„За хора като него
всеки миг има две страни – тази, която се обръща към профанния свят, в който
доларите оформят житейските ни възможности, и другата, която гледа към един
по-странен, вероятно невидим свят, в
който истината се диктува не от сметките, а от мистичното.“
До какво може да доведе
една обсесия? Цялата притегателна сила на изкуството може ли да бъде пагубна за
зрителя, ако той превърне удоволствието в лудост, която излиза извън
контрол и започва да доминира живота му?
Без съмнение, „Дръж
здраво венеца си“ от Яник Енел е роман посветен на обсесиите. И е една от
най-странните книги, които са ми попадали в последно време. Но това не е
непременно нещо лошо. Очарованието от поетичния му изказ и бруталната
откровеност на нелинейната история не те оставят намира, докато не я изчетеш.
Разбира се, не и без леко дразнение от моя страна за някои прекалено дълги
отклонения, в които автора се потапя.
Самият Яник Енел е
крайно непознат за мен френски писател, а „Дръж здраво венеца си“ показва призмата през която започва да се
отразява живота, след като заживяваш в измислените произведения.
Сюжетът се
съсредоточава върху 50-годишният писател, алтер его на Енел, Жан Дешел, който
иска да изрази огромната си възхита към Херман Мелвил и решава, че написването
на сценарии ще е най-добрият начин да го направи.
„Писането на сценарии е
смъртната присъда на писателя“.
Предприемането на това
дръзко начинание ще отведе главния герой до бреговете на САЩ в търсете на
вдъхновението, среща с потенциалният режисьор (единственият достоен да
пресъздаде „тайнствената пореста глава на Мелвил) – в главната роля Майкъл
Чимино.
Жан се впуска във
водовъртеж от събития, чиито катализатор е самият той, носещ се на вълните на своето
вдъхновение, подхранвано от неблагоразумни количества водка и множество
изненадващи и неочаквани срещи със също толкова авантюристични събеседници,
сред които литературен агент с връзки, Изабел Юпер и красива и загадъчна
полубогиня.
Самият роман е смесица
от множество поп културни и исторически референции, метафори, заемки от
митологията, фолклора, американската и френска култура, както и отражение на
много реални събития от последните години, като атентатът във Франция от 2015
г. Авторът буквално залива читателя с лирични отклонения.
Склонността на главният
герой да потъва в дълги периоди на обсесивно умопомрачение, препрочитайки
поредния роман, или превъртайки постоянно емблематични ленти като „Апокалипсис
сега“, го довежда до застой в писането, а накрая самият той започва да прилича
на френски полковник Курц в своя храм на дивана.
Ти си това, което
гледаш, ти си това, което четеш. Основен лайтмотив в книгата, макар и не така
директно засегнат, а по-скоро загатнат, на втори план. Това е животът на Жан,
на Яник, на всеки един от нас – падания, вдъхновения, отново издигане, отново
спад, но непрекъснато заобиколен от същата тази културна среда, която използва
– веднъж във фикцията и още един път в
самия роман. Обсесиите по филмите и книги, които четем ни изграждат като
личности, част от тях, поне значимите, остават с нас завинаги. Заживяването
живот като от филм или книга може да е твърде изтощително, особено в случаят на
Жан, той е просто вечно пиян неудачник, който трудно може да остане насаме с
мислите си.
 |
| Яник Енел |
„…аз бях открил, че в
сърцето на разрухата като арктически кристал проблясва една искра, която е
достатъчна, че да обгърне света в огън. Този огън е бял, повярвайте ми. Той е
противоположното на опустошението. Ние горим в него, без да ни изпепели. И не
се смейте, точно това виждам – един непорочен пожар.“
Затова и ги заглушава,
доволно затрупвайки се с имената и фразите на любимите си писатели и режисьори,
философи, хора на изкуството. Те се превръщат в призмата, през която вижда
света, служат за мост между него и същият този свят, понякога издигат стени,
понякога ги рушат. А понякога просто помагат, за да си обясни случващото се. Така
Жан се остава да бъде погълнат от идеите и мислите във фикцията, чрез тях
намира път в иначе безизходния лабиринт на тъмнината, в които се губи. Дори
това да е криза на средната възраст, в нов и забързан свят на атентати,
тайнствени режисьори и загадъчни полубогини (а всъщност просто актриси).
Някъде по средата на
книгата спрях да се опитвам да проумея смисълът, защото „Дръж здраво венеца си“
определено не е книга целяща да зададе някакъв висш смисъл на читателя си. Не,
тя е чисто удоволствие от текста, от иронията и лекотата на писане на Енел, от
преплитането на толкова много разсъждения и мисли, които просто доказват колко
непредвидим може да бъде живота. И колко красив е този малък хаос, който
създава. А когато се загубиш, винаги има кой да те намери.
Aвтор: Магдалена Младенова
Aвтор: Магдалена Младенова
CONVERSATION