Book Adventure Club

 „Отлагането на алармата е мой съюзник. Изключването ѝ е най-добрият ми приятел. Чувам, че майка ми се е прибрала и насила се измъквам от леглото. Седем вечерта е прилично започване на деня, нали?“

Ако бях прочел тази книга в друг момент, може би нямаше да ми хареса толкова. Но сега ми допадна изключително много.

Историята, атмосферата, героите, диалозите, всичко в тази книга е като от филм на Hallmark, което по принцип не ми е любимо. Не обичам сладникави истории с глупави диалози, ситуации, които са пресилено наивни и “обрати”, които са всичко друго, но не и изненадващи. Да не забравяме неловките любовни сцени и обяснения в любов на героите.

Но заради супер натоварения ми работен период, „Цветове в нас” беше идеалната компания преди заспиване, а и за начало на великденската ми ваканция. Имах нужда от един вдъхновяващ пример как може да захвърлиш всичко, да преобърнеш живота си напълно и това да се окаже правилното решение.

Джесика Парк ни запознава с Кали – момиче на 21, което е загубило баща си, а заедно с него и своята цел в живота. Заедно с майка ѝ и сестра ѝ се местят от Върмонт в Ел Ей и докато те двете привидно се справят с  промяната, то Кали се чувства потисната. Работи в магазин за бои, от който много бързо е уволнена, гонят я от мол заради едно Е и водката е най-добрият ѝ приятел.

Докато не решава да се върне във Върмонт и да направи ремонт на старата им семейна къща, за да я подготви за продажба. Кали зарязва всичко и отива да възстанови не само къщата, но и връзката с истинското си аз. Във Върмонт я посрещат приятели, които никога не са я забравили, любов, за която е мечтала и страст за готвене, която не е подозирала, че има и всъщност е много добра в нея.

Джесика Спарк

И така с ремонтни дейности, готвене на вкусни гозби на приятелите ѝ и една голяма любов, Кали не само се връща към своите корени и истинското си аз, а започва да „ремонтира” себе си и пласт по пласт да възражда онова момиче, което е била преди да отиде в Ел Ей и да загуби цветовете в себе си. Тя възражда тези цветове, прави ги още по-ярки и започва нейното истинско приключение в живота.

Това ме вдъхнови и най-силно в романа – въпреки че не е моят стил на писане, моята история, изобщо моята книга, „Цветовете в нас“ бе като мехлем за мен, защото ми показа, че никога не е късно да направим нещо за себе си. Много често заради работа, токсични отношения и притискащи ни обстоятелства, пренебрегваме и забравяме за себе си. Улисваме се в задачи, ядосваме се за глупости и много често това го правим повече заради другите, отколкото заради себе си.

Тогава трябва да намерим сили да кажем „СТОП“, да се огледаме и да намерим това нещо в живота, което показва на показ най-ярките цветове в нас. Тези цветове, които показват истинската ни същност, усмивката ни, карат ни да се чувстваме добре. Затова е важно да правим това, което обичаме – просто защото тогава животът има съвсем друг тонус. И затова харесвам Кали – в книгата тя успя да надмогне летаргията, която я беше налегнала, да се върне към най-болезнените си спомени, да ги надмогне и освен да възстанови родния си дом, да възстанови баланса в живота си, който винаги е търсила.

А като прибавим, че благодарение на храната, тя намира и истинската си страст, която ѝ помага да направи смелата стъпка и за собствен бизнес, книгата се превръща в едно сладко четиво, което не натоварва. Има страхотни рецепти и още по-страхотни описания на вкуса на ястията, които Кали готви. И едно последно предупреждение:  Не четете „Цветовете в нас“ докато сте гладни!

Автор: Любен Спасов

„Нашите никога не ни прегръщат, сигурно защото така по другия като вазелин полепват част от тайните ти. Затова и аз не прегръщам: не съм сигурна имам ли тайни, с които съм готова да се разделя.“

„Неудобството на вечерта“ е книга, която определено не бих препоръчал за четене. И не, защото не е хубава, а защото определено не е за всеки. Тежка история, примесена  с много реалистични и графични случки, които не биха понесли на някои хора. Марийке Лукас Райнефелд прави моментна снимка на едно семейство, което се опитва да се справи с болката. Но тази снимка определено не е симпатичен семеен портрет, който да закачиш над камината.

„Неудобството на вечерта“ е историята на семейство калвинисти, които губят едно от децата си при инцидент с кънки на лед. През очите на Яс, която витае в ничията земя между детството и израстването, виждаме как всеки член от семейството преработва загубата по свой начин. Бащата и майката са напълно парализирани от мъка и не забелязват Яс, сестра й Хана и брат й Обе, които постепенно се отклоняват от правия път.

Въпреки че в романа авторката ни показва грозната част на ежедневието, то това е една от най-красиво написаните книги, които съм чел. Аз обожавам този начин на писане – умно, със страхотни метафори и сравнения. До такава степен всяка дума да е помислена, че да си е точно на мястото, а читателят да изпитва едно огромно удоволствие от четенето. Райнефелд е уловила мъдростта на живота, неговата тъга, неговата агресия и всичко това е вплела в своя роман по един жесток, но много красив начин. 

В тази книга виждаме как отчаянието, тъгата, затъването в проблемите изглежда неизбежно и много трудно може да се види светлина в тунела. Виждаме как двама родители не могат да намерят правилният път към децата си, след като губят едно от тях. Виждаме как затънали в собствени грижи и проблеми не им обръщат внимание и ги оставят сами да се справят със ситуацията, а тя сама по себе си е достатъчно сложна, дори за родителите. Какво остава за децата.

Виждаме как агресията си прокарва път в сърцето на едно дете. Как това да убива се превръща в едно желание, което то потиска, но се проявява по друг начин, който е не по-малко разрушителен. Виждаме как сексуалността и религията се преплитат в живота на децата от това семейство, а те се чудят какво да правят и с двете.

Религиозната нишка в романа е пропита с въпроси, които за някой може да бъдат скандални и богохулни, но в повечето време, от гледна точка на децата, ми звучаха логични. Яс, Обе и Хана търсят начин да си обяснят защо всичко това се случва на тяхното семейство и логично се обръщат към нещото, което техните родители са качили на пиедестал и цял живот им е повтаряно, че те трябва да почитат Бог, ако искат да са добре. Изведнъж това не се оказва фактор и е нормално, че децата се чувстват изгубени. 

Марийке Лукас Райнефелд

Честно казано „Неудобството на вечерта“ не е моята книга. Оценявам всички положителни качества на творбата, които описах по-горе, но имаше описания за живота във фермата ми идваха в повече, а дори смея да кажа, че на моменти самата история ми доскучаваше. Определено смятам, че това е впечатляващ дебют и книга, която си заслужава четенето. Просто не бих я препоръчал с лека ръка.

За финал искам да споделя още един цитат от книгата, който ме впечатли истински:

„Само насилието вдига шум. Расте ли, расте, както расте тъгата. Просто тъгата изисква пространство, докато насилието си го взима, без да пита.“

Автор: Любен Спасов

„Страшна бе не самотата, която я задушаваше, нито миговете, когато смъртта му за пореден път я разтърсваше, сякаш я връхлиташе кола, а ето това – реене с вдигната котва в морето от хора, докато наоколо кипи безсмислен и неразбираем живот.“

Прекрасен Колъм Тойбин!

Това беше основната ми мисъл през цялото време докато четях „Нора Уебстър“.  Роман, който проследява живота на една обикновена жена, която се опитва да се справи с болката от загубата на голямата си любов. Роман, който няма да ви впечатли с динамичен сюжет, много случки или пък нещо невиждано в света на литературата, но ще се влюбите в писането на Тойбин, в атмосферата, която създава, в психологията, която е застъпена в цялата книга.

За мен Колъм Тойбин се оказа един вълшебник. Въведе ме елегантно и доста бързо в света на своите герои и на мен не ми се излизаше оттам. Книгата е от тези, които ти вървят лежерно, спокойно, а ти четеш за простите неща от живота, сякаш никога не са ти се случвали и на теб. По принцип не съм голям почитател на този тип романи – бавни са ми, доскучават ми и доста често не ги и дочитам. Този път обаче се получи точно обратното. Стана ми интересно още от началото и до самия финал на книгата моят интерес към съдбата на героите не се загуби дори за миг.

Колъм Тобийн ни запознава със семейство Уебстър. Морис е голямата любов на Нора. Смъртта му преобръща целия ѝ свят и я завлича в бездната на скръбта. Нора се грижи за четирите им деца, но това не е единствената й грижа. Тя трябва да свикне с вниманието на всички около нея – как всеки има какво да й каже, да й даде съвет, да изкаже съболезнования. Тя живее в малък град и трябва да се справи с всички условности на този факт. 

В кухото съчувствие на съгражданите си Нора съзира клюкарско любопитство, а не автентична човешка загриженост. И това я тласка към търсене на други начини за спасение – в музиката, в съзерцанието, в морето ... По това много си приличаме с Нора и може би затова я харесах изключително много. И за мен морето е източник на покой, а брегът често е спасение. Понякога от околните, понякога от собствените ми мисли.

Хареса ми финият начин на писане на Тойбин, хареса ми атмосферата, която ми създаде, хареса ми, че няма поза и излишно пренавиване на сюжета, няма излишни драми. Просто един човешки живот и как може да се развие той. Ирландският автор просто ме заплени и аз  не можех да спра да чета. 

Колъм Тойбин

Хареса ми наистина колко много психология има в романа и как авторът е показал, че различните хора, на различна възраст се справят със скръбта по различен начин. Хареса ми, че всичко бе изпипано – от диалозите до мислите на нашите герои. Хареса ми, че на фона на личната история на семейство Уебстър Тойбин вплита много елегантно и политически събития в Ирландия от края на 60-те, като нито ги прави основна тема в романа, нито натрапва своето мнение по темата.

Героите са плътни, истински, реалистични. Просто се влюбих в историята на Нора Уебстър, а тя без проблем успя да ми влезе под кожата. Хареса ми как живота ѝ вървеше плавно, спокойно, а ние читателите само наблюдаваме как тя и нейното семейство го живеят и се справят с всичко, което той им предлага.

Препоръчвам горещо!

Автор: Любен Спасов

„Ние сме спомените, които сме забравили, спомените, които живеят в нас, които усещаме, които ни карат да пеем, и да танцуваме, и да се молим по начина, по който го правим.“

Много бързо „ICU” се превърна в едно от любимите ми издателства в България. С истории като „Изхвърлени в Америка“, „Карай плуга си през костите на мъртвите“ и сега „Там там“, без проблеми се наместиха в моето книжно сърце и с нетърпение чакам всяко ново заглавие от тях.

Признавам, че започнах „Там там“ с леко предубеждение и не очаквах кой знае какво. Но Томи Ориндж толкова жестоко ме опроверга, че в момента се чудя какво точно да напиша за тази прекрасна книга, за да предам коректно колко наистина добра е тя.

„Там там“ е приключение, емоционална въртележка, поглед към историята. Това е книга, която съчетава миналото на американците и съвремието им по един изключително добър начин. „Там там“ е индианска литература, която ти дава обща култура, но и ти представя лични истории, които те докосват и остават в теб дори след като затвориш книгата.

В книгата Томи Ориндж ни представя 12 герои, чиито животи, колкото и да са различни, се преплитат по най-неочакван начин, а читателят постепенно открива свързващите ги нишки. Авторът постепенно изгражда историята на всеки един от тях и в един и същи момент опознаваме самите герои много повече, но и придобиваме по-голяма представа за общата картина на романа. 

В един момент, колкото и далеч да са един от друг, и колкото и различни съдби да имат, крайната цел на всеки един героите се оказва Голямото оукландско пау-уау - традиционна сбирка, която събира индианци отблизо и далеч, помага им да общуват и да изразят себе си. Да бъдат заедно. Само че това пау-пау ще бележи живота на всички наши герои необратимо и завинаги.

Наистина ОБОЖАВАМ тази книга. Казвам го искрено. Толкова топла, искрена, емоционална. Томи Ориндж успя да ме накара да се привържа към всеки един от героите му толкова много, че тръпнех за развръзката на романа и се вълнувах сякаш са реални хора и съдби. 

Запознахме се с момче, което има алкохолен синдром или както то го нарича „Дрома“; запознахме се с младеж, който иска да направи документален филм за това как индианците се чувстват в съвременна Америка и какви истории могат да му разкажат; заедно с героите преживяхме тежки раздели, смърт на родители, любов, поемане по лошия път на наркотиците и престъпността.

Всяка една история в книгата няма как да не я приемеш лично. Ориднж е вдъхнал живот на героите си и те наистина изглеждат реални, чувстваш ги близки. Самите им истории са силно емоционални, които могат да се случат в реалния живот на всеки един от нас. Смятам, че най-точната дума, която описва този роман е „човешки“. Това е книга за нещата от живота, които за жалост не е задължително да са приятни.

Разбира се, основната тема в романа са индианците. Томи Ориндж е сред писателите, които експериментират с формата и преосмислят стереотипите за живота на индианеца, затворен в миналото или в резервата. Той говори доста и за „новите“ градски индианци и как те оцеляват в своето съвремие. В книгата ни запознава както с обичаите им, така и с историята им. Дава една друга гледна точка над ситуацията в Америка спрямо индианците – как ги приемат до ден днешен, какъв е животът им в определените неселени места, как това, че са индианците бележи начина им на пребиване и какво им носи.

Томи Ориндж

Финалът на книгата ме стисна за гърлото. За жалост много реалистичен, без да спестява нищо, без да пощядава никого. Аз виждам в него заемане на позиция от страна на автора по един от най-големите проблеми в Америка, като представя последствията от него без заобикалки, директно. 

За мен „Там там“ е един страхотен дебют в литературния свят и ме кара да очаквам с нетърпение следващи книги от Томи Ориндж. Това е роман, толкова красиво написан, че оставяше в мен само възхищение към автора и към това как поднася на нас читателите историята към която е ясно, че има лично отношение. Тук е моментът да спомена и страхотния превод на Велин Кръстев, който за мен е уловил духа на книгата и я е превел по наистина добър начин.

Като цяло мога да кажа, че „Там там“ е поредното заглавие от тази година, което ме докосва истински и ще го препоръчвам на всеки, който иска да се потопи в света на едни съвременни градски индианци.

   „Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в осем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, във всеки случай не за негово удобство и удоволствие.“

Чаках с голямо нетърпение тази книга на Олга Токарчук. Искам да прочета нещо от авторката още откакто излезе „Бегуни“, но с времето все отлагах и сега реших, че е моментът да се запозная с нейното творчество. Очаквах криминална книга, която да си има всичко – убийство, извършител, мотиви. Този роман обаче не подлежи на един жанр. Това е история, която не може да се вкара в рамка, а и не е нужно.

Това е книга, която отдава почит към Уилям Блейк, който приживе не е бил оценен, но главната ни героиня се води от неговите послания през цялата история. Олга Токарчук е решила с негови цитати да започва всяка глава от книгата и това не е случайно. Цитатите бяха логични, много на място и само създаваха още по-голяма мистика към случващото се в романа.

Главната ни героиня се казва Янина, но тя мрази да я наричат така. Може да се каже, че тя е обсебена от две неща: правата на животните и астрологията. И за двете има ревностни доводи и е почти невъзможно да бъде оборена в спор за тях. Не харесва името си и не разбира защо е нужно изобщо да имаме такива. Тя живее далеч в затънтените гористи краища на Югозападна Полша, в Пласковиж, току на границата с Чехия и точно там ни отпраща тази история. Цялата книга има една мрачна обстановка, каквато е и тази трудна проходима местност, особено през зимата. Затова не е и учудващо, че всички хора, които живеят там са малко или много особняци.

Книгата започва със смърт, но тя е също толкова особена, колкото са и хората в това затънтено място. Един човек е намерен мъртъв, а навсякъде около него са намерени дивечови следи. Човекът е бракониер и цялата работа изглежда сякаш животните си отмъщават за неговите деяния срещу тях. Когато обаче случаите стават много повече от един, нещата започват да изглеждат много съмнителни, а главните ни герои с държанието си само ни подтикват да се замислим: върлува ли убиец в това мразовито място или животните отвръщат на удара с едно безмилостно правосъдие?

Тази първа среща с Олга Токарчук много ми допадна. Нейното писане е интересно, водеше ме през историята плавно, без излишни думи и действия. Любопитното при нея е, че сякаш тя изобщо не държи да има някакъв огромен съспенс или супер изненадващ финал. Напротив – тя ме насочваше към отговора на голямата загадка с една прецизност и натрупване на факти, които сглобяваха бавно голямата картина. Всяка глава беше много важна, защото информацията в книгата е подбрана добре и след като се разбра кой е убиецът аз лично се върнах назад в сюжета и видях къде ни е подсказала най-много авторката. И въпреки че познах как ще свърши книгата, накрая пак се впечатлих от  цялата идея, която е заложена в романа.

Като тема „Карай плуга си през костите на мъртвите“ много ми напомни за романа на Джефри Мур „Клубът на изчезналите видове“. Разликите между двете книги е, че Мур е заложил повече на шокиращите подробности и зверства над животните, докато Токарчук малко по-обрано иска да ни покаже как човекът се мисли за нещо повече от животните и си мисли, че може да прави с тях каквото си поиска. Когато ролите се разменят обаче нещата не изглеждат толкова прости. И двете книги поставят въпроса: Каква е разликата между хората и животните, щом човекът е способен на такива огромни жестокости?

Олга Токарчук

Като писане пък постоянно свързах текста с този на Блага Димитрова и по-конкретно с „Глухарчето“. Не, че има нещо общо като сюжет, но и Блага Димитрова и Олга Токарчук, в тези свои две творби, поддържат една мистичност през цялото време, докато реално историята е супер реалистична. Те обаче залагат на тази мистика в текста, за да накарат читателя през цялото време да се чуди дали това, което се случва в книгата е реално или има някакви не точно „нормални“ сили, които се намесват в развитието на събитията.

„Карай плуга си през костите на мъртвите“ е странна книга, но го казвам изцяло в положителния смисъл на тази дума. През цялото време ми беше интересно и доста забавно на моменти. С прекрасния си стил на писане Олга Токарчук ме накара да се замисля за много теми, а ако обичах да вадя цитати от книги, сигурно щях да изпиша цяла тетрадка. Тя е вдъхнала живот на своите герои, обрисувала ги е изключително добре и им е придала искреност, която не всеки автор може да пресъздаде на листа. Историята няма как да не ти въздейства, а накрая дори и да не си съгласен с извършените от героите неща, романът не те оставя равнодушен, а по-скоро с изградено мнение по въпроса.

Ако ви се чете криминален роман, който обаче не залага на криминалното в историята, то тази книга е за вас.