Book Adventure Club

„Вие имате пълното право да направите собствената си действителност – ако вие не създадете собствения си живот, някой друг ще направи въз основа на своите приоритети и ще го проектира върху вас. Не му позволявайте да ви казват, че тяхното нещо е по-значимо от вашето всичко.“

Това издание на „Тя и той“ ще е малко по-различно, заради книгата, която с Цвети избрахме. Или по-скоро заради жената, която стои зад нея – Парис Хилтън. Една жена, която хората от нашето поколение свързват с партита, алкохол, наркотици, пиянски изцепки със звездните ѝ приятелки Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, бебешкия ѝ глас, който се оказа, че е фалшив. (И има причина защо!) 

След като прочетете нейните мемори обаче ще разберете за всяко това действие има една друга гледна точка, която медиите не са представяли. Гледната точка на момиче с ADHD, което остава неразбрано; тийнейджърка вкарана в институция, която след години бива затворена, защото е докарвала млади хора да самоубийство или са били убивани от невъзможните условия на „превъзпитаване“; жената, която е вкарана в рамката на „тъпата богата наследница“ и тя решава да се възползва това. 

Историята на Парис Хилтън се оказва много повече от това, което знаем и определено е едно от най-любопитните заглавия, което прочетохме през тази една година с Цвети. Особено, ако сте дете на 90-те израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, Кристина, Линдзи и още много, със сигурност ще ви бъде интересно. А какво е мнението ни за книгата, може да разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за живота на Парис Хилтън.

Когато чуя „Парис Хилтън“, веднага се сещам за красивата блондинка с бебешко гласче, която постоянно беше в центъра на скандала. Повърхностното й поведение никога не е задържало вниманието ми задълго и честно казано не знаех много за живота й. А и не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за него.

Книгата „Парис – Мемоари“ обаче ме изненада приятно. И за пореден път ми доказа, че си заслужава да излизаме от зоната си на читателски комфорт. Биографията е написана много добре, информацията е подредена така, че да бъде увлекателна и в същото време да носи гласа и маниерите на Парис. Текстът звучи автентично, макар че е ясно, че е имала помощ с изпипването му, както сама споделя към накрая.

Има една съществена част от нейния живот, която ми беше абсолютно неизвестна и носи шокиращи (а за някои читатели може да бъдат и емоционални) разкрития. След тези глави вече гледах по съвсем различен начин на Парис Хилтън и се възхищавам как смело е решила години по-късно да премине пак през болезнените моменти, за да защити много други младежи. А може би и за да потърси изцеление за себе си. 

Разбира се, в книгата не липсват моменти, които са сложени, за да подчертаят успехите й в бизнеса, да изчистя донякъде репутацията й и да запазят доброто име на Хилтън. Но нима има по-подходящо място човек да се похвали от собствената му биография?

Ако редовно четете подобни книги, „Парис“ няма да се нареди на първо място в класацията ви, но със сигурност ще ви изненада и ще се чете достатъчно леко, че да не усетите как стигате до последните страници. А в тях тя също повдига важни теми и откровено ни допуска в много лични събития за семейството й.

Когато започнах книгата, бях предубедена, но сега категорично мога да я препоръчам. Защото ни показва много повече от онова, което с години сме виждали за Парис Хилтън. Между партитата и младежките грешки, тя говори за важни теми, описани достатъчно добре, за да увлекат читателя. Така че ако обичате биографиите или сте дете на 90-те, което е израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, си заслужава да се отправите на това пътешествие с мемоарите на Парис.

ТОЙ: В началото бях предубеден. Сега вече няма как да гледам на Парис Хилтън по същия начин.

Честно казано прочетох мемоарите на Парис Хилтън точно навреме, защото напоследък разсъждавам над темата за прибързаното съдене на хората и как понякога зачеркваме някого без да го познаваме истински и дори не се опитваме да го разберем. Бързаме взаимно да се слагаме в някакви рамки, да се определяме, да се съдим, без да ни интересува това как влияе на човека остреща. Без да се запитаме през какво преминава той. На моменти дори забравяме, че срещу нас стои човешко същество с емоции, семейство и някаква история. 

Разбира се, това не е ново явление в обществото и Парис Хилтън е живото доказателство за това. От много млада тя е определена като разглезена богаташка и никога не ѝ даден шанс да се покаже като нещо поведе от това. Медиите не са искали да виждат реалната Парис – искали са да виждат това, което те самите очакват. И да, в даден момент от живота си Парис им го е давала. Тя е доста откровена в книгата и разказва за всички младежки грешки, партита, напивания, влизането в затвора и още много случки, които всички знаем. Като цяло ни превежда стъпка по стъпка през процеса на създаването на образа на глупавата наследница с бебешки глас и руса коса като на Мерлин Монро. 

Сигурен съм обаче, че много хора в Холивуд, след като са прочели мемоарите на Парис Хилтън, имат нуждата да ѝ се извинят. Както някои от тях вече са го направили. А за нас читателите остава да се шокираме от нещата, които Парис разказва на страниците на книгата. По-леките теми са свързани с това какво е преживяла като дете с ADHD и как е останала неразбрана от другите. Как се е чувствала и как хората с тази диагноза често биват определени с епитети, които не са верни за тях. 

Култов кадър с Бритни Спиърс и Линдзи Лоън от 2006 година, за който Парис разказва в книгата.

Но много по-шокиращото е това, което е преживяла като тийнейджър и чак сега има смелостта да разкаже за него. Преживяване, което няма как да не те бележи и само човек със здрава психика и много голяма воля може да преживее и дори след време да го обърне в позитив. Истински ме впечатли как тя е преминала през това нещо, а още повече ме впечатли, че не го е заровила в някое скришно чекмедже на ума си и не само ни разказва за него, но и след години помага на деца в нейното положение. Благодарение на нейните действия нещата се променят и целия свят разбира през какво са преминали много тийнейджъри. Тази част от книгата със сигурност ще промени мнението на много хора за Парис Хилтън. Освен шокираща, тя е и доста емоционална и съм сигурен, че за някои читатели преминаването през нея ще бъде трудно. 

Като цяло в мемоарите си Парис говори за важни теми и дава съвети на младите хора да бъдат себе си, да не позволяват някой друг да определя съдбата им и да отстояват идеите и вярванията си, независимо какво им говорят околните. Това е много хубаво послание, което да споделиш покрай личната си история. И не е маловажно. 

Чисто като книга мога да кажа същото като Цвети – чете се бързо, всяка страница е интересна и не се усещаш как за отрицателно време си преполовил половината. За мен беше изключително приятно как Парис, като преминаваше през годините и какво се е случвало в линия ѝ живот, винаги споменаваше поп културен феномен от съответния период –песни, които са били хитове в тази година, филми, които са били на големия екран в онзи момент, политически и обществено значими събития също.  Това ми помагаше да вляза много лесно в самия дух на книгата и да се потопя във времето, за което пише Парис. 

Това, което не ми допадна в мемоарите ѝ, че на моменти наистина се усеща как използва книгата като инструмент за промяна на общественото мнение. Това се случва най-вече на финала, когато тя разказва за своя бизнес, каква е тя сега, какво следва. Някак си ме накара да се замисля като цяло какво иска да постигне с книгата – да разкаже своята история или да изчисти имиджа си граден с години? Може би и двете. Но това определено ме накара малко да намаля оценката си за книгата като цяло. 

За финал – определено бих препоръчал мемоарите на Парис Хилтън на всички, които искат да излязат от зоната си на комфорт и са готови да прочетат другата гледна точка. В тази книга ще разберете много за образ, който с години си мислехме, че е един, а всъщност се оказва, че сме видели само повърхността – дълбоко под нея всъщност се крие истинската Парис, която се разкрива в тази книга. Или поне толкова, колкото е решила да го направи. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

 „При мен киното винаги е било нещо, което ми пали фантазията и ме забавлява, и нещо, в което доброто винаги побеждава лошото.“

Много хора може би си мислят, че познават Маги Халваджиян. Той е един от най-известните продуценти в България, а в предаванията му има толкова шеги на негов гръб, че обществото си е изградило една представа за него и вярва, че няма нещо, което да го изненада като информация. И, да, фактите са впечатляващи. Дългогодишна успешна кариера, продуцент на най-гледаните предавания в ефира и собственик на други бизнеси, които също се справят отлично в своята сфера.

Само че съм убеден, че със своята автобиография Маги Халваджиян ще изненада много хора. Имах щастието да съм свидетел и под някаква форма съучастник в написването на тази книга и наистина искрено казвам, че заслужава вашето внимание. Мога да ви гарантирам, че ще ви разсмее, на моменти натъжи, но със сигурност ще ви обогати. Маги Халваджиян е важна част от изграждането на българския шоубизнес и по-конкретно на телевизионния. Има какво да разкаже и има какво да се научи от него. А той наистина споделя много в тази книга - искрено, без реклами, дори и дълбоко лични неща, за които си трябва смелост да се споделят. Нека обемът не ви плаши - чете се бързо, точно защото е много интересно. Маги и Влади Априлов, който  го интервюира в продължение на две години и заедно пишат тази книга, са се постарали никой да не остане разочарован след като я затвори. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Аз разбрах много неща за Маги Халваджиян, докато преминавах през неговата лична история. Както казах – той не спестява нищо в нея. Както сме и свикнали и очакваме от него, той съвсем искрено говори за своя живот, за нещата, които са се случили в семейството му, за успехите и спадовете в кариерата му, дори за скандалите, които са се случвали през годините. Това, което е решил да сподели с читателите не е минавало през цедка или цензура, а е поднесено по директен и искрен начин, както по принцип Маги общува.

На мен лично ми беше интересно да видя Маги в друга светлина. Книгата започва с раждането му, минава през това как са минали детските му години и се стига до цирковото училище в Москва. След това идва и завръщането му в България, като ни разказва как започва да се занимава с търговия в началото на 90-те. Тази част ми бе много любопитна, защото изобщо не знаех, че Маги е правил и това. След това идват първите клипове, раждането на чалгата, първите предавания и така постепенно като пъзел се нарежда цялата картина за изграждането на българския телевизионен шоубизнес и за ситуацията в наши дни.

Това, което най-силно ме забавляваше в тази книга е, че през годините, независимо с какво се е занимавал, Маги е попадал в толкова безумни, забавни и сюрреалистични ситуации, че отстрани изглеждат като сцена от някой филм. На няколко пъти ми се случваше да си казвам „Е, не! Това просто не е истина. Няма как да му се е случило И това. “. Но всъщност това е неговата история, а явно Маги е магнит за любопитни ситуации, които са го научили на всичко, което знае към днешна дата. 

Кадри от премиерата на книгата/ @Невена Рикова

Това, което наистина ме впечатли обаче е, че Маги е много откровен в тази книга. Не само за шоубизнеса. Аз тук нямам изненада. Когато говори за работа, той е в стихията си и от нещата, които разказва и съветите, които дава на страниците на книгата, може само да се учиш. По-силното за мен е, че той открехва завесата за личния си живот. За най-голямата болка на семейството му, за хубавите неща през всичките тези години, за голямата му любов с Кремена и разбира се за сина му и внуците. Както говори за предаванията и успехите в професионален план, по същия директен начин говори и за себе си, колкото и трудно да е било на моменти това.

Тази книга обаче най-вече ни учи да следваме мечтите си, да се борим силно за това, което искаме и да работим здравата, за да го постигнем. Тук няма жълтини, няма плюене по други хора, има само истории. Без реклами и без цензура. Така както трябва да бъде по принцип.

Препоръчвам да прочетете книгата. Интересна е, чете се леко и има случки, които са като от филмова лента. Идеална за зимните и празнични дни. 

Автор: Любен Спасов

 "So what do you say? You want to act? You want to be Mommy's little actress?"

There's only one right answer."

„Радвам се, че майка ми умря“. Когато за първи път се сблъсках със заглавието на мемоарите на Дженет Маккърди се шокирах и честно казано се възмутих. Моралистът в мен се обади и бях готов да тръгна на война срещу тази книга. Но тази моя нагласа трая точно няколко секунди, защото много бързо се запознах с историята на тийн звездата отпреди 10 години. И всякакво мое възмущение се изпари. Трайно.

Честно казано ми е доста трудно да напиша мнението си за тази книга. Историята на Дженет Маккърди ме разтърси и все още асимилирам какво прочетох. Независимо, че в основни линии знаех какво е преживяла и че бях чел интервюта и коментари, не бях готов да се сблъскам с пълната картина. Все още не мога да повярвам, че това е биография и че някой е имал такъв живот или по-скоро - такава майка.

Както повечето мои връстници и аз познавам Дженет Маккърди от участието й в хитовия сериал на Nickelodeon iCarly. След това имаше спиноф “Sam & Cat”, в който Дженет си партнираше с Ариана Гранде и след него загубих следите ѝ. Оказа се обаче, че докато не съм знаел какво се случва с нея, тя се е борила с психичните си проблеми, булимия, алкохолизъм и като цяло се е възстановявала от един тежък живот. Живот, който тя има благодарение на майка си.

Майката на Дженет е нарцистична, болна от рак жена, която за мен е откровен психопат, който манипулира и вгорчава живота на цялото си семейство и най-вече на единствената си дъщеря. Още докато Дженет е на 6 години, Дебра решава, че малкото ѝ момиченце ще стане актриса, тъй като нейните родители не са ѝ позволили да следва тази своя мечта. И така адът за Дженет започва.

Въпреки че през годините на няколко пъти казва на майка си, че не иска да преследва актьорска кариера, малката Дженет не е имала избор и Дебра започва да я води по кастинги, за да се пробва за различни роли докато не получи големия пробив. Всъщност Дженет е искала да стане писател, като дори още в детска възраст пише своя пиеса, но майка ѝ не позволява тази любов към писането да се затвърди с довода, че писателите „се обличат лошо и дебелеят.“

Дженет и майка ѝ Дебра

Някой би казал, че Дебра не е единственият родител, който има прекалено големи амбиции и тормози детето си да се занимава с нещо, което то не иска. Тук обаче имаме доста по-голям проблем. Дебра започва да малтретира психически Дженет – манипулира я за всяко нейно решение свързано с актьорската кариера, кара я да се чувства изключително виновна, когато ѝ се противопостави, като много често използва болестта си като претекст, за да обезоръжи малката Дженет.

Дебра създава една нездравословна връзка между двете, в която Дженет е готова да направи всичко за майка си и за това тя да бъде щастлива. Дебра обаче не спира само с това. Тя започва да контролира Дженет като решава вместо нея с кой да общува, каква музика да слуша, какви места да посещава и дори я къпе до 16-годишна възраст, за да е сигурна, че косата ѝ ще е насапунисана както трябва и ще изглежда добре след това. На 11-годишна възраст Дебра подтиква Дженет към анорексия, което води до булимия, в опит да предотврати пубертета и да я запази мъничка за детски роли. До ден днешен Дженет не може да се храни без да брои калориите си и без да се чувства изключително виновна след всяко свое хранене.

След всичко изброено добавяме и влизането в „голямата игра“ на Дженет, а именно iCarly и света на Nickelodeon, където към токсичното поведение на майка ѝ добавяме отвратителното отношение по време на снимки от режисьори, които се мислят за богове и смятат, че могат да правят каквото си поискат с децата актьори. Дженет разказва как докато се е снимала в тийн сериала от екипа са ги карали да се обличат и да се държат сексуално, въпреки че са деца и също така са ги подстрекавали да консумират алкохол, „за да се отпуснат и да подобрят играта си“. Разбира се, майка ѝ не е виждала проблем в нито едно от тези неща. А към днешна дата от Nickelodeon няма коментар по темата, но пък са предложили на Дженет пари, за да си мълчи и да не разказва какво е било преживяването за нея докато е снимала сериала.

И така опасната комбинация от майка, която те тормози цял живот и индустрия, която се интересува от теб само докато изкарваш пари, докарват Дженет Маккърди до това да се откаже от актьорската кариера и да потърси професионална помощ. Самата Дженет споделя, че това наистина доста ѝ е помогнало и терапията е успяла да върне искрата за живот във вече една 30-годишна жена, която има какво още да покаже на света.

Аз лично съм искрено впечатлен от Дженет, че въпреки всичко, което ѝ се е случило, е успяла да намери сили, да потърси помощ и да не позволи нейното минало да повлияе пагубно на бъдещето ѝ. Много хора на нейното място биха били доста по-зле и може би дори нямаше да са сред живите. Ясно е, че Дженет е белязана до живот. Докато е жива няма да успее да изкорени всички правила и грешни ценности насадени от майка ѝ. Но тук по-скоро трябва да отделя посланието, което излиза на преден план, а именно – да знаеш кога и от кого да потърсиш помощ. Похвално е, че тя загърбва егото си и вместо да продължи да се бори за известност и пари в актьорската кариера, тя решава да се отдаде на почивка, за да намери себе си и да успее поне малко да се възстанови.

И, да, след като прочетеш книгата, разбираш заглавието. Съгласен съм, че е провокиращо, съгласен съм, че може би дори е прекалено, но само като се замисля какво би било станало с Дженет, ако майка ѝ беше жива, ме побиват тръпки. Защото Дебра е била от тези хора, които не се променят и дори са смятали за обидно да се опитваш да направиш това с тях. Може би, ако беше жива нямаше да позволи на Дженет да се откаже от актьорската кариера. Може би още щеше да я следи какво яде. Но в момента, за щастие, Дженет сама може да реши дали да мисли за това или не.

Автор: Любен Спасов

 „И така. Няма ме. Имаше дни, когато имах чувството, че вече ме няма, затова сега не искам нищо друго освен една хладна, тиха стая и малко спокойствие, за да събера обърканите си мисли. Мисля, че бях добър, въпреки че можеше да съм по-добър, но Тери Пратчет е мъртъв и няма повече думи“

Из „Тери Пратчет - Живот с бележки под линия“

За мен август месец се оказа много натоварен. За жалост с повече ежедневни и работни задачи, които крадяха от времето ми за удоволствия. Особено от времето за четене. Това е и причината от 16 юли да не съм качвал ново ревю на страницата на блога – просто през повечето време, след като се прибирах от работа, имах нужда или да спя, или да зяпам в някой сериал.

Разбира се, не оставах и без четиво. В този период компания ми правиха личности, които ме вълнуват по някакъв начин. Личности, чиито истории ме разсмиваха, ядосваха, караха ме да се вълнувам или да научавам нещо ново. Днес ще ви разкажа за 4 биографии, които определено си заслужава да прочетете, независимо дали знаете малко или много за живота на хората, за които се отнасят.

„Голата истина: Depeche Mode“

През 2021, благодарение на Боби, който всички познавате от Book Adventure Club Podcast, преоткрих една група, която моментално се изкачи в моя личен топ 3 на любими артисти. Музиката на Depeche Mode не ме остави безразличен. Всеки текст ме вълнува, музикално не един или два пъти са ме карали да настръхвам. Харесвам посланията, които отправят с песните си, харесва ми и образът им на сцената. Харесва ми, че правят истинска музика, за разлика от много други артисти в момента.

Оказа се обаче, че тяхната история също е много любопитна. Това е група, която се развива с всеки свой албум и определено не им е било лесно да се изкачат до върха на музикалните класации. Дълго време са неодобрявани от музикалната преса във Великобритания и неразбрани от фоновете. Но с постоянство и с влагането на голяма страст в това, което правят, те успяват да се превърнат във световен феномен, който пълни стадиони и до днес.

През тези две години на изследване на тяхната музикална биография, Боби ми разказа много подробно всичко за тях. Но все пак исках да прочета и „Голата истина: Depeche Mode“, за да видя дали мога да науча нещо повече. С ръка на сърцето мога да кажа, че това е една от най-добрите биографии, които съм чел. Супер подробна, преминаваща през историята на групата до към 2003 година. Не са спестени никакви детайли - както за успехите, така и за неуспехите на Депеш.

За проблемите с наркотиците на Дейв, алкохолизма на Алън и Мартин и тежките депресии на Флеч. Караниците между тях, тъмната страна на славата. Цялата книга е под формата на интервю с членовете на групата, като по този начин хем се чете леко, хем те приближава още повече до тях. Сякаш са до теб в стаята и просто ти разказват какво се е случило през тези близо 40 години кариера.

