„Пчелите бяха търпеливи с него: чакаха го години наред да придобие необходимото, за да осъществи пътуването с тях. В края на пътя чакаше нещо важно, нещо, което те винаги се бяха опитвали да споделят с него, да му го разкрият. 

Скоро щеше да види. Скоро щеше да разбере.“

Ако трябва да бъда честен, бях много предyбеден към „Шепотът на пчелите“ от София Сеговия. Мислех, че ще е от онези заглавия, които са написани претенциозно, с много арт метафори, които освен да ме отегчат, няма как да ми повлияят по друг начин.  Всички около мен ми казаха, че изобщо не съм прав и че трябва да дам шанс на книгата. Към днешна дата се радвам, че ги послушах. 

„Шепотът на пчелите“ се оказа една магия, която ме завладя още със своето начало и не ме пусна до финала на историята. В нея се преплитат много теми, които съдържат в себе си послания както за отделния индивид, така и за човечеството като цяло. 

В тази своя история София Сеговия ни запознава със Симонопио – изоставено бебе, намерено из хълмовете от старата бавачка нана Роха. Любопитното е, че Симонопио пристига покрит с жива пелена от пчели – нещо, за което ще бъде обсъждан и осъждан от някои хора през целия си живот. Пчелите ще го придружават и ще му помогнат да промени историята на семейството, което го е приелo, но и на целия регион. Преди това той трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, който го дебнат.

Един от най-големите плюсове на книгата според мен е, че действието в нея се развива на фона на Мексиканската революция и Испанския грип. Обичам, когато книгите засягат реални исторически събития, които ние можем да разгледаме в наши дни. Ситуацията около испанския грип например много ми напомни на епидемията от COVID-19 и ми показа, за пореден път, как през определени периоди, историята се повтаря. 

И въпреки че историческите събития до голяма степен определят хода на сюжета в „Шепотът на пчелите“, за мен книгата засяга много важни общочовешки теми. В нея може да се прочете много за майчината, бащината и най-вече братската обич, за която няма невъзможни неща.  За любовта в най-чистата и искрена форма. За подкрепата, от която винаги имаме нужда. За свободата, която ти дава природата и как понякога е хубаво да се вслушваме в нейния шепот и напътствия. 

Разбира се и в тази история не можем да се измъкнем от лошотията на хората. Злобата, завистта, алчността са емоции, които са ни присъщи и в историята на семейство Моралес за жалост я има в изобилие, което води и до развой на събитията, който въпреки че очаквах, все пак успя да разбие сърцето ми. 

Въпреки всичко, за мен, „Шепотът на пчелите“ е светла книга. Въпреки че по-голямата част от действието се развива на фона на пандемия, изпълнена с много трупове и ужасни картини. Въпреки своя финал. Въпреки всички лоши хора, които се навъртат около семейството и по-скоро около Симонопио. Точно заради него и неговите пчели обаче аз виждам светлината в тази история. Хубавото. Онова, което ни кара да бъдем по-добри, въпреки заобикалящата ни среда. Има доза магически реализъм в книгата, който те кара да се чувстваш на ръба отново това каква точно книга четеш в момента – фантастика или пък не? Но точно тази малка доза, те кара да заобичаш историята и по-конкретно Симонопио. Той е един от най-любимите ми литературни герои, а сцените с него не исках да имат край. Исках още да го опознавам и да наблюдавам как разсъждава в дадени ситуации. Какво още могат да направят заедно с неговите пчели. 

София Сеговия

„Шепотът на пчелите“ е и книга за суеверия. Суеверия, които те тласкат да стигнеш до крайности и те карат да загубиш връзка с реалния свят. Суеверия, които могат да те доведат до ръба и да заклеймиш едно момче, което с нищо не ти е навредило. Суеверия, които зараждат в теб злото и примесени със злоба и завист, те карат да извършиш немислимото. 

Най-хубавото от цялата книга обаче е писането на София Сеговия. Тази жена така ме омагьоса, така ми завъртя главата, че не исках да затварям книгата, независимо в какъв час я отварях. Изключително сладкодумна, тя знае как да разказва истории и знае как да ги поддържа живи до последното изречение. 

Накратко мога да кажа, че тази книга заслужава всяка секунда, която ще ѝ отделите. Радвам се, че заради моята предубеденост не я оставих за по-късен етап, а я прочетох сега. Имах нужда от това писане, от тази история. Имах нужда от Симонопио и неговите пчели. 

Автор: Любен Спасов