Book Adventure Club

 „Вещица.“ Думата се изплъзва от устата като змия, стича се от езика гъста и черна като катран. Никога не сме се смятали за вещици – нито майка ми, нито аз. Защото това е дума, измислена от мъжете. Дума, която дава власт на онези, които я изричат, а не на онези, които назовава. Дума, която издига бесилки и клади, превръща живите, дишащи жени в трупове.“

Този месец Цвети се съобрази с моето лятно почистване на библиотеката и за новото издание на „Тя и той“ избрахме книга, която аз лично отлагам отдавна.

Истината е, че и двамата от няколко издания насам искаме да я включим в рубриката. Все се появяваше в листа ни, но нещо по-подходящо изскачаше и започвахме него или просто в полезрението ни попадаше книга, която в онзи момент ни беше по-любопитна. И така юли 2026 година се оказа идеалният момент най-накрая да прочетем „Непокорните“ от Емилия Харт.

И двамата бяхме попадали на много положителни мнения за романа, които определено ни заинтригуваха. После Боби от @the.femme.tales специално ни го препоръча за рубриката, а на нейния вкус определено имаме доверие, така че любопитството ни се разпали още повече. В крайна сметка решихме, че това лято е точният момент да дадем шанс на книгата. 

А дали тя ни хареса? Ще разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: „Непокорните“ повдига въпросите: кога отмъщението всъщност може да бъде въздаване на справедливост и плащаме ли все пак цена за това?

Когато прочетох анотацията на „Непокорните“, бях едновременно заинтригувана и скептична. Идеята звучеше интересно, но и не съвсем уникално - жени от различни времена, чиито съдби са преплетени по мистичен начин. Очаквах доза феминизъм, както и насилие и авторката не ме изненада, но и не ме разочарова.

На първо място трябва да спомена стила на Емилия Харт, който не е забележителен, но увлича читателя. Преходите между гласовете на трите героини са плавни. Не се губиш сред годините, събитията и хората, а по-скоро се потапяш в един динамичен сюжет и с любопитство разгръщаш страниците.

Отлагах да започна книгата, заради насилието, което очаквах да има - както психическо, така и физическо и наложено от порядките на обществото в съответната епоха. Винаги се разгневявам на начина, по който жените са били отглеждани и третирани дори само преди 50-60 години. Ядосва ме, защото понякога изглежда, че това отношение не се е изменило много - просто сега се проявява в други аспекти. А в някои държави е абсолютно същото и дори по-лошо (ще кажа само: Афганистан).

И в „Непокорните“ имаше глави, които ме ядосваха по този начин, но както една от героините казва - те „не не са жертви, а оцелели“. Може би в това е най-голямата им сила (и на всеки, който е изправен пред домашно насилие, например). Това е едната важна тема в романа - какво е да бъдеш във връзка с насилник и манипулатор и как успяваш да продължиш напред след нея. 

Книгата повдига и въпросите: кога отмъщението всъщност може да бъде въздаване на справедливост и плащаме ли все пак цена за това? Говори още за травмата от насилието, за общността, която лесно съди другите, без да обръща поглед към себе си. А дори в унисон с актуалните полемики в нашето общество, мога да откроя темата за традиционното семейство, в което няма абсолютно нищо християнско - особено в отношението към жената. 

Препоръчвам романа с надеждата, че поне един от тези моменти ще накара някой читател да се замисли, да прояви емпатия или да види по-ясно проблемите, които не са изчезнали с времето. Харесвам я и заради лекия начин, по който историята се развива, въпреки тежките моменти.

Заради магическият елемент, развръзката ми се стори някак наивна - случи се точно като махване с вълшебна пръчица, което не ми се стори достатъчно подходящо и балансирано предвид останалия сюжет. Това и предвидимостта му, ме подтикнаха да дам малко по-ниски оценки на дадени места. Но в същото време разбирам, че тази магия носи различното в текста и дава надежда. Надежда, че всяка непокорна жена може да се окаже истинска стихия, когато се налага да защити себе си или любимите си хора. Кой знае, може би всеки от нас има подобна сила в себе си и истории като тази могат да ни вдъхновят да я разгърнем...

ТОЙ: След тази книга вече имам пълно доверие на Емилия Харт като разказвач. 

Признавам си, че „Непокорните“ ме изненада много повече, отколкото очаквах. Започнах книгата с известна доза скептицизъм, защото си представях поредния роман, който ще бъде натоварен с политически коректни послания и ще се опита на всяка цена да бъде „феминистки“. Вместо това получих една много човешка история. История, която не сочи с пръст, а показва как през различните епохи отношението към жените всъщност не се е променило толкова много. Променили са се думите, с които го наричаме. Променили са се формите, в които се проявява. Но проблемът продължава да съществува.

Именно това е една от най-големите сили на романа. Той говори за насилието над жените, но не само за физическото. Говори за контрола, за манипулацията, за страха и за мълчанието. За това колко е важно да не оставаме безучастни, когато станем свидетели на подобно насилие. За силата на жените да оцелеят, да продължат напред и да прекъснат порочния кръг. Но и за силата на рода - за това колко важно е да пазим историите, уроците и смелостта, които са ни завещали хората преди нас.

Едно от нещата, които най-много ме изненадаха, беше, че книгата не превръща всички мъже в злодеи. Честно казано, очаквах точно това. Вместо това Емилия Харт показва много по-реалистична картина. Да, има жестоки, насилници и безразлични мъже. Но има и такива, които обичат, подкрепят и застават до жените. Хареса ми, че героите не бяха изградени в черно и бяло. Защото истината е, че не всички мъже са агресори, но и не всички бащи са грижовни. Именно тези нюанси направиха историята много по-истинска.

А героите... те са може би най-голямото богатство на романа. Всяка от трите жени е различна, но всяка оставя следа. Не са герои, които ще забравиш веднага след последната страница. Напротив - продължаваш да мислиш за тях, за решенията им и за всичко, през което са преминали.

Емилия Харт

Много ми хареса и начинът, по който е написана книгата. Стилът на Емилия Харт може и да не е от най-виртуозните, но притежава нещо много по-важно - умее да те омагьоса и да те преведе през историята с невероятна лекота. Впечатли ме и колко добре са изградени трите сюжетни линии. Четем три отделни истории, развиващи се в различни епохи, но в нито един момент не се обърках. Даже напротив - ако някой ме попита, спокойно бих могъл да разкажа подробно всяка една от тях. Това за мен е знак за много добро писане.

Имаше и няколко цитата, които искрено ме накараха да спра за момент и да се замисля. За живота. За разликата между справедливостта и отмъщението. За човешката сила и за това колко повече можем да понесем, отколкото сами вярваме.

