Book Adventure Club

 “The wrinkles which have appeared are the honourable traces of my life: laugh lines rather than frown lines.”

“This Much is True”, Miriam Margolyes

На пръв поглед Антъни Хопкинс, Мириам Маргулис и Миранда Харт нямат много общо помежду си. Но всъщност приликите не са никак малко. И тримата са британци, и тримата са актьори, а дамите в компанията са известни със страхотното си чувство за хумор и способността си да разсмиват всички около себе си. Освен това двама от тях не са покорили само киното и телевизията, а и едни от най-големите театрални сцени в света.

За около седмица се потопих в техните книги и честно казано много се радвам, че го направих. Всеки от тях разказва историята си по различен начин, но и трите автобиографии имат нещо общо - не се опитват да представят един идеален живот. Напротив. Говорят открито за успехите, провалите, страховете, трудностите, живота с болест, грешките и моментите, които са ги променили. Най-много ми хареса именно това - искреността. Докато четях, имах чувството, че това не са просто автобиографии, а истински изповеди на трима брилянтни актьори, които преди всичко са хора.

А как открих всеки един от тях, какво най-силно ме впечатли в историите им и коя от трите книги бих препоръчал с най-голямо удоволствие, ще ви разкажа в следващите редове.

„Справихме се, хлапе“, Антъни Хопкинс

Анотация:

В искрените си и дълго чакани мемоари двукратният носител на „Оскар“, на наградите „Еми“, „BAFTA“ и много други сър Антъни Хопкинс разказва, за трудното си детство, за семейството, за тежката си борба с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но и за блестящата си кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите и отличията. Неподправената и трогателна история на един артист, вдъхновявал с години както зрителите от сцената, от малкия и големия екран, така и любителите на музиката и изобразителното изкуство.

Човекът, в когото не са вярвали дори собствените му родители, днес спокойно може да каже, че се е справил в живота. И то как!

Всяко ревю в тази статия ще започва с кратката история как съм открил актьора, чиято автобиография съм прочел. А при Антъни Хопкинс това се случи по възможно най-зловещия начин - чрез Ханибал Лектър. И до днес това е една от най-великите актьорски роли, които съм гледал. Роля, която заслужено му носи първия „Оскар“ и която толкова силно се е запечатала в съзнанието ми, че всеки път, когато го видя в друг филм, на червения килим или в интервю, за миг отново чувам гласа на онзи брилянтен луд, който психологически си играе с героинята на Джоди Фостър. Любопитно ми беше да прочета и в книгата, че самата тя признава колко силно се е страхувала от него по време на снимките. Между двамата естествено се е появила дистанция, която по-късно, след края на филма, изчезва. Но мога само да си представя какво е било да наблюдаваш този талант отблизо, докато създава една от най-емблематичните роли в историята на киното.

Точно както играе, така Антъни Хопкинс и разказва живота си - директно, честно и без да се опитва да изглежда по-добър, отколкото е бил. Това е може би най-силното качество на книгата. Не спестява страховете си, несигурността, желанието да бъде сам, трудния си характер и нежеланието си да общува с хората. Разказва открито за многото работни места, които е сменил, преди да намери своето място, за отношенията с жените в живота си, за вината, която носи заради дъщеря си, и за грешките, които знае, че не може да поправи.

Най-силната част от книгата за мен обаче беше тази, посветена на алкохолизма. Хопкинс не се оправдава и не търси съжаление. Не обвинява никого за собствените си избори. Напротив - признава колко неусетно е попаднал в тази спирала и как тя постепенно е започнала да определя характера му, работата му и отношенията му с хората. Много ми хареса, че разказва и за момента, в който спира да пие, след което започва да се извинява на всички, които по един или друг начин са пострадали от поведението му - колеги, режисьори, приятели, родители. Докато четях тези страници, непрекъснато се сещах за автобиографията на Матю Пери. И двамата говорят изключително открито за зависимостите си и за цената, която са платили. Разликата е, че при Хопкинс тази история има щастлив край.

Защото неговият живот не се превръща в трагедия. Напротив - успява да победи зависимостта си и да изгради кариера, за която мнозина актьори могат само да мечтаят. Книгата проследява подробно професионалния му път - от момчето, за което родителите му не са били сигурни какво бъдеще го очаква, през първите театрални роли, до най-големите сцени в света, срещите с легендарни актьори и режисьори и филмите, които завинаги остават в историята на киното. За мен именно тази комбинация между личната и професионалната история прави биографията толкова увлекателна.

Най-важното, което ще запомня от книгата, е едно много просто послание – живей, работи, рискувай, не се страхувай от провалите и не позволявай на нищо да те спре. Само така човек продължава да се развива и да стига до нови върхове. Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани биографии. За мен тя се четеше като роман - главният герой просто беше самият Антъни Хопкинс, който седеше срещу мен и ми разказваше живота си.

А финалът беше прекрасен завършек на цялото преживяване. Много ми хареса, че Хопкинс е включил част от любимите си стихове. Поезията, Шекспир и силата на думите присъстват през цялата книга и са неизменна част от живота му. И няма как да не си помисля, че ако слушаш биографията в аудио вариант, прочетена от самия него, тази последна част сигурно е истинско удоволствие.

“This Much Is True”, Miriam Margolyes

Анотация:

Носителката на награда BAFTA, актрисата, дала гласа си на безброй герои - от Маймуната до Заека от рекламите на Cadbury's Caramel - и създателка на незабравими персонажи като лейди Уайтедър и професор Спраут, Мириам Марголис е едно от най-обичаните (и най-палави) национални съкровища на Великобритания.

Сега, на 80-годишна възраст, тя най-накрая решава да разкаже необикновената история на живота си - и чакането определено си е заслужавало.

Разберете как това, че е била зачената по време на въздушна тревога, според нея е причината да има къдрава коса; какви пакости са ѝ спечелили славата на най-непослушното момиче в историята на гимназията „Оксфорд Хай Скуул“; как като тийнейджърка се е озовала гола като модел на художника Огъстъс Джон; защо Боб Монкхаус е най-добрият мъж, когото някога е целувала; и какво се е случило, след като Уорън Бийти я попитал: „Чу*аш ли се?“

От признанието ѝ в любов към Ванеса Редгрейв до момента, в който самата кралица ѝ казала да замълчи - тази книга е изпълнена с блестящи, забавни истории. С впечатляващ списък от личности - от Скорсезе и Стрейзънд до Леонардо ди Каприо (преоблечен като жена) и Исая Бърлин - „This Much Is True“ е толкова топла, искрена, жизнена и изпълнена с изненади, колкото и самата неподражаема авторка.

За първи път разбрах коя е Мириам Марголис, когато гледах „Хари Потър и Стаята на тайните“. Самата Мириам едва ли ще бъде особено доволна, че така започвам ревюто за нейната книга, но това е самата истина. За мен тя е перфектната професор Спраут. Точно така си представям този образ - с тези маниери, с този начин на говорене и с това неподражаемо присъствие.

Няколко години по-късно преоткрих едно от любимите ми британски предавания – “The Graham Norton Show”. Обожавам хумора на Греъм Нортън, начина, по който предразполага гостите си, и атмосферата в самото шоу. Типично по британски там могат да бъдат разказани абсолютно всякакви истории - без излишна цензура, без ограничения и почти винаги с огромна доза смях.

Така един ден попаднах на компилация с най-забавните гостувания на Мириам Марголис. Пуснах си я... и се влюбих в тази жена. Разсмя ме още с първото интервю. А колкото повече нейни участия гледах, толкова по-симпатична ми ставаше. Стигнах дотам, че вече изобщо не я свързвам с ролята ѝ в „Хари Потър“. За мен Мириам Марголис е човек с огромно чувство за хумор, невероятно присъствие и живот, изпълнен с толкова много истории, че може да ги разказва с часове.

Директна, искрена, изключително забавна, на моменти цинична и доста палава - това описание важи както за самата Мириам Марголис, така и за нейната автобиография. Много харесвах тази жена още преди да прочета книгата, а след последната страница направо я обожавам. Опознах я много повече и почти всяка нейна история ме накара или да се разсмея, или да се замисля.

Именно това е най-голямото качество на книгата - няма празни приказки, няма страници, които просто да запълват обем. Мириам ни разхожда през живота си, кариерата си, историята на семейството си, политическите си възгледи, странните случки, забавните моменти и срещите с десетки известни личности по толкова естествен начин, че изобщо не ти се иска книгата да свършва.

