„Heaven” – стряскащата реалност на тормоза в училище
„Because we’re always in pain, we know exactly what it means to hurt somebody else.“
Тежка. Стряскаща. Реална. Това са трите думи, които най-добре описват книгата на Миеко Каваками „Heaven”. Книга, посветена на една много подценявана и недостатъчно обсъждана тема – тормозът в училище. Тормоз, който често бива неглижиран и описван като „Ами, то на всички ни се е случвало!“. Не, не се е случвало на всички.
Всеки, който ме познава знае колко лично приемам темата и то защото учители, родители, като цяло системата през годините са оставили нещата просто да се случват и много деца са пострадали тежко от свои съученици, докато възрастните са нехаели. През годините съм виждал как хора на 30 – 40 години още носят белезите от тормоза в училище и нямам предвид видими белези, а такива, които са белязали душата и възприятието им към околните завинаги. А за жалост някои деца взимат тежкото решение да се самоубият пред това да живеят в свят на постоянна болка и страх, години след края на училището.
В своята книга Миеко Каваками описва всички тези емоции по един много добър начин. Книгата се чете бързо заради стила на писане на авторката, но много често ми се налагаше да спра, за да си поема дъх, защото по много директен начин тя описва до къде може да стигне агресията в училище, без да спестява нищо. Някой скептик може да каже, че има художествено преувеличение в случките на главния герой. Може да каже, че чак такава агресия в училище няма. Аз обаче твърдя, че за 160 страници, няма капка преувеличение. И съвременният свят, в който живеем го доказва.
В книгата се запознаваме с четиринадесет годишно момче, което е измъчвано заради мързеливото си око. Вместо да се съпротивлява, то избира да страда мълчаливо. Единственият човек, който разбира през какво преминава е съученичката му Коджима, която е подложена на подобно отношение от ръцете на своите побойници. Осигурявайки си неизмерима утеха в момент от живота си, когато най-много се нуждаят от нея, двамата млади приятели се сближават повече от всякога. Но каква в крайна сметка е природата на едно приятелство, в което общата връзка е ужасът?
В това ревю ще се опитам да бъда кратък, за да не отегчавам читателите, но ще се постарая да обхвана всички важни теми, които Миеко Каваками успява да вплете в тези кратки 160 страници.
Авторката ме впечатли изключително много. Действието е много реалистично, до болка искрено. Тя по един прецизен начин е успяла да опише и двете гледни точки в тези сложни отношения и те кара да се замислиш защо едни деца стигат до такива жестокости. Героите в книгата са абсолютно пълнокръвни, аз лично мога да дам еквиваленти от моя живот. А най-силната част е, че Миеко успява да влезе психологически под кожата на читателя, защото преди това е направила същото със своите герои. Тежките теми в книгата са минати през призмата ѝ и са ни представени като нещо, което трябва да приемем. Искаме или не. Защото тези хора и случки съществуват.
Всяка страница на този роман е важна и изпълнена със сериозни теми. Авторката започва от общото – назоваването на проблема. За това как всяка година много деца са подложени на психически и физически тормоз в училище. Как някои се опитват да се борят, не обръщат внимание на агресорите и дори това отношение ги стимулира да се развиват и да постигнат повече, но за жалост по-големия процент от децата са смачкани. Спират да излизат от вкъщи, не искат да ходят на училище, мълчаливо изтърпяват униженията, на които са подложени, защото просто искат да се приключи за деня. Тайно се надяват през лятната ваканция да забравят за тях и агресорите да имат нови занимавания през следващата учебна година, но когато това не се случи изпадат в депресия и тъмни мисли. Не смеят да говорят с учители и родители, защото не срещат разбиране. Не усещат подкрепа.
И накрая остава едно. Най-лошото. Мисълта за самоубийство. Да отнемеш живота си, защото явно така е по-добре. Явно така тормозът ще приключи. И тук вече виждам огромен проблем в нашето общество – как в даден момент агресорите толкова се опияняват и забравят, че срещу тях са истински хора с чувства и мисли. Забравят, че всяко тяхно действие има последствия и може да доведе до загуба на живот. В един момент агресорите просто правят нещо по навик. Тормозят просто, защото могат и защото жертвата не ги спира. Не се бори. Предала се е.
![]() |
Миеко Каваками |
В една от най-силните сцени в книгата, виждаме нагледно написаното по-горе. В един момент от историята тормозеното дете отиде при един от агресорите и го попита „Защо?“ и той просто му каза, че не знае. Че го прави, защото може и иска. Каза му, че не го интересува какви са чувствата му, емоциите, действията. Дори се стигна до там, че сподели, че ако детето се самоубие заради тях, в началото би било досадна подробност, с която трябва да се занимават известно време, но отново няма да предизвика някакви емоции у агресорите.
Този разговор между жертва и агресор ме помете, защото е стряскащото реален. Защото в социалните мрежи днес виждам точно тази агресия във всеки един коментар, когато имаме голяма обществена тема. Хората обиждат, заплашват със смърт и никой не мисли отсреща как човек приема всяка една дума. А още по-стряскащо е, че много често всичко това се случва в училище до ден днешен. И не, проблемът не е малък.
Друг силен момент в книгата е когато двете тормозени деца сядат и разсъждават защо ги тормозят. Дали самите агресори минават през някакъв по-голям проблем, който влияе на поведението им в училище? Или по-скоро не мислят изобщо и действат инстинктивно?
Според мен и двете неща са верни. Всичко идва от вкъщи, от средата. Едно дете, готово да помете някой психически и физически, много често е свидетел на някаква агресия от първо лице. Груповата агресия опиянява, но човек, който не носи лошотията в себе си, няма да се подведе по групата.
За финал искам да кажа – силно се надявам от „Колибри“ да издадат на български и тази книга на Миеко Каваками. Лично ще я подаря на няколко учители и на всички родители около мен. И няма да спра да говоря колко е важно да обръщаме внимание на децата си и да им обясняваме, че всяко човеко същество има емоции, чувства, близки хора и трябва да мислим за това, когато се отнасяме по какъвто и да е начин с другите.
И едно лично обръщение към всички учители – да стоите безучастни към случващото се в междучасието ви прави съучастници и имате не по-малка вина. Вашата роля е да възпитавате – не само да си преподадете урока по съответния предмет, а да научите тези деца да бъдат достойни хора. Не всяко дете може да се справи с агресията, апатията и безучастното поведение – бъдете подкрепата от която те имат нужда в училище.
Автор: Любен Спасов