Въпреки че романът най-често е определян като историческа драма, аз през цялото време усещах и едно леко напрежение, типично за мистериите. Постоянно се питах какво ще се случи с всяка една от героините. Ще получат ли справедливост? Ще намерят ли спокойствие? Ще достигнат ли до онова омиротворение, което толкова дълго са търсили? Именно тези въпроси ме караха непрекъснато да обръщам следващата страница.

Финалът също много ми хареса. Допадна ми начинът, по който отделните истории постепенно се напаснаха една към друга и оформиха една цялостна картина. А магическият елемент, от който първоначално се притеснявах, всъщност се оказа напълно на мястото си. Без него историята сякаш нямаше да носи същото усещане за наследство, съдба и сила, които преминават през поколенията.

„Непокорните“ се оказа една от най-приятните ми изненади за годината. Получих много повече от това, което очаквах, и затворих книгата с усещането, че съм прочел не просто хубава история, а роман с важни послания, който успява да ги предаде без да натрапва нито едно от тях. Определено останах много доволен от прочетеното и със сигурност ще посегна и към „Сирените“. След тази книга вече имам пълно доверие на Емилия Харт като разказвач.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.“

„Хората, които са винаги с мен“

Следващият автор, който попада във фокуса на рубриката „Лятно почистване“, е Нарине Абгарян. Винаги ще свързвам името на авторката с 2018 година и времето, когато работех като книжар. Тогава „Манюня“ беше истински феномен. Хората непрекъснато идваха в книжарницата и я търсеха, препоръчваха я на приятели и роднини, а книгата буквално се продаваше като топъл хляб. Още тогава си казах, че трябва да я прочета. Както често се случва обаче, романът остана в списъка ми с бъдещи четива.

Години по-късно научих още една интересна история, свързана с Нарине Абгарян. Оказва се, че именно нейната лична съдба и пътят ѝ като писател вдъхновяват Виктория Бешлийска да започне да пише отвъд страницата на личния си блог. А оттам се ражда и „Глина“ - един от най-обичаните български романи през последните години. По време на наш личен разговор именно Бешлийска успя окончателно да ме убеди, че е време да дам шанс на арменската авторка. Тя ми препоръча три конкретни заглавия - „Манюня“, „Три ябълки паднаха от небето“ и „Хората, които са винаги с мен“. Аз, разбира се, веднага отидох и си ги купих.

И така... вече две години тези книги стоят на рафта ми и чакат своя ред.

Е, времето им най-накрая дойде. Включвам Нарине Абгарян и тези три заглавия в моето лятно почистване на библиотеката и с огромно удоволствие се потапям в света на авторката. 

„Три ябълки паднаха от небето“

Анотация:

Тази топла и човеколюбива книга, написана в стила на магическия реализъм, толкова характерен за латиноамериканската литература, разказва тъжната историята на забравеното от Бога арменско село Маран и неговите жители, преминали през всевъзможни превратности на съдбата.

Техните съдби са безрадостни и изпълнени с изпитания, но надеждата и животът са по-силни от всичко и винаги си проправят път.Приказната атмосфера на книгата грабва читателя и не го пуска дълго след края на последната страница.

Пред очите ни, като на кино лента, минават животите на баба Мане, прелестната Воске, на дъщеря ѝ – главната героиня Анатолия, на Ясаман, Ованес и Валинка, нейните съседи, на ковач Василий и на брат му Акоп, който вижда смъртта. Небесата сякаш им пращат само беди – нито природата, нито силните на деня са показали някаква милост към тях. Какво им остава на хората при такива обстоятелства? Те се въоръжават със сила и добрина, почерпени сякаш от дълбините на Вселената, и посрещат съдбите си с достойнство – без излишен драматизъм, те остават хора, въпреки цялата мъка, която са орисани да понесат.

Когато започнах четенето на „Три ябълки паднаха от небето“, романът на Нарине Абгарян категорично не изглеждаше като моята книга. Мислех, че в даден момент ще ми стане скучна или ще бъде досадно философска. За щастие авторката успя да ме изненада.

Още след първите няколко глави осъзнах, че в ръцете ми стои книга, която има какво да каже. И то без да го прави натрапчиво. В „Три ябълки паднаха от небето“ има много мъдрост, но не от онази изкуствената, която често виждаме из социалните мрежи, написана така, че да събира харесвания. Мъдростта тук е истинска, човешка и произтича от живота на героите, от грешките им, от страданието им и от малките радости, които успяват да открият по пътя си. В същото време романът не разчита само на посланията си. Напротив - историята е достатъчно любопитна, за да ти се иска непрекъснато да обръщаш следващата страница и да разбереш какво ще се случи с тези хора.

Признавам си, че финалът успя да ме изненада. Не очаквах събитията да се развият точно по този начин и именно това направи последните страници още по-любопитни за мен. Нарине Абгарян успява да изгради история, която на пръв поглед изглежда малка и тиха, но всъщност носи в себе си големи емоции и важни теми.

Най-силно ме докосна посланието на романа. Че понякога просто трябва да бъдем търпеливи. Че колкото и тежки периоди да преминаваме, колкото и несправедлив да ни изглежда животът в даден момент, доброто не е изчезнало. Понякога то просто идва по-късно. Книгата ми напомни, че щастието често е много по-близо до нас, отколкото си мислим, но трябва да сме способни да го забележим и да го приемем. Че трябва да вярваме в доброто и да се стремим към него - както в отношенията си с другите, така и към самите себе си. А когато го правим, животът рано или късно ни отвръща със същото.

Нарине Абгарян

Много ми допадна и стилът на писане на Нарине Абгарян. Той е лек, четивен и някак магичен. Докато четях, неведнъж се сещах за книгите на Виктория Бешлийска. Разбира се, двете авторки са различни, но и при двете има онази способност да те накарат да забавиш темпото и просто да се оставиш на разказа. 

Нарине Абгарян е изключително добър разказвач. В тази книга тя ме хвана още от първите страници и ме поведе на разходка, която не исках да приключва. Много ми хареса и хуморът в книгата - не беше непрекъснат, а се появяваше точно когато трябваше. И точно затова на няколко места се разсмях с глас.

Но ако трябва да посоча най-голямата сила на романа, това без съмнение са героите. Всеки един от тях носи своя история, своите рани и своите странности. Никой не ми се стори обикновен или безличен. Всички бяха чешити по свой собствен начин и именно това ги правеше толкова симпатични и запомнящи се. Моята любимка със сигурност е Анатолия. Харесаха ми нейният начин на мислене, поведението ѝ, саркастичните ѝ забележки и дори отчаянието ѝ, което на моменти придобиваше почти комични измерения. Именно чрез нейния образ са прокарани голяма част от посланията на романа. Тя ни кара да се замислим за приемането на живота такъв, какъвто е, за надеждата, че бъдещето може да бъде по-добро, за смелостта да се впускаме в нови приключения и за това колко често сами саботираме собственото си щастие. А също и че любовта няма възраст и никога не е късно да ѝ дадем шанс.

„Три ябълки паднаха от небето“ със сигурност не е книга за всеки. Тя има свой собствен ритъм и своя специфична атмосфера. Но ако ме попитате дали бих я препоръчал, отговорът е категорично „да“. Особено на хора, които в даден момент са изгубили надежда или имат нужда някой да им напомни, че след тежките периоди отново идват добри дни. Защото това е книга за доброто, за надеждата и за вярата, че животът винаги има още една красива история, която да ни разкаже.

„Хората, които са винаги с мен“

Анотация:

Животът е там, където ни чакат.

Животът е там, където ни обичат.

Такова е светлото послание на тази книга с дъх на слънце, на праскови и планинска река. С дъх на горчилка и раздяла, на страх и кръвопролития. Семейна сага за няколко поколения от един голям род наподобява пъстър арменски килим, машина на времето, която ни прехвърля в различни епохи, тя е като мост с разядени от стихиите перила, по който понякога тичаш стремглаво назад към утрините, когато си се будил от вика на петела, а не от часовника, а друг път вървиш замислено и реката на Времето отнася скърбите на настоящето, връща радостите на миналото, вдъхва сили за идното.

С книга като тази светът е малко по-добър.

За „Хората, които са винаги с мен“ ще бъда кратък.

Това определено не беше моята книга. След като много харесах „Три ябълки паднаха от небето“, очаквах и тук да се влюбя в историята, но този път с Нарине Абгарян просто не успяхме да се срещнем на правилното място. Въпреки всички безспорни качества на романа, през по-голямата част от времето ми беше трудно да се ангажирам истински със случващото се.

Това обаче не означава, че книгата няма своите силни страни. И тук си личи красивият стил на авторката - лек, плавен и много човечен. Героите също са добре изградени, многопластови и любопитни. Хареса ми и как чрез тях Абгарян разказва за Армения, за трудностите, през които е преминал арменският народ, и като цяло успява неусетно да даде на читателя и малко историческа и културна перспектива.

Проблемът при мен беше, че нито една от сюжетните линии не успя да ме грабне истински. Четях книгата с уважение към написаното, но не и с нетърпение да разбера какво следва. Липсваше ми онази искра, която да ме накара да мисля за героите и след като затворя книгата.

И точно затова, колкото и грубо да звучи, имам чувството, че до края на лятото едва ли ще помня голяма част от случилото се в романа. Със сигурност ще помня красивия език на Нарине Абгарян и усещането за Армения, което книгата оставя след себе си, но самите истории така и не успяха да намерят място в сърцето ми.

„Манюня“

Анотация:

Книга с дъх на лято, на детство, на сладко от кайсии, на безгрижни невинни дни. Приказка за възрастни, за онези, които не са забравили, че са били деца. Забавен увлекателен разказ за две момичета – две малки лудетини, впуснали се да опознават света, който е обърнал към тях веселото си, усмихнато лице, за да им покаже, че каквито и тайни и болка да се таят в сърцата на хората около тях, винаги надделяват обичта, добротата, упоителните мечти за бъдещето.

С „Манюня“ Нарине Абгарян навлиза мощно в голямата литература и печели не само престижното отличие „Ръкопис на годината“, но и любовта на читателите.

Една уютна, топла книга, която действа като противоотрова срещу делничната сивота и скука, срещу лудешкия ритъм на дните ни, срещу всяка следа от отчаяние и униние.

За мен „Манюня“ е лятната ваканция при баба, прекарана с най-добрия ти приятел, изпълнена със забавления и пакости. Книга за роднините, които понякога са „страховити“, понякога смешни, но никога няма да забравиш. Книга за истинското приятелство, което няма нужда от излишни думи, защото не се обяснява - то просто се усеща. Книга, пропита с лято, детски трепети, емоции и безброй комични ситуации. И най-хубавото - книга, в която почти всеки може да открие по нещо от собственото си детство.

„Манюня“ носи онази особена носталгия, която те удря право в сърцето и те връща години назад. Към времената, когато най-големият проблем беше дали ще хванеш въшки, дали ще те пуснат да играеш навън до късно или дали човекът, когото харесваш, също иска да бъдете „гаджета“. Това е роман, който те кара да си спомниш колко безгрижно е било детството и колко малко е било нужно, за да бъдеш истински щастлив.

Но заедно с тази носталгия Нарине Абгарян отново успява да вплете и по-сериозни теми. Между детските приключения и смешните случки тя говори за войната, за политическата обстановка в Армения, за начина, по който голямата история неизбежно променя съдбите на обикновените хора. Именно това много ми хареса в писането на авторката като цяло - винаги зад привидно леката история се крие нещо по-дълбоко.

И въпреки всички тези положителни неща, май окончателно стигнах до извода, че Нарине Абгарян просто не е моят автор. А това по никакъв начин не означава, че не я смятам за талантлива. Напротив - тя е изключителен разказвач. Умее да рисува картини с думите си, да те потопи в атмосферата на книгата и да направи героите си истински. Всъщност именно героите според мен са най-голямата ѝ сила. Те са живи, естествени, пълнокръвни и носят усещането, че голяма част от историите им са преживени или поне вдъхновени от реалността. Но въпреки това нито „Манюня“, нито „Хората, които са винаги с мен“ успяха да ме грабнат така, както го направи „Три ябълки паднаха от небето“.

Може би причината е в самата структура на „Манюня“. Почти всяка глава се усеща като самостоятелен разказ, а не като част от една голяма, цялостна история. А аз никога не съм бил особен почитател на разказите. Или може би причината е друга - не мога да го опиша точно. Просто книгата нито ми се стори толкова забавна, колкото очаквах след всички възторжени мнения, които прочетох онлайн, нито успя да задържи вниманието ми достатъчно силно до самия край. На моменти дори ми доскучаваше и се губех между отделните случки и послания.

И може би точно тук идва разликата с „Три ябълки паднаха от небето“. В нея Нарине Абгарян показа колко умело може да разказва за тежки теми с хумор, топлота и лекота. Там всичко ми се стори по-добре премерено, по-въздействащо и по-завършено. „Манюня“ също притежава този чар, просто при мен той не проработи със същата сила.

