„А предполагам и за тебе... Добруджа е раят. Благодатното слънце, житните полета и морето с този привкус на свобода.“

Из „Белези от рая“ от Добри Станчов

Преди време написах статия за блога, в която казвам мнението си за 5 книги от български автори, като повод за прочита им беше 1 ноември. Тогава, този мой „блог експеримент“, ми допадна, защото благодарение на тази идея открих и се влюбих във Виктория Бешлийска и нейната „Глина“, но и разбрах, че Мария Лалева определено не е моят автор. 

Затова тази година реших, че около 24 май ще повторя този експеримент, като прочета 4 книги от български автори, които са ми препоръчвани и отдавна искам да се запозная с тях. За жалост обаче това се превърна в едно малко мъчение за мен, защото не успях да открия следващата си любима книга сред тях. Не обичам да пиша отрицателни ревюта, затова няма да бъда много изчерпателен в мнението си за тези 4, но определено не очаквах този мой маратон по четене на български автори да бъде толкова тежък. 

Може би просто не беше правилния момент или самите автори не са моите, но определено от всяко едно от заглавията очаквах повече. 

„Отлъчване“ от Николай Терзисйки

За Николай Терзийски и неговата книга „Отлъчване“ слушам от много години и всички мнения за романа са били повече от положителни. Може би и затова имах доста големи очаквания за него. Не знам какво точно съм очаквал от историята, но определено моят прочит на романа е много полюсен. 

„Отлъчване“ ми започна много силно и ударно! Историята стратира с изчезването на Самуил от  лудницата и неговия разказ за предците му, който е много любопитен и който е предназначен за дъщеря му Мария. С тази първа част Николай Терзийски ни въвежда в историята на един род, която е изпълнена с много предателства, убийства, войни, но и много силна любов. Със своя разказ Самуил много бързо успя да привлече вниманието ми и ме накара да искам да разбера повече за историята на семейството му, какво са преживели през годините и каква точно е ролята на Мария във всичко това. 

След това обаче, колкото повече назад се връщахме във времето, толкова по-скучно ми беше. Да, в последствие, всички тези подробности се оказаха много важни за сюжета и се оказа, че е важно да ги знаем, но средната част на книгата ми дойде бавна, протяжна, изпълнена с много информация и лирически отклонения, които ми бяха излишни. Определено смятам, че историята можеше да се разкаже много по-стегнато и отново да ни въведе в сюжетните линии, които Николай Терзийски е искал да ни покаже. 

И тъкмо се бях отчаял и си мислех, че с тази книга няма да се разберем и се появиха писмата между две от нашите героини баба Ката и Яна. Чрез тях, те хем обобщават всичко прочетено до момента, хем показват на читателя защо всички истории преди това имат смисъл и са свързани. Кореспонденцията между баба и внучка дава много отговори и всъщност ни води към кулминацията на романа, която много ми хареса.

В последната част вече ставаме свидетелите на това как Николай Терзийски майсторски преплита всичко прочетено до момента и то придобива смисъл, който определено заличи лекото ми разочарование до този момент. Хареса ми какво се случи след като Мария разбра историята на своите предци, до какви действия от нейна страна доведе това знание и до какъв финал на книгата стигнахме.  

Най-големият плюс на романа е прекрасното писане на Николай Терзийски. Книгата се четеше леко, а той определено е сладкодумник, който не ми позволяваше да се разсейвам от четенето, дори в частите, които ми бяха скучни.

„По релсите“ от Невена Митрополитска

Като чета всички положителни мнения в Goodreads за „По релсите“, със средна оценка 4.5 звезди, определено си мисля, че съм пропуснал нещо много радикално в тази книга. Изобщо не ми повлия толкова емоционално и разтърсващо. 

Преди години прочетох „Дарът“ от Невена Митрополитска и книгата ми остави много положително мнение за авторката. Романът ми хареса и ме докосна емоционално – още си спомням за какво се разказва в него и борбата на героите. Затова може би очаквах повече от „По релсите“. Книгата обаче искрено ме отегчи. Не можах да се припозная в героите, техните случки, емоции, диалози .. в нищо. Докато четях тази книга, междувременно прочетох други две, които ми бяха много по-любопитни и ме привличаха да ги започна, защото тази просто не ме хващаше. А аз не съм от хората, които четат няколко заглавия едновременно. 

Чисто сюжетно ми стана интересно чак към 220 страница, когато става ясно как българските евреи попадат в лагерите и през какво са преминавали. През останалото време ми беше мудно, скучно и не мога да кажа, че прочитането на книгата ми донесе нещо.

Писането на Невена Митрополитска няма какво да се коментира – красиво, със страхотни метафори и всяка дума е сложена на правилното място, за да въздейства по най-правилния начин. Съжалявам, ако звуча по-критично – целта не ми е такава. Аз симпатизирам на авторката, просто тази книга явно не е моето четиво.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

Тук няма да бъда просто кратък. Тук направо ще кажа просто едно изречение. Хареса ми частта Осколки, която е на финала. Всичко останало ... не. 

Знам, че не е сериозно да напиша само това в блог за ревюта на книги, но само този път ще си го позволя. 

„Белези от рая“ от Добри Станчов

От 4-те книги на български автори, които прочетох, тази най-много ми хареса. Историята не е кой знае каква, но има мистерия, която ти подържа интереса.

Накратко: главният ни герой издирва баща си, който е изчезнал и той е сигурен, че е мъртъв. Тази кукичка в сюжета те кара да искаш да продължиш да четеш до края, за да разбереш какво точно се е случило. И въпреки че имаше излишни описания и  подробности, които можеше да бъдат спестени, развоят на събитията е много задоволителен.

Хареса ми как цялата история беше една спокойна, развиваше се плавно и изведнъж на финала така рязко избухна, че чак се изненадах, когато стигнах последната страница.

Има много теми вплетени вътре - и житейски, и социални. Писането е красиво - в стил класиците в българската литература. На моменти диалектът ми идваше в повече, но се преживява.

Най-вече заради финалът, книгата ще ми остави положителна нагласа към автора и историята. Особено като знам, че има легенда, че нещата, които се случват на част от героите са истина.

Автор: Любен Спасов