„Акулите с отрязани перки поне бяха
виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“
От
много отдавна съм си набелязал да чета „Синът на управителя на сиропиталището“
от Адам Джонсън и естествено го започнах в най-натоварените си две седмици от
месеца. Изпити в университета, работа ... определено тази книга трябва да се
чете във време, когато имаш възможността да й се отдадеш напълно. И въпреки
това романът на Джонсън ми беше интересен, любопитен и доста ползотворен
спътник през тези две натоварени седмици.
Книга,
която определено не се чете бързо, не се възприема лесно, но ти дава поглед отвътре на една страна, в която свободата, дори в 21-ви век, е нещо, за което
гражданите в Северна Корея са чували, но никога не са виждали .. да не говорим
дали са го усещали.
„Синът
на управителя на сиропиталището“ е подробна, пълна с истини, които могат да ви
стреснат и да се запитате наистина ли това се случва сега. Книга, която не
спестява нищо и може би заради това е донесла наградата „Пулицър“ на своя
автор. Роман, който си е поставил за цел да бъде един ярък портрет на една
държава и я е постигнал с лекота.
В
романа си Адам Джонсън е създал едни прекрасни герои, които са много любопитни.
Първо се запознаваме със сина на управителя на сиропиталището Джун До. Той е един
от „сираците на държавата“, въпреки че и двамата му родители са живи. Майка му
е отведена в Пхенян заради красотата си и за забавление на партийните и военни
лидери, а баща му не смее да си признае, че има син и той живее сред сираците в
сиропиталището, за да не попадне на място, от което няма да се измъкне до края
на живота си.
Докато
е дома Джун До дава имена на сираците, като те получават едно от 114-те имена
на героите на КНДР и след това биват привлечени в армията. Самият Джун До се
обучава за мисии, които изискват специални умения в пълна тъмнина. Както всеки
в Северна Корея, той работи където бива поставен, без да има някакъв избор.
Съдбата го отвежда и на малко рибарско корабче, за да подслушва честотите и
докладва за всичко. Докато държавата не се намесва отново и му отрежда най-голямото
приключение в живота. Приключение, което променя живота му напълно. Така пред
нас се разкриват още герои. Актрисата Сън Мун, един агент, който се има за един
своеобразен „изповедник“ в ролята на биограф на наказаните за провинения,
лидери на Корея и още много.
Джонсан
просто е пресъздал положението в Северна Корея толкова добре, че всяка прилика
с действителни лица не е случайна и определено има своя реален еквивалент.
За
мен това е една от най-силните книги, които съм чел. Не толкова като стил на
писане, начин на разказване, а по-скоро като тема, послания, това, което ни
казва. „Синът на управителя на сиропиталището“ ни показва една държава отвътре
и изобщо не крие какво се случва в нея. Книгата ме вкара в размисли. И то
големи. За това какви късметлии сме да се родим в държава, в която определено
имаме избор как да живеем живота си. За това всъщност какво е свободата и ако
цял живот сме живели без нея можем ли да я познаем, когато тя е пред нас?
Адам
Джонсън задоволи и моето журналистическо желание за достоверност. За ужасите в
тази страна. За жестокостите. За това как една грешна стъпка или неправилно
поведение според управляващите, може да доведе до твоето изчезване от лицето на
земята. За това как в един и същи момент, всички знаем, че в Северна Корея
стават всички неща описани в книгата, но изсипани наведнъж на листа буквално
звучат сюрреалистично.
 |
| Адам Джонсън |
Стряска тази книга. Но и учи. Аз лично обожавам книги, които ми дават обща култура и едновременно с военното положение в романа научих доста за корейската култура, за разбирането на това общество какво е то животът и си припомних „1984“ с високоговорителите и историите минали през призмата на управляващите. Много научих и за бита на тези хора - как преживяват дните си, от какво се страхуват, за какво мечтаят.
Това е книга
за саможертвата, героите и славата. Книга за това колко голяма е цената, която
трябва да платиш просто, за да бъдеш свободен.
И
въпреки че накрая ми натежа и определено трудно я дочетох, за мен „Синът на
управителя на сиропиталището“ е книга, която, когато се чувстваш готов, е хубаво
да я прочетеш. Ако щеш за обща култура, ако щеш да видиш просто колко
по-различен може да е животът в една страна, в която, ако ослепееш, започваш да
се съмняваш дори в собствения си син.
CONVERSATION