В крайна сметка, след трите книги, с които се запознах с творчеството на Нарине Абгарян, мога спокойно да кажа, че „Три ябълки паднаха от небето“ остана категоричният ми фаворит. И въпреки че с авторката не се разбрахме изцяло, напълно разбирам защо толкова много хора я обичат. Тя е истински магьосник на думите - знае как да омагьоса читателя, как да го пренесе в друг свят и как да остави след себе си усещане, което трудно се забравя. Просто магията не подейства толкова силно върху мен.

Автор:  Любен Спасов 

„Трябва смелост да изживееш своята истина,

 особено когато светът ти казва да я скриеш.“

„Невидимите фурии на сърцето“ от Джон Бойн е поредната книга, която аз и Цвети решихме да прочетем за рубриката „Тя и той“, и която и двамата отлагаме от години. Честно казано подходихме към романа без очаквания, без да знаем дори за какво точно се разказва в него и той определено успя да ни изненада приятно. 

Книгата разказва историята на Сирил – човек, който се учи да живее със своята идентичност и с тежките неправди, които животът му сервира. Книгата не щади читателя – на моменти е брутално директна и болезнена, но същевременно разкрива красотата и човечността на героите, които се борят за любов, приемане и себеуважение.

Освен личните драми, романът умело вплита и политическия и социален контекст на Ирландия през десетилетията, показвайки как обществото реагира на различието и как промените се случват бавно и трудно. И макар сюжетът понякога да се движи по-бавно, историята е изключително завладяваща и изпълнена с моменти, които остават дълго в ума.

За нас „Невидимите фурии на сърцето“ се оказа не просто книга, а пътуване – през епохи, през страхове и предразсъдъци, през любов и прошка, и най-вече – път към себеоткриването. 

ТЯ: Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин.

Името на Джон Бойн вече е доста познато сред ценителите на литературата у нас. „Невидимите фурии на сърцето“ ми беше горещо препоръчана от Лера от mama_and_elly_and_books преди няколко години и благодарение на рубриката, най-накрая я извадих по-напред в купчината „за четене“. Започнах романа без да прегледам анотацията и нямах никаква идея какво да очаквам. Знаех, че е тип bildungsroman, който проследява живота и съзряването на едно момче в Ирландия и че е написана „много добре“ по думите на повечето читатели. Но историята успя да ме изненада.  

На първо място се изненадах, че книгата не е събудила повече полемика сред читателската общност у нас, която за съжаление често подхожда доста тесногръдо към сюжети, свързани с хомосексуални герои, какъвто е главният персонаж Сирил. Радвам се, че романът се е спасил от подобно оплюване, защото си заслужава да достигне до повече читатели. 

В центъра на историята всъщност се завъртат различни хора и всеки носи своите рани, недостатъци и слабости, сякаш за да се убедим, че нищо на този свят не е само черно или бяло. Бойн излага на показ най-грозните черти на ирландското общество и политика. Но в същото време в текста се срещат и топлота и любов. Макар че персонажите се изправят пред множество трудности и предразсъдъци, животът трябва да продължи и те го правят ден след ден. 

Джон Бойн

Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин, да те накара да изпиташ състрадание, без да се чувстваш депресиран накрая. Вярвам, че „високата литература“ (ако решим да говорим за такава) може да замисли или разтърси читателя, без да го отчайва. И книгата на Джон Бойн е чудесна демонстрация на това. Стилът му е увлекателен и макар че животът на героите не е никак лек, читателят преминава през историите им с лекота. 

Освен съдбата на Сирил и всичко, с което хора като него е трябвало да се справят през описаните години, силно впечатление ми направиха и жените в романа. Голяма част от тях също са принудени да се борят с ограниченията, поставени от Църквата или от закостенелите разбирания. Съвсем обикновени майки, сестри, приятелки, които показват необикновена сила на духа и способност да взимат трудни решения и да приемат последствията от тях без да се изживяват като жертви. 

И може би това е другото, с което книгата се открои за мен –  в нея има хора, които стават жертва на насилие, на неразбиране, хомофобия, криворазбрана целомъдреност, но никой от тях няма жертвеническо поведение. Те приемат ролята, която са изиграли в собствения си живот и търсят начин да се спасят, да намерят щастието, както и да изглежда то. Един истински пример за сила, дори и хората, които я проявяват, да са изтъкани от слабости.

От всичко описано тук, може би става ясно, че препоръчвам „Невидимите фурии на сърцето“ – заради интересния сюжет и стила на автора, заради ценните послания, емоционалното (но не натоварващо) читателско преживяване… Разбира се оставям една вратичка за хората, които считат, че засегнатите теми не са за тях, но ако решите да се предизвикате, този роман заслужава внимание.

ТОЙ: „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен!

Тази книга определено ме изненада! Бях се приготвил за едно тежко четиво, което ще чета поне седмица и няма да ми върви леко, а аз прочетох „Невидимите фурии на сърцето“ за 3 дни и то даже лични ангажименти ме позабавиха с прочита. 

Но това, че аз прочетох книгата почти на един дъх, не трябва да ви заблуждава, че е леко четиво. Темите вплетени в нея са сериозни, обществено важни, а чрез писането си, което на моменти е доста брутално директно, Джон Бойн ги прави и трудни за преглъщане. 

В „Невидимите фурии на сърцето“ основната тема е за хомосексуалността в Ирландия. Чрез живота на главния ни герой Сирил, авторът е направил един подробен прочит на това какво са преживявали тези в хора в страната от края на Втората световна война до наши дни. На страниците на романа ставаме свидетели на това как в Ирландия да си хомосексуален се е наказвало със смърт, как тези хора са били гонени, измъчвани, затваряни, убивани. Как това състояние се е смятало за психологически проблеми дори, а ако някой баща отнеме живота на своя хомосексуален син, не изтърпява наказание, защото все пак синът е психически негоден. 

В книгата има много тежки сцени свързани с насилие, което е толкова жестоко и незаслужено, че няма как да не ти заседне буца в гърлото докато четеш. Джон Бойн описва много подробно как тези хора са се криели, срещали са се набързо някъде навън, рискували са живота си, само за да могат да изпитат ласка и да се почувстват желани и обичани. Той разглежда и началото на кризата със СПИН и обвиненията, които получават хомосексуалните по това време и отношението към тях тогава, въпреки че голяма част от заразените са били и хетеро мъже и жени. 

Като цяло книгата проследява живота на Сирил, който определено не е бил лесен, Оставен за осиновяване още при раждането си, попаднал в семейство, което не иска да го приеме изцяло, той се учи как да живее с тайната, която носи и с тежките неправди, които му сервира съдбата. На моменти книгата ми напомняше на „Малък живот“ с тази разлика, че тук героят не е малоумен и неговото страдание не е нарочно преекспонирано. За щастие Сирил успява да научи своите уроци, да вземе от всяка среща и случка най-доброто и да се научи да живее със себе си без страх, без да се налага да се крие и без да обслужва комфорта на другите. В крайна сметка той успява да сложи себе си на първо място, за да може в края на книгата да намери покоя и щастието, които винаги е желал. 

Изключително много ми хареса връзката с биологичната му майка, с която през цялата книга се „гонят“ – животите им са преплетени чрез случки, които не са свързани конкретно с двамата, но винаги ги поставят на една сцена. Това разминаване продължава до момента, в който вече няма как да се пренебрегнат знаците и истината трябва да излезе наяве. Но в това отношение писането на Джон Бойн ми достави огромно удоволствие, като виждах как умело се „закача“ с тази част от сюжета и на финала всичко приключва по един много логичен начин. 

Това, което на мен доста ми хареса е, че в книгата е намесена и голяма част от политическия живот в Ирландия, реакциите на обществото спрямо различните случки в страната и мнението на Джон Бойн вплетено в текста, чрез действията и позициите на героите му. 

Не мога да отрека, че от време на време сюжетът ставаше по-муден отколкото ми се искаше на мен. Определено можеше книгата да е с една идея по-динамична и така да те грабва, че да няма второ мнение дали е четима или не. Но като цяло съм доста доволен от прочетеното. Със сигурност „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен! 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Вие имате пълното право да направите собствената си действителност – ако вие не създадете собствения си живот, някой друг ще направи въз основа на своите приоритети и ще го проектира върху вас. Не му позволявайте да ви казват, че тяхното нещо е по-значимо от вашето всичко.“

Това издание на „Тя и той“ ще е малко по-различно, заради книгата, която с Цвети избрахме. Или по-скоро заради жената, която стои зад нея – Парис Хилтън. Една жена, която хората от нашето поколение свързват с партита, алкохол, наркотици, пиянски изцепки със звездните ѝ приятелки Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, бебешкия ѝ глас, който се оказа, че е фалшив. (И има причина защо!) 

След като прочетете нейните мемори обаче ще разберете за всяко това действие има една друга гледна точка, която медиите не са представяли. Гледната точка на момиче с ADHD, което остава неразбрано; тийнейджърка вкарана в институция, която след години бива затворена, защото е докарвала млади хора да самоубийство или са били убивани от невъзможните условия на „превъзпитаване“; жената, която е вкарана в рамката на „тъпата богата наследница“ и тя решава да се възползва това. 

Историята на Парис Хилтън се оказва много повече от това, което знаем и определено е едно от най-любопитните заглавия, което прочетохме през тази една година с Цвети. Особено, ако сте дете на 90-те израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, Кристина, Линдзи и още много, със сигурност ще ви бъде интересно. А какво е мнението ни за книгата, може да разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за живота на Парис Хилтън.

Когато чуя „Парис Хилтън“, веднага се сещам за красивата блондинка с бебешко гласче, която постоянно беше в центъра на скандала. Повърхностното й поведение никога не е задържало вниманието ми задълго и честно казано не знаех много за живота й. А и не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за него.

Книгата „Парис – Мемоари“ обаче ме изненада приятно. И за пореден път ми доказа, че си заслужава да излизаме от зоната си на читателски комфорт. Биографията е написана много добре, информацията е подредена така, че да бъде увлекателна и в същото време да носи гласа и маниерите на Парис. Текстът звучи автентично, макар че е ясно, че е имала помощ с изпипването му, както сама споделя към накрая.

Има една съществена част от нейния живот, която ми беше абсолютно неизвестна и носи шокиращи (а за някои читатели може да бъдат и емоционални) разкрития. След тези глави вече гледах по съвсем различен начин на Парис Хилтън и се възхищавам как смело е решила години по-късно да премине пак през болезнените моменти, за да защити много други младежи. А може би и за да потърси изцеление за себе си. 

Разбира се, в книгата не липсват моменти, които са сложени, за да подчертаят успехите й в бизнеса, да изчистя донякъде репутацията й и да запазят доброто име на Хилтън. Но нима има по-подходящо място човек да се похвали от собствената му биография?

Ако редовно четете подобни книги, „Парис“ няма да се нареди на първо място в класацията ви, но със сигурност ще ви изненада и ще се чете достатъчно леко, че да не усетите как стигате до последните страници. А в тях тя също повдига важни теми и откровено ни допуска в много лични събития за семейството й.

Когато започнах книгата, бях предубедена, но сега категорично мога да я препоръчам. Защото ни показва много повече от онова, което с години сме виждали за Парис Хилтън. Между партитата и младежките грешки, тя говори за важни теми, описани достатъчно добре, за да увлекат читателя. Така че ако обичате биографиите или сте дете на 90-те, което е израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, си заслужава да се отправите на това пътешествие с мемоарите на Парис.

ТОЙ: В началото бях предубеден. Сега вече няма как да гледам на Парис Хилтън по същия начин.

Честно казано прочетох мемоарите на Парис Хилтън точно навреме, защото напоследък разсъждавам над темата за прибързаното съдене на хората и как понякога зачеркваме някого без да го познаваме истински и дори не се опитваме да го разберем. Бързаме взаимно да се слагаме в някакви рамки, да се определяме, да се съдим, без да ни интересува това как влияе на човека остреща. Без да се запитаме през какво преминава той. На моменти дори забравяме, че срещу нас стои човешко същество с емоции, семейство и някаква история. 

Разбира се, това не е ново явление в обществото и Парис Хилтън е живото доказателство за това. От много млада тя е определена като разглезена богаташка и никога не ѝ даден шанс да се покаже като нещо поведе от това. Медиите не са искали да виждат реалната Парис – искали са да виждат това, което те самите очакват. И да, в даден момент от живота си Парис им го е давала. Тя е доста откровена в книгата и разказва за всички младежки грешки, партита, напивания, влизането в затвора и още много случки, които всички знаем. Като цяло ни превежда стъпка по стъпка през процеса на създаването на образа на глупавата наследница с бебешки глас и руса коса като на Мерлин Монро. 

Сигурен съм обаче, че много хора в Холивуд, след като са прочели мемоарите на Парис Хилтън, имат нуждата да ѝ се извинят. Както някои от тях вече са го направили. А за нас читателите остава да се шокираме от нещата, които Парис разказва на страниците на книгата. По-леките теми са свързани с това какво е преживяла като дете с ADHD и как е останала неразбрана от другите. Как се е чувствала и как хората с тази диагноза често биват определени с епитети, които не са верни за тях. 

Култов кадър с Бритни Спиърс и Линдзи Лоън от 2006 година, за който Парис разказва в книгата.

Но много по-шокиращото е това, което е преживяла като тийнейджър и чак сега има смелостта да разкаже за него. Преживяване, което няма как да не те бележи и само човек със здрава психика и много голяма воля може да преживее и дори след време да го обърне в позитив. Истински ме впечатли как тя е преминала през това нещо, а още повече ме впечатли, че не го е заровила в някое скришно чекмедже на ума си и не само ни разказва за него, но и след години помага на деца в нейното положение. Благодарение на нейните действия нещата се променят и целия свят разбира през какво са преминали много тийнейджъри. Тази част от книгата със сигурност ще промени мнението на много хора за Парис Хилтън. Освен шокираща, тя е и доста емоционална и съм сигурен, че за някои читатели преминаването през нея ще бъде трудно. 

Като цяло в мемоарите си Парис говори за важни теми и дава съвети на младите хора да бъдат себе си, да не позволяват някой друг да определя съдбата им и да отстояват идеите и вярванията си, независимо какво им говорят околните. Това е много хубаво послание, което да споделиш покрай личната си история. И не е маловажно. 

Чисто като книга мога да кажа същото като Цвети – чете се бързо, всяка страница е интересна и не се усещаш как за отрицателно време си преполовил половината. За мен беше изключително приятно как Парис, като преминаваше през годините и какво се е случвало в линия ѝ живот, винаги споменаваше поп културен феномен от съответния период –песни, които са били хитове в тази година, филми, които са били на големия екран в онзи момент, политически и обществено значими събития също.  Това ми помагаше да вляза много лесно в самия дух на книгата и да се потопя във времето, за което пише Парис. 

Това, което не ми допадна в мемоарите ѝ, че на моменти наистина се усеща как използва книгата като инструмент за промяна на общественото мнение. Това се случва най-вече на финала, когато тя разказва за своя бизнес, каква е тя сега, какво следва. Някак си ме накара да се замисля като цяло какво иска да постигне с книгата – да разкаже своята история или да изчисти имиджа си граден с години? Може би и двете. Но това определено ме накара малко да намаля оценката си за книгата като цяло. 

За финал – определено бих препоръчал мемоарите на Парис Хилтън на всички, които искат да излязат от зоната си на комфорт и са готови да прочетат другата гледна точка. В тази книга ще разберете много за образ, който с години си мислехме, че е един, а всъщност се оказва, че сме видели само повърхността – дълбоко под нея всъщност се крие истинската Парис, която се разкрива в тази книга. Или поне толкова, колкото е решила да го направи. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

„Слънцето винаги има начин да достигне до нас.“

Отлагам тази книга още от излизането ѝ на български. Не съм чел нищо на Казуо Ишигуро, но анотацията на „Клара и слънцето“ ме привлече. По принцип не харесвам фантастика и истории с роботи и изкуствен интелект не са ми по вкуса, но тази успя да ме разчувства и ми стана доста мило, докато я четях. 

Казуо Ишигуро ни запознава с Клара - изкуствена приятелка, която с изострен интерес наблюдава от мястото си в магазина как се държат хората, влезли да разгледат стоките, и минувачите отвън на улицата. Тя живее с надеждата, че много скоро някой ще я хареса и ще я избере, но когато се появява възможност всичко да се промени към по-добро, Клара е предупредена да не разчита особено на обещанията на човеците. 

Като цяло книгата много ми хареса. Мога да я опиша като мила и топла, събрала в себе си цялата палитра от човешки емоции, събрани в един ... робот. Клара е един от най-милите персонажи, за които съм чел. Въпреки че не съм фен на фантастиката и не обичам истории с роботи, които имат интелект и взимат осъзнати решения, в тази история някак си това нямаше значение.

Чрез мислите на Клара, която много обстойно наблюдава хората, авторът задава много важни въпроси като: Какво е да бъдеш човек в днешно време? Какво означава да обичаш? На какво си готов за най-близките си хора? 

Действието в романа определено не е динамично. Има едно спокойствие, което ме накара да се отпусна и да размишлявам над горните въпроси. Казуо Ишигуро успя да ме накара да се свържа с героите, техните мисли, действия и разбрах защо правят някои неща. Особено трудно в началото ми бе да разбера майката на един от главните ни персонажи, която искаше да използва изкуствените приятели по един малко по-различен начин. Но след това, колкото и да ми беше трудно, се поставих на нейно място и успях да видя мотивите ѝ. Всички искаме да запазим близките завинаги около нас. Дали е нужно обаче?

Казуо Ишигуро

В тази история Клара ни показва много неща – какво е да бъдеш приятел, какво е да бъдеш опора за някого и винаги да го подкрепяш. И дори да знаеш, че краят на вашите взаимоотношения наближава, да го подкрепяш да вземе най-доброто решение за себе си. Но най-вече това е история за човешкото, което може да бъде намерено и на най-необичайните места. 

Това бе първата ми среща с Казуо Ишигуро и не знам дали скоро ще посегна към друго негово произведение скоро, но това определено оставя в мен положителни емоции. Не очаквах историята на Клара да ми хареса чак толкова. И въпреки че определено не е моят жанр и не успя да ме накара да полудея от кеф, че съм прочел тази книга, то бих я препоръчвал и занапред, защото в своята различност, всъщност е много универсална. 

Автор: Любен Спасов

 „Но само помислете: ако бяхте загубили обичан човек, нямаше ли да дадете почти всичко, за да получите възможността да го видите отново?“

Из „Зимните хора“, Дженифър Макмеън

Когато дойде декември винаги ми се дочитат някакви зимни книги, които разказват за любовни истории пред камината или пък за Коледа с бисквитки и веселба. Е, този план обаче никога не ми се получава. Моите зимни книги винаги са изпълнени с драма, тежки съдби и още по-тежки решения. Просто вали сняг докато всичко това се случва. :D Тази година дори надминах себе си, като прочетох книга, в която Дядо Коледа е убиецът.

В тази статия ви обобщавам моите (пред)коледни четива, които ми правиха компания през този месец.

„Малки неща като тези“ от Клер Киган

„Малки неща като тези“ е книга, която е написана много красиво, не е много обемна, но те кара да се замисляш над много теми.

Действието се развива през 1985, в ирландското градче Ню Рос. Малко преди Бъдни вечер Бил Фърлонг, търговец на дърва и въглища, трябва да понесе бремето на морална дилема: дали да си затвори очите за престъпленията, които години наред се извършват в близкия католически манастир, или да прояви доблест, за да спаси онеправдани човешки души.

Книгата определено не е лоша - даде ми обща култура за случилите се събития около така наречените "перални" в Ирландия, за които аз не знаех. Не знаех, че в страната католическата църква е правила ужасни неща с момичета, които според нея, не са били морални. Погубвали са животите им, на техните деца също. Не знаех, че само в един такъв дом, в периода от 1925 до 1961 година, са умрели 796 бебета и това е оставало безнаказано и никой не е обезпокоявал църквата да прави каквото си е наумила. Обичам книги, които ми дават нова информация и тази го направи.

Освен тази тема Клер Киган отделя много внимание и на вътрешните борби на нашия главен герой Бил Фърлонг. В него всеки от нас може да се познае. Всички ние, в някакъв момент от живота си, сме се чудили дали живеем живота, който искаме, дали до момента сме направили всичко, за което сме мечтали. Дали сме направили правилните избори. Дали, ако бяхме постъпили по друг начин, щяхме да сме по-щастливи.

И всички тези размисли, случки и действия на църквата, се случват на фона на наближаващата Коледа и празниците, когато трябва да сме по-смирени. 

За жалост обаче книгата ми дойде повърхностна - имаме две основни сюжетни линии, които определено можеха да се погледнат по-задълбочено и по този начин историята щеше да е завършена и много по-въздействаща (според мен). Може би това е била и целта на авторката – да не задълбава, но на мен ми трябваха поне още 20 страници, за да съм доволен напълно.

„Зимните хора“ от  Дженифър Макмеън

Това си остава най-нетипичното ми (пред)коледно заглавие за всички времена. За първи път, в това време от годината, се потапям в смразяваща история изпълнена с предателства, убийства и страховити герои.  

Накратко в книгата се разказва за градчето Уест Хол, което е известно с доста мистериозни случаи на изчезнали хора, а някои от жителите му дори вярват, че по улиците му броди призракът на Сара Харисън Шей. През 1908 г. тя е била намерена мъртва на ливадата зад къщата си, само няколко месеца след като трагичната смърт на дъщеря ѝ Гърти едва не я е побъркала.

Рути смята всички тези приказки за небивалици. Но когато един ден майка ѝ изчезва безследно, тя започва да се съмнява, че Уест Хол наистина крие тъмни тайни. Подозренията ѝ се потвърждават, когато със сестричката ѝ откриват екземпляр от дневника на Сара Харисън Шей, скрит в собствения им дом. И докато Рути се опитва да разгадае причината за изчезването на майка си, се оказва, че тя не е единствената, която търси загубен близък.

На пръв поглед „Зимните хора“ е история на ужасите, в която са замесени древни ритуали за връщане на хора от отвъдното, отмъстителни вещици и някоя и друга по-стряскаща сцена. Признавам си, без бой, че мен Дженифър Макмеън винаги успява да ме уплаши. Както в „Удавниците“, така и тук, на моменти се чувствах като малко дете, което хем го е страх да гледа хоръри, хем не спира да го прави. Самата атмосфера, която изгражда авторката, героите, описанията .. всичко това ме кара да настръхвам и истински да се страхувам.

Отделно, докато чета нейните книги, винаги се случва нещо – или ще започна „Удавниците“ покрай рибарника вкъщи, в 22:00 часа, напълно сам на двора (хората, които са чели книгата, знаят колко лош избор е това) или пък в най-напрегнатия момент от „Зимните хора“, ще спре токът в целия квартал и всичко ще потъне в тъмнина. Това определено помогна стряскащият ефект на историята да ми повлияе още по-сериозно.

И, ако оставим настрана особеностите на жанра, смело мога да кажа, че „Зимните хора“ ми хареса много повече от „Удавниците“. На първо място финалът на „Зимните хора“ е много по-задоволителен и логичен (ако може да се употреби тази дума за тази история). На ниво „страшно“ „Удавниците“ повече ми повлия, но в този случай това отново е точка за „Зимните хора“. (Да, бъзльо съм.)

Но най-силният коз на втория роман на български на Дженифър Макмеън е неговото послание. Зад всички свръхестествени подробности се крие темата за безграничната майчина обич. Докато четем книгата рабзираме, че няма родител, който да не е готов да направи всичко за детето си, дори да сключи сделка с дявола, ако се наложи. Историята ни показва как в моменти на скръб, сме способни да извършим всичко, без да се замислим за последствията. 

Да, когато загубим някой близък е трудно и всеки се справя по свой собствен начин, но хората си приличаме и може би всеки един от нас не би се замислил, ако му се отдаде възможност, да върне дори за малко, някого отново в живота си. Нашите герои правят своя избор и след това си плащат за него. Само че не всички грешки могат да бъдат поправени.

„Престъплението на Дядо Коледа“ от Мейвис Дориъл Хей

За третото заглавие, което ще включа в тази (пред)коледна статия, ще бъда най-кратък. Обичам криминални детективски романи, обичам и поредицата на „Еднорог“, в която ни срещат с едни от златните, но забравени романи в жанра. С „Престъплението на Дядо Коледа“ обаче нещо не ни се получи.

Освен, че книгата е трета в тази статия, това е и третото заглавие от Мейвис Дориъл Хей, което чета и то ми беше най-малко интересно. От една страна това може би се получи, защото прочетох книгата след „Зимните хора“, а тя доста ми допадна, държа ме в напрежение до последно и може би емоцията от нея все още ме държеше и „Престъплението на Дядо Коледа“ ми дойде равна и дори скучна на моменти.

От друга страна обаче може би не съм доволен от тази книга, защото другите две от авторката, „Убийство в метрото“ и „Смърт край реката“ , много ми допаднаха и очаквах същото качество и от тази. Заради самото заглавие очаквах нещо различно, интригуващо и дори може би оригинално.

Но за сметка това получих класически детективски роман, в който господарят на къщата е убит, цялото му семейство има мотив да извърши престъплението, а убиецът през цялото време е пред очите ни. Не, че книгата не ми хареса, просто ми беше прекалено стандартна, без много емоции, без някакъв екшън. Беше ми равна. Даже не знам дали след месец ще си спомням какво се е случило в нея.

Отново казвам – може би проблемът е изцяло в мен. Напоследък прочетох много добри криминални романи, различни, дръзки, смели и може би личната ми летва е вдигната високо и тези класики в жанра ми идват скучновати. Може проблемът да е, както казах по-горе, че прекалено рано се впуснах в тази история, преди да ме е пуснала предишната. Но в тази книга, единственото, което исках да разбера е кой е убиецът, не защото много се вълнувах, а просто за да знам дали моето предположение ще излезе правилното.

