„Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата между живота и смъртта. Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от опасностите. Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички ни.“

Темата за жените хеньо ми е интересна от 2018 година. Тогава се запознах книгата на Мери Лин Брахт „Бяла хризантема“, която ме попиля и до ден днешен смятам, че една от най-добрите книги, които съм чел. Историята е тежка, съсредоточена е в периода на Втората световна война и разказва за две сестри, едната от които става и „жена за разтуха“, което пък е тотално различна и просторна тема, за отделно ревю. 

В „Бяла хризантема“ обаче за първи път разбрах за жените хеньо и останах очарован от това, което научих за тях. За способността им да се гмуркат доста дълбоко, без помощни средства, без да се предпазват от студа. За устроения матриархат и как жената хеньо издържа семейството, а мъжът гледа децата. За любовта към морето на тези жени. За силата им. За традицията, която за жалост умира. 

Затова, когато разбрах за книгата на Лиза Сий „Островът на морските жени“ нямаше как в даден момент да не прочета и нея. В същия момент в Apple TV + качиха документалния филм “The Last of the Sea Women”. Затова реших този път да ви заведа на едно по-различно „Кино с книга“. В това издание на рубриката няма да си говорим за книга, по която е направен филм, а ще си говорим за жените хеньо, за които се пишат книги и се правят филми, и как двете неща ми подействаха на мен. 

За книгата

В „Островът на морските жени“ се запознаваме с две момичета - Миджа и Йонсук - които са от корейския остров Чеджу и въпреки различното си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат надолу с главата свят, управляван от жените, които осигуряват прехрана за семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки и момичетата нямат търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано ежедневие.

Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на XX век, през Втората световна война и Корейската война – с нейните гибелни последици, до ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две воюващи помежду си империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

Ако трябва да сравня „Бяла хризантема“ и „Островът на морските жени“, основната разлика между двете книги е в емоцията. 

„Бяла хризантема“ определено е по-емоционалната книга, която разказва за трудния живот на две сестри, за традицията на морските жени, но и тъмното петно „жени за разтуха“, което и до днес тегне над японците и те не искат да признаят, че по този начин са унижавали корейските жени и момичета по време на Втората световна война. 

„Островът на морските жени“ също не е лека история. Чисто исторически отново минаваме през много тежки периоди за Корея, които са се отразили на страната на много нива. Нашите герои също страдат от случващото се и правят много жертви, свързани със смърт, предателства, взимане на тежки избори и премълчаване на истини, които водят само да по-голяма разруха в отношенията им. 

Основния фокус в книгата обаче си остават жените хеньо. „Островът на морските жени“ много подробно ни превежда през психиката им, начинът им на мислене, традицията, какво символизира тя. Обяснява ни защо всички тези жени се чувстват привлечени неистово към морето. Какви рискове крие всяко едно потапяне във водата. Какви последствия има за организма им в следствие на това редовно навлизане в дълбоките и студени води на морето. Защо е важно за тях да бъдат хеньо – какво им носи, но и какво им взима. Как се променя традицията с годините и как мъжете, дори и в градовете с най-много жени хеньо, с годините искат да ограничат тази женска сила и да се ориентират към патриархата. 

С всяко потапяне във водата на някоя от нашите героини пред нас се разкриваше история. Това е един многопластов роман, в който се разказва за приятелството, любовта, загубата, предателството, традицията, уважението, силата на духа. Разказ за това да можеш да преглътнеш обидата и да се опиташ да погледнеш дадена ситуация от нова гледна точка. Да се опиташ да чуеш другата страна и да я разбереш, защото всяко поведение има своята причина и преди да съдим и да имаме категорично мнение е хубаво да чуем човека отсреща. 

Лиза Сий

Книгата на Лиза Сий определено се нарежда сред любимите ми. Да, не ми подейства емоционално, но цялата тази прелюбопитна информация в нея ме накара още повече да се поинтересувам за тази традиция в Корея. 

Разбира се, чисто сюжетно, имаше доста изненади. На няколко пъти ахвах докато чета и се изненадвах от случилото. Лиза Сий определено не се притеснява да загуби някой главен герой и да го „жертва“ в името на реалистичния развой на събитията. Защото колкото и да не ни се иска в живота не винаги има щастлив край. Понякога финалът е просто реалистичен. И трябва да приемем този факт. 

За филма

Препоръчвам с две ръце на всеки, който му е интересна темата да изгледа “The Last of the Sea Women”. Филмът е направен изключително добре и не е монотонен или скучен. Напротив – всичко е много динамично, виждаме различни мнения, чуваме разнообразни истории и гледни точки. Не усетих кога мина този час и половина. 

Във филма може да разберете повече за жените хеньо, историята им, как се е променила традицията през годините. Ще намерите отговори на въпроса защо се гмуркат без оборудване и защо е жизнено важно за природата това. Във филма се разглежда мнението на населението спрямо жените хеньо през годините и как в момента това е умираща традиция, която има опасност скоро да бъде забравена. Много интересно беше как местните се опитват да я запазят жива. Има специално училище за жени хеньо, а две млади гмуркачки имат канал в социалните мрежи, чрез който карат хеньо да изглежда модерно за младите, а не само за възрастните жени. 

Но най-големият фокус на филма е замърсяването на океана и ролята на жените хеньо в неговото опазване. Филмът разглежда един конкретен период през 2023, когато Япония сериозно обмисля да изпусне радиоактивната вода от АЕЦ „Фукушима“. Това освен, че ще навреди на океана като цяло, въпреки че от правителството на Япония твърдят, че водите са третирани и радиоактивността им не е опасна, това действие ще повлияе и на всички гмуркачки от Корея. Те много често се нагълтват с вода докато работят и прекарват по 6-8 часа в нея. Животът на тези жени е в опасност, а и животът в океана също. 

Във филма на няколко пъти се казва как с времето океанът се е променил, уловът на жените хеньо е намалял драстично, защото животът в океаните е намалял също. Този филм е доста ценен. От една страна да опознаем жените хеньо, но от друга да се замислим за замърсяването, което причиняваме и възможните последици за всички ни от него. 

Автор: Любен Спасов