„Какво е прогресът? Дай на хората Божията сила – да стоят кораби като острови, да летят като птици или да подпалват недрата на земята като дявола в проклетата му преизподня – това просто прави глупостта ми все по-голяма и по-голяма, докато не затрият целия свят. Ръцете ни стават по-големи, а душите ни се свиват. Наистина ли е толкова изненадващо, че Бог ни е изоставил?“

„Топлите ръце на призраците“ от Катрин Арден е книга, която след като прочетох бях много разколебан дали ми харесва. От една страна осъзнавам, че това е най-сериозната работа на авторката, от друга не успя да ми подейства по никакъв начин на емоционално ниво. Не успя да ме „хване“ както другите книги от авторката. 

Личи си, че тук Арден е положила много старание, направила е много проучвания. Хареса ми, че е решила да напише романа, след като е осъзнала как темата за Първата световна война за американците не е много интересна. Техния интерес, фокус и памет са насочени основно към Втората световна война и тя иска да разкаже история за Първата, която е оставила не по-малко жертви и разруха. 

Сюжетът на книгата е много интересен. Паралелно се разказват историите на брат и сестра, които търся път един към друг, но и пътят към самите себе си. Към собствените си страхове, към собствените желания. Войник и медицинска сестра, които участват в тази война и се опитват да се справят с последиците от нея. Както физически, така и психически. 

Това е история, в която всеки иска да забрави ада през който е преминал, но това нещо си има цена. И въпреки че има лек паранормален елемент, историята на Катрин Арден е много реална и показва за пореден път нагледно какво се случва с всеки замесен във войната. Показва ни полуделите войници, които убиват и преживяват всяка смърт на бойното поле. Медицинските сестри и докторите, които се борят да спасят животите на всеки, който минава през ръцете ми. Майките, които чакат децата им да се върнат, въпреки че знаят, че има голям шанс това никога да не се случи. 

„Топлите ръце на призраците“ ни връща през януари 1918 г., когато след като е ранена и освободена от служба, военната медицинска сестра Лора Айвън е принудена да остави брат си, който все още се сражава във Фландрия. Вече у дома в Халифакс, Канада, тя получава вест за смъртта на Фреди заедно с всичките му вещи. Но нещо не е наред… Решена да разбере истината, Лора се връща в Белгия като доброволка в частна болница. Скоро след пристигането си тя чува слухове за обитавани от духове окопи и странен хотелиер, чието вино дарява забрава. Възможно ли е Фреди да е избягал от бойното поле само за да попадне в плен на някого… или нещо?

Историята е написана в две времеви рамки, като другата е няколко месеца по-рано - ноември 1917 г. След експлозия Фреди Айвън се събужда в мрака, хванат в капана на съборен бункер и в компанията на вражески войник – германец на име Ханс Винтер. Противно на очакваното, двамата мъже се съюзяват, за да си проправят път навън. Неспособни да понесат мисълта отново да се върнат сред полетата на смъртта, особено на противоположни страни, те намират убежище при мистериозен мъж, който сякаш има силата да изличи ада, преживян в окопите. Но на каква цена?

И в тази книга, както предните си, Катрин Арден е създала свят, който в случая е много реален, но все пак се намесват лоши сили, които влияят на случващото се с героите ни. Тя има дарбата да създава много добри злодеи, от които те побиват тръпки и винаги има някаква мистерия около тях, която не се разкрива до финала. А в този случай и след него. 

Хареса ми, че злодеят в тази книга метафорично е „натоварен“ с вината на самата война като цяло. В историята на Арден всеки, който го среща полудява, веднъж види ли го иска да се върне при него и полуделите търсят спасение, чрез забрава. Нашият злодей е самата война, която погубва разсъдъка и животите на войниците, които са готови на всичко, за да забравят какво са правили по време на сраженията. 

Както в предните ѝ романи, така и в този изключително много харесвам героите на Арден – както обикновено са изградени много добре и успяваш да се свържеш с тях, с историята им и всичко, което ги вълнува, започва да вълнува и теб. 

И въпреки всички тези позитиви на писането на Арден, които ги има и в тази книга, „Топлите ръце на призраците“ не успя да ми хареса толкова колкото другите романи на авторката. Трилогията „Мечокът и славеят“ до ден днешен си спомням как ме засмука и как не можех да спра да я чета в различни часове на нощта. Дори детската ѝ поредица след това ме караше да искам още и още от нея. Тук хем ми беше любопитно какво ще се случи на финала, хем не можах да се запаля. Не можах да се влюбя в историята и да не искам да свършва. Този път Катрин Арден не успя да ме омагьоса, въпреки че е написала една много хубава книга. 

В този свой роман Арден е запазила още едно свое качество като автор – да претупва финалите си. Тя много подробно и поетапно пише през цялото време. Изгражда съспенс, цели светове и на финала… всичко приключва сякаш от нищото. Това е във всяка една нейна книга и тази не прави изключение. 

За финал искам да кажа, че ако решите да прочетете „Топлите ръце на призраците“ няма да сгрешите, просто за мен не беше това, което искам и очаквам от авторката на емоционално ниво. Но това не прави романа по-малко добър. 

Автор: Любен Спасов