Автор: Любен Спасов  

 „Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти, защото е толкова трудно да го изразиш?“

Това ревю наистина ще бъде кратко, защото просто няма какво да кажа толкова за „Малък живот“. Много исках да ми хареса, започнах да чета книгата с огромно желание, но ми отне около месец да я дочета и то към финала буквално се насилих.

Книгата на Ханя Янагихара спокойно можех да я включа в статията „Книги,които все отлагам“, но исках да си ѝ отделя специално внимание. Накратко тя разказва живота на четирима приятели (най-вече на един), като ни показва как всеки един от тях се бори със своите демони, страхове, белези на миналото, пороци. Авторката набляга на теми като неизлечими детски травми, различната сексуална ориентация, живот без секс, истинското приятелство и най-вече на това, че трябва да се говори за проблемите, а не да задържаме цялата болка в себе си. Накратко мога да обобщя, че това е книга както за приятелството, така и за личните битки, които водим най-често със самите себе си.

Ще започна с позитивните неща в романа. Определено „Малък живот“ е красиво написана история. Ханя Янагихара определено може да пише и знае как да борави с метафорите. Ако бях от хората, които си вадят цитати от книгите, които четат, сигурно щях да съм изписал десетина страници та и повече само от това заглавие. Идеята на книгата е доста добра и на мен ми тръгна много добре.

Най-силно ме впечатлиха темите заложени в романа, а именно детските травми, за които няколко пъти в този блог съм писал под формата на ревюта за различни книги. Независимо какъв е тормозът – физически, психически, сексуален – всяко нещо влияе на детето и го определя като човек до края на живота му. Ханя Янагихара определено не я било страх да пише на тази тема. Навлязла е в подробности без да се интересува дали на читателя ще му дойде в повече, но за такива теми е хубаво да се говори директно, на висок глас, за да има смисъл и отзвук и ако може нещо да се промени.

Към тази голяма тема, мога да добавя всички малки такива, които допълват историята на романа – психичното здраве, пристрастяването към наркотици, самонараняването, агресията във всички ѝ форми, желанието да отблъскваш околните, да не ги допускаш до себе си, за да не могат да те наранят.

Още нещо положително за книгата е, че героите наистина бяха интересни, всеки носещ собствен заряд, който ме вълнуваше и ме караше да искам да разбирам нещо ново за всеки един от тях.

Но с това приключва и положителната част на мнението ми. Не знам дали заради многото суперлативи, които изчетох през годините или просто наистина очаквах повече от книгата, но като цяло тя е разочарование за мен. Както казах и по-горе, тръгна ми доста добре, но изведнъж ми дойде в повече. Аз съм съгласен, че понякога животът наистина е тежък и не на всеки от нас му е леко, но това, което се случва с Джуд в книгата буквално ме натовари излишно. До такава степен му се случват само лоши неща, че в даден момент от книгата дори загубих емпатията към него като герой, просто защото вече всичко ми идваше прекалено и на моменти нереалистично.

Ханя Янагихара

Аз обичам да свързвам четенето с нещо релаксиращо, бягство от реалността и нещо, което изобщо не ме натоварва. Тук като читателско изживяване получих точно обратното. И не, не е заради тежките теми поместени в романа – аз обичам тежки книги, тъжни истории не ме плашат. Просто за мен Ханя Янагихара преминава границата в даден момент и това мен ме отблъсна. Според мен се отива в една претенция, в която да наблъскаме всякакви драми в тази история, за да изглеждаме „тежко“. Заради това обаче  в един момент книгата ми стана бавна, много трудна за четене и както написах в началото - насилих се да я дочета.

Не знам дали наистина само аз съм с такова мнение за „Малък живот“, но ако е така, сигурно проблемът е в мен. За жалост с това заглавие се разминахме.

Автор: Любен Спасов

 „Какво е враната за глутница скърбящи човеци? Бъркотия.“

Тази книга без проблеми можех да я включа в поредицата #BookRecap: 6 книги, които все отлагам, защото ми се иска да я прочета поне от 5 години. Реших обаче да я отделя в отделно ревю, защото въпреки че не е точно моята книга, определено засяга тема, която е важна – справянето с тъгата.

Всеки от нас в живота си се е сблъсквал с нещо тежко, с което е трябвало да се справи. Загуба на любим човек, невъзможност за създаване на семейство, тежка раздяла, проблеми в работата, болест и още много.

Тази книга специално обръща внимание на историята на две момчета, които остават без майка и един баща, който остава без любов, а всички ние ставаме свидетели на това как те се опитват да се справят със скръбта.

Съпругът – литературовед, посветил се на творчеството на Тед Хюз, - и децата му са на ръба на отчаянието след внезапната смърт на майката. И точно тогава на вратата в лондонското им жилище изниква Вран, който сякаш е излязъл от стихосбирката на Хюз. Вран се заканва, че ще остане при осиротялото семейство, докато то има нужда от него.

„Скръбта е твар перната“ е книга за това как можем да се справим с тъгата и загубата. Книга, която нагледно ни показва как скръбта идва като неканен гост и колкото и да я гониш тя не всеки път си тръгва доброволно от някой дом. Това е книга, която поставя на преден план вечни въпроси като какво е да обичаш, как може по най-лесен начин да се преглътне скръбта от загубата, лесно ли е да продължиш напред и има ли рецепта за това как да се справим най-лесно или всичко е индивидуално.

Като читатели ние ставаме свидетели на низ от нелепи ситуации в това семейство – кои трагични, кои комични, като всичко това се смесва със спомените на главните ни герои и те постепенно започват да осъзнават, че всичко отминава. Колко и грубо да звучи това, докато болката е още силна.

Макс Портър

Това, което най-много ми хареса в книгата е, че скръбта е представена като гарван, който имаше свой живот в творбата. Това беше отделен герой, който  ни се представяше с различни лица, правеше различни неща с единствената цел да даде образ на скръбта, която е обзела едно семейство, което търси различни начини да прогони птицата от своя живот. Само че в един момент, тя става част от семейството и се чувства уютно около тях.

Самият начин на написване на книгата обаче не е моят. Идва ми помпозен, натъпкан с велики метафори, които само ми отежняваха четенето и ме караха да въртя очи от досада. Но историята ми беше любопитна и я дочетох с интерес.

Най-силното послание на книгата за мен обаче е, че скръбта също има край. Просто трябва да си дадем време.  

Автор: Любен Спасов