„Ти беше моят живот повече от седемдесет години – едно мигване на фона на дългото ми съществуване, но все пак великолепно, паметно мигване.“

Много исках тази книга да ми хареса. Бях си я набелязал за четене още на английски заради всичките положителни коментари в мрежата за нея. За жалост обаче с „Докъде се издигаме в мрака“ се разминахме и не мога да кажа, че ми допадна. По принцип с научната фантастика не сме в добри отношения, но тук може би се бях хайпнал в повече и това допълнително допринесе за моето разочарование.  

Романът е поднесен под формата на разкази, които имат различни герои, но са обединени в една обща тема. Чел съм подобни романи през годините и винаги са ми харесвали, защото накрая винаги се обединяват по много готин начин. В „Докъде се издигаме в мрака“ историята започва през 2030 г., когато опечален археолог пристига в Арктическия кръг, за да продължи работата на наскоро починалата си дъщеря в кратера Батагайка, където изследователите проучват отдавна погребани тайни, разкриващи се от топящите се ледове.

Веднъж отприщена, Арктическата чума ще промени живота на Земята за поколения напред, като бързо ще прекоси земното кълбо, принуждавайки човечеството да измисли безброй трогателни и изобретателни начини да открие спасение и надежда в лицето на трагедията.

Честно казано може би това разминаваме с романа на Секуоя Нагамацу идва най-вече заради темата. Натоварих се. Много. Нашето Ковид преживяване ми е все още прясно и тази книга по-скоро ми върна спомени и асоциации с това време, когато имаше много неизвестни, паника и много излишно говорене. А аз четях тази книга на село, в момент, в който исках да се отпусна и да се разтоваря, а четенето за едно съвсем възможно бъдеще, където ще търсим други планети за живеене, защото Земята няма да става за това, не ми се върза с почивката, която търсех в този момент.

Определено обаче книгата е доста различна, амбициозна и дори бих казал иновативно написана. Имаше много силни моменти, които предизвикат морала ти и те карат да се замислиш какво би направил ти на мястото на героите.

Завинаги ще остане в мен разказът за увеселителния парк, предназначен за неизлечимо болни деца, в който родителите искат да им подарят последни хубави мигове. Или пък този с учения с разбито сърце, който търси лек, намира втори шанс за бащинство, когато едно от опитните му прасета развива умението си да говори човешки език. Ще запомня и историята на човек, който изследва всеки един труп, който му попадне с надежда да намери лек и да помогне на човечеството.

Секуоя Нагамацу

Хареса ми, че герои от първия разказ, се появиха по-късно в книгата, като виждаме как животът им се е развил и как се справят със ситуацията. Изобщо книгата минава през всякакви решения, които хората взимат в период на чума и как когато трябва да се спасим, хората проявяваме силен дух.

За финал отново ще кажа, че по-скоро посегнах към книгата в грешния момент и може би трябваше да я оставя за по-нататък. Но определено е интересно четиво, което е плашещо реално.

Автор: Любен Спасов