Book Adventure Club

„Годините ме научиха, че няма нищо, което да не може да бъде опознато, когато изследваме с внимание света, когато оставаме времето да разказва истории по свой собствен начин. Само така можем да прозрем какво се спотайва в сърцата на другите.“

Из „Да спасиш огъня“

Отлагам четенето на Итамар Виейра Жуниор още откакто се запознах с книгите на издателство „Лемур“. „Торто арадо“ ме привличаше като заглавие от първата секунда, в която го зърнах, но все не идваше момента, в който да прочета книгата. След това на пазара излезе и „Да спасиш огъня“, но пак ми отне около година да стигна до този автор. И за пореден път се убедих, че книгите те намират сами в най-правилния момент. 

Посегнах към двете книги на Итамар във време, когато имах най-силна нужда от тях. Време, в което исках да се потопя в друга култура, напълно различен свят, а гид в него ми беше Итамар Виейра Жуниор, който се оказа изключително сладкодумен, умеещ да разказва историите си по един толкова магичен начин, че трудно затваряш книгата да си починеш или да свършиш нещо. 

Разбира се, участник в тази магия е и преводачът на книгата Рада Ганкова, която ми разказа в подкаста за превода на тази книга, историята как попада в ръцете на Соня за издаване и определено ме въведе в света на Бразилия и особеностите, които ме очакват между страниците на книгите.

Епизодът с Рада може да чуете ТУК. А, за да разберете пълното ми мнение за двете книги, продължете да четете. :) 

„Торто Арадо“ 

Трябва да започна това ревю с признание – изобщо не очаквах „Торто арадо“ да ми хареса. Но както казах по-горе започнах книгата в един слънчев ден, в който ми беше спокойно, не мислех за нищо странично, направих си една хубава напитка и позволих на Итамар Виейра Жуниор да ме води из света и културата на Бразилия. 

Това е страна, която ми е много интересна, но едва ли скоро ще посетя. Колкото ме вълнува цялата култура и ми е любопитно да чета за нея, толкова нямам желанието да се сблъскам с нея лично. Засега. 

„Торто арадо“ ме въведе в един свят на богове, обичаи, различни разбирания за живота и неговото живеене и разбира се на красива бразилска природа, която дава, но и много отнема.

Книгата ме спечели още с първата си глава. В нея се запознаваме със сестрите Белонизия и Бибиан, чиято история в основна за романа и още с първите си редове ме накара да ми падне ченето. Обичам в романите, които чета да има шокиращи случки и обрати, а този тук беше още в началото и е един от най-добре описаните моменти в книгата, като гласеше следното:

„Казвайте – рече тя, заплашвайки да ни отреже езиците, без да знае, че едната от нас вече държеше своя в ръката си.“

От този момент нататък Итамар не само спечели вниманието ми, но ме и поведе на едни пътешествие, което искрено не знаех как ще завърши. Пътешествие, което започна с един куфар и нож в него, който определя съдбата на сестрите, но към финала разбираме се, че преди това също е изиграл важна роля за семейството. Много ми хареса, че историята с ножа получи своята развръзка, защото през цялата книга тегнеше една мистерия около него, но истината се оказа доста силен момент в книгата като цяло.

В романа ми хареса още как сестрите буквално бяха описани като един организъм. Връзката им беше толкова силна, че те мислеха едно и също, говореха едно и също. В един момент те просто са един човек, на който едната половина, ако изчезне, няма как да съществува. Така почувствах аз раздялата на сестрите, която се наложи да се случи в един момент от сюжета. Страдах наравно с тях и ми беше трудно да приема, че няма да живеят в едно и също пространство.

Хареса ми, че всяка част от книгата е написана от различна гледна точка. Така виждаме едни и същи случки в живота на сестрите, през различна призма. Виждаме как всяка поема по своя път и как другата приема изборите на сестра си. Имаме модерната гледна точка в Бразилия – да искаш да се развиваш, да си образован, да си далеч от господари, които имат власт над всичко твое. Имаме и традиционната гледна точка – да се трудиш на плантацията и в градината, да бъдеш добра жена, да използваш плуга неуморно, докато не видиш плода от труда си на живо. Да се допитваш да духовния свят, за да разрешиш проблемите си и да не наскърбяваш боговете без причина.

Историята на сестрите ме трогна и ме накара да се замисля за семейството, за неговата сила, за това как любовта, която получаваш вкъщи не може да бъде взета от никъде другаде. За силната връзка между братята и сестрите и как каквото и да се случи до последно те са твоята упора, независимо от ситуацията, в която се намираш.

Хареса ми и политическата гледна точка, която говори за съвременните роби, които на хартия са свободни, но не могат да притежават сграда от различен материал от глина. Нямат право на собственост, дори понякога губят това, което са спечелели с много труд. И по тази тема в цялата книга има различни гледни точки, разочарования, които довеждат до една кървава река, която носи със себе си страданието на поколения хора.

Това, което не ми допадна в книгата е, че на моменти беше по-мудна отколкото на мен ми се искаше и последната част ми беше леко по-странна и по-трудна за четене. Но като цяло това е заглавие, което определено бих препоръчвал занапред.

„Да спасиш огъня“

Със сигурност „Да спасиш огъня“ е много по-четивна от „Торто арадо“ за мен. Действието бе с една идея по-динамично и някак си нещата се случваха по-бързо. Но сякаш тук нямаше тази магия, която усетих в „Торто арадо“. Може би защото нямаше толкова за самата култура или просто, защото темата е по-различна, но нещо не успя да ме грабне по същия начин по който го направи първата книга, която прочетох от Итамар Виейра Жуниор. 

„Да спасиш огъня“ отново е написана в чудесния стил на автора. Има нещо романтично в писането му, сякаш наистина е подбирал всяка една дума много внимателно и я сложил на най-правилното място в изречението. Това, което няма как да отрека на Итамар е, че и в двете книги ме накара да се изненадам изключително много. И в „Да спасиш огъня“ има един обрат, който наистина не очаквах и ми дойде като гръм от ясно небе. Когато този обрат се случи бях в парка и така се изненадах, че едно момиче на съседната пейка се разсмя. Това ми харесва в писането на автора, защото и в двете книги успява да ме хване и да ме накара да остана до края на историята, защото не знам в кой момент тя ще поеме в друга посока. 

В „Да спасиш огъня“ освен по-четивното писане и динамичен сюжет ми харесаха темите заложени в романа. Изключително любопитно ми беше да следя взаимоотношенията в семейството на главните герои, в което динамиката постоянно се менеше, но с това и силните послания покрай тях се открояваха. Като например трябва ли да има тайни в едно семейство или е по-добре да бъдем искрени? Защото рано или късно тези тайни винаги излизат наяве и тежестта на последствията е още по-силна. 

Други теми, които ми допаднаха са стадния принцип на мислене в обществото, което е готово да нарочи някого и да го тормози само защото е различен. Образованието и неговата важност. Работливостта като добродетел, но и като бреме. Религията и нейната роля в личния свят на човека. 

Авторът има афинитет и към това неговите герои да имат някакъв физически недъг, който става част от сюжета и ни помага да анализираме по-добре някои ситуации и поведения. Недъзите, които дава на неговите герои винаги са една метафора, която той просто изгражда прекрасно. В случая – недъгът на главната ни героиня е товар, който трябва да носи със себе си цял живот. Товар, който тежи колкото една голяма тайна. 

И въпреки че „Торто арадо“ ми хареса много повече, ви препоръчвам книгите на Итамар Виейра Жуниор. Обогатяващи са, емоционални и те карат да видиш живота през една по-различна призма, което никога не е излишно. 

Автор: Любен Спасов 

„Тя въздъхна. Помисли си, че човек никога не познава другите наистина.“

Из „Съвършена смърт“

Аз съм огромен почитател на Хелън Фийлдс. Тя е от авторите на Benitorial, които следя и като има ново заглавие от нея, веднага се сдобивам с бройка, за което изключително много благодаря на Бени и Данчо. 

Със „Съвършени останки“ и „Съвършена плячка“ Хелън Фийлдс буквално ме отвя. В единия случай ни вкара в главата на убиеца, което като преживяване помня до ден днешен, защото освен, че бях в ума на психопат и виждах как мисли, в един момент започнах да го разбирам и се притесних изключително силно за себе си. Във втората книга пък имаше толкова брутални убийства, че на всяка страница повтарях „Какво по дяволите!?“ и не можех да повярвам какво чета. А аз вече доста трудно се шокирам от книги. 

Хелън Фийлдс обаче винаги успява да ме впечатли с психологията в книгите си, мотивите на убийците, начините по които убиват и изобщо изграждането на сюжетите, които са впечатляващи. Та, когато излезе „Свършена смърт“ нямах търпение да видя какво ме чака, а с „Мъжът от сенките“ обещаваше да се запознаем с нови, не по-малко вълнуващи герои. Затова запретнах ръкави и ви подготвих една нова двойна доза, този път с книгите на Хелън Фийлдс. 

„Съвършена смърт“ 

От „Съвършена смърт“ очаквах много! Както казах и във въведението първите две части на поредицата ме сразиха и Хелън Фийлдс вдигна много високо летвата. „Съвършена плячка“ и „Съвършени останки“ бяха динамични, изненадващи, държащите те в напрежение от първата страница до последната. Дори това, че в „Съвършена плячка“ знаем кой е убиеца от самото начало не направи сюжетът по-малко вълнуващ. 

В „Съвършена смърт“ обаче за първи път Хелън Фийлдс ми беше мудна. Действието вървеше много бавно, нямаше тази динамика на предните книги, в която във всяка глава имаш изненада след изненада и емоционално не можеш да се събереш. Липсваше ми напрежението, което в другите книги го имаше. Да се чудиш каква ще е следващата крачка на убиеца, какво ще направи, къде ще удари. Тук не само, че много бързо разбрах кой е убиецът, а авторката така беше наредила сюжетът, че се знаеше и кои ще са следващите му жертви. 

Може би този път Хелън Фийлдс се беше и доста дистанцирала от самия убиец и това не ми допадна. Самият сюжет се води повече от полицаите, тяхното разследване, чудене .. и докато те не откриваха отговорите на загадката, ние като читатели знаехме частично някои неща и това уби съспенса за мен. Единствената въпросителна бе точната самоличност на убиеца и защо извършва убийствата. 

А причината за действията му отново носят похвали за авторката. Тя наистина има афинитет към психологията и човешкото поведение, защото личната история на убиеца и причината да се превърне в чудовището, което е днес, отново са изпипани до последния детайл и те карат да се замислиш. Финалът също много ми допадна и освен, че приключи логично, остави храна за размисъл, най-вече над това дали смъртта е за предпочитане, когато реалността е изключително жестока. 

Накратко за финал – отново едно добро заглавие от авторката, просто по-мудно и не толкова вълнуващо колкото другите части от поредицата. 

„Мъжът от сенките“

Ето това вече ми хареса! Хелън Фийлдс в пълния ѝ блясък. В „Мъжът от сенките“ вече имаме динамика, доста голям психопат, обрати и много интересна психология. Буквално прочетох книгата на две сядания и не можех да се спра да чета – исках да видя как ще завърши всичко. И само да кажа, че тук отново знаем кой е убиецът още в начало и все пак Фийлдс ми прикова вниманието и не можех да правя нищо друго освен да чета. 

Ще го кажа не знам за кой път, но Хелън Фийлдс просто е много добра да изгражда сюжети свързани с някакъв психологически проблем. Така добре изгражда историята, че хем да научиш нещо ново, хем да има този съспенс, който трябва да присъства във всеки един криминален роман. Тук изключително много ми допадна проблемът на нашия убиец и синдромът от който той страда. Какво го кара да извършва убийства и отвличания, каква му е целта и как вижда светът около себе си. 

Много любопитно беше да науча неговата история, какво го е направило това чудовище, за което ние четем. Беше ми любопитно и как жертвите ще бъдат спасени. А финалът беше толкова логичен, добър и пораждаш размишление – имат ли място опасните психопати дори в специализираните заведения и затвори? Какво е спасението аз тях? И кой решава какво точно да бъде? Каква е ролята на институциите тук? 

Хелън Фийлдс

Най-доброто в тази книга обаче е Кони Улуайн – американски криминален психолог с нестандартен подход, който помага на полицията със случая. Освен, че има изключително интересна лична история, нейният сарказъм и ирония при общуването с други хора е толкова добър, че като порасна искам да приличам на нея. Тя ме разсмиваше, впечатляваше ме с директността си и как не захаросва излишно истината, но и в същото време имах чувството, че общувам с реален психолог, който ми обяснява различното поведение на хората и по-конкретно убийците. Четенето на нейните обяснения, определянето на психологически профил и като цяло моментите, в които тя работеше бяха чисто удоволствие за четене. Тя определено се нарежда сред любимите ми книжни персонажи, а заедно с Броуди Баарда, инспектор от лондонската полиция, са страхотен тандем, чиято динамика на отношения е страхотна. 

Чакам с нетърпение втората част от поредицата, защото искам въвсем скоро отново да се срещна с Кони. 

Автор: Любен Спасов

„Тя трябваше да прочете цялата книга, дори да не ѝ беше интересна наистина. Защото беше научила, че дори в най-скучната книга се криеше тайно послание, написано специално за нея. Номерът беше да научиш как да го откриваш.“

Из „Децата на хълма“

Обичам книгите на Дженифър Макмеън! Винаги има доза ужас, която те държи на нокти до последната страница, но всяка една история разглежда и сериозна тема, която те кара да се замислиш. Макмеън определено знае как да пише и да задържи вниманието ти, а аз имам и лична история с нейните книги. Докато четях „Удавниците“ и „Зимните хора“ винаги се случваха странни, леко страшни неща, които сякаш бяха предизвикани от случващото се в романите. Затова сега посегнах към „Децата на хълма“ и „Поканените“ с желание да наваксвам с книгите на авторката, но и с лек страх какво ще се случи този път. 

И с тези две книги Дженифър Макмеън не ме разочарова. Отново имаше интересни истории, които смесваха жанровете ужаси и трилър. Отново и в двете книги имаме сериозни теми, наболели в днешното общество и за щастие, този път, историите не бяха толкова страшни. Поне за мен. 

А как протече това издание на рубриката „Двойна доза“, този път с книгите на Дженифър Макмеън, може да прочете в текста долу. 

„Децата на хълма“

За първи път чета книга на Дженифър Макмеън и нищо странно не се случва докато го правя! Не, че се оплаквам.

„Децата на хълма” е доста различна от предните две, които съм чел от авторката. Това не беше хорър книгата, която очаквах. Напротив - изобщо не беше страшна. По-скоро за пореден път ми показа, че чудовищата от хорър филмите, които ни карат да се страхуваме толкова много късно вечер, всъщност изобщо не съществуват. Положението обаче е по-лошо. Чудовищата са сред нас и това може да е всеки един човек, който познаваме.

Историята в „Децата на хълма” отново говори по-скоро за жестокостта на човечеството и за манията му да постига повече с цената на всичко. В книгата четем как в науката понякога целта оправдава средствата и за да достигнем до някакъв индивидуален напредък, някои хора са готови да съсипят животи.

Честно казано много ми е трудно да пиша за книгата и нейните послания без да издам нещо важно за сюжета. Затова по-скоро ще кажа, че след прочита на „Вилата”, чиято история беше вдъхновена от лятото, в което Мери Шели пише „Франкенщайн”, „Децата на хълма” бе едно страхотно книжно продължение. И тук авторката се е вдъхновила от вечната хорър класика и ни представя важни теми за размисъл, които да приложим в съвременния свят.

„Децата на хълма” ми хареса. Имаше динамика в сюжета, която ме държеше в напрежение и наистина нямах търпение да видя как ще завърши всичко. И въпреки че се досетих за някои неща в историята, които трябваше да служат за обрати в нея, отново ми беше любопитно да следя сюжета.

Честно казано не съм сигурен дали съм доволен от финала на историята. От една страна е много логичен. От друга - очаквах нещо тотално различно. Този ми е странен и към момента на писането на ревюто не съм сигурен точно как се чувствам за него. 

Като цяло харесах „Децата на хълма“ и ви я препоръчвам с две ръце. Нямам търпение да си обсъдя с някого финала. 

„Поканените“ 

„Поканените“ не можа да измести „Зимните хора“ в личната ми класация за любими книги от Дженифър Макмеън, но определено се доближи до първото място. Беше ме много страх да я започна, защото е история за духове и не знаех какво ме чака на страниците ѝ. Оказа се, че ме чака трилър, с много добра заплетена загадка, която разказва за едно убийство, което може да намерите и в най-добрите криминални книги. И все пак, за да е в стила на Макмеън, има паранормални елементи, които допълваха историята по един много добър начин. 

От една страна „Поканените“ е типичната история с духове, които обитават мястото, на което са починали. От друга обаче имаме едно надграждане, което много ми хареса – духовете в тази история, използваха хората като инструмент, за да постигнат целта си, която до самия финал не се знаеше точно каква е. 

Книгата си имаше класическите страховити сцени, изпълнени с напрежение и които не можеш да спреш да четеш. Имаше и класическа криминална история, която беше изпълнена с обрати. Въпреки че историята е за духове накрая се оказа, че причината за смъртта в книгата е много тривиална и чисто човешка. 

Харесаха ми посланията в книгата, а именно това, че ако някой е различен, не е задължително да означава, че е лош. Чрез своите герои Макмеън ни показва, че понякога правим прибързани решение и вършим ужасяващи неща, само защото не разбираме някого или нещо. Чрез главната героиня Хелън, която буквално се вманиачва да разбере истината, разбираме колко е важно човек да не взима прибързани решения, а преди да има окончателно мнение за нещо, да е запознат с всички факти. 

Точно Хелън е и нещото, което най-малко ми хареса в книгата. На моменти ми беше досадна с размишленията и действията си. Държеше се като типична героиня в някой хорър филм, която прави всички грешни неща и накрая се озовава в къща пълна с духове. Поне тук на финала тези нейни действия доведоха до смислен завършек. 

Много съм доволен от тази „Двойна доза“. Към момента Дженифър Макмеън ми остава една от любимите авторки в жанра.

Автор: Любен Спасов

„Морето ще се справи добре и без нас. Ние не можем да оцелеем без него.“

Из „Морска книга“, Мортен А. Стрьокснес

Всеки, който е чул ЕПИЗОД 34:РАЗГОВОРИ НА ПЛАЖА 3 е разбрал колко много харесвам поредицата „Море“ на Жанет 45. В нея се включени страхотни книги, които ти дават много нова информация за някои морски видове, но поднесена по един интересен и любопитен начин, който те кара да се пристрастиш по темата и след като затвориш книгата да продължаваш да се ровиш за още.

След като прочетох „Душата на октопода“ (която до ден днешен е сред любимите ми книги не само от поредицата, а по принцип) и „Красноречието на сардината“ (която ме разсмя на няколко пъти), дойде ред да прочета и другите две излезли книги от поредицата и по този начин официално да си взема довиждане с лято 2024. 

„Тайният живот на омарите“ и „Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“ не ме разочароваха и наистина се надявам от издателството да продължат да издават още книги на тази тематика. 

„Тайният живот на омарите“

Започнах да чета „Тайният живот на омарите“ на плаж в Гърция и това беше най-доброто ми решение. Шумът на вълните идеално допълваше любопитните факти, които авторът Тревър Корсън споделя за тези чудни морски създания. 

Оказа се, че животът на омарите е доста динамичен и интересен. Тези животни имат много интересни навици, начин на живот, още по-интересни взаимоотношения помежду си, а за сексуалният им живот дори няма да коментирам. Мъжките омари имат много напрегнати отношения с женските, които варират от непоносимост един от към друг и огромна враждебност, до напълно сексуално побъркване, изпълнено със страст. 

Но това не е фокусът на книгата. Тук имаме любопитни факти за линеенето на омарите, как разпределят териториите си, как се пазят от хищници и биологията им, която е необикновена. От черупката на омара до очите му, това морско създание е уникално за вида си и дори променя цвета си в зависимост от това какво е яло. 

Както всички други книги от поредицата, така и тук имаме и интересни истории с хора, които са се докосвали до животното или го изучават. Връщаме се векове назад, когато човечеството е наричало омара храна за бедните и висшето общество не е искало да го вкуси и стигаме до наши дни, когато това е деликатес, който много често струва скъпо. В книгата се разглежда и поведенческите навици на омара – как се държи, когато е заплашен, когато ловува, когато се страхува. Как се избира алфа мъжкарят и каква са различните омари по света. Новото за мен беше, че има много и различни видове, за които дори не подозирах. 

Тревър Корсън

Най-хубавото на тази книга обаче е, че е написана от три различи гледни точки. Имаме глави от името на омароловците, от учените, които ги изучават и глави от името на самите омари - техният поглед над живота и разбирането им. Много е интересно преплитането на действията на омароловците и учените. Двете групи имат общи каузи, по които си приличат и си помагат взаимно, но и има моменти, в които искат различни неща, което води до неразбирателства и повишаване на напрежението. 

В книгата се обръща сериозно внимание и на проблема с прекомерния улов на женски омари. И омароловците, и учените, пазят женските, маркират ги и гледат да не ловят за продан и експерименти женски, които не са достигнали половя зрялост или носят яйца с момента. За жалост обаче не всички са толкова коректни и на проблема е обърнато голямо внимание в книгата, което на мен много ми хареса, защото ме кара да се замислям какво би станало с нас, ако не се поспрем и не помислим за природата. 

Като цяло съм много доволен от „Тайният живот на омарите“ и ви я препоръчвам с две ръце! 

„Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“

Книгата на Мортен А. Стрьокснес е истинско обяснение в любов на морето. След „Душата на октопода“ това е другата книга от поредицата, която наистина заобичах. Като човек, който е влюбен в морето и всяка прекарана секунда около него е истинско щастие, „Морска книга“ ми беше перфектното четиво, с което да кажа довиждане на лято 2024 и да почета богатството и красотата му още веднъж. 

Когато започнеш да четеш книгата оставаш с впечатление, че тя ще е посветена на гренландската акула, тъй като основната цел на нашия автор, с някои съмишленици е да хване това морско същество, което може да се определи и като чудовище. И наистина научаваме много за нея – любопитни факти за живота ѝ, навиците, как се храни, кои места обикаля. Един от най-любопитните факти, които научих в книгата бе за акулено пиянство“. То се получава от отровното месо на гренландската акула и замъглява речта и съзнанието, води до халюцинации и загуба на координация. А, като легнеш да спиш след това, не се знае кога ще се събудиш. Такива и още много любопитни факти научих на страниците на книгата, която е поредното заглавие от поредицата, което ми дава страхотна обща култура. 

Друг голям плюс на „Морска книга“ обаче е, че тя написана като някой приключенски роман. Този лов на акулата се развива през всички сезони от годината, като през цялото време авторът ни разказва интересни морски легенди, развежда ни из любопитни места в Норвегия и ни дава нова информация за животински видове като кашалота, гигантския калмар, риба тон, скумрия, гринда, северна треска и косатките. Особено интересни бяха историите за кашалотите и гриндата, като изобщо не знаех какво е това, докато не прочетох книгата. 

Мортен А. Стрьокснес

В обобщение искам да кажа, че ако не ви се чете цялата поредица, то „Душата на октопода“ и „Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“, задължително трябва да влязат в списъка ви за четене, защото представят много интересни и любопитни истории, по един увлекателен и много хубав начин.

Автор: Любен Спасов

„Just because something isn’t meant to last a lifetime doesn’t mean it wasn’t meant to be.“

 „One True Loves“, Taylor Jenkins Reid

Много обичам рубриката „Двойна доза“, защото в нея разглеждам две заглавия от един и същи автор и понякога е доста интересно, защото двете сякаш не са написани от един човек. Този път обаче изданието на рубриката е малко по-различно. 

Преди време си купих на английски две книги, които знаех, че ще излязат и на български. Идеята ми беше да ги прочета преди да бъдат преведени, но докато стигна до тях, те вече бяха по книжарниците. Затова сега реших да прочета „Единствени двама“ и „Нашето вечно утре“ едно след друго в оригинал и да ви разкажа дали на мен ми допаднаха. 

„One true loves”/„Единствени двама“ – Тейлър Дженкинс Рийд

Отново много добра Тейлър Дженкинс Рийд. Или поне от гледна точка на писането - както винаги то е изключително увлекателно. Четенето на романа не натоварва и така леко върви, че не усещаш кога стигаш до финала на историята. Но това не е новина - това важи за всяка книга на авторката. Тя просто сякаш слага наркотици между страниците на книгите си.

Но при „One true loves” нямаше как да дам повече от три звезди - много клиширан сюжет, на моменти много тип Hallmark, което мен ме дразнеше изключително много. И въпреки че авторката се обоснова в бележките на финала защо е взела някои творчески решения за сюжета на книгата, пак не мога да ѝ простя тези Hallmark залитания. От Тейлър Дженкинс Рийд очаквам много повече.

