„Всяка книга е пътуване, карта, отразяваща сложните криволици на човешкия ум и душа. Тази не прави изключение. Затова всеки читател в известен смисъл е пътешественик.“

В момента, в който с Цвети решихме, че ще правим рубриката „Тя и той“ знаехме едно – първите две книги със сигурност ще са „Нощната кучка“ и „Черно мляко“. Въпреки че са на една и съща тема – следродилната депресия – искахме да се докоснем до две коренно различни книги. Едната по-провокативна, артистично луда и стряскаща. А другата по-философска, поднесена с финеса и сладкодумието на един от най-добрите разказвачи в съвременната турска литература. 

И да, Елиф Шафак е точно това – изкусен разказвач, който може да поднесе и най-чувствителната тема по начин, който да те плени и да няма засегнати. Всяка нейна дума е точно на място, всяко изречение те удря право в целта. „Черно мляко“ не прави изключение. Въпреки че засяга темата за следродилната депресия и поставя на преден план отново отношенията мъж/жена, след прочита ѝ всеки един читател може да си вземе нещо за него – независимо дали вече е родител или му предстои. 

И все пак книгата е много женска, затова е любопитно как преминава през ума на мъжа и как на жената. Къде с Цвети се припокриваме като мнение и къде се различаваме? Може да разберете в статията. 

ТЯ: Най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки!

За начало трябва да споделя, че основното вдъхновение да се включа в този проект беше точно „Черно мляко“. Отдавна ми я препоръчват като книга за майчинството, за дилемата на всяка жена, която иска да гради кариера, но в същото време да бъде майка и съпруга  и изобщо за ролята на жената в света на литературата. В сравнение с „Нощната кучка“ и „Жълтият тапет“ обаче книгата на Елиф Шафак използва един доста по-мек подход за представяне на тези теми. 

Голяма част от романа е посветена на различни авторки като Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар, Зелда Фицджералд и лутането им между писателката и жената в тях. Самата Елиф е в подобна дилема и търси правилната посока през историите и опита на другите. Ако се интересувате от литература и обичате биографиите, тази информация със сигурност ще ви бъде интересна и обогатяваща. 

Но най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки, както тя нарича различните части от себе си. Почти веднага след като прочетох книгата, се замислих кои са моите палечки и има ли такива, които съм скрила някъде много дълбоко и не им позволявам да се покажат или да надигнат глас. Оказа се много полезно упражнение – да отделим време да опознаем себе си, да видим какво потискаме и да се осмелим да изразим свои черти, които досега сме загърбвали. Жените често се разкъсват между множество роли, опитват се да бъдат всичко за всички и това може да ни изиграе лоша шега. В същото време, изборът да се спрем само на едно поприще може да изисква жертви и трябва да сме наясно със себе си, за да ги направим и да живеем с решенията си. Затова е важно да отделяме време за „разговор с нашите палечки“ и да изградим силна връзка със себе си.

В края на книгата идват майчинството и следродилната депресия, която Елиф описва като един джин – Господаря Потон, с когото трябва да намери общ език. За разлика от „Нощната кучка“ тук депресията е представена по-леко, по-скоро като апатия, като липса на желание за писане и вдъхновение. Всъщност Елиф я разделя на три варианта  – всеки по-сериозен от другия и понякога различните палечки попадат под влиянието на някого от тях. Полезна аналогия, която ни показва, че едно такова състояние може да засегне някои аспекти от живота ни, но да се прояви много по-леко в други. Тук Елиф дава и кратък въпросник, който може да помогне на една майка да определи каква е вероятността скоро да се срещне с Господаря Потон.

Ако искате да четете по темата, но не търсите предизвикателно четиво като „Нощната кучка“, „Черно мляко“ може да се окаже добра алтернатива.  А откривам и нещо общо между Елиф и героинята на Рейчъл Йодър – и двете са отдадени на творческа работа и намират своя път за спасение от депресията като създават нещо ново и започват отново да изразяват творческата си същност. Освобождаването на твореца в тях, чертае пътя им напред, което според мен е валидно за всеки човек в подобна ситуация – независимо дали творчеството е било част от живота и работата ни. Свободата да създаваме, да се изразяваме по различни начини – чрез рисуване, кулинария, скулптура, градинарство, писане… всеки може да намери своя метод, но това като че ли е една основна и полезна терапия. Именно чрез нея Елиф Шафак създава „Черно мляко“ и от дилемите и болката ѝ се ражда нещо красиво и бих казала – много ценно.

ТОЙ: От „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки!

Всеки, който ме познава, знае колко много обичам Елиф Шафак. Прочел съм всички нейни книги и въпреки че някои от тях грам не ми харесват, повечето са ми бръкнали толкова надълбоко в душата, че ако трябва да направя топ 5 на любимите ми автори за всички времена, тя със сигурност ще е вътре. Елиф Шафак е прекрасен разказвач, всяка нейна история те пренася на мястото за което се разказва и създава магия, която не може да се опише с думи. Просто трябва да си прочел нещо нейно, за да разбереш какво имам предвид.

И точно заради това отлагам да прочета от 2018 година „Черно мляко“. Мислех, че тук вече няма как да ме спечели. Че тази книга е прекалено женска. Че ще се разочаровам от Елиф и ще си изгубя времето. Не съм знаел колко се лъжа. 

Буквално преди часове приключих книгата и не мога да повярвам с каква лекота Елиф Шафак е написала книга за следродилната депресия и я е направила общовалидна както за мъже, така и за жени. За мен основния фокус на книгата е по-скоро как да бъдеш родител – какви са правилата? Има ли изобщо такива? Ако работиш и гледаш дете – едно от двете винаги страда и това прави ли те лош човек? Как взимаш решението да загърбиш егоизма и амбициите си и решаваш да отдадеш живота си на друго човешко същество. 

Елиф Шафак

И въпреки че тя дава много примери от женска гледна точка, според мен от „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки. Защото тя дава житейски примери за ситуации между двойки, в които може би в даден момент всеки един от нас попада и тези ситуации могат да се разгледат като съвет как да се държиш в тях, ако някога ти се случи или пък да преосмислиш държанието си, ако вече си го изживял. 

Но каквото и да си говорим „Черно мляко“ е женска книга. Елиф Шафак задълбава в темата за следродилната депресия и вътрешния женски свят, което мен като мъж лично ме отегчи на моменти. Идеята ѝ да предаде вътрешните си борби на страниците, като ги олицетвори като палечки със собствено мнение и чувства, а на следродилната депресия да даде образ на лукав джин, е много добра, но на моменти ми ставаше прекалено философско, което аз лично не обичам. А и мисля, че „мъжкото четене“ е доста по-прагматично. От тази част от книгата си взех много и ми беше любопитно да разбера какви мисли са минавали в главата на авторката докато се е борила с депресията, но похватът не е точно моят. 

Но книгата ми хареса много, защото Елиф Шафак редува появата на тези палечки и пълното си душевно разкритие пред читателя с любопитна информация за велики личности като Зелда и Скот Фицджералд, Айн Ранд, София и Лев Толстой и много други, които са попадали в подобни човешки ситуации и всеки е изплувал … кой както може. Книгата разглежда темата от всяка една гледна точка и ни поднася примери, които се разглеждат през една малко по-различна призма. 

Хареса ми, че дори е представила гледната точка на хората, които не искат да имат деца. И това е важно, защото не всеки има тази нужда, а тези хора често са заклеймявани от обществото. А както самата Елиф Шафак казва в книгата – всеки приема децата по различен начин и рожба може да не е само биологичното ти дете. 

Честно казано се радвам, че прочетох книгата през 2025, а не през 2018 – преди 7 години нямаше да ми хареса, защото нямаше да я разбера. И щеше да е грешка. А това е важна книга с едно много добро изпълнение.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов