„Ако вършехме само онова, което е разумно, никога нищо нямаше да свършим.“

Преди време бях казал, че не обичам романи, в които възрастни хора се месят в работата на полицията. Данчо от Benitorial ми напомни този факт, когато казах, че нямам търпение да прочета „Криминален клуб „Марлоу“. Само да вметна, че освен тази книга, в списъка ми с бъдещи заглавия, които искам да прочета е и поредицата „Криминален клуб „Четвъртък“, както и „Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ – все герои, които са пенсионери и разследват убийства, отделно от полицията. 

След като прочетох „Криминален клуб „Марлоу“ обаче мнението ми за този тип книги е доста променено. Ако всички изброени са забавни, заплетени и толкова snackable (новата ми любима английска дума) колкото е тази, нямам търпение да се потопя във всяка една от историите. 

А за книгата на Робърт Торогуд мога да се изкажа само позитивно. Изключително приятна и уютна мистерия. Тя ни отвежда в малкото английско градче Марлоу, в което седемдесет и седем годишната Джудит Потс живее живота точно по свой вкус. Обитава сама любимата си леко занемарена къща на брега на Темза, няма мъж, който да ѝ казва какво да прави и по колко уиски да пие, и се занимава с нещо приятно, колкото да не скучае – съставя кръстословици за „Таймс“. С две думи, Джудит е блажено щастлива.

Една вечер обаче, докато изпълнява редовния си ритуал, а именно да плува гола в реката, Джудит чува вик, последван от изстрел. Без съмнение, в къщата на съседа ѝ е станало убийство. И тъй като полицията не ѝ вярва, напористата възрастна дама решава сама да разследва случая. Скоро към нея се присъединяват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, докато собствениците им са извън града, и благоразумната Бекс, съпругата на местния викарий.Заедно те са Криминален клуб „Марлоу“. И нищо не може да ги спре по пътя към истината.

Историята в „Криминален клуб „Марлоу“ е майсторски заплетена и те кара да си „блъскаш” главата какво точно се е случило почти до самия финал. В един момент толкова много улики се появяват, че буквално започваш да си мислиш, че никой не е извършил убийствата, които се случват. И отново – ако си мислете, че защото главните ни герои са жени, всички над 40-годишна възраст, означава скучен сюжет, то мога да ви кажа, че дълбоко се лъжете. Мистерията в книгата е на ниво и както казах по-горе не отстъпва на класиките в жанра. Аз лично хем отгатнах една малка част от развоя, хем отново останах изненадан от финалните събития. 

А за главните ни персонажи направо няма какво да кажа. Тези три дами са толкова симпатични, забавни и сладки, че беше изключително удоволствие да чета за приключенията им и най-вече диалозите им. Имаше моменти, в които съм се смял с глас. Моменти, в които си ги представям и си казвам, че искам да ги познавам, да съм в техния криминален клуб и заедно да разследваме убийства. И въпреки че някои сцени с тяхно присъствие бяха искрено нереални и наивни и могат да подразнят някого, на мен цялата книга ми достави едно огромно удоволствие и ми беше страхотна компания през уикенда. 

Робърт Торогуд

За финал препоръчвам „Криминален клуб „Марлоу” с 2 ръце. Идеална е за разпускане и най-вече е за хората, които обичат cozy mysteries, които мога да ви оправят настроението и да са толкова интересни, че не искате да ги затворите дори за секунда. А в моя случай дори ме накараха да искам още повече да прочета и другите поредици от този тип, за да видя дали ще се влюбя в героите по същия начин. 

Нямам търпение от Benitorial да ни зарадват с още книги от тази поредица. 

Автор: Любен Спасов