Book Adventure Club: book

Показват се публикациите с етикет book. Показване на всички публикации

„Въпросът не бе дали обичате или не обичате да четете, а по-скоро как да откриете подходящата за вас книга. Всеки може да обожава четенето, достатъчно е да попадне на добрия роман, на този, който ще ви хареса, ще ви говори и от който не можете да се избавите.“

Напоследък преоткрих френските автори и определено започвам да ги харесвам много. Историите, с които ни запознават, закачливият стил на писане, близките до моята душа теми. Всичко това ме кара да започна да гледам на френската литература по един нов начин, а авторите от тази държава постепено се превръщат в мои любимци. И, ако във „В очакване на Боджангълс” например има много музика и една налудничава любов, то в „Загадката Анри Пик” от Давид Фоенкинос се говори за друга моя страст, а именно – книгите.

Този прекрасен, написан идеално, роман ни разказва как някъде в Бретан един библиотекар решава да събере всички книги, отхвърлени от издателите. Книги, които не са намерили място на лавиците в книжарниците. Книги, които не са прочетени от запалените книжари. И така, този библиотекар оповестява намерението си и ето че започват да прииждат ръкописи.

Много години по-късно, когато библиотекарят вече не е сред живите, а „странната“ библиотека е забравена, младата издателка Делфин Десперо, се завръща в родния си град и в тази малка библиотека открива истински шедьовър, написан от никому неизвестния Анри Пик, починал преди две години. Странно, но вдовицата му не знае нищо за никакъв роман. Според нея покойният й съпруг през живота си не е чел книги, още по-малко е писал такива. И все пак романът съществува, има огромен успех и променя съдбата на много хора. И то не задължително в положителна насока.

Нещата стават още по-интересни, когато на сцената се появява упорит журналист, който се съмнява в официалната версия, продължава да рови и да си задава въпроси. Дали авторът е имал таен живот? Или става дума за мистификация? Наистина ли Анри Пик е написал тази книга?

„Загадката Анри Пик” е роман, който няма как да не ти хареса. Казвам го наистина сериозно. Една книга, която е предназначена да те разтовари и очарова. История, която да ти влезе под кожата и да те накара да заобичаш героите в нея. Това е творба, която е преплела толкова сюжетни линии в нея, по един лек, бърз и ненатоварващ начин, че накрая самата книга ти е симпатична. В нея Давид Фоенкинос пише както за личните драми на героите си, така и за реалната ситуация в издателския бизнес – как се издава една книга, какви похвати се използват в рекламирането й, какво може да накара читателя да полудее по идеята за романа още преди да го е прочел. С лека доза ирония Фоенкинос ни показва как издателите се възпозлват от това, че напоследък не съдържанието, а формата на романа е важна за масовия читател.

И в тази книга сме свидетели на едно типично френско писане, в което се преплитат комедия, драма, сълзливи моменти и типично журналистическо разследване. Много ми хареса, че и тук книгата ми вървя леко, а от мен се изискваше единствено да се наслаждавам на четенето. Постоянните бележки на автора за случващото се в сюжета, под формата на допълнителни изказвания, уточнявания или дори шеги, ме накара да се чувствам сякаш гледам филм, а Давид Фоенкинос е до мен и заедно коментираме какво се случва на екрана.

Давид Фоенкинос

Но най-вече ми хареса това, че авторът не е написал просто един роман за книгите. А чрез тях той просто ни запознава с герои, които пред себе си имат някакво предизвикателство, с което трябва да се справят. А ние просто сме част от душевното съзразяване на всеки един от тях и наблюдаваме как те поемат по пътя си, осъзнали какво могат да направят.

За мен „Загадката Анри Пик“ е роман, който може да те накара да заобичаш още повече книгите или да се влюбиш за първи път в тях. Книга, която всеки може да определя както си иска - роман за романа, разследване, трогателна история. Но едно е ясно – това е книга, която ни казва, че когато искаме нещо много силно, не трябва да се отказваме, а да се борим с клишетата и да не позволяваме те да ни спират.

„През зимата е почти невъзможно човек да стои неподвижен. Дори когато седи до огъня, пак наблюдава въглените, бърка супата и се бори – винаги се бори – с ненаситния студ.“

Още когато прочетох „Мечокът и Славеят“ от Катрин Арден нямах търпение за втората част от приказната история за Василиса Петровна. Първата книга ни въведе в един свят, изпъленен с вълшебства, духове, религия и една култура, която хем е непозната, хем интересна. В първата част Арден ни запозна с едно момиче, което се противпоставя на въведените норми и иска да изследва света. Във втората вече ни показа процеса в израственото й като жена и боец.

Затова не е изненада, че нямах търпение да имам в ръцете си „Момичето в кулата“. Не е изненада, че много ми хареса. Във втората книга приказката продължава и е още по-зловеща.

Вълшебното приключение, започнало в първата част, отвежда Вася в неподозирани посоки. Непокорното и своенравно момиче е разцъфнало в смела млада жена, изправена пред невъзможен избор: женитба или манастир. Нейният път обаче е друг. Съдбата ѝ отрежда да бъде воин и спасител, а не смирена съпруга или богобоязлива послушница.

Обвинена във вещерство, осиротялата Вася яхва верния си кон Соловей и напуска родния дом, за да се озове сред мрачните дебри на древната Рус. Из селата върлуват зли сили, които оставят след себе си опожарени села и бездиханни трупове, но никакви следи. Преоблечена като момче, Вася се впуска в люти битки за спасяването на хората и домовете им, а геройствата ѝ привличат вниманието на Великия княз на Москва. Да признае ли пред него, че под дрехите на дързък воин се крие девойка от знатно семейство? Как да се справи с интригите в господарския двор? В чии съвети да се вслуша – на демона Мраз, на потайния Касиан или на собствения си брат Саша? Василиса ще намери верния път, но как…

Невидимият свят е близо. Но малцина живеят в хармония с него.

„Момичето в кулата“ за мен е едно идеално продължение. Катрин Арден наистина се е постарала героите й да надградят това, което ни показаха в първата част. Приказният стил на писане на авторката се е запазил, дори леко подобрил. Хареса ми, че този път сюжетът е много по-дълбок, с много повече преплитащи се линии, които го правят изключително интересен. Всичко е описано с подробности, но не те отегчава, а напротив - потапя още по-успешно в този свят, в който вярата в Бог и в духове се преплита. Свят, в който бората между доброто и злото е навсякъде - във видимито и в невидимото. Свят, в който не можеш да се довериш на никого.

Самата Вася е пораснала и Катрин Арден се е постарала да ни го покаже с нейните дейтсвия и мисли. Преплитането на сюжета със събитията от първата книга също се е получило добре, без да има някакви нелогични връзки. „Възраждането“ на някои герои от първата книга, които взимат по-голямо участие в тази, също допринесе за интересното развитие на историята.

Хареса ми историята зад името на втората част, а именно легендата за момичето в кулата, която оживя пред нас и беше свързана много логично с нашите герои.

Но и в тази част, това, което ме впечатли най–много, беше уважението, с което Катрин Арден пише за Русия и нейната култура. На всяка страница си личи колко проучвания е направила преди да реши да пише за това и извиненията й за евентуални неточности в историята, в края на книгата, доказват, че тя не пише просто, за да има приказност, история и действие. Не пише, за да отбие номер.

Препоръчвам на всички да прочетат „Момичето в кулата“, защото, както в „Мечокът и Славеят“, така и тук, може да се насладите на една история, изпълнена с приказни моменти, интересен сюжет и герои, които обиквате веднага. А най-хубавото от всичко е, че интереса ми към поредицата се изостри още толкова и сега тръпна в очакване за третата част, за да видя къде ще ме отведе магията на Вася.

„Човек никога не знае дали изборът му е правилен или не. За да разбереш, трябва да си наясно с всички възможни факти, а единственият начин да събереш всички факти, е да си едновременно на две места, което е невъзможно. Затова хората вярват в Бог.“

Към „4 3 2 1“ от Пол Остър посегнах по препоръка на една приятелка. Като цяло нямах очаквания – привлече ме идеята на автора за 4 личности, които са еднакви, но всъщност толкова различни. Очаквах книгата да ми хареса, но определено не очаквах да получа толкова много информация в толкова малък обем.

Пол Остър определя „4 3 2 1“ като „ голямата книгата на живота си“. След като я прочетох напълно разбирам това изказване.

Накратко книгата разказва за Арчибалд Исак Фъргюсън, който се ражда през март 1947 година в Нюарк, Ню Джърси и е единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън. Този един-единствен живот обаче поема по четири паралелни, но независими повествователни пътеки. Четирима Фъргюсън, създадени от един и същ генетичен материал, четири момчета, които са едно и също момче, водят четири едновременни и напълно различни съществувания.

Предизвикателства на съдбата, емигрантски неволи, семейни превратности и предателства, любов и изневери, приятелства и раздели, страстни младежки увлечения по спорт, книги, музика и секс се менят на фона на социални сътресения и политически интриги. В личния живот на всеки един от четиримата Фъргюсън нахлуват силите на бурната и брутална действителност на Съединените щати от средата на миналия век.

Момчетата Фъргюсън се редуват едно подир друго и сякаш колелото на тази оригинална и виртуозно конструирана сага се завърта отново и отново.

Преди да започна да чета книгата много се чудех каква точно е идеята на Пол Остър и какво ще излезе от разделянето на тези 4 личности. Стигнах чак до това да си мисля, че главният герой може да се окаже с някаква шизофрения или пък да има някакакъв фантаситчен елемент на финала.

Нищо подобно!

Пол Остър просто си е направил един експеримент с думичката „ако“.

Всички сме се чудели в даден момент от живота си дали, ако бяхме направили дадено нещо щяхме да се по-успешни в работата, или ако не бяхме избухнали в дадена ситуация щяхме да запазим дадено приятелство... любов. Дали, ако се бяхме родили в друго семейство, в друга държава, животът ни щеше да е различен.

Е, в тази книга Пол Остър си играе точно с това – запазва основната информация за главния герой (неговите качества, силни страни, родители, чувства, идеи), но го поставя в различни ситуации и пред различни избори, като това определя неговата съдба. Това е книга, която ни показва какво се случва след пустото „ами ако бях направил това“.

Много ми хареса и това, че Пол Остър през цялото време ни води през реални събития от историята на Америка, а и света. Войната във Виетнам, расовите вълнения в САЩ, убийството на Кенеди, са много малка част от ситуациите през които ни превежда автора. Ако за първи път се сблъсквате с тях, то Пол Остър е идеалният гид за вас, който с подробности ще ви разкаже за това, което не знаете. А пък, ако сте запознати със събитията в книгата, то ще останете доволни колко интелигентно е написа тя и как умело реалността е вплетана в живота и на четирите личности в книгата. В „4 3 2 1“ се говори още за литература, журналистика и за това колко трудно всъщност е да си в този бранш. Специално литературата е засегната в романа по толкова романтичен начин, че след прочитането му може би ще си набележите още минимум 5 заглавия, които да захванете.

И в четирите свои личности, главният герой е изграден толкова добре, че ти доставя истинско удоволствие да четеш за нещата, които му се случват. Всяка една от тях има своите страхове, желания, мечти. На всяка се случват различни неща, правят различни грешки, но сякаш уроците на края са еднакви. И в четирите си разновидности Фъргюсън ми е симпатичен, защото всяко негово решение е провокирано от искреното му желание да промени нещо. Да не стои на едно място, а да се развива.

За да не ставам досаден, ще кажа, че в тази книга са засегнати толкова много теми, толкова много ситуации, че някои автори биха написали няколко книги с информацията от тази една. Пол Остър е написал едни 800 страници, които 100% ще останат в историята на литературата и ще се превърнат в класика. Защото въпреки че се чете бавно, че почти няма пряка реч и че има толкова много подробности за всичко, тази книга те обзема и не можеш да я оставиш. Стилът на писане на Пол Остър е прекасен и не позволява да ти доскучае по никакъв начин.

Като минуси за книгата мога единствено да изтъкна тези подробности, които споменах по-горе. Не всеки може да чете такъв текст и на много хора това може да се стори скучно или да го счетат за досадно забавяне на самия сюжет. На мен лично последните 100 страници малко ми дойдоха излишни, можех да мина и без тях. Също така самото българско издание не е от най-удобните за четене. Препоръчвам ви да си вземете книгата с твърди корици, защото поне ще успеете да я запазите, а и предполагам ще се избегнат неудобствата.

За финал мога само да кажа, че ви преоръчвам да прочетете „4 3 2 1“, ако искате да се насладите на един съвременен шедьовър, след който имам чувството, че наведнъж съм прочел 4 книги и след който определено се чувствам обогатен. А всъщност не е ли това смисълът на книгите?

"Работата е там, че – от гледна точка на Обществото, – ако не си честен, упорит и смел, няма значение колко си талантлив."

Преди няколко месеца, бях напълно убеден, че съм приключил с детското фентъзи. Тези книги ми се струваха скучни и си мислех, че просто най-накрая съм пораснал и подобна литература вече не ме влече. Опитах да се впечатля от някои заглавия, дори преди няколко години започнах Пърси Джаксън, но не. Нямаше сила на земята, която да ме накара да се върна към тази литература, а с риск някои мои четящи приятели да се отрекат от мен, специално Пърси, изобщо не го довърших (стигнах до втората част).

Явно обаче не съм попаднал на точната книга. Явно трябваше да прочета „Невърмур“.

Към първия роман на Джесика Таунсенд ме насочи приятелка, която с такова вълнение разказа за книгата и толкова често използва думата „яко“ и „готино“, че събуди интереса ми към това заглавие. След това, като прочетох, че историята е сравнявана с тази на Хари Потър, тотално се навих да пробвам отново да се потопя в този жанр, за да видим дали поне тук ще имам успех.

Накратко книгата разказва историята на симпатичната Мориган Врана, която е прокълната и още в първите страници на романа разбираме, че тя трябва да умре на 11-ия си рожден ден. Родена е на Срединощ, най-злополучния ден, в който може да се роди едно дете. Този ден те обрича още при раждането, че животът ти няма да е дълъг. Освен това те обвиняват за всички местни нещастия – от градушки до сърдечни удари. И ето че градският часовник отново отброява часовете до Срединощ, а Мориган и близките й очакват изпълнението на присъдата й.

Но докато стрелката наближава полунощ, тя е спасена от чудноватия и забележителен Юпитер Норт. Преследвани от страховитите Ловци от дим и сенки, двамата успяват да стигнат до Невърмур. Място, на което Мориган ще срещне говореща котка – иконом на хотел, ездачи на дракони, място, където хората скачат с чадъри и притежават редица специални умения.

Там Мориган открива, че Юпитер я е избрал да се състезава за място в най-престижната организация на града: Чудното общество. За да влезе в него, тя трябва да мине през четири трудни и опасни изпитания в надпревара със стотици други деца, всяко, от които притежава някакъв невероятен талант, открояващ го от другите – талант, какъвто Мориган смята, че самата тя няма. И накрая до някъде се оказва и права.

Няма да ви лъжа – романът ми тръгна много трудно. Първите 30 страници едва ги измъчих. Прекалено много описания, които буквално не носят никаква информация. На моменти спирах и се чудех дали изобщо да продължавам. Навлизането в този нов свят за мен беше доста бавно. Мислех си, че цялата книга ще е такава и накрая просто ще се окаже една претенция.

В момента се радвам, че не се отказах.

„Невърмур“ е една много лека и определено интересна книга. След като Мориган попада в този невероятен град, на нея започват да й се случват толкова много чудати неща, че буквално не можеш да спреш да четеш, за да видиш как ще се развие това приключение за нея. Оказа се, че Джесика Таунсенд има много добро чувство за хумор, което се усеща от страниците на книгата. През по-гоямата част от романа атмосферата е супер мрачна (още на първата страница те посреща погребението на Мориган), но това не спира героите да се шегуват, да говорят нелепи неща и да те забаляват. Като това изобщо не те дразни. И въпреки че след първите трудни 30 страници в развитието на сюжета има още доста описания, които на моменти натежават, като цяло стилът на писане на авторката ми хареса и определено ми беше приятно да чета за изпитанията на г-ца Врана.

Да, не мога да кажа, че книгата е някаква супер оригинална и ще ти увисне ченето от удивление докато я четеш. Например аз бях сигурен, кой е лошият в книгата още при първата му „загадъчна“ поява – нямаше интрига за мен. Но пък има говореща котка, която е съркастична почти колкото съм и аз.

Определено виждам защо сравняват книгата с поредицата за Хари Потър. Когато се замислих по-подробно открих прототипи на всеки един от героите на Роулинг в „Невърмур“. Самата атмосфера е същата, а и писането на авторката и обратите в сюжета са точно в стил Хари Потър. Но в крайна сметка се радвам, че докато четях не задълбах в тази посока, а се насладих на книгата извън това търсено сравнение и определено светът на Джесика Таунсенд ми допадна доста. Просто е ясно, че добавям още една поредица към моя безкраен списък с книги, които трябва да прочета.

Най-големият минус обаче е, че детето в мен вече освен писмо от „Хогуортс“ ще започне да чака и покана от Чудното общество, за да участва в изпитанията за влизане в него. Не ми е лесно. А, ако прочетете „Невърмур“ съм сигурен, че и вие ще се чувствате по същия начин.

„Не искаме да плачем пред децата си, независимо колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и безотговорна.“

Това е книга, която чакам от много време.

Това е автор, който колкото е обожаван, толкова е и отричан.

Това е ревю, което може да се опише като сладникаво.

Но то не е. Поне в моите очи. Просто докато пиша тези редове все още ме държи емоцията, която ми предаде Фредрик Бакман с романа си „Ние срещу всички“.

Емоция – това е думата, която за мен най-точно описва тази книга. Всяка страница, всяка дума е напоена с нея и ти не можеш да останеш безразличен.

Всеки, който е чел „Бьорнстад“ все още си спомня града и неговите герои. Историите, на които станахме свидетели. Едно изнасилване, което промени живота на цяла една общност и ни показа как в критичен момент хората реагират по много различни начини. Някои нелогични.

В „Ние срещу всички“ Бакман отново ни води в това градче. Бьорнстад. Едно откъснато място, в което има повече гора, отколкото къщи. Място, в което хокеят е най-важното нещо и това може би никога няма да се промени.

В „Ние срещу всички“ Бьорнстад е единственото, което всъщност не се е променило – нищо останало не е същото.

Хората са се променили. Някои се променят постепенно с развитието на сюжета. Други във всяка една глава.

„Ние срещу всички“ наистина е емоционална книга. Ще ви спира дъха, ще ви изнервя, ще ви плаши, ще ви разплаче. Рамона ще ви разсмее. Сакел определено ще го направи, но с нея ще се запознаете, когато прочетете книгата. Като цяло ще има много и различни чувства.

В този роман Бакман обръща внимание не на случките, а на хората. Персонажите. Как събитията от първата книга са повлияли на всеки един от тях. Как всички те са се променили и как се справят с последствията от взетите избори. Набляга на емоционалното израстване на едни и на объркването в житейски план на други. На желанието да предпазиш семейството си. На страха да предадеш цял един град. На това колко е важно да си лоялен и как не трябва да забравяш кой ти е помогнал в миналото. На подмолните мисли и користни желания. На това как хокеят и политиката понякога не е добре да се срещат.

В същото време „Ние срещу всички“ е роман за насилието и до какво води то. В този случай до смърт. Смърт на дете. Смърт на една любов.

„Ние срешу всички“ просто е роман за чувствата. Както на едно дванайсет годишно момче, което иска да отмъсти за сестра си като позволява да го пребиват и се самонаранява, така и на пет старчета, които виждат смисъл да живеят само, ако съществува „Бьорнстад хокей“.

Този роман на Бакман е тъжен. Това е най-голямата истина за него. Толкова те е страх за любомите ти герои, че се спираш на всяка глава, за да си поемеш малко въздух и да събереш сили да продължиш.

Винаги съм се чудил защо хората толкова много обичат даден спорт? Защо толкова се вълнуват, ядосват се, страдат за любимия си отбор? Благодарение на историята на Бакман разбрах отговора, а той е толкова прост – защото това не е просто спорт. Това е начин на живот, мислене, поведение. Понякога – единственото ти спасение от реалността. Твой приятел.

За финал не мога да подмина факта колко се е развил Фредрик Бакман като автор. Вече го няма блогъра, който започна писането си със симпатичния Уве. Неговото място е заето от един писател, който те държи в напрежение до края, развива сюжета плавно и успява майсторски да те накара да се ядосваш за хората в този роман сякаш наистина съществуват.

Всеки, който подценява Бакман в момента и не иска да прочете нещо негово, само защото е „мейнстрийм“, за мен губи. Губи цял един град и неговата вдъхновяваща история.

Сърдечни благодарности към Кая, че ме покани да направя този таг, който е първи за мен. Надявам се занапред все по-често да имам тази възможност.

1.Коя книга най-скоро не довърши?

- Най-скоро не успях да довърша "Айсбергът ни се топи". Въпреки че е тъничка и буквално се чете за часове, на мен лично ми доскуча и просто се отказах. Докато я четях си мислех за това колко е далеч от мен и как на следващия ден ще започна да чета "Ние срещу всички" на Бакман. :D

2.Коя книга е твоят guilty pleasure?

- Определено тийн книгите, примесени с фентъзи и любовни елементи. Например "Фенка" от Рейнбоу Роуъл е от този тип романи или пък "Невърмур", който ми предстои да прочета. Това са книги, които не са много "подходящи" за моята възраст, но пък и определено не изпитвам вина, че ги чета.

3.Коя книга би хвърлил в морето?

- Определено бих започнал с някои заглавия от съвременната българска поезия и по-точно със "За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?".

4.Коя книга си чел най-много?
- По принцип не препрочитам книги - по-скоро чрез препоръки към останалите съпреживявам отново и отново дадената история. Изключение прави единствено "Хари Потър" - от тази поредица всичките книги съм ги чел по два пъти.

5.Коя книга не би искал да получиш като подарък?

- Със сигурност бих бил много разочарован, ако ми подарят книга от жанра езотерика или психология. Не обичам такива книги, тематиката определено е далеч от мен и много рядко нещо може да ме впечатли.

6.Без коя книга не можеш да живееш?

- "Сол при солта" - тази книга и историята, която разказва така ми влязоха под кожата, че определено не минава и ден, в който да не се сетя за нея или да не я препоръчам на някого. Засега няма човек, на който да не му е харесала.

7.Коя книга те накара да плачеш най-много?

- Аз никога не съм плакал на книги или пък на филми. Но определено "Бьорнстад" успя да ме натъжи до толкова, че няколко дни след това да съм в лошо настроение. :D "Аз още броя дните" също имаше този ефект.

8.Коя корица НЕ харесваш най-много?

- За определена корица в момента не мога да се сетя, но според мен тази серия на "Фама"(https://www.booktrading.bg/image/cache/data/1107873_0-500x500.jpg https://www.booktrading.bg/image/cache/data/1107873_0-500x500.jpg) изобщо не подхожда за класиката, която издават.

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

featured Slider

„Загадката Анри Пик”: С любов към книгите

„Момичето в кулата“ - приказката продължава

„4 3 2 1“ - 4 истории в 1 книга

„Невърмур“ – идеалното място за прокълнати деца

„Ние срещу всички“ = ЕМОЦИЯ

Book Blogger Confession Tag

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство