„Загубата на любим човек ни учи на нещо много просто: че времето, както хората често казваха, но винаги след това забравяха, е много ценно.“

За „Уроци по химия“ прочетох много разнопосочни коментари, като винаги бяха двете крайности - хората или обожават историята, или дори не я дочитат до финала. Аз лично съм влюбен в тази книга. Романът много ми допадна и ми достави истинско книжно удоволствие от началото до края.

Накратко в книгата се запознаваме с химичката Елизабет Зот - изключително интелигентна и талантлива – направо непростимо съчетание в един мъжки свят. Защото, както всички знаят, предназначението на жените е да си стоят вкъщи и да раждат деца, да нямат амбиции и да не изразяват мнения. Изобщо най-добре е да оставят мисленето на мъжете. Поне такива са нагласите в началото на 60-те години на миналия век. Дори учените от института за изследвания „Хейстингс“ имат съвсем ненаучно виждане за равенството между половете. Освен един от тях: Калвин Евънс – блестящият, номиниран за Нобелова награда, но злопаметен учен, който се влюбва в Елизабет именно заради ума ѝ. Взаимното привличане е неустоимо – истинска химична реакция.

Но както науката, така и животът са непредвидими. Ето защо няколко години по-късно Елизабет Зот се оказва самотна майка и известна водеща на най-обичаното кулинарно шоу „Вечеря в шест“. Необикновеният ѝ подход към готвенето – комбинирайте лъжичка оцетна киселина с щипка натриев хлорид – се оказва революционен. И докато феновете ѝ се множат, не всички са доволни, защото Елизабет учи жените не само да готвят – предизвиква ги да променят статуквото. Да излязат от сянката на мъжете и да заявят собствената си индивидуалност. Всъщност уроците по химия, или по готвене, се оказват уроци за живота.

Както може да прецените от това кратко представяне, книгата на Бони Гармъс е с любопитен сюжет, който ме държа на тръни до последно. Елизабет Зот е изключително непредсказуем персонаж и във всяка една секунда може да каже или направи нещо, което да те изненада като читател и да насочи действието в съвсем нова и различна посока.

А действието в романа е доста динамично. Може би и това е основната причина да ми хареса. Историята върви леко, без да натоварва, независимо колко драматични събития се случват в дадената част от историята. Това, което ми хареса най-силно в книгата е, че по един много особен начин в нея има забавни ситуации и случки и веднага след това авторката те зашлевява с някое изключително драматично и тъжно събитие, което те кара да се чувстваш гузен като читател, че преди малко си се забавлявал. Такова усещане имах и докато четях „Тревожни хора“ от Фредрик Бакман. Това обаче го казвам като положителна черта за романа, защото тази въртележка от емоции не ме остави да скучая дори за момент, а и много често ме изненадваше искрено и ме подтикваше да прелиствам страниците все по-скорострелно.

Писането на Бони Гармъс е страхотно. Освен, че разказва с лекота, то тя е изградила и едни много цветни персонажи, които ме забавлява. Е, поне по-голямата част от тях (за другите ще пиша след малко). Елизабет Зот и нейният ум са ми любими и доста дълго ще помня този герой, който определено вече ми е сред любимите. Харесва ми иронията, която има в нея. Сарказма. Харесва ми как тя винаги отстоява принципите си и не потъпква думата си в нито един момент. Елизабет е жена, която знае какво може и никога в своя живот не позволява някой да ѝ влезе под кожата и да разклати увереността ѝ. А повярвайте ми, това е човек, който е преживял много.

Най-голямата сила на този роман е темпото, с което се случват нещата и че чрез Елизабет авторката говори директно за много теми, които напоследък в съвременното общество се пипа с перце. Най-голямото оръжие на Елизабет е нейната честност и как винаги казва в лицето и без да се замисли искреното си мнение, независимо дали става въпрос за работни или лични отношения. Днес това е рядко срещана черта и когато чета за човек, който казва нещата с истинските им имена, без да лъже, въпреки че е фикция, ми става едно хубаво.

Това, което не ми допадна в романа и затова му взех една звезда при оценката си в Goodreads, е „пресоляването на манджата“ от гледна точка на темата с феминизма в книгата. Елизабет е жена, учен, интелигентен човек, атеист, който смята, че всяко нещо може да се обясни научно и религията е глупост, а отношението на мъжете към жените, особено в научните среди, вече ѝ е дошло до гуша. Тя не позволява да я подценяват заради това, че е жена и цял живот се бори да докаже, че точно толкова добра в работата си, колкото и мъжете.

Бони Гармъс

И ако по темата с атеизма нещата са поднесени много добре, без да се прекалява, а по-скоро на преден план излиза не чак толкова популярно мнение за религията, то крайният феминизъм в историята малко идва в повече. В целта си да покаже как са се държали мъжете през 50-те и 60-те години на миналия век с жените си, а може би и днес, Бони  Гармъс отива в една крайност, която мен като читател ме подразни. Можех да мина без половината от изказванията и действията на Елизабет, които бяха в тази тематика.

Но като цяло, дори това, се преживява. Книгата е стойностна, засягаща сериозни теми, но и ни показва как на човек може да му се случват най-лошите неща в живота, постоянно, но той, ако има силите да се събере, това няма как да го спре да постига всичко, което си е намислил. Ако поради някаква причина отлагате книгата или ви се струва не достатъчно сериозно, то оставете предразсъдъците и се потопете в тази любопитна история, която е смесица между курс по готварство и химия в едно.  

Автор: Любен Спасов