„Светът като цяло бе едно по-добро
място в сравнение с преди сто години, макар че не се бе развивал в права
възходяща линия. Сякаш циклично вървеше нагоре, после надолу. Доколкото Алан
беше в състояние да прецени, сега светът пак бе тръгнал надолу. Съществуваше
риск този период да се окаже твърде дълъг и през това време твърде много хора
да пострадат от злонамерения си подход един към друг. Може би чак тогава щяха
отново да се замислят.“
Алан
Карлсон отново е тук и още по-забавен. Само че вече е на сто и една. За тази
една година той изобщо не се е променил – отново се забърква в неприятности,
отново ядосва световните лидери и отново се измъква на косъм, с огромна доза
късмет.
Новата
книга на Юнас Юнасон определено беше
чакана от българските читатели, но аз не очаквах да е чак толкова добра. По принцип подхождам скептично към продължения на
книги, които са ми харесали, но освен, че Алан е с една година по-стар, в тази
книга е още по-забавен! Една много приятна изненада, която ми достави огромно
удоволствие от четенето.
Накратко
в „Сто и една годишният старец, който много размишляваше“ намираме симпатичния
ни главен герой на остров Бали заедно със старата си дружка, дребния мошеник
Юлиус Юнсон, с когото решават да се поразходят с балон – който, естествено, се
спуква и ги отнася в морето, където ги прибира севернокорейски кораб, пренасящ
какво? – ни повече, ни по-малко обогатен уран. Оттук започват приключенията на
двамата приятели, които ги отвеждат от Северна Корея в САЩ, Кения, Танзания,
Дания и най-сетне в родната Швеция.
Както
и в първата книга, така и тук пътят на Алан и спътника му се пресича в важни световни лидесри. Този път съдбата го среща с „глупавия
и досаден“ Доналд Тръмп, „строгата“ Ангела Меркел, „елегантния“ външен министър
на Швеция, като, разбира се, не броим разните нацисти и националисти, които се
опитват да ги убият заради един грешно изрисуван ковчег.
Отделно
пък се запознават и с индиец с непроизносимо име, и със собственичка на
погребална агенция, в която Юлиус се влюбва. Междувременно в ръцете им попада
още един кашон обогатен уран, който в крайна сметка предават в ръцете на когото
трябва. За да не стане някоя беля. Всичко това коства немалко умствени усилия
на нашия старец, който пък е влюбен в своята нова придобивка – черния си таблет.
Не се отделя от него и се чувства длъжен да съобщава постоянно всичко случващо
се в света на своите спътници, независимо те дали го искат или не. Таблетът става като персонаж в книгата, от който зависи животът на ... е само на Алан, но това наистина няма значение.
Втората
книга за Алан Карлсон определено ми хареса много повече от първата. Аз искрено
се смях на този роман. По принцип е много по-трудно да се пише в комедийния
жанр, а пък мен книга да успее да ме разсмее е почти невъзможно. С това свое произведение
Юнас Юнасон успя да ме накара да се смея с глас в метрото без да ме интересува
какво си мислят другите за мен.
Една
много интересна история, поднесена по един много добър начин. Преплитането на
реални събития и хора в сюжета се е получило страхотно, а ситуациите, в които
изпадат Алан и компания са толкова сюрреалистични, че няма как да останеш безразличен към тях. На моменти четеш и не можеш да повярваш в колко абсурдна
ситуация попадат героите, но все някак успяват да излязат с достойнство от
нея.
 |
| Юнас Юнасон |
Докато
четях книгата определено си помислих, че това е една модерна политическа
сатира. Но това ми се струва прекалено скучно определение. По страниците на
романа Юнас Юнасон според мен пише своето мнение за света такъв какъвто е в
момента. За лидерите, на които сме дали власт и за техните действия, които си
струват да бъдат подиграни. Определено не му се е и налагало да фантазира
изключително много за някои от най-абсурдните случки в романа, свързани със световните
лидери – светът е толкова силно полудял, че всички ние живеем в една
илюзорност, която вече започва да ни се струва нормална.
Няма
да коментирам стила на писане на Юнасон – както и в първата книга той е
безупречен както в изказа, така и в съчетаването на факти и фикшън.
Определено
ви препоръчвам да прочетете „Сто и една годишният старец..“, ако искате да се
разтоварите и за малко да не мислите за нищо, ако искате да се посмеете както
на героите, така и на себе си. Защото, повярвайте ми, всички живеем в
лудницата, която описва симпатичният старец. Просто на Алан му стиска да си го признае. Или
поне така пише в таблета му.
Още от автора: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”
Още от автора: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”
CONVERSATION