Book Adventure Club

„Възрастните са идиоти. Моята цел е да порасна и да не бъда идиот.“

Обърнах внимание на „Здравей, красавице“ единствено и само заради Хриси (Hrisilandia). Тя толкова силно нахвали книгата и така красиво описа всичко, което се случва в нея, че нямаше как и аз да не се потопя в историята на сестрите Падавано. С Хриси доста често ни се припокриват мненията за книгите, които четем, затова ѝ се доверих сляпо и се сдобих с бройка от романа. 

И добре, че я послушах. Книгата на Ан Наполитано бавно и методично си проправи път към моето сърце, като ми разказа една семейна история, която има толкова много нюанси и важни теми вплетени в нея, че дълго време ще размишлявам за някои неща, които се случиха на героите. И въпреки че не съм чак толкова силно влюбен в „Здравей, красавице“ колкото е Хриси, харесах изключително много романа, защото вплита в себе си две много важни за мен теми – семейството и менталното здраве. 

В „Здравей, красавице“ се запознаваме с Уилям Уейтърсм който израства лишен от обич и грижа, тъй като родителите му все още не могат да преодолеят загубата на тригодишната му сестра. Уменията на баскетболното игрище обаче му спечелват стипендия за колеж и живот далеч от дома. Не след дълго интровертният младеж се влюбва в амбициозната и целеустремена Джулия Падавано. Тя е изключително близка с трите си по-малки сестри: мечтателката Силви, която обожава книгите и копнее да прекара живота си сред тях, свободомислещата художничка Сесилия и любящата ѝ близначка Емелин, която търпеливо се грижи за всички, пренебрегвайки собственото си щастие. Сестрите Падавано приветстват новия приятел на Джулия с отворени обятия в своя хаотичен, но уютен свят и той става част от голямото им семейство.

Тъмнината от миналото на Уилям обаче изплува на повърхността, застрашавайки не само педантичните планове на Джулия за бъдещето, но и лоялността на сестрите една към друга. Резултатът е крайно разединение в семейството, което променя живота на няколко поколения. 

Книгата ме впечатли веднага с темата за семейството и отношенията между родител – дете. За пореден път в свое ревю ще кажа своето мнението по темата, но наистина е много важно как родителите се отнасят с децата. Историята на Уилям е пример за това как родителите с тяхното поведение, изказани, а може би дори неизказани неща, могат да посеят мрак в детското съзнание, който с годините да се разрасне и да достигне размери, които са пагубни както за детето, така и за всички около него. Този мрак е породен от болка, жестокост и от това, че родителите са прожектирали своята загуба върху детето си, без то да е имало вина за това и без дори да е имало разговор по темата. Общуването с децата за мен е много важно, защото когато говорим, дори да има голям проблем, всичко може да се разреши без да има натрупване и да не се стига до пагубни последствия. 

В книгата освен семейството на Уилям е показан и другият тип отношения – тези в семейство Падавано. Задружно семейство, в което дори това, че живее бедно, не му пречи. До даден момент в историята се свързвах повече с Падавано като отношения, докато майката на четирите сестри не направи нещо, което аз смятам за недопустимо и егоистично. 

Друг голям плюс на книгата за мен е, че коментира темата за менталното здраве и по-конкретно при мъжете. Аз не харесвам това балканско мислене, че мъжът няма право да показва каквато и да е слабост. Ние също имаме чувства и емоции, аз като мъж също мога да не се чувствам добре, да имам нужда някой да ми подаде ръка и да ми помогне, за да се събера психически. Когато един мъж признае, че е изпаднал в депресия, не го прави по-малко такъв. Напротив – за мен това показва голяма сила – да признаеш, че имаш проблем, да намериш начин да се справиш с него и с трудностите, които са пред теб.

Ан Наполитано

Както казах и по-горе, при мен емоционалната част в началото ми липсваше, но до финала вече усетих цялата емоция, която авторката искаше да ми предаде. Особено с една сцена, която включва изречението, което е и заглавие на романа. 

В книгата има много за обсъждане. Ако не се спра, ревюто ще стане прекалено дълго. За финал мога само да кажа, че задължително трябва да дадете шанс на „Здравей, красавице“. Смятам, че всеки ще намери различни неща в книгата, но определено няма да сте безразлични към прочетеното. 

Автор: Любен Спасов

„Основната цел на тази книга е да ви помогне – без значение кой сте и защо – да съхраните енергията си за неща, по-важни от справянето с хора и явления, които само усложняват живота ви.“

От 2020 година не спирам да хваля „Заобиколени от идиоти“ на Томас Ериксон. Още тогава заявих, че за мен това е най-полезната книга за самопомощ, която съм чел. В този период книгата ми помогна в отношенията ми с една колежка и успя да ме накара да погледна нещата през нейната призма, и съответно да заровим томахавките, което позволи на работния процес да продължи гладко и без проблеми. 

Накратко в „Заобиколени от идиоти“ Томас Ериксон разделя хората на 4 цвята, като всеки един от тях носи различни типове характер, поведение и като цяло мислене към живота. Повече може да видите в ревюто ми за книгата ТУК. 

Когато разбрах, че от „Хермес“ ще издадат нова книга от автора, честно казано се чувствах сякаш чакам нов албум от любим изпълнител. Нямах търпение да видя дали по някакъв начин ще надгради написаното в „Заобиколени от идиоти“ и дали ще ми каже нещо ново, което отново да ми бъде полезно. 

Ами със „Заобиколени от енергийни вампири“ Томас Ериксон ме направи от читател, който хареса първата му книга, в негов верен и истински фен. Книгата е безумно добра, точна, но отново ми бе и полезна – този път, благодарение на написаното, успях да си направя една самоанализа за ситуация, в която бях попаднал и човек, който не можех да разбера. Помогна ми да му „простя“ и просто да се радвам, че взех правилното решение и той вече не е част от моя живот. 

Все пак това е и смисълът на тази книга. В „Заобиколени от енергийни вампири“ се разглеждат различните типове енергийни вампири и как да ги познаем, да се научим да ги избягваме, да се спасим от тяхното присъствие или ако това е невъзможно, поне да се опитаме да се сработим с тях. Разликата със „Заобиколени от идиоти“ е, че разглеждаме как 4-те цвята реагират на въпросния тип енергиен вампир, какво ги дразни в него, колко точно ги изтощава и има съвети как всеки един цвят може да се справи с него. 

Честно казано малко е стряскаща тезата на автора, че всеки един от нас може да е енергиен вампир за някой друг – не може всеки да ни харесва и да се зарежда положително от нашата личност. Но в книгата той е отделил няколко случая, които се открояват и са типични поведения за хора, с които след като общувате се чувствате като прегазени от валяк. 

Преди да продължа с ревюто само искам да наблегна, че самият Томас Ериксон казва, че всичко написано в тази книга не може да е общовалидно. Хората сме различни и всеки има свои мисли, чувства, емоции и не може да се каже, че разпределянето на 4-те цвята и попадането ви в някоя от категориите, отговоря на 100% на вас. Той самия казва, че много често хората са смесица от различни цветове, а не са само един. Същото важи и за описанието на различните типове енергийни вампири. Но по мое мнение Томас Ериксон е много добър в определянето на хората и след като си направите теста и видите кой цвят сте, след това в около 90% от нещата, които той описва за този цвят, ще намерите себе си. 

В „Заобиколени от енергийни вампири“ той ни запознава с няколко типа: 

- Перфекционистът;

- Кралицата на драмата; 

- Порасналият хулиган; 

- Пасивно-агресивният; 

- Вечната жертва; 

- Нарцисът; 

- И няколко не толкова сериозни, но ужасно дразнещи типа. 

И не си мислете, че по тези наименования може да познаете всеки един тип какъв е – Томас Ериксон така задълбава в темата, че ще ви изненада с това как във всеки един тип енергиен вампир, колко комплексни качества има. 

Аз лично много съм се смял с книгата, защото Томас Ериксон пише забавно, закачливо, с много голяма доза чувство за хумор. Тук той ме спечели още с първите страници, защото в началото описва тип енергиен вампир, с който си имах работа прекалено дълго време и толкова коректно е описал поведението му, че буквално останах без думи. А когато започва да описва жълтият цвят хора, на които аз съм горд представител, как реагират на този тип енергиен вампир, искрено се смях, защото сякаш авторът ме е наблюдавал отнякъде с камера и е записвал всички мои действия и мисли. Описва нашите взаимоотношения толкова добре, че всъщност се замислих какво голямо клише сме били. Или просто това си е човешка психология. 

Любопитен факт е, че не навсякъде в света се използва терминът „енергиен вампир“ – в Швеция например на този тип хора им казват „енергиен крадец“, което е подобно и има доста смисъл в него. 

Аз лично смятам, че както „Заобиколени от идиоти“, така и „Заобиколени от енергийни вампири“ ще са много полезни за някой мениджър на екип в работна среда, защото ще знае как да комбинира своите служители, за да бъдат най-ефикасни в екипната си работа. Също така, ако някой влияе лошо на екипа, ще знае как да се справи с него. 

И за да не стане прекалено дълго това ревю, спирам дотук. Съветът, който мога да ви дам за финал е един – отидете до най-близката книжарница и си купете тази книга. Веднага. Според мен ще намерите много полезни неща за своята работна среда, но и за личните ви отношения с хората. 

Автор:  Любен Спасов

 „Понякога, когато най-малко очакваш, а може би имаш най-голяма нужда от това, се озоваваш на ново място с нови хора и научаваш нови неща.“

„Завръщане в кафенето на края на света“ е от тези книги, които не ти дават нова и нечувана информация. Всички неща написани в нея си ги знаем. Просто понякога имаме нужда да ги погледнем отстрани, да прочетем за тях и да се замислим до каква степен прочетеното може да ни помогне.

Джон Стрелеки е намерил формулата за себе си и в двете малки книжки посветени на кафене „Защо си тук?“, той се опитва да предаде наученото на нас и ако може да ни вдъхнови и ние да направим  някаква промяна в живота. Ако искаме и има нужда, разбира се.

Не знам колко от вас са чели първата част на историята, а именно „Кафене на края на света“, но тази втора книга за мен е почти идентична. Различна е само ролята на Джон.

Накратко след като преди години попада случайно в крайпътно кафене със странно име, животът и мирогледът на Джон се променят кардинално. Вълнуващите разговори и достигнатите прозрения му вдъхват смелост да загърби потискащата рутина на ежедневието и да възприеме нов подход към живота.

В това кафене освен да хапнеш и да пийнеш, с менюто идват три въпроса, на които трябва да отговориш докато трае престоя ти в него. За Джон те бяха:

Защо си тук?

Страхуваш ли се от смъртта?

Изпитваш ли удовлетворение от живота?

Обсъждането на тези въпроси с персонала на кафенето и търсенето на отговорите, карат Джон да премине през един огромен душевен катарзис и да поиска да промени кардинално живота си.

Десетина години по-късно Джон кара колело по живописен маршрут на Хавайските острови, когато за негово огромно изумление вижда край пустия път кафене Защо си тук. Там са и старите му познати – сервитьорката Кейси и собственикът Майк. Към тях обаче ще се присъедини нов посетител – работохоличката Джесика, която е изгубила пътя и обхвата на телефона си. Тя неохотно се съгласява да остане за малко в кафенето, където получава традиционното меню с три въпроса на гърба.

Вече преживял духовна трансформация, Джон на свой ред ще се постарае да помогне на Джесика да постигне хармония със себе си. Той обаче не подозира, че самия него го очакват вълнуващи предизвикателства, които ще го насочат по нов път.

Както казах и по-горе, за мен втората част на книгата се различава от първата само с ролята на Джон. Той сега се включва не толкова като човек, който търси правилния път в живота си, а е в кафенето, за да предаде наученото нататък. В случая  - на Джесика.

Да, Джон също научава нови неща и в този си престой в „Защо си тук?“, но основната му роля е да покаже на Джесика, че ако не се чувства добре в този период от живота си, не трябва да се примирява или да чака промяната да дойде отвън, а да се стегне и да вземе живота си в ръце.

Както и в първата част, така и  тук, Джон Стрелеки ни посочва, че истинските неща в живота са не колите, парите и като цяло материалните придобивки, а това, което преживяваме.

Джон Стрелеки

Истинското щастие е не да имаш последен модел телефон, а да се събудиш сутрин и да дишаш леко, да нямаш онова гадно чувство в стомаха, от което ти се повдига и те кара да останеш в леглото цял ден. Да си човек, който слага своето щастие на първо място, а не иска да угоди на някой друг.

Книгата идва в много подходящ период за мен, защото с Джесика имаме общи черти и начин на мислене. Нещата, които я тормозят нея, от известно време са се загнездили и в моя ум и определено ми беше интересно как ще протече нейното хавайско приключение.

Тъй като не искам да ви издавам много от книгата, а и от своя личен свят, ще спра дотук. За финал ще кажа само, че тази книга определено няма да промени живота ви, не е нещо гениално за жанра и няма да прочетете нещо, до което в даден момент от живота си и сам  сте стигали до него.

Но за разтоварване и за прочитането на друга гледна точка е идеалното четиво.

Автор: Любен Спасов

„Казват: миналото не съществува, само настоящето е важно. А какво да правим с миналото, което не иска да си отиде? И какво става с любовта, когато ни напуска?“

Деметра Дулева е от съвременните български автори, които аз харесвам. Дебютната й книга „Странстващият албатрос“ доста ми допадна и нямах търпение отново да се докосна до някоя история от авторката.

Затова доста се зарадвах, че през май месец тази година излезе „Преобърнати съзвездия“. Като цяло с тази книга трябваше да имаме по-различен съвместен път от този на читател-роман, но това е друга история за друго време.

​В „Преобърнати съзвездия“ се запознаваме с Йоана Костова  - тя е най-добрият неонатолог в парижката болница „Некер“. Едно телефонно обаждане от София – точно на рождения й ден – преобръща нейния уреден и щастлив живот. Жената е покрусена от смъртта на своя пръв любим – неустоимия и безпощаден Найден.

Йоана приема отлагана дълго командировка до остров Мадагаскар, където ще работи в местна болница. Там тя ще опита да възстанови миналото си, за да намери отговор на въпроса защо тази отдавна отминала любов продължава да я измъчва. И да види с очите на зряла и успешна жена годините на своето порастване, прекарани в пансиона на елитната езикова гимназия.

Определено мога да кажа, че „Преобърнати съзвездия“ е много по-добре написана от „Странстващият албатрос“. Тук аз видях една по-различна Деметра Дулева – по-философски ориентирана към историята, по-задълбаваща в душата на героите.

В тази книга има много повече психология – за преживените неща в детството и юношеството, за семейните драми, които оставят белези за цял живот. За преживяването да живееш в пансион по време на комунизма, дори стигаме и до Чернобил и последствията за героите от тази трагедия.

В този роман Деметра Дулева вдига летвата и отвежда читателите на едно друго ниво – леко меланхолично, тъжно, но това определено не е весела книга. Откакто прочетох „Трябва да поговорим за Кевин“ много по-силно обръщам внимание на темата за родителството в книгите и как авторите успяват да я предадат. Деметра по един майсторски начин е показала как едно дете приема развода на родителите си, поради какви причина обвинява единия родител в изоставяне и как се отдалечава от него с всяко негово действие.

Деметра Дулева

Като цяло виждаме как още в ранна възраст Йоана се научава да се вглежда в себе си, да разчита на своя ум, собствените си възможности, защото много бързо остава сама и няма на кого да разчита.

Разбира се, в основата на романа е любовта между Йоана и Найден. Тя е от тези любови, които повече те тормозят отколкото ти носят положителни чувства. Изпълнени са със страх от загуба, липса на доверие, приемане на неща, които не са ти по вкуса. Но въпреки това е от тези силните любови, които остават за цял живот.

И въпреки всички позитиви на романа, без бой си признавам, че историята на Йоана не можа да ме плени както го направи тази на Габриела в „Странстващият албатрос“. Някак си случките на Габриела, съдбата й, търсенето на истинското й АЗ, беше по-близо до мен. На моменти историята на Йоана ми беше безинтересна и доста далечна. Не можа да ме зареди емоционално колкото ми се искаше. Една моя приятелка, която е чела книгата, каза, че според нея проблемът е, че не съм жена. И сигурно е права.

Въпреки всичко с две ръце ви препоръчвам да прочетете книгите на Деметра Дулева, защото тя определено е достоен представител на съвременната българска литература.

Автор: Любен Спасов

Снимки: Цветомила Димитрова

 „От едната ми страна дремеше един тих апартамент, а от другата зееше черна бездна, под която се простираше градът. Тогава не знаех, че страхът се промъква заедно с мрака.”

Преди да започна четенето на „Искрици в мрака“ знаех, че романът е по действителни събития. Знаех, че Шарън Камерън е разказала историята на Стефания Подгорска – момиче, което е укривало 13 евреи на своя таван по време на Втората световна война.

Това, което не знаех е, че историята ще се окаже наистина вдъхновяваща и ще ми покаже, че когато искаме, ние хората, наистина можем да бъдем човеци. Дори това да застрашава собствения ни живот.

В „Искрици в мрака“ Шарън Камерън  ни запознава със Стефания – 16-годишно момиче, което през последните четири години е успяла да влезе в живота на еврейското семейство Диамант. Тя работи в магазина им за хранителни стоки, живее в дома им. И се влюбва в сина им Изио, който я моли да се омъжи за него. И точно когато, най-накрая, всичко в живота на Фуся (както я наричат най-близките й) изглежда се нарежда добре, нещата се променят изцяло.

Втората световна война е в разгара си и германската армия стига до Пшемишъл. Семейство Диамант са изселени в гетото, а Стефания остава в окупирания град да се грижи за сестричката си. През цялото това време тя помага на своите приятели евреи като не веднъж застрашава живота както на сестра си, така и своя.

Ако погледна на „Искрици в мрака“ единствено и само като роман не мога да кажа, че успя да ме развълнува. Да, историята е тежка, вдъхновяваща и е пример за това как трябва да постъпваме човешки и в най-екстремната ситуация, но като читател не успя да ми прикове напълно вниманието. През цялото време сравнявах книгата със „Сол при солта“, която отново е роман по реални мотиви, но разликата е, че Рута Сепетис успя да ме накара да се вълнувам много по-силно и до ден днешен книгата й е сред заглавията, които препоръчвам на всички свои познати.

Не знам какво ми липсваше, но при „Искрици в мрака“ не се получи същата магия. Това обаче в никакъв случай не я прави лоша книга. Напротив, беше ми интересно как ще се развият нещата. Авторката се беше постарала реалните събития наистина да се вплетат в един роман, който хем да бъде любопитен, хем да напомни за зверствата, които са се случили в нашата история и не трябва да бъдат забравяни.

Стефания и Хелена в края на 40-те години на XX век

А историята на Стефания Подгорска е наистина важна в това отношение. За пореден път чета книга свързана с Втората световна война и действията срещу евреите, и за пореден път затварям книгата ядосан. Всичко на което са подложени тези хора не може да бъде описано нито в едно ревю, нито в една книга от 400 страници.

И затова ще се съсредоточа върху Стефания – едно момиче, което изпълва думата „герой“ изцяло. Момиче, което жертва себе си, спокойствието, здравето и сестра си, за да помогне на 13 човека, които просто искат да оцелеят. Както казах и в началото на ревюто, историята на Стефания ми връща надеждата, че наистина има надежда за човечеството. Че можем да бъдем задружни, състрадателни, помагащи си.

Стефания и нейната сестра Хелена ще останат в моето съзнание завинаги със своя пример как трябва да бъдем човеци. Как понякога в името на нещо по-голямо трябва да пренебрегнем егото си, страха си и да направим нещо повече за някой друг.

Шарън Камерън

Искрено се възхитих от принципите на Стефания – макар и млада тогава, едва на 16, тя е изправена пред големи дилеми, пред които много нейни връстници щяха да предпочетат своята безопасност, но тя постъпва много зряло и се изправя срещу един ужасяващ режим, който е бил безскрупулен във всяко едно отношение. Искрено заобичах и малката Хелена, която въпреки крехката си възраст постъпваше умно, правилно и най-вече с доброта. В „Искрици в мрака“ има и много любов, но те бе толкова добре вплетена в историята, че по никакъв начин не стоеше пошло на фона на всичко останало.

Личи си, че Шарън Камерън е подходила с уважение към Стефания и нейната история. Личи си, колко добре се е подготвяла с години, докато се осмели да седне и да напише тези редове. И това може би е най-големият плюс на книгата – авторът й просто е изживял живота на своя герой, усетил е неговите болки, а след това просто е дал гласност на тази история, за да достигне до повече хора.

Романът бе избран и за книга на месеца в книжния клуб на Рийз Уидърспун

За финал искам да похваля Камелия Кучер, която е преводач на книгата и още от първите страници си пролича, че и тук е оставила частица от душата си.

Препоръчвам да прочетете „Искрици в мрака“, просто защото наистина Стефания Подгорска заслужава повече хора да разберат какво е направила.

Автор: Любен Спасов

„Никое бебе не знае кога гърдата се отдръпва за последно от устата му. Никоя майка не знае, че чува обръщението "мами" за последен път. Никой баща не знае кога затваря книгата с последната приказка за лека нощ, която някога ще прочете...“

Из „Ето ме“

За много хора празниците продължават от Коледа до Ивановден. За мен също е така  - тази година дори бяха до 10-ти януари включително. Между приятните срещи със семейство, приятели и тежките маси обаче успях да прочета няколко заглавия, които отдавна съм си набелязал и сега имах времето да прочета.

В тази статия ви представям обобщено как протекоха празниците за мен от книжна гледна точка и давам началото на новата рубрика #BookRecap, в която тепърва ще ви запознавам с интересни заглавия под обща тема. Публикуването на ревютата малко се забави заради "Ето ме", но за това ще стане дума малко по-надолу. 

„Зимата на нашите писма“

Топла, коледна история, която е подходяща за четене точно през този сезон. Романът ни запознава с различни истории, съдби и мисли на цяло едно село, което се опитва да спаси своята пощенска служба.

Написана красиво, с уважение към едни от най-великите поети, „Зимата на нашите писма” ни пренася в Порвенир, където хора с различен начин на живот и мислене се обединяват и правят живота си по-добър. Анхелес Доняте е изградила героите си прекрасно, като ме накара да ги приемам като реално съществуващи личности, а тяхната съдба ме вълнуваше наистина много. Сара и Роза освен едни от главните герои в книгата са и жени, които свързах с реални лица от моето обкръжение и ми беше много лесно да „вляза“ в тяхната история и да изживеем заедно както най-големите им желание, така и страховете им.

Това е книга, която ни показва, че понякога наистина трябва да се обединим в името на нещо по-голямо от нас, в името на нещо добро. Въпреки различията си, въпреки че дори може да не сме в добри отношения.

И като изключим, че на моменти ми дойде прекалено лигава, мисля че книгата ще допадне на повечето хора, на които плановете им за зимната ваканция включват книга, вино и горяща камина.

„Коледното яйце“

Когато от „Еднорог” обявиха, че ще издават на български колекцията със забравени криминални романи на Британската библиотека, много се зарадвах. Аз съм голям фен на криминални романи, трилъри и определено чакам всяко ново заглавие от поредицата с нетърпение. Засега обаче от преведените само „Убийство в метрото” ми хареса.

„Коледното яйце” има интересен сюжет, напълно в стила на класическите криминални романи. Възрастна жена е открита мъртва в своя занемарен апартамент в Лондон. Изглежда невероятно, но това е княгиня Олга Карухина, избягала от родната си Русия непосредствено след революцията. А сандъкът, който дълги години е държала под леглото си и в който е пренесла родовите си скъпоценности и накити, включително и безценно яйце на Фаберже, е празен. В колоритния списък на заподозрените са внукът на княгинята, дълги години потискан от нея и живял като бедняк, както и ексцентричен бижутер, който е имал интерес да откупи част от скъпоценностите. А може би Карухина не е успяла да избяга от болшевиките, от които се е крила толкова време и които може да са попаднали на следите й.

Този сюжет ме плени мигновено и ми беше интересно коя от всички възможности ще се окаже отговорът на загадката. За жалост обаче романът  ми вървеше толкова бавно, че едва го дочетох. Финалът ми беше логичен, което за мен винаги в плюс, но определено по средата се отегчих и нямах търпение да приключвам с тази книга. Излишни подробности, скучни разговори, които може би трябваше да доведат до някакво напрежение, но при мен не се получи. Както се казва в предговора на книгата Мери Кели е сред най-талантливите британски автори на криминални романи след края на Втората световна война, но както всички автори от поредицата поради някаква причина не е получила известността, която може би заслужава. С тази книга обаче, поне мен, не можа да ме впечатли.

В „Goodreads” третата звезда я дадох най-вече заради края на историята и сюжета като цяло. Надявам се следващите заглавия от поредицата да ми допаднат повече.

„Магазинчето за прежда и чудеса“

Поредицата за магазинчетата на „Валери Лейн“ на шега я наричам „Моята книжна сапунка“. И не го казвам по някакъв ироничен или подигравателен начин.

Колкото и сладникаво да е написана, колкото и недодялани да са диалозите, с удоволствие си чета всяка следваща част от историята на Мануела Инуса за дамите от „Валери Лейн”, които  по свой начин изживяват своя живот със своите проблеми. Понякога наивни като една проста целувка, но друг път като тъжни спомени, свързани със загуба на дете.

Книгите като цяло са разтоварващи и докато ги четеш не извършваш никаква мисловна дейност.Трябва да призная, че с всяка следваща част и историята, и писането задобряват, като в „Магазинчето за прежда и чудеса“ определено имаше драма, смислени проблеми и психологически травми, които за щастие бяха преодолени.

А коледната тематика ми дойде доста добре за един разтоварващ неделен следобед. 

„Ето ме“

Толкова много исках да ми хареса тази книга, а така да не ни се получи с нея.

Искам да прочета „Ето ме“ още от 2018 година и за жалост тази така чакана книжна среща ме разочарова. Привлече ме темата на романа, заложените в нея идеи. Хареса ми, как Джонатан Сафран Фоер подробно, интелигентно и с финес представя  какво се случва, когато един брак е изчерпан, как участниците в него постепенно се отдалечават, как изчезва любовта и тъгата заема нейното място. Фоер задава и важни въпроси като например колко дълго може да оцелее един брак само заради децата.

Друга любопитна тема е  разликата в поколенията и как сблъскването им с реалния свят води до различни реакции у младежите. Това е книга, която говори за надеждата в обикновения човек, смъртта в живота ни и смъртта на същата тази надежда, че нещата може да си останат същите и не са нужни промени.

Романът ми тръгна доста добре. Личи си, че Фоер е интелигентен, остроумен и наистина пише по начин, който те пренася не само в атмосферата на книгата, но и в главата на нашите герои. Разбираме ги, съпреживяваме историята с тях. Аз по принцип не обичам прекалено многословни автори, но писането на Фоер ми подейства успокояващо и приятно.

Но за жалост това се запази до към средата на книгата. За мен след това тя стана мудна, скучна и едва я дочетох. Загуби ми се динамиката, имах нужда нещо да се случи, а то не се случваше. Писането от приятно се превърна просто в бавно. Имах нужда Фоер да промени нещо малко, за да се промени и усещането ми към тази книга.

И въпреки че в книгата има теми за религията, политиката, житейските решения и ценности, и мислех, че ще се превърне в новото ми любимо заглавие, Фоер се погрижи това да не се получи. Не знам каква е причината – дали заради големите ми очаквания, или просто Джонатан Сафран Фоер не е моят автор, но определено не очаквах такова начало за книжната ми година.

Автор: Любен Спасов