„Аз съм това, което ти виждаш от мен. Аз съм дъщерята, която баща ми вижда. Злощастният човешки жребий, който виждат учителите, когато идват да ме изпитват. За едни съм приятелка, за други негодница. Но каквото и да направя, ще си остана Емилия Иноченти, нали? Няма начин да избягам от снимките, от заглавията във вестниците. Следователно каквото правя, го правя за другите.

 А за мен самата ножчето.“

В това издание на „Тя и той“ с Цвети се потопихме в „Черно сърце“ от Силвия Авалоне – роман, който ни срещна с една тиха, но тежка история за вина, изкупление и самота.

Книга, която не разчита на динамично действие, а на вътрешните бури в героите. История за изборите, които ни бележат завинаги, за цената на грешките и за това дали обществото изобщо дава втори шанс.

И двамата открихме какво да оценим – езика, атмосферата, важните теми, които Силвия Авалоне поставя. Но успя ли романът да ни накара да повярваме на героите? Да се привържем към тях? Или останахме на дистанция от тази иначе силна като идеи история? Това може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Черно сърце“ си заслужава да бъде прочетена и читателят да размишлява върху написаното.

„Черно сърце“ от Силвия Авалоне е книга, която заглеждам от известно време (откакто започнах повече да следя италианските автори). Но може би нямаше да стигна скоро до нея, ако не беше част от рубриката, защото знаех, че се фокусира върху сериозни и драматични теми и чаках да дойде момент, в който ми се чете нещо подобно. В крайна сметка я започнах преди да получа такова вдъхновение и това определено ми повлия, защото усетих книгата по-мудна, излишно разтеглена на моменти, а поведението на героинята – дразнещо. Така че ще започна ревюто с препоръка – заслужава си да прочетете книгата, заради важните въпроси, които задава, но е хубаво да сте с правилната нагласа, за да й се насладите.

В центъра на романа е любовната история на Емилия и Бруно – млади хора с тежко минало, което ги е белязало по множество осъзнати и неосъзнати начини. Те намират утеха един в друг, но им отнема много време да разкрият напълно своите страхове и слабости, което прави отношенията им нестабилни. Постепенно и за читателя става ясно, че двамата се опитват да се справят с тежки загуби, но в случая на Емилия има една още по-страшна тайна, която стои като стена помежду им и не позволява на младата жена да изгради истински и пълноценен живот за себе си.

От една страна може да кажем, че по този начин тя се наказва сама за грешките от миналото, но на мен ми изглеждаше повече като самосъжаление и жертвеническо поведение и ми се стори, че авторката отделя твърде много време да описва тези състояния на героинята. Но може би за друг читател това ще е начин по-добре да се свърже емоционално с персонажите и да съпреживее финалното разкритие на тъмната ѝ тайна.

За разлика от други подобни книги обаче, тук усещането е, че героите търсят начин да се освободят от оковите на миналото и образите им претърпяват развитие. Моментът, в който най-накрая се разкрива какво е извършила Емилия също е доста силен. Макар че ми се струваше, че историята се разтегля твърде много докато се стигне до това признание, начинът, по който беше описано, ме впечатли.

Както споменах, в „Черно сърце“ има важни теми - за депресията, загубата и как да продължиш след нея, прошката и има ли нещо непростимо, любовта, взаимоотношенията... Заслужава си да бъде прочетена и читателят да размишлява върху написаното и най-вече да си отговори на въпроса: Може ли да разбере и прости постъпката на Емилия? Аз винаги бих препоръчала книга, която провокира размисли, но я разтворете, когато сте с нагласа за подобно четиво, за да я оцените подобаващо.

ТОЙ: Това определено не е моята книга!

За съжаление с тази книга нещо не се разбрахме. Оценявам красивия език, както и някои от посланията в нея, които съвсем не са маловажни. Но не успях да се привържа към героите, а на моменти историята ми беше откровено скучна.

Това, което най-много ми хареса в „Черно сърце“, беше езикът. Преводът, а може би и оригиналът, са написани брилянтно и наистина е удоволствие да се чете. Обичам хубаво написани книги, които са като малък празник за езика и неговата красота.

Другото, което ми допадна, е посланието за изкуплението. Авторката ме накара да се замисля дали, ако излежиш присъдата си, не е достатъчно, за да се завърнеш в обществото и да заживееш отново нормално. Или общественото осъждане е толкова силно, че те преследва до края на живота ти – без право на обжалване и прошка?

Интересна ми беше и темата за доброто и злото – борбата между тях, желанието да бъдеш добър и моментът, в който злото може да се появи, без да го очакваш. Как се заражда в едно 16-годишно момиче и защо я обзема до такава степен, че да извърши немислимото?

Хареса ми и мистерията, която се запазва почти до финала – това, че не знаем какво точно е направила Емилия и защо е толкова строго осъдена, че избира да живее като отшелник, далеч от хората. Допадна ми и линията с Бруно – неговата лична история ми подейства емоционално и ми помогна да разбера изборите му, довели го до Сасая.

Силвия Авалоне

Оттам нататък обаче книгата просто ме загуби. Бях чел, че персонажите са плътни и дълбоки – за съжаление аз не ги усетих така. Почти всички герои ме подразниха – струваха ми се хаотични и нелогични в реакциите си. На моменти дори бих казал, че са преекспонирани. В по-голямата част от времето не им повярвах. Единственият, който успя да ме докосне, беше Базилио – с един кратък, но силен монолог, отново по темата за прошката и осъждането.

Имаше и драматични моменти, които ми се сториха слабо обосновани, а впоследствие дори нелогични – именно заради реакциите на героите. Те изглеждаха по-скоро насилени, сякаш добавени заради самата драма, отколкото органично произтичащи от историята. Честно казано, не успях напълно да разбера Емилия – защо е взела някои от решенията си през годините. Имах нужда от по-дълбоко емоционално и психологическо вглеждане. Мотивите ѝ ми се сториха донякъде повърхностни.

Имаше и бегъл опит да се прокара темата за феминизма – според мен не особено успешно. 

Като цяло дълго се чудех каква оценка да дам на романа. За мен 3 звезди в Goodreads означават книга, която в по-голямата си част ми е харесала. Тук обаче няма как да дам повече от 2.

Може би проблемът е в мен. Може би това просто не е моята история. Може би трябва да съм жена или майка, за да разбера някои от пластовете ѝ. Но към днешна дата това определено не е моята книга.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов