„Моят мъж вече няма име име, той е мъжът ми, той ми принадлежи.“

Откакто с Цвети правим тази рубрика прочетохме много интересни книги. Заглавия, които разглеждат чувствителни теми, сериозни проблеми, полюсни действия и емоции. Чели сме типично женски книги, които разглеждат случаи свързани със следродилната депресия, проблеми със зачеването, но четохме и „мъжки“ книги, които показват света през погледа на противоречиви герои. 

Но за първи път сега, с книгата на Мод Вантюра „Мъжът ми“, имаме поглед над отношенията мъж-жена. Тази игра на котка и мишка, в която се дебнем и всеки ход на другия ни кара да променяме стратегията си. Тази книга ни провокира да изберем страна и да  решим за себе си кой е прав в случая. И изобщо има ли такъв? 

Написана от името на жена, това е книга, която всеки мъж може да оцени подобаващо. Особено на финала. А какво видяхме в книгата с Цвети, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Мъжът ми“ е подходяща за хора, които обичат по-предизвикателни четива.

Всички сме имали моменти, в които вътрешният ни монолог взима превес и "чуваме" само съмненията си, притесненията за стоте неща, които могат да се объркат или опитите ни да се успокоим, обмисляйки и разнищвайки дадена ситуация с часове. Признавам си обаче, че цяла книга, изградена от подобен обсебващ монолог, ми подейства изнервящо. 

В същото време ми беше интересно да проследя как ще се развие всичко, ще има ли някаква промяна - може би нещо ще ескалира или най-накрая ще приключи, или героинята ще се осъзнае и ще се промени (за последното не залагах големи надежди)… 

Анотацията на книгата ни обещава изненадващ епилог, който наистина е добро попадение особено като знаем, че авторката има подкаст, посветен на любовните взаимоотношения. Този факт и краят на книгата ме накараха да я осмисля като един различен поглед към отношенията, които вече е модерно да наричаме „токсични“. И се запитах такива ли са наистина, ако всъщност те поддържат искрата в една връзка? Границата между манипулацията, обсебването и силната любов е почти размита в романа и за пореден път ме убеди, че французите могат да пишат добре за подобни теми, но това не са книги, които ми носят читателско удоволствие.

Направи ми впечатление, че според текста жената обича мъжа си повече от децата, заявено е ясно и многократно в текста. По-често сме свикнали да срещаме обратното - на мъжете да им бъде трудно да „делят“ половинката си, да ревнуват, че любовта вече не е само за тях, след като се появят деца. Най-яркият ми пример за книга с тази гледна точка е „В очакване на Боджангълс“ от Оливие Бурдо. Отново една твърде френска история за моя вкус (обсъждали сме я в подкаста), но нея бих препоръчала горещо. 

 „Мъжът ми“ от друга страна, определям като подходяща за хора, които обичат по-предизвикателни четива, защото има нещо привлекателно в писането на Мод Вантюра, но трябва да се запасите с много търпение, за да издържите главната героиня - разказвачка. Епилогът обяснява много и едновременно с това повдига още куп въпроси, което прави книгата подходяща за читателски клубове, защото предизвиква размисли върху границата между здравословното и откаченото в една връзка. 

Ако решим да се задълбочим, може да открием полезни вратички за изследване на човешката психология и динамиката между двойките. Може да оценим сравнително високо и литературните качества на романа, но четенето ми подейства преди всичко натоварващо. Не искам да отказвам никого от книгата – със сигурност заслужава да ѝ отделите повече време, отколкото на „Жени“ - но ви съветвам да се впуснете в тази история, заредени с търпение… и може би с (френско) вино.

ТОЙ: За мен главната героиня беше толкова дразнеща, че на моменти губех посланията на романа. 

Честно казано не съм сигурен тази книга дали ми хареса или не. В един момент много ми допадаше и бях впечатлен от идеята на авторката и от представянето на отношенията между двама съпрузи. В друг направо ми се идеше да захвърля книгата и да не я дочета – дразнеше ме, доскучаваше ми, не виждах смисъл в някои части. 

Това, което ми хареса в романа е самото написване. Цялата книга разглежда 7 дни, в които авторката ни допуска в живота на една жена, която твърди, че много обича мъжа си. Цялата книга е написана от нейна гледната точка, но на финала разбираме, че мъжът ѝ е не по-малко важен за развитието на нещата. Въпреки че почти няма никакъв диалог, което по принцип ме убива, след половината на книгата свикнах с този стил на писане и дори ми хареса. По този начин се натрупваше напрежение за мен и сякаш бях в главата на героинята, което не беше леко изживяване. 

И като споменах героинята… може и да се чувствам сякаш съм в главата ѝ, но тотално не я разбрах. Тя ме изнерви, не можех да я понасям. Начинът ѝ на разсъждение, нелогичните ѝ действия, които тотално се разминават с твърденията, които има. Психопатското ѝ поведение спрямо мъжа ѝ, тази фиксация, която разрушава отношенията им и я превръща в огромна лицемерка, защото тя от него търси вярност, съобразителност и любов, а му дава изкуствено примирение, изневери и следене. 

Мод Вантюра

Признавам си, докато четях книгата на няколко пъти си помислих „това е малоумната женска логика“. Логика, която може да докара някоя жена до нервен срив, защото мъжът ѝ я е сравнил с мандарина и това да стане огромен проблем, който да доведе до горчиви сълзи и мисли за раздяла. Логика, която те кара да изнервиш на мъжа ти, само защото мислиш, че флиртува с най-добрата ти приятелка. Да имаш различни любовници всяка седмица и да твърдиш, че не можеш да останеш само с един, защото толкова обичаш мъжа си, че никой не може да го замени. 

Цялостният ми проблем с героинята беше, че имаме голяма разлика в мненията си какво е любовта. Тя живее с мисълта, че след 13 години брак с мъжа си те трябва да се държат като тийнейджъри. Тя не възприема идеята, че любовта се развива, приема друга форма и това не означава, че чувствата са по-слаби. Не, когато тя вижда тази разлика започва да се държи безумно и следи всяка дребна стъпка на мъжа си, дебне го за грешки и всичко се тълкува като знак за любовница, наближаваща раздяла и крах в отношенията им. 

Да, авторката е вплела важни теми за ролята на жената в семейството, като ги минава през призмата на своята героиня. Но тя за мен беше толкова дразнеща, че на моменти губех посланията на романа. 

И ако не беше перфектният финал сигурно щях да ѝ дам 2 звезди в Goodreads. Финалът ме изненада, не го очаквах и ми беше изключително приятно да се получи този обрат, който променя всичко за цялата книга. Поведението на героинята придобива тотално друг смисъл, нещата започват да изглеждат по друг начин. А аз лично смятам, че си получи и заслуженото. Но може би е така, защото го гледам от мъжка гледна точка. ;) 

Като цяло – нелоша книга, която не бих препоръчал на всеки заради това, което се преминава с тази героиня. Но със сигурност е четиво, което те кара да се замислиш и поставя начало на интересен дебат за човешките отношения със своя финал. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов