„Ужасяващо е, като си помислиш колко бързо си отива всичко.“

Вече съм категоричен – Сали Руни не е моят автор. Писането ѝ не е моето, както и начинът, по който разказва историите си. Книгите ѝ ми се струват скучни, с дразнещи герои и претенциозни опити за философия, които просто не работят – поне за мен. И въпреки че с „Интермецо“ авторката успя донякъде да ме заинтригува и засегна теми, които ми бяха любопитни и дори ме накараха да се замисля, вече съм сигурен – няма да се насилвам повече с нейни книги.

В „Интермецо“ се запознаваме с Питър – около трийсетгодишен, преуспяващ адвокат в Дъблин. Под привидно стабилната фасада на кариерата си той крие уязвимост – безсъние, тревожност и зависимост от медикаменти. Животът му е белязан от вътрешни колебания и объркани връзки – с първата му любов Силвия и с младата студентка Нейоми. Чрез него романът разглежда теми като идентичността, морала и неспособността на съвременния човек да намери баланс между личните желания и социалните очаквания.

Айвън е 22-годишен, бивше дете-чудо на шахмата. Той живее по-интуитивно и емоционално, но също търси себе си. Връзката му с 36-годишната Маргарет – зряла жена с различен житейски опит и собствени проблеми – поставя въпроси за любовта, която разкъсва ограниченията на възрастта, за естеството на близостта и за границите на традиционните представи.

Двама братя, чиято съдба проследяваме – не само във взаимоотношенията им помежду им, но и в начина, по който се справят със скръбта, любовта и препятствията, които животът им поднася.

Преди да премина към по-конкретното си мнение за книгата, искам да уточня какво означава „интермецо“. Думата идва от италианското intermezzo – „между нещата“, и се използва в различни области, но винаги носи идеята за нещо кратко и междинно.

В контекста на романа това може да се разбира като пауза между два етапа от живота. Това е едно от малкото неща, които ми харесаха като мотив, защото наистина заварваме двамата братя в момент, в който преживяват скръбта по починалия си баща, лични кризи и любовни разочарования. Проследяваме как се справят и какви избори правят. Виждаме как всеки е изградил своя свят поотделно и как се възприемат един друг. Как се опитват да се опознаят и най-вече – да се разберат.

Честно казано, нишката с двамата братя беше най-интересното нещо за мен в книгата. Любопитно ми беше дали накрая ще намерят път един към друг. Интересно ми беше да наблюдавам начина им на общуване – как могат да не знаят как да общуват помежду си, да се държат като непознати, които не са сигурни дори дали се харесват.

Това ме накара да се замисля защо понякога в семейните отношения се стига дотук. Защо, когато семейството би трябвало да е най-голямата ти опора, точно с него не намираш общ език? Дали причината е в различните виждания и мислене? И не би ли трябвало именно заедно да се опитваме да надмогнем тези различия и да се приемем такива, каквито сме? В случая с Питър и Айвън вероятно роля играе и майка им, която е дистанцирана и не дава личен пример за това, че семейството е най-важната част от човешкия живот – или поне би трябвало да бъде.

Сали Руни

Интересна беше и темата за връзките с голяма възрастова разлика. Поставят се логични въпроси – имат ли бъдеще такива отношения, могат ли хора в различни житейски етапи да изградят здрава и смислена връзка, и доколко трябва да се съобразяваме с мнението на околните, вместо да следваме собствените си чувства.

Но тук, за съжаление, свършват и положителните ми впечатления. И този път Сали Руни успя да ме отегчи и да ме накара да чета книгата почти без желание. Отново създава дразнещи персонажи, от които не научавам нищо. Общуването помежду им е натоварващо, героите са толкова объркани в действията си, че това започва да дразни. Водят безкрайни разговори, но въпреки това не усещах реално развитие на сюжета.

Това е може би най-големият ми проблем с Руни – книгите ѝ често ми се струват безсмислени. След време трудно си спомням какво точно съм прочел и остава усещането за текст, който не води до никъде.

В заключение – „Интермецо“ е една идея по-добра от „Нормални хора“ и „Красив свят, къде си ти“, защото все пак ме накара да се замисля върху няколко теми. Но като цяло аз и Сали Руни не се разбираме – и мисля, че е време да спра да се опитвам.

Автор: Любен Спасов