Освен на тяхната история, се обръща внимание и на развитието на музиката от 80-те до наши дни и с какво точно оставя следа групата в развитието на техния жанр. Подробно е разгледано тяхното развитие. Всяко музициране, текст, пълнене на стадион. Всичко е описано на страниците на книгата. Дори и да не сте фен на групата, след това четиво ще имате чувството, че сте знаели всичко за тях през целия си живот.

А и тук да похваля Боби, че 80% от фактите ги знаех, благодарение на него. И затова мога да кажа, че книгата е достоверна и много подробна. Много съм доволен! Ама много! За жалост книгата няма тираж, но ако ви попадне – не пропускайте.

„Отвъд магическата пръчка“

Едва ли остана човек, който да следи блога и подкаста и да не знае, че аз съм от децата, които израснаха с Хари Потър. Всяка история свързана с тази вселена ме вълнува и ме връща години назад, когато се запознавах с магията на четенето. Затова не е никаква изненада, че прочетох и биографията на Том Фелтън.

От една страна книгата не ме изненада. Аз очаквах и знаех, че основната информация в нея ще бъде свързана с времето, в което актьорът е работил за филмите от поредицата. За разлика от биографията на Матю Пери, в която той обръща по-голямо внимание на времето, в което се е борил с пороците си и отделя много малко време на „Приятели“, то Том Фелтън ни потапя в атмосферата на снимачната площадка на „Хари Потър“ и ни разказва любопитни истории за отношенията си с другите актьори, но и от процеса на заснемане.  Историята от първия му кастинг ще я помня винаги, а и тази за първото му летене с метла, не е за изпускане.

Сред страниците на книгата, виждаме как Том израства през годините, как променя свето мислене, поведение, гледна точка към живота. Разбира се, има и щипка магия, но това е неизбежно, щом говорим за живота на един млад магьосник. Но най-хубавото е, че това е биография, която ни показва, че постоянно трябва да се надграждаме, да се трудим за успехите си и че може да снимаш филми с най-големите звезди на британското кино, но не трябва да се за главозамайваш.

Определено ви препоръчвам тази книга, защото има голяма доза Хари Потър и ни показва една страна на Драко Малфой, която до момента не бяхме виждали.

„Резервният“

От четирите книги, поместени в това ревю, тази ми беше най-трудна за четене. Всеки, който ме познава, знае колко съм запален на тема кралското семейство. След като изгледах всички излезли сезони на The Crown на един дъх, продължих с документални филми, книги … изобщо станах един експерт на тема Короната, как функционира тя и до някъде мисля, че разбрах и нейните правила.

Когато се случи всичко около Хари и Меган, аз като всеки един човек, имах мнение. Да, без да се замислям им повярвах, че Меган е станала жертва на расизъм в двореца. Не директно от семейството, но със сигурност е имало коментари. Повярвах на Хари и че Чарлз и Камила са използвали всяка една негова слабост през годините, за да си направят добър пиар за негова сметка. Особено Чарлз, само за да си вдигне рейтинга за бъдещето си управление, вярвам, че е бил способен на всичко.

Но след интервюто им при Опра окончателно спрях да вярвам на тази двойка. Ясно е, че Меган изобщо не е знаела къде отива. Още по-ясно е, че дори не се е опитала да разбера системата и нейните правила. Но Хари и неговата безхарактерност още тогава ме влудиха. Затова и много дълго време се чудех дали да прочета „Резервният“.

И все пак, след като реших да направя това издание на рубриката „#BookRecap“ прецених, че е добре да я добавя към заглавията, които да включа в текста. Все пак съм на мнение, че за да дадеш мнение по дадена тема, трябва да си запознат.

За жалост обаче само си затвърдих мнението, че Хари е просто един комплексиран лигльо, а Меган … на нея дори няма да обърна внимание в това ревю. Накратко в книгата Хари обвинява за всичко лошо, което му се случва в живота пресата, баща си и брат си.

В някои от обвиненията му към папараците има резон. Особено докато е бил на 12 и майка му е починала съвсем скоро. Но през повечето време той изпада в едни противоречия в обвиненията си към най-големия му враг. Той ги обвинява, че го преследват от ранна детска възраст, че пишат лъжи по негов адрес, а по-късно и по адрес на Меган. Обвинява ги, че се намесват в живота му и влияят на това как той се развива. Но в някои от ситуациите, четем цели пасажи, в които той хули журналистите, но после се оказва, че те са писали верни неща за него. Особено за наркотиците, партитата и жените. И така тотално се губи смисъла от написването на 2-3 страници, в които ги обявяваш за лъжци. Просто навремето е имало случки, които е нямало как да докажат, че са истина. 

Много е странна връзката на Хари с майка му. Нездравословна е другата дума, която ми хрумва. Изключително дразнещо е, че в части от книгата той на моменти пише сякаш Даяна е била само негова майка или по-скоро връзката между тях е била по-специална. Чарлз определено отнася много злостни коментари, а покрай него и цялото семейство. Хари се обявява срещу тях и много често, индиректно, ги нарича лъжци. А към края на книгата и не толкова индиректно.

Но най-смешните обвинения в книгата за мен си остават към брат му. Няма да ви разказвам подробно, защото тези глупости трябва да се прочетат и човек трябва сам да си се посмее на воля. Като цяло, за мен, Хари е разглезен, комплексиран младеж, на който егото не му е позволило да приеме, че наистина е резервният. И когато на сцената се е появила жена, която явно си е представяла, че ще бъде принцеса като Пепеляшка, без никакви правила и задължения, тези комплекси са се проявили още по-силно и са довели до случилото се към момента.

За финал ще кажа, че самата книга се чете доста леко, така че чисто като четиво може да ви допадне. Вече до колко ще се довери на думите на Хари, всеки читател ще прецени за себе си.

„Тери Пратчет - Живот с бележки под линия“

Последната история, в която се потопих, е тази на Тери Пратчет. Биографията се четеше лесно и разказа наистина любопитни неща от живота на автора. Честно казано съм чел само един сборник от Тери Пратчет и след прочита на тази книга ми се иска да се потопя, най-накрая, в Света на Диска.

Книгата на много моменти ме усмихна. Животът на Тери Пратчет е бил цветен като кориците на книгите му. Въображението на автора се е показало още в детските му години, което прави страниците на биографията му чудновати още в началото. А, когато Тери открива магията на книгите и започва да чете навсякъде и по всяко време, няма как да не накара душата на който и да е четяш човек, да не трепне.

Хареса ми как е описано семейството на Тери, неговите закачки с хората, чувството му за хумор, как е приемал писането. Хареса ми колко автентична е самата книга.

Но по-силно впечатление ми направи превода и това как Богдан Русев допълваше бележките под линия, които определено не бяха малко. Русев от време на време се включваше с допълнения, които ми даваха чувството на симбиоза между него и автора на книгата. А когато в бележка под линия, се извини на читателите, че е оставил в превода една чуждица, направо ми се разтопи сърцето. Защото виждаш как един човек не е приел просто да свърши една работа, не отбива номер, а всъщност влага от себе си във всеки един написан ред.

Ако сте фен на Тери Пратчет, тази книга е задължително четиво за вас. А, ако като мен не сте се потопили в света на книгите му, то това е подбутването, от което имате нужда.

Автор: Любен Спасов

 „Зависимостта е като Жокера. Просто иска да види как светът гори.“

Започнах „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ с нулеви очаквания. Просто ми беше любопитно да прочета историята на Матю Пери, който обожавам заради „Приятели“ и за когото знам (оказва се много повърхностно), че има проблем с алкохола и наркотиците.

За книгата четох всякакви коментари, повечето бяха по-скоро отрицателни и се отнасяха до това, че е разпиляна, сякаш Матю Пери не е имал редактори, а близка моя приятелка също остана разочарована, защото в различни части от книгата той повтаря едно и също. Заради тези отзиви, колкото и да бях ентусиазиран да се запозная с историята му, подходих по-безпристрастно към книгата и седнах да разбера кой е истинският Матю Пери.

Ще започна с това, че най-грешната настройка за тази книга е да очаквате в нея да се говори много за „Приятели“ и за този период от живота на Матю Пери. Разбира се, сериалът и отношенията му с екипа няма как да не бъдат споменати в книгата, но основната тема е зависимостта на Пери към алкохола, успокоителните, наркотиците, ниското му самочувствие, чувството му за малоценност, нуждата винаги да бъде обичан, страхът от това, че не е достатъчен за никого и от това, че може да бъде изоставен, независимо какво прави.  

Матю Пери е толкова откровен в тези 300 страници, че отворя вратата на най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска до най-големите си тайни, които се е опитвал да скрие цял живот. Той ни разказва за това какво е преживял и какво му се е случило всъщност - без украшенията на жълтата преса. Обснява ни как независимо колко успешен и обичан е бил, никога това не му е било достатъчно. Колкото и пари да има, в колкото и успешни проекти да се снима, дори, когато една от най-голямите и красиви филмови звезди му е гадже, нито едно от изброените не може да замени връзката му с алкохола, опиатите и чувството което те му доставят. А именно спокойствие.

Това е най-големият проблем при него – той не се друса, защото иска да бъде надрусан, той не пие, защото иска да е пиян. Прави всички тези неща, защото те му носят това спокойствие, към което той се стреми цял живот. Щастие, което никой друг не може да му даде.

Да, съгласен съм с някои от отрицателните коментари за книгата. Може да се каже, че е разпиляна – тук нещата не се случват хронологично, постоянно сменяме години, дати. Даже в един момент престанах да следя за това, а по-скоро исках да науча какво иска да ми каже с тази информация Пери. Не ме интересуваше кога точно се е случило дадено нещо. Съгласен съм и че на моменти се повтаря и през 20 страници ти се струва, че четеш едно и също. Това най-вече го има, когато се опитва да ни обясни отношенията с родителите си, как всички опиати му действат и да ни разясни защо е направил нещата по този начин през годините.

Но въпреки това за мен „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ е една от най-добрите книги за годината. Просто ме остави без думи. Не мога да повярвам как зад усмивките и шегите на един от най-забавните актьори в света, стои една постоянна борба със себе си. Борба, която е започнала още от 14-годишна възраст и продължава до ден днешен. През годините Матю Пери е облякъл своите комплекси и страхове в шеги и всяка вечер ги дави в алкохол и хапчета, за да може да преживява ден за ден.

Тази книга за мен може да помогне на много хора в неговото положение. От една гледна точка, за да се „видят“ отстрани и да се научат от лошия пример. От друга гледна точка обаче историята на Матю е вдъхновяваща. Може би ще ме помислите за луд, но аз виждам нещо много смислено в това цял живот да вървиш срещу себе си, да си силно саморазрушителен и въпреки всичко да оцеляваш. Може би това се дължи и на големия му страх от смъртта, както самия Пери разказва.

В тази книга аз виждам едно дете, което още не може да преживее раздялата на родителите си и това, че са го карали да пътува сам в самолет. Виждам несигурния тийнейджър, който търси себе си. Виждам успешния актьор, който погубва всичко, само за да изпие поредната бутилка, която му носи моментно щастие. Виждам човек, който знае, че е болен и понякога наистина иска да се излекува, но просто не знае как.  Разбрах и как не всички около него са искали да му помогнат, а различни доктори и сестри в скъпи рехабилитационни центрове дори са подсилвали зависимостта му към някои хапчета.

Много неща разбрах от тази книга – лично за Матю Пери, за неговата зависимост, за това какво е да си зависим в Холивуд. Най-хубавото обаче е, че хуморът на Матю или пък на Чандлър (самият той казва, че няма голяма разлика) се появява на страниците от време на време и успя да ме разсмее. Въпреки че определено това е преобладаващо тъжен разказ.

Разбира се има и любопитни истории за други известни личности – забавни, романтични, работни. Намесени са имена като Джулия Робъртс, Брус Уилис, всички от „Приятели“ … Пери има интересен живот и определено има какво да ни разкаже. Любопитни бяха подробностите и за това, че само по теглото му в сериала може да разберем дали е прекалявал с алкохола, хапчета или наркотиците.  

Това ревю стана прекалено дълго, но просто усетих как книгата ми повлия. Откровения разказ на един много любим мой актьор и образ ме накара да се размисля и дори да го разбера. Изводите, които прави в края на книгата също са много трогателни и истински. За мен тази книга е прекрасна и е един страхотен завършек за книжната ми година.

Автор: Любен Спасов