Book Adventure Club

„- Чакаме те цяло столетие!

- Попаднах в задръстване. 

- Хиляди благодарности към Хенри Форд за неговия огромен принос за спасяването на имиджа на закъсняващата част от човечеството.“

Тази книга определено не беше това, което очаквах. Беше ми много объркана, на моменти претенциозна, но не мога да отрека, че имаше и някои забавни ситуации. На страниците на романа поемаме на едно книжно пътешествие, което има за цел да помогне на всички герои, които са осъдени на смърт от своите автори. 

Първоначално книгата много ми напомни на „Животът ми като Смърт“, с която всъщност дадох старт на блога преди 5 години. В нея, с черен хумор, е описан животът на Смъртта и всички трудности, които среща в един стандартен работен ден. Във „В тази книга всички умират“ историята започва и свършва със Смъртта и как, ако пропусне някоя подробност или се успи за работа, ужасни неща може да се случат в света. Като даже дава конкретен пример с една смърт, която не се случва и води след себе си много повече от една. 

След това изведнъж в сюжета се появява господин Мементо Мори. Той осъзнава, че е литературен персонаж, надарен със суперсилата да „пътува“ от книга в книга и решава да нанесе контраудар срещу злите писатели, които осъждат героите си на смърт. Господин Мори убеждава Ромео и Жулиета, че самоубийството не е решение, доставя пеницилин на Вълшебната планина, но пък и не се посвенява да блъсне професор Мориарти във водопада Райхенбах, за да спаси много други персонажи. 

Но всичко се преобръща с главата надолу, когато г-н Мори открива, че в книгата, където той самият е героят, авторът е решил да убие някого. При липсата на подробности за самоличността на потенциалната жертва, Мементо Мори събира всички герои и с помощта на машината на времето на Х. Г. Уелс започва пътуване из различни литературни епохи: жанровете варират, а влиянието на автора е ограничено извън постмодерния свят. 

Бека Адамашвили

Така събрана информацията изглежда логична. Но както казах и по-горе, четенето на романа за мен беше доста объркващо. Идеята е много добра и оригинална. На моменти съм се смял с глас и оцених умния хумор, който съдържа в себе си много препратки към литературни творби, герои и автори. Но изпълнението на тази идея ми дойде слабо и нещо сякаш му липсваше. Имаше една, бих казал претенциозност, който уби любопитното решение да спасяваме герои, за които знаем, че трябва да умрат, както и самото общуване с автора, който иска да убие някой от героите в нашата книга. 

Обърквация, нали? Дори аз не съм сигурен, че го разбрах правилно. 

Може би това е поредната книга, към която подходих много ентусиазирано и останах разочарован заради големите си очаквания. Или пък просто не е моето четиво. Но просто това е заглавие, която съм сигурен, че утре изобщо няма да помня. Най-много основната идея, която е заложена в него.  

Автор: Любен Спасов

„Баща ми бутна настрана купата с касови бележки, оставяйки нещата си на бара. „Просто искам да те уведомя“, каза той, „От тук насетне аз взимам решенията. Ти ще седиш на този стол и аз ще ти казвам как ще се случват нещата." Погледнах го с нарастващо чувство на ужас. 

„Сега аз съм Бритни Спиърс", каза той.“

В последните месеци прочетох много и все хубави автобиографии, както на световноизвестни личности, така и на български знаменитости. Хубавото е, че винаги попадах на любопитни истории, от които можеш да научиш нещо ново, да си „откраднеш“ по нещо от тези личности, които разказват живота си, а случките им определено могат те вдъхновят за ново (бизнес) начинание или просто да ти напомнят никога да не се отказваш от мечтите си. 

Някои истории обаче ми действаха емоционално като тази на Матю Пери например или пък ме ядосваха като тази на принц Хари. С книгата на Бритни Спиърс обаче изпитах и двете. 

Още в началото на това ревю искам да кажа, че съм наясно, че „Жената в мен“ е гледната точка на Бритни. Нейната истина, през нейната призма. Няма как да повярвам на всяка нейна дума, особено като виждам последиците от поведението на семейството ѝ и животът, който е имала. Но дори и 50% от нещата да са се случили така както тя разказва това, което е преживяла е  меко казано ужасяващо. 

Ще разделя мнението си за книгата на три части. Първо ще говоря за написването ѝ. Не знам дали наистина Бритни я е писала сама или е имала помощ, но при всички положения е липсвал редактор. На мен четенето ми вървеше леко, бързо и ми беше интересно, но това, което ми липсваше беше задълбаване в темата. Бритни преминава през живота си без да навлиза в детайли, буквално маркира някакви неща и препуска през периода 1999 – 2022 много по-бързо отколкото на мен ми се искаше. Например, един от най-силните периоди в своята кариера, буквално го обобщи в две изречения с кратки изброявания на постиженията си тогава.

