Book Adventure Club

„Усещането ѝ, че обществото, зрелостта, бракът, майчинството, всички тези неща, по някакъв начин бяха хитроумно създадени с единствената цел да поставят жената на мястото ѝ, а след това да не ѝ позволят да мръдне от там – тази идея беше започнала да ѝ тежи.“

Из „Нощната кучка“

Всички познавате Цветомила Димитрова – кой от текстовете ѝ тук в блога или в „Аз чета“, кой като част от екипа на издателство „Лемур“ или пък сте слушали епизодите с нея в Book Adventure Club Podcast. С нея ни свързва и едно дългогодишно приятелство, в което книгите заемат специално място. 

Това лято, докато бяхме заедно на лятна почивка, с Цвети ни хрумна идея – да направим рубрика, в която четем книги, които са определяни или като „крайно женски“ или пък „крайно мъжки“, да даваме гледните точки и на двата пола и да проверим дали ще има огромни разлики в мненията ни на финала. 

Тази идея се роди след като и двамата решихме да прочетем „Жълтият тапет“ на Шарлот Пъркинс Гилман и  „Нощната кучка“ на Рейчъл Йодър. Книги, които разглеждат следродилната депресия при жените и отношенията със съпрузите им през този период. И двете са „скандални“ за времето си с подхода, който имат и мненията, които споделят. Затова дори за нас самите беше любопитно дали ще харесаме тези две заглавия, а вече може да сравните и двете гледни точки. 

ТЯ: Ако в „Нощната кучка“ откриваме брутални или стряскащи сцени, в „Жълтият тапет“ всичко започва доста по-бавно, усещането е минорно, но постепенно ескалира до стряскащ и запомнящ се финал.

Първата книга, с която стартирах този своеобразен експеримент беше „Жълтият тапет“, но реших да я изслушам, защото си представях, че историята на Шарлот Пъркинс Гилман би била още по-въздействаща, ако някой ми я разказва. Имах възможност да избирам между прочит от американска и от британска актриса, като вторият ме грабна още с първите минути. Нежният изказ на разказвачката контрастираше с всичко, което се случваше на героинята, а крехкият глас засилваше усещането за обърканост и безсилие на младата жена, която наскоро е родила и се опитва да изплува от дълбоката емоционална бездна, в която е изпаднала след това. Чрез нейните думи разбираме какво е отношение на обществото по онова време към майка, намираща се в подобно състояние. Макар че съпругът се опитва да се погрижи за нея, да ѝ осигури удобства и лекарска помощ, така и не я изслушва, а предполагам и не би могъл да я разбере истински. Тя самата не може да съзнае какво се случва с нея. 

Ако в „Нощната кучка“ откриваме брутални или стряскащи сцени, в „Жълтият тапет“ всичко започва доста по-бавно, усещането е минорно, но постепенно ескалира до стряскащ и запомнящ се финал. Днес много специалисти анализират текста и търсят скритите му послания. Моята интерпретация е, че героинята се предава на своите демони и това ме остави с усещане за безнадеждност. Но може би за онзи период надежда наистина не е имало за тези жени. В съвременния свят обаче не е така и ми се иска да вярвам, че Рейчъл Йодър се е опитала да предаде това послание със своя роман, който макар и вдъхновен от „Жълтият тапет“, сякаш дава алтернативен завършек на историята. 

Още със заглавието си „Нощната кучка“ провокира. И провокациите не спират дотам. Срещаме множество стряскащи моменти в историята за съвременна жена, творческа натура, която се опитва да съчетае майчинството и работата, но в един момент осъзнава, че прави и двете наполовина. Решението да се посвети само на детето обаче я обрича на еднообразно ежедневие и липса на комуникация, които притъпяват креативността ѝ и се оказват пагубни за психиката ѝ. 

Може би Йодър с право е избрала по-брутален подход да говори по темата за следродилната депресия. Много хора са склонни да омаловажат това състояние, тъй като е трудно да се опише или разбере, ако не си го изпитал. Момичетата често са възпитавани да бъдат мили, разбиращи, усмихнати, подкрепящи. А понякога просто ти се иска да  бъдеш кучка – да крещиш, да чупиш и разкъсваш, да не се съобразяваш с правила и ограничения. В „Жълтият тапет“ жената разкъсва тапета, за да пусне другата, онази, която я гледа там и какво се случва остава мистерия – дали демоните я обземат, или най-накрая е успяла да освободи себе си, освобождавайки емоциите си? Не знаем, но героинята на Йодър като че ли успява да се излекува именно като разкрива и тази по-грозна, първична, животинска част от себе си. 

Това е единият урок, който аз си взех от книгата. Другият е свързан с взаимоотношенията със съпруга ѝ, които изключително много ме подразниха и ако трябва да посоча слабости на книгата, бих се фокусирала тук. Един или два разговора с него можеха да решат толкова дилеми в книгата. Може би наистина не е лесно, когато пред теб са рисували една определена визия за майка, добра домакиня и съпруга, да смениш подхода, да подхванеш трудна дискусия или да видиш ситуацията отстрани. Може би това отнема време, но моето читателско усещане беше, че на места сюжетът е разтеглен, действието се повтаря, а героинята има откровено дразнещо поведение що се отнася до отношенията ѝ със съпруга ѝ и решението ѝ да се посвети изцяло на детето.

А в крайна сметка трансформацията, която виждаме в романа, според мен, е точно тази, за която се изисква смелост, осъзнати действия, разговори партньора, с психолог, търсене на помощ от приятели и близки, от твоята глутница. И макар че книгата ми се стори малко по-гротескна от необходимото (любителите на котки ще ме разберат), знам, че около нас има хора, изпаднали в такива ситуации, в същия омагьосан кръг и „Нощната кучка“ може да бъде разтърсването, от което се нуждаят, за да  постигнат своята трансформация. 

Шарлот Пъркинс Гилман

ТОЙ: Прочитането на „Жълтият тапет“ определено ме подготви за потапянето ми в „Нощната кучка“.

Всеки, който ме познава, знае колко ми е интересна психологията, човешката психика и какво се случва в главите ни. „Жълтият тапет” ми хареса, точно защото дава един нагледен пример за това как може да доведеш човек до ръба на лудостта. Изключително силен разказ, с много метафори, които ти въздействат и те карат да се замислиш. Аз лично го усетих като едно преживяване сякаш аз бях героинята и жълтият тапет в стената побъркваше наравно мен и нея.

Финалът на разказа е много силен. Самото стигане до него и изграждането му e перфектно. Майсторскo писане, което не доскучава и за секунда. Изданието на „Orange books” е много добро - в него ще намерите освен самия разказ и бележка от авторката, в която обяснява защо е написала разказа, предговор от преводачката и психологически анализ на произведението. Всичко това допълва книжното преживяване и дава много смисъл на текста.

Аз лично се впечатлих от това, че Гилман пише „Жълтият тапет” заради свое подобно преживяване, породено от съветите на психолог, който е мислел, че ролята на жената е само да домакинства и всякаква интелектуална дейност би ѝ навредила. Този докторски съвет почти я подлудява и тя пише „Жълтият тапет”, за да предотврати това да се случи на някой друг. Също така самият психолог след време заявява, че разказът му е повлиял и той е сменил подхода си. Това е един прекрасен пример за силата на словото и литературата.

А в моя случай определено ме подготви и за потапянето ми в „Нощната кучка”. Може би, ако не бях прочел разказа и допълнителните текстове поместени в българското издание, нямаше да разбера романа на Рейчъл Йодър. В този случай започнах „Нощната кучка“ подготвен какво може би ме очаква в романа. Имах основата да чета текста безпристрастно, като страничен наблюдател и можех да гледам на поведението на главната ни героиня без да я съдя, а по-скоро да се опитам да я разбера. 

Да, Йодър е избрала много краен подход. Текстът ѝ е циничен, преминаващ границата на моменти, но е и директен, пише за проблема без заобикалки. Това изключително много ме впечатли в романа – въпреки че имаше два-три момента в книгата, които дори на мен ми дойдоха в повече, мога да кажа, че „Нощната кучка“ е една от най-добрите книги, които прочетох за 2024. 

За мен авторката поставя много наболели проблеми в такъв тип семейни отношения. В България все още „следродилна депресия“ е само каприз и много често, ако някоя майка сподели, че не се чувства добре в първите месеци след раждането, е обвинявана и я карат да се чувства зле от емоциите си. Като тук нямам предвид неразбиране само от страна на партньора до нея, а като цяло за съденето от обществото, включително много често съдене от други жени. Аз лично разпознах в отношенията между главните ни герои такива на мои познати, за които си мисля, че жената премина през следродилна депресия и никой не ѝ обърна внимание и тя сама, без психологическа помощ, премина през нея, но на цената на много мъчения и тормоз. 

И да, за някои тази книга може да дойде прекалено описателна, крайна и да ги отврати, но в случая мисля, че това е нужно, за да изпъкне още повече проблем, който се подценява, а всъщност трябва да се говори повече за него. Отново ще използвам трибуната на моя блог, за да апелирам, че няма нищо срамно в това да отидеш на психолог или психиатър – напротив! Когато усетим, че не се чувстваме добре, дори е задължително да си обърнем внимание, защото е важно както за нас, така и за семействата ни. А една майка може да не се чувства добре, дори и да обожава своето! 

Чисто сюжетно като минус мога да кажа, че проблемите при нашата главна героиня можеха да се решат, ако тя имаше по-задълбочени разговори с мъжа си. Не го оправдавам него – той също имаше дразнещи изказвания от типа „Аз работя, за да ни издържам, ти защо се оплакваш, като по цял ден стоиш вкъщи и гледаш детето?“. Но Майката в книгата често имаше проблем с неговото поведение, а не правеше нищо, за да му покаже, че има такъв. Никой не чете мисли - най-малкото мъж, който от понеделник до петък е в командировки и се прибира при жена си, която се държи сякаш няма проблем, къщата е в префектен вид и нищо не предполага, че тя е на ръба. Пред него тя изгражда образа на домакиня, която държи нещата под контрол и дори няма нужда от помощ, за да се грижи за сина им. Затова и няма как да очаква той сам да се досети, че нещо се случва.

Въпреки всичко метафората с кучката е много на място, а финалът на книгата ми дойде супер логичен и много ми хареса.

,Рейчъл Йодер

За финал мога да кажа, че и „Жълтият тапет“, и „Нощната кучка“ са подходящи както за жени, така и за мъже. Те могат да са пример, пробуждане, разбиране. Няма значение какъв пол сме за тези книги - в някакъв момент от живота, може ще би всички ще преминем през тази ситуация и е хубаво да знаем как да (не) преминем през нея. 

А скоро очаквайте още издания на рубриката от нас с Цвети, в която ще се провокираме със заглавия и ще ви представяме нашите две гледни точки. 

Обобщената ни оценка за „Нощната кучка“ е:

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов