„- Двадесет минути … или няма да доживеете до сутринта – каза мъжът.

-          Моля ви по-тихо. Имам деца – прошепна мама.

-          Двадесет минути – излая мъжът. Хвърли цигарата си върху чистия ни под в хола и я стъпка върху дървото с ботуша си.

Бяхме напът да се превърнем в цигари.“

Рута просто не може да ме разочарова.

Това беше първата ми мисъл, след като прочетох „Пепел в снега“. Това е третата книга на авторката, която се издава у нас и аз за трети път оставам безмълвен след разказана от нея история.

За мен Рута Сепетис е магьосник в писането. Нейният начин на разказване, героите, историите … всичко преплетено заедно е толкова омагьосващо, че започнеш ли нейна книга, няма как да не я прочетеш за отрицателно време и след това заглавието да не ти е любимо. Рута пише увличащо - започваш да четеш и забравяш за време и пространство.

Във всяка една своя книга тя ни разказва за исторически събития, но през погледа на обикновения човек. Човекът, който преживява както историческите събития, така и своята лична драма. При Рута Сепетис винаги има едно много елегантно смесване на реалните събития с фикцията и ти започваш да се чудиш кое наистина се е случило и кое не.

За мен най-голямата сила на Рута обаче, освен прекрасното писане, е изграждането на героите, което тя прави безупречно. Толкова човешки облик им придава, толкова им вдъхва живот, че ти вярваш, че някъде там те наистина съществуват. Привързваш се към тях и заедно с тях преживяваш цялата книга.

„Пепел в снега“ не прави изключение. В тази книга Рута ни отвежда в Литва през 1941 г. Запознава ни с Лина - обикновено петнайсетгодишно момиче, което рисува, заяжда се с брат си, влюбва се силно. Докато една съдбовна нощ офицерите на чудовищната съветска военна полиция – НКВД, нахлуват в дома ѝ и разбиват на парчета семейството ѝ и живота, който познава.

Баща ѝ, уважаваният ректор на университета в столицата Вилнюс, изчезва безследно, а Лина, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са натъпкани във вагон за добитък заедно с други жертви, сред които адвокати, учители и лекари. По заповед на Сталин сякаш безкрайният влак поема на север, към Сибир. Пътешествието е бавно и мъчително, мнозина умират – убити от глад, изтощение или ликвидирани от безмилостните руснаци.

Лина намира утеха само в рисуването. С риск за живота си и въоръжена с парченца въглен, тя документира зловещите събития около себе си. Крепи я надеждата, че може би ги карат към лагера, в който е затворен баща ѝ. Младото момиче вярва, че може да оцелее там, където да живееш, е престъпление.

Въпреки че това е първият роман на Рута Сепетис, той по нищо не отстъпва на прочетените вече от мен „Сол при солта“ (която помня все едно вчера съм я прочел) и „Фонтани на мълчанието“. Да, определено си личи, че това е дебютният й роман и след това има огромно надграждане, но и тук Рута е показала какво може като писател.

Сепетис е създала една история, която те хваща за гърлото и до последните й страници това напрежение те държи. Защото освен, че е написан въздействащо знаеш, че събитията в романа наистина са се случили.

И тук Рута не е спестила нищо. Не е пощадила някой герой от смърт, защото може би ще е симпатичен на читателите – в живота не се дава на някой шанс, само защото е симпатичен. Той е суров и понякога определено не е честен. Без заобикалки и без да се притеснява, тя ни показва грозното лице на войната и това колко лесно хората можем да загубим човешкия си облик и държание.  

Рута Сепетис

Тя директно разказва за събитията през 1941, когато СССР започва да тероризира семейства от Литва, Латвия и Естония. Почва да ги разделя, да праща хора в ГУЛАГ или в затворнически лагери, да ги избива докато ги кара към трудови такива. Ужасите, които всичките тези хора е трябвало да изживеят са неописуеми, а тези, които са оцелели и са се върнали по родните си места, не са можели да разкажат какво им се е случило години след това, защото ги е грозило отново затвор.

Едно от най-хубавите неща при Рута Сепетис е, че за своите книги тя винаги прави дълбоки проучвания. В нейните романи няма да прочетете исторически факти нахвърлени повърхностно. Тя проучва, чете .. буквално разследва. И освен, че тази тема е доста лична за нея, специално за тази книга тя е пътувала до Литва, за да си поговори с оцелели хора, които са й разказвали с подробности за ужасите на този период.

Това е една чудесна книга, която ви препоръчвам да прочетете с две ръце. Като цяло това е автор, с който задължително трябва да се запознаете, ако все още не сте го направили.

Още по-приятно ми стана обаче като разбрах, че има филм по книгата. И затова естествено реших да включа „Пепел в снега“ в рубриката „На кино с книга“. Изгледах филма още на следващия ден, след като бях прочел романа.

Кадър от филма

От него за жалост съм разочарован. Да, може би показва коректно историческите факти, но са осакатили историята на Рута. Нямаше ги емоциите, описанията. Нямаше атмосферата, която ни показва всъщност колко тежко е било на тези хора. Отново казвам, че чрез фикцията Рута Сепетис успява да подсили това, което се е случило в действителност и това в никакъв случай не пречи на действието.

Във филма обаче много от реакциите на героите бяха нелогични, повърхностни и не успяха да ми създадат същата емоция, както се получи с книгата.

Автор: Любен Спасов