„Виждал съм какво правят хората, когато не могат да намерят нищо добро.“

По време на Пролетния панаир книгата с Цвети работихме усилено, но един ден се събрахме и се замислихме: „Какво да четем през месец юни за рубриката „Тя и Той“?“. Тогава всички издателства бяха на крачка от нас и можехме директно да подберем следващото заглавие. Все пак отворихме и предложенията, които преди време последователите на Book Adventure Club ни бяха дали. И се спряхме на едно име - Кормак Маккарти. 

Тъй като бяхме решили да четем „мъжка книга“ много от вас ни бяха писали, че той попада в тази категория. Избрахме да четем „Пътят“ и през юни започнахме пътуването си заедно с книгата, която много често е описвана като „гениална“, „вълнуваща“, „разтърсваща“. Е, според нас двамата тези епитети са доста преувеличени. 

Въпреки че като една истинска дама, в края на своето мнение за книгата, Цвети пита за вашето мнение: Хареса ли ви „Пътят“? И какво открихте в романа за себе си? 

А аз просто ще ви приканя, ако е ви е интересно, да прочетете нашите мнения. 

ТЯ: Докато четях, все се сещах за „Робинзон Крузо“. 

„Пътят“ е поредната книга, която може би нямаше да довърша, ако не беше рубриката. Романът на Кормак Маккарти може да ни замисли за бъдещето на планетата, за човека и цялото зло, на което е способен, за малката надежда, че в децата може би се крие „огънят“, искрицата на доброто, чрез което светът да се прероди... Но това са теми, които намирам, ако реша да търся нещо повече и да гледам по-философски на текста. Ако останем на повърхността - това е история за баща и син, които вървят непрестанно в опит да оцелеят, да запазят човешкото у себе си и да намерят безопасен пристан, за който не сме сигурни, че съществува. Спасението като че ли е самият път и постоянното движение.

Започнах книгата без да чета анотации и без да знам какво да очаквам. С всяка следваща страница се надявах на нещо повече. Конфигурацията баща-дете е чудесна възможност за предаване на послания или за представяне на света през две много различни гледни точки. Има такива моменти, разбира се, но героите не получават особено развитие и въпреки че имаше напрегнати моменти, действието няма кулминация. 

Докато четях, все се сещах за "Робинзон Крузо". Начинът, по който бащата и момчето търсеха сред останките от домове и магазини различни неща за ядене, за защита, за стопляне, изобретателността им в дадени ситуации, силната им воля да продължават напред ми напомняха за романа на Дефо и този тип книги и може би това ме мотивира да дам малко по-високи оценки накрая. Постапокалиптичният свят, който Маккарти изгражда е интересен, зловещ, мрачен и реалистичен. И някои описания ме разтърсиха, но подозирам, че за феновете на подобни жанрове и това няма да бъде достатъчно. Така че мога да я препоръчам на хора, които харесват неща в стила на „Робинзон Крузо“ или които искат да наваксат с награждаваните заглавия. Аз не мога са откроя нещо, конкретно, което съм си взела от романа, но четенето е различно пътуване за всеки, така че ще се радвам да споделите какво сте открили вие в „Пътят“.

ТОЙ: Определено това не е моята книга!

Както винаги Цвети е написала мнението си много красиво и дори е намерила неща в книгата, които аз от скука и досада съм пренебрегнал. Не обичам да съм груб в ревютата си и не ми е приятно, когато съм негативен в мнението си, но просто тук не мога да си изкривя душата. 

„Пътят“ е една от най-лошите книги, които съм чел. Нито я намерих за толкова дълбока, колкото я описват някои, нито успя да ме накара да се замисля за каквото и да е в своята цялост. Действието в един момент толкова зацикля, че докато четях едва не заспивах и ми се струваше, че синът и бащата само си задават някакви малоумни въпроси, което правеше диалогът им изключително дразнещ. 

Кормак Маккарти

Да, не мога да скрия, че писането на автора не е лошо и има няколко цитата, които са право в целта и те карат да спреш за малко, за да ги осмислиш. Не мога и да отрека, че има теми и послания, които са важни – бъдещето на Земята, психологията на човечеството като цяло, постоянното търсене на доброто и къде е тази граница между него и злото. Но позитивите за тази книга са ми до там и те ще бъдат отразени в оценките, които слагаме за нея. 

Но както и Цвети е написала, за да извадиш всички тези позитиви на преден план, трябва много усърдно да се ровиш в текста. А аз честно казано бях толкова отегчен, че нямах никакво желание да се „ровя“ в тази книга и със сигурност след няколко дни ще забравя като цяло, че съм я чел. Нищо не си взех от нея, нищо не ме научи, а до това да ме „разтърси“ има бая път. За гениалност определено не може да се говори. 

Но както обичам да казвам – това е богатството на книгите – всеки има различен път с тях, всеки вижда някакви неща, които друг не. „Пътят“ определено не е моята книга и ако не беше част от рубриката със сигурност щеше да е първото четиво в живота ми, което оставям недочетено. 

П.П. А, да - има и филм по книгата. Аз лично не бих си го причинил, но ако на някой му е любопитно може да провери заглавието. :) 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов