Майор Том ни показва колко е важно да имаш хора до себе си
„Мислех,
че ще мога да оцелея във вакуум. Мислех,
че мога да живея без други хора. Грешка.
Имам нужда от други хора. Всички имаме
нужда от други хора.“
Със
сарказъм, голяма доза лошо настроение
и приличащ на Уве, Томас Мейджър ни
показва кои са истинските неща в живота.
„Земята вика Майор Том“ от Дейвид М.
Барнет е книга за семейството,
препятствията,
пред които са поставени някои деца още
от ранна възраст и как зад всеки проблем
стои надеждата. Не очаквайте книга за
космоса или посветена на Дейвид Бауи.
Този роман е далече от това.
В
него
се разказва за Томас Мейджър, който е
кисел и намусен темерут, чиято единствена
любов е музиката на Дейвид Бауи.
Мрази прецакания си безсмислен живот.
Мрази всеки човек на Земята, най-вече
себе си. И всичко това си има причина,
дълбоко пазена в неговата душа. Kогато
се появява възможност да се откаже от
света,
се възползва без колебание.
След
поредица от непредвидени трагикомични
обстоятелства,
Томас се оказва първият човек, който ще
стъпи на Марс. И докато на Земята го
превръщат в знаменитост с прякор Майор
Том, той напуска планетата завинаги и
получава единственото, което истински
е искал.
Семейство
Ормърод живеят в Уигън, Англия. Това са
Гладис, милото бойно бабче, което започва
да губи паметта си, и внуците й -
10-годишният Джеймс – истински малък
учен и заради това мишена на побойниците
в училище, и 15-годишната Ели, която е
поела върху плещите си грижите за
семейството и прави всичко по силите
си то да не се разпадне.
Но един ден от космическия кораб Томас по погрешка се свързва с Гладис.
Възможно ли е Майор Том да помогне на семейство Ормърод, независимо че той е доста далеч от тях? Дали Гладис, Джеймс и Ели могат да го накарат да разбере, че е нужен на някого?
За
мен книгата тръгна много бавно. Трябваше
ми време да свикна със стила на автора,
героите. Някак си много трудно се потопих
в атмосферата на романа. Личи си, че
Дейвид М. Барнет е
журналист. Положителното
в това бе, че през цялата книга имаше
факти от съвременния свят, които бяха смесвани много добре
със сюжета, а и
в
самата книга има
актуалност,
но определено
стилът
на писане на Барнет не ми е от любимите.
И
тъкмо, когато си мислех, че тази книга
доста ще я измъча докато я прочета,
изведнъж нещата се промениха коренно.
Историята се разви и ми показа пластовете,
които се крият под тези герои. Семейството,
което е в голяма трудност,
го обикнах като свое, лудата, но в същото
време толкова мила баба ме размиваше
от сърце, а вечно нацупеният Том ни
разказа, че не е просто някакъв мърморко, а един
много наранен
човек.
Историята
на моменти ме трогваше, натъжаваше,
а след това размиваше,
но тази симбиоза ме накара да дочета
книгата за отрицателно време, за да видя
какво ще стане с героите.
Финалът
в интерес на истината леко ме разочарова,
защото ми напомни американските комедии
през 90-те, които завършват страхотно,
всичко се нарежда за отрицателно време
и има много изкуствено щастливи хора.
Но пък не се оплаквам – детето в мен
имаше нужда от този хубав край.
Хареса
ми, че книгата е изпълнена с музика -
“Space
oddity”
звучеше в
главата ми почти непрекъснато. Хареса
ми и че точно защото е запознат много
добре с тази
среда, в книгата
се показва как работят медиите, как
манипулират общественото мнение и как
могат да превърнат един особняк в герой
само за ден.
Това
е книга, която ни показва семейните
ценности, силната обич и как колкото и
да сме ядосани на света в края са ни
нужни хора. Без хора просто не можем.
