„Исках да разбера престъплението на Хана и да го осъдя. 

Но беше твърде ужасно, за да направя и двете.“

Из „Четецът“

Наистина не си спомням как книгите на Бернхард Шлинк попаднаха в полезрението ми. Спомням си само, че си взех и двете наведнъж и то с много голямо желание. Изобщо не знам и защо толкова години отлагах четенето на двата му романа - сега го отчитам като голяма грешка. Но пък именно заради такива заглавия започнах това лятно предизвикателство.

„Четецът“ и „Внучката“ се оказаха книги, които няма как да не харесам. Това са истории, които те карат да се замислиш, въвеждат те в своя свят бавно и леко, а след това изведнъж ти нанасят емоционален удар, който няма как да не ти повлияе. Писането на автора е искрено, красиво, съкрушително и най-вече - въздействащо. А това според мен е и голямата му сила. И двете книги са изградени около миналото, паметта и начина, по който личната история се преплита с голямата история на Германия в наши дни. 

От този увод може би вече си личи, че съм много доволен от срещата си с Бернхард Шлинк. Но за това какво точно ми хареса в „Четецът“ и „Внучката“, може да прочетете в текста.

„Четецът“

Анотация:

Романът, вдъхновил едноименния филм – номиниран за „Оскар“ в 5 категории и донесъл на Кейт Уинслет наградата за главна женска роля

Германия, края на 50-те години на XX век. Случайна среща между гимназиста Михаел и загадъчната, доста по-възрастна от него Хана довежда до пламенна афера. Четенето на глас скоро се превръща в неделима част от техния таен любовен ритуал, който ще бележи и двамата завинаги. Но всичко помежду им приключва внезапно с необяснимото изчезване на Хана... Когато пътищата им се пресичат отново, той е студент по право, а тя е изправена пред съда с други бивши надзирателки в концлагер заради невъобразимо престъпление по време на Холокоста. Докато следи процеса, Михаел постепенно осъзнава, че почти през целия си живот Хана е пазила тайна, която смята за по-страшна и от нацисткото си минало...

Дълбоко хуманен и непреходен, романът „Четецът“ шокира и трогва с еднаква сила. С характерния си пестелив, но изкусен стил световнопризнатият автор Бернхард Шлинк повежда читателя през сложен морален лабиринт и разказва незабравима история за любовта и загубата, за вината и прошката, за греха и изкуплението. А също и за силата на думите като мост между поколенията и като възможност да продължим напред – въпреки всичко.

Заради такива книги започнах рубриката „Лятно почистване“. Купил съм романа „Четецът“ преди две години и по някакви необясними причини все го отлагах. А сега, когато най-накрая го започнах, толкова ме плени, че го приключих на едно сядане.

Началото ми дойде леко странно - определено не очаквах книгата да започне по този начин. Историята тръгва доста сексуално и в първите страници се чудех какво точно чета и накъде ще ме поведе авторът. Но Бернхард Шлинк постепенно успя да ме потопи в романа по един много особен, почти магичен начин. Неусетно започнах да се интересувам от героите, от отношенията между тях и най-вече от това какво ще се случи. В един момент просто спрях да мисля за всичко останало и продължих да чета.

А когато личната история на героите започна да се преплита с голямата картина - историята на Германия и нейното минало - книгата за мен стана още по-интересна. Шлинк поставя изключително важна и сложна тема - как трябва да съдим хората, които са били част от нацистката система и са работили като надзиратели в концентрационните лагери? Можем ли просто да ги определим като виновни? Трябва ли да ги съдим? Имал ли е човек избор, когато е бил част от такава система?

Още по-интересен е въпросът дали има разлика между това да си влязъл доброволно в тази система и просто да си изпълнявал заповеди принудително? Ако си следвал нареждания, това освобождава ли те от отговорност? А ако си имал възможност да постъпиш по друг начин, но не си го направил? „Четецът“ не дава лесни отговори на тези въпроси и точно това ми хареса. Кара те сам да застанеш пред тях и да решиш къде минава границата между вина, отговорност и обстоятелства.

Кейт Уинслет и Дейвид Крос в ролите на Хана и Михаел  в едноимения филм

Много ми допадна и разсъждението на главния герой за това как различните поколения гледат на случилото се с евреите по време на Втората световна война. Какво си говорят едно с друго поколенията? Как младите гледат на хората, които са били свидетели на случващото се, но са останали безмълвни? Може ли едно поколение да прости на предишното? И какво означава изобщо да носиш вина за нещо, което лично не си извършил, но което е извършено от хората преди теб?

Има и много важни размишления за нацисткото минало и неговото наследство като идеи в наши дни. Точно тази част от книгата ме накара да се замисля най-много, особено на фона на всички актуални събития в България през последните седмици. Шлинк показва колко лесно идеите от миналото могат да продължат да живеят, ако обществото спре да говори за тях и да се изправя срещу последствията им.

Разбира се, в „Четецът“ има и много любов. Любов между главните герои, но и любов към литературата - като средство за образование, като начин да опознаваш света и най-вече като форма на общуване. Много ми хареса и прочитът на „Одисея“, който авторът вплита в историята. Още една тема, която на пръв поглед принадлежи на миналото, но всъщност поставя въпроси, които звучат изненадващо актуално и днес.

Много съм доволен от „Четецът“. Това е една от онези книги, за които съжалявам, че не съм прочел по-рано, но пък се радвам, че най-накрая са стигнали до мен. Бернхард Шлинк ме спечели с начина, по който разказва една лична история, а постепенно я превръща в нещо много по-голямо - разговор за вина, памет, любов, прошка и отговорността към миналото.

А филмът с Кейт Уинслет със сигурност ще го гледам - убеден съм, че тя ще бъде перфектната Хана.

„Внучката“

Анотация:

Берлин, 2015-а. След самоубийството на съпругата си книжарят Каспар разкрива тайна, която тя е пазила през целия им съвместен живот. Петдесет години по-рано, малко преди да избяга при него на Запад, Биргит е родила дете от друг мъж.

Търсейки отговори, Каспар решава да направи това, за което жена му така и не е събрала смелост – да открие дъщеря ѝ. Пътуването му през болезнената история на Германия го отвежда до общност на неонацисти, сред които живее внучката на Биргит – четиринайсетгодишната Зигрун. Надеждата му е да я спаси, като ѝ покаже един напълно различен свят. Но дали ще успее?

Обвързан идейно с най-прочутата творба на Бернхард Шлинк – „Четецът“ , романът „Внучката“ въздейства с не по-малка сила. Световнопризнатият автор едновременно съкрушава и обнадеждава, навлизайки деликатно в общочовешките теми за товара на миналото, парадоксите на любовта и търсенето на истината и свободата.

„Внучката“ е книга, която много ми хареса, но и истински ме напрегна на моменти. И не заради литературните си качества. Напротив. Напрегна ме заради самата внучка - Зигрун. За мен тя се превърна в олицетворение на всички онези хора с промити мозъци, които и до днес вярват на всяка фалшива новина, попаднала им в някой съмнителен сайт. Хора, които са готови до последно да спорят и да защитават своята „истина“, независимо колко лесно тя може да бъде оборена с факти.

Тези хора не са останали само в миналото. И днес продължаваме да чуваме как Хитлер всъщност е искал мир, а не война, как евреите са били „лошите“ и едва ли не са заслужили всичко, което им се е случило. Страшното е, че подобни идеи продължават да се тиражират, а последствията от тях далеч не са безобидни. Именно в образа на Зигрун видях всички тези хора, които ме напрягат със своите тези, основани на грешни или изкривени факти, но способни да доведат до ужасни последствия.

А още по-страшното е, че подобни убеждения рядко остават само в един човек. Те се предават нататък. Децата на тези хора често израстват със същата изкривена представа за света и така се създават цели поколения, водени от политики, които би трябвало да сме оставили зад себе си с края на Втората световна война. Политики, които носят агресия, страх и омраза и винаги се нуждаят от някого, когото да посочат като виновен.

Честно казано, до последно не успях да разбера Зигрун и майка ѝ. Не можех да разбера защо, когато виждаш как системата, в която вярваш, започва да се пропуква под тежестта на фактите и собствената си липса на логика, продължаваш да ѝ бъдеш верен. Защо отказваш да се усъмниш? Защо е по-лесно да се затвориш още по-дълбоко в собствената си версия на истината, вместо просто да приемеш, че може би грешиш? И точно тук според мен Шлинк е написал един от най-силните пластове в романа.

Бернхард Шлинк

Изключително много харесах Каспар. Той е интелигентен и деликатен образ, който внася разум и спокойствие в историята и някак успява да уравновеси всичко останало. Хареса ми искреното му желание да помогне на внучката си и да изгради връзка с нея, въпреки че постоянно се сблъсква със страни от нейния характер, които на моменти го разочароват и отблъскват. И въпреки това не се отказва. До последно се опитва да я разбере и да стигне до нея. Да я спаси. 

„Внучката“ и „Четецът“ са свързани от една голяма обща идея - какво се случва с наследството на нацисткото минало и как то продължава да влияе на хората и поколенията след него. Но двете книги са много различни. „Внучката“ е далеч по-мащабна история, с повече пластове и различни гледни точки. Тя задава въпроси, които са болезнено актуални: учи ли се човечеството изобщо от грешките си? Или винаги ще има хора, които отказват да се разберат, защото предпочитат да воюват? Ще успеем ли някога да приемем различното мнение, без да превръщаме различния в свой враг?

За мен голямата тема на романа обаче остана любовта. Силата ѝ и способността да обичаш някого въпреки различията помежду ви. Да го приемеш такъв, какъвто е, дори когато не разбираш изборите му и дори когато те разочарова. Разбира се, можеш да опиташ да го побутнеш в правилната посока, да му покажеш друг път и да се надяваш, че ще избере развитието и промяната към добро. Но в крайна сметка любовта невинаги означава да промениш човека срещу себе си. Понякога означава просто да не се откажеш от него.

И двете книги на Бернхард Шлинк ме оставиха безмълвен, смирен, ядосан и замислен. Но най-вече ме оставиха изключително доволен от прочетеното. Това са два много силни романа, които не просто разказват добри истории, а те карат да се изправиш пред неудобни въпроси - за вината, историята, омразата, поколенията и любовта.

За мен срещата ми с Бернхард Шлинк определено беше едно от най-хубавите открития в това „Лятно почистване“. И ако и вие като мен отлагате неговите книги от години, мога само да ви кажа едно - не правете същата грешка.

Автор: Любен Спасов