Book Adventure Club

„Мисля, че прекарах толкова много време в чакане всичко да започне, животът наистина да започне, че пропуснах за какво всъщност е бил той.“

„Не съвсем мъртва“

Холи Джаксън е следващият автор, който включвам в рубриката „Лятно почистване“. Обичам книгите ѝ, обичам начина, по който пише, обичам как изгражда мистериите си и най-вече способността ѝ да ме изненадва точно когато си мисля, че вече съм разкрил всички тайни.

С трилогията „Наръчник за убийства на добри момичета“ тя успя да ме превърне в свой почитател. Спомням си как поглъщах книгите една след друга и буквално не можех да се откъсна от тях. След това дойде ред на „Петима оцеляват“ - романът, който окончателно ме убеди, че Холи Джаксън е автор, чиито книги ще следя без никакво колебание. Прочетох го за броени часове и когато стигнах до последната страница, единствената ми мисъл беше: „Искам още.“

Затова доста се изненадах от себе си, че въпреки това колко много харесвам авторката, съм оставил не една, а цели две нейни книги да стоят непрочетени в библиотеката ми. Точно заради такива случаи създадох и тази рубрика.

Е, време е тази грешка да бъде поправена. В рамките на моето лятно почистване най-накрая се потопих с главата напред в „Завръщането на Рейчъл Прайс“ и „Не съвсем мъртва“. А, ако продължите да четете, ще разберете и как премина това потапяне.

„Завръщането на Рейчъл Прайс“

Анотация: 

Животът на Бел Прайс преминава в сянката на майка ѝ Рейчъл, изчезнала мистериозно преди шестнайсет години. Момичето, тогава едва на две, е единственият свидетел на похищението, но не си спомня нищо от този ден. Случаят остава неразрешен и като че ли всеки има собствена теория какво е сполетяло Рейчъл. А Бел си мечтае всички просто да оставят на мира нея и семейството ѝ.

Мечтата ѝ изглежда по-непостижима отвсякога, защото бащата на Бел се е съгласил семейството да участва в направата на документален филм за изчезването. Момичето си мисли, че по-зле няма как да стане… И се случва невъзможното. Рейчъл Прайс изниква сякаш от нищото, насред пътя, облечена в същите дрехи, с които последно е видяна преди шестнайсет години.

Загадката най-сетне ще бъде разплетена! Само че разказаното от Рейчъл не звучи правдоподобно. Бел е убедена, че майка ѝ лъже и крие ужасна тайна, и ще направи всичко по силите си, за да разбере истинската причина тя да се завърне от мъртвите. А през цялото време камерите продължават зорко да следят семейство Прайс. 

Холи Джаксън го направи отново - успя да ме накара да прочета нейна книга за часове. Успя да ме зариби до такава степен, че веднъж отворих ли романа, просто не можах да го затворя и жадно попивах историята до самия край.

Всъщност до момента това се случва с всяка една нейна книга. Няма заглавие на Холи Джаксън, което да съм чел на малки порции или да съм оставял за следващия ден. Винаги е едно и също - отварям книгата, потапям се в историята и не спирам, докато загадката не бъде разплетена. Има нещо в начина, по който авторката изгражда мистериите си, което ми действа почти пристрастяващо.

И „Завръщането на Рейчъл Прайс“ не прави изключение. Това е роман, в чиято основа стои една огромна мистерия, която постепенно се разгръща пред очите на читателя. От мистериозното изчезване на Рейчъл Прайс преди години до нейното още по-необяснимо завръщане, книгата непрекъснато задава нови въпроси и сякаш нарочно отказва да даде лесни отговори. С всяка изминала страница загадката ставаше все по-сложна и в един момент започнах сериозно да се чудя какво логично обяснение изобщо може да съществува за всичко случващо се.

Това, което най-много харесвам в Холи Джаксън, е способността ѝ постоянно да държи читателя нащрек. Историята е изпълнена с малки обрати и изненади и точно когато си помислиш, че най-накрая си сглобил пъзела, се случва нещо, което напълно обърква теорията ти. Хареса ми и колко добре са изградени героите. Почти до самия финал няма ясно изразен злодей. Да, Бел нарочва Рейчъл Прайс за лъжкиня още от самото начало, но докато четях, имах чувството, че нещо не е наред с абсолютно всички. Не само с Рейчъл, а с цялото семейство Прайс. Всеки герой крие тайни, всеки има свои мотиви и никой не изглежда напълно невинен.

Холи Джаксън

Що се отнася до развръзката, аз останах доволен. За мен обяснението беше логично и се вписа добре в цялостната картина на романа. Да, имаше един-два момента, които ми се сториха малко наивни и ме накараха да се замисля дали в реалния живот биха се развили точно по този начин. Но честно казано, съм склонен да простя това на Холи Джаксън, защото историята беше достатъчно увлекателна, а отделните парчета от пъзела си дойдоха на мястото. Освен това, както винаги, стилът ѝ е лек, динамичен и изключително приятен за четене.

Много ми допаднаха и по-големите теми, които романът засяга. „Семейството преди всичко“ е може би най-често повтаряната идея в книгата, но беше интересно да наблюдавам колко различен смисъл влагаше всеки герой в нея. „Завръщането на Рейчъл Прайс“ говори за токсичното влияние на семейството, за изкривените ценности, за насилието, за сляпата лоялност и за това докъде е готов да стигне човек, за да получи онова, което винаги е искал. Говори и за опасността да бъдеш въвлечен в една обща тайна, която постепенно започва да определя целия ти живот.

Допадна ми и темата за това как в журналистиката и документалистиката не всичко трябва е на всяка цена. Как има човешки фактор, който винаги трябва да се взима предвид. Как не всяка история трябва да бъде разказана заради скандала, защото в нея все пак има замесени човешки съдби и чувства. Това е хубаво послание в крайна сметка, защото много често тази подробност се забравя – не само от медии и хора, които правят филми, а от нас, които ежедневно в социалните мрежи си мислим, че можем да казваме и коментираме всичко и всеки. 

За мен „Завръщането на Рейчъл Прайс“ е многопластов роман, който предлага много повече от една добре разказана мистерия. Това е книга, която успява едновременно да забавлява, да държи в напрежение и да задава интересни въпроси за хората и отношенията помежду им. Категорично 5 звезди.

А сега нямам търпение да разбера дали „Не съвсем мъртва“ ще се нареди в тази златна поредица от добри книги на Холи Джаксън. 

„Не съвсем мъртва“

Анотация:

Джет е на двадесет и седем години. Никога не е напускала Уудсток, Върмонт, и все още чака животът ѝ да започне. „Ще го направя по-късно – казва тя. – Има време.“

Докато в нощта на Вси Светии Джет е агресивно нападната от непознат, чието лице не успява да види.

Тя преживява катастрофална мозъчна травма и лекарите са убедени, че в рамките на седмица ще умре от тежка аневризма.

Джет никога не е мислела, че може да има врагове. Но сега гледа с други очи на всички: семейството си, приятеля си, бившата си най-добра приятелка – вече нейна снаха, бившия си приятел.

Разполага със седем дни и, докато състоянието ѝ се влошава, може да разчита единствено на помощта на приятеля си от детинство Били. Въпреки това е решена да си отиде по възможно най-добрия начин – като разкрие собственото си убийство!

„Не съвсем мъртва“ определено е по-различна книга от всичко, което съм чел досега от Холи Джаксън. И тя е написана в добре познатия ѝ стил - динамично действие  и сюжет, който се чете леко и бързо, но този път историята ми се видя по-зряла. Не беше толкова наивна, нито толкова тийнейджърска като предишните ѝ романи. В същото време не ме грабна по онзи почти пристрастяващ начин, по който го направиха другите ѝ заглавия. Това обаче не означава, че книгата не ми хареса - просто ми предложи нещо различно.

Още когато прочетох анотацията, идеята ми се стори страхотна. Да дадеш на главната героиня ограничено време живот след брутално нападение и да я накараш да разследва собственото си убийство е наистина интересен похват. Хареса ми как авторката използва този обрат не само за да изгради мистерията, но и за да създаде постоянно усещане за напрежение. Часовникът тиктака, времето изтича, а Джет е принудена да търси истината, докато постепенно се примирява със съдбата си. Имаше нещо особено въздействащо в начина, по който тя говореше за себе си сякаш вече е мъртва. Това придаваше на историята една меланхолична нотка. 

Вместо да се фокусира единствено върху издирването на убиеца, романът постепенно разкрива пласт след пласт семейни тайни, пазени в продължение на седемнадесет години. Именно тези тайни движат историята напред и превръщат разследването в нещо много повече от стандартна криминална загадка. С всяка нова разкрита истина напрежението се покачваше, а отношенията между героите ставаха все по-сложни и интересни.

Точно тези дълго пазени тайни доведоха и до най-силните обрати в сюжета. Около стотната страница бях убеден, че този път съм разгадал мистерията. Дори леко се разочаровах и си помислих, че Холи Джаксън не се е справила толкова добре, колкото обикновено. За щастие се оказах в грешка. Истинският убиец беше съвсем друг човек. Да, подозирах го бегло в някакъв момент, но но и с истинските му мотиви. До последно таях надежда, че Джет ще намери начин да оцелее, но книгата избра по-реалистичния път.

Но ако трябва да посоча едно нещо, което ще помня най-дълго от „Не съвсем мъртва“ ще бъде посланието. Зад криминалния сюжет се крие една много човешка идея, че животът не трябва да се отлага. Че трябва да ценим времето, което имаме, да се радваме на хората около нас, да преследваме мечтите си и да казваме важните неща навреме. Защото всички живеем с илюзията, че винаги ще има утре. Че ще намерим подходящия момент по-късно. А истината е, че никой не знае колко време му остава. Именно затова трябва да правим нещата тук и сега, вместо постоянно да ги отлагаме за някое неопределено „после“.

Може би точно затова „Не съвсем мъртва“ ми се стори като една от най-зрелите книги на Холи Джаксън досега. Да, в нея има мистерия, обрати и напрежение, но зад всичко това стои и едно много силно напомняне да не пропускаме живота, докато чакаме той тепърва да започне.

Автор: Любен Спасов

“Water remembers. It is humans who forget.”

Има автори, които просто харесваш, и автори, които в някакъв момент се превръщат в част от теб. За мен Елиф Шафак е точно такава авторка. През годините тя постепенно се открои като една от най-любимите ми писателки — не само заради историите, които разказва, а заради начина, по който го прави. Нейните книги ме накараха да се влюбя в Истанбул много преди изобщо да го посетя. Начинът, по който описва града — меланхоличен, магичен, шумен и жив — успя да изгради в съзнанието ми едно място, което тази година най-накрая видях с очите си. И честно казано, докато вървях по улиците на Истанбул, на моменти имах чувството, че вече съм бил там именно заради нейните книги.

С Елиф Шафак обаче винаги сме имали особена love-hate relationship. Или се влюбвам напълно в книгите ѝ, или изобщо не успяват да ме спечелят. Досега само две нейни заглавия бяха останали някъде по средата — „Любов“ и „Островът на изгубените дървета“. Книги, които харесах и оцених, но в които не успях да се вкопча емоционално. Просто добри романи, написани от човек, който безспорно умее да пише. И точно затова ме беше страх да започна “There Are Rivers in the Sky” - защото нямах никаква представа в коя от тези категории ще попадне.

“There Are Rivers in the Sky” проследява преплетените съдби на няколко герои, разделени от време и пространство, но свързани чрез водата, паметта и историите, които оставяме след себе си. Романът се движи между Викториански Лондон, съвременен Истанбул и бреговете на река Тигър, като разглежда теми за принадлежността, природата, загубата и човешкото наследство.

Купих “There Are Rivers in the Sky” в Белград малко преди пътуването ми до Истанбул и самият факт, че я носех със себе си из града, я направи някак специална за мен. А когато най-накрая започнах да я чета, почти веднага си припомних защо толкова обичам Елиф Шафак. Тя има онзи рядък талант да разказва истории по магичен начин. Така, че да се потопиш напълно в тях и да не искаш да излизаш от света им. Писането ѝ е красиво, плавно и почти хипнотизиращо. От онези книги, които не четеш набързо, а усещаш.

И въпреки това “There Are Rivers in the Sky” по-скоро попадна в онази моя „средна“ категория. Докато четях, постоянно осъзнавах колко добър е романът - колко талантливо е написан, колко внимателно е изграден и колко силни идеи носи в себе си. Но емоционално така и не успя да ме докосне истински.

Много ми хареса преплитането на трите различни съдби на героите и начинът, по който Елиф Шафак постепенно свързва историите им в едно цяло. Тя е абсолютен майстор в изграждането на атмосфера и в описанията - всичко изглежда живо, осезаемо и изпълнено със смисъл. Особено много ме впечатли символиката на капката вода, която преминава през цялата книга. Толкова красива и нежна метафора, която те кара да се замислиш как талантливите автори могат да намерят вдъхновение буквално във всичко около себе си и да го превърнат в нещо въздействащо.

Като любим герой за мен се открои Артур – момче с необикновена съдба, която като че ли беше спойката на целия роман. Беше ми интересно какво ще направи със своята специална дарба, която е неговото най-голямо богатство, но и проклятие от което не може да избяга. Хареса ми неговата любознателност и желанието да научава нови неща. „Уроците“ в тази книга за мен минават през неговата призма и виждаме как той разбира много както за себе си, така и за живота в движение. Аз лично ще запомня този роман с него, защото той самият прави една рамка, в чиято символика се крие силата на този книга.

Елиф Шафак

Хареса ми и посланието, което “There Are Rivers in the Sky” носи. Начинът, по който показва как в стремежа си да се развиваме като общество често сме готови да разрушаваме природата и да пренебрегваме всички живи същества около нас. Колко егоцентрични можем да бъдем понякога и колко рядко се замисляме за наследството, което унищожаваме — културно, историческо и природно. Това е книга, която има какво да каже и определено оставя следи след себе си.

Но въпреки всички тези позитиви, така и не успях да се свържа истински с героите. Разбирах болките им, съчувствах им и следях историите им с интерес, но никога не почувствах онази силна емоционална връзка, която съм изпитвал с други книги на Елиф Шафак. Не успях да стана едно цяло с персонажите и да преживея историите им по начина, по който ми се е случвало преди с нейни романи.

В крайна сметка бих препоръчал “There Are Rivers in the Sky”. Това е поредното силно и качествено заглавие от Елиф Шафак - красиво написано и изпълнено със смисъл. Просто за мен няма да се нареди сред любимите ми нейни книги.

Автор: Любен Спасов

„Всяка книга е пътуване, карта, отразяваща сложните криволици на човешкия ум и душа. Тази не прави изключение. Затова всеки читател в известен смисъл е пътешественик.“

В момента, в който с Цвети решихме, че ще правим рубриката „Тя и той“ знаехме едно – първите две книги със сигурност ще са „Нощната кучка“ и „Черно мляко“. Въпреки че са на една и съща тема – следродилната депресия – искахме да се докоснем до две коренно различни книги. Едната по-провокативна, артистично луда и стряскаща. А другата по-философска, поднесена с финеса и сладкодумието на един от най-добрите разказвачи в съвременната турска литература. 

И да, Елиф Шафак е точно това – изкусен разказвач, който може да поднесе и най-чувствителната тема по начин, който да те плени и да няма засегнати. Всяка нейна дума е точно на място, всяко изречение те удря право в целта. „Черно мляко“ не прави изключение. Въпреки че засяга темата за следродилната депресия и поставя на преден план отново отношенията мъж/жена, след прочита ѝ всеки един читател може да си вземе нещо за него – независимо дали вече е родител или му предстои. 

И все пак книгата е много женска, затова е любопитно как преминава през ума на мъжа и как на жената. Къде с Цвети се припокриваме като мнение и къде се различаваме? Може да разберете в статията. 

ТЯ: Най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки!

За начало трябва да споделя, че основното вдъхновение да се включа в този проект беше точно „Черно мляко“. Отдавна ми я препоръчват като книга за майчинството, за дилемата на всяка жена, която иска да гради кариера, но в същото време да бъде майка и съпруга  и изобщо за ролята на жената в света на литературата. В сравнение с „Нощната кучка“ и „Жълтият тапет“ обаче книгата на Елиф Шафак използва един доста по-мек подход за представяне на тези теми. 

Голяма част от романа е посветена на различни авторки като Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар, Зелда Фицджералд и лутането им между писателката и жената в тях. Самата Елиф е в подобна дилема и търси правилната посока през историите и опита на другите. Ако се интересувате от литература и обичате биографиите, тази информация със сигурност ще ви бъде интересна и обогатяваща. 

Но най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки, както тя нарича различните части от себе си. Почти веднага след като прочетох книгата, се замислих кои са моите палечки и има ли такива, които съм скрила някъде много дълбоко и не им позволявам да се покажат или да надигнат глас. Оказа се много полезно упражнение – да отделим време да опознаем себе си, да видим какво потискаме и да се осмелим да изразим свои черти, които досега сме загърбвали. Жените често се разкъсват между множество роли, опитват се да бъдат всичко за всички и това може да ни изиграе лоша шега. В същото време, изборът да се спрем само на едно поприще може да изисква жертви и трябва да сме наясно със себе си, за да ги направим и да живеем с решенията си. Затова е важно да отделяме време за „разговор с нашите палечки“ и да изградим силна връзка със себе си.

В края на книгата идват майчинството и следродилната депресия, която Елиф описва като един джин – Господаря Потон, с когото трябва да намери общ език. За разлика от „Нощната кучка“ тук депресията е представена по-леко, по-скоро като апатия, като липса на желание за писане и вдъхновение. Всъщност Елиф я разделя на три варианта  – всеки по-сериозен от другия и понякога различните палечки попадат под влиянието на някого от тях. Полезна аналогия, която ни показва, че едно такова състояние може да засегне някои аспекти от живота ни, но да се прояви много по-леко в други. Тук Елиф дава и кратък въпросник, който може да помогне на една майка да определи каква е вероятността скоро да се срещне с Господаря Потон.

Ако искате да четете по темата, но не търсите предизвикателно четиво като „Нощната кучка“, „Черно мляко“ може да се окаже добра алтернатива.  А откривам и нещо общо между Елиф и героинята на Рейчъл Йодър – и двете са отдадени на творческа работа и намират своя път за спасение от депресията като създават нещо ново и започват отново да изразяват творческата си същност. Освобождаването на твореца в тях, чертае пътя им напред, което според мен е валидно за всеки човек в подобна ситуация – независимо дали творчеството е било част от живота и работата ни. Свободата да създаваме, да се изразяваме по различни начини – чрез рисуване, кулинария, скулптура, градинарство, писане… всеки може да намери своя метод, но това като че ли е една основна и полезна терапия. Именно чрез нея Елиф Шафак създава „Черно мляко“ и от дилемите и болката ѝ се ражда нещо красиво и бих казала – много ценно.

ТОЙ: От „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки!

Всеки, който ме познава, знае колко много обичам Елиф Шафак. Прочел съм всички нейни книги и въпреки че някои от тях грам не ми харесват, повечето са ми бръкнали толкова надълбоко в душата, че ако трябва да направя топ 5 на любимите ми автори за всички времена, тя със сигурност ще е вътре. Елиф Шафак е прекрасен разказвач, всяка нейна история те пренася на мястото за което се разказва и създава магия, която не може да се опише с думи. Просто трябва да си прочел нещо нейно, за да разбереш какво имам предвид.

И точно заради това отлагам да прочета от 2018 година „Черно мляко“. Мислех, че тук вече няма как да ме спечели. Че тази книга е прекалено женска. Че ще се разочаровам от Елиф и ще си изгубя времето. Не съм знаел колко се лъжа. 

Буквално преди часове приключих книгата и не мога да повярвам с каква лекота Елиф Шафак е написала книга за следродилната депресия и я е направила общовалидна както за мъже, така и за жени. За мен основния фокус на книгата е по-скоро как да бъдеш родител – какви са правилата? Има ли изобщо такива? Ако работиш и гледаш дете – едно от двете винаги страда и това прави ли те лош човек? Как взимаш решението да загърбиш егоизма и амбициите си и решаваш да отдадеш живота си на друго човешко същество. 

Елиф Шафак

И въпреки че тя дава много примери от женска гледна точка, според мен от „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки. Защото тя дава житейски примери за ситуации между двойки, в които може би в даден момент всеки един от нас попада и тези ситуации могат да се разгледат като съвет как да се държиш в тях, ако някога ти се случи или пък да преосмислиш държанието си, ако вече си го изживял. 

Но каквото и да си говорим „Черно мляко“ е женска книга. Елиф Шафак задълбава в темата за следродилната депресия и вътрешния женски свят, което мен като мъж лично ме отегчи на моменти. Идеята ѝ да предаде вътрешните си борби на страниците, като ги олицетвори като палечки със собствено мнение и чувства, а на следродилната депресия да даде образ на лукав джин, е много добра, но на моменти ми ставаше прекалено философско, което аз лично не обичам. А и мисля, че „мъжкото четене“ е доста по-прагматично. От тази част от книгата си взех много и ми беше любопитно да разбера какви мисли са минавали в главата на авторката докато се е борила с депресията, но похватът не е точно моят. 

Но книгата ми хареса много, защото Елиф Шафак редува появата на тези палечки и пълното си душевно разкритие пред читателя с любопитна информация за велики личности като Зелда и Скот Фицджералд, Айн Ранд, София и Лев Толстой и много други, които са попадали в подобни човешки ситуации и всеки е изплувал … кой както може. Книгата разглежда темата от всяка една гледна точка и ни поднася примери, които се разглеждат през една малко по-различна призма. 

Хареса ми, че дори е представила гледната точка на хората, които не искат да имат деца. И това е важно, защото не всеки има тази нужда, а тези хора често са заклеймявани от обществото. А както самата Елиф Шафак казва в книгата – всеки приема децата по различен начин и рожба може да не е само биологичното ти дете. 

Честно казано се радвам, че прочетох книгата през 2025, а не през 2018 – преди 7 години нямаше да ми хареса, защото нямаше да я разбера. И щеше да е грешка. А това е важна книга с едно много добро изпълнение.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

 „Нямаме нужда от магия, за да променим света, вече носим всичката нужна за това сила: имаме способността да си представяме по-доброто.“

Дж. К. Роулинг

Тази година наистина нямах търпение да дойде време за Коледа. Първо, защото имах нужда от голяма почивка. Второ, защото така сe стекоха нещата, че осъзнах, че ще имам много време за четене. А точно за дните преди Коледа си оставих книгите на Дж. К. Роулинг.

Към момента съм прочел всичко излязло от авторката в България, но ми бяха останали само тези три заглавия, за които ще ви разкажа в тази статия. А книжното ми преживяване с романите на Дж. К. беше в двете крайности. За първи път не харесах нещо написано от нея, но пък след това се влюбих в много нови герои и истории.

Ще използвам случая и да ви пожелая Весела Коледа! Нека този празник е изпълнен с много топлина и здраве за вас и всичките ви близки. А сега, нека ви потопя в магичния свят на Дж. К. Роулинг.

„Вакантен пост“

Изненадващо за мен обаче, това коледно книжно приключение започна с голям провал! Не мога да повярвам, че го пиша за книга на Дж. К. Роулинг, но „Вакантен пост“ е едно от най-големите ми разочарования за 2023 година.

Историята беше разпиляна, скучна, изпълнена с излишни цинизми на всяка втора страница. Не ми го побира ума как след „Хари Потър” и малко преди поредицата за Корморан Страйк, Дж. К. е написала това. Тази книга е като чернова, която вместо да бъде изтрита, тя и екипът ѝ са решили все пак да я публикуват.

„Вакантен пост” сякаш изобщо не е писаната от Роулинг. Няма онази магия, която се усеща при нейното писане. Онова чувство, което те кара да заобичаш героите и историята и да не искаш да затвориш книгата. Роулинг, дори в най-кървавите части от поредицата за Страйк, успява да ми създаде един „уют”, който само в нейните романи го има. Да ме приласкае и да не искам да напускам света, който създава. Тук обаче имаме муден сюжет, дразнещи герои, интригата е много размита и просто исках да приключа с четенето колкото се може по-скоро. На няколко пъти ми се идеше просто да захвърля книгата и никога да не се върна към нея.

Спирам дотук с мнението си за „Вакантен пост”, защото каквото и да напиша, ще бъде негативно, а аз по принцип не обичам такива ревюта, но най-вече не искам тази статия да бъда такава.

„Икабог“

Ето това вече е моята Дж. К. Роулинг!

След разочарованието с „Вакантен пост” направо си ме беше страх да започна детските ѝ книжки, но за щастие цялото ми притеснение е било безпочвено.

Обожавам „Икабог”! Историята за чудовището е поредното доказателство за това, че Дж. К. е майстор в измислянето на чудати светове и още по-чудни герои. Привързах се към всеки един персонаж в тази книга - страдах за загубата на някои от тях, радвах се на успехите им, ядосвах се на несправедливостите.

Това за мен е приказка, която съдържа в себе си важни послания за децата, но поднесени по любопитен начин, който ще им бъде интересен. Историята в „Икабог” е важна. Поуката още повече. В книгата Дж.К. ни показва как хората понякога са много по-големи чудовища, дори и от най-страшното такова, което се спотайва във въображението ни. В името на богатства, власт и его, хората сме готови да убиваме, да лъжем, да правим живота на другите непоносим. За своя собствена изгода сме склонни да жертваме всичко около нас, без да се замислим за последствията.

И точно такава история ни представя Дж.К. в книгата. Разказва ни за това как една легенда за чудовище оживява и се превръща в най-големия кошмар за цяло едно кралство, но накрая се оказва, че всъщност чудовището е човек обзет от мания за величие. Човек, който не се спира пред нищо, за да успее и взима стотици животи, за да постигне целите си. За жалост е и човек, който чрез различни методи, привлича съмишленици и заедно подържат една лъжа, която е пагубна за много хора.

Но, за щастие, в тази история посланието, което се откроява е това за надеждата. Надеждата, че у всеки човек се крие една голяма добрата, която накрая ще надделее над злото и ще го победи. Надежда, че всеки може да се промени и че колкото и да сме разединени и уплашени, можем да се обединим около една кауза и да се борим за нея. Надежда, че човечеството не е загубено и винаги сме готови да си помагаме в трудни моменти и да правим както своя живот, така и на другите, много по-лесен и щастлив.

Препоръчвам „Икабог” и на децата, и на техните родители. Това е книга, от която можеш да извлечеш много поуки за себе си и те кара да се замислиш над много неща. Щастливият край обаче наистина те оставя с една надежда, типична за приказките - че винаги има светлина и в най-тъмния тунел и че най-доброто предстои. Честно казано, точно от такова четиво имах нужда около празниците.

„Коледния Прасчо“

Това бе перфектната книга, която да прочета на Бъдни вечер, малко след полунощ. „Коледния Прасчо“ е страхотна коледна история, която е написана в духа на най-големите детски класики. Тук Дж. К. се е развихрила и е написала книга, която да те разтовари, вдъхнови, да ти подейства емоционално. История, която да е важна както за децата, така и за възрастните.

От „Коледния Прасчо“ децата могат да научат да пазят играчките си, да не ги оставят на различни места и да са отговорни към това, което притежават. Могат да научат как приятелството е едно от най-важните неща на света и когато преживяваш с някого различни приключения, независимо пред какви трудности сте поставени, трябва да се бориш за този човек и никога да не го предаваш. В „Коледния Прасчо“ има много любов. Любов към родителите, любов към отминали времена, любов към играчка, която е единствената константа в живота ти. Всеки един млад читател може да се припознае в главния ни герой Джак и любовта, която изпитва към своята любима играчка. Но тази любов символизира много повече от привързаност към вещ. Символизира преминаването през трудностите и колко сълзи и безсънни нощи ти е коствало да преодолееш даден проблем. Символизира доверяването на най-пазените тайни и искрени желания, без дори да се налага да ги изричаш на глас. Символизира детството.

Но освен децата и възрастните могат да вземат много от тази книга. В нея Дж. К. ни припомня какво е наистина да обичаш и какво значи, когато държиш на нещо или някого, да си готов да направиш наистина всичко и да не се отказваш от него. Докато четях за приключенията на Джак и Кип се замислих по какъв оригинален и хубав начин Дж. К. е показала на децата как трябва да имаме амбиция, но насочена в правилната посока и да използваме правилните методи, за да постигаме целите си. Как трябва да имаме принципи, които да отстояваме.

Но най-вече трябва да имаме надежда, че всичко е поправимо и от теб зависи да бъдеш своята най-добра версия. Но и надежда, че нещата, колкото и зле да изглеждат, накрая отново може да се наредят по най-добрия начин. Защото надеждата ни крепи и ни помага да преминаваме през всичко, за да може финалът да е щастлив и да сме доволни от постигнатото.

Изключително много харесах детските книжки на Дж. К. Освен, че ми бяха коледни и ми създадоха страхотно празнично настроение, ми подействаха отрезвяващо и за мои дилеми, които имам в този момент. Дадоха ми посока за размисъл и ми показаха, че колкото и да е трудно, наистина трябва да се стараем да бъдем добри, разбиращи и смели. Защото само тогава ще имаме успеха, който неспирно търсим.

Автор: Любен Спасов

 „Всяка театрална сцена беше едно голямо огледало, обърнато към зрителите; и всяко огледало беше една театрална сцена, разположена по средата на живота.“

Много харесвам Елиф Шафак. Както като автор, който пише увлекателно и може да те накара да усетиш всяка еднa история по различен начин, така и като активист, който се застъпва за важни теми и не го е страх да е изразява своето мнение. Това нейно качество често го има и в книгите ѝ и е жалко, че само защото е „мейнстрийм“ много хора я отхвърлят, тъй като тя вплита доста важни политически, а и не само, теми в книгите си и смятам, че е автор, който си заслужава четенето.

Аз лично обаче имам love-hate relationship с Елиф Шафак. На тази жена все едно от време на време някой друг ѝ пише книгите. Поне при мен, винаги се получава така, че мнението ми за романите ѝ е на двата полюса - или ми харесват изключително много, или не стават за четене. За жалост "Огледалата на града" се оказа от втория тип.

За феновете на историческите романи сюжетът може би е привлекателен. Действието в „Огледалата на града“ започва в Испания и завършва в Истанбул, на другия край на Средиземноморието. Седемнадесети век е времето на дълбоки промени. Това, което се случва в Испания, е много подобно на онова, което ще се случи в различни части на света – елиминирането на малцинствата в името на изграждането на монолитното „ние“. Инквизицията в Испания преследва арабите и евреите и в книгата са дадени много нагледни примери как се е случвало това.

По принцип обичам исторически романи, много любопитен ми изглеждаше и сюжетът, който разглежда точно тези събития в Испания. В началото на книгата дори исках да знам как биха се развили героите. Но много бързо книгата ми доскуча, а някъде към средата буквално ми стана безинтересна. Романът е изпълнен с много философски размисли, муден сюжет, религия, фантастични елементи, които включват странни сънища и същества, а героите бяха доста нелогични с още по-нелогични действия. Честно казано още утре може би вече няма да си спомням какво съм прочел.

Естествено писането на Шафак е красиво и си набелязах много хубави цитати, а някои от разсъжденията и примерите в религиозна насока дори ми допаднаха, като след Великден ми дойдоха и много на място, НО като цяло съм разочарован. Това е последната книга от преведените на български от нея, която не бях прочел и се надявам в бъдеще да пише по-хубави романи.

Защото последните й издадени книги доста ми харесват, като в края на ревюто ще ви оставя своите мнения за тях. Но наистина с Елиф Шафак не знам какво да очаквам – или ще е история, която ще ме разтърси и няма да искам да оставя книгата за секунда или ще я мъча до последно по 2-3 седмици. Неразбирането с „Огледалата на града“ ще го отдам на това, че е една от първите ѝ издадени книги и все още не е имала този усет за наистина добрата история.

Автор: Любен Спасов

Още мои мнения за книги на Елиф Шафак:

„ТРИТЕ ДЪЩЕРИ НА ЕВА“: ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-КЪСНО

„10 МИНУТИ И 38 СЕКУНДИ В ТОЗИ СТРАНЕН СВЯТ“: КНИГА, КОЯТО СЕ ЧЕТЕ НА ЕДИН ДЪХ

„ОСТРОВЪТ НА ИЗГУБЕНИТЕ ДЪРВЕТА“ – ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НАВОЙНА

 „Няма значение как точно ще умра, а какво ще направя преди това.“

Това ревю ще бъде кратко, защото наистина няма какво толкова да кажа за книгата на Адам Силвера „Накрая и двамата умират“. И за жалост нямам предвид, че е толкова добра, че ме е оставила без думи. По-скоро няма какво толкова да кажа за книгата, защото определено тя ми беше … равна. На моменти – дори скучна.

Адам Силвера ни запознава с Матео Торес и Руфъс Еметерио. Това, което веднага разбираме за тях е, че след 24 часа ще умрат. В света на тези двама непознати, единственото нещо, което ги свързва е, че са получили обаждане от Отряда на смъртта. Отряд, който предупреждава всеки човек, кога точно ще умре, за да има възможност да бъде с близките си през тези последни часове, да направи всичко, което мисли, че е проспуснал .. абе, всеки да изживее последния си ден кой както намери за добре.

И така Матео и Руфъс разбират, че на 5-ти септември е дошъл техния ред и чрез приложението „Последният приятел“ се намират един друг и успяват да изживеят цял един живот само за 24 часа заедно. Но дали това е възможно или в края съжаляват за всички пропуснати възможности?

„Накрая и двамата умират“ има заложена в себе си много добра и оригинална идея. Героите ни живеят в свят,  в който знаят кога ще дойде краят на техния живот и виждаме как всеки приема новината по различен начин. Някои решават да се отдадат на приключения, други се затварят в себе си, трети не могат да го повярват, четвърти се отдават на отмъщение. Докато четеш тази книга се замисляш много сериозно какво би направил ти в същата ситуация? Би ли променил нещо, би ли съжалявал за действията си?

Книгата ни показва нагледно как трябва да ценим всеки един момент в този живот. Да не оставяме нещата за утре, да не се страхуваме да обичаме, да не се вглеждаме в дребните неща, които ни ядосват и които много често нямат смисъл.

Постановката на книгата е много различна и някак си ти се свива сърцето, че двамата герои накрая ще умрат. Докато четеш, не само че ги опознаваш и се привързваш към тях, но и виждаш, че идеята на автора не е да се получи някакъв холивудски обрат, в който всичко да приключи щастливо. Не! Животът е такъв, смъртта е част от него и никой не може да я избегне. Разликата е, че тук, както ние като читатели, така и героите в книгата, знаят, че краят ще дойде. Независимо какво правят, независимо, че им се иска да се примолят на някого да има изключение за тях. Както и в живота, така и в романа, не винаги нещата се подреждат както искаме.

Адам Силвера

И въпреки че ме накара да се замисля над доста теми докато я четях, книгата определено не можа да ме докосне. Самото писане не можеше да ме накара да се разчувствам. Изграждането на историята някак си беше вяло. Героите ми бяха плоски, като изключим може би Матео и Руфъс, но и с тях можеше да се свърши по-добра работа. Като цяло книгата не надвишава средното ниво, а на моменти дори ми ставаше толкова безинтересно, че се спирах да чета, за да си ровя в телефона. Може би очаквах повече.

За финал мога да кажа, че романът определено е любопитен, но е заглавие, което може да почака, ако имате дълъг списък с книги , които искате да прочетете скоро.

Автор: Любен Спасов