Book Adventure Club

„Казах ти, че не виждам причина да не се позабавлявам с това разследване. Истинско убийство в къщата ми! Такова нещо не се случва всеки ден.“

Из „Трупът в библиотеката“ 

Наваксването с книгите на Агата Кристи е едно от най-приятните ми книжни предизвикателства за тази година. Започнало като четене докато нямаме три дни ток на село, заради обилен снеговалеж през декември, това начинание се превърна в поредица в блога, която много обичам. Това зимно (книжно) преживяване толкова ми хареса, че реших да правя такива за всеки сезон. 

Лятото на 2025 ще остане едно от най-любимите ми. Имаше от всичко по много и определено ще го запомня със случките, които преживях. За финал обаче, по време на семейната ми лятна ваканция през август, си оставих удоволствието отново да се потопя в света на Агата Кристи. За летните мистерии с книгите на авторката избрах да изоставя малко Поаро и да се запозная с друг култов персонаж - госпожица Марпъл.  Досега не бях чел нито една от книгите, които са посветени на нея и реших, че лятото е правилният момент за това. 

Избрах 5 заглавия, в които тя е главен герой, опаковах багажа за морето и тръгнах. А как премина това лятно книжно четене, може да разберете в текста. 

„Убийство в дома на свещеника“ 

Реших да започна четенето на книгите за госпожица Марпъл с първия роман, в който тя се появява. „Убийство в дома на свещеника“ си потапя в заспалото селце Сейнт Мери Мийд, което е разтърсено от убийството на полковник Протеро. Жертвата не е сред любимците на населението, затова и заподозрените са мнозина. Възможно ли е невярната му съпруга да е убиецът? А нейният любовник? Дори дъщерята на полковника има мотив. В този роман за пръв път госпожица Марпъл демонстрира брилянтните си способности, с които разкрива и наказва дори и най-подлите престъпници.

Признавам си без бой, че първата ми среща с госпожица Марпъл е доста средна работа. Обожавам Агата и стилът ѝ на писане, но тази книга определено няма да се нареди сред любимите ми заглавия от авторката. 

Като цяло това е типичен роман от Агата Кристи – имаме убит, който всички мразят, заподозрените са много и всички имат правдоподобен мотив да го искат мъртъв. Този път обаче героите, техните постъпки, самата история не ми беше чак толкова интересна. Нямаше я онази интрига, която ме кара да поглъщам романите на Кристи. Нямаше и нищо интересно около самото убийство. Самите герои не бяха кой знае колко полюсни и любопитни. Агата Кристи по принцип изгражда много добри персонажи, които те карат или да се привържеш към тях или пък да ги мразиш докато четеш. Тук всичко ми беше много равно, някак прекалено спокойно и предвидимо. Дори дамите, които обичат да клюкарстват не бяха някакъв забавен акцент в цялата история. 

Може би разочарованието ми идва и от това, че нямаше много голямо участие в историята на самата госпожица Марпъл. Аз очаквах тя бъде център като Поаро. Тук тя по-скоро е в периферията на историята, която се разказва от свещеника в чийто дом се случва убийството, а тя се появява на финала, за да обяви убиеца, който полицията така и не можа да открие сама. Надявам се в другите части, които ми предстои да прочета, госпожица Марпъл да е много по-активна. 

Като цяло мога да кажа, че за мен „Убийство в дома на свещеника“ е предшественик на „Криминален клуб „Четвъртък“ и „Криминален клуб „Марлоу“ – любопитна възрастна жена, със склонност да вижда и чува всичко, да знае всяка подробност, с аналитично мислене, разкрива убийството въпреки полицията. Другата ми надежда е в останалите части да успея да разбера повече и за самата госпожица Марпъл – усещам я като герой, който има какво да разкаже. 

В обобщение мога да кажа, че за мен „Убийство в дома на свещеника“ е категорична среда или 3 звезди в Goodreads. Лек криминален роман от Агата Кристи, без да е нещо кой знае какво. 

„Трупът в библиотеката“

Тази част от поредицата за госпожица Марпъл вече ми хареса доста повече. „Трупът в библиотеката” е с много по-заплетена загадка, която се оказа толкова сложна, че трябваше да се напаснат няколко сюжета докато се отговори на простия въпрос „Кой е убиецът?”. 

Действието в книгата започва в седем сутринта. Семейство Бантри се събуждат и намират тялото на млада жена в библиотеката си. Облечена е с вечерна рокля и носи тежък грим, който сега е размазан по лицето ѝ. Но коя е тя? Как е попаднала там? А дали има връзка с другото момиче, чието тяло по-късно откриват? Истината трябва да излезе наяве преди да плъзнат грозни слухове. Много детективи биха искали да разкрият мистерията, но госпожица Марпъл е крачка пред тях!

Това, което най-силно ми хареса в „Трупът в библиотеката” е колко динамично беше действието. Тук Агата Кристи изобщо не си е играла да ни въвежда в ситуацията, да изгражда атмосфера или да ни дава някакъв контекст. Още на втората страница се появява труп в библиотеката и започва разследване на кого е той и какво прави в библиотеката на едно почтено семейство. 

