„Прекалено шумна самота“: 126 страници истинско удоволствие

„… пресовах Хитлер и ликуващите жени, мъже и деца…“

Това е книга, която си взех само заради заглавието.

Това е книга, която прочетох за 60 минути в автобуса София – Самоков.

Това е книга, която те кара да изпиташ истинско удоволствие от четенето и ти оставя впечатление, че не си се сблъсквал с нищо подобно до този момент.

Това е Бохумил Храбал и неговата „Прекалено шумна самота“, която омагьосва.
В книгата се разказва за Хантя, който работи в пункт за преработване на стара хартия в продължение на 35 години всеки божи ден. През ръцете му минава какво ли не и с времето той се е научил да отделя някои от редките книги, които са се озовали в неговото мазе, да ги отнася вкъщи и да ги чете. С пристигането на всяка купчина в пункта за вторични суровини, Хантя винаги успява да чуе гласовете на молещите за пощада книги, които той изравя от боклука и ги спасява. Цели два тона спасени книги висят над леглото му и при едно рязко движение биха се сгромолясали върху него и да го убият.

Ежедневието на Хантя е монотонно и сиво, но наблюденията му над живота са ярки и запомнящи се. А неговата любов към книгите, към изкуството, към работата му са спасителното въже, което го поддържа жив и го разсейва от самотата му. И макар да води живот, който за много хора би бил налудничав или дори непоносим, той е благодарен за малките радости, които му се дават.

Тази малка книга е първата ми среща с чешкия писател Бохумил Храбал и тази среща изключително много ми хареса. Още на първата страница бях запленен от прекрасния стил на автора, който така описва всеки детайл, че просто чета и не мога да повярвам, че написаното ми действа по такъв начин.

Изказът. Идеално структурираните изречения. Описанията. Всичко е перфектно до последния детайл. А начинът по който главният герой говори за книгите би накарало и най-нечетящият човек да ги заобича и след като приключи тази, да поиска да се сблъска с още 100. Както казва една приятелка (която вече трябва да си направи блог!) докато обсъждахме романа: „Ето така трябва да бъдат писани книги за книгите“.

И тя е напълно права, защото в този роман Храбал буквално се е обяснил в любов на книгите, а това няма как да не се хареса на всеки, който отдавна е влюбен в тях.
Бохумил Храбал
И въпреки цялото изящество на изказа, тази книга колкото е прекрасна, толкова е и тъжна. Авторът прави едно подробно описание на това как делникът може да те смаже, как трябва да се бориш със себе си, за да постигнеш мечтите си и как не всеки път можеш да преглътнеш горчивината от това, че се чувстваш в тежест на обществото. Виждаме с какви проблеми се справя един нормален човек всеки ден, но представени през призмата на един мъж, който живее сред тонове книги. Един мъж, който хем е самотен, хем има толкова много гласове в главата си и извън нея, че неговата самота се оказва прекалено шумна.

Към всичко това добавяме и един особен хумор, който просто допълва обстановката в книгата, а още по-интересното е, че заедно с хумора се намесва и любовта. Една любов след която всеки път когато отида на ски и видя борче, ще си представям нея.

„Прекалено шумна самота“ е роман, за който колкото и да ви говоря няма да успея да намеря точните думи, с които да ви го опиша. Тази творба просто трябва да се прочете и да се преживее. Всеки сам да види света през очите на Хантя и да му се наслади. Въпреки че той е прекалено шумен.

CONVERSATION