крачка, защото някои хора са склонни да осъдят изборите, без да знаят защо го правиш. 

Имаше много интересни гледни точки относно това да станеш родител не заедно с човека, в който си влюбен, а чрез донор – една от тезите, които прочетох чрез един от героите е, че това е действие на жена, която иска да подхрани своето его. Което ме накара да се замисля дали е така наистина? Или просто нямаш друг избор и правиш тази крачка, защото искаш да се докоснеш до това да си родител? 

В книгата ми хареса, че се засягат и политически теми, че се разказа и за живота в Япония. Разбира се, във втората част, когато четем за живота на един автор, нямаше как да не ми е любопитно и да чета с интерес. 

Но основната причина да харесам книгата е друга и с нея ще допълня мнението на Цвети по-горе. Тя много добре е обобщила за какво иде реч в книгата и нейното разделяне на две части и как при нея връзката с книгата се е случила там. На мен пък точно втората част не ми хареса и видях всички слаби моменти в сюжета и писането на Миеко Каваками. Там видях скучните и безсмислени диалози. Там видях едно разтягане на сюжета, което можеше да бъде много по-ударно и по-стегнато. Това, което ме кара да дам една стабилна средна оценка на книгата обаче е първата част. 

Миеко Каваками

За мен тя дава темата, която е валидна за цялата книга, а именно – родителството. И то не само от майчина гледна точка. Да, особено в първата част разглеждаме отношенията на три жени, които определено не са прости. Особено между майката и дъщерята. В тази част виждаме как двете не си говорят и не могат да намерят път една към друга. Как детето не среща разбиране и се настройва толкова силно срещу майка си, че не иска да ѝ споделя нищо и се пита изобщо защо го е родила. 

Аз тук видях отново една тема, която много силно ме вълнува – отношението на родителите спрямо детето. Видях как една майка, обсебена от външния вид и мислеща как да подобри своето представяне пред света, изпуска важни моменти за своето дете, което дори няма желанието да ги преживее с нея. Аз в дневника на Мидорико също като Цвети видях как едно момиче има проблеми със съзряването и се чуди как да се справи с тях, но видях и едно дете, което се пита защо е изобщо на този свят. Защо майка му го е родила, като постоянно ѝ натяква промените, които са се случили с нейното тяло след раждането. 

Напълно съм съгласен, че особено в азиатските култури, стандартите за красота при жената е тема, която е доста болезнена и често води до необмислени решения и лош пример. Но си мисля, че един родител трябва да поставя своето дете на първо място, независимо какви са желанията му свързани с външния вид. 

Като цяло не бих препоръчал „Яйца и гърди“ на всеки, но това определено е книга, която засяга чувствителни теми, по които всеки ще има мнение. Особено жените. От автократа имам книга, която все още не е издадена на български, но е посветена на тормоза в училище. Честно казано, като прочетох „Гърди и яйца“ и виждам как е разгледала проблема, ще ми е много любопитно да видя и тази тема, която ми е много лична, през каква призма я представя. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Защото онези неща, които наистина имат значение, никога не те напускат. 

Любовта остава. 

Любовта винаги остава, ние също.“ 

Ашли Постън със сигурност вече е сред любимите ми автори. Чета втора нейна книга и за втори път съм много доволен от прочетено. Нейните книги са леки, ненатоварващи, забавни, с точната доза романтика и хумор, от която аз лично имам нужда. Всичко в нейното писане ми харесва, защото е премерено – дори и е фантастичните елементи, които вплита в сюжетите си. 

И в „Мъртвите романтици“, и в „Седем години между нас“ има една линия на магия – паранормален елемент, който хем не е фокус в книгата, хем е изключително важен за нея. Аз по принцип не съм фен на това, но тук отново се намесва прецизността на Ашли Постън, която ме печели с това, че бяга от крайностите във всяко едно отношение. 

Друго общо между двете нейни книги, които съм прочел е, че засягат и важни, общочовешки теми. Но преди да навляза в подробности за книгата, нека да се запознаем накратко с нейната анотация. 

Преди шест месеца Клементайн Уест изживява най-лошия ден в своя живот. И измисля план, който да ѝ гарантира, че това повече няма да се случи – не поемай рискове, работи здраво и не забравяй да преследваш луната. Последната част очевидно е метафорична, но леля ѝ винаги е казвала, че човек се нуждае от поне една голяма мечта.

Изглежда, рецептата е успешна. Поне до момента, в който Клементайн открива в апартамента на починалата си леля непознат мъж. Мъж с мили очи, крива усмивка и очевидно пристрастие към лимонови сладкиши. Мъж, в който преди би се влюбила… А може би днес не е толкова различна от преди?

Уви, идеалният мъж има един недостатък – живее в миналото. Седем години назад в миналото, за да сме точни. Звучи абсурдно, но явно в лелините истории за апартамента има доза истина. Клементайн никога не е приемала насериозно твърденията, че тук времето се размива като акварелни бои, но сега ще й се наложи да повярва. Поне ако иска да запази здравия си разум. Въпросът е как да запази сърцето си.

В крайна сметка любовта не е въпрос на време, но точното време може да постави под въпрос любовта.

„Седем години между нас“ има всички качества да се превърне в книга, която аз изобщо да НЕ харесам. Доста романтична, на моменти дори клиширано лигава, а и като прибавим този омагьосан апартамент, който на всичкото отгоре изпраща хората в него на едно пътуване във времето .. по принцип не бих дори погледнал подобно заглавие, камо ли да го чета. Не съм фен на фанатичните сюжети, не обичам пътуване във времето и романтиката наистина трябва да е написана много добре, за да ми хареса. 

За щастие Ашли Постън наистина знае как да пише и въпреки всичко изброено горе, смело мога да кажа, че тя се превръща в моя любимка. 

„Седем години между нас“ наистина е романтична книга. С флиртове, които едва ли ще ти се случат в реалния живот. Или поне не толкова лесно. С отношения, които може би няма да се наредят точно така. Но писането на Ашли Постън е пристрастяващо и те кара да искаш да разбереш какво ще се случи с героите до финала на книгата. Историите ѝ са разтоварващи, карат да се чувстваш добре и се превръщат в уютното ти четиво в края на деня, с което да си отпочинеш след натоварен работен ден. 

Нейните книги са средство да избягаш от реалността и да се потопиш в история, която да те завладее и да не мислиш дали е реалистична или не. И да, определено из София няма да намерим апартамент, който да ни върне 7 години назад във времето и да намерим голямата си любов. Но не пречи от време на време да се оставим някой да ни разкаже такава история и просто да ни е приятно. 

Но не си мислете, че тук ще получите само романтика. Освен, че има доста забавни моменти, страхотни диалози, герои, които обикваш и разговорите им са живи и лично аз се смях много, в „Седем години между нас“ има и доста сериозни теми, вплетени сред тези приятни моменти.

Ашли Постън

Темата за невъзможната любов и голямото разочарование от живота като цяло, също е на дневен ред. За психичното здраве, за самоубийствените мисли, за прикриването на черната дупка в душата ти с усмивки, но и за моментите, когато тази маска падне и се отприщва една вълна, за която никой не е готов. 

За по-младите читатели, а и не само, темата за (пре)откриването на себе си също е заложена в романа. Много от нас са се сблъсквали с чуденето по кой път да поемат, в каква сфера да се развиват, дали не правят грешка, когато избират едно нещо пред друго. За мен книгата има едно страхотно послание, че никога не е късно да промениш посоката и да избереш наистина това, което ти харесва. Да спреш за малко, да се огледаш и да избереш най-правилния път за теб. Защото понякога да се разделиш с миналото и да започнеш на чисто, по тотално нов път, е много добра идея. 

Но, разбира се, основната тема на романа е … любовта. Онази силната, която идва в най-точния момент и остава. Завинаги. Просто понякога трябва да я почакаш, за да дойде и да те изненада приятно. А понякога чакането трае точно седем години. 

Автор: Любен Спасов

„Как го правят хората? Как могат да видят, че вселената им рухва, и да продължат да живеят все едно нищо не се е случило.“

19 март. 3:00 часа. И аз стоя срещу белия лист и се чудя как точно да опиша това, което прочетох току що. Как да изразя с думи емоцията, която ми предаде Мелиса да Коста. В такива моменти осъзнавам колко ми е трудно да пиша за книги, които наистина са ми харесали и не мога да опиша достатъчно силно всичко, което искам да ви кажа.

Всички, които следят сайта и социалните ми мрежи знаят, че „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста е любимата ми книга за 2024 година. Тази книга ме попиля и ще остане завинаги в моята душа и сърце. Историята, поуката, уроците вплетени в нея. 

Точно заради всичко това ме беше страх да започна „Утрешният ден“. От една страна нямах търпение да се потопя в нова история от авторката. От друга се страхувах от разочарование. За щастие такова не последва. 

Мелиса да Коста просто знае как да ми бръкне в душата. Да ме хване още с първата страница от книгите си и да не ми позволява да се разсея до самия финал. Да ми грабне вниманието така, че външния свят да изчезне и да не ме интересува колко часът е и дали на другия ден имам много работа. Независимо, че и в двете книги темите са много тежки, чета нейните истории леко. Преминавам през думите с удоволствие и попивам мъдростта на авторката, която прозира във всеки един ред. 

Ако трябва да започна да пиша по-конкретно за книгата, първото нещо, което ще отделя е стилa на писане на Мелиса да Коста. Магичен. Каращ те да се потопиш в четенето и да съпреживееш с героите всичко, което им се случва. Приемаш лично тяхната история. За определен период от време тяхната болка става и твоя. Техните вътрешни борби те тормозят и теб. Отдаваш се изцяло, защото писането на Мелиса да Коста просто те засмуква и не можеш да се съпротивляваш. 

Горите ѝ са истински. Пълнокръвни. Обикваш ги и се привързваш. Колкото и да е тежка съдбата им, дори и да не ти се е случило това, което те преживяват, можеш да намериш допирните точки, защото това, което те преживяват е общочовешко. 

В „Утрешния ден“ има една прекрасна градация. Книгата започва тежко. Безнадеждно. Трагично. Мислиш си, че в тази книга щастливият край е илюзорен и може би ще бъде от тези книги, в които той не съществува. Нашата главна героиня Аманда преживява огромна загуба и сякаш нищо не може да я върне към живота. Тя се отдава на скръбта изцяло. Отделя се сама в една къща, в която позволява на мъката си да царува. 

Но благодарение на своите близки, една симпатична непозната, няколко дневника, градина и сива котка, тя открива тази светла пътека, която всеки от нас търси в даден момент от живота си. Но не си мислете, че това е роман, в който нещата се получават лесно и изведнъж трагедията се превръща в романтична история. Не. Много по-различни са нещата. 

Това е книга път. Виждаме израстването на Аманда. Вътрешните ѝ борби. Виждаме колко сили ѝ коства това да пусне светлината в дома си, да се събуди, да изпие едно кафе сутрин. Да допусне някой до себе си. Подробно минаваме с нея по пътя и виждаме кои малки неща дърпат струните в душата ѝ и я карат да направи следващата крачка към оформянето на новото си аз. Този процес се вижда на всяка страница от книгата. И от тежката депресия, в която няма спасение, постепенно усещаме как нещо в Аманда се променя. 

Но Мелиса да Коста е толкова добра писателка, че аз наистина го усетих поетапно сякаш се случва с мен. Сякаш думите не са написани, а в момента с мен се променя нещо. Това е майсторство на едно съвсем друго ниво. 

Мелиса да Коста

Третата финална част (отново казвам аз така си разделям книгата) вече е .. цветна. Изпълнена с живот, светлина, звезди, цветя, цветни клони. Част, в която никой не е напълно възстановен. Все още светът на Аманда е на парчета и може би никога няма да бъде цял, но тесният Път на утрешния ден вече е много по-прав, с много по-малко неравности и усложнения. Никой не знае какво ще донесе утрото, но поне може да се опитаме нещата да са по-добри. Както за нас, така и за околните. 

За финал бих препоръчал „Утрешният ден“ на всеки, който усеща, че в момента е на някакъв кръстопът. На всеки, който се чувства изгубен, погълнат от битовизми или по-сериозни проблеми. Тази книга може да ви даде друга гледна точка над живота. Може да ви помогне, ако за момент сте се отказали и имате нужда някой да ви окуражи да продължите. Ще ви свърже с природата и ще ви покаже колко хубаво е слънцето и всичко, което се ражда от земята. 

Тази книга за мен е напомняне, че винаги трябва да живеем с желание за промяна и за живот. Да сме готови да отдаваме почит на миналото, но и да знаем кога е правилният момент да го оставим да си тръгне. Защото понякога това е най-правилното нещо, което трябва да направим. 

Автор: Любен Спасов

„Будна съм вече от пет минути и чак тогава се сещам, че днес може да умра. Остарееш ли почваш да се размекваш.“

Из „Групова терапия за последни момичета“

Не обичам да пиша отрицателни ревюта, но и не мога да си изкривя душата, когато нещо не ми харесва. Не искам нито профилите ми в социалните мрежи, нито сайта, да се превръщат в място, в което пиша само за книгите, които са ми харесали. Вече 7 години и половина пиша искреното си мнение за заглавията, които съм прочел и няма как всички да са добри. 

За 2 седмици обаче се сблъсках с 2 заглавия, на които нямаше как да дам повече от 2 звезди като оценка. 

Това са заглавия, които ме плениха с добрите си корици, интересните анотации и ме разочароваха със скучното си и наистина слабо изпълнение. 

Започваме с „Групова терапия за последни момичета“

Това е книга, която отлагам от много дълго време. Явно в този случай е имало защо. Все нещо ме караше да не я избирам като следващото си четиво, но преди 2 седмици реших, че времето ѝ е дошло. За жалост обаче „Групова терапия за последни момичета“ изобщо не ми хареса.

Книгата на Грейди Хендрикс ми хвана окото още на английски с любопитното си заглавие и идея. След това „Артлайн“ я издадоха в брутално добро издание на български, което е доста оригинално и на един пролетен панаир на книгата дори не се замислих за секунда дали да си го взема. След като я прочетох обаче, най-милото нещо, което мога да кажа за този роман е: 

Интересна идея – доста лошо изпълнение. 

Накратко в книгата се разглежда идеята за „последното момиче“. Във филмите на ужасите последното момиче е последният оцелял човек, преди финалните надписи да се завъртят. Това момиче отвръща на удара, надвива убиеца и отмъщава за мъртвите си приятели. Това момиче триумфира като победител, макар и цялото облято в кръв. Какво обаче става с него, когато сирените заглъхнат и публиката се разотиде?

Линет Таркингтън е истинско последно момиче. Преди двайсет и две години тя оцелява след масова касапница, която бележи живота ѝ завинаги. Но тя не е единствената. Повече от десетилетие Линет е част от специална терапевтична група за момичета, които са оцелели след невъобразими събития и сега се опитват да съберат живота си парче по парче. Ала в даден момент една от жените не се появява на сбирката и най-лошите страхове на Линет се сбъдват – някой знае за групата и е решен отново да разбие живота им на пух и прах.

Очаквах много повече от тази книга и може би заради това не ми хареса. През повечето време четенето ѝ ми беше ми скучно, предвидимо, едва издържах до финала, който не ме изненада с нищо. Определено има намигване към хорър жанра и класическите похвати в него, но за жалост добрата идея не е представена по най-добрия начин. 

Грейди Хендрикс

Изданието на български е брутално. Идеята книгата да бъде като видеокасета и да си има кутия е много оригинална и доста подходяща за самата история. Но това е нещото, което ме ентусиазира най-силно в заглавието, а това в никакъв случай не е плюс, когато си говорим за книги. 

Освен, че на моменти сюжетът е прекалено клиширан и доскучава, героите в книгата са абсолютно непоносими. Реакциите им пресилени, не на място. Нямаше един, с който да се свържа и да искам да знам нещо повече за него. Хора умираха, влизаха в затвора и всичко беше сякаш на десета степен като реакции и това придаваше една смехотворна атмосфера на цялото действие. 

Наистина ме е яд за тази книга, защото започна добре. В самата идея има голям потенциал и основите, които се поставят в първите страници са доста солидни и можеш да надграждаш. Но тук след като разбираме единствения за мен по-изненадващ факт в целия роман, свързан с написването на една книга, нещата зациклят и дочитането му беше мъчение. 

В този период от две седмици прочетох и

 „Lenny Marks Gets Away with Murder“

Признавам си без бой, че посегнах към тази книга заради корицата и самото заглавие. Изглеждаше толкова моя книга. След като прочетох и анотацията си мислех, че става въпрос за онези истории, които са ми много любими – с лека мистерия в тях, криминален случай в миналото и един главен герой, който да се превърне в новия ти любимец. За жалост нищо такова не се случи тук. 

Лени Маркс наистина е герой, който прави впечатление. Преживяла е нещо в миналото, което не споделя, има своите особени навици свързани с карането на колело и едно писмо променя изцяло установения от нея ред. Нещо е случило в деня, в който майка ѝ и пастрока ѝ изечават, когато тя е била дете, но Лени удобно забравя какво се е случило. В книгата тази мистерия постепенно се разплита, като поставя важни теми като физическия и психически тормоз и травмите, които остават след него. 

Както при „Групова терапия за последни момичета“, така и тук имаме проблем не с идеята и посланията, а с изпълнението. И двете книги на хартия би трябвало да ми харесат, но определено не са написани по моя вкус. 

„Lenny Marks Gets Away with Murder“ за мен беше мудна, губеща фокуса си, на моменти направо скучна. Ако все пак не ми беше достатъчно любопитно да разбера какво точно се е случило, щях да я зарежа още на 20% от четенето. Хората, които нямат проблем да заразяват книгите си недочетени обаче няма да направят като мен.

Лошото е, че дори като стигнах до финала и разбрах каква е драмата, не ми стана по-интересно. Няма никаква мистерия в тази книга, няма изграждане на напрежение. Има загатване, че главната ни героиня е претърпяла сериозна психическа травма, че е жертва на насилие в живота си, но всичко се размива, защото авторката не се опитва да работи в тази посока.

В по-голямата част от книгата четем за живота на главната ни героиня, който няма нищо общо с това, което ѝ се е случило преди и сме заляти с излишни подробности и глупави диалози, които убиват цялото напрежение (ако изобщо в някой читател може да се зароди такова).

Като цяло повече от две звезди не мога да ѝ дам. Като сюжет  и послания леко ми напомня на „Елинор Олифант си е супер“, но е доста по-зле като изпълнение. А няма да коментирам, че и до днес смятам, че финалът на книгата на Гейл Хъниман е един от най-великите и изненадващи финали, които съм чел. Тук това го няма.

Автор: Любен Спасов