„Истината, колкото и да е неприятна сама по себе си, е винаги интересна
и красива за оня, който я търси.“
из „Алиби“
Представете си следното: 25 декември, аз съм на село, в планината, близо до Боровец. Обилен снеговалеж. Толкова много е наваляло, че някъде става авария и цял ден нямаме ток. Поради тази причина падат всички мрежи и ние се озоваваме в „снежен капан“, отделени от целия свят.
Навън снегът не спира да вали, а вътре е топло до печката на дърва. Телефонът е спрял да издава каквито и да е звуци и около мен е една приятна тишина. Какво по-подходящо време да стартирам маратон по четене на книги на Агата Кристи!?
Отдавна на рафта в библиотеката ми на село стоят 4 нейни книги, които все отлагам за по-подходящо време. А тази зимна приказка, примесена с топлата уютна обстановка вкъщи, ме подтикна да се потопя в света на една от най-великите писателки на криминални романи. И въпреки че съм чел нейни книги и си мислех, че знам какво да очаквам, Агата Кристи отново успя да ме изненада с някои заглавия. И то много.
А и една бонус сцена: От лятото баба ми реши, че към цялата домашна работа иска да прибави време за себе си и в това време включи четенето на книги. От лятото до сега е прочела разнообразни книги като биографията на Маги Халваджиян „Без реклами“, „Диамантеното око“ на Кейт Куин, „Сол при солта“ на Рута Сепетис и още много. На 25 декември четеше „Нишка“ от Виктория Бешлийска. Та може да си ни представите – скрити от студа, на топло, си четем. Аз Агата Кристи. Тя Виктория Бешлийска.
Това книжно приключение започва с
„Азбучни убийства“
От четирите книги на рафта тази ми беше най-любопитна и реших да започна с нея. През годините съм чел, че тя е една от най-добрите на Агата Кристи и често е в топ 10 любими книги на феновете от авторката. Накратко мога да кажа: много добро начало!
В „Азбучни убийства“ Еркю Поаро и Хейстингс се сблъскват със сериен убиец. Но той е по-различен от другите. На пръв поглед убива безразборно, но определено има нещо гнило в действията му. И ако за всички други това е просто луд човек, чиито действия нямат определена логика, то Поаро знае, че няма убиец, който да убива просто ей така.
Интересното при този сериен убиец е, че убива жертвите си по азбучен ред, при всяко убийство оставя до жертвата справочник ABC и преди да нападне жертвите си пише писма до Поаро, в които казва къде ще се случат нападенията и го предизвиква да разгадае загадката. А както всички фенове на Агата Кристи знаем, Поаро трудно устоява на подобни предизвикателства.
Още от първите страници на книгата знаех, че съм започнал поредния шедьовър на Агата Кристи. Всеки, който е чел нейна книга, знае, че тя създава една атмосфера, която те засмуква и ти просто се потапяш напълно в историята и си там – разследваш убийството наравно с Поаро и искаш да обърнеш внимание на всички улики, които могат да ти подскажат кой е убиецът.
Това, което най-силно харесвам в Агата Кристи е, че тя наистина оставя много видни улики кой е убиецът и след като разбера самоличността му винаги се връщам към тях и си казвам – „Ето, тя тук си го е казала“. Но тя е толкова добра в заплитането на интригата и ти така се оплиташ, че дори забравяш уликите.
![]() |
Агата Кристи |
В „Азбучни убийства“ нещата са доста заплетени и това много ми хареса. На пръв поглед убиецът е много хаотичен. Различните убийства нямат нищо помежду си, жертвите не са с еднакъв профил, нямат общи познати, нямат еднакво положение в обществото. Сякаш наистина ги подбира по имената им и с коя буква започват. Започваме с А и стигаме до Д. И тогава благодарение на Поаро нещата бавно започват да придобиват смисъл.
Харесва ми начинът по който Агата убива своите жертви – елегантен, без излишни кървища. Но винаги оригинални, с поглед над детайла, което също има връзка със самото убийство и убиецът. В „Азбучни убийства“ самата идея убиецът да убива по азбучен ред е гениална и продава една аура около него, сякаш има някакъв гениален план. Но, когато на финала Поаро събира всички на едно място, за да им разкрие истината, нещата се оказват много прости и логични.
В този роман конкретно ми хареса и че много се наблегна на въпроса „Защо?“. На мен този въпрос винаги ми е бил доста по-любопитен от „Кой?“. Винаги ми е интересно защо някой се решава на убийство? Какво е нещото, което те подтиква да извършиш такова деяние? Защо по азбучен ред? Защо точно тези жертви? Тук имаме много мислене по темата, което на мен доста ми допадна.
Накратко: книгата има сладко напрежение, което те кара да останеш до финала. Герои, които те карат да ги обичаш, но и да ги подложиш на своя читателска дисекция – кой казва истината и кой не. Типичната уютна мистерия от кралицата на криминалните романи, която докато не прочетеш докрай и не разбереш кой е убиецът и защо извършва убийствата, не можеш да затвориш книгата.
Продължаваме с „Алиби“
26 декември. 22:00 часа вечерта. Отново токът на село е спрял и аз с един челник на главата започвам да чета „Алиби“, защото не ми се спи. В 2:48 на 27 декември пиша тези редове, малко след като Агата Кристи ми е пръснала главата!
Ако „Азбучни убийства“ ми хареса, то „Алиби“ направо ме отвя. Към този момент това е най-доброто от авторката, което съм прочел и въпреки че от това книжно потапяне в творчеството на Агата Кристи ми остават още две книги за четене, не вярвам мнението ми да се промени.
Изобщо не се учудвам, че преди години Асоциацията на криминалните писатели обяви книгата за най-добрият криминален роман. „Алиби“ си има всичко – изключителен заплетен сюжет, страхотни герои, които те карат да се вълнуваш и едно убийство, което е доста банално, но на финала … се оказва гениално. Буквално две минути след като прочетох книгата гледах в една точка и се чудех как го е измислила това. А аз наперено си мислех, че този път най-накрая хванах някакви подсказки от Агата Кристи и открих кой е убиецът. Буквално с последните страници от книгата така се изненадах, че бях като ударен с мокър парцал.
Накратко в „Алиби“ се запознаваме с Роджър Акройд, който знае твърде много. Знае, че жената, която обича, е отровила първия си съпруг. Знае, че някой я изнудва. А сега вече знае, че тя бе отнела собствения си живот. Всеки момент едно писмо ще му разкрие и кой е мистериозният изнудвач. Но Акройд умира, преди да успее да го прочете. Естествено Еркюл Поаро поема разследването. Случаят е толкова необичаен, че дори и гениалният детектив се затруднява да го реши.
И това кратко резюме е много недостатъчно, за да ви опиша какво всъщност ще получите с този роман. Наистина класика в жанра и определено мога да разбера защо е бил фаворит и на самата Агата Кристи.
Тук наистина имаме много възможни мотиви за убийство – най-вече за пари, наследство, от любов, от разочарование, от желание да се отървеш от човек, който държи съдбата в ръцете ти. В романа има и много тайни, които в даден момент ти се струват толкова много, че чак се объркваш и си мислиш, че дори самият Поаро няма да се справи с разгадаването на загадката. Но както той самият казва в книгата – за него няма тайни и той знае всичко. И наистина този път аз останах без думи.
Огромният минус на „Алиби“, в моя случай, беше българското издание. Не си спомням кога съм купил книгата, но бройката в мен е от тираж от 2018 година. Наистина се надявам просто да е станала грешка и колегите от „Ера“ да са пратили нередактиран файл на печатницата. Само така мога да им простя правописните и печатни грешки. Цялата книга е пълна с правописни грешки, незавършени думи, буквално липсващи свършващи думи, запетайки, кавички. Сякаш четях първата чернова на преводача. А и на моменти преводът … беше под всякаква критика. Такива думи бяха използвани в някои изречения, че ми се идеше да се гръмна. Искаше ми се да видя, кой е редактор на книгата, но не пише. Но определено препоръчвам да четете тази книга на Агата Кристи в оригинал. Надявам се в някакъв следващ тираж грешките да са оправени, но в моята на моменти направо беше смешно.
И може би това щеше да ми е голям проблем, ако не беше гениалният финал на книгата. Сега просто го споменавам, ако имате същата бройка във вас и решите да я започнете. Бъдете подготвени.
Следващо заглавие: „Пет малки прасенца“
27 декември. Снежната обстановка остава непроменена, а за жалост и положението с тока не е по-различно. До 15:00 часа нямаме захранване, а това ми даде възможност да продължа с моята „Кристи Коледа“.
Не знам дали, защото я прочетох след „Алиби“, която наистина ме впечатли, но „Пет малки прасенца“ не ми допадна много. Някак си начинът, по който бе решила да разкаже тази история Агата Кристи не е моят, въпреки че като похват е интересно.
В „Пет малки прасенца“ Поаро се изправя пред един случай от преди 16 години. Известен художник е отровен и за това е обвинена неговата съпруга. Свидетелите са категорични, показанията са дадени, делото е приключило бързо. Но 16 години по-късно дъщерята на тази ексцентрична двойка се обръща към Поаро с молба да се заеме със случая, защото е убедена, че майка ѝ не е убила баща ѝ.
И тук може би идва моя проблем с книгата. Поаро решава да се върне назад, да прочете всичко по случая, да се срещне с всички замесени лица лично, а след това да ги накара да разкажат какво се е случило и писмено. Половината книга се състои от неговите интервюта, а другата от писмените показанията. Естествено на финала имаме класическото за Агата Кристи събиране на всички заподозрени на едно място и разкриването на убиеца.
Заради този различен подход на разпити обаче ми се струваше, че през цялото време чета едно и също. Цялата ситуация около убийството я видях през очите на всички и то по два пъти. Това малко ме отегчи.
Също така – донякъде се досетих защо всички са обвинили съпругата за убийството, но отново не познах убиеца. Въпреки това този път не ми допадна как се развиха нещата и неговата самоличност. Да, както винаги при Агата Кристи всичко си дойде на мястото и всяко действие си имаше логичното обяснение, но може би не очаквах толкова … клиширан финал.
За атмосферата на книгата и писането на Агата няма какво по-различно да кажа - тя е майстор и отново успя да ме накара да забравя за всичко случващо се около мен. Просто този случай явно не е моят – Поаро определено има много по-вълнуващи.
Като за финал: „Празникът на Вси светии“
На 28 декември токът дойде и това породи няколко събирания с приятели, които прекъснаха голямото четене на книги от моя страна. :D Посрещнахме 2025 и докато си почивах от тежките маси в първия ден на новата година започнах последната книга на Агата Кристи за това мое книжно предизвикателство - „Празникът на Вси светии“.
Както знаете по книгата има филм, който аз вече бях гледал. Като цяло има три нови филма с Кенет Брана в ролята на Поаро, които излязоха в близките три години. „Убийство в Ориент експрес“ е най-добрата екранизация, защото има най-малко разлики с книгата. „Смърт край Нил“ също се придържа към книгата, но има някои дразнещи разлики, ако първо си прочел творбата на Агата Кристи.
„Призраци във Венеция“ е най-далече от своя книжен вдъхновител „Празникът на Вси светии“. Даже по-скоро мога да кажа, че това са две напълно различни истории. Историята във филма се развива на напълно различно място от тази в книгата, запазени са само имената на някои герои и мотиви от историята на Кристи. Всичко останало обаче няма нищо общ с книгата – като развитие, като мотиви, като случки. Единствено името на убиеца е едно и също.
Друга огромна разлика е, че историята на Агата Кристи е много по-заплетена. В книгата всичко започва с репликата „Веднъж видях убийство“. Това заявява младата Джойс по време на празненство по повод Вси светии в дома на семейство Дрейк. Никой не й вярва и, разстроена, тя напуска стаята. Часове по-късно е открита мъртва. Писателката Ариадни Оливър, която е сред присъстващите, моли своя приятел Еркюл Поаро да разследва убийството.
Но дали престъплението е само едно? Или редица странни случаи, инциденти и внезапни изчезвания са свързани? Острият ум на Поаро и изключителните инстинкти на госпожа Оливър се обединяват, за да разкрият неподозирания извършител.
„Празникът на Вси светии“ отново ми показа какъв майстор е Агата Кристи. И това го казвам, защото когато Поаро отива да разследва убийството на Джойс, за да разбере кой я е убил, трябва да разбере кой е извършил другите 5 убийства в период от две години и да открие кое е видяла тя, че да заслужи съдбата си да бъде удавена. Изключително интересно е да проследиш всички възможни връзки, сложните отношения между жителите на градчето и многобройните възможни сценарии какво може да се е случило в крайна сметка.
Още по-голямо удоволствие е разкритието на Поаро и как всички странни случки и убийства имат своето просто и логично обяснение. Всичко отново се свежда до човешката психика, алчност и грешни идоли.
„Празникът на Вси светии“ не е най-любимата ми книга на Агата Кристи, но определено си заслужава четенето. А филмът, ако беше по нея, щеше е доста по-интересен.
Бонус: „Друг вид зло“
Тази книга я отлагам от 2020 година. И явно е имало защо. Когато си решил да напишеш в книга, в която главата героиня да е най-добрата авторка на криминални романи в света, трябва да си сигурен, че ще я изобразиш поне на половината толкова добре, колкото са добри книгите ѝ. Андрю Уилсън изобщо не се е справил със задачата.
„Друг вид зло“ е част от поредицата „Мистерии с Агата Кристи“ – в нея самата Агата Кристи разследва убийства и главен герой. Първата книга „Талант за убийство“ не беше лоша, но една основна грешка на автора я прави леко скучновата.
Тя се основава на реалното изчезване за 10 дни на Агата Кристи, в които не се знае къде е била и какво е правила и преди смъртта ѝ тя така и не споделя с никого, като твърди, че не помни. Андрю Уилсън представя своя версия къде според него е била автократа. Като цяло обаче едната сюжетна линия беше напълно излишна и Андрю Уилсън не беше преценил, че ще е скучна за четене.
Надявах се във втората книга и писането, и историята да са по-добре. Но не. Нещата станаха по-зле. Изключително скучна история, с очакван финал. Герои, с които не можеш да се свържеш по никакъв начин, а образът на Агата Кристи е направо дразнещ. Няма мистерия, няма за какво да се хванеш. Едва я прочетох и наистина не се учудвам, че тази поредица не просъществува в България.
Идеята е много добра, но изпълнението убива всичко.
Автор: Любен Спасов
CONVERSATION