„Навярно, докато галехме Атина във водата, се бяхме озовали във времевата ѝ вселена – изменчива, изплъзваща се и древна; с ритъм, който не съвпада с неспирния бяг на часовника.“

„Душата на октопода“ е книга, която без проблеми можеше да включа в статията „Книги, които все отлагам“. Имам я в библиотеката си от три години и все нещо ме спираше да я прочета. Въпреки че октоподите винаги са ми били интересни, все се намираше някое заглавие, което да ми е с една идея по-любопитно и нейния ред все се изместваше. Към днешна дата отчитам това като грешка.

Това е книга, която заслужава вниманието на всеки един читател. Книга, която ни потапя в света на едни същества, които науката още не може да разгадае напълно, но и това, което знаем до този момент е изумително. Аз не съм вярвал, че нехудожествена книга за каквото и да е животно може да ми повлияе по такъв начин. Тази книга ме разсмя, разчувства, накара ме да се учудвам на всеки един любопитен факт поместен в нея, да се ядосвам и шокирам.

За всичко това, разбира се, е виновна Сай Монтгомъри. Тя по един просторен, но много увлекателен начин ни разказва за своята любов към октоподите и връзката, която е създала с тях през годините. Всяко едно нейно лично преживяване с тях е описано с такава емоция, че ти го съпреживяваш с нея. От това да усетиш как октоподът иска да те завлече на дъното на басейна, до това да е гальовен с теб и да ти позволява да го галиш като домашен любимец.

Много от вас сигурно са чували, че октоподите са интелигентни същества. Все още не се знае как точно са устроени, дали са неврони по цялото им тяло и най-вече в пипалата, или по някакъв друг начин, но октоподите проявяват много „човешки качества“. Те могат да правят стратегии, да си играят, отегчават се, ако не им поставяш някаква интересна задача или не смениш по някакъв начин заобикалящата ги среда. В различни моменти се забелязва и как може би наистина запомнят даден човек, привързват се към него. Или пък не го харесват изобщо. Показват същите признаци на стареене като нас. И още, и още …

В книгата специално проследяваме живота на няколко държани в плен октопода, които са били част от аквариума на Ню Ингланд. Причината да са няколко е, че октоподите имат много кратък живот, а някои от тях правят и самоубийствени бягства в преследване на поредното приключение.

Монтгомъри с такава любов говори за октоподите, че според мен няма читател, който да не започне да ги харесва дори малко. А примерите, които дава за тяхното поведение, и нейното тълкуване за техните действия, са толкова любопитни, че те кара да се замислиш дали наистина октоподите не притежават освен интелигентността, но и емоционалността на човека.

И въпреки че е пристрастна, авторката през цялото време ни напомня, че все пак октоподите са диви същества и това, че тя в условията на аквариума успява да създаде някакъв контакт с тях, не значи, че в природата трябва да им се предоверяваме. Те все още не са изследвани напълно, има много неясни неща около тях и трябва да се подхожда с много внимание и грижа, ако не искаме да имаме някоя по-негативна случка.

Книгата я препоръчвам и на хората, които искат и да задълбаят по темата, защото авторката вкарва и много размисли за себепознанието, общуването, общността и дори Азът. Също така има и много допълни примери за други животни, тяхното поведение и различни изследвания свързани с действията им. Например специално един експеримент, с две анаконди, ме хвърли в смут и ме накара да се замисля дали наистина, ако се държим по по-разбиращ начин с животните и те ще ни отвръщат със същото?

Книгата наистина дава много обща култура, но и действа емоционално. Привързваш се и към хората описани в нея, но и към животните също. Сигурен съм, че всяка една история разказана в „Душата на октопода” дълго време ще остане с мен. Горещо ви препоръчвам книгата!

Автор: Любен Спасов