„Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието – при безусилието.“

Когато с Цвети се чудехме какво да четем през месец август за рубриката „Тя и той“ единодушно взехме решението това да бъде класиката на Никос Казандзакис „Алексис Зорбас“. Гръцки автор, в един от най-летните и лежерни месеци в годината, с един от най-колоритните литературни герои. 

Сега, след като и двамата прочетохме романа, отново сме единодушни – взехме най-правилното решение. „Алексис Зорбас“ за нас двамата Е август – мъдър, лежерен, но и провокативен. Хем ни е тъжно, че се разделихме с този летен месец, хем ни е ентусиазирано, че посрещаме септември с мнението ни за тази книга, което нямахме търпение да ви споделим. А какви са размислите ни за книгата на Казандзакис, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Контрастите между забавните и тъжните моменти, засилваха емоциите у мен и провокираха размисли.

Трудно е да пишеш ревю за автор като Никос Казандзакис – писател, преводач, високообразован, пътешественик, видял и преживял много. Номиниран е девет пъти за Нобелова награда за литература, а сега аз трябва да критикувам една от най-обичаните му книги. Може би затова подходих към „Алексис Зорбас“ с известна доза притеснение, но още с първите няколко глави колоритният герой спечели вниманието ми, а стилът на писане ме увлече и така до финала.

Беше ми любопитно да науча, че Зорбас е базиран на истинска личност, което със сигурност допринася за изграждането на един реалистичен, жив образ. През цялото време имах чувството, че Казандзакис е седнал срещу мен, разказва ми за този малко луд, грабещ от живота с пълни шепи човек, който има мнение и история за всичко.

Контрастите между забавните и тъжните моменти, засилваха емоциите у мен и провокираха размисли – за доброто и злото, на което са способни хората, за любовта, приятелството, за способността да живееш с леко сърце и в най-тежките моменти… и за хорото – отдушник на емоции и в радост, и мъка.

Неочаквано за мен в някои абзаци се сещах за „Жени“ на Буковски и неизбежно правех паралели между начина, по който се говори за жените и това което искат – основно да бъдат желани от мъжете. И макар че Казандзакис описва всичко по-красиво от вулгарния Буковски, същината е сходна и по мое мнение ограничена. Разбира се, това съвсем подхожда на героя, но може да подразни някои читатели.

И въпреки че за мен четенето на книгата беше удоволствие, не бих могла да препоръчам „Алексис Зорбас“ на всеки. Трябва да сте в настроение „да ви разказват“, да сте готови да се впускате от история в история и да приемете, че старият бунтовник и миньор има мнение за живота и ще го сподели във всеки удобен случай. Със сигурност има какво да си вземете като размисли и послания. Но е важно да започнете романа с правилната нагласа и да се оставите да ви води – като в хорото.

ТОЙ: Имам си нов любим литературен герой! 

В който и друг месец да бях започнал „Алексис Зорбас“ нямаше да ми хареса толкова. Тази книга е за четене през август. Мъдростта, която носи в себе си, лежерното случване на нещата в нея, красотата, уроците – всичко събрано на едно място прави магията на романа на Никос Казандзакис реална и затова вече толкова години е любимо заглавие на много читатели. 

Със сигурност, ако търсите силен сюжет тук, няма да го намерите. Това е от онези романи, които нямат такъв. Тук имаме силни герои, силни послания, но сюжет трудно ще излезе на преден план. Но от тази книга може да си вземете много. Чрез главният ни герой, Никос Казандзакис споделя своята мъдрост с читателя и на много пъти успя да ме накара да се замисля върху много теми – за религията, смисъла на живота, как трябва да го живеем и дали не си пропиляваме времето в тревоги по несъществени неща, за любовта, за силата на жената, слабостите на мъжа, особеностите на общуването на двата пола. 

И всичко това е изразено чрез един колоритен герой, който честно казано ми хвана вниманието още на първите страници. Ако не беше самият Алексис Зорбас едва ли тази книга щеше да ми хареса толкова. Определено не е моят тип писане и разказване на история. Но Зорбас и лежерният август месец, който имах ме накараха да оценя книгата подобаващо. Не се учудвам, че този герой има своя реален прототип – такъв човек не може да се измисли. Тези хора са сред нас и честно казано за мен той е събирателен образ на няколко човека от моето село, които биха споделили същите размисли за живота. 

Никос Казандзакис

Другото, което не ме учудва е, че Цвети се е сетила за „Жени“ на Буковски. Аз не се бях замислял колко си приличат тези книги, докато не го прочетох в нейното ревю. И наистина асоциация ѝ е доста коректна. Аз обаче ще допълня, че освен, че Казандзакис е доста по-лиричен, много повече мога да се съглася и с неговото мнение за жените. Да, много дами може би ще се засегнат от разсъжденията на Зорбас, че са „слаби“, „подвластни на мъжа“, „желаещи неговото одобрение“ и „бягащи от свободата си“, но в контекста, в който героя прави тези изказвания, определено има смисъл и според мен са напълно верни за някои представителки на пола. 

Като цяло усетих много близка книгата, начинът на писане на автора – може би защото ми напомни българските класики или защото Казандзакис пише като типичен автор от Балканите. Не знам. Но съм доволен от прочита и се радвам, че това беше изборът ни за заглавие на месец август. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов