„Когато беше млада, Мателда преследваше времето, за да получи каквото искаше. Сега преследваше времето, за да го задържи.“

Може би, защото бях съвсем скоро в Италия или пък, защото тази седмица съм на село и времето тече с една идея по-бавно, но книгата на Адриана Триджиани „Всяко неизвършено добро“ открадна сърцето ми и ми подейства като лекарство за душата. Всяка дума, всеки герой, всяка история в тази книга ми допаднаха и ме накараха да се пренеса на различни места из света и да изживея една чужда и измислена история като своя. История, която е събрала в себе си мъдрост, красота, житейски уроци, любов, загуба, мечти за бъдещето. 

Колкото и да е клиширано, за пореден път ще кажа, че книгите наистина те намират в правилния момент. Ако бях прочел „Всяко неизвършено добро“ две седмици по-рано може би щеше да ми дойде бавна, мудна и дори натоварваща в забързаното ми ежедневие. Сега се насладих на всяка отделна част и с удоволствие прочетох семейната история на Мателда Кабрели. 

Действието в романа е в две времеви линии и две различни жени са водещите в тях. От една страна имаме миналото, което ни запознава с доброто момиче Доменика Кабрели, което не би трябвало да се сприятелява с проблемни момчета като Силвио Биртолини. Но дори 19-годишна раздяла не може да ги накара да забравят един за друг. През бурната 1939 г. Доменика вече е медицинска сестра, Силвио е чирак на майстор шлифовчик на скъпоценни камъни, а старото им приятелство сякаш е напът да се превърне в нещо повече. 

Но съдбата има други планове. В сянката на Втората световна война една постъпка на Доменика довежда до прогонването ѝ от родината. Първо, към бреговете на слънчева Марсилия, а след това и в мистична, дъждовна Шотландия – едно пътуване, което ще ѝ покаже че животът и любовта са напълно непредвидими.

В следващата времева линия поглеждаме в наши дни, където нейната дъщеря Мателда Кабрели разказва на своето семейство историята на майка си. Мателда започва да забравя и усеща, че нейния път е към своя край, затова иска да предаде всичко, което помни на своите наследници, за да може семейната история да бъде запомнена. 

И то каква история. Аз лично не очаквах този роман да ме отведе на всички тези места и да ме отвее с всички тези емоции по пътя. Адриана Триджиани е толкова сладкодумна разказвачка. Просто докато четеш книгата нямаш избор освен да ѝ се оставиш и да те води накъдето е решила. Когато разгърнех страниците на „Всяко неизвършено добро“ просто знаех, че ще си взема дневната доза наслада и нямах никакви съмнения и въпроси. Просто тръгвах и научвах нови неща за героите. 

А героите според мен са един от най-големите плюсове на този роман – всеки един от тях е толкова пълнокръвен, със своите плюсове и минуси, че можеш да научиш по нещо от всеки един от тях. Изключително много симпатизирах на Доменика и силно харесах нейното поведение и начин на мислене. В другата крайност обаче беше майка ѝ, която въпреки че имаше своите причини да е строга и намръщена, беше събрала в себе си всичко, което не харесвам дори в днешното общество – поставяне на етикети върху някого и отказване да му дадеш втори шанс дори след 20 години. 

Книгата е многопластова, а темите в нея изключително много. Аз най-силно се познах в темата за семейството, защото имам много силна връзка с моето и отношенията в семейство Кабрели доста ми напомниха на нас. Имаме еднакви принципи кое е важно и кое не, спазваме традициите и искаме да ги запазим колкото се може повече. Уважаваме се един друг и гледаме да приемаме различността си, дори когато е силно изразена. И дори понякога да спорим и да се чувстваме, че дадено поведение в момента не е правилното, уважението и любовта накрая надделяват и поставяме запазването на целостта на семейството на преден план. 

Разбира се, в книгата се говори още за амбициите да се развиваш и да искаш повече от живота, да уважаваш себе си и да покажеш, че си много повече от това, което говорят хората за теб. Има теми за религията, войната, приятелството, важността на това да знаеш личната си история, за да може да продължиш напред и да взимаш правилните решения. 

Адриана Триджиани

Това, което най-силно ми хареса в книгата обаче е как ни разходи из различни места из света. Започнахме с Индия след това се пренесохме на морския бряг на Виареджо, продължихме към Франция  и Шотландия, за да завършим обратно в Италия, където започва и свършва всичко. Разбира се финалът отново е запазен за Индия, но в този момент гледаш на него по много различен начин. 

За финал мога да кажа, че „Всяко неизвършено добро“ заслужава вашето внимание на 100%. Емоционален, смислен, пълен с мъдрост, космополитен, разказващ личната история на три поколения в едно семейство на фона на важни исторически събития. Всичко това е вплетено по един прекрасен начин, който те омагьосва и ти дори не обръщаш внимание на дребни недостатъци на текста, като това, че можеше да е с едни 50-60 страници по-кратък. Или поне при мен се получи. 

Автор: Любен Спасов