„Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” – един убийствен ден, който няма край
„В каква ли безизходица трябва да
се намираш, за да се оставиш на дявола да те отведе у дома?”
Романът
на Стюарт Търтън е поредното доказателство за мен, че англичаните са наистина много
добри в писането на интригуващи криминални романи, които да се отличават от
другите на книжния пазар.
„Седемте
смърти на Ивлин Хардкасъл” е типична криминална история, която се разплиташе
пред нас и търсеше кой е убиецът, но поднесена по един оригинален начин, който
допринася за магичното усещане на романа, което присъства през цялата история.
Книгата
започва с една мистериозна сцена, която те поглъща веднага и те вкарва в
мистичния свят, който е създал Търтън. Черна нощ, викове, човек, който не помни
нито кой е, нито къде се намира. По-късно се разбира, че сме на парти. Парти,
което родителите на Ивлин Хардкасъл организират и на което по-късно тя ще бъде
убита – отново.
Била
е убивана стотици пъти, и всеки път Ейдън Бишоп закъснява и не успява да я
спаси. Единственият начин да се разкъса този порочен кръг е да бъде открит
убиецът на Ивлин. Но всеки път, когато денят започва отново, Ейдън се буди в
тялото на някой от гостите в имението – всеки път различен човек. Всеки път
различни спомени, желания, поведение. Ейдън преживява всеки път деня по
различен начин и когато е близо до отговорите, които търси нещо се случва и губи
преднината, която е насъбрал. А, като прибавим, че има и някой, който отчаяно се опитва да му
попречи да напусне имението Блакхийт, този ден става все по-труден за живеене,
нищо че Ейдън го преживява вече 30 години.
На
мен „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” определено ми допадна. Да, не мога да
кажа, че затворих книгата ентусиазиран колкото бях след Хорвоиц например, но
определено различният похват и интересният избор за разказване на историята ми
харесаха и ме караха с любопитство да чета, за да видя какво ще се случи.
Стилът
на писане на автора доста ми допадна. Всички заплетени нишки бяха свързани и
никъде не се пропука логиката на действията. Когато има пътуване във времето
или в случая един и същи ден, но много участници, чиито съдби са преплетени,
винаги има шанс да се случи нещо нелогично или някъде историята да не
съвпадне. Тук нямаше такъв проблем – всичко беше точно, всяко едно взаимоотношение водеше до другото и нещата се случиха така както трябваше да са.
В
книгата има повече от едно убийство, което търсеше своето разкриване, което на
мен много ми допадна. Както обикновено се оказа, че неразгаданото минало няма
как да остане завинаги такова и колкото и да отлагаме рано или късно съдбата се
разплаща с нас.
 |
| Стюарт Търтън |
Героите в книгата бяха много добре изградени, никой не ме подразни с преекспониране или нереалистичност. Към края вече историята леко ми доскуча, защото авторът
наблегна на някакви подробности, които на мен не ми бяха интересни и тъкмо да
се разочаровам напълно, се появи
финалът, който е умен, хитър и има този „аха”
ефект, който трябва да присъства във всяка една добра криминална книга според мен.
Като
цяло препоръчвам книгата на всички фенове на жанра – поредният наистина добър
дебют в последните години.
