Book Adventure Club

 „Сега му хрумна нова хипотеза: жестокостта в “Никел” не се подчиняваше на осмислена система, водеше се от чиста, произволна ненавист, която нямаше нищо общо с човека, срещу когото е насочена.“

Всички имаме книги, които постоянно отлагаме. Заглавия, която само подбутваме в библиотеката и винаги си казваме „следващият път“. Аз даже имам две статии на сайта, които изброяват такива мои отлагания и ако ви е любопитно може да ги видите ТУК.

Към тези две статии без проблем мога да добавя и „Момчетата от „Никел“. За тази книга през годините съм прочел много хубави мнения, но все отлагах романа и не намирах време за него в книжния си график. Е, времето за тази книга дойде и направо ме е яд, че чак сега се докоснах до историята.

Зачетох я една вечер, след полунощ, на село, уж само да я започна, 20 минути преди лягане. В 3 часа сутринта се насилих да затворя книгата и да легна. Това е история, която те поглъща. Знаеш, че ще е тежка, знаеш, че някои сцени ще ти дойдат в повече, но писането на  Колсън Уайтхед е толкова увличащо и така хубаво е разказал всичко, че не можеш да затвориш книгата.

А историята е наистина тежка. Ако не беше по истински събития, щеше да е просто тъжна книга, но това, че такова училище наистина е съществувало, кара романът да бъде зловещ.

В „Момчетата от „Никел“ се запознаваме с  Елуд Търнър, прилежен чернокож ученик от Талахаси, Флорида, който се увлича по идеите на Мартин Лутър Кинг и се надява да постъпи в колеж, но несправедлива присъда го изпраща в поправителното училище „Никел“.  То се оказва „фабрика за болка“, където учениците са подложени на ужасяващо насилие: побои, унижения, изнасилване и дори убийства. Разбира се, трябва да се подчертае, че Елуд е чернокож и чернокожите момчета от „Никел“ определено са имали много по-тежка съдба от белите си събратя по съдба.

Белите и чернокожите са разделени в различни отделения в училището, като преподавателите, надзорниците и изобщо целия колектив е проявявал нескрит расизъм към цветнокожите. Разбира се, нескрит само в пределите на „Никел“. Пред хората той е замаскиран като „превъзпитаване“, от което тези момчета, нарушители на закона, всъщност са имали нужда.

Зловещото е, че романът се базира на действителни събития в училището за момчета „Дозиър“ в Мариана, Флорида, затворено през 2011 г. Истината излиза наяве, когато група студенти намират импровизирано гробище в поляната над училището, където са били заровени всички жертви на тази жестокост.  Колсън Уайтхед разбира за зверствата от (тогава) Twitter и толкова се вбесява, че решава да напише роман, който да е посветен на темата и да обърне внимание на проблема с расизма в Америка, който, няма да се лъжем, продължава и до днес.

Книгата ужасно много ме впечатли. Оставяме настрана, че авторът пише увлекателно и историята просто се лее. Това е важна книга, която обръща внимание на зверствата към деца, които с нищо не са заслужили това. Побоища с камшик, които са завършвали или с впити дънки в тялото на жертвите или дори със смърт, само защото са цветнокожи. Важна подробност е, че в даден момент в училището е имало дори 5-годишни деца.

Колсън Уайтхед

Освен на расизма, в книгата се набляга и на нехайството от страна на общество и управляващи. Това се е случвало под носовете на всички, в продължение на години, но никой не му е обръщал внимание, защото това са деца, които в повече случаи не са имали семейства, които да ги защитят или са имали такива, които са предпочитали да не ги виждат изобщо. Много силен момент в книгата беше, че някои деца предпочитат да са в „Никел“ и да се борят за своя живот там, пред това да се върнат, например, при вечно пияния си баща, който ще ги пребива всяка вечер.

Тези момчета са нямали шанс – те са поставени в ситуация,  в която независимо какво си направил, си наказван по-зле и от най-големия престъпник. Оставени на произвола на съдбата те са имали два варианта – да се оставят на течението и да се примирят или да са бунтовници и да свършат мъртви.

Все пак тази книга има и положителна гледна точка – показва силата на човешкия дух. Показва ни как дори и да се намираш в най-ужасната ситуация, трябва да търсиш начин да промениш случващото се около теб. Защото, ако не се интересуваш, ако се примириш някой друг да определя твоя живот, ти се превръщаш в никой. Това, че на повечето не им пука или се правят на слепи и глухи, не значи, че и ти трябва да се превърнеш в част от тълпата. Тълпа, готово на всичко, само и само да не отиде в Белия дом.

Финалът на книгата също е задоволителен. Честно казано не го очаквах и ме изненада доста приятно. Той е точно този приятен завой, който променя сюжета в последните страници, когато си си мислел, че вече си разгадал всичко. Едни от най-искрените ми 5 звезди за годината.

Автор: Любен Спасов

 „Невъзможно е да се опияниш от почтеността. Добродетелта винаги е трезва.“

Както героят на Йозеф Рот прави своята изповед за една нощ, така и аз я прочетох за същото време. Не знам дали има друг начин по който да прочетеш тази книга. Тя те засмуква, прави те съпричастен със случващото се и не искаш да спираш разказа на Семьон Семьонович Голубчик. А той е един сладкодумник, който така умело разказва, че те пренася във времето и пространството и четенето се превръща в едно огромно удоволствие.

Йозеф Рот ни пренася в един руски ресторант в Париж, на левия бряг на Сена. Времето там е спряло, а един бивш служител на царската тайна полиция, изповядва живота си. Без да спестява нищо. Без заобикалки. Той започва своята изповед с това, че въпреки че е убиец е добър човек. Възможно ли е това обаче? Възможно ли е да пропаднеш в бездната на злото и низостта и това да не повлияе на душата ти?

Отговорите на тези въпроси търсим заедно с героя на Йозеф Рот, докато той ни превежда из ада на човешката душа.

Това бе първата ми среща с Рот и определено ми хареса. „Изповед на един убиец, направена за една нощ“ е от онези книги, които ти предлага интересна история, но те кара и да се замислиш. Не може да минеш по повърхността на историята, не може да прескачаш страници. Всяко едно изречение е важно, всяка дума е точно на мястото си.

Читателят преминава през живота на Голубчик заедно с него и се учим от неговите грешки, учим с него и уроците, които той научава. В началото историята ми бе леко като приказка, в която имаме руски княз, незаконно дете и жажда за справедливост.

След това историята поема в съвсем друга посока, в която са намесени полиция, тайни агенти, още по-тайни мисии и лукави хора, на които не може да се довериш.

В основата на всичко обаче, разбира се, е любовта. Тя присъства в тази история от самото й начало и е главният виновник за всички събития, които след това се случват в романа. Съдбата на нашия герой се определя от тази любов. И от омраза, разбира се. Тези две противоположни, но толкова свързани чувства, когато се появяват в един и същи момент, стават взривоопасни и създават големи поразии след себе си. В случая се стига до убийство.

Йозеф Рот

Изключително много ми хареса стилът на писане на Йозеф Рот и психологията в романа. Главният ни герой прави своята изповед, но в същото време, вече през призмата на отминалото време, прави един психологически самоанализ на всяка своя постъпка, мисъл, желание. Наистина преминаваме през всяко едно кътче на душата му и виждаме как всяко негово действие има отражение върху личността, която в момента ни е представена в този руски ресторант.

Препоръчвам „Изповед на един убиец, направена за една нощ“, ако ви се чете нещо наистина добро, което няма да ви остави на мира, докато не стигнете последната страница.

Автор: Любен Спасов

„Никое бебе не знае кога гърдата се отдръпва за последно от устата му. Никоя майка не знае, че чува обръщението "мами" за последен път. Никой баща не знае кога затваря книгата с последната приказка за лека нощ, която някога ще прочете...“

Из „Ето ме“

За много хора празниците продължават от Коледа до Ивановден. За мен също е така  - тази година дори бяха до 10-ти януари включително. Между приятните срещи със семейство, приятели и тежките маси обаче успях да прочета няколко заглавия, които отдавна съм си набелязал и сега имах времето да прочета.

В тази статия ви представям обобщено как протекоха празниците за мен от книжна гледна точка и давам началото на новата рубрика #BookRecap, в която тепърва ще ви запознавам с интересни заглавия под обща тема. Публикуването на ревютата малко се забави заради "Ето ме", но за това ще стане дума малко по-надолу. 

„Зимата на нашите писма“

Топла, коледна история, която е подходяща за четене точно през този сезон. Романът ни запознава с различни истории, съдби и мисли на цяло едно село, което се опитва да спаси своята пощенска служба.

Написана красиво, с уважение към едни от най-великите поети, „Зимата на нашите писма” ни пренася в Порвенир, където хора с различен начин на живот и мислене се обединяват и правят живота си по-добър. Анхелес Доняте е изградила героите си прекрасно, като ме накара да ги приемам като реално съществуващи личности, а тяхната съдба ме вълнуваше наистина много. Сара и Роза освен едни от главните герои в книгата са и жени, които свързах с реални лица от моето обкръжение и ми беше много лесно да „вляза“ в тяхната история и да изживеем заедно както най-големите им желание, така и страховете им.

Това е книга, която ни показва, че понякога наистина трябва да се обединим в името на нещо по-голямо от нас, в името на нещо добро. Въпреки различията си, въпреки че дори може да не сме в добри отношения.

И като изключим, че на моменти ми дойде прекалено лигава, мисля че книгата ще допадне на повечето хора, на които плановете им за зимната ваканция включват книга, вино и горяща камина.

„Коледното яйце“

Когато от „Еднорог” обявиха, че ще издават на български колекцията със забравени криминални романи на Британската библиотека, много се зарадвах. Аз съм голям фен на криминални романи, трилъри и определено чакам всяко ново заглавие от поредицата с нетърпение. Засега обаче от преведените само „Убийство в метрото” ми хареса.

„Коледното яйце” има интересен сюжет, напълно в стила на класическите криминални романи. Възрастна жена е открита мъртва в своя занемарен апартамент в Лондон. Изглежда невероятно, но това е княгиня Олга Карухина, избягала от родната си Русия непосредствено след революцията. А сандъкът, който дълги години е държала под леглото си и в който е пренесла родовите си скъпоценности и накити, включително и безценно яйце на Фаберже, е празен. В колоритния списък на заподозрените са внукът на княгинята, дълги години потискан от нея и живял като бедняк, както и ексцентричен бижутер, който е имал интерес да откупи част от скъпоценностите. А може би Карухина не е успяла да избяга от болшевиките, от които се е крила толкова време и които може да са попаднали на следите й.

Този сюжет ме плени мигновено и ми беше интересно коя от всички възможности ще се окаже отговорът на загадката. За жалост обаче романът  ми вървеше толкова бавно, че едва го дочетох. Финалът ми беше логичен, което за мен винаги в плюс, но определено по средата се отегчих и нямах търпение да приключвам с тази книга. Излишни подробности, скучни разговори, които може би трябваше да доведат до някакво напрежение, но при мен не се получи. Както се казва в предговора на книгата Мери Кели е сред най-талантливите британски автори на криминални романи след края на Втората световна война, но както всички автори от поредицата поради някаква причина не е получила известността, която може би заслужава. С тази книга обаче, поне мен, не можа да ме впечатли.

В „Goodreads” третата звезда я дадох най-вече заради края на историята и сюжета като цяло. Надявам се следващите заглавия от поредицата да ми допаднат повече.

„Магазинчето за прежда и чудеса“

Поредицата за магазинчетата на „Валери Лейн“ на шега я наричам „Моята книжна сапунка“. И не го казвам по някакъв ироничен или подигравателен начин.

Колкото и сладникаво да е написана, колкото и недодялани да са диалозите, с удоволствие си чета всяка следваща част от историята на Мануела Инуса за дамите от „Валери Лейн”, които  по свой начин изживяват своя живот със своите проблеми. Понякога наивни като една проста целувка, но друг път като тъжни спомени, свързани със загуба на дете.

Книгите като цяло са разтоварващи и докато ги четеш не извършваш никаква мисловна дейност.Трябва да призная, че с всяка следваща част и историята, и писането задобряват, като в „Магазинчето за прежда и чудеса“ определено имаше драма, смислени проблеми и психологически травми, които за щастие бяха преодолени.

А коледната тематика ми дойде доста добре за един разтоварващ неделен следобед. 

„Ето ме“

Толкова много исках да ми хареса тази книга, а така да не ни се получи с нея.

Искам да прочета „Ето ме“ още от 2018 година и за жалост тази така чакана книжна среща ме разочарова. Привлече ме темата на романа, заложените в нея идеи. Хареса ми, как Джонатан Сафран Фоер подробно, интелигентно и с финес представя  какво се случва, когато един брак е изчерпан, как участниците в него постепенно се отдалечават, как изчезва любовта и тъгата заема нейното място. Фоер задава и важни въпроси като например колко дълго може да оцелее един брак само заради децата.

Друга любопитна тема е  разликата в поколенията и как сблъскването им с реалния свят води до различни реакции у младежите. Това е книга, която говори за надеждата в обикновения човек, смъртта в живота ни и смъртта на същата тази надежда, че нещата може да си останат същите и не са нужни промени.

Романът ми тръгна доста добре. Личи си, че Фоер е интелигентен, остроумен и наистина пише по начин, който те пренася не само в атмосферата на книгата, но и в главата на нашите герои. Разбираме ги, съпреживяваме историята с тях. Аз по принцип не обичам прекалено многословни автори, но писането на Фоер ми подейства успокояващо и приятно.

Но за жалост това се запази до към средата на книгата. За мен след това тя стана мудна, скучна и едва я дочетох. Загуби ми се динамиката, имах нужда нещо да се случи, а то не се случваше. Писането от приятно се превърна просто в бавно. Имах нужда Фоер да промени нещо малко, за да се промени и усещането ми към тази книга.

И въпреки че в книгата има теми за религията, политиката, житейските решения и ценности, и мислех, че ще се превърне в новото ми любимо заглавие, Фоер се погрижи това да не се получи. Не знам каква е причината – дали заради големите ми очаквания, или просто Джонатан Сафран Фоер не е моят автор, но определено не очаквах такова начало за книжната ми година.

Автор: Любен Спасов