И като писател Мириам се оказа също толкова добър разказвач, колкото е и във всички интервюта с Греъм Нортън, които съм гледал. В периода, в който я четох нямах търпение да отворя книгата и да разбера каква ще бъде следващата история. През цялото време имах чувството, че тя седи до мен, пием по един коктейл и просто си говорим за живота.

Това е книга за съдбата, изборите, амбицията, свободата да бъдеш себе си и смелостта да не цепиш басма на никого. За това как не трябва да позволяваш да те мачкат и да пробиваш напред благодарение единствено на таланта си. Наред с всичко това обаче книгата е и безумно смешна. Смях се с глас неведнъж, а на много места ми се прииска Мириам наистина да беше до мен, за да можем да продължим разговора и след последната страница.

Препоръчвам тази книга на всеки, който обича добре написани автобиографии, независимо дали познава творчеството на Мириам Марголис. За своите над 80 години тя е работила и общувала с десетки интересни личности, разказва любопитни истории от кухнята на театъра и киното и показва един свят, който рядко виждаме отвътре.

А ако все още не съм ви убедил да посегнете към книгата, направете само едно нещо - напишете в YouTube „Miriam Margolyes Graham Norton“. След няколко минути смях съм почти сигурен, че и вие ще поискате да научите още за тази невероятна жена.

“I Haven’t Been Entirely Honest with You”, Miranda Hart

Анотция:

„Не съм била напълно честна с вас“. Знам - какво интригуващо заглавие!

Последното десетилетие се оказа неочаквано трудно за мен - имаше изненадващи радости, но и дълбоки прозрения, тежки изпитания и моменти, които ме разтърсиха. За всичко това ще бъда откровена, защото именно в трудните времена открих онова, което наричам своите „съкровища“. Съкровища - практични инструменти, ценности, начини да гледам на нещата и отговори, които открих благодарение на изследванията на прекрасни учени, невролози, терапевти, социолози и всички онези специалисти, които знаят по нещо важно за човешкия ум и човешката природа. Всичко това наистина ми донесе усещане за свобода, радост, покой и физическо възстановяване, каквито никога не съм си представяла, че са възможни. А животът ми сега, удивително, благодарение на всичко, което ще споделя с вас, е - ТОЛКОВА ЗАБАВЕН! (Винаги е важно да използваш собствените си запазени фрази.)

Ако ви се прииска да надникнете в тази книга, надявам се моята история по някакъв начин да помогне и на вашата. В крайна сметка всички ние сме заедно в този красив, загадъчен и понякога труден живот. А бъдете спокойни – по пътя има и достатъчно забавни истории. Ще се посмеем заедно, скъпи мой читателю. О, и не бих могла да ви кажа дали в книгата има любовна история... Вълнуващо.

Както и при Мириам Марголис, първата ми среща с Миранда Харт беше чрез „The Graham Norton Show“. Тя също има онова страхотно чувство за хумор, което веднага те кара да се усмихнеш, и носи някаква много приятна, положителна енергия. Именно от едно нейно интервю за предаването, в което на диванчето до нея бе Селена Гомес, разбрах и за книгата ѝ. Миранда разказваше, че документалният филм на Селена, в който тя споделя за живота си с Лупус, я е вдъхновил да продължи да пише своите мемоари и да разкаже за собствения си път с нейното хронично заболяване - Лаймска болест. И естествено, книгата веднага попадна в списъка ми.

„I Haven’t Been Entirely Honest with You“ обаче не се оказа точно четивото, което очаквах. Знаех, че в него Миранда ще разкаже за болестта си, за трудностите, през които е преминала, за моментите на пълно отчаяние и физически срив. Представях си обаче по-скоро едно пътуване през живота ѝ - професионалния и личния - и начинът, по който болестта постепенно се е отразила на всичко останало. Нещо като документалния филм на Селена, в който личната история и професионалният живот вървят ръка за ръка.

Тук обаче подходът е доста по-различен. Книгата на Миранда ми напомни повече на нехудожествена литература от типа на приложната психология. Тя говори директно на читателя и предлага различни начини да промени мисленето си, отношението към живота и начина, по който се отнася към самия себе си - независимо дали преминава през заболяване или не. Ценното е, че през цялото време Миранда споделя и за книгите, които е чела, цитира автори и препоръчва заглавия, които са ѝ помогнали по време на нейния собствен път. Просто наистина очаквах повече лични истории и липсата им малко ме разочарова. 

Посланията ѝ са наистина добри. Тя говори за това да бъдем силни, но да приемаме и моментите, в които не можем да бъдем такива. Да можем да направим крачка назад, когато имаме нужда. Да приемаме провалите със същото достойнство, с което приемаме успехите. Да се научим да казваме „не“, да поставяме граници и да не се пренебрегваме заради всички останали. Миранда говори много за това да обичаме себе си, да приоритизираме собственото си време, психическото си здраве и нуждите си. И всичко това са послания, които определено си струва да бъдат чути.

Проблемът за мен беше, че в един момент имах чувството, че Миранда започва да пише едно и също. Темата за себеобичането и грижата за самия себе си се повтаряше толкова често, че според мен книгата спокойно можеше да бъде с около сто страници по-кратка. Част от повторенията просто започнаха да убиват темпото и да размиват иначе добрите идеи.

Като цяло „I Haven’t Been Entirely Honest with You“ не е лоша книга - просто не беше книгата, която очаквах, нито тази, от която имах нужда в този момент. Въпреки това си мисля, че за човек, който в момента преминава през труден период, болест или просто се чувства изгубен и има нужда да промени начина, по който гледа на себе си и на живота, тя може да се окаже много по-ценна, отколкото беше за мен.

Автор: Любен Спасов

„Баща ми бутна настрана купата с касови бележки, оставяйки нещата си на бара. „Просто искам да те уведомя“, каза той, „От тук насетне аз взимам решенията. Ти ще седиш на този стол и аз ще ти казвам как ще се случват нещата." Погледнах го с нарастващо чувство на ужас. 

„Сега аз съм Бритни Спиърс", каза той.“

В последните месеци прочетох много и все хубави автобиографии, както на световноизвестни личности, така и на български знаменитости. Хубавото е, че винаги попадах на любопитни истории, от които можеш да научиш нещо ново, да си „откраднеш“ по нещо от тези личности, които разказват живота си, а случките им определено могат те вдъхновят за ново (бизнес) начинание или просто да ти напомнят никога да не се отказваш от мечтите си. 

Някои истории обаче ми действаха емоционално като тази на Матю Пери например или пък ме ядосваха като тази на принц Хари. С книгата на Бритни Спиърс обаче изпитах и двете. 

Още в началото на това ревю искам да кажа, че съм наясно, че „Жената в мен“ е гледната точка на Бритни. Нейната истина, през нейната призма. Няма как да повярвам на всяка нейна дума, особено като виждам последиците от поведението на семейството ѝ и животът, който е имала. Но дори и 50% от нещата да са се случили така както тя разказва това, което е преживяла е  меко казано ужасяващо. 

Ще разделя мнението си за книгата на три части. Първо ще говоря за написването ѝ. Не знам дали наистина Бритни я е писала сама или е имала помощ, но при всички положения е липсвал редактор. На мен четенето ми вървеше леко, бързо и ми беше интересно, но това, което ми липсваше беше задълбаване в темата. Бритни преминава през живота си без да навлиза в детайли, буквално маркира някакви неща и препуска през периода 1999 – 2022 много по-бързо отколкото на мен ми се искаше. Например, един от най-силните периоди в своята кариера, буквално го обобщи в две изречения с кратки изброявания на постиженията си тогава.

Едно от най-известните изпълнения на Бритни на наградите на MTV през 2001 година

Нямаше подробно разказване на истории свързани с музиката ѝ, създаването на големите хитове, прехода от тийнейджърка към зряла жена и майка. Свикнал съм в автобиографиите да има доста себеанализиране и припомняне на важни мигове, които са променили мисленето на човека или са дали различен и нов ход на кариерата му. Тук Бритни просто изброяваше факти, които бяха любопитни, но нямаше анализ, чрез който да разбера как тя е преминала през даденото събитие. 

Като втора важна част от книгата за себе си отделих така наречените „скандали“. Бритни споменава много имена в „Жената в мен“, доста от разкритията около тях не бяха много положителни. Особено за Джъстин Тимбърлейк. Специално за този случай много хора я обвиниха, че не го прави по коректен начин и в правилния момент. Аз обаче смятам, че кармата е нещо много хубаво и гледната точка на Бритни трябваше да бъде чута. Отново казвам – не вярвам на 100% на всичко, но Тимбърлейк определено през годините си е позволил на неин гръб да направи много лоши изказвания, груби шеги, разкрития на тайни и вече е било време да .. ами да си получи заслуженото. 

Любимото ми нещо при четенето на книгата на Бритни Спиърс бе, че го правех както гледах сериала „The Crown” – с телефон в ръка, проверяващ фактите. Бритни дава интересни гледни точки по някои теми, които медиите са изобразили по един начин, но според нея са се случили по съвсем различен от представения от тях. Особено в периода, когато става майка и папараците я преследват постоянно, има доста кадри, които след като прочетох нейната версия на случилото се, видях по съвсем различен начин. 

Подобно на принц Хари и Бритни набляга на тормоза от папараците, който ѝ е бил налаган ежеминутно и е повлиял на психичното ѝ здраве през 2007 година. Медиите се държат безобразно с нея през цялата ѝ кариера и тя дава пример с две интервюта, в които са я разплаквали по телевизията, но през 2007 нещата излизат извън контрол и тя стига до срив, на който всички ние бяхме свидетели. 

Едни от най-тиражираните кадри на Бритни по време на пълния ѝ психически срив през 2007 година

И така стигаме до най-важната тема в книгата – попечителството. За този период Бритни е разказала най-подробно в книгата, въпреки че отново е сбила 13 години тормоз в няколко кратки страници. Но, хора, за тази част, напълно вярвам на версията на Бритни. Ако на всичко изброено до момента в това ревю гледам с леко подозрение, то за това, което ѝ е причинило собственото ѝ семейство, абсолютно ѝ се доверявам. 

За мен идеята с попечителството е започнала като нещо добро и този контрол определено помага на Бритни в периода 2007-2008, да си стъпи на краката и да осъзнае, че ако продължава по този начин ще остане сама и най-вече без своите деца. От 2008 до 2021 година обаче за мен това, което тя преживява, е абсолютно престъпление. Няма да разказвам подробно, за да ви е интересно, ако решите да прочетете книгата, но за мен една добра идея, която има за цел да помогне на нестабилен човек, който тръгва по лош път, е опорочена от алчността на група хора и по-специално от бащата, който иска да изкарва пари на гърба на дъщеря си.

Бритни и баща ѝ Джейми

Скандалното е, че това се е случва пред очите на целия свят, на една от най-известните жени и никой не се е сезирал, и не е направил нищо по въпроса. Попечителството под което е била Бритни по принцип се налага над хора, които не могат да се грижат за себе си, за своите финанси и като цяло не могат да взимат сами решения за каквото и да е. То затова е перманентно и цялостно. Само че 13 години всички ние виждаме как Бритни работи, издава албуми, обикаля света с турнетата си и прави успешно дългогодишно шоу в Лас Вегас. И тази работеща, адекватна жена е под пълно попечителство през цялото време, защото според семейството ѝ тя не може да се грижи за себе си. Но в същото време може да изкарва милиони долари годишно и да е съдия в „Х Фактор“, където трябва да оценява други хора?! 

Още по-скандалното за мен е, че за тези 13 години не е представена нито една декларация или медицинска бележка, която да потвърди, че състоянието на Бритни изисква тази мярка и баща ѝ трябва да бъде неин попечител и да има този контрол над нея. Това не го разбрах от книгата, а от документалния филм „Джейми срещу Бритни: Баща срещу дъщеря в съда“, който може да намерите в HBO Max и който дава трибуна и на двете гледни точки в спора. Много е интересен и го препоръчвам. 

Тъй като мнението ми стана много дълго ще спра дотук. Темата за Бритни Спиърс винаги поражда много дискусии. Още с първата си поява с „Baby one more time” тя знае как да е в центъра на вниманието. Сега „Жената в мен“ също разбуни духовете. Явно съдбата ѝ е винаги да е в окото на бурята. 

И да, постовете ѝ в социалните мрежи в момента са доста притеснителни, но Бритни Спиърс просто се радва, че може да изразява себе си чрез тях и с публикуването им празнува, че изобщо е около нас в момента. Защото след всичко, което е преживяла, можеше и да не е. 

Автор: Любен Спасов

 „При мен киното винаги е било нещо, което ми пали фантазията и ме забавлява, и нещо, в което доброто винаги побеждава лошото.“

Много хора може би си мислят, че познават Маги Халваджиян. Той е един от най-известните продуценти в България, а в предаванията му има толкова шеги на негов гръб, че обществото си е изградило една представа за него и вярва, че няма нещо, което да го изненада като информация. И, да, фактите са впечатляващи. Дългогодишна успешна кариера, продуцент на най-гледаните предавания в ефира и собственик на други бизнеси, които също се справят отлично в своята сфера.

Само че съм убеден, че със своята автобиография Маги Халваджиян ще изненада много хора. Имах щастието да съм свидетел и под някаква форма съучастник в написването на тази книга и наистина искрено казвам, че заслужава вашето внимание. Мога да ви гарантирам, че ще ви разсмее, на моменти натъжи, но със сигурност ще ви обогати. Маги Халваджиян е важна част от изграждането на българския шоубизнес и по-конкретно на телевизионния. Има какво да разкаже и има какво да се научи от него. А той наистина споделя много в тази книга - искрено, без реклами, дори и дълбоко лични неща, за които си трябва смелост да се споделят. Нека обемът не ви плаши - чете се бързо, точно защото е много интересно. Маги и Влади Априлов, който  го интервюира в продължение на две години и заедно пишат тази книга, са се постарали никой да не остане разочарован след като я затвори. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Аз разбрах много неща за Маги Халваджиян, докато преминавах през неговата лична история. Както казах – той не спестява нищо в нея. Както сме и свикнали и очакваме от него, той съвсем искрено говори за своя живот, за нещата, които са се случили в семейството му, за успехите и спадовете в кариерата му, дори за скандалите, които са се случвали през годините. Това, което е решил да сподели с читателите не е минавало през цедка или цензура, а е поднесено по директен и искрен начин, както по принцип Маги общува.

На мен лично ми беше интересно да видя Маги в друга светлина. Книгата започва с раждането му, минава през това как са минали детските му години и се стига до цирковото училище в Москва. След това идва и завръщането му в България, като ни разказва как започва да се занимава с търговия в началото на 90-те. Тази част ми бе много любопитна, защото изобщо не знаех, че Маги е правил и това. След това идват първите клипове, раждането на чалгата, първите предавания и така постепенно като пъзел се нарежда цялата картина за изграждането на българския телевизионен шоубизнес и за ситуацията в наши дни.

Това, което най-силно ме забавляваше в тази книга е, че през годините, независимо с какво се е занимавал, Маги е попадал в толкова безумни, забавни и сюрреалистични ситуации, че отстрани изглеждат като сцена от някой филм. На няколко пъти ми се случваше да си казвам „Е, не! Това просто не е истина. Няма как да му се е случило И това. “. Но всъщност това е неговата история, а явно Маги е магнит за любопитни ситуации, които са го научили на всичко, което знае към днешна дата. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Това, което наистина ме впечатли обаче е, че Маги е много откровен в тази книга. Не само за шоубизнеса. Аз тук нямам изненада. Когато говори за работа, той е в стихията си и от нещата, които разказва и съветите, които дава на страниците на книгата, може само да се учиш. По-силното за мен е, че той открехва завесата за личния си живот. За най-голямата болка на семейството му, за хубавите неща през всичките тези години, за голямата му любов с Кремена и разбира се за сина му и внуците. Както говори за предаванията и успехите в професионален план, по същия директен начин говори и за себе си, колкото и трудно да е било на моменти това.

Тази книга обаче най-вече ни учи да следваме мечтите си, да се борим силно за това, което искаме и да работим здравата, за да го постигнем. Тук няма жълтини, няма плюене по други хора, има само истории. Без реклами и без цензура. Така както трябва да бъде по принцип.

Препоръчвам да прочетете книгата. Интересна е, чете се леко и има случки, които са като от филмова лента. Идеална за зимните и празнични дни. 

Автор: Любен Спасов