Предвидим финал отвсякъде - аз още на 50-тата страница знаех как ще приключи всичко. С това авторката също ме изненада, защото по принцип е царица да извърти сюжета в последния момент, но този път не беше така. Разбира се, това е и от по-ранните ѝ книги и го взимам предвид в мнението си, но чак толкова предвидима никога не е била.

И въпреки това в книгата има много важни и любопитни теми като: „Можем ли да обичаме двама души едновременно?”; „Предателството ли е да започнеш да обичаш нов човек, след като загубиш голямата си любов?”; „Вече не съм на 20 - какво да правя с живота си и трябва ли да променя нещо в него”.

Особено последната тема е много застъпена - хората се променят, порастват. Сменят приоритетите си, нещата, които са им важни. Започват да харесват неща, които допреди не са мислели, че изобщо някога ще харесат. Въпросът в книгата е, ако не си прекарал с някого 3 години и го намериш напълно различен човек, ще го накараш да върне образа, с който си свикнал или ще го оставиш да е свободен и да поеме по новия път, който е избрал, без теб?

И въпреки че определено не е сред любимите ми заглавия от авторката, ви препоръчвам „One true loves”. Това е книга, с която може да разтоварите, да се посмеете, доста да помислите за някои аспекти от живота. А заради прекрасното писане на Тейлър Дженкинс Рийд всичко това ще бъде едно огромно книжно удоволствие за вас.

Още по-хубавата новина за мен е, че имам още непрочетени книги от авторката, така че нямам търпение скоро да прочета нещо друго от нея. Със сигурност обаче ще бъде отново в оригинал, защото изданията на български са покъртителни. Не мога да разбера защо кориците на книгите на Тейлър са такива, но тя определено заслужава по-добри. 

„Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow“/„Нашето вечно утре“ - Габриел Зевин

Честно казано нито мога да се изкажа негативно за книгата, нито много положително. Някъде по средата съм.

„Нашето вечно утре“ не успя да ми стане супер интересна и любима и да искам да я препоръчвам на всеки. Историята като цяло задържа вниманието ми. Хареса ми да чета за това как се създават игри за конзоли, идеите, които се залагат в тях, колко мислене стои зад всяка една. Личните истории на героите също бяха любопитни. Но самите герои бяха много дразнещи. Особено Сам и Сейди – през повечето време не знаеха какво искат от живота и от партньорството си като цяло. 

Първата част на книгата определено е по-интересна. Виждаме как отношенията между главните герои се развиват от момента, в който са на 12 до това да създадат собствена компания, която да прави игри. В този период им се случват много важни неща, които определят развитието им и ги правят хората, които всъщност са. В тази първа половина на романа ги опознаваме истински, но и това беше момента, в който мен ме подразниха като персонажи, защото не са мой тип хора. И Сам и Сейди определено имаха недостатъчна емоционална интелигентност и дори като станаха големи хора с бизнес се държаха като тийнейджъри. Но определено развитието на тяхното приятелство е доста любопитно за наблюдение.  

Като цяло книгата за мен е средна редна – сигурно след няколко месеца ще запомня само, че става въпрос за книга с игри. Хареса ми и смислът зад корицата и заглавието - това също ще запомня! 3 искрени звезди.

Автор: Любен Спасов

 „Причината авторите да поставят посвещение в книгата, Ани, е, че накрая техният егоизъм ужасява дори самите тях.“

Из „Мизъри“

Не мога да кажа, че съм от най-запалените почитатели на Стивън Кинг, но съм прочел основни заглавия, които ми дават поглед над автора. Миналата година останах много доволен от „Били Съмърс“, затова реших да си купя и „Приказка“. В нас отдавна ме чакаше и „Мизъри“, която си е класика за автора и исках да прочета. Та реших, че това лято вече е време, най-накрая, да се потопя в една двойна доза от Стивън Кинг.

Книжното приключение започна с „Приказка“

„Приказка“ е обсъждано заглавие от Краля и смея да твърдя, че има защо. Романът е доста приятен и приковава вниманието ти. И не, няма нищо страшно в него, поне за мен, а фентъзито е по-скоро в класически стил, като основата е темата за паралелните светове.

В „Приказка“ Стивън Кинг ни запознава с Чарли, чиято съдба определено не е от леките. Още от малък му се налага да се грижи за баща си и да бъде възрастният в семейството. Една „странна“ сделка с бог, го кара да започне да помага на вечно мрънкащият Хауард Боудич и неговото куче Рейдър. Тази помощ го отвежда до един съвсем нов и чудат свят, който го забърква в нови приключения, но го и поставя в ситуация отново да се оправя с чужди проблеми.

Първата половина на книгата е чудна. В типичния за него стил, Стивън Кинг ни води из историята на семейството на Чарли и ни обрисува плътна картина, която ме накара да се чувствам сякаш съм познавал героя от години. Кинг е майстор на това да те накара да се чувстваш част от израстването на героя и да имаш усещането сякаш заедно преминавате през несполуките, които му представя съдбата.

След това същото се случва с Боудич. Постепенно разбираме неща за него, които допълват бавно образа и ни водят до кулминацията в книга. Отношенията между двамата герои са описани също толкова успешно и всички подробности, които има в първия момент ти се струват излишни, но след това разбираш колко важни са били.

Когато се запознаваме и с другия свят, в който попада Чарли, също е вълнуващо. Кинг е изградил един паралелен свят на нашия, който крие много опасности, проклятия, сиви хора, всякакви същества. Докато Чарли го опознаваше наистина се чувствах като в някоя класическа приказка, в която героят постепенно откриваше нови и нови територии и чрез малки задачи от различни персонажи, стига до главната си цел и битка, където трябва заедно да победят голямото зло.

И всичко е прекрасно докато не стигаме до към втората половина на книгата, когато нещата изведнъж се закучват здравата. Изведнъж тази интересна история, която надгражда постоянно, ми стана скучна. Сякаш всички клишета, които могат да се напишат, Кинг ги е взел с голяма кофа и ги е изсипал в тази история. Досадни разговори, досадни действия на героите, клиширан финал.

Като цяло обаче смятам, че „Приказка“ наистина си заслужава четенето и би допаднала на любителите на фентъзи жанра.

„Мизъри“ обаче ме разби!

Тази книга на Стивън Кинг отдавна искам да я прочета, но с времето все я отлагах. Тя е от класическите заглавия за автора, а филмовата версия е записана със златни букви в историята на хорър заглавията. „Мизъри“ обаче се оказа нещо много повече.

За мен тази книга е дълбоко психологическа. Освен, че се занимава с психичните проблеми на главната ни героиня Ани, ни показва и това как може действията ни в миналото да се отразяват на настоящето и как докато не скъсаме окончателно с него, няма как да се спасим напълно.

Също така за мен „Мизъри“ е един поглед в бъдещето на Стивън Кинг относно токсичните фен домове, които в момента са плъзнали из интернет. В тях са събрани почитатели на дадена творба или артист, които до толкова са приели лично неговото творчество, че смятат, че те решават как да се развиват нещата. Границата между реалност и фикция се размива и „cancel културата“ се развива с главоломни темпове. За подобно нещо пише и Дж. К. Роулинг в „Мастилено черно сърце“. Само че тук главният ни герой трябва да пише книга по поръчка, за да спаси живота си.

Ако погледнем по-повърхностно на „Мизъри“, то това е книга изпълнена с доста насилие, но няма как да е по друг начин, когато главният ни герой е клинично луд. Тук отново имаме класическото писане на Кинг, в което всяко действие е описано толкова подробно, че си представяш всяка една секунда от сцената.

Хареса ми това, че Ани всъщност е доста интелигента. Не е от онези злодеи, които просто искат да наказват и убиват. При нея всичко следва желязна логика, въпреки че отрасни изглежда налудничаво. Стивън Кинг е изградил перфектният психопат, който толкова обича човека, който наранява, че е готов да го обича до смърт. Хареса ми и психологическата игра, която имаха с Пол в името на това да се напише романа за Мизъри. В единия случай да се задоволи читателското любопитство, а в другия да се спаси живот.

Харесах книгата и заради типичните хорър сцени, които ме караха да спирам да чета. До колкото разбрах някои от тях ги няма във филма. И нормално – като се замисля за една определена, в която е включена косачка, направо ми става лошо, като си я представя като сцена от филм. Стивън Кинг има тази невероятна способност да описва нещата, че да си ги представиш много реално и да те побият тръпки. В „Мизъри“ се справя изключително добре в тази част.

Като цяло съм доста доволен от книгата и бих изгледал филма. И в двата случая, получавате класика в жанра, която може да ви достави истинско удоволствие.

Автор: Любен Спасов