„Не бих получавал пари, за да върша нещо, което ми харесва, нали? Там е въпросът с работата – ако е нещо приятно, човек би я вършил и безплатно.“

Със Сали Руни нещо не може да се разберем, а честно казано ще спра и да се опитвам. Нито "Нормални хора" ми хареса, нито "Красив свят, къде си ти". Има нещо претенциозно в писането на авторката, което ме дразни. Скучни са ми сюжетите, въпреки че "Красив свят, къде си ти" бе с една идея по-интересна за мен.

Накратко в книгата се разказва за двете приятелки Алис и Айлин, които си пишат имейли и се чудят къде е красивият свят, за когото мечтаят и дали изобщо съществува. За тях човечеството е пред упадък и не намират смисъл в нищо съвременно. Опитват се да намерят своето място в този живот, като той става все по-невъзможен на много нива – екологично, икономическо, етично и емоционално. Към техните истории се присъединяват и тези на Феликс и Саймън, които се борят със своите демони и заедно с момичетата се опитват да създадат две здравословни връзки, като се надяват те да стигнат до някакъв положителен финал.

Това е поредната много награждавана книга, с която аз се сблъсквам и тотално не ми харесва. Специално на Сали Руни ѝ давам втори шанс, но наистина ще бъде последен. Както и в „Нормални хора“, така и тук за мен не се случи нищо особено. Авторката по-скоро е направила една не много хомогенна смесица между лични/романтични истории и не много сполучливо философстване за живота.

„Красив свят, къде си ти“ е опитът на Руни да вкара колкото се може повече теми, които може би да ѝ докарат някоя и друга награда, но за мен няма добра симбиоза между отделни пластове.

В един момент разглеждаме личните истории на героите. За това как се справят с трудностите, които животът им предлага, как търсят своето място под слънцето и като всеки човек около трийсетте се чудят дали са направили правилните избори. Взаимоотношенията между Айлин и Саймън и Феликс и Алис са леко дразнещи (както за мен бяха и тези на Мариан и Конъл в „Нормални хора“) и не водеха до нещо конструктивно, което да се връзва с мисленето на момичетата.

Секс сцените в повече случаи бяха много не на място и дори бих казал излишни. Отделно писането на Сали Руни нямаше никаква емоция и аз не можех да разбера кога някой от героите е ядосан, тъжен. Наистина ли им пука какво се случва около тях. Айлин обижда ли се на Алис, когато е директна с нея. На Алис гордостта наистина ли е засегната, когато Феликс се напие и се държи с нея като с поредната бройка. Емоционалният момент го нямаше изобщо и това е причината след половината на книгата доста силно да ми доскучае. Защото в началото, особено историята на Алис, ми беше любопитна, но след това нещата зациклиха сериозно.

Сали Руни

Но най-нелогичното нещо в тази книга за мен си остават имейлите между Айлин и Алис, които изобщо не изразяват държанието им в останалата част от книгата. В тази част Сали Руни е искала да вкара философските си възгледи за нашето съвремие, като прави една „манджа с грозде“ и преплита толкова много теми, че се губи всякакъв смисъл. В тези имейли момичета обсъждат своите отношения, погледа им върху живота, любовта, политиката, та стигат и чак до разпадането на Съветския съюз. Дълги имейли, в които се прави един философски разрез на всичко това, което толкова доскучава, че като стигнех до такава глава, направо ми се идеше да затворя книгата.

Наистина не обичам да пиша такива ревюта. Не обичам да съм лош, но и не мога да си изкривя душата. Съжалявам, ако просто аз не разбирам Сали Руни, но честно казано не бих посегнал към заглавие от нея отново.

Автор: Любен Спасов