Госпожица Марпъл тук е въведена в действието много по-рано и тя разследва случая наравно с полицията. В тази част нейното общуване с детективите беше като тенис мач - предаваха си топката и заедно разследваха заплетения случай. 

Въпреки че на финала причината за убийствата е най-баналната на света, докато стигнем до това пътят си беше доста интересен. В търсенето на отговорите изплуваха много сложни семейни връзки, допълнителни истории, които даваха много грешни следи и второ убийство, което заплете нещата още повече. Накрая всичко се навърза много логично и ми достави голямо удоволствие. 

В „Трупът в библиотеката” имаме и няколко по-големи теми: алчността, която изкарва най-лошото у човек, силата на духа, който не може да бъде пречупен от физически проблеми и как успехът на всяка цена не е задължителен. 

Като цяло оценката ми за книгата в 3.5 звезди, защото отново не можа да ми хареса както други книги на Агата Кристи, но ще закръгля към 4, заради бързото действие без излишни разтягания на локуми.

„Предизвестено убийство“

Ето това е Агата Кристи, която обичам! В „Предизвестено убийство” получих всичко, което очаквам от нея - сложна загадка, пълна с обрати, многопластова история, която те води на различни места, в различни времеви рамки. И пълнокръвни герои, които те карат да се съмняваш във всеки един от тях на всяка една страница. 

„Обявява се убийство, петък, 29 октомври, в Литъл Падъкс, 18:30 ч.“

Тази необичайна обява в местния вестник събужда любопитството на жителите на Чипинг Клегхорн. Дали е неуместна шега? Някаква измама? Или игра, в която желаещите могат да се включат? Неспособни да устоят на мистериозната покана, местните започват да се събират в Литъл Падъкс в уречения час. Само госпожица Марпъл е озадачена и разтревожена.

Точно в 18:30 часа светлините угасват...

Историята в „Предизвестено убийство” много ми хареса. Честно казано очаквах много по-банално развитие на нещата, а получих супер оригинална история точно в стила на Агата. Толкова останах доволен от финала, че щях да изгоря на плажа докато четях обобщението на истината от госпожица Марпъл. 

Колкото повече чета от поредицата книги за нея, толкова повече я харесвам като персонаж. За мен това е образът на самата Агата Кристи, която се появява да разкрие загадката, но е приела облика на прелюбопитната госпожица Марпъл. Харесва ми, че тя води своите разследвания само на основания принцип за човешката природа, която не се мени. И аз като нея вярвам, че си има основно човешки поведения, които намираме в различни хора и ситуации и ако се водим от тях, може да разгадаем всяка една мистерия. 

В „Предизвестено убийство” ми харесаха и по-големите теми, които са застъпени в романа като озлобените хора, които си остават такива до своя край и как мислят, че животът им е длъжен за нещо. В книгата се срещаме с хора, които не правят нищо за своето щастие, а смятат, че нещо им принадлежи по подразбиране. Има и една много чувствителна тема относно живота на инвалидите и тяхното поведение спрямо околните - огорчени ли са като цяло или могат да живеят пълноценен живот без да обвиняват околните за своето положение. 

Като цяло препоръчвам „Предизвестено убийство” на всички феновете на Агата Кристи. Ще получат една история в класическия криминален и любим стил на авторката.   

„Джоб, пълен с ръж“

Честно казано за този роман няма какво толкова да кажа. Абсолютно типичен за Агата Кристи - смърт чрез отравяне, сложни семейни отношения, убийство заради пари. Както в „Десет малки негърчета“ (чакайте, че забравих, че си има популистко ново име: „Те бяха десет“), така и тук убийствата се случват по едно детско стихче, което госпожица Марпъл позна и помогна на нея и полицията да разкрият самия случай. 

Оше в началото на „Джоб, пълен с ръж“ се запознаваме с Рекс Фортескю, който е отровен по необичаен начин в луксозния си офис. В джобовете на деловия му костюм има... зърна ръж. Следват още две убийства. И отново същата странна улика. Но разследването на инспектор Нийл е в задънена улица.

Когато госпожица Марпъл свързва странната находка със старо стихче, тя открива неочаквана връзка между жертвите. И впряга изключителната си наблюдателност, за да разкрие кой е убиецът.

И тази книга е поредното доказателство за майсторството на Агата Кристи. По време на цялата история тя нарежда факти, които са толкова добре навързани, че хем тя дава постоянни подсказки кой е убиеца, хем не се издава. А накрая всичко се навързва толкова добре, че изпитваш само удоволствие от прочетеното. Госпожица Марпъл като персонаж и нейният стил на работа ми стават все по-симпатични. Добър финал. Доволен съм.

„16:50 от Падингтън“

Не е случайно, че „16:50 от Падингтън“ е определен от критиката като образец за перфектна криминална история! Толкова заплетен случай не е имало в много книги на Агата Кристи. Да тръгнеш от буквално никаква конкретика и да разплетеш целия случай плюс да направиш една психотерапия на цяло едно семейство, си е постижение. 

Книгата започва с Елспет Магликъди, която пътува към дома си, доволна от коледното пазаруване в Лондон. През прозореца на купето става неволна свидетелка на убийство, извършено в паралелно пътуващ влак. Но от престъплението няма абсолютно никакви следи! Единственият човек, към когото Елспет може да се обърне, е госпожица Марпъл. В опит да разплете мистериозния случай, тя попада на твърде неочаквана следа.

Много ми хареса как е построен целият роман. Разбира се, беше ясно, че случаят ще тръгне в някаква посока и ще бъде разрешен, но наистина в един момент се чудех как ще станат нещата. Беше ми много нелогично госпожица Марпъл по някакъв магически начин отново да успее да разреши всичко. Но това е хубавото на Агата Кристи – тук магия няма. Всичко е много логично и педантично описано. 

И така по един наистина логичен начин стигнахме до една къща и едно семейство, което определено има страни отношения, тайни и причини да бъдат убийци на тайнствената жена във влака. С развитието на сюжета разбираме много неща, които не са били известни до този момент на всички членове на фамилията и буквално на всяка страница се люшкаме в различни предположения кой може да е мистериозният убиец. 

Развръзката обаче беше МНОГО задоволителна. Честно казано се усъмних чак на финала, че нешата може да се развият по този начин и въпреки това не очаквах точно тези отговори. Доволен съм много. А госпожица Марпъл ми стана много симпатичен герой, който направо ще ми липсва. Скоро отново ще прочета нещо с нея в главната роля. 

Автор: Любен Спасов 

„- Животът може да бъде ужасен. Човек трябва да има много смелост. 

-За да се самоубие ли? Предполагам, че е така.

-За да живее, човек също трябва да има смелост – отговори Поаро.“

Из „Смърт в облаците“

В края на 2024 година, по време на коледните празници, реших да се потопя в 4 книги на Агата Кристи, които отдавна искам да прочета, но все не ми стига времето. Тогава за 3 дни на село нямаше ток заради обилните снеговалежи и аз се потопих изцяло в света на най-известната авторка на криминални романи. Това преживяване толкова ми хареса, че реших да си правя такива литературни четения с Агата Кристи за всеки сезон. 

Затова в момента ви представям ПроЛетните мистерии с книгите на авторката. За тази серия съм избрал 5 романа, които започнах да чета май месец и ги приключих юни, и в които действащо лице отново е Поаро. Въпреки че пролетта ми беше доста по-динамична и нямах време за едно пълно потапяне в света на Агата Кристи както през зимата, сега книгите на авторката ми бяха приятна компания след дълъг работен ден и средство за отмаряне, което действаше безотказно. 

А ето кои книги от Агата прочетох този път:

„Котка сред гълъбите“

Това категорично е едно от най-добрите заглавия на Агата Кристи, които съм чел. Много различно, заплетено, с много разнообразни теми. От политическата ситуация в Близкия изток през възпитанието на младите английски госпожици до любовта на жените към скъпоценните камъни, която ги кара да полудяват и да правят странни неща. 

В „Котка сред гълъбите“ Агата Кристи е изцяло в свои води и се вихри както никога до сега. Тя ни отвежда в едно училище, където умират две учителки, а мотив може да има всеки на територията му. Убиецът е с няколко хода напред и крои интриги и планове, които водят към много различни следи. Полицията много дълго време се опитва да се справи сама, но отново се стига до услугите на Поаро. А той почти веднага разбира, че убиецът е.. котка сред гълъбите. Някой вътрешен човек, който търси скъпоценни камъни, които се изгубват още в началото на книгата и е готов на всичко, за да ги намери. 

Книгата за мен се отличи с три неща и затова заслужава моите пълни 5 звезди в Goodreads. 

Първото и най-важно – както (почти) всяка книга на Агата Кристи, така и тук действието просто се лее. Да четеш книгите на тази жена е едно удоволствие, което ти струва съня, но като затвориш книгата знаеш, че напълно си е заслужава. Прочетох „Котка сред гълъбите“ за ден, защото сюжетът така ме засмука, че не можех да се откъсна. Исках да си оставя за другия ден, защото на сутринта трябваше да ставам в 7, но отново до 4 разгадавах убийства заедно с Поаро и не успявах да се насиля да оставя историята. 

Второто нещо, което ми хареса в „Котка сред гълъбите“ е колко многопластова е тя. Има няколко сюжетни линии, които се преплитат толкова силно, че накрая се оказва, че нищо в книгата нямаше да се случи по този начин, ако някоя от тях прекъснеше. Хареса ми как този път, явно повлияна от интереса си към Близкия изток, Агата Кристи разглежда първо един международен проблем, а после рязко стеснява кръга и стигаме до девическото училище в Англия, което се оказва арена на много битки, които не са точно неговите. 

Тук виждаме една типична Агата Кристи, която затваря героите си в едно пространство и търсим убиеца между няколко заподозрени, но в същия момент кръгът този път е доста по-разширен, защото не се знаеше отвън кой има желание да влезе и да получи онова, което мисли за свое. 

Третото нещо, което ме впечатли е една много дребна подробност в един от героите. В книгата директорката на училището ще се пенсионира и трябваше да избере своята наследничка. Всички очакваха от нея да избере своето копие сред по-младите учителки. Копие, което щеше да управлява училището по същия начин като нея и нямаше да промени нищо. Тя обаче не искаше това за училището. Тя държеше да избере някой, който ще рискува, ще мисли критично, ще иска да промени нещата, да ги осъвремени.

Тази подробност ми хареса, защото показва и мисленето на Агата Кристи за това, че трябва да се дава шанс на новите идеи, че трябва нещата да се променят за добро. Да, старото изпитано (работещо) нещо е хубаво, но може би някой някъде може да направи нещо още по-добро. И ако не му се даде шанс, може да се пропусне голяма възможност. Защото самата директора, да създаде училището и са го направи едно от най-престижните в Англия, е поемала рискове. И не искаше да загробва училище с още години без никаква промяна.

Това като послание много ми хареса и нямаше как да го спестя в мнението си за книгата.

За финал - препоръчвам „Корка сред гълъбите”. За мен това е от заглавията на Агата, за които ще говоря много занапред.

„Смърт в облаците“

Убийство в самолет, една оса, допълнителна лъжичка, стрела, тръба, смъртоносна отрова, мотиви в половината пътници. Това накратко са опорките за интригата в „Смърт в облаците“. Тази книга на Агата Кристи отначало ми изглеждаше скучновата – очаквах цялото действие да се развива на борда на самолет и Поаро с типичната за него напереност да разкрие целия случай с въпроси и наблюдения. 

За щастие не се оказах прав. Всички пътници слязоха от самолета, пръснаха се между Лондон и Париж и много затрудниха както полицията, така и известния детектив. И тук историята беше доста заплетена и въпреки че убиецът имаше много клиширани мотиви, за да извърши убийството, пак ми беше интересно и до последно не успях да хвана какво точно се е случило. 

В „Смърт в облаците“ Агата Кристи разглежда теми като хазарт, дългове и как тайните на другите винаги са добра и сигурна разменна единица за информация и средство да ги караш да правят каквото пожелаеш. Отново се насладих на хитростта на Агата Кристи  и способността да ѝ пише страхотни диалози, които те карат да се чувстваш участник в разговора на героите. Особено ми хареса моментът, когато Поаро разкриваше убиеца и имаха словесен спаринг, и така го подхлъзна да направи самопризнание, че чак трябваше да се върна и да прочета диалога наново, че да осъзная как го направи. 

Както казах и по-горе, мотивите на убиеца са доста клиширани, дори методът му да стигне до желаната цел е използван в много други книги, включително на самата Агата Кристи, но романчето е доста разтоварващо и ми беше любопитно да следя действието. 

Звездите в Goodreads са по-скоро 3.5, но закръглям на 4, защото просто много си обичам Агата и мистериите, които заплита. Нейните книги са моето щастливо място, което хем ми дава дозата интрига, която трябва да разплета и ме държи в сладко напрежение, но ме кара и да се чувствам уютно и вкъщи. Въпреки че имаме убийство със силна и рядка отрова. 

„Трагедия в три действия“

Не знам дали, защото е от по-ранните книги на Агата Кристи (въпреки че е писана след великата „Убийство в Ориент Експрес“ и моята най-любима към момента „Алиби“), но „Трагедия в три действия“ ми беше доста мудна. Особено за книга на Агата.

И тук имаме много заплетен случай, който ме кара да се възхищавам на гения, който тази жена е била, но някак си всичко ми вървеше по-бавно, мудно и нямах търпение да стигнем до финала, но не защото се беше натрупало напрежение в мен, а защото ми се искаше разследването, разказите на героите, търсенето на истината да става по-бързо. Дори последната сцена, когато Поаро разкриваше убиеца, пак ми беше по-бавна от обичайното. 

Но като изключим темпото на действие, което ме караше от време на време да скучая с историята, „Трагедия в три действия“ не е лошо заглавие от Агата Кристи. Както предразполага името на книгата имаме доста заплетена трагична история, която си има 3 трупа, които на пръв поглед нямат нищо общо, освен че се оказват на партита, на които умират. Една и съща компания, един и същ начин на убиване. Освен че самите убийства са сложни и определено показват, че убиецът е доста подготвен, най-големият проблем за Поаро тук е, че не намира мотив за тези убийства. Каквато и теория да му хрумне, удря на камък и този път детективът се поизмъчи да намери убиеца или по-скоро мотива му да убива.

Точно това обаче бе най-интересното в тази книга за мен. Тук даже не ми беше толкова любопитна самата самоличност на убиеца. Беше ясно, че е някой, който е присъствал на партитата. По-скоро ми беше любопитно защо го прави? Защо ще направи тази сложна схема в три действия, която е рискована за изпълнение, за да убие трима души, които на пръв поглед са безобидни и нямат врагове. 

Разбира се, Агата даде изключително логичен финал, в който се разбират както мотивите, така и самоличността на убиеца. И въпреки че в тази книга ми беше важно да знам „Защо?“, а не „Кой?“, убиецът се оказа доста интересен персонаж, който през цялото време ни е под носа и просто чака да бъде открит. 

Накратко: ако беше малко по-живичка, книгата много лесно щеше да получи 4 звезди от мен. Сега ще се задоволи с 3. :)  

„Часовниците“ 

Това беше една от най-заплетените книги на Агата Кристи, които съм чел, и която всъщност се оказа с най-простото убийство. Мнението ми напълно се припокрива с Поаро, който казва това, когато го търсят за съвет. В „Часовниците“ имаме много разсейващи фактори около една смърт, които я правят да изглежда сложна и много добре замислена, а се оказва, че те са сложени там, за да заблудят разследващите и да ги насочат в много грешна посока, което може да им коства решаването на случая. 

В тази книга се запознаваме със стенографката Шийла Уеб, която открива труп на добре облечен мъж, заобиколен от пет часовника. Нито тя, нито госпожица Пебмарш – собственичката на дома, в който е открито тялото, го познават. Интригуващото в този случай е наличието на пет часовника в стаята. Един от тях отбелязва 3 часа, в момента, в който Шийла влиза, а останалите показват 4.13. Госпожица Пебмарш уверено заявява, че четири от тях не са нейни и никога не са били в къщата ѝ.

Изключително добра идея, която отново показва майсторството на авторката. Тези часовници още в началото на книгата се загнездват в главата и мислиш само за тях, докато всъщност се случват толкова важни неща, че ако се фиксираш в тях може да ги пропуснеш. Първоначално изглежда имаме едно убийство, което е изолиран случай. После обаче се оказва, че това е доста добре заплетен план, изпълнен с хладнокръвие. 

Тук Поаро е на по-заден план в историята. От разстояние дава съвети и насоки. Но когато пристига на място, като магьосник разкрива всичко и аз поне нямах и най-малката идея защо убиецът е извършил всичко това. Самият човек донякъде го предположих, но причината до последно не можех да я отгатна и ми беше любопитно да разбера. 

В заключение: още един много добър роман от Агата Кристи! 

„Аферата в Стайлс“

Това книжно приключение започва с

 „Азбучни убийства“ 

Агата Кристи

Продължаваме с „Алиби“

Следващо заглавие: „Пет малки прасенца“ 

Като за финал: „Празникът на Вси светии“

Бонус: „Друг вид зло“

 „Понякога книгите лекуваха дори страдания, за които читателят не знаеше, че се нуждаят от лечение.“

Получих „Човекът, който разхождаше книги“ като подарък и бях много ентусиазиран да я прочета. Обичам книги за книжарници, книжари, книги и всичко около тях. Очаквах една топла история, с която да разпусна и да забравя ежедневните грижи около себе си. Е, за жалост не стана точно така.

Карстен Хен ни запознава с Карл Колхоф – книжар, който всяка вечер тръгва по живописните улички на града, за да носи книги по домовете на своите най-верни клиенти. Приятелството им е специално – за него те са като любими литературни герои и дори от време на време забравя истинските им имена, а използва измислените от него литературни, а за тях той е незаменима връзка със света.

В даден момент към него се присъединява Шаша – сладко момиче, което е привлечено от книжаря и неговите клиенти и заедно те правят обиколки, в които не само раздават книги, но и насочват читателите към правилните за тях.

Но един ден всичко се променя. Останал без работа, той губи най-голямата радост в живота си. Единствено силата на думите и смелостта на едно деветгодишно момиче могат да окуражат Карл и клиентите му да открият отново пътя един към друг.

Книгата започна доста обещаващо. Идеята на Карстен Хен е доста добра и имах очаквания за едно вдъхновяващо книжно пътешествие. И наистина имаше попадения – страхотни мисли за книгите, за това какво богатство са и как могат да помогнат на своите читатели. Как за всеки от нас има четиво, което може да ни помогне да преодолеем всяко едно препятствие, всяко едно тъжно нещо в живота ни. Хареса ми как авторът сравнява различните книги и героите в тях като приятели, които сме опознали и не искаме да пуснем да си отидат. Как всяка книга е един свят, който познаваме и ги трупаме в библиотеките си, защото всеки път като видим на рафта някое заглавие се сещаме за хората затворени вътре в тях и за историите, които са ни разказали.

Героите в книгата също са доста приятни. А тези, които не бяха, успяха даже да ме ядосат, което отново говори доста добре за изграждането им.

Шаша и Карл Колхоф са една наистина чудата двойка, която на моменти ме разсмя, но ме и натъжи. Общуването между поколенията е много интересно за наблюдение. Клиентите на стария книжар са не по-малко любопитни – всеки един от тях има история, която е изключителна интересно и ни учи на нещо. В книгата са засегнати сериозни теми като справяне с мъката по загубата на любим човек, домашното насилие, самотата, вярата, родителството, гневът.

Карстен Хен

Но тук идва и проблемът ми с тази книга. Въпреки страхотната идея, въпреки историите на героите, които са любопитни и могат да бъдат развити доста интересно, авторът сякаш е минал доста повърхностно през тях и не е искал да задълбава. Както казах и по-горе книгата започва доста добре, но някъде след стотната страница доскучава и не успя да запази това приятно чувство, с което я започнах.

Не мога да кажа, че не ми хареса, но определено не се и влюбих в историята. Може би очаквах повече. Може би  просто цветните герои и техните истории не бяха развити толкова, колкото на мен ми се искаше. Като цяло в тази книга виждам една пропусната възможност на бял свят да се появи един наистина хубав роман.  

Автор: Любен Спасов

 „В миналото най-важното качество за един пътешественик бил приключенският дух; днес това е способността да се удивляваш.“

Томас Суик

В разгара на лятото сме, а него винаги го свързваме с отпуски, море, пътувания. Аз лично, тази година, отново няма да пътувам в чужбина, затова реших да го направя поне чрез книгите, които ще ме отведат на кътчета, които някой ден може и да посетя на живо. За целта избрах 5 книги на ИК „Ера“ от тяхната страхотна поредица посветена на хора, които пътуват по света, а след това даже са разказали за приключенията си.

Първата книга, която прочетох от тази поредица е „Жълтият плик“, за която имам подробно ревю и която до ден днешен е едно от най-любимите ми заглавия по принцип от този жанр. Сега обаче се потапям в нови 5, за да видя дали и те ще ми харесат толкова.

**********

„Улови сърцето на Сицилия“

Започвам своето книжно пътешествие с „Улови сърцето на Сицилия“ от Джон Кейхи. Заглавието на книгата напълно коректно описва цялото съдържание. Авторът ни показва същността на тази страна, нейният пулс, ритъм и ни кара да уловим сърцето й по един красив начин. Книгата не е типичната за жанра. В нея не се разказва само за местата, които е посетил Джон Кейхи и какво е видял. Той иска да ни покаже нещо много повече – далеч от клишето за световноизвестната мафия от този район.

Кейхи без проблеми преплита историята на Сицилия, която има различни корени от цял свят, нейните особености, географски забележителности, кулинарните изкушения. Показва ни различни хора от този край, които са известни със своя темперамент, но и топло отношение към всеки един нов човек. Разбира се и това се е променило с течение на годините, но той иска да покаже Сицилия в една светлина, в която може би повечето от нас не са свикнали да я виждат. Но Кейхи не спира до тук. В типичния си репортерски стил той успява да вмъкне в разказа си както истории от местни жители, които допълват колорита на Сицилия, така и да вкара културният живот на страната на преден план. В книгата той разказва за писатели, актьори, велики филми, весели песни, фестивали, фотографии, които отразяват сицилианския начин на живот и как тяхната култура не е за подценяване.

Ако искате да последвате Джон Кейхи по тесните улички на Сицилия определено няма да сбъркате.

Като минус за книгата мога да кажа, че самият начин на писане на авторa не ме грабна особено. Дойде ми малко по-суховат отколкото на мен ми се искаше. Особено като говорим за тази така гореща страна.

„Радостта от живота по френски“

Толкова негативни коментари прочетох за книгата на Доминик Баро и Люк Милар преди да я прочета, че за малко се чудех дали изобщо да я започвам. Да, с някои от тях бих се съгласил.

Книгата определено не е написана по най-добрият начин. От време на време ти се струва, че четеш едно и също – повтарят се еднакви твърдения, все едно ти като читател си идиот и не си схванал какво са искали да ти кажат няколко страници по-рано. Съгласявам се и с твърдението, че имаше  доста високомерие – аз по принцип от такъв тип книги очаквам да ме разхождат из дадена страна, да ми показват на хартия неща, които няма да мога да видя на живо. В тази книга имаше доста изтъкване, хвалене, което разбирам защо е подразнило доста хора. Като цяло подходът към темата е малко … повърхностен.

Но като цяло на мен книгата ми допадна и не мисля, че всички негативни коментари са заслужени. Да, не е най-доброто в жанра, но пък имаше доста сполучливи моменти. Авторите обръщат внимание на всички аспекти от живота на французите, които са станали клишета и които наистина показват радостта от живота. Обръщат внимание на френската кухня, парфюмерията, туристическите атракции, виното, културата, науката и занаятите. Показват ни френският характер такъв какъвто е. Показват ни, че въпреки че са известни като едни от най-големите мрънкачи, всъщност  50% от французите се определят като щастливи хора, а 8% от тях, като много щастливи. А накрая на книгата директно ни и казват каква е френската тайна за това как да извлечем напълно радостта от живота.

Харесаха ми и двете „рубрики“  поместени в книгата „Знаем го от опит!“ и „Знаете ли това?“, които ни запознаваха с любопитни случки, личности и факти, които може би не знаем за французите. Книжката за мен си заслужава четенето, а и е толкова тънка, че се чете за два часа.

Ще завърша с най-големия плюс на книгата според мен. Като човек, който е бил в Париж, определено мога да кажа, че в книгата авторите го описват много автентично и отново ме върнаха там, на „Шан-з-Елизе“, където от една страна ти мирише на гофрети, от другата на парфюм и ти се оставяш на миризмите в този град, защото те ти разказват история. А щом авторите успяха да ме върнат там, определено твърдя, че книгата не е чак толкова лоша.

„Това е Нидерландия“

Книгата на Бен Коутс като стил на писане ми се доближи доста до този на Джон Кейхи в „Улови сърцето на Сицилия“. Както Кейхи, така и Коутс навлизат подробно не само  географски в дадена държава, за която ни разказват, но и задълбават в историята на страната, поведението на хората, навиците им, мисленето им, културата.

За мен Коутс прави една страхотна аутопсия на нидерландското общество, като се заема подробно да го разгледа от различни гледни точки и да ни поднесе най-точната картина за страната на лалетата. Той преминава от географските особености на страната, нейните вятърни мелници и климатичните промени и стига до това как нидерландците са меко казано уплашени от природата и не мислят толкова много за нейното опазване, а по-скоро как да я „победят“.

Коутс обръща голямо внимание и на важни теми като религиозното разделение в страната, настроенията спрямо мюсюлманите и по-специално „Ислямска държава“, емиграцията, войната с Испания. Исторически задълбава също доста надълбоко като се връща както много назад във времето, така ни и разказва и любопитна информация за това как Нидерландия преживява Втората световна война, като аз лично научих доста нови неща.

И тъкмо, когато си помислих, че книгата става прекалено сериозна, Коутс пое в друга посока и разказа за футбола в страната и на какво почетно място е в нея, за либерализма, отношението към наркотиците и платената любов. В тези теми имаше доста забавни моменти, които ме накараха да се усмихна, като например едно платонично приятелство, с 60-годишна жена от витрината на улицата с червените фенери.

Като цяло ви препоръчвам тази книга, ако Нидерландия е дестинация, която мислите да посетите – определено Бен Коутс дава подробна информация какво да очаква един чужденец на това интересно място.

„Тост за непознатата Белгия“

От прочетените книги до момента от поредицата, тази на Алек Льо Сюр ми допадна най-много. Написана е по забавен начин, който на няколко пъти ме накара да се усмихна широко. Авторът има една страхотна ирония в писането, едно много хубаво чувство за хумор, с което те води през страниците на книгата и ти не усещаш как поглъщат жадното всичко.

Основната цел на Алек с „Тост за непознатата Белгия“ е да ни покаже, че всъщност това не е толкова скучна страна, колкото всички си мислим. Да, не можем да се сетим някой известен белгиец или като цяло каквато и да е любопитна информация за страната, но всъщност се оказва, че Белгия определено не е скучна. И Алек е тук, за да ни го покаже.

Още в началото на книгата той ни представя спорт, свързан с надпяване, за който аз не подозирах. Споделя ни любопитни неща за символа на Белгия Манекен Пис и забавните, на моменти абсурдни, легенди за статуята. Разказва за ни за това какво е направил ЕС за Белгия и какво Белгия за ЕС. Белгийската музикална сцена ни е представена по един много различен начин, а любимият ми конкурс „Евровизия“ си има отделна глава в тази книга.

Разбира се и тук няма как да минем без храна, която в Белгия е много вкусна и в много големи количества. А какво е книга посветена на тази страна без да се изследва подробно и напитката, с която е известна – бирата. За тази тема дори има приложение в края на книгата, което обаче ще ви оставя сами да разберете какво е.

За мен най-любопитно беше обаче (и това ще е единственото нещо, което ще ви издам от книгата) е, че се оказа, че Белгия е страната, в която има най-много артисти, които се занимават с комикси. Това изкуство е на голям почит в страната, въпреки че определено не я свързваме с тази дейност. Например знаехте ли, че „Смърфовете“ са белгийски комикс?

И когато към всички тези любопитни факти, се прибави един страхотен, четивен стил на писане, който те и забавлява, се получава една наистина лека, разтоварваща книга, която ви препоръчвам с две ръце.

„Така го правят датчаните“

Завършвам това книжно пътуване с книгата заради която изобщо го започнах. „Така го правят датчаните“ от Хелън Ръсел е книга, която искам да прочета още от 2018 година, веднага след като приключих „Жълтият плик“, но все не ми оставаше време. Четох много коментари, повечето положителни и честно казано нямах търпение да видя за какво става въпрос.

От всички прочетени книги, тази я определям като най-лична. Още в началото Хелън Ръсел споделя с читателите колко зле се чувства и как е била на ръба на нервен срив или както е модерно сега да се каже бърнаут. Затова и промяната да живее в Дания заради новата работа на мъжа й идва в един и съши момент хем изненадващо, хем точно навреме.

Хелън ни взима със себе си на самолета и е като наш гид из Дания. Подробно ни разказва всичко, което научава за датчаните – тяхното мислене, начин на живеене, навици, разбирания за живота. Ние сме спътници на Хелън през всичките ситуации, които изпада по време на престоя си в Дания независимо дали са сериозни или искрено комични.

Стилът на писане на авторската е прекрасен – с много голямо чувство за хумор, но и емоционално там, където е нужно. Хелън Ръсел е добър разказвач, но и обича да споделя с читателите си. Както мнението си, така и чувствата си.

Ръсел успя да ме запали по Дания. Най-малкото ме спечели с описанието на тяхната работна седмица. Ако се преместя да живея там ще е само заради това. Намерих допирна точка с датчаните и по начина им на мислене за животните и яденето на месо като цяло. Книгата беше разделена месец по месец, което беше много приятно за четене и ме караше да се чувствам все едно чета дневника на Хелън, което също така ми придаде усещането за по-лично отношение в тази книга.

Като цяло „Така го правят датчаните“ ми се доближи повече до „Жълтият плик“ в сравнение с всички останали книги, които прочетох, защото освен туристическата част на нещата и самото ни запознаване с Дания, то в книгата се преплиташе и личният живот на авторката, като книгата завърши с един наистина чакан финал.  

Определено Хелън Ръсел успя да ме накара да харесам Дания и датчаните. Тяхната култура, техните ценности. Хареса ми това, че за тях семейството и уюта са на преден план и е важно да се грижим за себе си – и физически, и психически. За мен това е и „тайната“ им, да са толкова щастлива нация.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

#BookRecap: Какво прочетох по време на празниците (и малко след това)

„На мъжа не му е приятно да чувства, че жената е по-привързана към него, отколкото той. Мъжът иска да притежава жената, а не тя него.“

„Смърт край Нил“ е една от най-известните творби на Агата Кристи и според мен напълно оправдано. Не е случайно, че ще има филм по книгата и сега разбирам защо през всичките тези години толкова много хора ми я препоръчваха.

В този роман виждаме Агата Кристи в пълната й светлина – загадъчна, а накрая изключително логична. Четенето на „Смърт край Нил“ беше едно огромно удоволствие за мен, което не исках да свършва, въпреки че ми беше изключително любопитно кой е убиецът.

„Смърт край Нил“ ни запознава с една история, в която са замесени много пари, любов, ревност и едно огромно предателство. Линет Риджуей е млада, красива и богата. Тя има всичко – включително мъжа, когото най-добрата й приятелка обича. Линет е мила и гледа да подхожда с добро към всеки един човек около нея. В началото на книгата тя твърди, че няма нито един враг.

Когато тя  и съпругът й поемат на пътешествие по река Нил обаче се озовават на кораб, на борда на който Линет не се чувства в безопасност, обградена от хора, които не я харесват. На кораба се запознават и с Еркюл Поаро. Въпреки напрежението, което усеща, Линет и мъжът й все пак са на меден месец и си прекарват добре. Докато всичко не се преобръща, когато младата дама намира своята смърт. Изведнъж повечето пътници се оказват с мотив да искат смъртта й, а уликите водят към всеки един от тях. Като прибавим другите дребни престъпления на кораба, за които също трябва да се намери виновен, положението на Поаро изобщо не се улеснява. 

Кой иска смъртта на Линет? Кой има смелостта да извърши престъплението? И само един ли е убиецът? Въпроси, на които само най-известният детектив в света може да отговори.

За мен „Смърт край Нил“ не е просто криминален роман. Той разглежда човешката душа и най-тъмните й кътчета, за които е по-добре да не знаем. Книгата ни описва онзи момент, когато човек се обръща към злото и това му харесва. Виждаме как, когато поемеш по този път е наистина много трудно да спреш всичко, което се случва след това и душата ти се очерня завинаги.

Виждаме нагледно, че границата между любовта и омразата е много тънка и това да обичаш наистина силно не винаги води до добри неща. Напротив! Тази изпепеляваща любов може да те подтикне да извършиш най-лошото на което си способен, без да осъзнаваш какво точно вършиш. Една разрушителна обич довежда събитията на кораба в „Смърт край Нил“ до крайната им точка и лошите решения и случки сякаш нямаха край. Образува се една лавина от злочестия, която накрая бе трудна за преодоляване. 

Агата Кристи

За криминалната част няма какво да кажа. За мен Агата Кристи остава ненадминат талант в писането на романи в този жанр. „Смърт край Нил“ си имаше загадъчност, напрежение, съспенс. Кристи много добре изгражда историята през цялото време, но така, че да не се губи логичната нишка и накрая всичко да приключи както трябва. Въпреки че този път почти познах кой може да е убиецът, Агата отново ме изненада и признавам, че все пак ме заблуди и на финала.

Нямам търпение да видя и филма по книгата. Въпреки че още не е излязъл, включих романа в тази рубрика, защото трейлърът изглежда много обещаващо и със сигурност ще е заглавие, което ще ме стимулира да се върна в киносалона. Нещо, което не съм правил от края на февруари месец. 

Кадър от новия едноименен филм

Актьорският състав е феноменален и тръпна да видя как са придали живот на героите на Кристи. А, ако не сте чели книгата, имате още малко време да го направите преди да гледате филма. Засега премиерната му дата е 18 декември, надяваме се всичко да е наред и наистина този път да излезе.

А тук може да видите трейлъра на филма:

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

На кино с книга: „Малки пожари навсякъде“

На кино с книга: „Отворени рани“

На кино с книга: „Закуска в Тифани“