Book Adventure Club

„Слънцето винаги има начин да достигне до нас.“

Отлагам тази книга още от излизането ѝ на български. Не съм чел нищо на Казуо Ишигуро, но анотацията на „Клара и слънцето“ ме привлече. По принцип не харесвам фантастика и истории с роботи и изкуствен интелект не са ми по вкуса, но тази успя да ме разчувства и ми стана доста мило, докато я четях. 

Казуо Ишигуро ни запознава с Клара - изкуствена приятелка, която с изострен интерес наблюдава от мястото си в магазина как се държат хората, влезли да разгледат стоките, и минувачите отвън на улицата. Тя живее с надеждата, че много скоро някой ще я хареса и ще я избере, но когато се появява възможност всичко да се промени към по-добро, Клара е предупредена да не разчита особено на обещанията на човеците. 

Като цяло книгата много ми хареса. Мога да я опиша като мила и топла, събрала в себе си цялата палитра от човешки емоции, събрани в един ... робот. Клара е един от най-милите персонажи, за които съм чел. Въпреки че не съм фен на фантастиката и не обичам истории с роботи, които имат интелект и взимат осъзнати решения, в тази история някак си това нямаше значение.

Чрез мислите на Клара, която много обстойно наблюдава хората, авторът задава много важни въпроси като: Какво е да бъдеш човек в днешно време? Какво означава да обичаш? На какво си готов за най-близките си хора? 

Действието в романа определено не е динамично. Има едно спокойствие, което ме накара да се отпусна и да размишлявам над горните въпроси. Казуо Ишигуро успя да ме накара да се свържа с героите, техните мисли, действия и разбрах защо правят някои неща. Особено трудно в началото ми бе да разбера майката на един от главните ни персонажи, която искаше да използва изкуствените приятели по един малко по-различен начин. Но след това, колкото и да ми беше трудно, се поставих на нейно място и успях да видя мотивите ѝ. Всички искаме да запазим близките завинаги около нас. Дали е нужно обаче?

Казуо Ишигуро

В тази история Клара ни показва много неща – какво е да бъдеш приятел, какво е да бъдеш опора за някого и винаги да го подкрепяш. И дори да знаеш, че краят на вашите взаимоотношения наближава, да го подкрепяш да вземе най-доброто решение за себе си. Но най-вече това е история за човешкото, което може да бъде намерено и на най-необичайните места. 

Това бе първата ми среща с Казуо Ишигуро и не знам дали скоро ще посегна към друго негово произведение скоро, но това определено оставя в мен положителни емоции. Не очаквах историята на Клара да ми хареса чак толкова. И въпреки че определено не е моят жанр и не успя да ме накара да полудея от кеф, че съм прочел тази книга, то бих я препоръчвал и занапред, защото в своята различност, всъщност е много универсална. 

Автор: Любен Спасов

 „Но само помислете: ако бяхте загубили обичан човек, нямаше ли да дадете почти всичко, за да получите възможността да го видите отново?“

Из „Зимните хора“, Дженифър Макмеън

Когато дойде декември винаги ми се дочитат някакви зимни книги, които разказват за любовни истории пред камината или пък за Коледа с бисквитки и веселба. Е, този план обаче никога не ми се получава. Моите зимни книги винаги са изпълнени с драма, тежки съдби и още по-тежки решения. Просто вали сняг докато всичко това се случва. :D Тази година дори надминах себе си, като прочетох книга, в която Дядо Коледа е убиецът.

В тази статия ви обобщавам моите (пред)коледни четива, които ми правиха компания през този месец.

„Малки неща като тези“ от Клер Киган

„Малки неща като тези“ е книга, която е написана много красиво, не е много обемна, но те кара да се замисляш над много теми.

Действието се развива през 1985, в ирландското градче Ню Рос. Малко преди Бъдни вечер Бил Фърлонг, търговец на дърва и въглища, трябва да понесе бремето на морална дилема: дали да си затвори очите за престъпленията, които години наред се извършват в близкия католически манастир, или да прояви доблест, за да спаси онеправдани човешки души.

Книгата определено не е лоша - даде ми обща култура за случилите се събития около така наречените "перални" в Ирландия, за които аз не знаех. Не знаех, че в страната католическата църква е правила ужасни неща с момичета, които според нея, не са били морални. Погубвали са животите им, на техните деца също. Не знаех, че само в един такъв дом, в периода от 1925 до 1961 година, са умрели 796 бебета и това е оставало безнаказано и никой не е обезпокоявал църквата да прави каквото си е наумила. Обичам книги, които ми дават нова информация и тази го направи.

Освен тази тема Клер Киган отделя много внимание и на вътрешните борби на нашия главен герой Бил Фърлонг. В него всеки от нас може да се познае. Всички ние, в някакъв момент от живота си, сме се чудили дали живеем живота, който искаме, дали до момента сме направили всичко, за което сме мечтали. Дали сме направили правилните избори. Дали, ако бяхме постъпили по друг начин, щяхме да сме по-щастливи.

И всички тези размисли, случки и действия на църквата, се случват на фона на наближаващата Коледа и празниците, когато трябва да сме по-смирени. 

За жалост обаче книгата ми дойде повърхностна - имаме две основни сюжетни линии, които определено можеха да се погледнат по-задълбочено и по този начин историята щеше да е завършена и много по-въздействаща (според мен). Може би това е била и целта на авторката – да не задълбава, но на мен ми трябваха поне още 20 страници, за да съм доволен напълно.

„Зимните хора“ от  Дженифър Макмеън

Това си остава най-нетипичното ми (пред)коледно заглавие за всички времена. За първи път, в това време от годината, се потапям в смразяваща история изпълнена с предателства, убийства и страховити герои.  

Накратко в книгата се разказва за градчето Уест Хол, което е известно с доста мистериозни случаи на изчезнали хора, а някои от жителите му дори вярват, че по улиците му броди призракът на Сара Харисън Шей. През 1908 г. тя е била намерена мъртва на ливадата зад къщата си, само няколко месеца след като трагичната смърт на дъщеря ѝ Гърти едва не я е побъркала.

Рути смята всички тези приказки за небивалици. Но когато един ден майка ѝ изчезва безследно, тя започва да се съмнява, че Уест Хол наистина крие тъмни тайни. Подозренията ѝ се потвърждават, когато със сестричката ѝ откриват екземпляр от дневника на Сара Харисън Шей, скрит в собствения им дом. И докато Рути се опитва да разгадае причината за изчезването на майка си, се оказва, че тя не е единствената, която търси загубен близък.

На пръв поглед „Зимните хора“ е история на ужасите, в която са замесени древни ритуали за връщане на хора от отвъдното, отмъстителни вещици и някоя и друга по-стряскаща сцена. Признавам си, без бой, че мен Дженифър Макмеън винаги успява да ме уплаши. Както в „Удавниците“, така и тук, на моменти се чувствах като малко дете, което хем го е страх да гледа хоръри, хем не спира да го прави. Самата атмосфера, която изгражда авторката, героите, описанията .. всичко това ме кара да настръхвам и истински да се страхувам.

Отделно, докато чета нейните книги, винаги се случва нещо – или ще започна „Удавниците“ покрай рибарника вкъщи, в 22:00 часа, напълно сам на двора (хората, които са чели книгата, знаят колко лош избор е това) или пък в най-напрегнатия момент от „Зимните хора“, ще спре токът в целия квартал и всичко ще потъне в тъмнина. Това определено помогна стряскащият ефект на историята да ми повлияе още по-сериозно.

И, ако оставим настрана особеностите на жанра, смело мога да кажа, че „Зимните хора“ ми хареса много повече от „Удавниците“. На първо място финалът на „Зимните хора“ е много по-задоволителен и логичен (ако може да се употреби тази дума за тази история). На ниво „страшно“ „Удавниците“ повече ми повлия, но в този случай това отново е точка за „Зимните хора“. (Да, бъзльо съм.)

Но най-силният коз на втория роман на български на Дженифър Макмеън е неговото послание. Зад всички свръхестествени подробности се крие темата за безграничната майчина обич. Докато четем книгата рабзираме, че няма родител, който да не е готов да направи всичко за детето си, дори да сключи сделка с дявола, ако се наложи. Историята ни показва как в моменти на скръб, сме способни да извършим всичко, без да се замислим за последствията. 

Да, когато загубим някой близък е трудно и всеки се справя по свой собствен начин, но хората си приличаме и може би всеки един от нас не би се замислил, ако му се отдаде възможност, да върне дори за малко, някого отново в живота си. Нашите герои правят своя избор и след това си плащат за него. Само че не всички грешки могат да бъдат поправени.

„Престъплението на Дядо Коледа“ от Мейвис Дориъл Хей

За третото заглавие, което ще включа в тази (пред)коледна статия, ще бъда най-кратък. Обичам криминални детективски романи, обичам и поредицата на „Еднорог“, в която ни срещат с едни от златните, но забравени романи в жанра. С „Престъплението на Дядо Коледа“ обаче нещо не ни се получи.

Освен, че книгата е трета в тази статия, това е и третото заглавие от Мейвис Дориъл Хей, което чета и то ми беше най-малко интересно. От една страна това може би се получи, защото прочетох книгата след „Зимните хора“, а тя доста ми допадна, държа ме в напрежение до последно и може би емоцията от нея все още ме държеше и „Престъплението на Дядо Коледа“ ми дойде равна и дори скучна на моменти.

От друга страна обаче може би не съм доволен от тази книга, защото другите две от авторката, „Убийство в метрото“ и „Смърт край реката“ , много ми допаднаха и очаквах същото качество и от тази. Заради самото заглавие очаквах нещо различно, интригуващо и дори може би оригинално.

Но за сметка това получих класически детективски роман, в който господарят на къщата е убит, цялото му семейство има мотив да извърши престъплението, а убиецът през цялото време е пред очите ни. Не, че книгата не ми хареса, просто ми беше прекалено стандартна, без много емоции, без някакъв екшън. Беше ми равна. Даже не знам дали след месец ще си спомням какво се е случило в нея.

Отново казвам – може би проблемът е изцяло в мен. Напоследък прочетох много добри криминални романи, различни, дръзки, смели и може би личната ми летва е вдигната високо и тези класики в жанра ми идват скучновати. Може проблемът да е, както казах по-горе, че прекалено рано се впуснах в тази история, преди да ме е пуснала предишната. Но в тази книга, единственото, което исках да разбера е кой е убиецът, не защото много се вълнувах, а просто за да знам дали моето предположение ще излезе правилното.

Автор: Любен Спасов  

 „Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти, защото е толкова трудно да го изразиш?“

Това ревю наистина ще бъде кратко, защото просто няма какво да кажа толкова за „Малък живот“. Много исках да ми хареса, започнах да чета книгата с огромно желание, но ми отне около месец да я дочета и то към финала буквално се насилих.

Книгата на Ханя Янагихара спокойно можех да я включа в статията „Книги,които все отлагам“, но исках да си ѝ отделя специално внимание. Накратко тя разказва живота на четирима приятели (най-вече на един), като ни показва как всеки един от тях се бори със своите демони, страхове, белези на миналото, пороци. Авторката набляга на теми като неизлечими детски травми, различната сексуална ориентация, живот без секс, истинското приятелство и най-вече на това, че трябва да се говори за проблемите, а не да задържаме цялата болка в себе си. Накратко мога да обобщя, че това е книга както за приятелството, така и за личните битки, които водим най-често със самите себе си.

Ще започна с позитивните неща в романа. Определено „Малък живот“ е красиво написана история. Ханя Янагихара определено може да пише и знае как да борави с метафорите. Ако бях от хората, които си вадят цитати от книгите, които четат, сигурно щях да съм изписал десетина страници та и повече само от това заглавие. Идеята на книгата е доста добра и на мен ми тръгна много добре.

Най-силно ме впечатлиха темите заложени в романа, а именно детските травми, за които няколко пъти в този блог съм писал под формата на ревюта за различни книги. Независимо какъв е тормозът – физически, психически, сексуален – всяко нещо влияе на детето и го определя като човек до края на живота му. Ханя Янагихара определено не я било страх да пише на тази тема. Навлязла е в подробности без да се интересува дали на читателя ще му дойде в повече, но за такива теми е хубаво да се говори директно, на висок глас, за да има смисъл и отзвук и ако може нещо да се промени.

Към тази голяма тема, мога да добавя всички малки такива, които допълват историята на романа – психичното здраве, пристрастяването към наркотици, самонараняването, агресията във всички ѝ форми, желанието да отблъскваш околните, да не ги допускаш до себе си, за да не могат да те наранят.

Още нещо положително за книгата е, че героите наистина бяха интересни, всеки носещ собствен заряд, който ме вълнуваше и ме караше да искам да разбирам нещо ново за всеки един от тях.

Но с това приключва и положителната част на мнението ми. Не знам дали заради многото суперлативи, които изчетох през годините или просто наистина очаквах повече от книгата, но като цяло тя е разочарование за мен. Както казах и по-горе, тръгна ми доста добре, но изведнъж ми дойде в повече. Аз съм съгласен, че понякога животът наистина е тежък и не на всеки от нас му е леко, но това, което се случва с Джуд в книгата буквално ме натовари излишно. До такава степен му се случват само лоши неща, че в даден момент от книгата дори загубих емпатията към него като герой, просто защото вече всичко ми идваше прекалено и на моменти нереалистично.

Ханя Янагихара

Аз обичам да свързвам четенето с нещо релаксиращо, бягство от реалността и нещо, което изобщо не ме натоварва. Тук като читателско изживяване получих точно обратното. И не, не е заради тежките теми поместени в романа – аз обичам тежки книги, тъжни истории не ме плашат. Просто за мен Ханя Янагихара преминава границата в даден момент и това мен ме отблъсна. Според мен се отива в една претенция, в която да наблъскаме всякакви драми в тази история, за да изглеждаме „тежко“. Заради това обаче  в един момент книгата ми стана бавна, много трудна за четене и както написах в началото - насилих се да я дочета.

Не знам дали наистина само аз съм с такова мнение за „Малък живот“, но ако е така, сигурно проблемът е в мен. За жалост с това заглавие се разминахме.

Автор: Любен Спасов

 „Какво е враната за глутница скърбящи човеци? Бъркотия.“

Тази книга без проблеми можех да я включа в поредицата #BookRecap: 6 книги, които все отлагам, защото ми се иска да я прочета поне от 5 години. Реших обаче да я отделя в отделно ревю, защото въпреки че не е точно моята книга, определено засяга тема, която е важна – справянето с тъгата.

Всеки от нас в живота си се е сблъсквал с нещо тежко, с което е трябвало да се справи. Загуба на любим човек, невъзможност за създаване на семейство, тежка раздяла, проблеми в работата, болест и още много.

Тази книга специално обръща внимание на историята на две момчета, които остават без майка и един баща, който остава без любов, а всички ние ставаме свидетели на това как те се опитват да се справят със скръбта.

Съпругът – литературовед, посветил се на творчеството на Тед Хюз, - и децата му са на ръба на отчаянието след внезапната смърт на майката. И точно тогава на вратата в лондонското им жилище изниква Вран, който сякаш е излязъл от стихосбирката на Хюз. Вран се заканва, че ще остане при осиротялото семейство, докато то има нужда от него.

„Скръбта е твар перната“ е книга за това как можем да се справим с тъгата и загубата. Книга, която нагледно ни показва как скръбта идва като неканен гост и колкото и да я гониш тя не всеки път си тръгва доброволно от някой дом. Това е книга, която поставя на преден план вечни въпроси като какво е да обичаш, как може по най-лесен начин да се преглътне скръбта от загубата, лесно ли е да продължиш напред и има ли рецепта за това как да се справим най-лесно или всичко е индивидуално.

Като читатели ние ставаме свидетели на низ от нелепи ситуации в това семейство – кои трагични, кои комични, като всичко това се смесва със спомените на главните ни герои и те постепенно започват да осъзнават, че всичко отминава. Колко и грубо да звучи това, докато болката е още силна.

Макс Портър

Това, което най-много ми хареса в книгата е, че скръбта е представена като гарван, който имаше свой живот в творбата. Това беше отделен герой, който  ни се представяше с различни лица, правеше различни неща с единствената цел да даде образ на скръбта, която е обзела едно семейство, което търси различни начини да прогони птицата от своя живот. Само че в един момент, тя става част от семейството и се чувства уютно около тях.

Самият начин на написване на книгата обаче не е моят. Идва ми помпозен, натъпкан с велики метафори, които само ми отежняваха четенето и ме караха да въртя очи от досада. Но историята ми беше любопитна и я дочетох с интерес.

Най-силното послание на книгата за мен обаче е, че скръбта също има край. Просто трябва да си дадем време.  

Автор: Любен Спасов

 „Нищо не се променя след като загубиш някого. Все така се пишат песни. Все така се четат книги. Войните не спират.“

Посегнах към тази книга единствено заради това, че сюжетът й е вдъхновен от реални събития. През декември 1990 година трима пазачи изчезват от далечен фар на остров Елън Мор и до ден днешен не се знае какво е станало с тях.

От тази случка Ема Стоунекс се вдъхновя и пише „Мъжете от фара“. Обожавам книги и филми, които са вдъхновени от реални събития и въпреки че самата авторка казва, че фикцията преобладава, все пак интересът ми се запази.

Накратко книгата разказва за трима мъже – Бил, Артър и Винс, които изчезват загадъчно от фар на километри от брега през 1972. Входната врата е заключена отвътре. Часовниците са спрели. На масата е сложена храна, която е останала недокосната. В дневника е записано, че се задава силна буря, макар че точно тогава времето през цялата седмица е било хубаво.

Какво се е случило с тримата? Двайсет години по-късно все още никой не знае. С всяка изминала година просто слуховете стават все повече и бавно се превръщат в легенди.

През 1992 година пък се запознаваме с Хелън, Джени и Мишел, жените на тримата изчезнали, които се опитват да превъзмогнат загубата и да продължат нататък. Но вместо да ги обедини, трагедията ги отчуждава. И истината може да излезе наяве само ако те се изправят пред страховете си. Дали трите жени ще позволят на мощните приливи на самотата и скръбта да удавят тази истина?

Може би имах големи очаквания за „Мъжете от фара“ и затова не съм силно впечатлен. Да, определено мога да кажа, че книгата увлича и задържа любопитството ми до финала. Беше ми интересно как ще завърши и какъв отговор на загадката е дала Ема Стоунекс в своята история. През цялото време авторката успява да задържи мистерията и да ни кара да се чудим – това дали не е някакъв план на тримата мъже да избягат от сегашния си живот или пък някой от тях не е успял да понесе бита на фара и го е приключил по кървав начин или пък има и трети вариант – намесени са свръхестествени сили, за които не подозираме.

Книгата е изпълнена с много въпросителни около тази мистерия, която е повлияла на живота на главните герои, но и на някои хора по периферията, които не са били главни действащи лица, но се оказват еднакво важни.

Това, което ми хареса най-много обаче е, че книгата не се фокусира само във въпросното изчезване на тримата мъже. Това е история за любов, болка, предателство, смърт. Много психология имаше в романа – как хората се справят със страховете си, как преодоляват загубата. Дава се нагледен пример как членовете на едно семейство може да се отчуждат до такава степен, че да си готов да навредиш на другия по някакъв начин.

Ема Стоунекс

Въпреки всичко си заслужава четенето, защото самото писане на авторката е много добро, пропито с доста истини за живота, които ме накараха да се замисля за доста неща.

Автор: Любен Спасов