„Somebody in this crowd might be saying something bad about me behind my back. I'll do something, somewhere, out of pettiness soon.

Somebody might be keeping a secret from me, and it might hurt to find out. But I'm more interested in the parts that people want to show me.

And right now, that's all I can see.“

„I Hope This Finds You Well“ от Натали Сю е една от онези книги, които не просто помниш заради историята им, а и заради момента, в който са попаднали в живота ти. Аз си взех книгата от книжарница във Франкфурт по време на първото ми посещение на Книжния панаир в града, а пък започнах четенето ѝ докато бях в Истанбул на екскурзия и може би именно затова тя носи за мен допълнителна сантиментална стойност. Още когато я видях, имах чувството, че ще бъде леко, модерно и забавно четиво, но всъщност се оказа и доста по-близка до реалността, отколкото очаквах.

Романът проследява историята на Джоулийн – жена в началото на трийсетте си години, която работи в изтощителна корпоративна среда и постепенно се е превърнала в циничен и затворен човек. След поредица от неприятни ситуации в офиса тя по погрешка получава достъп до личните имейли и съобщения на своите колеги. Това ѝ позволява да разбере какво всъщност мислят хората около нея, както и какви тайни и проблеми крият зад професионалните си маски. Постепенно Джоулийн започва да вижда колегите си по различен начин, а междувременно се сблъсква и със собственото си минало, личните си страхове и невъзможността да избяга от травмите, които я преследват от години. Романът комбинира офис комедия, романтични елементи и по-сериозни теми като самотата, тревожността и нуждата от човешка близост.

Това, което най-много ми хареса в книгата, е колко лесно успях да се припозная в главната героиня и в начина, по който тя възприема корпоративната среда. Според мен романът е изключително подходящ за милениали и хора, които се чувстват изгубени в работата си, не знаят накъде да поемат и ежедневно се сблъскват със стресираща офис култура. Книгата много добре улавя онова усещане за изолация, което често съществува в корпоративния свят – хората работят рамо до рамо, но всъщност почти не се познават. Всеки носи някаква маска, играе определена роля и крие личните си проблеми зад професионален образ. Именно затова колегите в книгата изглеждат лицемерни и дистанцирани едни към други – не защото непременно са лоши хора, а защото никой не допуска другите достатъчно близо до себе си.

В много моменти виждах свои неприятни преживявания от корпоративната работа в историята на Джоулийн. Начинът, по който тя реагира на дребни пасивно-агресивни ситуации, изтощението от безсмислени служебни отношения и постоянното напрежение да се впишеш в среда, в която не се чувстваш на мястото си, ми се сториха изключително реалистични. Авторката успява много добре да покаже как работната среда може постепенно да изтощи човек психически и емоционално, особено когато липсва истинска комуникация между хората.

Много ми допадна и стилът на писане на Натали Сю. Книгата се чете леко и бързо, без излишни описания и претрупани обяснения. Стилът е директен, жив и много естествен. Именно това прави историята толкова приятна за четене. Авторката не се опитва да звучи прекалено дълбокомислено или драматично, а оставя героите и ситуациите сами да изградят емоцията. Това според мен е една от най-силните страни на романа.

Хуморът също беше голям плюс за мен. Той не е натрапчив или типично комедиен, а по-скоро много тънък, интелигентен и саркастичен. На няколко пъти наистина се засмях, защото ситуациите бяха абсурдни по един много реалистичен начин. Особено забавни ми бяха моментите, свързани с вътрешните мисли на Джоулийн и с това колко честно и понякога жестоко възприема хората около себе си. Именно този тип „умен“ хумор направи книгата още по-приятна за мен.

Natalie Sue

Една от най-интересните идеи в романа е свързана с възможността да знаеш какво мислят колегите ти за теб. На теория това звучи като нещо, което всеки би искал – абсолютна честност и достъп до истинските мисли на хората. Но книгата много добре показва, че това всъщност е нож с две остриета. Колкото и да се опитваме да се убеждаваме, че чуждото мнение не ни интересува, истината е, че то често ни засяга много повече, отколкото искаме да признаем. Джоулийн постепенно разбира, че когато видиш страховете, слабостите и несигурността на другите хора, започваш да ги възприемаш по различен начин. Това е и едно от основните послания на книгата – че не бива да прибързваме да съдим хората или да им поставяме етикети, защото почти никога не знаем какво преживяват всъщност.

Много ми хареса именно тази идея за допускането на хората по-близо до себе си. Според мен романът показва колко е важно да подхождаме с повече любопитство и разбиране към другите, вместо автоматично да изграждаме негативно мнение за тях. В началото Джоулийн вижда колегите си като повърхностни, дразнещи и неприятни хора, но постепенно осъзнава, че всеки носи свои лични проблеми, страхове и болка. Това е и причината в края на книгата тя да започне да гледа по различен начин както на тях, така и на самата себе си.

Темата за миналото също беше важна част от историята. Книгата показва, че човек не може просто да избяга от старите си травми и грешки. Миналото продължава да ни влияе, независимо колко дълбоко се опитваме да го скрием. Според мен едно от по-хубавите послания в романа е, че вместо да бягаме от миналото си, трябва да се научим да го приемаме, да се поучим от него и да продължим да се развиваме въпреки него.

Разбира се, книгата не беше изтъкана само от позитиви. Не е от тези заглавия, които бих препоръчал на всеки, по всяко време. Историята от миналото на Джоулийн ми беше интересна и ми беше любопитно постепенно да научавам какво точно се е случило, но на моменти ми се стори малко недоизпипана и сякаш набързо сглобена. Имах чувството, че потенциалът на тази сюжетна линия можеше да бъде развит по-силно емоционално. Любовната история също не ме убеди напълно. Според мен романтичната линия беше донякъде предвидима и „зашита с бели конци“. Не беше лоша, но определено не беше най-силната част от романа.

Отношенията между Джоулийн и майка ѝ също ми се сториха леко клиширани, но в същото време доста реалистични. Мисля, че много хора могат да се разпознаят в този тип семейна динамика – родители, които искат най-доброто за теб, но често не знаят как правилно да го покажат, и деца, които крият истинските си проблеми, защото не искат да разочароват никого.

В крайна сметка „I Hope This Finds You Well“ със сигурност няма да се хареса на всеки. Някои читатели вероятно ще намерят героинята за прекалено цинична или историята за твърде типично „милениълска“. Но за мен книгата беше много приятно, леко и забавно четиво с интересна и различна идея. Освен че ме разсмя, тя ме накара и да се замисля за начина, по който общуваме помежду си, за самотата в модерната работна среда и за това колко често изграждаме погрешни представи за хората около нас. Като цяло бих я препоръчвал и занапред. 

Автор: Любен Спасов