„В книгите и филмите винаги има тъга и нещастие, 

но когато е добре разказно, става красиво…“ 

„Очите на Мона“ изобщо не беше в плановете ми за четене. Виждах различни публикации за нея в социалните мрежи, но не ѝ бях обърнал особено внимание. Докато не казах думите: „Hrisilandia, хайде заедно да обиколим Коледния панаир на книгата тази година“.

И така, Хриси не ме пусна да си тръгна от щанда на Colibiri без бройка за мен. Говореше толкова разпалено за писането на автора, за структурата на книгата и за идеята ѝ, че не само си я взех, а я преместих доста напред в списъка си за четене.

Оказа се, че Хриси изобщо не е преувеличила. „Очите на Мона“ е красива книга – типично по френски – събрала в себе си цялата мъдрост и изящество на изкуството, примесени с лична история, която ще помня дълго.

Още в началото се сблъскваме с проблема – Мона получава пристъп, при който губи зрението си за няколко минути. Лекарите и родителите ѝ са озадачени – защо се случва това? Физически всичко изглежда наред, но пристъпите се повтарят и притеснението за зрението ѝ нараства.

Затова дядото на Мона ѝ дава петдесет и две седмици – времето, което ѝ остава, за да открие цялата красота на света. Това е срокът, който той си поставя, за да я запознае с произведенията на изкуството, преди момичето да загуби зрението си – може би завинаги. Заедно ще обикалят Лувъра, музея Орсе и Бобур. Заедно ще се възхищават и ще се вълнуват, завладени от някоя картина или скулптура. През погледите на Сандро Ботичели, Йоханес Вермеер, Франсиско Гоя, Гюстав Курбе, Камий Клодел, Фрида Кало и Жан-Мишел Баския Мона ще открие силата на изкуството и ще съхрани красотата му в паметта си. Роман за посвещаването в изкуството и живота, „Очите на Мона“ има невероятна съдба – преведен в над двайсет страни още преди излизането си във Франция, той се превръща в международно явление.

Приех „Очите на Мона“ доста лично. Може би повечето от нас имат специална връзка със своите баби и дядовци, а тази книга е посветена именно на онова общуване, което само едно внуче може да има с родителите на своите родители.

За мен четенето на „Очите на Мона“ събуди спомени за една тетрадка с рецепти, малките шоколадчета „Своге“ и една ловна пушка, за която се знаеше, че няма как да дойде при мен. И въпреки това тези предмети те свързват завинаги с душата на човек, когото обичаш. Независимо дали е тук физически или не, той остава в сърцето ти завинаги.

Когато посегнах към книгата, си мислех, че ще бъде мудна заради цялото изкуство в нея. От една страна ми беше любопитно как авторът ще преплете едни от най-великите произведения на изкуството и техните послания с личната история на едно момиче, което губи зрението си. От друга – се съмнявах, че това може да бъде направено четивно. Е, френските автори явно никога не могат да ме разочароват.

Книгата се чете леко. Преминаваме през картините с прекрасна динамика, която изобщо не е скучна или мудна – напротив. Имах усещането, че се разхождам заедно с Мона и дядо ѝ из музея, а той разказва и на двама ни тези прелюбопитни истории за произведенията. За мен четенето беше като учебник – начин да обогатя общата си култура, защото си признавам, че 98% от нещата не ги знаех.

Тома Шлесер явно обича изкуството и това личи от всяка страница. Всеки художник и всяко произведение са представени по толкова въздействащ начин, че ми се прииска веднага да си запазя билет за Франция и да обиколя отново тези музеи – вече с други очи.

Тома Шлесер

Личната история на семейството на Мона е вплетена логично и смислено в повествованието и ми донесе огромно удоволствие. Разговорите между внучето и дядото, както и самите картини и техните послания, допълват случващото се в дома на Мона и ѝ помагат да се справи със ситуациите, които животът ѝ поднася.

В романа отново присъства темата за това колко е важно семейството и отношенията в него – какъв пример даваме на децата и как те усещат всичко. Колкото и да се опитваме да скрием нещо от тях, освен да ги нараним и да ги накараме да се чувстват излъгани, едва ли постигаме друго.

За мен „Очите на Мона“ е роман за значението на общуването и за способността ни да възприемаме цялата красота, мъдрост и реализъм на този свят. Не дадох пълните 5 звезди в Goodreads, защото за френски автор книгата не ми подейства толкова емоционално. Аз съм голям почитател на французите – обикновено ме отвяват и ме превръщат в емоционална развалина към финала на творбите си. Тук това го нямаше, но имаше нещо различно – отново много смислено.

И най-вече – красиво.

Автор: Любен Спасов