„Злощастието се прокрадва някак незабележимо и неусетно в живота ни. Сещаме се да направим нещо чак когато положението стане нетърпимо.“

из „Куклата”, Ирса Сигурдардотир 

Вече на всички е ясно колко много обичам криминални романи. Но, ако трябва да посоча двама любими автори, то, безапелационно, това са Антъни Хоровиц и Ирса Сигурдардоттир. Обичам техния стил на писане, героите, с които ме запознават и историите, които ми разказват.

Така се случи, че в България излязоха горе-долу по едно и също време нови книги от тях, затова аз реших да ги прочета една след друга и да обединя мнението си в това ревю.

Започваме с „Куклата“

Всеки, който ме познава, знае наистина колко силно обичам Ирса. Винаги оригинална, винаги интересна и независимо какъв е случаят - супер логична. В „Куклата” тя не прави изключение, но причините са няколко, за да дам първите си три звезди в Goodreads за нейна книга.

От поредицата до този момент само на третата част - „Изкупление” - съм дал пет звезди, защото тя, засега, си остава най-добрата за мен. И като тема, и като убиец, и като действие - все още си я спомням като сюжет, сякаш съм я чел вчера, а общата култура, който ми даде относно мобинга е незаменима. На всички останали съм дал четири звезди, напълно заслужени. Тук обаче взимам още една звезда, защото за първи път Ирса не ми беше оригинална.

Аз още след първата книга от поредицата, която прочетох, „ДНК”, определих Ирса като „книжният Тарантино”, защото ни представя брутални убийства, които биха били шокиращи за много хора. Зад кървавите сцени обаче винаги се крие някоя сериозна тема, най-често свързана с психичното здраве, която те кара да се замислиш.

Тук обаче за първи път видях стандартна история от авторката. В сюжета става въпрос за трафик на наркотици, дилъри, мулета, всички стандартни сюжети свързани с тази тема. Самите убийства, които се случват в тази част, нямат този шокиращ ефект, който обичам при Ирса. И по принцип няма лошо, че едната книга от поредицата е по-стандартна, просто аз не очаквам това от авторката.

Ирса Сигурдардотир

Иначе като цяло Ирса отново е желязна в логиката на събитията. Хубавото в тази част е, че няколко, на пръв поглед тотално различни случая, накрая се оказват доста заплетени, а развръзката буквално се случва на финала. Няма къде да бъде пипната Ирса - на всеки въпрос беше отговорено и нямаше нищо, което да си кажеш, че си е го е изсмукала от пръстите. Дори това, че се сетих, кой е убиецът не ме подразни, защото наистина накрая получих логични причини да е той, а и всеки друг вариант, вече щеше да е прекалено измислен. Но, разбира се, на финала Ирса пак ме изненада с нещо, което си признавам, че не очаквах.

За да обобщя - много добър криминален роман, заплетен сюжет, задоволяваща развръзка. Просто като цяло много клиширано, особено за Ирса. И най-вече - липсваше тази “тарантиновска” тръпка, която по принцип аз толкова обичам.

„Нож в раната“

Много обичам Антъни Хоровиц! Повече харесвам поредицата „Мозайка от убийства“, но тази с участието на Хоторн също не е лоша. Цвети, която вие познавате и от блога и от подкаста, твърди, че в аудио формат поредицата е по-добра, но аз се придържам към хартиеното тяло.

В тази серия симпатичното за мен е, че Хоровиц е част от сюжета и заедно с детектива Даниъл Хоторн, разследват убийства, които после той описва в книги. Най-забавното в тези книги е техните взаимоотношения и голямата доза ирония и сарказма, които има Хоторн.

Досега, включително с „Нож в раната“, от поредицата на български са излезли 4 книги, като първите 2 не ми допаднаха особено, но третата и тази определено привлякоха вниманието ми.

В „Нож в раната“ различното е, че самият Хоровиц е основният заподозрян в убийство и всички солидни доказателства могат да му докарат поне 20 години в затвора. На хартия нищо не може да го спаси, освен Хоторн. В началото детективът също не е сигурен дали Антъни не е извършил убийствата и в неговия типичен стил започва разследване, което достига до забравен смъртен случай от преди години, който съдържа в себе си отговора на загадката, която застрашава известният писател от лишаване от свобода.

Антъни Хоровиц никога не е крил, че много се вдъхновява за своите книги от Агата Кристи. Начинът на писане, самите убийства, поднасянето на отговорите, всичко е в стила на кралицата на криминалните романи. В тази част обаче направо си имаме буквално копиране, което Хоторн в една от сцените дори потвърждава. Но мен това не ме подразни. Напротив – беше ми интересно да си дочета книгата до край и да видя дали съм познал убиеца.

За да не издам финала, само ще кажа, че на половина се справих. Познах убиеца, но не и неговата самоличност. Който е чел книгата, ще разбере това нелогично изречение. :D

Като цяло Хоровиц се беше справил със задачата да обрисува жертвата, като човек, който е бил заплашен от много страни и може би донякъде е заслужавал своята съдба. Всеки един от заподозрените имаше стимул да я убие и в даден момент дори има интрига кой и защо го е направил.

Антъни Хоровиц

Отношенията между Хоровиц и Хоторн и в тази част ми харесват, заяжданията им са забавни и остроумни. Тук имахме и леко повдигане на завесата за миналото на Хоторн, което ни разкрива още малко за неговия образ и предполагам, че в следващите части ще разбираме още за него.

Не мисля, че „Нож в раната“ е най-доброто от Хоровиц, но като цяло ми беше приятна и интересна.

Автор: Любен Спасов