Book Adventure Club

„Човек не се захваща с издателския бизнес с очакването да спечели пари, 

само с надеждата за това!“

Толкова обичам да се връщам в Марлоу, че всяка нова книга от поредицата я поглъщам с огромно желание. Може би причината са симпатичните Джудит, Сузи и Бекс. А може би е виновен Робърт Торогуд, който заплита толкова интересни сюжети, че ме държи в напрежение до последната страница. Със сигурност обаче една от основните причини е уютната атмосфера на книгите, която ме прегръща и ме потапя в историята по най-добрия начин.

Признавам си без бой, че посегнах към „Кралицата на отровите“ с известно притеснение, защото втората част – „Смърт в Марлоу“ – ми се стори леко предвидима и на моменти скучновата. Чудех се дали с всяка следваща книга нещата ще се влошават, или просто тази конкретна история не е била моята. За щастие се оказа второто.

„Кралицата на отровите“ е прекрасна! Доста по-кратка от предните две, но и много по-динамична и изненадваща. Силно ми напомни за Агата Кристи – имаме затворено пространство, ограничен кръг от заподозрени и изненадващ обрат, но всичко това е поднесено с характерното чувство за хумор на автора.

В „Кралицата на отровите“ попадаме на поредното заседание на градския съвет на Марлоу, което завършва с неочакван финал – Джефри Лъшингтън, добронамереният и обичан кмет на малкото градче, умира внезапно в присъствието на останалите членове на комисията и… Сузи. Когато полицията открива в кафето му следи от аконит – растение, известно като Кралицата на отровите заради смъртоносното си действие – всички съмнения, че става въпрос за убийство, отпадат. А има ли по-добър екип в разкриването на престъпления от криминален клуб „Марлоу“?

Любимото ни ексцентрично трио – Джудит, Сузи и Бекс – дори получава официална покана от наскоро повишената в детектив-инспектор Таника Малик да се включи в разследването като помощник на полицията, както и разрешение да разпитва свидетели и да търси доказателства.

Трите дами отново запретват ръкави, за да разкрият един от най-заплетените си случаи досега. Кой би убил човек, който няма врагове? Още с първите стъпки на разследването обаче става ясно, че дори и най-обичаният човек лесно може да се сдобие с недоброжелатели.

„Кралицата на отровите“ наистина е най-доброто от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ до момента – поне за мен. Действието се развива бързо и директно, без излишни отклонения, а Джудит, Сузи и Бекс се впускат в разследването без излишни спорове с полицията и без ненужни описания.

Самият случай е изключително заплетен и докато се търси отговорът на голямата загадка, се разплитат още поне шест по-малки мистерии, които няма как да бъдат пренебрегнати. Всяка от тях е важно парче от пъзела и без него голямата картина не би могла да се подреди.

Доволен съм от обратите в историята. Доволен съм и от самоличността на убиеца. Причината за престъплението е едновременно трогателна и обезпокоителна. В книгата се засягат важни теми като справянето с тъгата, трудностите, пред които ни изправя животът, небрежността на родителите, депресията, фиксациите и други психични проблеми. И най-вече – самотата, която може да те откъсне от реалността до степен, в която губиш способността да преценяваш трезво.

Засегнати са и теми като кибертормоза, интернет троловете, измамите, сексизмът, гневът в обществото, семейното насилие и дори опазването на околната среда.

Робърт Торогуд

Много ми допаднаха и личните истории на Джудит и Бекс, които се развиват паралелно с разследването. Те показват човешката им страна и придават още повече чар на тези симпатични героини.

За финал мога да кажа само едно – препоръчвам поредицата на Робърт Торогуд. Тя е забавна, остроумна и те кара да съпреживяваш всичко заедно с героите. Ако обичате криминални истории, които не се вземат прекалено насериозно – това са вашите книги.

Автор: Любен Спасов

„За мен такава приятелка беше Матилд. Въпреки предателството ѝ тя ми липсва. Когато помисля за нея, се изпълвам с чувство на загуба, но Матилд не отговори на молбите ми да оправим отношенията си, а и аз не настоях. Вече мисля, че някои хора са предопределени да бъдат в живота ни за определен период от време и нито миг повече. Може би Матилд е била една от тях.“

Из „Парфюмеристката от Париж“ 

Това е една от най-дългите ми статии в блога, но пък споделям мнението си за цели 7 книги от издателство Benitorial и се надявам да ви бъде полезна и интересна! 

Всеки, който ме познава и следва Book Adventure Club знае, че съм огромен почитател на издателство Benitorial – както на книгите, така и не прекрасния екип. Те нацелват моите читателски предпочитания точно в десетката и към момента нямам нито едно разочарование от заглавията им към които съм посегнал. 

Напоследък обаче в библиотеката ми се натрупаха няколко техни романа, които съм наредил за четене, но все не стигам до тях поради лични или работни причини. Сред тези заглавия основно са заглавия от поредици на любими автори, които вече са ми откраднали сърцето и честно казано прекалено дълго отлагам четенето им. Чак се учудвам как се удържах досега да не съм ги прочел. 

Затова реших в края на годината да се предизвикам – избрах 7 книги от Benitorial, които отлагам от известно време и си обещах, че докато не ги прочета, няма да започна друго заглавие, като по този начин целта ми е да наваксам с романите от издателството, които са ми любопитни и следя. А и като гледам какви прекрасни нови книги издават, трябва да освобождавам място на рафта в библиотеката. 

А как премина това мое книжно предизвикателство, ще разберете, ако продължите да четете. 

„Случаят с белите пера“ от Джаклин Уинспиър

Има някаква много интересна магия около книгите за Мейзи Добс, която на мен много ми допада. И първата част от поредицата за нежната, умна, деликатна и определено с доста интересно минало детективка, изключително много ми допадна, а втората също не ме разочарова. 

В „Случаят с белите пера“ заварваме Мейзи Добс точно година след първата книга и тя в прекрасна форма: детективската ѝ агенция се утвърждава, двамата с верния ѝ асистент Били се местят в по-голяма кантора на Фицрой Скуеър, а малката ѝ червена спортна кола вече е изплатена. Време е за нов случай.

На Джоузеф Уейт, основател на търговска империя, му се налага да потърси услугите на Мейзи въпреки предразсъдъците си – дъщеря му, меланхоличната и разглезена Шарлът, отново е избягала. Този път обаче младата жена е напуснала дома си разстроена веднага след като е прелистила сутрешния вестник. Инструкциите на Уейт гласят тя да бъде намерена и върната у дома по възможно най-бързия и дискретен начин. Само че Мейзи много скоро осъзнава, че Шарлът е замесена в нещо много по-сериозно от обтегнатите от години отношения между баща и дъщеря. Както и че между изчезването ѝ и разследваното от инспектор Стратън убийство има ужасяваща връзка… която отново връща детективката към зловещите последици от войната.

Книгата ми започна малко бавно и скучно. Чак се притесних, че втората част ще е доста по-зле от първата и малко дори се разочаровах, защото „Първият случай на Мейзи Добс“ бе една много приятна изненада за мен и не исках сега да пиша негативно ревю за продължението. 

За щастие обаче по-мудното начало е било с цел авторката Джаклин Уинспиър да ни въведе в света на втората книга, искала е да научим всички основни факти и като читатели да се доверим на Мейзи Доб да ни преведе поетапно през историята. А колкото повече четем, толкова повече неща научаваме. 

Първоначално оставаме с впечатлението, че в този случай на Добс няма да има убийства, а ще търсим изчезнал човек. Само че когато труповете започват да падат един след друг става ясно, че нещата са много сериозни. Доста ми хареса как всичко отново се оказа свързано с войната и как белите пера носят много по-голяма символика от просто почерк на убиец. 

Аз лично чрез книгата научих нещо ново от историята на Първата световна война, което не знаех и което обогати общата ми култура. Честно казано тази информация дори ме накара за първи път да съм на страната на убиеца. Не, че оправдавам каквото и да е отнемане на живот, но честно казано като слушах личната история на убиеца ми стана мъчно, успях да се поставя на негово място, усетих болката му и разбрах мотивите му. Не мога да кажа нищо конкретно, защото трябва да издам важна част от книгата, но определено бих дебатирал темата с някой, който я е прочел, защото ми е интересно колко хора мислят като мен в случая. 

Като цяло препоръчвам книгите на Мейзи Добс с две ръце – получаваме добра криминална история, заплетена по един много добър, английски начин. Имаме си много изтънчена детективка, която работи по приятен и на моменти доста иновативен начин и самите книги са леки, четат се бързо и наистина ти става уютно докато преминаваш през историята. Героите също са огромен плюс – всички са много реалистично описани в своите действия и мислене. Наистина ме карат да съм съпричастен с тяхната съдба и да преживявам всичко случващо им се на страниците на книгата. 

В оценката си взимам една звезда заради малко по-бавното начало. Но всичко останало беше прекрасно. 

„Парфюмеристката от Париж“ от Алка Джоши

Обожавам писането на Алка Джоши. В него има нещо специално, което ме потапя в историята и аз се оставям тя да ме води из нея, като един опитен разказвач на приказки. Харесва ми да бъда в този свят, с тези герои. Чувствам се като у дома си, въпреки че нямам нищо общо с Индия или с проблемите, с които се сблъскват персонажите. И ако на пръв поглед романите са много „женски“, то за мен всяка една от книгите от джайпурската трилогия на авторката ме накара да заобичам както историята, така и нейното развитие. 

В заключителната трета част на фокус е трийсет и две годишната Радха, която обича с цялото си сърце съпруга си Пиер и двете си прекрасни дъщери. Тайно от всички обаче все още тъгува по момченцето, което е изоставила преди много години, когато самата тя е била дете. Днес тя вече знае какво означава да бъдеш грижовна майка, но все още ѝ е трудно да балансира всеотдайността си към семейството и страстта към богатството на ароматите.

Радха отдавна е осъзнала дарбата си да намира подходящото ухание за всекиго и знае, че именно тя е билетът ѝ към света на професионалните парфюмеристи. Но с всяка стъпка нагоре в кариерата ѝ недоволството у Пиер расте. И неспособността му да разбере желанието ѝ да работи се превръща в единствената пукнатина в съвършения ѝ живот.

Натоварена с първия си значим проект, Радха се завръща в Индия и търси помощ от Лакшми и куртизанките от Агра – жени, които използват опияняващата сила на аромата, за да привличат, примамват и съблазняват. Но тъкмо когато е напът да направи пробив, миналото заплашва да преобърне грижливо подредения ѝ свят и да срине и без това уязвимия ѝ брак.

В „Парфюмеристката от Париж“ наред с любопитната и грабваща те лична история на Радха в сюжета има заложени много важни теми и послания, които със сигурност са общовалидни. 

Със сигурност основната тема в романа е дали човек трябва да следва мечтите си и да иска да прави това, което обича. Дали една жена, когато стане майка, трябва да захвърли всичко за което се е борила и мечтала цял живот, за да гледа децата си? И ако избере да се развива – лоша майка ли е? Или просто и тя е човек със свои желания и амбиции за развитие. В книгата на Алка Джоши тази тема е разгледана от всички гледни точки – на жената, на мъжа, на свекървата, на сестрата, на приятелите. Всеки един човек добавя своя мироглед и прави тази на пръв поглед много дъвкана тема в нещо много любопитно за четене. 

В романа виждаме израстването на Радха и как тя иска да бъде нещо повече от домакиня. Ставаме свидетели на това как изборът ѝ да последва сърцето си влияе негативно върху брака ѝ и как тя се опитва да балансира нещата, но в същото време и да не предаде себе си. 

Друга интересна тема в романа е бизнесът с парфюми и как той не е просто смесване на някакви случайни миризми, а е плод на много труд, избирането на най-правилните аромати и най-правилното им съчетаване, за да се получи перфектният парфюм. Тази книга има вкус, мирис, характер, но като се замисля, всяка една от трите части от трилогията е такава. 

Разбира се и тук Индия присъства – както като решение на актуален проблем за Радха, така и като спомен от миналото, който крие много тайни, които заплашват да се разкрият в настоящето и да го преобърнат напълно. Историята на Радха за пореден път доказва, че нищо не остава скрито завинаги и всяка тайна рано или късно излиза наяве. 

За финал мога да кажа, че ако не сте прочели книгите на Алка Джоши, задължително трябва да поправите това. Те са глътка свеж въздух, от който, след като прочетете книгите, ще осъзнаете, че сте имали нужда. 

„Смърт в Марлоу“ от Робърт Торогуд

„Смърт в Марлоу“ е втората част от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“. Продължението на историята започва спокойно и сякаш след събитията в първата книга не се случва нищо интересно. Единственото вълнуващо събитие на хоризонта е предстоящата сватба на един от най-изтъкнатите жители на Марлоу — сър Питър Бейли — с медицинската му сестра — Джени Пейдж. В деня преди сватбата той организира парти в имението си на брега на Темза, а Джудит и компания вече предвкусват безплатното шампанско, което ги очаква там.

По време на соарето обаче от вътрешността на къщата се чува гръмовен трясък. Първи да разберат какво се е случило се втурват Джудит, Сузи и Бекс, които с изненада намират бъдещия младоженец смазан под тежестта на масивен шкаф в заключения отвътре кабинет. Полицията смята случая за злополука. Но според Джудит сър Питър Бейли е бил убит. И само „Криминален клуб „Марлоу“ може да си позволи разследване без скучните полицейски съображения. 

Ако първата част на „Криминален клуб „Марлоу“ много сериозно ми наподобяваше „Криминален клуб „Четвъртък“ на Ричард Озмън, то втората определено по-скоро ми напомни някой от класическите романи на Агата Кристи. Може би от Озмън е останал този хаплив английски хумор, който ме накара на няколко пъти да се разсмея искрено. 

Всичко останало обаче определено беше вдъхновено от кралицата на криминалния жанр. Самата постановка на убийството беше в неин стил, загадката, затвореното пространство, в което никой не изглежда виновен и сякаш това убийство няма как да се е случило по никакъв логичен начин. Дори, ако щете подбудите на убиеца да извърши престъплението са много в стил Агата Кристи. Във всеки един момент очаквах Поаро да изскочи от някъде и да разкрие загадката, но Джудит, Сузи и Бекс се справиха доста добре и без него. 

И за втората книга мога да кажа, че беше любопитна, четеше се доста леко, имаше интрига, обрати. И въпреки че самото разследване от името на дамите наистина е доста наивно и би подразнило всеки голям фен на криминалните романи, който обича истории с детективи и полицаи, които разследват убийство по правилата и законите, то в крайна сметка Робърт Торогуд отново ни представя една забавна, лека история, с която категорично може да се разтоварите след тежък ден.  

Нещата, които ми дойдоха по-слаби в тази втора част беше самото убийство или по-скоро това, че ми беше много предвидимо. Разбрах много рано какво ще е развитието и кой ще се окаже убиецът. И въпреки че не предполагах точно как го е направил и това ме държа до края на книгата, някак си не ми беше толкова любопитно, колкото при първата част. Даже мога да кажа, че нямах търпение да стигна до момента с разкритието на нещата, защото бях толкова убеден кой ще се окаже виновникът за всичко, че просто исках да разбера как го е направил, защото в един момент наистина изглеждаше невъзможно. 

Джудит, Сузи и Бекс отново бяха чудесни – динамиката в техните отношения много ми харесва. Забавляват ме и наистина ме карат да искам да видя как ще се развият като персонажи. Но дори и те този път не успяха да ме накарат да се вълнувам много силно от четенето. 

За тези, които не сте започнали поредицата, със сигурност ви препоръчвам да поправите тази грешка – приятна е, любопитна, има постоянни обрати, а вие може да не усетите втората част като мен. Аз се надявам от Benitorial да продължат поредицата и да продължим да следим приключенията на „Криминален клуб „Марлоу“. 

„Първият удар“ и „Следващата госпожа Периш“ 

от дуото Лив Константин

Мина доста време откакто прочетох „Последната госпожа Периш“, но си спомням много ясно сюжета, все едно съм я прочел вчера. Спомням си и, че първата част на книгата беше много скучна, но втората ми пръсна главата и в крайна сметка останах много доволен от историята. Затова, когато от Benitorial обявиха излизането на „Следващата госпожа Периш“ бях много доволен. 

Преди това обаче се потопих в предисторията на „Последната госпожа Периш“ – „Първият удар“. Там се запознаваме с историята на чудовището Амбър – как се създава този образ и какви са целите му. Чрез краката книга разбираме, че персонажа, който срещаме в „Последната госпожа Периш“ е много внимателно изграден и целта му е една – Амбър да достигне до високите етажи на висшето общество, да е богата и винаги да поставя своите нужди пред тези на другите. А Амбър е готова да постигне целите си независимо от цената, която трябва да плати и средствата, които трябва да използва. 

В „Първият удар“ се запознаваме с първата ѝ жертва и виждаме, че още с първия си план тя е безскрупулна, не се спира пред нищо и за нея не е никакъв проблем да лъже, да нарушава законите и дори да убива. Като цяло историята не е изненадваща и не бих казал, че ме впечатли, но определено ме вкара в настроение за прочита на „Следващата госпожа Периш“, а и ми припомни какъв злодей е Амбър. Определено ми е любопитно  как ще се развият нещата във втората книга, след събитията в първата. 

A, що се отнася до „Следващата госпожа Периш“… мале, колко ми хареса тази книга. Тя си има всичко – напрежение, интрига, моменти, които те карат да стоиш на ръба на стола и да си гризеш ноктите. Докато четях тази история се ядосвах искрено сякаш несправедливостите, които се случват на Дафни се случват на мен. Героите са толкова добре изградени – не понасях Амбър и Джаксън – те категорично се нареждат сред най-мразените ми герои за всички времена, но пък наистина се притеснявах как ще се развият нещата за Дафни, децата ѝ и един нов и неочакван съюзник. 

Оказа се, че „Първият удар“ е много важно да се прочете преди „Следващата госпожа Периш“. Даже да не кажа, че е задължително, защото тя дава много добра основа и яснота за всичко, което ще се случи в големия втори роман. 

И ако в първата част на историята за Дафни и компания бях раздвоен, то тук съм категоричен в положителното си мнение за „Следващата госпожа Периш“. Страхотен трилър, който има идеална динамика, постоянни обрати, от които ти се завива свят, интересен сюжет и отново поставя на фокус проблема с домашното насилие и колко всъщност сериозен е той. И въпреки че Амбър и Джаксън са толкова огромни психопати, че може да си помислим, че в реалния живот няма как да ги срещнем, то аз мисля, че тези герои имат своите реални прототипи и трябва да бъдат спирани навреме, за да не нараняват невинни партньори и деца.

В заключение мога да кажа, че съм изключително доволен от втората ми среща с Лив Константин. 

„Поляната“ и „Момичето в капана“ от Робърт Дъгони

За тези две книги ще бъда много кратък, защото всеки, който е чел Робърт Дъгони знае какъв майстор на трилъра е той. А тези, които още не са прочели нищо от него – моля веднага да се поправите и да се снабдите с „Гробът на сестра ми“. 

„Поляната“ е поредният перфектен роман от автора. Достави ми огромно книжно удоволствие и наистина се размазах от кеф докато четях тази заплетена история и развитието ѝ. За мен Дъгони успява да създаде един много приятен съспенс, който ме държи до финала, защото дори когато се разбере, кой е убиецът, има мини обрати в сюжета, които допълват цялата картинка и до последно не знаеш какво точно е станало. 

В тази част Трейси Кросуайт и нейните колеги се занимават не с един, а с два паралелни случая, с разлика от 40 години помежду им и привидно нищо общо един с друг. Само че на финала двете убийства си приличат повече отколкото си мислим, а напрежението и при двете е огромно. Много обичам истории със студени неразкрити случаи, защото ми е много любопитно как детективът подхожда към убийство, което датира от години. Винаги ме впечатлява как се сглобява пъзела и наяве излизат улики, които преди време не са взети предвид. 

И в този случай Трейси Кросуайт подхожда отговорно, но и леко емоционално, защото отново го свързва с този на сестра ѝ от първата книга. Въпреки това стига до истината, а тя не само е погубила живота на едно момиче, а на още много хора, криели тайната толкова много години. 

И в тази част имаме важни теми като психично здраве, човешкото его, което ни пречи да взимаме правилни решения в дадени ситуации, тийнейджърските постъпки, които имат не по-малко влияние върху събитията и поведението на някои родители спрямо децата им, което ги белязва за цял живот. Препоръчвам наистина горещо! 

В сравнение с „Поляната“ „Момичето в капана“ ми дойде една идея по-слаба. Не, че книгата е лоша – напротив! Отново Дъгони е написал една доста добра история, която беше толкова заплетена, че в един момент, когато приключи, се изненадах, че това е финалът, защото очаквах да има още обрати в последния момент. Но тъй като двете книги ги прочетох в рамките на ден и половина, една след друга, вълнението от историята в „Поляната“, която съдържаше два случая, изпълнени с мистерия и дори лек зловещ и мистичен елемент, още ме държеше и някак си „Момичето в капана“ ми дойде по-равна. 

Разбира се, не че да намерят труп на жена в капан за раци не достатъчно зловещо, но самият случай, мотивите на убиеца, самото разследване беше някак си по-стандартно, но с едно важно уточнение – стандартно за Дъгони. Защото и тук отново имахме важни теми като насилието над жени, токсични отношения, предателства между приятели и това колко е важно да обръщаме внимание на хората, които не се чувствам добре психически навреме. И в тази книга имаме заплетен план, измами, алчност, безскрупулност и косвени жертви. Имаме и разглеждане на казуса в книгата освен от законова гледна точка и от морална – борба, която всеки полицай, адвокат и лекар води всекидневно.  

Но най-вече имаме един хубав трилър, който няма как да не допадне на феновете на жанра. А за хората, които обичат щастливите финали, мисля, че този ще им е един от най-любимите от поредицата за Трейси Кросуайт. 

Автор: Любен Спасов

„Ако вършехме само онова, което е разумно, никога нищо нямаше да свършим.“

Преди време бях казал, че не обичам романи, в които възрастни хора се месят в работата на полицията. Данчо от Benitorial ми напомни този факт, когато казах, че нямам търпение да прочета „Криминален клуб „Марлоу“. Само да вметна, че освен тази книга, в списъка ми с бъдещи заглавия, които искам да прочета е и поредицата „Криминален клуб „Четвъртък“, както и „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ – все герои, които са пенсионери и разследват убийства, отделно от полицията. 

След като прочетох „Криминален клуб „Марлоу“ обаче мнението ми за този тип книги е доста променено. Ако всички изброени са забавни, заплетени и толкова snackable (новата ми любима английска дума) колкото е тази, нямам търпение да се потопя във всяка една от историите. 

А за книгата на Робърт Торогуд мога да се изкажа само позитивно. Изключително приятна и уютна мистерия. Тя ни отвежда в малкото английско градче Марлоу, в което седемдесет и седем годишната Джудит Потс живее живота точно по свой вкус. Обитава сама любимата си леко занемарена къща на брега на Темза, няма мъж, който да ѝ казва какво да прави и по колко уиски да пие, и се занимава с нещо приятно, колкото да не скучае – съставя кръстословици за „Таймс“. С две думи, Джудит е блажено щастлива.

Една вечер обаче, докато изпълнява редовния си ритуал, а именно да плува гола в реката, Джудит чува вик, последван от изстрел. Без съмнение, в къщата на съседа ѝ е станало убийство. И тъй като полицията не ѝ вярва, напористата възрастна дама решава сама да разследва случая. Скоро към нея се присъединяват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, докато собствениците им са извън града, и благоразумната Бекс, съпругата на местния викарий.Заедно те са Криминален клуб „Марлоу“. И нищо не може да ги спре по пътя към истината.

Историята в „Криминален клуб „Марлоу“ е майсторски заплетена и те кара да си „блъскаш” главата какво точно се е случило почти до самия финал. В един момент толкова много улики се появяват, че буквално започваш да си мислиш, че никой не е извършил убийствата, които се случват. И отново – ако си мислете, че защото главните ни герои са жени, всички над 40-годишна възраст, означава скучен сюжет, то мога да ви кажа, че дълбоко се лъжете. Мистерията в книгата е на ниво и както казах по-горе не отстъпва на класиките в жанра. Аз лично хем отгатнах една малка част от развоя, хем отново останах изненадан от финалните събития. 

А за главните ни персонажи направо няма какво да кажа. Тези три дами са толкова симпатични, забавни и сладки, че беше изключително удоволствие да чета за приключенията им и най-вече диалозите им. Имаше моменти, в които съм се смял с глас. Моменти, в които си ги представям и си казвам, че искам да ги познавам, да съм в техния криминален клуб и заедно да разследваме убийства. И въпреки че някои сцени с тяхно присъствие бяха искрено нереални и наивни и могат да подразнят някого, на мен цялата книга ми достави едно огромно удоволствие и ми беше страхотна компания през уикенда. 

Робърт Торогуд

За финал препоръчвам „Криминален клуб „Марлоу” с 2 ръце. Идеална е за разпускане и най-вече е за хората, които обичат cozy mysteries, които мога да ви оправят настроението и да са толкова интересни, че не искате да ги затворите дори за секунда. А в моя случай дори ме накараха да искам още повече да прочета и другите поредици от този тип, за да видя дали ще се влюбя в героите по същия начин. 

Нямам търпение от Benitorial да ни зарадват с още книги от тази поредица. 

Автор: Любен Спасов