Едно от най-известните изпълнения на Бритни на наградите на MTV през 2001 година

Нямаше подробно разказване на истории свързани с музиката ѝ, създаването на големите хитове, прехода от тийнейджърка към зряла жена и майка. Свикнал съм в автобиографиите да има доста себеанализиране и припомняне на важни мигове, които са променили мисленето на човека или са дали различен и нов ход на кариерата му. Тук Бритни просто изброяваше факти, които бяха любопитни, но нямаше анализ, чрез който да разбера как тя е преминала през даденото събитие. 

Като втора важна част от книгата за себе си отделих така наречените „скандали“. Бритни споменава много имена в „Жената в мен“, доста от разкритията около тях не бяха много положителни. Особено за Джъстин Тимбърлейк. Специално за този случай много хора я обвиниха, че не го прави по коректен начин и в правилния момент. Аз обаче смятам, че кармата е нещо много хубаво и гледната точка на Бритни трябваше да бъде чута. Отново казвам – не вярвам на 100% на всичко, но Тимбърлейк определено през годините си е позволил на неин гръб да направи много лоши изказвания, груби шеги, разкрития на тайни и вече е било време да .. ами да си получи заслуженото. 

Любимото ми нещо при четенето на книгата на Бритни Спиърс бе, че го правех както гледах сериала „The Crown” – с телефон в ръка, проверяващ фактите. Бритни дава интересни гледни точки по някои теми, които медиите са изобразили по един начин, но според нея са се случили по съвсем различен от представения от тях. Особено в периода, когато става майка и папараците я преследват постоянно, има доста кадри, които след като прочетох нейната версия на случилото се, видях по съвсем различен начин. 

Подобно на принц Хари и Бритни набляга на тормоза от папараците, който ѝ е бил налаган ежеминутно и е повлиял на психичното ѝ здраве през 2007 година. Медиите се държат безобразно с нея през цялата ѝ кариера и тя дава пример с две интервюта, в които са я разплаквали по телевизията, но през 2007 нещата излизат извън контрол и тя стига до срив, на който всички ние бяхме свидетели. 

Едни от най-тиражираните кадри на Бритни по време на пълния ѝ психически срив през 2007 година

И така стигаме до най-важната тема в книгата – попечителството. За този период Бритни е разказала най-подробно в книгата, въпреки че отново е сбила 13 години тормоз в няколко кратки страници. Но, хора, за тази част, напълно вярвам на версията на Бритни. Ако на всичко изброено до момента в това ревю гледам с леко подозрение, то за това, което ѝ е причинило собственото ѝ семейство, абсолютно ѝ се доверявам. 

За мен идеята с попечителството е започнала като нещо добро и този контрол определено помага на Бритни в периода 2007-2008, да си стъпи на краката и да осъзнае, че ако продължава по този начин ще остане сама и най-вече без своите деца. От 2008 до 2021 година обаче за мен това, което тя преживява, е абсолютно престъпление. Няма да разказвам подробно, за да ви е интересно, ако решите да прочетете книгата, но за мен една добра идея, която има за цел да помогне на нестабилен човек, който тръгва по лош път, е опорочена от алчността на група хора и по-специално от бащата, който иска да изкарва пари на гърба на дъщеря си.

Бритни и баща ѝ Джейми

Скандалното е, че това се е случва пред очите на целия свят, на една от най-известните жени и никой не се е сезирал, и не е направил нищо по въпроса. Попечителството под което е била Бритни по принцип се налага над хора, които не могат да се грижат за себе си, за своите финанси и като цяло не могат да взимат сами решения за каквото и да е. То затова е перманентно и цялостно. Само че 13 години всички ние виждаме как Бритни работи, издава албуми, обикаля света с турнетата си и прави успешно дългогодишно шоу в Лас Вегас. И тази работеща, адекватна жена е под пълно попечителство през цялото време, защото според семейството ѝ тя не може да се грижи за себе си. Но в същото време може да изкарва милиони долари годишно и да е съдия в „Х Фактор“, където трябва да оценява други хора?! 

Още по-скандалното за мен е, че за тези 13 години не е представена нито една декларация или медицинска бележка, която да потвърди, че състоянието на Бритни изисква тази мярка и баща ѝ трябва да бъде неин попечител и да има този контрол над нея. Това не го разбрах от книгата, а от документалния филм „Джейми срещу Бритни: Баща срещу дъщеря в съда“, който може да намерите в HBO Max и който дава трибуна и на двете гледни точки в спора. Много е интересен и го препоръчвам. 

Тъй като мнението ми стана много дълго ще спра дотук. Темата за Бритни Спиърс винаги поражда много дискусии. Още с първата си поява с „Baby one more time” тя знае как да е в центъра на вниманието. Сега „Жената в мен“ също разбуни духовете. Явно съдбата ѝ е винаги да е в окото на бурята. 

И да, постовете ѝ в социалните мрежи в момента са доста притеснителни, но Бритни Спиърс просто се радва, че може да изразява себе си чрез тях и с публикуването им празнува, че изобщо е около нас в момента. Защото след всичко, което е преживяла, можеше и да не е. 

Автор: Любен Спасов