„Какво е враната за глутница скърбящи човеци? Бъркотия.“

Тази книга без проблеми можех да я включа в поредицата #BookRecap: 6 книги, които все отлагам, защото ми се иска да я прочета поне от 5 години. Реших обаче да я отделя в отделно ревю, защото въпреки че не е точно моята книга, определено засяга тема, която е важна – справянето с тъгата.

Всеки от нас в живота си се е сблъсквал с нещо тежко, с което е трябвало да се справи. Загуба на любим човек, невъзможност за създаване на семейство, тежка раздяла, проблеми в работата, болест и още много.

Тази книга специално обръща внимание на историята на две момчета, които остават без майка и един баща, който остава без любов, а всички ние ставаме свидетели на това как те се опитват да се справят със скръбта.

Съпругът – литературовед, посветил се на творчеството на Тед Хюз, - и децата му са на ръба на отчаянието след внезапната смърт на майката. И точно тогава на вратата в лондонското им жилище изниква Вран, който сякаш е излязъл от стихосбирката на Хюз. Вран се заканва, че ще остане при осиротялото семейство, докато то има нужда от него.

„Скръбта е твар перната“ е книга за това как можем да се справим с тъгата и загубата. Книга, която нагледно ни показва как скръбта идва като неканен гост и колкото и да я гониш тя не всеки път си тръгва доброволно от някой дом. Това е книга, която поставя на преден план вечни въпроси като какво е да обичаш, как може по най-лесен начин да се преглътне скръбта от загубата, лесно ли е да продължиш напред и има ли рецепта за това как да се справим най-лесно или всичко е индивидуално.

Като читатели ние ставаме свидетели на низ от нелепи ситуации в това семейство – кои трагични, кои комични, като всичко това се смесва със спомените на главните ни герои и те постепенно започват да осъзнават, че всичко отминава. Колко и грубо да звучи това, докато болката е още силна.

Макс Портър

Това, което най-много ми хареса в книгата е, че скръбта е представена като гарван, който имаше свой живот в творбата. Това беше отделен герой, който  ни се представяше с различни лица, правеше различни неща с единствената цел да даде образ на скръбта, която е обзела едно семейство, което търси различни начини да прогони птицата от своя живот. Само че в един момент, тя става част от семейството и се чувства уютно около тях.

Самият начин на написване на книгата обаче не е моят. Идва ми помпозен, натъпкан с велики метафори, които само ми отежняваха четенето и ме караха да въртя очи от досада. Но историята ми беше любопитна и я дочетох с интерес.

Най-силното послание на книгата за мен обаче е, че скръбта също има край. Просто трябва да си дадем време.  

Автор: Любен Спасов