Book Adventure Club

„Пчелите бяха търпеливи с него: чакаха го години наред да придобие необходимото, за да осъществи пътуването с тях. В края на пътя чакаше нещо важно, нещо, което те винаги се бяха опитвали да споделят с него, да му го разкрият. 

Скоро щеше да види. Скоро щеше да разбере.“

Ако трябва да бъда честен, бях много предyбеден към „Шепотът на пчелите“ от София Сеговия. Мислех, че ще е от онези заглавия, които са написани претенциозно, с много арт метафори, които освен да ме отегчат, няма как да ми повлияят по друг начин.  Всички около мен ми казаха, че изобщо не съм прав и че трябва да дам шанс на книгата. Към днешна дата се радвам, че ги послушах. 

„Шепотът на пчелите“ се оказа една магия, която ме завладя още със своето начало и не ме пусна до финала на историята. В нея се преплитат много теми, които съдържат в себе си послания както за отделния индивид, така и за човечеството като цяло. 

В тази своя история София Сеговия ни запознава със Симонопио – изоставено бебе, намерено из хълмовете от старата бавачка нана Роха. Любопитното е, че Симонопио пристига покрит с жива пелена от пчели – нещо, за което ще бъде обсъждан и осъждан от някои хора през целия си живот. Пчелите ще го придружават и ще му помогнат да промени историята на семейството, което го е приелo, но и на целия регион. Преди това той трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, който го дебнат.

Един от най-големите плюсове на книгата според мен е, че действието в нея се развива на фона на Мексиканската революция и Испанския грип. Обичам, когато книгите засягат реални исторически събития, които ние можем да разгледаме в наши дни. Ситуацията около испанския грип например много ми напомни на епидемията от COVID-19 и ми показа, за пореден път, как през определени периоди, историята се повтаря. 

И въпреки че историческите събития до голяма степен определят хода на сюжета в „Шепотът на пчелите“, за мен книгата засяга много важни общочовешки теми. В нея може да се прочете много за майчината, бащината и най-вече братската обич, за която няма невъзможни неща.  За любовта в най-чистата и искрена форма. За подкрепата, от която винаги имаме нужда. За свободата, която ти дава природата и как понякога е хубаво да се вслушваме в нейния шепот и напътствия. 

Разбира се и в тази история не можем да се измъкнем от лошотията на хората. Злобата, завистта, алчността са емоции, които са ни присъщи и в историята на семейство Моралес за жалост я има в изобилие, което води и до развой на събитията, който въпреки че очаквах, все пак успя да разбие сърцето ми. 

Въпреки всичко, за мен, „Шепотът на пчелите“ е светла книга. Въпреки че по-голямата част от действието се развива на фона на пандемия, изпълнена с много трупове и ужасни картини. Въпреки своя финал. Въпреки всички лоши хора, които се навъртат около семейството и по-скоро около Симонопио. Точно заради него и неговите пчели обаче аз виждам светлината в тази история. Хубавото. Онова, което ни кара да бъдем по-добри, въпреки заобикалящата ни среда. Има доза магически реализъм в книгата, който те кара да се чувстваш на ръба отново това каква точно книга четеш в момента – фантастика или пък не? Но точно тази малка доза, те кара да заобичаш историята и по-конкретно Симонопио. Той е един от най-любимите ми литературни герои, а сцените с него не исках да имат край. Исках още да го опознавам и да наблюдавам как разсъждава в дадени ситуации. Какво още могат да направят заедно с неговите пчели. 

София Сеговия

„Шепотът на пчелите“ е и книга за суеверия. Суеверия, които те тласкат да стигнеш до крайности и те карат да загубиш връзка с реалния свят. Суеверия, които могат да те доведат до ръба и да заклеймиш едно момче, което с нищо не ти е навредило. Суеверия, които зараждат в теб злото и примесени със злоба и завист, те карат да извършиш немислимото. 

Най-хубавото от цялата книга обаче е писането на София Сеговия. Тази жена така ме омагьоса, така ми завъртя главата, че не исках да затварям книгата, независимо в какъв час я отварях. Изключително сладкодумна, тя знае как да разказва истории и знае как да ги поддържа живи до последното изречение. 

Накратко мога да кажа, че тази книга заслужава всяка секунда, която ще ѝ отделите. Радвам се, че заради моята предубеденост не я оставих за по-късен етап, а я прочетох сега. Имах нужда от това писане, от тази история. Имах нужда от Симонопио и неговите пчели. 

Автор: Любен Спасов

„Бях на дванайсет години, когато се запознах с майка ми – това изречение става за всичко, дори за начало на роман. И в моя случай е истина.“

С този цитат започва книгата на Жоао Пинто Коелю „Майко, сладко море“. Книга, която от първото изречение удря право в целта. Коелю е автор, който отдавна отлагам и честно казано не знам и аз защо. Но първата ни среща, определено, ще я помня много дълго.

В „Майко, сладко море“ се запознаваме с Ноа. След като прекарва детството си в сиропиталище, на дванайсет години той най-накрая се среща с майка си Пейшънс. Тя прави всичко по силите си да компенсира изоставянето му, но никога не споменава какво я е накарало да вземе това решение. И така, независимо дали двамата прекарват дните си в къщата на плажа на Кейп Код, или в театъра в Бриджпорт, където работят заедно, помежду им се издига невидима преграда, която никой от тях не смее да прекрачи.

Когато Ноа среща Франк ОЛиъри – ексцентричен йезуит, който кара разноцветен Ролс-Ройс – той открива в него подкрепата, която винаги е търсил. Има неща обаче, които свещеникът предпочита да запази за себе си, например студентските си години, ирландския пъб в Бостън, където с приятелите му се събирали да пият бира и да рецитират стихове, както и Катрин, амбициозната млада жена, която не се поколебала да опита да го отклони от призванието му.

Тази книга ме отвя. Прочетох я за един следобед и минах през всякакви състояния. Беше ми любопитна, тъжна, скучна, след това рязко изненадваща и за финал напълно разтърсваща. Не бях готов за този развой на събитията. Не бях готов за пълната истина. Колкото повече време минава откакто затворих книгата, толкова повече мисли ми минават за нея и все повече започвам да харесвам, както романа, така и самия Жоао Пинто Коелю.

Той пише прекрасно. Това бе първата ми среща с автора и наистина мога да кажа, че неговият стил на писане е магичен. Удря те директно в сърцето и те кара да спреш, за да осмислиш какво точно си прочел  току що. Толкова красиви фрази, толкова гениални метафори. Някак си е подбрал ударните изречения да бъдат в най-правилния момент и ги е написал толкова забиващо, че да оставят отпечатък поне още няколко страници напред. Всичко това определено ме кара да искам да прочета и другите му книги.

За съжаление няма да мога да напиша много конкретно ревю, защото не искам да ви развалям удоволствието от четенето. Но ви приканвам - стигнете до финала на романа. Дори на моменти да ви се иска да го оставите, просто се заставете и стигнете до края на тази история. Защото е важно. Защото тук наистина дяволът е в детайлите.

Жоао Пинто Коелю

Да, понякога тези детайли могат да ви се сторят скучновати. Поне за мен бяха. Но после те се оказват жизнено важни за историята, защото са като части от пъзел и всяка една е много важна, за да си наредим цялостната картина. Частите написани от името на Ноа ми бяха най-любопитни, най-емоционални и най-шокиращи. По средата леко книгата ми дотежа, защото не бях сигурен за какво ни е всичката тази информация и накъде ни води авторът. Но накрая всичко придоби (ожесточен) смисъл.

В краткия обем на книгата Коелю е събрал много важни послания. На първо място за родителството и по-скоро за неговата липса. За това колко е важно да имаш здраво семейство, което да те води през трудностите. Как ролята на майката не може да бъде заменена за нищо на света и как нейната липса може да доведе до много сериозни последици в психиката на едно дете.

„Майко, сладко море“ също така е книга за това как се справяш с трудностите в живота. Какъв път избираш да поемеш - този на жертва, на човека, който не може да се справи или този на надеждата, че утре те чака нещо по-добро. За жалост не всички хора имаме силна психика да се справим с всички трудности, които ни се появяват на пътя. Особено ако са свързани с липсата на родителска ласка, подкрепа или още по-лошо – да носиш родителския грях на своите плещи. В единия случай човек се подава на страданието, прибягва до различни субстанции или дори по-страшни и крайни решения да се справи с проблема. В другия случай, решава да превърне всичко в позитив. Да се опита цял живот да надгражда и да вярва, че миналото няма да се отрази на бъдещето му.

Препоръчвам този роман, защото в него са преплетени реални биографични събития, които ми доказват, че животът е най-големият филм, най-разтърсващата книга и винаги може да те изненада. Може би и заради това книгата ми подейства толкова емоционално – всички истории са около нас, в нас, понякога просто трябва да имаме смелостта да ги пуснем на свобода.

Автор: Любен Спасов 

 „Очите ти, Мари – поясни госпожицата с мек и ласкав глас. – Имаш прекрасни очи. Душата ти прозира през тях. Толкова много болка и блян. Толкова жадни за щастие. Толкова умора. И толкова голяма сила.“

Тази година не аз избрах коледното си четиво – по-скоро то избра мен. Заедно със страхотния екип на издателство „Лемур“ решихме да зарадваме с подарък последователите на „Book Adventure Club“ в Instagram, а този подарък бе именно книгата „Тъкачната вила“. И тъй като аз прецених, че не мога да подарявам нещо без да знам какво представлява то, без да се замислям се потопих в историята на Ане Якобс.

Книгата започна с това как едно бедно облечено момиче се приближава към внушителното имение на индустриалеца Мелцер. Това е Мари Хофгартнер, която трябва да постъпи на работа там като кухненска помощница. Огромното домакинство на тъкачната вила впечатлява момичето от сиропиталището. За семейството работи цял отбор служители и за Мари да намери своето място сред тях не е никак лесно.

Но след време Катарина, малката дъщеря на богатата фамилия, се привързва към Мари. И не само тя: когато Паул, наследникът на Мелцер, се запознава с момичето с големите тъмни очи, мирът в тъкачната вила бива застрашен. А още никой не подозира какви всъщност са били намеренията на главата на семейството, когато е довел Мари в къщата.

Въпреки че действието на книгата не се развива само по време на коледните празници, аз определено определям „Тъкачната вила“ като коледна книга. Самото настроение в романа е такова – ако това беше филм, щеше да е от онези, които приковават цялото семейство пред телевизора в коледната утрин и всички заедно следите съдбите на героите в тази история.

А тук определено имаме какво да следим. От една страна историята на Мари се разгръща пред нас. Виждаме как едно скромно и възпитано момиче трябва да се справи в нажежената обстановка в Тъкачната вила, където не всички други служители са настроени добронамерени към нея. Особено, след като се сближава и с Катарина. Повечето хора в имението започват да я тормозят и да търсят обяснение защо точно тя е избраницата на младата господарка. И нещата около Мари не свършват до тук. В последствие се разбира, че историята около нейните родители и тяхната съдба е доста по-заплетена от това, което знаем, а истината носи със себе си много мръсни тайни, подмолни решения, тъга и едно закъсняло разкаяние.

От другата страна на тази история са семейство Мелцер и техните сложни взаимоотношения. Отстрани изглежда, че всичко им е наред и строгите правила на родителите спомагат нещата да се случват по правилния начин. В един момент обаче се вижда, че нищо не е такова каквото изглежда. И трите деца в семейството поемат по свой път, който се различава от виждането на майката и бащата и водят след себе си неподчинение, бягство в чужбина и разкриване на една дълго пазена тайна.

В крайна сметка, разбира се, имаше една щастлива развръзка, която аз очаквах и заради която определям тази книга като коледна. Всичко завърши като в един филм на „Холмарк“ – всеки получи това, което заслужава. Добрите бяха наградени, лошите наказани. Всички тайни бяха разкрити, хубавото беше че всичко е доста логично. Като сюжет мога да орпеделя  „Тъкачната вила“ като немската версия на „Имението Даунтън“.

Ане Якобс

„Тъкачната вила“ ми хареса, беше ми интересна, но определено не е точно моят тип заглавие. Точно това „Холмарк“ усещане по принцип не ми е по вкуса, а и авторката беше малко прекалила с използването на думата „многоуважаем/а“. Разбирам, че целта е да се покаже, че през 1913 година е имало строго разделение, в което прислугата наистина е знаела своето място, но след 20-то използване на тази дума вече леко ми се гадеше от нея, а и има много различни начини да се (по)каже такова уважение.

Като цяло обаче препоръчвам заглавието, особено по празниците. Историята определено интригува и има какво да се прочете. Дори виждам материал за едно стабилно продължение.

Автор: Любен Спасов