„Той умееше да вижда красотата във всичко. Така става, когато не умееш да я виждаш у себе си.“

Както написах в Goodreads малко след като прочетох книгата: не ѝ давам 5 – давам ѝ 5 000 звезди!

За мен Бакман е велик и с всеки следващ свой роман става все по-добър. „Моите приятели” е най-доброто нещо от него към момента и засега е топ книгата ми за 2025 година. Този човек ме попиля. Докато четях изпадах във всякакви емоционални състояния. В едната глава се смеех с глас, което супер рядко ми се случва с книги, а в следващата глава се трогвах или ми ставаше тъжно до сълзи. Бакман си играеше с чувствата ми постоянно. 

Тази книга няма слаба страница. Няма скучна част, мудна част, няма нещо, което бих махнал или съкратил. Въпреки че Бакман доста бавно изграждаше напрежението и в един момент имаш усещането, че историята няма край, това не ти дотяга, напротив. Искаш да разбереш всичко, което се е случило онова лято, преди 25 години. Когато разбереш, че има още от историята сърцето ти се свива, защото не знаеш какво точно ще се случи. Толкова се привързваш към героите, че се молиш някой да не пострада или да не умре. 

А Бакман е „коварен“ – постоянно намеква някакви неща, дава малки подсказки какво може да се случи и ти искаш да спреш да четеш и като Джоуи от „Приятели“ да сложиш книгата във фризера, за да не може да се случи нещо лошо с героите. 

Но когато стигнеш до финала и всичко вече се случи някак си го приемаш – признаваш, че това е животът и нещата понякога не се случват точно както на нас ни се иска. 

В „Моите приятели“ Фредрик Бакман ни връща двайсет и пет години назад, когато няколко тийнейджъри търсят спасение от живота в своето диво и скъпоценно приятелство. Сред тях е един световноизвестен художник, за когото светът просто още не знае. И за когото всичко най-хубаво все още предстои, но всичко най-лошо също. В бъдещето всички, с които се среща, ще му казват, че го обичат, а почти никой не може да оцелее след такова нещо. Той просто ще иска да си върне летата от детството и да бъде един никой заедно с най-добрите си никои.

Те ще имат едно последно невероятно лято, а от него ще се роди онази картина, на която има море и разни други скрити неща. И тъй като изкуството е крехка магия също като любовта и тези две неща са единствената защита на човечеството срещу смъртта, никой не бива да се изненадва, че картината ще се окаже в ръцете на незабележимата като игра на светлината Луиса. И тя ще стане част от нейната невероятна история. 

Бакман е написал толкова човешка история, изпълнена едновременно с огромното щастие и с най-тъмните части на човешката душа, че като читател в един момент не знаех какво да очаквам. Но не можех да спра да чета. Толкова красиво беше всичко, толкова любопитно ми беше да видя как ще се развият нещата.

Това е книга пътуване - буквално и преносно. Книга за приятелство, любов, доверие, насилие, страх, прошка, изкуство, домашна лазаня, море, кей, влак, страх от кучета, пазарска количка, птици, смях. Много смях.

Книга за онези лета, когато си на 14 и си спомняш как си с най-близките си приятели и сте щастливи. Книга за онези мигове, които ще помниш вечно и винаги ще се връщаш към тях, когато искаш да се усмихнеш. Книга за това, че някои деца нямат късмет и не са попаднали в любящи семейства, които да ги подкрепят по пътя. Напротив. В тази книга децата успяват въпреки родителите си, въпреки ситуацията, в която са поставени и средата, в която се намират. 

Спасява ги приятелството. Онова истинското, което не търси сметка, няма условности, то е там, за да ти бъда опора, да иска да бъде с теб по пътя. То е там да ти каже, че те обича, че ти има доверие, че вярва в теб повече от теб самия. 

В „Моите приятели” Бакман не е спестил нищо и нищо не в замаскирано. Имаше щастлив край на някои истории. На други не толкова. Но в крайна сметка е книга, която ни учи, че трябва да вярваме, че винаги можеш повече. И когато намерим човек, който обичаме и можем да му се доверим, трябва да му помагаме да постига и най-смелите си мечти. Защото не се знае къде е скрито едно малко чудо, което светът просто трябва да види.

За финал само искам да кажа, че скоро не бях срещал по-симпатична книжна двойка от Тед и Луиса. По-забавни диалози и ситуации няма. Това дуо ще го помня още много дълго време, защото ме караше да се смея и цялата къща да ехти. Много рядко ми се случва с книги това и наистина оцених хумора на Бакман в тази. Диалозите бяха естествени и така добре бяха написани, че буквално си представях дори физиономиите, които прави Луиса, докато се закача с Тед. 

Прекрасна книга – препоръчвам я на всички!

Автор: Любен Спасов